Франц Кафка
Америка (10)

Брунелда сменя жилището си

Една сутрин Карл избута през къщната врата болничната количка, в която седеше Брунелда. Вече не бе толкова рано, колкото се беше надявал да бъде. Бяха се уговорили да приключат с изнасянето още през нощта, за да не правят по уличките впечатление, което не би могло да се избегне през деня, макар че Брунелда скромно възнамеряваше да се покрие с голямо парче сив плат. Ала спускането по стълбището бе продължило доста време, въпреки приятелската помощ на студента, който се оказа много по-слаб от Карл. Брунелда прояви голямо самообладание, почти не пъшкаше и всячески се стараеше да облекчи работата на своите носачи. Но все пак бяха принудени да я оставят да сяда на всяко пето стъпало, за да могат поне малко да си отдъхнат: и те, и тя. Утрото беше свежо, по коридорите повяваше хладен въздух като в мазетата, но Карл и студентът бяха плувнали в пот и докато си почиваха, вземаха по един край от наметалото на Брунелда, за да избършат лицата си, впрочем тя дружелюбно им го подаваше. Стана така, че се добраха едва след два часа долу, където количката чакаше още от вечерта. Полагането на Брунелда в нея създаде още малко работа, сетне обаче всичко можеше да се сметне за успешно, тъй като тикането на количката не изглеждаше да е трудно заради високите колелета, оставаше единствено опасението, че тя ще се разпадне под тежестта на Брунелда. И все пак трябваше да се рискува, нямаше как да се кара още една количка за подмяна, макар че студентът полушеговито, полусериозно бе предложил услугите си за нейното набавяне и придвижване. Последва сбогуването със студента, което беше дори много сърдечно. Всякакви разногласия между Брунелда и студента сякаш бяха забравени, той дори се извини за старото оскърбление, което бе нанесъл на Брунелда по време на нейното заболяване, но Брунелда каза, че всичко отдавна било забравено и повече от изкупено. В заключение тя най-любезно помоли студента да приеме един долар като спомен от нея и го измъкна с усилие от многобройните си поли. Като се знаеше колко е стисната, този дар бе твърде значителен, студентът наистина много му се зарадва и високо подхвърли каскета си. Сетне обаче се наложи да го търси по земята, Карл трябваше да му помага, най-сетне Карл го намери под количката на Брунелда. Естествено, сбогуването на студента и Карл беше много по-простичко, те само си подадоха ръце и изразиха увереност, че пак ще се видят и че тогава поне единият от тях — студентът твърдеше, че това ще бъде Карл, а Карл твърдеше същото за студента — ще е постигнал нещо знаменито, което за съжаление досега не бе станало. Тогава Карл смело хвана дръжката на количката и я избута пред портата. Студентът гледаше подир тях чак докато те се скриха, и помахваше с кърпа. Карл често се извръщаше и кимаше за поздрав — и Брунелда с удоволствие би се извърнала, но подобни движения бяха за нея твърде мъчителни. За да й даде възможност да се сбогува за последен път, Карл изви обратно количката в края на улицата, така че и Брунелда да види студента, който използва този случай, за да размаха кърпата си особено усърдно.

Ала сетне Карл каза, че не можели да си позволяват да спират, пътят им бил дълъг, а те тръгнали много по-късно от предвиденото време. Действително тук-там вече се виждаха превозни средства и — макар и отделни — хора, които бързаха за работа. Със забележката си Карл не искаше да каже нищо по-различно от онова, което бе казал, но чувствителната Брунелда възприе думите му по-иначе и напълно се покри със сивото парче плат. Карл не възрази; покритата ръчна количка правеше наистина голямо впечатление, но все пак беше несравнимо по-малко забележителна от непокритата Брунелда. Той я караше много внимателно; преди да завие зад някой ъгъл, разглеждаше следващата улица, дори оставяше количката, когато сметнеше това за необходимо, изминаваше няколко крачки сам и забележеше ли нещо, което можеше да създаде неприятности, изчакваше да се открие възможност то да бъде избегнато или дори решаваше да мине по съвсем друга улица. В такива случаи не съществуваше никаква опасност преходът им да се удължи значително, защото предварително и с голяма точност бе проучил всички възможни пътища. И все пак се появяваха препятствия, от които човек наистина можеше да се опасява, но не и да ги предвиди с всичките им подробности. Така на една улица, която леко възлизаше нагоре, можеше да се огледа доста надалеч и за щастие беше съвсем пуста — предимство, което Карл се опита да използва и поради тази причина се разбърза, — от тъмния ъгъл на един вход се появи полицай и попита Карл какво вози в така грижливо покритата количка. Колкото и строго да беше погледнал към Карл, той все пак не можа да сдържи усмивката си, когато отгърна Брунелда и видя запотеното й, плахо лице.

— Какво, какво? — удиви се той. — Мислех си, че возиш десет чувала картофи, а виждам една-единствена жена? Къде я караш? Кои сте вие?

Брунелда изобщо не посмя да погледне полицая, а не откъсваше очи от Карл, обзета от явното съмнение, че дори той не ще успее да я спаси. Ала Карл беше натрупал вече достатъчно опит в отношенията си с полицаите, та цялата работа не му се струваше много опасна:

— Госпожице, че покажете документа, който получихте — рече той.

— Ах, да — каза Брунелда и захвана да го търси по толкова безнадежден начин, че действително имаше съмнителен вид.

— Госпожицата — с недвусмислена ирония каза полицаят — няма да намери документа.

— О — спокойно продума Карл, — положително е у нея, просто го е забутала някъде.

Сега той сам се залови да търси и действително го измъкна иззад гърба на Брунелда. Полицаят само бегло го погледна.

— Така, значи — усмихна се той. — Такава госпожица ли била госпожицата? А вие, малкият, сте поели посредничеството и превоза? Наистина ли нямате с какво по-добро да се занимавате? — Карл само вдигна рамене, тия намеси на полицаите му бяха познати. — Е, приятно пътуване — рече полицаят, като не получи отговор.

В думите му вероятно се съдържаше пренебрежение, затова пък Карл продължи по-нататък без поздрав, пренебрежението на полицията бе за предпочитане пред вниманието й.

Наскоро след това той имаше една като че ли още по-неприятна среща. Към него се присламчи човек, който тикаше пред себе си количка с големи кани мляко, и много му се искаше да узнае какво се намира под сивото покривало в количката на Карл. Не можеше да се допусне, че пътят му е един и същи с този на Карл — колкото и изненадващи завои да правеше Карл, оня все вървеше по петите му. Отначало се задоволяваше с подмятания като:

— Товарът ти май е тежичък!

Или:

— Лошо си натоварил, отгоре нещо ще изпадне!

После обаче направо попита:

— Кажи де, какво си сложил под покривалото?

Карл отвърна:

— А теб какво те засяга? — Но тъй като последното изостри още повече любопитството на човека, Карл най-сетне добави: — Ябълки.

— Толкова много ябълки? — изненада се мъжът и непрекъснато заповтаря своето възклицание. — Та това е цяла реколта! — рече той.

— Ами да — каза му Карл.

Но дали защото не вярваше на Карл, или пък защото му се щеше да го подразни, оня отиде още по-далеч: започна — все по време на движение — сякаш на шега да посяга към покривалото и накрая дори се осмели да го подръпне. Какви мъки само трябваше да изтърпи Брунелда! Понеже Карл искаше да й ги спести и нямаше желание да се кара с мъжа, той зави към следващия вход, сякаш той бе целта му.

— Тук живея — рече той. — Благодаря ви за компанията.

Мъжът спря изненадан пред входа и се загледа подир Карл, който спокойно би прекосил целия преден двор, ако това се наложеше. Мъжът не биваше повече да се съмнява, но за да даде за последен път воля на лошотията си, заряза своята количка, на пръсти догони Карл и така силно дръпна покривалото, че за малко не откри лицето на Брунелда.

— Да се проветрят малко ябълките — рече той и побягна.

Карл преглътна и това — нали окончателно се отърваваше от мъжа. Сетне закара количката в един ъгъл на двора, където се намираха няколко големи празни сандъка, зад чието прикритие искаше да прошепне под покривалото няколко успокоителни думи на Брунелда. Наложи се обаче да я увещава дълго, защото беше обляна в сълзи и напълно сериозно го умоляваше да останат тук зад сандъците през целия ден и да продължат пътя си едва през нощта. Може би сам той никога нямаше да я убеди колко погрешно би било това, ако някой не беше захвърлил един празен сандък връз другия край на купчината сандъци и не беше вдигнал в двора такъв страхотен шум, че уплашената Брунелда не каза нито дума, а се покри с парчето плат и навярно изпита неземно щастие, когато Карл, взел бързо решение, веднага подкара количката.

Сега улиците се оживяваха все повече и повече, ала любопитството, което събуждаше количката, не беше така силно, както се бе опасявал Карл. Може би поначало щеше да бъде по-разумно да се избере друго време за превозването. Ако пак се наложеше подобно пътуване, Карл не би се уплашил да го извърши по обед. Никой не се опита да му досажда повече, отколкото досега, и той най-сетне сви в тясната тъмна уличка, на която се намираше предприятие номер 25. Пред вратата стоеше кривогледият управител с часовник в ръка.

— Винаги ли си така неточен? — попита той.

— Появиха се различни пречки — рече Карл.

— Както знаем, те винаги се появяват — каза управителят. — В тази сграда обаче те не важат. Запомни го!

Карл вече почти не даваше ухо на подобни приказки, всеки използваше властта си и ругаеше по-нисшия от него. Щом човек свикнеше веднъж с това, то му звучеше не по-различно от равномерното биене на часовника. Но когато вкара количката в коридора, Карл се стъписа от мръсотията, която цареше тук, макар да я беше очаквал. Тази мръсотия трудно можеше да се забележи. Каменният под на коридора бе почти безупречно пометен, рисунките по стените не бяха стари, изкуствените палми — само малко напрашени, и въпреки това всичко беше омазнено и отблъскващо, сякаш неправилно използвано и сякаш никаква чистота вече не бе в състояние да оправи това положение. Когато Карл отиваше някъде, с удоволствие обмисляше какво би успял да подобри там и каква радост би било за него веднага да се залови на работа, без да жали усилията си, които можеха да са безкрайни. Ала тук той не знаеше какво би трябвало да стори. Бавно отмахна покривалото от Брунелда.

— Добре дошла, госпожице — кокетно рече управителят; нямаше съмнение, че Брунелда му направи добро впечатление.

Карл със задоволство установи, че щом Брунелда забеляза това, веднага съумя да го използва. Изчезна целият страх от последните часове.