Франц Кафка
Америка (9)

Фрагменти

— Ставай! Ставай! — извика Робинсън на Карл, който едва бе отворил очи.

Завесата на вратата още не беше дръпната, но по процеждащата се през пролуките равномерна слънчева светлина можеше да се направи изводът, че вече е почти обед. Робинсън търчеше насам-натам с угрижен поглед, носеше ту хавлиена кърпа, ту ведро с вода, ту бельо и отделни дрехи и всеки път, когато минеше покрай Карл, му кимаше с глава, за да го подтикне към ставане, а като издигаше високо нещата, които тъкмо държеше в ръце, искаше да му покаже как днес за последен път се бъхти заради него, защото бе естествено той да не може да вникне в подробностите на службата си още от първата сутрин.

Ала Карл скоро видя кого всъщност обслужва Робинсън. Един ъгъл, отделен от стаята с два скрина, който Карл досега не беше забелязал, бе превърнат в истинска къпалня. Виждаше се как главата на Брунелда, голата й шия — косата й тъкмо бе паднала върху лицето — и основата на тила й стърчат над скрина, а ръката на Деламарш от време на време се издигаше, стиснала сюнгер за баня, който хвърляше надалеч пръски вода — с него миеха и търкаха Брунелда. Чуваха се кратките заповеди на Деламарш към Робинсън, който не подаваше нещата през тази преграда в помещението, а през малка пролука между скрина и един параван, като при всяко подаване трябваше силно да протяга ръка и да извръща лицето си.

— Кърпата! Кърпата! — извика Деламарш. Робинсън, който тъкмо търсеше нещо друго под масата, едва бе успял да се стъписа от тази заповед и да подаде глава отдолу, когато се чу следното: — По дяволите, къде е водата?! — И над скрина се появи изопнатото, гневно лице на Деламарш.

Всичко, което според Карл иначе бе само еднократно необходимо за миене или обличане, тук се изискваше и донасяше в най-причудлива последователност, при това неведнъж. Върху малка електрическа печка непрекъснато се топлеше казан с вода и пак така непрекъснато Робинсън отнасяше този тежък товар до къпалнята с широко разкрачени стъпки. Имаше толкова много работа, че не бе трудно да се разбере защо не винаги изпълнява съвсем точно заповедите, а веднъж, когато отново бе поискана кърпа, той просто подхвърли над скрина една смачкана на топка риза от големия одър в средата на стаята.

Но работата на Деламарш също беше тежка и може би той се дразнеше толкова много от Робинсън — в своето раздразнение просто не забелязваше Карл — тъкмо защото не можеше да угоди на Брунелда.

— Ах! — викна тя и дори Карл, който иначе стоеше безучастен, трепна. — Причиняваш ми болка! Махай се! По-добре сама да се измия, отколкото да страдам така! Ето че пак не мога да си вдигна ръката. Така ме натискаш, че ми прилошава! Сигурно целият ми гръб е в синини. Разбира се, ти няма да ми го кажеш. Почакай, ще накарам Робинсън да ме разгледа, или оня хлапак. Не, няма да го сторя, но бъди малко по-нежен. Внимавай, Деламарш, ала същото мога да си повтарям всяка сутрин, ти не внимаваш и това си е. Робинсън! — внезапно извика тя и размаха едни дантелени гащички над главата си. — Помогни ми, виж само как страдам, а тоя Деламарш нарича това изтезание къпане! Робинсън, Робинсън, къде си, и ти ли нямаш сърце?

Карл безмълвно даде на Робинсън знак с пръста си, че все пак би трябвало да отиде, ала Робинсън поклати решително глава със сведен поглед, той по-добре знаеше как стоят нещата.

— Да не си луд! — прошепна Робинсън, приведен над ухото на Карл. — Нямат предвид подобно нещо. Отидох само веднъж и това никога не ще се повтори. Тогава и двамата ме сграбчиха и потопиха във ваната — за малко не се удавих. А Брунелда дни наред ме упрекваше, че съм бил безсрамен, и все ми повтаряше: „Отдавна не си идвал при мен в банята“ или: „Кога отново ще дойдеш да ме зяпаш в банята, а?“ Едва след като няколко пъти я помолих на колене за прошка, тя престана да го повтаря. Никога не ще го забравя.

И докато Робинсън разказваше, Брунелда непрекъснато крещеше:

— Робинсън! Робинсън! Къде се е дянал тоя Робинсън!

Въпреки че никой не й се притече на помощ и дори не последва какъвто и да било отговор — Робинсън бе приседнал до Карл и двамата мълчаливо гледаха към скриновете, над които от време на време се мяркаха главите на Брунелда или на Деламарш, — въпреки всичко това Брунелда не преставаше шумно да се оплаква от Деламарш.

— Виж какво, Деламарш! — викаше тя. — Пак изобщо не усещам, че ме къпеш. Къде ти е гъбата? Хайде, по-чевръсто! Де да можех да се навеждам, де да можех да се движа! Щях да ти покажа какво значи къпане. Къде останаха ония години, когато като млада девойка в имението на моите родители всяка сутрин плувах в Колорадо и бях по-пъргава от всичките си приятелки! А днес? Кога най-сетне ще се научиш да ме къпеш, Деламарш; подмяташ гъбата насам-натам, уж се напрягаш, а не усещам нищо. Като казвах да не ме натискаш с всичка сила, нямах предвид да стоя тук и да простивам. Като нищо ще изскоча от ваната и ще избягам така, както съм!

Но не изпълни тази закана — нещо, което и бездруго не бе в състояние да стори — Деламарш, сигурно от страх, че може да се простуди, изглежда, я бе хванал и натиснал във ваната, защото водата шумно се разплиска.

— Голям майстор си, Деламарш… — каза Брунелда малко по-тихо. — Направиш нещо лошо, а после почваш да ми се умилкваш…

Настъпи кратка тишина.

— Сега я целува — рече Робинсън и повдигна вежди.

— Какво има да се върши? — попита Карл. Вече бе решил да остане тук, затова искаше веднага да поеме задълженията си. Заряза Робинсън, който не отговори, да си лежи сам на канапето и започна да раздига голямото ложе, все още смачкано от тежестта на хората, спали върху него, а сетне внимателно се залови да сгъва всяко отделно парче от тази купчина — нещо, което вероятно не се беше случвало вече от седмици.

— Я провери, Деламарш — каза Брунелда, — струва ми се, че развалят леглото ни. Човек за всичко трябва да мисли, никога няма спокойствие. Не е зле да държиш по-строго ония двамата, иначе ще си правят каквото им скимне.

— Това положително е хлапакът с проклетото му старание! — извика Деламарш и може би щеше да изскочи от къпалнята — Карл беше захвърлил вече всичко, — но за щастие Брунелда каза:

— Не ме оставяй, Деламарш, не ме оставяй! Ах, колко гореща е водата, човек така се изморява… Стой при мен, Деламарш…

Едва сега Карл забеляза как парата непрестанно се издига зад скрина.

Робинсън уплашено се хвана за лицето, сякаш Карл бе направил нещо лошо.

— Подреди всичко така, както си беше! — прозвуча гласът на Деламарш. — Нима не знаете, че Брунелда си почива още един час след баня? Негодници! Само ако ви дойда! Робинсън, ти май пак си се заблеял! Теб, само теб ще държа отговорен за всичко, което става! Трябва да държиш изкъсо тоя хлапак, домакинството не бива да се ръководи по негово усмотрение. Когато човек желае нещо от вас, не му го давате; виж, когато няма нищо за правене, се разработвате! Сврете се някъде и изчакайте, докато потрябвате!

Но всичко веднага бе забравено, защото Брунелда прошепна морно, сякаш горещата вода я заливаше изцяло:

— Парфюмът! Донесете парфюма!

— Парфюмът! — извика Деламарш. — Размърдайте се!

Да, но къде ли се намираше този парфюм? Карл погледна Робинсън. Робинсън погледна Карл. Карл забеляза, че в случая ще трябва сам да поеме в ръцете си всичко, Робинсън нямаше представа къде бе парфюмът, той просто легна на пода, затършува с две ръце под канапето и макар да проявяваше голямо старание, не изкара нищо друго освен валма от прах и женски косми. Карл най-напред бързо се отправи към умивалника, който бе непосредствено до вратата, но в чекмеджетата му намери само стари английски романи, списания и ноти и всичко бе така претъпкано, че веднъж отворени, чекмеджетата вече не можеха да се затворят.

— Парфюма — стенеше междувременно Брунелда, — докога да чакам?! Дали изобщо днес ще получа парфюма си?!

Естествено, при подобно нетърпение от страна на Брунелда не можеше и да се мисли за основно претърсване, та Карл трябваше да разчита само на първото си, повърхностно впечатление. На умивалника шишето го нямаше, изобщо там се намираха само стари стъкълца с лекарства и мехлеми, всичко останало вероятно бе отнесено вече в къпалнята. Може би шишето беше в чекмеджето на масата за хранене. Ала когато се запъти към тази маса — Карл не мислеше за нищо друго освен за парфюма, — той с всичка сила се сблъска с Робинсън, който най-сетне се бе отказал от търсенето под канапето и озарен от внезапно прозрение за местонахождението на парфюма, се бе втурнал като слепец срещу Карл. Ясно се чу ударът на главите им, Карл се спря онемял, Робинсън наистина продължи да тича, но крещеше непрекъснато и по-гръмогласно, отколкото беше нужно, за да облекчи болката си.

— Боричкат се, вместо да търсят парфюма! — обади се Брунелда. — Ще се разболея от тия помощници, Деламарш, можеш да бъдеш сигурен, че ще умра в обятията ти. Дайте парфюма, ей — извика сетне тя, събрала сили, — непременно ми го дайте! Няма да изляза от ваната, преди да сте ми го дали, ако ще да остана тук до вечерта! — И тя стовари юмрука си във водата, която се разплиска.

Ала парфюмът не беше и в чекмеджето на масата за хранене, макар че там се намираха предимно тоалетни принадлежности на Брунелда: стари пухчета за пудрене, бурканчета с мазила, четки за коса, фъндъци косми и множество заплетени, и слепени една за друга дреболии, но парфюмът не беше сред тях. А Робинсън, който все още крещеше, разтваряше и разравяше в някакъв ъгъл едни след други стотина струпани кутии и сандъчета, при което половината от съдържанието им — в повечето случаи прибори за шев и писма — непрекъснато изпадаше на пода и си оставаше там; но и той не успяваше да намери нищо и от време на време осведомяваше за това Карл с поклащане на глава и вдигане на рамене.

Тогава Деламарш изскочи от къпалнята по долни дрехи, а в същото време се чу хлипането на Брунелда. Карл и Робинсън преустановиха търсенето и се взряха в Деламарш, който бе мокър до кости — както от лицето, така и от косите му се стичаше вода — и им се развика:

— Абе вие кога най-сетне ще започнете да търсите като хората?! Тук! — заповяда той първо на Карл, а сетне и на Робинсън: — Там!

Карл действително търсеше и проверяваше още веднъж на местата, където Робинсън беше вече изпращан, ала подобно на Робинсън и той не намери парфюма — търсеше по-небрежно от него, поглеждаше крадешком към Деламарш, който кръстосваше помещението от единия до другия му край и сигурно най-много му се искаше да напердаши както Карл, така и Робинсън.

— Деламарш! — изкрещя Брунелда. — Ела поне да ме избършеш! Ония двамата така и няма да намерят парфюма, а само ще преобърнат всичко наопаки. Нека веднага спрат да търсят! Моментално! И да оставят всичко! Нищо повече да не пипат! Като че ли искат да превърнат жилището в кочина! Ако не престанат, скръцни им със зъби, Деламарш! Ама те продължават да тършуват, ето, сега падна още една кутия. Да не я вдигат, да оставят всичко както си е и да се пръждосват от стаята! Спусни резето след тях и ела при мен. От колко време лежа във ваната, краката ми съвсем изстинаха!

— Сега, Брунелда, сега! — извика Деламарш и изтича с Карл и Робинсън до вратата. Ала преди да ги освободи, им заръча да донесат закуската и по възможност да заемат от някого един хубав парфюм за Брунелда.

— Ама че безпорядък и мръсотия има при вас! — рече Карл навън в коридора. — Щом донесем закуската, ще започнем да подреждаме.

— Само да не страдах толкова много! — изпъшка Робинсън. — И това ми било отношение!

Робинсън, изглежда, се обиждаше, задето Брунелда не правеше никаква разлика между него, който вече месеци наред я обслужваше, и Карл, който се бе появил от вчера. Но той и не заслужаваше друго, затова Карл рече:

— Е, стегни се малко де! — И за да не допусне отчаянието да го обземе напълно, добави: — Работата ще свършим веднъж завинаги. Ще ти стъкмя одър зад скриновете и след като подредим малко, ще можеш да си лежиш там по цял ден, няма да се грижиш за нищо и много скоро ще оздравееш.

— Значи, сам виждаш какво ми е — продума Робинсън и отвърна лице от Карл, за да остане насаме с болката си. — Но дали те някога ще ме оставят спокойно да си полежа?

— Ако искаш, сам ще разговарям с Деламарш и Брунелда по този въпрос.

— Нима Брунелда се съобразява с някого или с нещо! — възкликна Робинсън и блъсна с юмрук по една врата, до която тъкмо бяха стигнали, без предварително да подготви Карл за това.

Влязоха в кухня, от чиято печка, която, изглежда, имаше нужда от ремонт, се къдреха почти черни облачета. Пред вратичката й бе коленичила една от жените, които Карл бе видял вчера в коридора, и слагаше с голи ръце големи буци въглища в огъня, като го оглеждаше от всички страни и през цялото време пъшкаше в неудобната за една стара жена, клекнала поза.

— Няма що, само вие ми липсвате! — продума тя, щом видя Робинсън, с мъка се привдигна, като се подпря с ръка на сандъка с въглищата и затвори вратичката на печката, чиято дръжка бе обвила с престилката си. — Намерихте кога да закусвате — Карл се смая от това, което показваше кухненският часовник, — в четири часа следобед! Негодници! — А после рече: — Седнете и чакайте, докато намеря време за вас.

Робинсън привлече Карл към малка пейка близо до вратата и му прошепна:

— Трябва да я слушаме, нали сме зависими от нея. Тя ни даде стаята под наем и ако поиска, естествено, всеки миг може да ни изхвърли на улицата. А ние не можем да сменяме жилището, как бихме пренесли отново всичките тези вещи, и преди всичко Брунелда?!

— А тук в коридора няма ли друга стая? — попита Карл.

— Никой не би ни приел — отвърна Робинсън. — Никой в цялата сграда не би ни приел.

И те продължиха да седят тихо на своята пейка и да чакат. Жената непрекъснато сновеше между две маси, едно корито и печката. От възклицанията й се разбра, че дъщеря й е неразположена и затова цялата работа по обслужването и изхранването на трийсет наематели е легнала изцяло върху нея. На всичко отгоре печката не беше в ред, храната все не ставаше, в две огромни тенджери вреше гъста супа и колкото и често жената да я опитваше с черпака и да я изсипваше отвисоко, супата не се сваряваше, причина за това сигурно бе лошият огън, та тя почти седна на пода пред вратата на печката и заръчка жаравата с ръжена. Пушекът, с който бе изпълнена кухнята, я задавяше и понякога кашлицата й така се усилваше, че жената посягаше към някой стол и по цели минути само кашляше. Често продумваше, че днес изобщо щели да останат без закуска, понеже нямала нито време, нито желание за това. Тъй като Карл и Робинсън, от една страна, имаха заповед да донесат закуската, а, от друга страна, не можеха да я получат насила, те не обръщаха внимание на тези подмятания и продължаваха кротко да чакат.

Наоколо — по кресла и столчета, върху и под масите, дори на земята в един ъгъл — бяха струпани неизмитите още съдове от закуската на наемателите. Имаше канички, в които можеше да се намери още малко кафе или мляко, върху някои чинийки се виждаха остатъци от масло, от една прекатурена тенекиена кутия се бяха изтърколили бисквити. От всичко това можеше да се състави закуска, срещу която Брунелда не би имала да възрази каквото и да било, ако не разбереше за произхода й. Тъкмо когато Карл обмисляше тези неща и един поглед върху часовника му показа, че чакат тук вече половин час, а Брунелда навярно беснее и насъсква Деламарш срещу слугите, жената извика, сподавяйки кашлицата, впила поглед в Карл:

— Можете да си седите тук, но закуска няма да получите. Затова пък след два часа ще получите вечерята.

— Хайде, Робинсън — рече Карл, — сами ще си направим закуската.

— Какво? — извика жената с приведена глава.

— Моля ви, бъдете разумна — рече Карл, — защо не искате да ни дадете закуска? Ето че чакаме вече половин час, стига толкова. Все пак за всичко ви се плаща, а ние положително ви плащаме по-добре от останалите. Това, че закусваме толкова късно, несъмнено ви тежи, но ние сме ваши наематели и имаме навика да закусваме късно, ето защо и вие трябва малко да се съобразявате с нас. Естествено, днес заради заболяването на госпожица дъщеря ви положението е особено тежко, по затова пък ние сме съгласни да си приготвим закуската от тези остатъци, щом другояче не може и вие не ни давате прясна храна.

Ала жената нямаше намерение да влиза в дружелюбни разговори с никого, за тези наематели дори остатъците от общата закуска й се струваха прекалено добри; но тъй като, от друга страна, натрапничеството на двамата слуги й бе дошло до гуша, тя грабна един поднос и блъсна с него Робинсън, който едва след известно време разбра със страдалческо лице, че трябва да го държи, за да получи храната, която жената щеше да подбере. Тя светкавично натрупа върху подноса много неща, но цялото количество имаше вид на купчина мръсни съдове, а не на закуска, която предстои да бъде поднесена. Още докато жената ги изтикваше навън, а те бързаха приведени към вратата, сякаш се бояха от ругатни или удари, Карл взе подноса от ръцете на Робинсън, защото в тях той му се струваше на не съвсем сигурно място.

В коридора, след като достатъчно се бяха отдалечили от вратата на хазяйката, Карл седна с подноса на пода, преди всичко за да го почисти, да събере еднаквите неща заедно, например да налее млякото на едно място, да сложи върху една чиния многобройните остатъци масло, да отстрани всички следи от употреба — да изчисти ножовете и лъжиците, да изреже нахапаните хлебчета — и по този начин да придаде на всичко по-добър вид. Робинсън смяташе тези усилия за излишни и твърдеше, че закуската много често е изглеждала още по-зле, но Карл не допусна той да го възпре и се зарадва, че Робинсън не желае да участва в работата с мръсните си пръсти. За да го укроти, Карл веднага му даде няколко бисквити и гъстата утайка от едно бурканче, напълнено по-рано с шоколад, но го предупреди, че това му е за пръв и последен път.

Когато стигнаха пред жилището си и Робинсън, без много-много да му мисли, хвана дръжката на вратата, Карл го спря, понеже още не беше сигурен дали биха могли да влязат.

— Ами че да — рече Робинсън, — сега само й прави фризурата.

И действително, във все още непроветрената и затъмнена стая Брунелда седеше в креслото широко разкрачена, а застаналият зад нея Деламарш решеше с ниско сведено лице късата й, вероятно твърде сплъстена коса. Брунелда отново беше облякла съвсем свободна рокля, този път обаче бледорозова, тя като че ли бе малко по-къса от вчерашната — белите, грубо изплетени чорапи се виждаха почти до коленете. Изгубила търпение заради продължителното вчесване, Брунелда облизваше устни с дебелия си червен език, дори понякога се изтръгваше от Деламарш с възклицанието: „Деламарш!“, а той спокойно чакаше с вдигнат гребен тя отново да облегне главата си назад.

— Доста време мина — подметна Брунелда просто между другото, след като се обърна към Карл: — Трябва да се поразмърдаш, ако искаш да сме доволни от теб. Не бива да вземаш пример от мързеливия и лаком Робинсън. Междувременно сигурно сте закусвали някъде; казвам ви, че следващия път няма да търпя подобно нещо.

Това беше твърде несправедливо, ето защо Робинсън поклати глава и раздвижи, макар и беззвучно, устните си; Карл обаче осъзна, че може да въздейства на господарите си само като им покаже истинска работа. Затова той измъкна от един ъгъл ниска японска масичка, покри я с кърпа и нареди отгоре й донесените неща. Който не знаеше за произхода на закуската, можеше да остане доволен, но иначе не всичко беше както трябва — нещо, което Карл трябваше да си признае.

За щастие Брунелда бе гладна. Тя благосклонно кимаше към Карл, докато той нареждаше масата, и доста често му пречеше, като грабваше без време някой залък с меката си, тлъста ръка, която, изглежда, веднага смачкваше всичко.

— Хубаво го е стъкмил — премлясна тя и привлече Деламарш до себе си върху дивана; той остави гребена в косите й, по-късно щеше да продължи работата си. Деламарш също стана по-любезен, когато видя храната, и двамата бяха много изгладнели, ръцете им припряно се пресягаха към масичката. Карл разбра, че за да останат доволни, трябва да им носи колкото може повече, и като си припомни, че бе оставил на пода твърде много подходящи за хапване неща, рече:

— Първия път не знаех как точно да подготвя всичко, но следващия път ще го направя по-добре.

Ала още докато говореше, си спомни към кого се е обърнал — толкова се бе вживял в случилото се. Брунелда кимна доволно на Деламарш и за награда подаде на Карл цяла шепа бисквити.