Сабрина Джефрис
Падението на виконта (16)

Глава 15

Дом никога не се бе чувствал толкова близо до рая, колкото сега, в прекрасните ръце на Джейн, с бедрата и обвити около хълбоците му и главата и сгушена до рамото му. Ако в този миг мълния удареше конюшнята, той щеше да умре щастлив. Но не искаше да умира, не и сега, когато имаше Джейн.

Наистина я имаше, нали така? Тя нямаше да му се отдаде, ако смяташе да се омъжи за Блекбъро.

Двамата все още бяха съединени, макар че членът на Дом бе започнал да омеква. Той я целуна по косата, от която по някакъв начин фуркетите не бяха изпадали по време на любенето им. Измъкнали се бяха само няколко кичурчета, които погъделичкаха носа му. Той искаше да я разпусне цялата, просто за да види колко е дълга. Искаше да види дупето и без дрехи — нещо, което не бе имал възможност да направи.

Искаше отново да я люби, но на някое по-уединено място. Някъде, където можеше да удължи всичко.

— Не съм си и помисляла, че ще бъде така удивително — прошепна тя.

— Аз си мислех.

— Наистина ли?

Тихият й глас беше като ласка. Всичко у нея беше гладко, копринено и меко като бита сметана.

Е, освен хапливите й мнения. И яростната решимост да го накара да й разкрие всичко, което таеше в душата си. Но трябваше да признае, че след като й изповяда тайните си страхове, се чувстваше освободен, сякаш камъкът, който носеше от години, се бе свлякъл от гърба му.

— Аз знаех, че ще бъде съвършено — увери я той и я целуна продължително. Отдръпна се и обхвана с длан порозовялата и буза. — С теб не би могло да бъде другояче.

Тя свенливо отбягна погледа му и прокара пръсти през късата му коса.

— Нанси все казваше, че общото легло е нещо, което се „понася“. Че бракът е много по-приятен без него, но то е необходимо за създаването на деца, така че тя трябваше да се примирява с него.

Той прокара пръсти по покритата и с бледи лунички ръка.

— А ти какво мислиш, сега, след като го изпита?

— Мисля, че мога да го „понеса“ с голям ентусиазъм — увери го Джейн и му се усмихна дяволито. — Но не съм съвсем сигурна. Дали да не опитаме пак, за да съм сигурна?

Той потисна смеха си и се опита да си придаде суров вид.

— Извадихме късмет, че не ни завари някой от конярите.

Успя да го каже с равен глас, макар че перспективата отново да я обладае — тук, сега — вече го караше да се възбужда.

— Като стана дума за това, по-добре да се обличаме, преди някой да ни свари тук голи.

Тя въздъхна.

— Прав си. Но не знам как можеш да си толкова разумен и здравомислещ, когато аз съм само мързелива и доволна.

— Изобщо не съм разумен и здравомислещ — поправи я той и неохотно се измъкна от ръцете и, за да потърси долните си гащи. — Просто съм себичен. Колкото по-дълго останеш гола, толкова по-голям е шансът отново да се опитам да те обладая.

— Звучи абсолютно… ужасно — промълви тя и зае прелъстителна поза.

Бог да му е на помощ!

Той плъзна поглед по издутите й гърди, по плоския корем с изящен пъп, по кестенявите кичурчета там долу. Вкусът й още беше по устните му, ароматът й — в ноздрите му. Искаше я пак. И пак, и пак.

Изруга под нос и й метна ризата й.

— Сложи си някакви дрехи, преди да избухна!

Тя се засмя — деликатен звънтящ звук, от който членът му се стегна. За щастие на самоконтрола му Джейн все пак се подчини и облече ризата си. Едва тогава Дом успя да си поеме въздух, да се съсредоточи върху обуването на панталона си вместо върху еротичната гледка как тя нахлузва чорапите по върху тези свои великолепни крака.

Дом се обърна и почти се спъна във фенерите на каретата.

— Вече са безнадежден случай, след като ги съборих на пода, обзет от… ъъъ… ентусиазъм, любима.

— Хубаво — отговори весело тя. — Сега не можеш да хукнеш към Лондон без мен, не и тази нощ. Освен това докато подслушвах, разбрах, че никой от вас дори не знае къде да търсите Нанси и Самюъл.

— Реших откъде трябва да започнем.

Помъчи се да прецени доколко мъдро е да го разкрие, но Джейн със сигурност имаше правото да знае това. А и така той щеше да може да разбере какви са чувствата и.

— Възнамерявам да говоря с годеника ти веднага щом стигна в Лондон. Той навярно знае къде живее брат му. Ако е готов да ни каже.

Джейн се намръщи и завърза жартиерите си.

— Естествено, че ще ни каже. На мен със сигурност. Тоест, ако знае. Не съм сигурна, че е така.

Дом я проследи с поглед как се вмъква в корсета си и се запита дали ще каже още нещо за Блекбъро. Не бе възможно все още да смята да се омъжи за него, нали? Не беше в природата и да позволи на един мъж да я люби, а да се омъжи за друг.

Но тя просто му обърна гръб.

— Ще ми трябва помощ с връзките.

Той застана зад нея, за да ги стегне. Този жест бе така интимен, че в гърлото му заседна буца.

— Предполагам, че ще е по-добре да свикна с това за времето, когато се оженим.

Последва продължителна пауза.

— Ще се оженим ли? — попита Джейн с небрежен тон.

— Разбира се.

Тя не каза нищо и той се почувства така, сякаш го бе ударила в корема.

— Сега трябва да се оженим, Джейн. Знаеш го. Аз ти отнех невинността.

— Не си ми отнел невинността — поправи го тя и в гласа й прозвуча лека нотка на острота. — Аз ти я отдадох по своя воля.

Наистина ли смяташе да спори по въпроса?

— Това не променя нищо. Трябва да се оженим.

Тя се отдръпна и вдигна фустата си.

— Значи аз нямам думата при вземането на това решение?

— Ти взе думата, когато ми позволи да те любя — отвърна той по-студено, отколкото възнамеряваше.

Но проклятие, той бе разбрал факта, че Джейн му се отдаде, като потвърждение, че смята да се омъжи за него. В противен случай никога нямаше да я люби. Освен това просто бе изключено да я остави да се омъжи за графа. Не и сега. Никога.

— Няма да се омъжиш за Блекбъро — добави той. — Не и след това.

Искаше да оформи твърдението повече като въпрос, но страхът, че може да я загуби заради онова копеле го превърна в заповед.

Джейн определено го разбра точно така, защото се напрегна и довърши завързването на фустата със сковани движения. После се обърна към него с предизвикателно изражение.

— Едуин няма да се интересува от това, че не съм непорочна.

Едуин? Господи, нима тя все още обмисляше възможността да се омъжи за този мръсник?

— Съмнявам се. А ако си мислиш, че ще те оставя да изпробваш тази теория, значи си луда. — Ревността направи гласа му по-суров. — Ти и аз трябва да се оженим и това е краят на дискусията.

— Това ли е краят?

Изражението й стана буреносно. Тя сложи ръце на хълбоците си.

— Кажи ми, Дом, ти някога молиш ли за нещо? Или просто винаги предполагаш, че всички ще се съобразяват, когато раздаваш заповеди?

Това го изненада. Не беше ли я помолил? Може би не беше. Но всъщност не би трябвало да я моли след това, което бяха направили току-що.

Във всеки случай проклет да е, ако я остави да отиде при Блекбъро!

— Джейн, трябва да ме изслушаш…

— „Трябва“? — изгледа го тя с пламнал поглед. — Спри да раздаваш заповеди! Точно това правеше винаги татко с мама: „Трябва да ми се подчиняваш, Кити.“ „Трябва да не говориш, когато има прислужници.“ „Не трябва да глезиш Джейн толкова много — тя има нужда от твърда ръка.“

Твърда ръка?

Прекалено късно забеляза скрития страх, изписан на лицето й. Прекалено късно осъзна грешката си.

Вчера, когато им разказа за баща си, Джейн пределно ясно обясни какво изпитва към мъже, които раздават заповеди, но той беше прекалено съсредоточен върху мислите какво общо има разказът й с търсенето на Нанси, за да осъзнае как фактът, че баща й е бил тиранин, се е отразил на Джейн.

Спорът, който водеха, изобщо не беше за Блекбъро. Беше за баща й. И не само за баща й, а и за Дом — за начина, по който бе направил избор за двама им преди години, за начина, по който правеше избор за двама им сега.

Проклятие! Какъв глупак беше!

Джейн изрази съгласието си с тази негова преценка, като го изгледа гневно.

— Аз няма просто да приема плановете ти само защото ти ги диктуваш. Веднъж вече го направих. Никога повече! Ако се оженим, ще бъде защото и двамата сме го избрали, защото ми вярваш достатъчно, за да ме помолиш. Не защото си наредил това да се случи!

Мили боже, каква ужасна грешка бе допуснал! Но тя със сигурност го познаваше достатъчно добре и не би си помислила…

— Дом, там ли си? — провикна се един глас някъде извън конюшнята.

Проклятие! Тристан.

Дом бързо си надяна ризата.

— Стой тихо — прошепна той на Джейн, — и той ще си тръгне.

Гласът на Тристан се разнесе отново, сега от още по-близо:

— Кълна се в Бог, Дом, ако хукнеш към Лондон в мрака и ме превърнеш в лъжец пред Рейвънсууд, ще те изритам и няма да спра от тук до Франция!

— Няма да си тръгне — прошепна Джейн и в гласа й се прокрадна нотка на отчаяние. — Обеща на Рейвънсууд, че няма да тръгнеш към Лондон със счупени фенери на каретата, и сега ще иска да се увери в това.

Което означаваше, че проклетият му брат няма да спре да го търси. Всеки момент щеше да влезе в помещението с такъмите.

И тогава Джейн щеше да бъде принудена да се омъжи за Дом.

Очевидно тази мисъл изплува в ума й в същия миг, в който изплува и в неговия, защото тя пребледня и се приближи достатъчно, за да прошепне:

— Моля те. Не по този начин!

Той се взря в пепелявото й лице и стомахът му се сви. Не можеше да я принуди да се омъжи за него. След това, което се случи помежду им преди години, тя никога нямаше да му прости, ако отново я оставеше без избор.

Освен това Дом не искаше да я принуждава. Единственият начин, по който можеше да докаже, че не възнамерява да я мачка до края на живота им, беше сега да си тръгне. Дори ако това го убиеше.

Проклет вечен ад!

— Ще отклоня Тристан от конюшнята — каза напрегнато Дом, докато си нахлузваше ботушите. — Така ще можеш да се дооблечеш и да се промъкнеш обратно в къщата.

По лицето й се разля облекчение. Тя бързо кимна.

Той си закопча ризата.

— Освен това ще можеш да решиш какво искаш.

Взе си палтото, жилетката и шалчето и добави с тих глас:

— Но знай едно, Джейн. Аз не съм и нямам намерение никога да се превърна в човек като баща ти. Някъде в себе си ти трябва… — Той потръпна. — Със сигурност го знаеш.

Изчака достатъчно дълго, за да види несигурността, която проблесна в очите й. После излезе от помещението за такъми и затвори вратата след себе си.

Надяваше се да има време да се дооблече, преди брат му да го намери, затова се спря. Но после видя Тристан да върви по коридора и да наднича в клетките. Навярно търсеше впряга на Дом.

По-добре да премине в настъпление. Ако отвлечеше вниманието на брат си, Тристан може би нямаше да забележи, че е полугол.

— Всемогъщи боже! Какво правиш? — провикна се той.

Тристан веднага се обърна.

— А ти какво си мислиш? Теб търся, тъпак такъв.

Погледът му се плъзна по Дом и очите му се разшириха.

— Защо, по дяволите, си полуразсъблечен?

Толкова с отвличането на вниманието.

— В случай че не си забелязал, тук е адски горещо.

Дом демонстративно започна да бърше с ръкав потта от челото си. Надяваше се, че оправданието му ще мине. Все пак единствените дрехи, с които не беше облечен, бяха тези, които човек наистина би свалил, ако се сгорещи.

Изражението на Тристан обаче беше подозрително.

— Дори и аз никога не съм те виждал без шалче.

— Защото никога не си ме виждал да се трудя в гореща конюшня! — сопна се Дом и бързо смени темата. — Както можеш да се досетиш, не можах да поправя лампите.

Тристан погледна зад гърба му към затворената врата на помещението с такъмите.

— Искаш ли аз да ги погледна?

— Не — отвърна кратко Дом. — Безнадеждно е. Освен това скоро ще стигнем в Лондон и мога да накарам някой, който разбира, да ги поправи.

Той си облече жилетката и палтото, натъпка шалчето си в джоба и тръгна към вратата на конюшнята.

— Късно е. Няма да е зле да поспим.

За щастие Тристан се съгласи и го последва навън.

Докато вървяха, Дом си закопча жилетката, извади шалчето от джоба си и го завърза на врата си.

Голяма грешка. Усети върху парчето коприна аромата на Джейн от онзи път, когато си бе избърсал устата с него. Мирисът му вдъхна желание да забрави всяка предпазливост, да влезе обратно в конюшните, да я метне на рамото си и да я отнесе някъде, където могат да получат незабавно разрешение за брак.

Което, разбира се, не можеше да направи, ако искаше да я спечели.

Проклятие! Как бе възможно да е оплескал нещата дотолкова, че все още да трябва да я спечели, дори след като я люби? Но някак си беше. И сега трябваше да я остави тук.

Поне засега. Все пак й беше обещал.

За да спре да си представя как Джейн кипи от гняв към него, той попита:

— И така, какво чак толкова искаше да обсъди насаме с теб Рейвънсууд? Или не можеш да ми кажеш?

Двамата повървяха за малко в мълчание, преди Тристан да отговори.

— Всъщност искаше да поговорим за теб.

— За мен ли? — попита изненадан Дом. — Какво за мен?

— Тревожи се за теб. За това как ще реагираш, ако Нанси роди син на Джордж и ти загубиш имението и трябва пак да се захванеш с ръководството на агенцията. — Тристан му хвърли кос поглед. — И не е единственият.

— Ще се оправя.

Остана смаян, когато осъзна, че е вярно. Нямаше да се зарадва, разбира се, но се беше научил да се справя. В сравнение с първия път, това не беше нищо.

— Веднъж вече загубих всичко и оцелях. Мога да го направя пак. Освен това сега имам бизнес, към който мога да се върна, така че ще е по-лесно.

— Не и ако тази нелепа история с Нанси означава пак да загубиш Джейн.

Дом рязко си пое въздух.

— Няма да загубя Джейн.

Това беше клетва, пред него самия и пред нея. Този път щеше да направи всичко необходимо, за да я задържи.

Почти бяха стигнали до къщата, когато Тристан отново проговори:

— По време на разговора с Рейвънсууд се опитах да го накарам да ми каже как си получил белега си, но той не пожела. Каза, че трябва да попитам теб.

Ненадейно в главата на Дом отекнаха думите на Джейн: „Затова ли никога не си го споделил със семейството си? Затова ли държиш всички ни настрана? Защото смяташ, че ще обвиним теб за клането? Защото ти самият се обвиняваш за него? О, скъпи, не си виновен ти!“

Когато Дом не отговори веднага, Тристан продължи:

— Казах на Рейвънсууд, че ти винаги отклоняваш въпроса с някаква безсмислица за сбиване, в което си участвал. Но предполагам, че не е вярно.

Дом се осмели да погледне към брат си и потръпна, когато видя болката, изписана на лицето му. Джейн бе казала: „Всеки път, когато откажеш да разкриеш тайните си, Дом, аз решавам, че ме смяташ за недостойна да ги чуя.“ Очевидно бе карал всички тях да се чувстват така. Сякаш бе прекалено важен, за да ги допусне в живота си.

„Само Бог е можел да спре това нещастие, а противно на това, което си мислиш, ти не си Бог.“

Когато му го каза, той не разбра защо го обвинява в подобно нещо. Защо понякога го нарича „Дом Всевишни“.

Сега обаче разбираше. Прикривайки вината си от целия свят, той се бе откъснал от семейството си. От нея. Бе отблъснал точно хората, които трябваше да приеме.

Сега, когато съвсем наскоро видя как Джейн се затваря в страха си и го отблъсква, разбираше колко болезнено може да бъде това за човека, който бива отблъснат.

Ако искаше да промени всичко това, трябваше да започне да отваря сърцето си, да позволи на семейството си — и на нея — да видят нещата, от които се срамуваше най-много или за които се тревожеше най-много. Трябваше да им се довери, да вярва, че ще го разберат, ще проявят съпричастност, ще го обичат въпреки всичко.

Единствената друга възможност бе да продължи да се изолира от всички, докато накрая, както беше казала тя на онзи бал миналата година: „Един ден църквата, която градиш около себе си, ще се превърне в твоя гробница“. Той не желаеше това да се случи.

Пое си дълбоко въздух, за да се успокои, докато двамата с Тристан се изкачваха по стъпалата към господарската къща в имението.

— По една случайност наистина получих белега си при сбиване. Но беше при битка с народното опълчение в Клането при Питърло.

Тристан го погледна стреснато. Дом се спря на стъпалата и се обърна с лице към него.

— Ако искаш да чуеш историята, ще ти разкажа всичко. Още сега, стига да искаш.

Тристан го огледа изпитателно, сякаш не бе сигурен, че вярва на това, което чуват ушите му.

— Много бих искал — каза той. А после се усмихна широко. — Но само ако е над чаша от коняка на Рейвънсууд. Това е най-хубавият коняк, който съм опитвал някога.

— Една от привилегиите на това да си шпионин е, че винаги имаш достъп до хубавия коняк — подметна нехайно Дом, макар че стомахът му се свиваше при мисълта да разкрие най-унизителната си тайна, дори пред брат си.

Но когато влязоха вътре, Тристан го потупа по рамото и това го успокои. Да разкаже на Тристан за Питърло — това представляваше нещо като начало към по-близко приятелство, отколкото Дом си бе позволявал да има с брат си през последните години.

Джейн щеше да се гордее.