Сабрина Джефрис
Падението на виконта (18)

Глава 17

Когато се приближиха до градската къща на Блекбъро в най-модерната част на Мейфеър, беше късно следобед. Откакто потеглиха към Лондон с такава бързина, Дом не бе имал възможност да разговаря насаме с Джейн, но само като я зърна, свежа, красива и ведра в пътническата си рокля с цвят на слънце, му се прииска да завие от разочарование. Особено когато тя отказа да се качи при него.

Проклятие, всичко това се проточваше прекалено дълго! Щеше да я отведе настрана и да оправи нещата помежду им в мига, в който приключеха разговора си с годеника й за Барлоу.

Годеника й. Самата дума го караше да изпитва болка.

Дом бе срещал Блекбъро пет-шест пъти, докато ухажваше Джейн, но след това пътищата им не се бяха пресекли. Доколкото си спомняше Дом, графът беше прекалено хубав.

С годините обаче се разнесоха слухове за характера му — че си пада малко проклет, че е циник по отношение на жените и брака като цяло. Точно затова Дом отначало се учуди, че Джейн е сгодена за този негодник.

Все още сгодена за този негодник.

Дом се намръщи. През целия път дотук си бе представял какво ще направи, когато се изправи пред графа.

Мисълта да извика Блекбъро на дуел за ръката на Джейн беше изкушаваща, но не и практична. Ни най-малко. Първо, щеше да накърни репутацията на Джейн. Второ, можеше да стане причина Дом да я загуби. Защото ако след дуела му се наложеше да избяга от властите, тя можеше и да не се съгласи да напусне Англия с него. Освен това щеше да е ужасно трудно да измъкне Ратмур Парк от гроба, ако се намираше надалеч.

Дори си бе помислил дали да не каже на Блекбъро, че годеницата му вече не е непорочна. Но това щеше да я докара до бяс, при това с пълно право. Един джентълмен не можеше да опетни репутацията на дама само за да получи това, което иска. Особено когато това, което искаше, беше ръката на дамата.

Не, просто трябваше да се надява, че Джейн ще постъпи правилно и ще скъса с графа. А дотогава Дом щеше да се моли да успее да говори с него учтиво… или поне без да изпитва желание да го предизвика на дуел.

Само след няколко секунди всички се събраха пред вратата на Блекбъро и стреснаха горкия прислужник, който отговори, когато почукаха на вратата. Той очевидно позна годеницата на господаря си, но присъствието на един херцог, една херцогиня и един виконт, които не познаваше и които се появиха накуп, като че ли го обърка.

Докато чакаха да съобщят за идването им, Дом се опита да не мисли за последния път, когато влезе в тази къща — в нощта, в която Джейн го напусна. Той и хвърли таен поглед. Очевидно и тя си спомняше, защото не поглеждаше към него, а погледът и продължаваше да се стрелка покрай масивното стълбище и по-нататък, където се намираше библиотеката.

Или може би просто се взираше в голямата картина на Ботичели, която висеше в коридора. Или бюста на Омир отпреди хиляда години върху скъпа махагонова маса, инкрустирана със слонова кост. Или дори в поставката за чадъри от позлатен бронз.

По дяволите Блекбъро, проклетия му Ботичели, бюста и бронзовата поставка! Нищо чудно, че искаше Джейн. Имаше всичко друго. Сега единственото нещо, от което се нуждаеше, за да стане животът му пълен, беше красива и надарена дама, която да се грижи за всичките му красиви вещи и да украсява ръката му на светски събирания.

Тази дразнеща мисъл все още кънтеше в главата му, когато във фоайето с широка крачка влезе самият Блекбъро, придружен от неочакван гост, който вървеше по-бавно и сковано. Вуйчото на Джейн. Да върви всичко по дяволите!

— Вуйчо Хорас! — възкликна Джейн, очевидно също толкова изненадана, колкото Дом.

Възнамеряваха да изчакат да узнаят нещо повече, преди да съобщят на Садлър, че дъщеря му е изчезнала. Сега бе изключено това да се случи.

Тъй като Тристан и Лизет познаваха Блекбъро и Садлър от годежното празненство на Дом и Джейн преди години, а Макс познаваше Блекбъро от клуба си, нямаше нужда от представяния. Вместо това всички останаха да стърчат неловко във фоайето, докато Садлър силно прегръщаше Джейн.

— Милото ми момиче! — възкликна той и я отдалечи на една ръка разстояние, сякаш искаше да я огледа. — Какво се е случило?

Тя застана нащрек.

— Какво искаш да кажеш?

— След като получих писмото ти, икономката на Нанси ми писа, за да ми съобщи, че Нанси уж била отишла в Бат с госпожа Пач, а ти, лорд Ратмур и семейството му сте тръгнали да я търсите. Не знаех какво да мисля. „Уж била отишла в Бат“? Какво значи това?

Джейн, изглежда, не намираше думи, затова се намеси Дом.

— С удоволствие ще ви обясним, сър, но ако мога да попитам, какво правите тук?

Садлър вдигна рамене.

— Получих писмото на икономката днес сутринта, затова дойдох да се посъветвам с Блекбъро. Надявах се, че той може да знае нещо повече. Че Джейн може да е нарушила правилата на благоприличието и да е писала на годеника си.

Блекбъро внимателно наблюдаваше Джейн.

— Аз обаче казах на вуйчо ти, че ти никога не престъпваш правилата на благоприличието.

Руменината, която изби на бузите и, внуши на Дом желание да скочи между нея и графа и да защити честта и. Но тъй като Блекбъро всъщност не я бе оскърбил, това само щеше да му подскаже, че честта на Джейн има нужда от защита.

Все пак беше очевидно, че Блекбъро е забелязал изчервяването и, защото погледът му се стрелна подозрително от нея към Дом.

— Аз, разбира се, се зарадвах да чуя, че Джейн е сред приятели. Не бих искал да си я представям как язди сама по пътищата.

Дом изписа усмивка на устните си.

— Въпреки всичко, което се случи между мен и брат ми, се чувствам отговорен за Нанси. Затова Джейн дойде при мен в мига, в който осъзна, че братовчедка й е изчезнала.

— Изчезнала!

Кръвта се оттече от лицето на Садлър.

— Сигурен ли сте?

— Боя се, че е така — отговори Дом и погледна към прислужниците, които слушаха с жив интерес. — С удоволствие ще ви съобщим повече подробности, но изминахме дълъг път и…

— Разбира се, извинете ме — обади се припряно Блекбъро и отправи към Дом поглед, който показваше, че разбира нуждата от уединение. — Ще искате да проведем този разговор някъде, където ще ви по-удобно.

Той нареди да поднесат закуски в салона и поведе новодошлите по друг коридор, а не по този към библиотеката. Слава богу! Самото минаване оттам можеше да извади Джейн от равновесие, особено сега, когато годеникът и вървеше точно пред нея и й напомняше, че може да можеше да означава, че е напълно наясно с кроежите на Барлоу.

Но мъжът у Дом не забеляза нито едно от тези неща. Просто искаше да се запъти към проклетия Блекбъро и да стовари един юмрук в това негово съвършено, небелязано лице, задето бе прекалено богат, прекалено добра партия и прекалено сгоден за Джейн. Мъжът у него искаше да удуши графа, задето бранеше Джейн, когато Дом трябваше да се нагърби с отговорността за нея, Дом трябваше да я защитава. Дом трябваше да се ожени за нея.

За жалост мъжът у него трябваше да млъкне, в противен случай това разследване нямаше да стигне много далеч.

Веднага щом Макс и Лизет се настаниха в две кресла с огромни странични облегалки, а Дом и Тристан застанаха до тях, Садлър се обърна към Джейн.

— А сега, каква е тази история с Нанси? Как така е изчезнала?

Джейн стисна ръката му.

— Много ми е неприятно, че трябва да ти го кажа, вуйчо, но тя се е отправила нанякъде с брата на Едуин.

Дом чу как Садлър ахна, но погледът му остана прикован в Блекбъро, преценявайки реакцията му. Видя стъписване, тревога, смут. Но не и вина. Този човек или беше блестящ актьор… или нямаше никаква представа за кроежите на брат си.

Жалко! Дом с голямо удоволствие щеше да го арестува. За каквото и да било.

Но Блекбъро изглеждаше напълно смазан, защото стисна облегалката на канапенцето зад Джейн.

— Самюъл има нещо общо с това? — попита дрезгаво той.

Дом и Тристан изложиха накратко всичко, което бяха открили, като се въздържаха да споделят предположенията си какво се крои. Дом искаше преди това да види как графът и Садлър ще изтълкуват голите факти.

— И така, Блекбъро, както можете да си представите — завърши Дом, — трябва да говорим с брат ви. И с Нанси, разбира се. Много е важно. Надявахме се, че вие може да знаете къде отсяда, когато идва в Лондон.

— Иска ми се да можех да ви кажа, но нямам представа — отговори графът и прокара пръсти през черната си коса. — Подразбирам, че вече имате адреса му в Йорк.

— Всичко това изглежда абсолютно възмутително! — обади се Садлър, въпреки че от пребледнелите му бузи личеше, че има известна представа за усложненията. — Моето момиче никога не би избягало с такъв негодник. Прекалено е разумна за такова нещо.

— Така ли? — попита цинично Блекбъро за изненада на Дом. — Преди да се омъжи за брата на Ратмур, се бояхте, че действително може да се омъжи за Самюъл.

— Но това беше много преди уважаемият ви баща да го лиши от наследство — възрази Садлър. — След това Нанси се съгласи с мен, когато й казах, че този тип е мошеник и не заслужава доверие.

Той потръпна.

— Извинете, че го казвам, лорд Блекбъро.

Острият смях на Блекбъро прокънтя из стаята.

— Няма нужда да се извинявате точно на мен, сър. Знам на какво е способен брат ми.

Джейн се изви и погледна към него.

— И на какво е способен, Едуин? Искам да кажа, той… той нали няма да нарани Нанси?

Графът погледна към Дом, сякаш го молеше за помощ в задачата да не нарани деликатните чувства на Джейн.

— Боя се, че тя вече знае защо сте прогонили Барлоу — каза Дом. — Обсъдих въпроса с лорд Рейвънсууд, а тя е подслушала разговора ни.

— Мили боже! — измърмори Блекбъро.

— Какво? — попита Садлър. — Какво има?

— Е, Едуин? — настоя тревожно Джейн. — Ще я нарани ли?

Блекбъро стисна рамото й и остави ръката си да почива отгоре му — странно интимен жест за мъж, който уж имаше само платонично на вид „споразумение“ с нея.

Дом потисна порива да блъсне ръката на графа и да я махне със сила.

— Зависи какво разбираш под „нараняване“ — промълви Блекбъро замислено, сякаш разсъждаваше на глас. — Не мисля, че ще… направи това, което стори преди, с онова клето момиче.

— Какво клето момиче? — извика Садлър.

— Всичко е наред, господин Садлър — намеси се Дом. — Двамата с Тристан сме съгласни с преценката на графа. Смятаме, че Барлоу е запленен от дъщеря ви и няма да й навреди.

Навярно беше по-добре да не споменава за подозренията си на какво е способна Нанси. Баща й можеше да не го приеме добре.

Блекбъро погледна притеснено към Садлър и каза:

— Но според мен не е изключено Самюъл да… ъъъ… пусне чара си в действие, за да убеди Нанси да се омъжи за него.

Тактичният му начин на изразяване накара Садлър да замръзне.

— Да „пусне чара си в действие“. Искате да кажете, „да я прелъсти“, нали така?

Другите мъже се спогледаха, а Садлър се оттласна от канапенцето и стана.

— Не ми говорете така, сякаш съм някой сантиментален стар глупак. Знам как постъпват мъжете с жените, особено когато са уязвими като моето момиче.

— Вуйчо — обади се Джейн с благ глас и също стана. — Всички сведения сочат, че между Самюъл и Нанси е съществувало само приятелство, нищо повече.

Садлър повдигна сива вежда.

— Това няма да остане дълго така, ако тя е във властта му.

— Вижте, брат ми е себичен мръсник — намеси се Блекбъро. — Но не мисля, че би упражнил принуда спрямо Нанси. Дори любовницата му каза…

Всички очи се преместиха към него и той млъкна.

— Барлоу има любовница? — попита Дом. — Тук, в Лондон?

— Мисля, че е още тук, да. Когато преди няколко седмици дойде при мен, ми каза, че живее някъде в „Чийпсайд“.

„Чийпсайд“? Нещо се раздвижи в ума на Дом, но той не можеше да се сети защо „Чийпсайд“ изглеждаше важен.

— Защо е дошла при вас? — попита Тристан.

На лицето на Блекбъро се изписа отвращение.

— Ами, първоначално ми каза, че е забременяла от брат ми, докато работела в Йоркшир. Затова се преместила в Лондон, за да е при семейството си, когато роди, но откакто пристигнала тук, нямала никаква вест от него. Помоли ме за помощ, да го накарам да й отговори.

— Преди колко време се е преместила тук? — попита рязко Дом.

— Не знам. Преди три месеца? Или четири? Казах й че ще направя каквото мога, за да убедя Самюъл да поеме отговорност за своята собствена плът и кръв, но освен това я предупредих, че е безотговорен и едва ли ще ме послуша.

Гласът на Блекбъро стана по-суров.

— В крайна сметка се оказа, че това няма значение. Преди няколко дни ми изпрати бележка, че е сбъркала и не е бременна. Предполагам, че просто се е надявала да измъкне от него малко пари. Или от мен.

— Това е било горе-долу по времето, по което Барлоу е пристигнал в Лондон — каза Тристан. — Любовницата сигурно го е намерила и той може да я е помолил да не общува със семейството му.

Дом само поклати глава. Най-после си бе спомнил къде бе видял думата „Чийпсайд“ съвсем наскоро.

— По-вероятно е Барлоу да е имал друг, по-зловещ мотив.

Той погледна към Тристан.

— Не ти ли изглежда много удобно съвпадение, че тази жена е дошла от Йоркшир, за да отседне при семейството си, преди няколко месеца? И че ненадейно е загубила бебето точно преди да пристигнем ние?

Очите на Тристан се разшириха, а от устните му се изтръгна ругатня.

— Както ти обичаш да казваш, „удобните съвпадения често биват удобно нагласени“.

Лицето на Джейн беше пребледняло.

— О, господи, „Чийпсайд“!

Тя погледна към графа.

— Тази жена каза ли ти как се казва?

— Разбира се. Оставих бележката някъде тук.

Блекбъро заобиколи канапенцето и тръгна към едно писалище.

— Мери или нещо подобно.

— Мередит — промълви Джейн с приглушен глас. Погледът й срещна очите на Дом. — Тя е съучастница.

Значи и Джейн се беше досетила. Каква умница!

— Това означава, че и Нанси е съучастница.

— Не е задължително.

— За какво говорите вие двамата? — попита Садлър и впери поглед в Джейн. — Чакай! Камериерката на Нанси не се ли казваше Мередит?

— Бившата й камериерка — поправи го Дом. — Която придружавала Самюъл и Нанси всеки път, когато пазарували заедно в Йорк.

— Предполагам, че е съблазнявал едновременно и прислужницата, и господарката — заключи Тристан. — Май си имал право да се тревожиш, Дом. Барлоу наистина се опитва да направи така, че детето на Нанси да наследи всичко — дори ако това дете всъщност не е нейно.

Дом кимна.

— Затова Мередит се е отметнала за бременността. Не е искала никой да проследи бебето до нея. Това е нямало да бъде от полза за плана им.

— Чий план? — попита Блекбъро. — На камериерката и брат ми?

— На брат ви и Нанси.

Без да обръща внимание на смаяното ахване на Садлър, Дом добави:

— Когато Мередит е забременяла, е напуснала мястото си при Нанси и е дошла тук. Сигурно се е надявала, че накрая Барлоу ще я последва. В Йорк Нанси е започнала да се страхува, че може да загуби или вече е загубила бебето си, затова двамата с Барлоу са замислили план да присвоят детето на Мередит. Точно тогава са дошли тук.

— Един момент! — провикна се Садлър. — Какво намеквате — че дъщеря ми помага на този негодник да представи детето на любовницата си като наследник на Джордж? За да може детето да наследи това, което ви принадлежи по право?

Джейн постави ръка върху неговата и стрелна Дом с обвинителен поглед.

— Да, вуйчо, точно това намеква. Дом е твърдо решен да смята Нанси за някаква злодейка, която плете заговори, колкото и да споря с него за това.

— Джейн — каза тихо Дом, — моята теория звучи най-логично.

— Само защото си си набил в главата, че е така!

Тя се отдели от вуйчо си и пристъпи към Дом.

— Наистина ли смяташ, че Нанси ще се примири Самюъл да й натрапи своето дете от друга жена?

— Когато на карта са заложени голямо имущество и титла? Да, боя се, че смятам.

— Но този план ще сработи само ако детето е момче! — настоя Джейн. — И само ако Нанси вземе бебето от горката Мередит и го отгледа като свое.

— Най-вероятно Нанси просто ще наеме „горката Мередит“ да се грижи за бебето.

— О, за бога! — възропта Джейн. — Понякога Нанси може да се държи като глупачка, но не е чак толкова глупава, че да наеме пак единствената жена, която може да изкуши съпруга й да й изневери направо под носа и.

— Може би не знае, че детето на Мередит е от Самюъл.

Още преди Джейн да изсумти крайно неелегантно, Дом трябваше да признае, че това предположение звучи неправдоподобно. Както каза тя, Нанси не беше чак толкова глупава. И все пак…

— Ако това не е някаква схема да ми откраднат титлата и имението, тогава защо Мередит ненадейно е обявила, че вече не е бременна?

— Може би защото схемата е на Самюъл и Мередит? — предположи троснато Джейн.

— Според мен брат ми е напълно способен да измисли подобно нещо — обади се Блекбъро.

Раздразнен от намесата на графа, Дом го изгледа с присвити очи.

— Ако Мередит е била съучастница от самото начало, защо ще ви моли за пари? Защото брат ви не е отговарял на писмата й. Защото на този етап двамата с Нанси са били сигурни, че самата Нанси носи бебе в утробата си. Едва когато са решили, че не е така, са променили тактиката.

Джейн подпря ръце на хълбоците си.

— И така, твоята теория гласи, че Нанси възнамерява да се омъжи за Самюъл, да представи за свое неговото дете от камериерката си и после да го отгледа — ако предположим, че е момче — като наследник на титлата. Самата Нанси не печели нищо особено, не си ли съгласен? Това не е нейният син, а тя не е единствената любовница на Самюъл. Той, любовницата и синът ще получат всичко; единственото, което ще получи тя, е честта да знае, че се е омъжила за съблазнител.

Дом пренебрегна факта, че в част от разсъжденията и имаше логика.

— Ще получи ранга на майка на новия виконт. Ще получи съпруг, когото винаги е искала. А освен това може дори да не я интересува, че Самюъл има връзка с камериерката й — нали ти самата ми каза, че Нанси не е запленена от интимната страна на брака.

В мига, в който Джейн пребледня, той осъзна какво е казал. Нещо крайно неподобаващо. Нещо, което разкриваше колко откровени са били двамата в разговорите си. Един Бог знаеше какъв извод ще си направи Блекбъро.

Проклятие! Какъвто и да беше този извод, той нямаше да помогне на Дом в тази ситуация с Джейн. Нищо от сегашния им разговор нямаше да му помогне. Проклета да е Нанси, задето отново заставаше помежду им!

Джейн го изгледа яростно и заби пръст в гърдите му.

— Изяснил си всичко, нали така? Но както обикновено, пренебрегваш всички слабости в теорията си.

Той я погледна унищожително.

— Какви например?

Тя отново го смушка в гърдите.

— Защо Самюъл е споменал, че ще идват в Лондон да се консултират с лекар, ако са били сигурни, че Нанси е загубила бебето?

Пак го смушка.

— Защо е напуснала Йорк при такива странни обстоятелства, че да събудят подозренията ни?

Пак.

— Защо дори не е взела багаж за пътуването?

Когато отново понечи да го смушка, той я сграбчи за ръката.

— Може би двамата с Барлоу са измислили плана, когато е дошла в Йорк.

Джейн изтръгна ръката си.

— И тя не се е опитала да се върне в Ратмур Парк, за да разсее подозренията на прислугата, да си събере багажа и дори да вземе кучетата си?

— Нанси не е взела кучетата си? — обади се Садлър. — Нещо не е наред, никак не е наред. Това момиче разнася тези ужасни кучета навсякъде. Неведнъж, когато сме пътували заедно, съм бил принуден да търпя тези мелези в скута си.

Той застана до Джейн.

— Казвам ви, единственият начин да ги остави, е ако Барлоу я е отвлякъл и я е принудил да изпълнява заповедите му. Точно това е станало. Знам, че е така!

Джейн самодоволно вдигна вежда, скръсти ръце на гърдите си и погледна Дом, като го предизвикваше да оспори това твърдение.

Не можеше да го стори. Защото, преди да разбере още някои неща, просто не можеше да бъде сигурен каква е истината, по дяволите!

— Мислете каквото искате — каза той. — Но независимо дали е съучастница или не, трябва да ги спрем, преди Самюъл да я е отвел на някое място, на което никога няма да можем да ги открием. Все още разполага с пет месеца преди раждането. Ако успее дотогава да я държи скрита и се върнат женени, с бебе, за което твърдят, че е на Джордж, ще ни е трудно да докажем, че лъжат.

Джейн преглътна.

— Вярно е. И дори ако Нанси сега не е съучастница, дотогава най-вероятно ще бъде. Предполагам, че един мъж може да обработи всяка жена така, че да изпълнява волята му, ако прекара пет месеца съвсем сам с нея.

По гърба на Дом пробяга студена тръпка. Той се помъчи да не й обръща внимание. Нанси участваше в схемата. Със сигурност участваше.

— Значи трябва да отида до „Чийпсайд“. Към момента най-добрата ни улика е Мередит. Поне имаме нейния адрес.

— Искаш ли и аз да дойда? — попита Тристан.

— Всъщност ние с теб трябва да отидем в „Мантън Инвестигейшънс“ и да вземем Виктор. Така вие двамата ще можете да тръгнете след Самюъл, докато аз търся Мередит.

Дом погледна към Блекбъро.

— Предполагам, че не знаете на кои места брат ви ходи често, та хората ми да ги проверят.

— Знам — отговори Блекбъро, — но Самюъл ги посещаваше често, когато живееше тук преди години. Не знам дали сега ще се върне там.

— Хората се придържат към навиците си — каза Дом. — А и той не подозира, че сме по петите му. Несъмнено предполага, че лъжливото писмо на Нанси за екскурзия до Бат е заблудило всички. Би трябвало да разполагаме с малко време за издирване, без да ги подплашим.

Блекбъро кимна, отиде до писалището, извади хартия и мрачно започна да нахвърля бележки.

— Блекбъро — обади се Дом, — ако намеря брат ви…

— Направете това, което е необходимо — прекъсна го графът и го изгледа с полуспуснати клепачи. — Отдавна разбрах, че на Самюъл не може да му се има доверие. Ако е извършил престъпление, преследвайте го с пълната сила на закона. Аз вече нямам нищо общо с него.

Дом кимна. Ситуацията донякъде му напомняше на чувствата на Дом към Тристан. Само че според всички сведения Блекбъро се бе опитвал да помогне на брат си, да го спаси от самия него, докато Самюъл не бе изнасилил младата жена, за която спомена Рейвънсууд. Макар и неохотно, Дом трябваше да признае, че графът се бе оказал свестен човек. Във всеки случай, по-свестен от брат си.

— Искам да дойда с теб, Дом — обади се Джейн.

Вуйчо й обви ръка около раменете и.

— Остави мъжете да си свършат работата, скъпа. Ти трябва да останеш тук с годеника си.

При това напомняне за все още съществуващия и годеж Дом изпита желание да хване нещо и да го разбие в земята. Но вуйчо й беше прав — ако Джейн дойдеше с тях, щеше само да им се пречка. А освен това наистина не биваше да тръгва на кон с двама джентълмени без придружителка.

— Послушай вуйчо си — каза Дом. — Най-добре ще бъде да останеш тук с… приятелите си.

Не можеше да се насили да използва думата „годеник“.

От очите й изскочиха мълнии.

— Значи смяташ просто да хукнеш ей така, след като вече си си съставил мнение? Почти със сигурност ще изложиш Нанси на опасност, ако продължиш да предполагаш, че тя участва в схемата.

— Трябва да ми вярваш, Джейн.

Думата „трябва“ я накара да потръпне. Дом прокле бързия си език и преднамерено смекчи тона си.

— Знам, че понякога ти е трудно да повярваш, но аз знам какво правя. Каквото и мнение да съм си съставил, ще оставя фактите да говорят. Обещавам, че няма да я нараня и няма да позволя и никой друг да я нарани, любима.

В помещението се възцари стъписано мълчание. Едва тогава той осъзна как е нарекъл Джейн. И тя го осъзна, защото очите й се разшириха, а по бузите и отново изби руменина.

Очите на Блекбъро проблеснаха като суграшица върху плочи. Той закрачи към Дом и му подаде листа хартия.

— Ето списъка с любимите места на Самюъл. Ако искате да ги заловите, е по-добре да тръгвате.

Двамата се изгледаха предизвикателно, безмълвно признавайки положението си на съперници за ръката на Джейн. Как му се искаше на Дом да можеше да обясни положението на всички, да им каже, че двамата с Джейн ще се оженят и по дяволите Садлър, Блекбъро и всеки, който стоеше на пътя им!

Но веднъж вече се опита да избърза и това само влоши положението. Беше време да остави Джейн сама да вземе решение.

Затова се насили да се държи любезно и да благодари на графа, да вземе листа и да излезе. Но точно преди двамата с Тристан да прекрачат прага, видя как Блекбъро хвана Джейн за ръката й и казва да седне до него на канапенцето.

Проклятие! Ужасно неприятно му беше, че трябва да се раздели с нея точно сега, в същата къща, в която бе осъществил раздялата им първия път, когато нещата помежду им бяха така неизяснени.

Но дори и Барлоу да успееше да му отнеме всичко, което притежаваше, и Дом да трябваше пак да се върне към джапането в калта, за да лови престъпници, възнамеряваше да си върне Джейн. Каквито и претенции да предявеше графът към нея, Дом щеше да я убеди отново да стане негова.

И тогава щеше да премести небето и земята, за да я задържи.