Сабрина Джефрис
Падението на виконта (19)

Глава 18

След като Дом и Тристан излязоха, прислужниците поднесоха закуските. Точно сега Джейн имаше не повече желание да пие чай, отколкото да види как Дом заминава без нея, но това щеше да й даде време да измисли план как да се присъедини към него. Защото ако мислеше, че тя просто ще седи тук и ще чака, докато той измъква Самюъл от дупката му, без да се интересува от вината или невинността на Нанси, значи беше луд.

Тя повече нямаше да чака Доминик Мантън. В никакъв случай нямаше да чака да разбере дали той ще разруши живота на братовчедка й, като нахлуе там, изпълнен с нечестни предположения, и предизвика Самюъл да причини нещо ужасно на Нанси.

За съжаление все ще се опитваше да измисли как да тръгне след Дом, когато херцогът се спогледа със съпругата си и стана.

— Ние май трябва да тръгваме.

Когато всички други го последваха и Макс протегна ръка към Лизет, в гърдите на Джейн се надигна паника. Тръгнеха ли си веднъж, тя нямаше да има никакъв начин да стигне до мястото, на което се намираше Дом, където и да беше това. Вуйчо Хорас със сигурност нямаше да я заведе, а започваше да се съмнява, че и Едуин ще го направи.

— Ако нямате нищо против — каза бързо тя, без да му мисли много, — ще дойда с вас.

Помъчи се да намери някакво извинение, което да прозвучи разумно. А, да.

— Чантите ми са още в каретата с вашата прислужница, а тя отиде в градската ви къща. Затова просто ще дойда с вас и ще ги взема, ако нямате нищо против.

Тя затаи дъх. Всъщност бяха разделили багажа си съвсем скоро — тази сутрин. Но може би херцогът и херцогинята нямаше да си спомнят.

За съжаление нямаше късмет. Макс се намръщи.

— Един момент. Мислех, че сме…

— Не, скъпи — обади се Лизет и стисна ръката му, — не помниш ли? Тъй като не очаквахме да заварим тук вуйчото на Джейн, изпратихме всичките й чанти в нашата градска къща.

Ако се съдеше по обърканото изражение на Макс, той смяташе, че и Джейн, и Лизет временно са си загубили ума. Но после лицето му се проясни.

— Да. Разбира се.

Гласът му стана леко саркастичен.

— Съвсем бях забравил — продължи той и се усмихна на Джейн. — Но винаги ще сме щастливи да ви заведем, навсякъде където трябва.

— О, да — добави Лизет. — С удоволствие ще ви помогнем.

Едуин сложи собственически ръка на гърба й. За втори път от пристигането им насам я докосваше по този начин и това я озадачи. Никога преди не се бе държал с нея като истински годеник.

Когато тя му отправи объркан поглед, той каза със спокоен глас:

— Херцогът и херцогинята могат просто да изпратят багажа ти у вуйчо ти след като се приберат, Джейн. Така няма да ти се налага да ги притесняваш.

Тя го изгледа напрегнато. Сега какво, опитваше се да я контролира ли? Мили боже, какво му ставаше? Заради Дом ли беше? Всички мъже ли бяха като кучета, които започват да си ръмжат едно на друго в мига, в които в стаята влезе жена, която са маркирали като своя?

Но Едуин никога не я бе маркирал като своя. Или поне не по същия начин като Дом. Така че какво бе намислил?

Вуйчо Хорас измърмори с уста, пълна с кифличка с масло:

— Да, да, Негово благородие е прав. Просто остави херцога и съпругата му да се погрижат за това, когато им е удобно.

— Джейн изобщо не ни притеснява — обади се ведро Лизет и погледът и срещна този на Джейн. Херцогинята не беше глупачка. Очевидно се досещаше какво иска Джейн.

— В чантите ми има някои неща, които ще ми трябват веднага — настоя Джейн. — Лични неща.

На този свят нямаше нищо, което да накара мъжете да избягат по-бързо от споменаването на „личните неща“ на една жена. Тази фраза включваше деликатен намек за цял куп женски болежки, които мъжете биха желали да обсъждат точно толкова, колкото да ядат меню от гвоздеи.

— Щом трябва, отиди — каза Едуин с обичайния си груб тон за нейно огромно облекчение. А после добави: — Но искам да поговорим насаме, преди да тръгнеш.

Тя едва не изстена. Той несъмнено искаше да я разпита за „приятелството“ й с Дом. Беше се надявала да отложи обсъждането за прекратяването на годежа за по-късно, но очевидно това не беше разумно. А освен това не беше честно спрямо Едуин. Той заслужаваше да знае какви точно са отношенията им.

— Ако нямате нищо против да ме изчакате още малко — обърна се тя с решителен тон към Лизет и Макс, — първо трябва да поговоря с Едуин.

Макс кимна.

— Няма никакви проблеми. Ще ви чакаме в каретата.

— А аз ще поръчам да докарат екипажа ми, Джейн — обади се вуйчо Хорас. — Така ние с теб ще можем да тръгнем след херцога и херцогинята и да вземем чантите ти от дома им.

На Джейн й се прииска да изкрещи. Понякога благоприличието — и мъжете, които искаха да я закрилят от всичко — се превръщаха в непоносимо неудобство.

Но преди да измисли как да откаже вуйчо Хорас от тази идея, Лизет се обади с онзи властен глас на херцогиня, който се бе научила да употребява при нужда:

— Няма нужда да си създавате неудобства, сър. Искам да запозная Джейн с момченцето си и да й покажа плановете за едно събиране, което планирам за другата седмица. Много ще ви отегчим, сигурна съм.

Тя се усмихна.

— Но ви обещавам, че ще се погрижим за нея. Освен това камериерката й вече е у нас, така че може да се върне с Джейн, когато ние двете приключим. С удоволствие ще ги изпратим заедно с нашата карета.

— О! — възкликна вуйчо Хорас. — Добре тогава. Много мило от ваша страна, Ваша светлост. Наистина много мило.

Джейн се помъчи да потисне усмивката, която искаше да грейне на лицето й при този пълен обрат в мнението му. Племенницата му да пристигне у дома с каретата на един херцог? Това щеше да е голямо събитие в квартала им. Щеше да повдигне репутацията му пред съседите. Новината можеше да стигне дори до бизнеса му и да му създаде нови връзки в аристократичните среди.

Слава богу, че съществуваха херцогини сводници!

— Няма да се бавя, вуйчо — каза Джейн, за да го подбутне към вратата.

— Добре — съгласи се той, разбрал намека. — Тогава по-добре да тръгвам.

Той позволи на Лизет да го хване за ръката и да му помогне да излезе от салона. Макс тръгна след тях.

След като остана насаме с Едуин, тя се отдръпна от странно собственическата му ръка. Това, което предстоеше, щеше да е трудно. Какво можеше да каже? Как да му поднесе новината възможно най-внимателно?

А после Едуин я стрелна с обвинителен сив поглед, който я накара да се почувства като ученичка, подложена на разпит от баща си, и тя се разшава виновно.

— Доколкото разбирам, няма да ходиш в градската къща на херцога и херцогинята — каза хладно той.

Мили боже, колко беше проницателен!

— Не.

— И, предполагам, това означава, че с Ратмур сте възстановили своето… ъъъ… приятелство.

И прям. Не, не се учудваше. Едуин открай време беше прям. Но никога досега не бе използвал този суров тон с нея и това я пораздразни.

— Да — потвърди тя и вдигна брадичка. — Боя се, че е така.

Едуин тръгна към камината и се обърна с гръб към нея, изправен като някой от ръжените отстрани.

— Ние с теб имахме споразумение.

От устните на Джейн се изтръгна продължителна въздишка.

— Осъзнавам това. И се чувствам зле, задето го наруших. С нетърпение очаквах да помогна на Ивет да си намери съпруг. Тя заслужава добър брак.

Изпъна рамене.

— Но мисля, че и аз заслужавам същото. С човек, който иска да бъда нещо повече от компаньонка на сестра му.

Той измърмори нещо под носа си.

— Знаеш ли, наистина възнамерявах бракът ни да бъде истински.

Джейн остана стъписана. Едуин открай време проявяваше цинично отношение към самата институция на брака.

— Нали не говориш сериозно?

Искаше й се той отново да погледне към нея, за да придобие по-добра представа какво си мисли.

— Не ми казвай, че ще ми надрънкаш някакви глупости как си се влюбил в мен.

— Не.

Сякаш осъзнал колко рязко е прозвучал отговорът му той и отправи поглед, изпълнен със съжаление.

— Предполагам, че в крайна сметка бих могъл да те обикна. Или поне щях да се опитам.

Клетият!

— В любовта няма опити. Или обичаш някого, или не. Повярвай ми.

Той огледа изпитателно лицето и.

— Тогава влюбена ли си в Ратмур?

— Да.

Отговорът дойде, без дори да се замисли. Защото наистина беше влюбена. Навярно винаги е била. Беше казала на Дом, че той е убил любовта й към него, но истината беше, че тази любов не можеше да се убие. Макар че искаше да го изтръгне от сърцето си, той просто бе лежал кротко в заледената зимна земя, чакайки пролетта, когато можеше да поникне над сърцето и като онзи опасен орлов нокът в градинската беседка на вуйчо й.

Снощи трябваше да каже на Дом за чувствата си, но се боеше, че любовта и към него може да означава да му прости за стореното. А тя не беше напълно готова за това. Не беше сигурна, че и сега е готова. Знаеше само, че го обича.

А дали можеше да живее с него — това бе съвсем отделен въпрос.

— Той смята ли да се ожени за теб? — попита Едуин.

— Направи ми предложение, да. Още не съм му дала отговор. Исках първо да говоря с теб.

Това беше извъртане, но не чак толкова ужасно, нали?

Едуин се обърна и погледна към нея. На лицето му беше изписано упорство.

— Той не те заслужава.

— А ти да, така ли? — пошегува се тя.

Той и се смръщи.

— Не е там въпросът. Ти заслужаваш мъж, който ще остане с теб в добро и зло, а историята на Ратмур в това отношение не е впечатляваща.

— Съгласна съм. Поради което още не съм казала, че ще се омъжа за него. Първо искам да съм сигурна.

— Аха — наклони глава Едуин на една страна. — Значи все още имам шанс?

Боже!

— Боя се, че не. Ако Дом ме е научил на нещо, то е, че ако имам избор между брак по удобство и никакъв брак, предпочитам второто.

— Но това, към което действително се стремиш, е брак по любов.

Тя му се усмихна тъжно и Едуин завъртя очи.

— И двете с Ивет сте противно романтични.

— Което най-вероятно е причината да не сме си намерили съпрузи.

— Вярно е.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Е, ако си промениш мнението за тоя негодник Ратмур, имай ме предвид. Аз може и да не те обичам, каквото и да означава тази абсурдна дума, но те уважавам и ти се възхищавам. И все още съм готов да пробвам, ако ти искаш.

Тя се престори, че се разтапя в краката му.

— Ти наистина знаеш как да завъртиш главите на момичетата, Едуин.

— Внимавай, палавнице! — предупреди я той с вдигната вежда. — Или може наистина да се опитам да те открадна от Ратмур.

— Съмнявам се — отвърна Джейн и смекчи тона си. — Но ти благодаря, задето се престори, че би се опитал.

Той се подсмихна със самоирония.

— Досега би трябвало да съм научил някой и друг трик от брат си как да казвам на една жена това, което иска да чуе. Но уви, не съм поет.

— Не си и лъжец — промълви внимателно Джейн. — Това е точка в твоя полза. Всъщност имаш много точки в своя полза. Всяка жена би била щастливка да те има за съпруг.

Непринуденото му поведение изчезна, заменено от обичайната му маска на хладна дистанция.

— Ако ще започваш да дрънкаш глупости, по-добре тръгвай, преди да загубя уважение към интелигентността ти.

Тя се засмя насила и тръгна към вратата.

— О, и, Джейн? — провикна се той.

— Да?

Едуин нехайно постави ръка върху един от ръжените.

— Кажи на Ратмур, че ако ти разбие сърцето, ще го намеря и ще го пробода с някой от тези.

Тя понечи да изрече шеговит отговор, но студеният блясък в очите му я накара да размисли.

— Ще му кажа. И ти благодаря за разбирането, Едуин.

— О, аз съвсем нищо не разбирам — изрече провлечено той. — Отблъскваш богат граф, за да хукнеш след някакъв, когото разкара преди дванайсет години. Няма никакъв смисъл. А освен това означава, че пак трябва да си потърся съпруга, която да изтърпи ръмженето и вкиснатото ми настроение достатъчно дълго, за да намери съпруг на сестра ми.

Джейн се надяваше, че ще намери нещо по-добро. Съпруга, която да обича. Но нямаше смисъл да го казва. Той щеше да й отвърне само с подигравка.

— Надявам се да продължим да бъдем приятели.

Той изсумтя.

— Съмнявам се, че Ратмур ще го допусне.

— Той няма думата — увери го Джейн, обърна се и си тръгна.

Когато стигна до каретата на херцога, с облекчение установи, че вуйчо Хорас вече си е тръгнал и единствените, които я очакват, са Макс и Лизет.

— Накъде? — попита Макс, когато тя се качи. — Предполагам, че сте имали наум някакво направление, когато измислихте онази глупост за чантите, които толкова ви трябвали.

— Искам да отида при Дом — отсече Джейн и го изгледа войнствено, предизвиквайки го да й се противопостави. Ако се наложеше, щеше да наеме файтон. — Той сигурно още е в „Мантън Инвестигейшънс“, така че нека започнем оттам.

Макар че в крайчеца на устните на херцога заигра усмивка, той просто даде съответното нареждане на кочияша. Но веднага щом потеглиха, той се обади:

— Нали разбирате, че Дом ще ме удуши, задето ви помагам?

— Не виждам защо — отвърна нехайно тя. — Нали вие сте началникът на „Хората на херцога“? Можете да ходите където искате и да вземате участие, когато пожелаете.

Лизет избухна в смях, а Макс поклати глава.

— Шуреят ми никак не обича да наричат агенцията му „Хората на херцога“. На ваше място не бих употребявал това прозвище.

— Типично в негов стил — измърмори Джейн — да не оцени човек, който е проявил доверие към него и е използвал услугите му, за да открие братовчед си, да не говорим, че е вложил пари в бизнеса му.

Сега смехът на Лизет стана още по-силен, което само накара Макс да потръпне.

— Какво? — попита Джейн. — Какво има?

По лицето на Макс пропълзя руменина.

— Да кажем, че участието ми в… ъъъ… „Хората на херцога“ беше силно преувеличено от вестниците. Всъщност беше съвсем периферно.

— С други думи — уточни шеговито Лизет, — не направи нищо. Дори не измисли името. И категорично не е наемал Дом да открие Виктор. Тристан се натъкна на Виктор сам, а после…

Тя разказа историята за запознанството си с Макс и как Дом се е оказал замесен. Как Макс е направил голям жест за вестниците, за да предпази Тристан от Джордж.

— Мили боже! — промълви Джейн. — Затова всички се бяхте събрали в къщата на Джордж в този ден.

Деня, в който за пръв път видя Дом след единайсет години раздяла.

— Точно така. Искам да кажа, Макс прави каквото може, за да препоръча агенцията, и Дом определено има полза от чудесните отзиви, които получи във вестниците, след като Тристан откри Виктор. Но с изключение на това Макс няма нищо общо. Опита се да инвестира в агенцията, но Дом побеснява всеки път, когато го чуе.

— Каква изненада! — отбеляза саркастично Джейн.

Помисли си за Дом Всевишни, за това как приписват усърдната му работа и острият нюх на детектив на херцог, който просто се е влюбил в сестра му, и избухна в смях. Лизет се присъедини към нея, а накрая и Макс направи същото.

Тримата продължиха да се смеят дотогава, докато по бузите на Джейн потекоха сълзи, а Лизет се хвана за корема.

— Горкият Дом! — изохка Джейн, когато най-накрая се овладя. — Колкото и старателно да чертае плановете си, все става така, че някой идва и ги обърква. Навярно всички ние сме голямо изпитание за него.

— О, да, така е! — съгласи се Лизет и стана сериозна. — Но, честно казано, той се взема прекалено сериозно, така че това му се отразява добре.

Тя се усмихна на Джейн.

— Вие му се отразявате добре. Той има нужда от жена, която не отстъпва, когато той се опитва да диктува как трябва да върви светът, жена, която да го научи, че няма нищо страшно, ако някой план се обърка. Трябва да разбере, че може да събере парчетата и да бъде щастлив, стига да го направи с подходящия човек.

— Само се надявам, че и той е на същото мнение — промълви Джейн. — Наистина.

Защото ако тя можеше да бъде тази жена за Дом — ако той можеше да й позволи да бъде тази жена за него, — все пак за двама им можеше да има шанс.