Франц Кафка
Америка (3)

Вила край Ню Йорк

— Пристигнахме — каза господин Полъндър точно в един от промеждутъците, които Карл бе пропуснал. Автомобилът беше спрял пред вила, която подобно на богаташките вили в околностите на Ню Йорк бе по-обширна и по-висока, отколкото е необходимо за вила, предназначена само за едно семейство. Тъй като единствено долната част на сградата беше осветена, изобщо не можеше да се прецени каква е височината й. Отпред шумоляха кестени, сред които — желязната ограда бе вече разтворена — недълъг път водеше към външното стълбище на вилата. Умората, която почувства при слизането, накара Карл да предположи, че пътуването все пак е продължило доста време. В притъмнялата кестенова алея до него прозвуча момичешки глас:

— Ето го най-сетне и господин Якоб.

— Казвам се Росман — рече Карл и пое протегнатата ръка на момичето, чиито очертания сега успя да различи.

— Та той е само племенник на Якоб — поясни господин Полъндър, — а името му е Карл Росман.

— Това с нищо не може да попречи на радостта, че е при нас — рече момичето, което не държеше много на имената.

Въпреки това, докато се отправяше към къщата между господин Полъндър и девойката, Карл все пак попита:

— Вие сте госпожица Клара, нали?

— Да — отвърна тя и ето че лицето й, което сведе към него, вече можеше донякъде да се различи на светлината, идваща откъм сградата, — но не исках да се представям тук, в тази тъмница.

„Дали пък не ни е чакала при желязната ограда?“ — помисли си Карл, който постепенно се събуждаше в градината.

— Впрочем тази вечер имаме още един гост — рече Клара.

— Не може да бъде! — ядосано извика Полъндър.

— Господин Грийн — добави Клара.

— Кога пристигна? — попита Карл, обзет сякаш от някакво предчувствие.

— Току-що. Не чухте ли автомобила му, преди да спрете с вашия?

Карл вдигна очи към Полъндър, за да разбере как преценява положението, но той беше бръкнал в джобовете си и само по-силно удряше крак в земята.

— Когато човек живее близо до Ню Йорк, никога не може да бъде застрахован от посещенията на нечакани гости. Непременно ще трябва да се преместим още по-далеч; дори ако се налага да пътувам половината нощ, за да се прибера у дома.

Застанаха на външното стълбище.

— Все пак господин Грийн наистина отдавна не е идвал — рече Клара, която очевидно напълно споделяше мнението на баща си, ала без да дава воля на собствените си мисли, искаше да го успокои.

— Но защо е дошъл тъкмо тази вечер! — каза Полъндър и неговите думи яростно рукнаха по месестата му долна устна, която лесно можеше да се затресе, защото беше отпусната и тежка.

— Действително! — рече Клара.

— Навярно скоро ще си тръгне — подхвърли Карл и сам се учуди, че е на едно и също мнение с тези хора, които до вчера са му били напълно чужди.

— О, не — рече Клара, — той ще предложи на татко някаква голяма сделка, чието обсъждане вероятно ще трае дълго, защото на шега ме заплаши, че ако искам да се проявя като любезна домакиня, ще трябва да слушам до утре сутринта.

— Е, само това ми липсваше! Значи, ще остане цялата нощ! — извика Полъндър, сякаш най-сетне бяха стигнали до най-лошото. — Иде ми — рече той и неговата мисъл смекчи малко гнева му, — иде ми отново да ви кача в автомобила, господин Росман, и да ви върна на вашия вуйчо. Днешната вечер може да се смята за провалена, а кой знае кога господин вуйчо ви отново ще позволи да дойдете при нас. Но ако още днес ви закарам обратно, той не ще ни откаже в близко бъдеще да ви видим отново.

И той вече хвана Карл за ръката, решен да осъществи замисъла си. Карл обаче не се помръдна, а и Клара помоли той да остане, тъй като поне на тях двамата господин Грийн по никакъв начин не можел да попречи, и най-сетне самият Полъндър установи, че намерението му не е от най-твърдите. Освен това — и то сякаш бе най-решаващото — внезапно от най-горното стъпало на стълбището до градината стигна гласът на господин Грийн:

— Ей, къде сте?

— Елате — каза Полъндър и сви към външното стълбище. Зад него вървяха Карл и Клара, които сега се оглеждаха един друг на светло.

„Колко са червени устните й“ — рече си Карл и си помисли какво красиво преображение са претърпели устните на господин Полъндър в тези на дъщеря му.

— Ако сте съгласен — каза тя, — след вечеря веднага ще се качим в моята стая, за да се отървем поне ние от този господин Грийн, след като татко трябва да се занимава с него. И тогава ще ми доставите голяма радост, ако ми посвирите на пиано, защото татко вече ми е разказвал колко добре свирите, а аз за съжаление изобщо не умея да свиря и не се докосвам до пианото, въпреки че всъщност много обичам музиката.

Карл прие с готовност предложението на Клара, макар че с удоволствие би привлякъл и господин Полъндър в тяхната компания. Пред великанската фигура на Грийн — Карл тъкмо бе посвикнал с ръста на Полъндър, — която лека-полека почна да се откроява пред тях, когато се заизкачваха по стъпалата, Карл действително загуби всякаква надежда, че ще успее с хитрост да отмъкне господин Полъндър от този човек.

Господин Грийн ги посрещна нетърпеливо, сякаш имаше да направи много неща, хвана господин Полъндър под ръка и побутна пред себе си Карл и Клара в трапезарията, която имаше много тържествен вид най-вече заради цветята върху масата, леко сведени над ивиците свежа зеленина, тъй че двойно повече можеше да се съжалява за присъствието на досадния господин Грийн. Карл, който чакаше до масата останалите да седнат, много се радваше, че голямата стъклена врата към градината ще остане отворена, защото оттам повяваше такова силно благоухание, сякаш се намираха в градинска беседка, но ето че господин Грийн се запъти със сумтене нататък, за да затвори стъклената врата, наведе се към долното езиче, протегна се към най-горното, и то с такава младежка пъргавина, че за притичалия слуга не остана никаква работа. Първите думи, казани от господин Грийн на масата, изразяваха почудата му, че Карл е получил позволение от вуйчо си да направи това посещение. Поднасяше към устата си една след друга пълни лъжици супа и ту вдясно — на Клара, ту вляво — на господин Полъндър — обясняваше защо се учудва толкова много и как вуйчото бдял над Карл, и как любовта на вуйчото към Карл била прекалено голяма, за да имаме право все още да я назоваваме любов на един вуйчо.

„Не стига, дето се е домъкнал тук неканен, ами на всичко отгоре си пъха носа между мен и вуйчо ми“ — мислеше си Карл и не можа да сложи в устата си дори една лъжица от златистата супа. Сетне все пак реши, че не бива да забелязват колко неловко се чувства, и безмълвно запреглъща супата. Хранеха се бавно и това бе истинско мъчение. Единствено господин Грийн, а в най-добрия случай и Клара бяха по-оживени и от време на време съзираха някоя възможност за кратък смях. Господин Полъндър само няколко пъти се намеси в разговора, и то когато господин Грийн заговореше за сделки. Ала скоро се отказа и от тези разговори, тъй че господин Грийн се видя принуден след известно време неочаквано да го изненадва с тях. Впрочем той изтъкна — именно тогава Карл наостри уши, сякаш нещо го заплашваше, та Клара трябваше да му обърне внимание, че печеното е пред него и че той е на вечеря, — че отначало не възнамерявал да направи това изненадващо посещение. Защото, макар сделката, за която предстоеше да разговарят, да била особено спешна, можели поне най-важното да обсъдят днес в града, а второстепенното да спестят за утре или за по-късно. Ето защо далеч преди края на работното време отишъл при господин Полъндър, ала не го заварил, принудил се да телефонира вкъщи, че през нощта ще отсъства, и тръгнал.

— В такъв случай трябва да помоля за извинение — високо заяви Карл и преди някой да успее да отговори, продължи: — Тъкмо аз съм причината господин Полъндър да напусне днес кантората си по-рано, за което много съжалявам.

Господин Полъндър прикри по-голямата част от лицето си със салфетката, докато Клара наистина се усмихна на Карл, ала това не бе съучастническа усмивка — тя сякаш искаше да му въздейства по друг начин.

— Не е нужно да се извинявате — рече господин Грийн, докато нарязваше с острия си нож един гълъб, — тъкмо обратното, дори се радвам, че ще прекарам вечерта в такава приятна компания, вместо да вечерям самичък у дома, където ме обслужва моята стара икономка, а тя е толкова стара, че вече й е трудно да измине пътя от вратата до масата ми и аз дълго мога да се изтягам в креслото, ако река да проследя нейното придвижване. Неотдавна наредих слугата да донася ястията до вратата на трапезарията, но доколкото разбирам, пътят от вратата до моята маса е неин.

— Господи — извика Клара, — каква преданост!

— Да, на този свят все още съществува преданост — каза господин Грийн и поднесе към устата си една хапка, а езикът, както Карл забеляза съвсем случайно, с едно изплезване пое храната. Едва не му прилоша и той се надигна. Почти едновременно господин Полъндър и Клара посегнаха към ръцете му.

— Ще трябва още да поседите — рече Клара, а след като отново бе седнал, му прошепна: — Скоро ще изчезнем заедно. Имайте търпение.

Междувременно господин Грийн спокойно се занимаваше с яденето си, сякаш бе съвсем естествено господин Полъндър и Клара да успокояват Карл, ако той му причинеше някакво неразположение.

Вечерята се проточи най-вече заради обстоятелствеността, с която господин Грийн подхождаше към отделните блюда, и макар че постоянно беше готов неуморно да приема всяко ново ястие, действително можеше да се помисли, че е решил хубавичко да си почине от своята стара икономка. От време на време хвалеше умението на госпожица Клара да ръководи домакинството, което явно я ласкаеше, докато Карл се опитваше да го отблъсква, сякаш господин Грийн я нападаше. Той обаче не само че не се задоволяваше с нея, а без да вдига поглед от чинията си, често изказваше съжаление за явната липса на апетит у Карл. Господин Полъндър постави апетита на Карл под своя закрила, въпреки че като негов домакин би трябвало също да настоява да се храни. Принудата, на която бе подложен по време на цялата вечеря, наистина бе изострила чувствителността на Карл до такава степен, че макар да разбираше много добре как стоят нещата, изтълкува думите на господин Полъндър като проява на нелюбезност. Тъкмо това го караше ту да се храни припряно, като поглъща непривично големи количества, ту морно да отпуска вилицата и ножа за доста дълго време — в такива моменти бе най-неподвижният от всички и слугата, който поднасяше блюдата, често не знаеше как да постъпи с него.

— Още утре ще разкажа на господин сенатора как сте оскърбили госпожица Клара с пренебрежението си към нейната вечеря — закани се господин Грийн и изрази шеговития смисъл на тези думи само чрез начина, по който си служеше с приборите.

— Вижте само колко унило е момичето — продължи той и хвана Клара за брадичката. Тя не се отдръпна и притвори очи. — Ах ти, душице! — възкликна той, облегна се назад и се разсмя, почервенял като рак, със силата, присъща на ситите. Карл напразно се мъчеше да си обясни поведението на господин Полъндър. Той седеше пред чинията си и се взираше в нея, сякаш там ставаше нещо безкрайно важно. Не придърпваше креслото на Карл към себе си и ако заговореше, говореше на всички, на Карл обаче нямаше какво да каже. Затова пък търпеше Грийн, този стар и лукав нюйоркски ерген, да докосва Клара с недвусмислени намерения, да обижда Карл, който бе гост на Полъндър, или най-малкото да се отнася с него като с дете и да се готви да си разчиства пътя за кой знае какви дела.

След като масата бе раздигана — щом усети всеобщото настроение, Грийн бе първият, който стана и всъщност накара всички да го последват — Карл се отправи самичък встрани, към един от големите, разделени от тесни бели летвички прозорци, които отвеждаха към терасата и които всъщност бяха истински врати, както забеляза при приближаването си до тях. Нима беше останало нещо от неприязънта, която господин Полъндър и дъщеря му бяха изпитвали отначало към Грийн и която тогава се бе сторила на Карл малко непонятна? Сега стояха заедно с Грийн и му кимаха. Димът от пурата на господин Грийн, предложена му от Полъндър и със същата дебелина, за която баща му имаше навика да разказва от време на време у дома като за нещо действително съществуващо, макар че едва ли го бе виждал някога със собствените си очи, се носеше из залата и разпростираше влиянието на Грийн чак до ъглите и нишите, където самият той никога не би стъпил. Въпреки че Карл стоеше толкова далеч, той усещаше в носа си гъделичкане от дима и държането на господин Грийн, когото погледна само за миг от мястото си, му се стори възмутително. Сега вече съвсем не смяташе за изключено вуйчо му тъкмо поради тази причина да не бе давал толкова дълго време позволението си за това посещение, защото сигурно познаваше слабия характер на господин Полъндър, тъй че, ако не бе предвиждал със сигурност някое оскърбяване на Карл при гостуването му, поне го бе допускал. Не му харесваше и американското момиче, въпреки че далеч не си го беше представял кой знае колко красиво. Откакто господин Грийн бе започнал да я ухажва, той дори се изненада от красотата, която лицето й бе способно да излъчва, и особено от блясъка на необуздано заигралите й очи. Никога не беше виждал друга пола, която така плътно да прилепва към тялото, малките гънки по жълтеникавия, нежен и здрав плат показваха колко силно е изпънат той. И все пак тя никак не привличаше Карл и той на драго сърце би се отказал от ходенето в нейната стая, ако вместо това можеше да отвори вратата, върху чиято дръжка за всеки случай бе положил ръцете си, и да се качи в автомобила или — ако шофьорът вече си бе легнал — да получи разрешение сам да се върне в Ню Йорк. Ясната нощ с надвесената над него пълна луна принадлежеше еднакво на всички и на Карл му се струваше безсмислено да изпитва страх сред природата. Представи си — и за пръв път се почувства по-добре в тази зала — как сутринта — ако тръгнеше пеш, едва ли би се прибрал по-рано — би могъл да изненада вуйчо си. Вярно, никога не бе стъпвал в спалнята му, дори изобщо не я знаеше къде се намира, ала щеше да попита и да разбере. Сетне щеше да почука и щом чуе безстрастното „Влез!“, да се втурне в стаята и да завари милия си вуйчо да седи по пижама в леглото — досега го бе виждал само облечен и закопчан до последното копче — и да гледа с учудване към вратата. Само по себе си това навярно не беше кой знае какво, но трябваше да се имат предвид и последиците, които биха настъпили. Биха могли за пръв път да закусят заедно, вуйчото — в леглото, той — на креслото, а закуската — на масичка между тях, нищо чудно тази обща закуска да се превърнеше в нещо постоянно, навярно като резултат от този начин на закусване — то дори едва ли можеше да се избегне — щяха да се срещат по-често през деня, не както досега само по веднъж, и тогава, естествено, да разговарят съвсем откровено помежду си. В крайна сметка единствено поради липсата на откровено събеседване днес той се бе държал донякъде непокорно пред вуйчо си, или по-точно се бе показал вироглав. И ако все пак се наложеше да остане тук през цялата нощ — а по всичко личеше, че ще бъде така, макар да го бяха оставили да си стои при прозореца и да се забавлява както намери за добре, — може би това злощастно посещение щеше да се окаже повратната точка към създаване на близки отношения с вуйчо му, може би вуйчо му бе имал тъкмо такива мисли тази вечер в спалнята си.

Донякъде успокоен, той се извърна. Клара стоеше пред него и го заговори:

— Ама никак ли не ви харесва у нас? Не ви ли се иска да се почувствате тук поне малко като у дома си? Елате, искам да направя последен опит.

Тя го поведе напряко през залата към вратата. На една маса встрани двамата господа седяха пред високи чаши, напълнени с леко пенливи питиета, които Карл не познаваше, но много му се искаше да опита. Господин Грийн се бе облакътил върху масата, цялото му лице се беше приближило възможно най-плътно до господин Полъндър; ако човек не познаваше господин Полъндър, спокойно би могъл да предположи, че тук се обмисля не сделка, а някакво престъпление. Докато господин Полъндър проследи с дружелюбен поглед пътя на Карл към вратата, господин Грийн не се и обърна подир Карл, въпреки че човек има неволната привичка да гледа натам, накъдето гледа и неговият събеседник, и в това поведение на Грийн Карл видя нещо като убеденост, че всеки от тях — Карл за себе си и Грийн за себе си — трябва да разчита на собствените си способности, а необходимата обществена връзка между тях ще се установи с времето, когато единият от двамата победи или бъде унищожен.

„Щом смята така — рече си Карл, — значи, е глупак. Не искам от него каквото и да било, а и той ще трябва да ме остави на мира.“

Тъкмо беше излязъл в коридора, когато му мина през ум, че навярно се е държал твърде невъзпитано, защото бе допуснал Клара почти да го извлече от стаята, докато той беше приковал погледа си върху Грийн. Затова пък с толкова по-голямо удоволствие закрачи сега редом с нея. Докато вървяха из коридорите, отначало не вярваше на очите си, понеже на всеки двайсет стъпки съзираше изправен слуга в скъпа ливрея и със свещник, който бе толкова тежък, че трябваше да бъде държан с две ръце.

— Новата електрическа инсталация засега е прокарана само в трапезарията — обясни Клара. — Купихме тази къща неотдавна и сме поръчали да бъде преустроена изцяло, своеобразната архитектура на една стара сграда позволява подобно нещо.

— Значи, и в Америка вече има стари сгради — рече Карл.

— Разбира се — засмя се Клара и го задърпа нататък. — Доста странни са разбиранията ви за Америка.

— Недейте ми се подиграва! — ядоса се той. В края на краищата познаваше вече и Европа, и Америка, а тя — само Америка.

Както вървяха, Клара леко протегна ръка, отвори една врата и каза, без да се спира:

— Ще спите тук.

Разбира се, Карл веднага пожела да разгледа стаята, но Клара нетърпеливо и едва ли не с викове заобяснява, че имало време и преди това трябвало да дойде с нея. Започнаха да се дърпат в коридора ту в едната, ту в другата посока, докато най-сетне Карл реши, че не е длъжен за всичко да се съобразява с Клара, отскубна се и влезе в стаята. Неочакваният мрак в стаята се дължеше на короната на едно дърво, което се поклащаше пред прозореца. Чуваше се птича песен. В самата стая, все още недокосната от лунната светлина, наистина не можеше да се различи почти нищо. Карл съжали, че не е взел със себе си електрическото джобно фенерче, което бе получил като подарък от вуйчо си. В тази къща на всяка цена бе нужно фенерче — ако имаха повече такива, можеха да изпратят слугите да спят. Той приседна върху перваза на прозореца, загледа се и се заслуша навън. В листака на старото дърво сякаш се мъчеше да си проправи път подплашена птица. Свирката на влак от нюйоркските предградия отекна някъде в полето. Иначе бе тихо.

Но не за дълго, понеже Клара бързо се вмъкна в стаята и закрещя доста гневно:

— Какво означава това? — като пляскаше по полата си.

Карл смяташе да й отговори едва след като станеше по-любезна. Ала тя се отправи към него с широки крачки, извика:

— Ще тръгнете ли с мен, или не? — и нарочно или просто от възбуда така го блъсна в гърдите, че той щеше да се преметне през прозореца, ако в последния миг не се бе смъкнал от перваза и не бе докоснал с крака пода на стаята.

— За малко щях да падна навън — упрекна я той.

— Жалко, че не паднахте! Ама че сте дръпнат! Като нищо ще ви блъсна долу!

Тя наистина го обгърна с калената си от спорта снага и го занесе почти до прозореца, а той бе така изумен, че отначало забрави да се отпусне и да й натежи. Там обаче се окопити, освободи се с рязко движение на хълбоците и на свой ред я сграбчи.

— О, причинявате ми болка! — веднага изписка тя.

Но Карл реши, че повече не бива да я пуска. Наистина поразхлаби малко прегръдката си, за да й даде възможност да пристъпва, ако иска, но я следваше и не я изпускаше. Пък и в тази нейна тясна рокля никак не му беше трудно да я задържи.

— Пуснете ме! — прошепна тя, пламналото й лице беше току до неговото, той трябваше да полага големи усилия, за да я вижда, толкова близо беше до него. — Пуснете ме, ще ви дам нещо хубаво.

„Какво толкова се е разпъшкала — рече си Карл, — та аз изобщо не я стискам, не е възможно да я боли.“ И не я пусна.

Ала в един миг на мълчание, когато бе отслабил вниманието си, той внезапно почувства отново нарастващата й сила, тя се изтръгна от ръцете му, улови го с добре пресметната хватка през кръста, избегна краката му, премествайки своите по правилата на някаква чуждоземна борба, и го затика пред себе си към стената, като дишаше учудващо равномерно. Там се намираше едно канапе, върху него тя събори Карл без много-много да се привежда към него, каза:

— Мръдни сега, ако можеш.

— Котка, бясна котка — успя само да извика Карл, който изпитваше смесица от ярост и срам. — Ти си луда ма, бясна котка!

— Внимавай какво говориш — каза тя, плъзна едната си ръка към врата му и така силно започна да го души, че Карл наистина не можеше да стори нищо друго, освен да се бори за въздух; а другата й ръка посегна към бузата му, докосна я сякаш за проба, отдръпна се пак, все по-високо, като всеки миг заплашваше да се стовари с плесница върху лицето му.

— Какво ще кажеш — запита го тя в същото време, — ако накажа недостойното ти поведение към една дама с хубавичка плесница и с нея да те изпроводя вкъщи? Тя сигурно ще ти бъде от полза в твоя бъдещ жизнен път, въпреки че няма да си спомняш с добро за нея. Жал ми е за теб, защото си добро, симпатично момче и ако беше учил жиу-жицу, може би щеше да ме напердашиш. И все пак, и все пак… страхотно ме изкушаваш да те нашамаря, както си се проснал. Вероятно ще съжалявам за това; но сторя ли го, отсега знай, че съм го сторила едва ли не против волята си. Естествено тогава няма да се задоволя с една плесница, а ще удрям и отдясно, и отляво, докато страните ти подпухнат. А може би си почтен човек — почти съм убедена, че е така, — не ще искаш да продължиш живота си с тези плесници и ще се сбогуваш със света… Но защо се обяви така против мен? Не ти ли харесвам? Нима не си струва да дойдеш в стаята ми? Внимавай! Сега за малко щях, без да искам, да ти зашлевя плесницата. И така, ако днес все пак ти се размине, в бъдеще се дръж по-възпитано. Аз не съм вуйчо ти, на когото можеш да се инатиш. Впрочем искам още да ти обърна внимание, че ако те пусна, без да си изял плесниците, не бива да си мислиш, че сегашното ти положение и едно истинско нашамарване са равнозначни от гледна точка на честта. Ако смяташ да си мислиш така, ще предпочета наистина да те напердаша. Какво ли би рекъл Мак, когато му разкажа всичко това?

При спомена за Мак тя пусна Карл, в чиито неясни мисли Мак изникна като същински избавител. Известно време усещаше ръката на Клара върху шията си, затова се поизви още малко и остана да лежи безмълвно.

Клара му заповяда да се изправи, но той не отговори и не помръдна. Тя запали някъде свещ, стаята се освети, върху художествено изработения таван се появи синкава зигзагообразна шарка, ала Карл продължаваше да лежи, обронил глава върху тапицерията на дивана — така, както го бе проснала Клара, — и не мръдваше дори сантиметър. Клара се разхождаше из стаята, полата шумолеше около краката й, изглежда, дълго стоя при прозореца.

— Изпари ли ти се инатът? — попита тя.

За Карл бе твърде неприятно, че няма да има спокойствие в тази стая, която господин Полъндър бе определил уж за него. Това момиче се разхождаше насам-натам, спираше се и говореше, а му беше безкрайно омръзнало. Единственото му желание беше бързо да се наспи и да се маха оттук. Нямаше вече никакво намерение да ляга в кревата, искаше да си остане тук, върху канапето. Само я дебнеше кога ще си тръгне, за да скочи подир нея към вратата, да спусне резето и сетне отново да се хвърли на канапето. Изпитваше огромна нужда да се изтегне и прозине, но не му се искаше да го стори пред Клара. Лежеше все така, взираше се нагоре, усещаше как лицето му става все по-неподвижно и една муха, която кръжеше около него, затрепка пред очите му, без той да е сигурен какво беше това.

Клара отново пристъпи към него, приведе се по посока на погледа му и ако не си беше наложил, сигурно щеше да срещне очите й.

— Сега си тръгвам — каза тя. — Може би по-късно ще пожелаеш да дойдеш при мен. Вратата към моите стаи е четвъртата поред, като броиш от тази врата нататък, от същата страна на коридора. С една дума, ще отминеш трите следващи врати и тази, пред която ще се изправиш тогава, е моята. Повече няма да слизам в залата — оставам в стаята си. Ала ти здравата ме измори. Няма да те чакам нарочно, но ако ти се иска да дойдеш, ела. Не забравяй, че обеща да ми посвириш на пианото. Възможно е обаче да съм опънала нервите ти до крайност и ти да не си в състояние да помръднеш, в такъв случай по-добре се наспи. На първо време и дума няма да отворя пред татко За нашето сбиване; споменавам го, за да не би това да те притеснява.

И въпреки че беше уж уморена, тя с два скока напусна стаята.

Карл веднага седна, това лежане беше станало вече непоносимо. За да се пораздвижи малко, той се отправи към вратата и огледа коридора. Какъв мрак цареше там! Изпита задоволство, когато затвори вратата, заключи я и отново се изправи до масата озарен от свещта. Беше решил да не остава повече в тази къща, а да слезе при господин Полъндър, открито да му каже как се е отнесла с него Клара — изобщо не се притесняваше да признае поражението си — и дано по този начин получеше достатъчно основания да поиска разрешение да отпътува или да си иде пеш у дома. Ако господин Полъндър възразеше срещу това негово неотложно завръщане, тогава Карл възнамеряваше да го помоли поне за някой слуга, който да го заведе до най-близкия хотел. Поведението, което бе замислил Карл, не подхождаше за разговор с любезни домакини, но това в още по-голяма степен важеше и за отношението към един гост, каквото бе имала Клара. Дори обещанието, че на първо време нямало да каже нищо на господин Полъндър за сбиването им, за нея беше проява на любезност, а това вече бе върхът на всичко! Нима Карл беше поканен на състезание по борба, че да се срамува, задето го е туширало някакво момиче, което вероятно е прекарало по-голяма част от живота си в изучаване на хватки от състезателната борба? Накрая я бе обучавал дори Мак. Нека му разкаже всичко; той сигурно беше благоразумен, Карл знаеше това, въпреки че никога не бе имал възможността да го разбере в подробности. Но Карл знаеше също, че ако Мак го обучаваше, той би напреднал много повече от Клара; тогава някой ден отново би се завърнал тук, по всяка вероятност непоканен, би разгледал, естествено, обстановката, чието точно познаване даваше на Клара голямо предимство, сетне би сграбчил същата тая Клара и би изтупал с нея същото канапе, върху което днес тя го беше простряла.

Единственият въпрос сега беше как да намери обратния път към залата, където по всяка вероятност беше оставил на някое неподходящо място и шапката си, както бе разсеян отначало. Разбира се, щеше да вземе свещта, но дори при наличието на светлина не му беше лесно да се оправи. Не знаеше например дали тази стая е разположена на равнището на залата. На идване Клара непрекъснато го беше дърпала така, че той изобщо не бе успял да се огледа. Пък и тогава бе обзет от мисли както за господин Грийн, така и за слугите със свещниците; с една дума, той дори не знаеше дали са се изкачвали по едно, по две или може би по нито едно стълбище. Ако се съдеше по гледката, стаята беше разположена доста високо, ето защо се опита да си внуши, че са вървели по стълбища, ала нали и при самия вход пред къщата трябваше да се изкачват по стълбища, защо и тази страна на къщата да не е повдигната? Поне да зърнеше в коридора светлинка от някоя врата или да долови в далечината някакъв, макар и съвсем глух глас!

Джобният часовник, подарен от вуйчо му, показваше единайсет часа, той взе свещта и излезе в коридора. Остави вратата отворена, за да може, при положение, че търсенето излезеше напразно, поне отново да намери стаята си, а сетне, в краен случай, и вратата на Кларината стая. За по-голяма сигурност я подпря с едно кресло, за да не се захлопне сама. Неприятно бе, че в коридора срещу Карл — а той, разбира се, пое вляво от вратата на Клара — ставаше течение, което, макар и много слабо, лесно би могло да угаси свещта, ето защо Карл често трябваше да спира и да пази пламъка с ръка, за да може мъждукащата светлинна да се разгори отново. Напредваше бавно, затова пътят изглеждаше два пъти по-дълъг. Карл бе минал вече край дълги участъци от стените без никакви врати, човек не можеше да си представи какво има зад тях. Сетне се заредиха врата след врата, опитваше се да отвори повечето, те се оказваха заключени, а помещенията бяха вероятно необитавани. Това разточителство на стаи беше безпримерно и Карл си помисли за квартирите в източната част на Ню Йорк, които вуйчото бе обещал да му покаже и където според неговите думи в малка стая живеели доста семейства, всяко от тях заемало някой от ъглите на стаята и там децата се скупчвали около своите родители. А тук толкова стаи стояха празни само за да отекват кухо, когато някой почукваше на вратата. На Карл му се струваше, че господин Полъндър е подведен от лъжеприятели, че се е вдетинил по дъщеря си и се е покварил. Сигурно вуйчо му правилно го бе преценил какво представлява и само принципът му да не се бърка в преценките на Карл за хората беше виновен за това посещение и странстванията из коридорите. Карл възнамеряваше да го каже сутринта на вуйчо си без усуквания, защото според принципа си той на драго сърце и съвсем спокойно би изслушал и преценката на своя племенник за себе си. Впрочем този принцип бе може би единственото, което Карл не харесваше у вуйчо си, но дори това нехаресване не беше безусловно.

Внезапно стената от едната страна на коридора свърши и отстъпи място на леденостуден мраморен парапет. Карл постави свещта до себе си и внимателно се приведе напред. Тъмна пустош повя насреща му. Ако това бе главната зала на сградата — свещта озари част от сводест таван, — защо не бяха влезли през нея? За какво ли служеше това голямо и дълбоко помещение? Та тук горе човек сякаш се намираше в галерията на храм! Карл почти съжали, че не може да остане до утре в тази къща, много му се искаше да накара господин Полъндър да го разведе из нея на дневна светлина и да му обясни всичко.

Впрочем парапетът не беше дълъг и Карл скоро пак бе поет от затворения коридор. На един внезапен завой той с всичка сила се блъсна в стената и само постоянната предпазливост, с която здраво стискаше свещта, за щастие я предпази да не падне и да не угасне. Тъй като коридорът все не свършваше, а през нито един прозорец не се разкриваше гледка, нищо не помръдваше както горе, така и долу, Карл започна да си мисли, че постоянно описва един и същ кръг и вече се надяваше, че може повторно да открие отворената врата на стаята си, ала нито тя, нито перилата се появяваха отново. Досега Карл се бе въздържал да извика силно, защото не желаеше да вдига врява в такъв късен час, и то в чужд дом, но най-после осъзна, че в тази неосветена къща това не би било нередно, и тъкмо се канеше да изкрещи едно гръмогласно „Ехееей!“ и в двете посоки на коридора, когато от страната, откъдето беше дошъл, забеляза светлинка, която приближаваше. Едва сега можа да прецени дължината на правия коридор; сградата беше крепост, а не вила. Радостта на Карл от спасителната светлинка бе толкова голяма, че той забрави всяка предпазливост и хукна насреща й, но още след първите скокове свещта му угасна. Той не й обърна внимание, защото тя повече не му трябваше — към него вървеше стар слуга с фенер, който би трябвало да му покаже верния път.

— Кой сте вие? — попита слугата и приближи фенера към лицето на Карл, като същевременно освети и своето собствено лице, което изглеждаше някак си каменно заради голямата, бяла, сякаш копринена брада, завита едва на гърдите.

„Трябва да е някой верен слуга, щом му разрешават да носи такава брада“ — помисли си Карл и заразглежда брадата отвсякъде, без да го стеснява чувството, че също е наблюдаван. Впрочем той веднага отговори, че е гост на гоподин Полъндър, че поискал да напусне стаята си и да иде в трапезарията, но не успял да я открие.

— Такава ли била работата? — каза слугата. — Още не сме прокарали електрическото осветление.

— Зная — рече Карл.

— Не бихте ли искали да запалите свещта си от моя фенер? — попита слугата.

— О, да — каза Карл и го стори.

— Много силно течение става по коридорите — рече слугата, — свещите лесно угасват, затова съм с фенер.

— Да, фенерът е много по-практичен — продума Карл.

— А пък и целият сте се накапали от свещта — каза слугата и освети костюма на Карл.

— О, изобщо не съм забелязал! — извика Карл и му дожаля, защото костюмът беше черен и за него вуйчо му бе казал, че му стои най-добре от всички. Сбиването с Клара, за което сега си спомни, навярно също не му се беше отразило благотворно. Слугата бе достатъчно любезен за почисти костюма, доколкото това бе възможно в бързината; Карл непрестанно се въртеше пред него и му показваше още някое петно, което слугата послушно отстраняваше.

— Всъщност откъде става тук течение? — попита Карл, когато продължиха пътя си.

— Има още много недоправени места — обясни слугата, — наистина започнаха вече преустройството, но то напредва твърде бавно. Сигурно знаете, че сега стачкуват дори строителните работници. Подобен строеж е свързан с много главоболия. Ето тук сега бяха направени няколко големи отвора, които никой не зазида, и течението пронизва цялата къща. Ако ушите ми не бяха пълни с памук, не бих могъл да издържа.

— В такъв случай трябва ли да говоря по-високо? — попита Карл.

— Не, гласът ви е ясен — каза слугата. — Но да се върнем на строежа; особено тук, в близост до параклиса, който по-късно непременно трябва да бъде изолиран от останалата част на къщата, течението направо е непоносимо.

— Значи, парапетът, край който се минава в този коридор, води навън, към параклиса?

— Да.

— Веднага си го помислих — каза Карл.

— Той е забележителен — рече слугата, — ако го нямаше, господин Мак положително не би купил къщата.

— Господин Мак ли? — учуди се Карл. — Мислех, че къщата принадлежи на господин Полъндър?

— Така е — каза слугата, — ала господин Мак даде идеята за тази покупка. Нима не познавате господин Мак?

— О, разбира се — рече Карл. — Но каква е връзката му с господин Полъндър?

— Той е годеник на госпожицата — рече слугата.

— Наистина не го знаех — каза Карл и се спря.

— Нима това толкова ви изненадва? — попита слугата.

— Искам само да го осъзная. Когато човек не е известен за подобни отношения, може да допусне страхотни грешки — отвърна Карл.

— Чудя се само защо не са ви казали нищо по този въпрос — каза слугата.

— Да, наистина — засрамено рече Карл.

— Вероятно са мислили, че го знаете — каза слугата, — та това не е нещо ново. Впрочем стигнахме.

И той отвори една врата, зад която се показа стълбище, а то водеше отвесно към задната врата на трапезарията, която бе все така ярко осветена, както и при пристигането.

Преди Карл да влезе в трапезарията, от която както и преди цели два часа долитаха гласовете на господин Полъндър и на господин Грийн, слугата рече:

— Ако желаете, ще ви изчакам и сетне ще ви заведа във вашата стая. Все пак не е лесно да се оправите тук още първата вечер.

— Повече няма да се връщам в стаята си — рече Карл и не разбра защо при тези думи му домъчня.

— Няма да е кой знае колко зле — каза слугата, усмихна се с известно чувство на превъзходство и го тупна по рамото. От думите на Карл навярно си бе направил извода, че Карл възнамерява да остане през цялата нощ в трапезарията, да разговаря с господата и да пие заедно с тях. Сега Карл нямаше желание за каквито и да било признания, а и си помисли, че слугата, който му харесваше повече от останалите тукашни слуги, би могъл след това да му покаже по кой път да поеме за Ню Йорк, ето защо рече:

— Приемам с благодарност твърде любезното ви предложение да ме изчакате тук. Вътре няма да се бавя, след малко ще изляза и ще ви кажа какво смятам да правя по-нататък. Вече започвам да мисля, че ще имам още нужда от помощта ви.

— Добре — каза слугата, остави фенера на пода и приседна на ниска поставка, на която нямаше нищо, вероятно поради преустройството на къщата.

— И тъй, ще ви чакам тук. Свещта също можете да оставите при мен — добави слугата, когато Карл понечи да влезе с горящата свещ в залата.

— Ама че съм разсеян — рече Карл и подаде свещта на слугата, който само му кимна, без да се разбере дали прави това нарочно, или защото поглади брадата си с ръка.

Карл отвори вратата, която не по негова вина звънко издрънча, защото се състоеше от една-единствена стъклена плоскост, а тя почти се огъваше, когато отваряха вратата бързо и я хващаха само за дръжката й. Карл уплашено пусна вратата, защото бе възнамерявал да влезе съвсем тихо. Без да се обръща повече, той все пак забеляза как слугата зад него, който очевидно бе слязъл от своята поставка, внимателно и съвършено безшумно притвори вратата.

— Извинете за безпокойството — обърна се Карл към двамата господа, които се вторачиха в него с едрите си, изненадани лица. Същевременно обаче огледа и залата, за да установи дали не би могъл някъде набързо да открие шапката си. Ала тя не се виждаше, масата беше напълно раздигната, нищо чудно и шапката да бе отнесена в кухнята.

— Но къде оставихте Клара? — попита господин Полъндър, който впрочем не беше неприятно обезпокоен, понеже веднага промени положението си във фотьойла и изцяло се извърна към Карл. Господин Грийн играеше ролята на безучастен, измъкна портфейла си, който бе неимоверно голям и дебел, сякаш диреше в многобройните му отделения нещо съвсем определено, ала докато диреше, изчиташе и други документи, които попадаха в ръцете му.

— Имам една молба, която не бива да разбирате криво — рече Карл, бързо пристъпи към господин Полъндър и положи ръка върху облегалката на фотьойла, за да бъде съвсем близо до него.

— И каква е тази молба? — попита господин Полъндър и отправи към Карл открит и прям поглед. — Разбира се, можете да я смятате за изпълнена. — И като прегърна Карл, той го привлече между коленете си. Карл изтърпя това; въпреки че, общо взето, се чувстваше доста голям за подобни обноски. Изговарялото на молбата обаче беше, естествено, по-трудно.

— Всъщност харесва ли ви у нас? — попита господин Полъндър. — Не ви ли се струва и на вас, че човек, така да се каже, щом излезе от града, се освобождава? Общо взето — прикрит донякъде от Карл, той хвърли недвусмислен кос поглед към господин Грийн, — общо взето, това чувство винаги се появява у мен, всяка вечер.

„Приказва — помисли си Карл, — сякаш нищо не знае за голямата къща, безкрайните коридори, параклиса, пустите стаи, мрака навсякъде.“

— Е — каза господин Полъндър, — каква е молбата? — И той дружелюбно разтърси Карл, който стоеше безмълвен на мястото си.

— Моля ви — рече Карл и колкото и да приглушаваше гласа си, седналият до него Грийн нямаше как да не чуе всичко, а на Карл много му се искаше да премълчи пред него молбата, която вероятно би се възприела като обида спрямо Полъндър, — моля ви, пуснете ме да си отида вкъщи още сега, през нощта.

И тъй като най-страшното бе казано, всичко останало избликна още по-бързо; без да си измисля ни най-малко, той произнесе неща, за които всъщност по-рано не беше и помислял.

— Не искам нищо друго, само да се прибера вкъщи! С удоволствие ще дойда пак, защото, където сте вие, господин Полъндър, там на драго сърце бих се намирал и аз. Само днес не мога да остана тук. Знаете, че вуйчо доста неохотно ми разреши да ви посетя. Вероятно е имал добри основания за това, както и за всичко, което върши, а пък аз се осмелих, противно на неговото по-добро разбиране на нещата, буквално да изпрося разрешението. Просто злоупотребих с обичта му към мен. Каквито и съображения да е имал против това посещение, зная съвсем определено, че те не са съдържали нищо, което би могло да оскърби вас, господин Полъндър, вие сте най-добрият, най-най-добрият приятел на моя вуйчо. Никой друг не би могъл да се сравни дори отчасти с вас по приятелството си с моя вуйчо. И това е единственото оправдание на моето непослушание, но то не е достатъчно. Навярно нямате точна представа за отношенията между вуйчо ми и мен, ето защо ще говоря само за най-ясното. Докато не съм приключил изучаването на английския и не съм се поотракал в практическата търговска дейност, изцяло завися от добрината на моя вуйчо, на която като кръвен роднина наистина мога да се радвам. Не бива да мислите, че още сега бих могъл по някакъв честен начин — господ да ме пази от всякакви други начини — да си вадя хляба. За такова нещо обучението ми обаче е било твърде непрактично. Изкарах четири класа в една европейска гимназия като среден ученик, а за печеленето на пари то е много повече от нищо, тъй като учебните програми в нашите гимназии са много изостанали. Бихте се изсмели, ако ви кажех какво съм учил. Продължиш ли да учиш и завършиш гимназията, а сетне отидеш в университета, тогава навярно всичко се поизравнява и в крайна сметка получаваш системно образование, с което можеш да се заловиш за някаква дейност и което ще ти даде решителността да печелиш пари. Аз обаче за съжаление бях изтръгнат от този последователен учебен процес; понякога си мисля, че не знам абсолютно нищо, а и в крайна сметка всичко, което съм научил, е твърде недостатъчно за американците. Отскоро в родината ми започнаха да създават тук-там гимназии с нов облик, където се овладяват и модерни езици, а вероятно и търговски науки; когато завърших народното училище, такива още нямаше. Баща ми всъщност искаше да вземам уроци по английски, ала тогава, първо, не можех и да подозирам какво нещастие ще ми се стовари на главата и каква нужда ще имам от английския и, второ, уроците ми в гимназията бяха твърде тежки, тъй че не ми оставаше кой знае колко време за други занимания. Споменавам всичко това, за да ви покажа колко съм зависим от вуйчо и колко съм му задължен поради тази причина. Сигурно ще признаете, че при подобни обстоятелства не бива да си позволявам да върша и най-дребното нещо против неговата — макар и само предполагаема — воля. Ето защо трябва веднага да се прибера у дома, за да мога поне наполовина да поправя грешката си, която сторих спрямо него.

Докато траеше тази дълга реч на Карл, господин Полъндър го слушаше внимателно, често макар и незабележимо го притискаше към себе си, особено когато беше споменаван вуйчото, а на няколко пъти сериозно и като че ли с очакване бе поглеждал към Грийн, който продължаваше да се занимава със своя портфейл. Ала колкото повече се изясняваше отношението на Карл към вуйчо му по време на неговата реч, той се бе опитал несъзнателно да се освободи от ръката на Полъндър. Тук всичко го притесняваше; пътят към вуйчото през стъклената врата, по стълбището, през алеята, по черните пътища, през предградията към голямото шосе, което водеше право в къщата, му се струваше като нещо строго свързано, то се простираше само за него — пусто, гладко — и го зовеше с могъщ глас. Добротата на господин Полъндър и отвращението от господин Грийн се сляха и той не желаеше да вземе от тази задимена стая нищо друго освен разрешението да се сбогува. Наистина спрямо господин Полъндър той беше безстрастен, а спрямо господин Грийн — борбено настроен и все пак отвсякъде го изпълваше неопределен страх, чиито изблици помътняваха взора му.

Отстъпи крачка назад и веднага се озова далеч от господин Полъндър и от господин Грийн.

— Не искахте ли да му кажете нещо? — обърна се господин Полъндър към господин Грийн и умолително хвана ръката му.

— Не виждам какво имам да му казвам — рече господин Грийн, който най-сетне бе измъкнал едно писмо от портфейла и го беше сложил пред себе си на масата. — Достойно за похвала е, че желае да се завърне при своя вуйчо, та човек би могъл да допусне и да вярва, че по този начин иска да достави на вуйчо си особена радост. Възможно е със своето непослушание вече твърде много да го е разгневил. Тогава би било по-добре все пак да остане тук. Впрочем трудно е да се каже нещо определено; ние наистина и двамата сме приятели на вуйчо му и би било трудно да се различат степени в моето приятелство или пък в това на господин Полъндър, ала не можем да се взрем в сърцето на този вуйчо, особено след като от Ню Йорк ни делят толкова много километри.

— Извинете, господин Грийн — рече Карл и като надмогна себе си, пристъпи към него, — от думите ви разбирам, че и според вас би било най-добре веднага да се прибера.

— Съвсем не съм казвал подобно нещо — обади се господин Грийн и се вглъби в разглеждането на писмото, по чиито ръбове прокарваше двата си пръста. Сякаш искаше да намекне, че е бил запитан от господин Полъндър и е отговорил пак на него, докато с Карл всъщност няма нищо общо.

Междувременно господин Полъндър беше дошъл при Карл и нежно го бе отдръпнал от господин Грийн към един от големите прозорци.

— Драги ми господин Росман — каза той, приведен над ухото на Карл, и след като най-напред избърса с носната си кърпа лицето, спря при носа си и се изсекна, — надявам се, не си мислите, че искам да ви задържа тук против вашата воля. И дума да не става! Е, не мога да ви предоставя автомобила си, защото той се намира далеч оттук в един обществен гараж, понеже нямах време да изградя свой собствен — нали виждате, всичко тепърва се създава. Освен това шофьорът не спи в къщата, а близо до гаража, сам не зная къде точно. На всичко отгоре той съвсем не е длъжен сега да си е у дома, длъжен е само да пристигне тук рано и навреме. Но всичко това не би представлявало пречка за завръщането ви още в този час, защото, ако настоявате, веднага ще ви придружа до най-близката спирка на градската железница, която наистина е толкова далеч, че няма да успеете да се приберете у дома много по-рано, отколкото ако пътувате сутринта с мен в моя автомобил — та ние ще тръгнем още в седем часа.

— В такъв случай, господин Полъндър, все пак предпочитам да пътувам с градската железница — рече Карл. — Изобщо не бях помислял за нея. Сам казвате, че с градската железница ще пристигна по-рано, отколкото сутринта с автомобила.

— Да, но разликата е съвсем малка.

— Все пак, все пак, господин Полъндър — каза Карл, — споменът за вашата дружелюбност винаги ще ме довежда тук, ако, разбира се, след днешното ми държане пожелаете да ме поканите отново, и навярно тогава ще съумея да изразя по-добре защо днес всяка минутка, която ще ми позволи да видя вуйчо по-скоро, е така важна за мен. — И сякаш вече бе получил разрешението да си върви, той добави: — Ала в никакъв случай не си правете труд да ме придружавате. Съвсем ненужно е. Отвън чака един слуга, който с удоволствие би ме съпроводил до спирката. Сега трябва само да си намеря шапката.

И докато изричаше последните думи, той вече прекоси стаята, за да се опита за последен път да намери шапката си.

— Не бих ли могъл да ви услужа с една шапка? — подхвърли господин Грийн и измъкна от джоба си някакъв каскет. — Може би ще ви стане.

Карл спря изумен и рече:

— Няма да ви лишавам от каскета я! Спокойно мога да си тръгна и гологлав. Нищо не ми трябва.

— Каскетът не е мой. Вземете го де!

— В такъв случай благодаря — рече Карл, за да не се бави повече, и взе каскета. Наложи си го и най-напред се засмя, защото му беше съвсем по мярка, после го взе в ръка и го разгледа, но не можа да открие по него нищо особено; каскетът беше нов-новеничък.

— Съвсем ми е по мярка! — възкликна той.

— Значи, по мярка е! — извика господин Грийн, и удари по масата.

Карл вече се беше запътил към вратата, за да вземе слугата, когато господин Грийн се надигна, протегна се след обилната вечеря и голямата почивка, удари се силно в гърдите и с тон, който беше нещо средно между съвет и заповед, рече:

— Преди да тръгнете, трябва да се сбогувате с госпожица Клара.

— Трябва да го сторите — каза и господин Полъндър, който също бе станал. Личеше си, че думите му не идат от сърцето, беше отпуснал безволево ръце по шевовете на панталона и непрекъснато си разкопчаваше и закопчаваше сакото, което според съществуващата мода бе съвсем късо и едва стигаше до хълбоците, тъй че никак не подхождаше на пълни хора като господин Полъндър. Впрочем, когато той застанеше редом с господин Грийн, човек придобиваше ясното впечатление, че пълнотата на господин Полъндър е нездрава; гърбът му по цялото протежение беше леко превит, коремът, мек и отпуснат, висеше като истинско бреме, а лицето бе бледо и измъчено. Тук обаче се възправяше господин Грийн, може би малко по-пълен от господин Полъндър, но тази пълнота беше съразмерна, естествена, краката му бяха прибрани по войнишки, главата си държеше изправена и я поклащаше; имаше вид на голям гимнастик, на треньор по гимнастика.

— И така — продължи господин Грийн, — най-напред идете при госпожица Клара. Това несъмнено би ви доставило удоволствие, а и напълно съвпада с разпределението на моето време. Действително имам да ви казвам нещо интересно, преди да си тръгнете оттук, и то може да е решаващо за връщането ви. Само че за съжаление съм обвързан със заповед от по-високопоставено лице да не ви издавам нищо преди полунощ. Можете да си представите, че и на мен самия ми е трудно, тъй като се смущава нощният ми отдих, но аз се придържам към онова, което ми е възложено. Сега е единайсет и четвърт, значи, нека довърша разговора си с господин Полъндър относно сделките ми, при което вашето присъствие само би пречило, тъй че можете да прекарате с госпожица Клара няколко приятни минути. Сетне, точно в дванайсет, се явете тук, за да научите необходимото.

Можеше ли Карл да отхвърли подобно настояване, което действително изискваше от него нищожно малко учтивост и благодарност спрямо господин Полъндър и което като връх на всичко бе предявено от един инак безучастен и груб човек, докато господин Полъндър, който беше засегнатата страна, гледаше да не се намесва било с думи, било с погледи? И какво бе онова толкова интересно нещо, което щеше да разбере едва в полунощ? Щом като не ускоряваше завръщането му у дома поне с този три четвърти час, с който сега го отлагаше, то малко го интересуваше. Ала най-много се колебаеше дали изобщо може да отиде при Клара — та нали тя беше негов враг. Поне да носеше железния бокс, който бе получил като подарък от вуйчо си, за да натиска с него своите писма! Стаята на Клара можеше да се окаже извънредно опасна бърлога. Ала тук бе най-неподходящото място да се изрече срещу Клара каквото и да било, защото тя беше дъщеря на Полъндър, а както току-що бе научил — и годеница на Мак. Клара трябваше да се държи с него съвсем малко по-иначе и той щеше открито да й се възхищава заради връзките, които имаше. Все още размисляше над тези неща, но вече забеляза, че никой не чака от него размишления, тъй като Грийн отвори вратата и каза на слугата, който скочи от поставката:

— Отведете младежа при госпожица Клара.

„Така се изпълняват заповеди“ — рече си Карл, когато слугата го замъкна до стаята на Клара почти тичешком, пъшкайки от старческа немощ, по един извънредно кратък път. Когато Карл мина край стаята си, чиято врата все още стоеше отворена, поиска може би за свое успокоение да влезе за миг в нея. Ала слугата не допусна това.

— Не — рече той, — трябва да идете при госпожица Клара. Нали сам чухте.

— Щях да остана вътре само един миг — рече Карл и помисли как, за да убие времето до полунощ, би се излегнал за малко върху канапето.

— Не затруднявайте изпълнението на поставената ми задача — каза слугата.

„Той смята отиването ми при госпожица Клара за наказание“ — помисли си Карл и направи няколко крачки, ала от инат отново се спря.

— Вървете де, млади господине — рече слугата, — щом като сте дошли дотук. Зная, че искахте да си тръгнете още през нощта, ала не всичко става по желание, веднага ви казах, че едва ли ще бъде възможно.

— Да, искам да си тръгвам и ще си тръгна — рече Карл, — а сега само ще се сбогувам с госпожица Клара.

— Така ли? — каза слугата и по неговото лице Карл прочете, че не му вярва нито дума. — Тогава защо се колебаете да се сбогувате? Хайде!

— Кой е в коридора? — прозвуча гласът на Клара и те я видяха да се показва от една близка врата, взела в ръка голяма нощна лампа с червен абажур. Слугата забърза към нея и й съобщи причината за тяхното идване. Карл бавно пристъпваше подире му.

— Идвате късно — отсече Клара.

Отначало Карл не й отговори, а се обърна към слугата тихо, но тъй като вече познаваше природата му, със строг заповеднически глас:

— Ще ме чакате точно пред тази врата!

— Исках вече да си лягам — каза Клара и постави лампата върху масата. Както долу, в трапезарията, и тук слугата внимателно затвори вратата отвън. — Минава вече единайсет и половина.

— Минава единайсет и половина ли? — въпросително повтори Карл, сякаш изплашен от тези цифри. — Тогава се налага незабавно да се сбогуваме, тъй като точно в дванайсет трябва да съм вече долу, в трапезарията.

— Ама че сте се разбързали! — каза Клара и разсеяно оправи гънките на широката си нощница. Лицето й пламтеше и тя постоянно се усмихваше. На Карл му се струваше, че няма опасност отново да се скара с Клара. — Не бихте ли могли все пак да посвирите малко на пиано, както ми обеща татко вчера, а днес и самият вие?

— Но не е ли вече твърде късно? — попита Крал. С удоволствие би изпълнил желанието й, защото тя беше съвсем различна от по-рано, сякаш по някакъв начин се бе издигнала до кръга на Полъндър и по-нататък, до този на Мак.

— Да, късно е вече — рече Клара и желанието й за музика като че ли се изпари. — Освен това тук всеки тон отеква из цялата къща и съм сигурна, че ако засвирите, горе в таванската стая слугите ще се събудят.

— Е, тогава няма да свиря, но положително ще дойда пак; впрочем, ако това не ви е особено трудно, посетете някой път вуйчо ми и надзърнете и в моята стая. Имам великолепно пиано, подарък от вуйчо. Тогава, ако нямате нищо против, ще ви изсвиря всичките си песни, които за съжаление не са много и съвсем не подхождат на този толкова голям инструмент, на който би трябвало да свирят само виртуози. Но ще можете да изживеете и това удоволствие, ако ме уведомите предварително за вашето посещение, тъй като вуйчо има намерение скоро да ангажира за мен някакъв прочут учител — сигурно можете да си представите радостта ми, — чието свирене между другото ще стане и повод да ме посетите по време на урока. Нека бъда откровен — радвам се, че вече е късно да свиря, тъй като все още нищо не знам, ще се учудите колко нищожни са уменията ми. А сега ми позволете да се сбогувам, в края на краищата време е за сън. — И понеже Клара го погледна благо, сякаш изобщо не му се сърдеше за сбиването, той й протегна ръка и добави с усмивка: — В родината ми хората казват: „Лека нощ и сладки сънища.“

— Почакайте — рече тя, без да поеме ръката, — все пак да бяхте посвирили, а? — и се шмугна в една странична врата, до която стоеше пианото.

„Това пък какво е? — помисли си Карл. — Дълго не мога да чакам, колкото и да е мила.“

На входната врата се почука и слугата, който не посмя изцяло да разтвори вратата, прошепна през тясната пролука:

— Извинете, току-що ме повикаха и повече не мога да чакам.

— Вървете си — каза Карл, който в този миг вярваше, че сам ще намери пътя за трапезарията. — Само че оставете фенера пред вратата. Впрочем колко е часът?

— Скоро ще бъде дванайсет без четвърт — рече слугата.

— Колко бавно минава времето! — каза Карл. Слугата вече искаше да затвори вратата, когато Карл си спомни, че още не му е дал някоя пара да се почерпи, извади от джоба на панталона един шилинг — според американските обичаи сега в джоба на панталона му винаги подрънкваха монети, затова пък банкнотите носеше в джоба на жилетката — и го подаде на слугата с думите: — За вашата добра служба.

Клара вече бе влязла отново и придържаше с ръце фризурата си, когато на Карл му хрумна, че е прибързал да отпрати слугата, защото кой сега би го завел до спирката на градската железница? Е, сигурно господин Полъндър щеше да накара някой друг слуга, впрочем този слуга навярно също бе повикан в трапезарията и сетне щеше да бъде на разположение.

— И така, моля ви все пак да ми посвирите малко. Тук толкова рядко ни се удава възможността да послушаме музика, че не бива никога да я изпускаме.

— В такъв случай е крайно време — каза Карл и без повече да се двоуми, веднага седна до пианото.

— Искате ли ноти? — попита Клара.

— Благодаря, та аз дори не познавам кой знае колко добре нотите — отвърна Карл и засвири. Песента беше кратка. Карл съзнаваше, че трябва да се свири доста бавно, за да стане поне разбираема, особено за чужденците, ала той я изкара през куп за грош с ужасно маршово темпо. Когато свърши, прогонената тишина на къщата зае предишното си място. Седяха като вцепенени и не помръдваха.

— Много хубаво — каза Клара, но за Карл не съществуваха никакви похвали, с които можеше да бъде поласкан след подобно свирене.

— Колко е часът? — попита той.

— Дванайсет без четвърт.

— Тогава имам още малко време — каза той и си помисли: „Или — или! Не е нужно да изпълнявам и десетте песни, които знам, ала една все пак умея да свиря сравнително добре.“

И той подхвана любимата си войнишка песен. Толкова бавно, че смутеното желание на слушателя копнееше да чуе следващата нота, която Карл забавяше и мъчително откъсваше от себе си. Наистина налагаше му се тепърва да търси с поглед необходимите за тази песен клавиши, но въпреки това усещаше как в него се надига горест, която и след края на песента търсеше друг край и не съумяваше да го намери.

— Та аз не мога нищо — рече Карл, след като завърши песента и погледна просълзен към Клара.

Тогава от съседната стая долетя силно ръкопляскане.

— Още някой слуша! — възкликна слисаният Карл.

— Мак — продума Клара.

И ето Мак вече викаше:

— Карл Росман, Карл Росман!

Карл се прехвърли с двата си крака едновременно през пейката пред пианото и отвори вратата. Там видя Мак полулегнал, полуседнал на голямо ложе с балдахин, завивката бе метната небрежно върху нозете му. Балдахинът от синя коприна беше единственият, макар и малко причудлив разкош на иначе обикновеното четвъртито ложе, сковано от тежко дърво. На нощното шкафче гореше само една свещ, ала чаршафите и ризата на Мак бяха толкова бели, че падащата върху тях светлина на свещта се отразяваше с почти ослепителен блясък; и балдахинът сияеше, поне по краищата, със своята меко падаща, не много опъната коприна. Ала непосредствено зад Мак ложето и всичко останало тънеше в пълен мрак. Клара се облегна на един от краката на ложето и сякаш не виждаше нищо друго освен Мак.

— Здрасти — рече Мак и подаде ръка на Карл. — Свирите много добре, досега познавах само вашето ездаческо умение.

— Еднакво съм зле и в двете неща — каза Карл. — Ако знаех, че слушате, положително нямаше да свиря. Но вашата госпожица… — той спря, поколеба се дали да не каже „годеница“, тъй като Мак и Клара очевидно вече спяха заедно.

— Предполагах го — рече Мак, — затова Клара трябваше да ви примами тук от Ню Йорк, иначе изобщо нямаше да ви чуя как свирите. Извънредно ученически и дори в онези мелодии, които сте упражнявали и които са написани твърде примитивно, пак направихте няколко грешки, но въпреки всичко много се зарадвах, да не говорим за това, че не бих могъл да презирам свиренето на нито един човек. Не бихте ли желали да седнете и още малко да останете при нас? Клара, дай му кресло де!

— Благодаря — продума Карл със запъване. — Не мога да остана въпреки огромното си желание. Твърде късно разбирам, че в тази къща има толкова уютни стаи.

— Всичко преустройваме по същия начин — каза Мак.

В този миг прозвучаха дванайсет камбанни удара, които се гонеха един друг, единият преливаше в звъна на другия. Карл усещаше полъха от това огромно раздвижване на камбаните върху страните си. Що за поселище беше това, след като имаше такива камбани?!

— Е, крайно време е — рече Карл, само протегна ръце към Мак и Клара, без да ги докосне, и изтича в коридора. Там не намери фенера и съжали, че твърде рано е дал на слугата парите за почерпка.

Искаше да се прокрадне покрай стената до отворената врата на своята стая, но едва беше изминал половината път, когато видя господин Грийн бързо да се клатушка насам с издигната свещ. В ръката, с която държеше свещта, той стискаше и едно писмо.

— Но защо не идвате, Росман? Защо ме карате да ви чакам? Какво толкова правихте при госпожица Клара?

„Ей, че много въпроси! — рече си Карл. — А сега на всичко отгоре ме притиска и към стената“ — защото той действително беше застанал плътно пред Карл, който се облягаше с гръб на стената.

В този коридор Грийн добиваше наистина смешни размери и Карл на шега се запита дали вече не е погълнал добрия господин Полъндър.

— Вие действително не държите на думата си. Обещавате да слезете в дванайсет, а се увъртате край вратата на госпожица Клара. За полунощ ви обещах нещо интересно и ето ме тук с него.

С тези думи той му подаде писмото. На плика се четеше: „За Карл Росман. Да му се предаде лично в полунощ, където и да се намира.“

— В крайна сметка — рече господин Грийн, докато Карл отваряше писмото — смятам, че заслужавам признателност, задето пристигнах тук от Ню Йорк заради вас, тъй че съвсем не беше редно да ме карате да тичам след вас и по коридорите.

— От вуйчо! — възкликна Карл, едва погледнал писмото. — Очаквах го — извърна се той към господин Грийн.

— Дали сте го очаквали, или не, ми е напълно безразлично. Но четете де — каза същият и протегна свещта към Карл.

На светлината й Карл зачете:

Драги ми племеннико! Както си разбрал от нашето за съжаление твърде кратко съжителство, аз наистина съм човек с принципи. Това е твърде неприятно и тъжно не само за моето обкръжение, но и за мен, ала дължа на своите принципи всичко, което представлявам, и никой няма право да пожелава да се залича от земята, никой, включително и ти, драги ми племеннико, въпреки че тъкмо ти би бил първият, ако ми хрумнеше да допусна онова всеобщо нападение срещу мен. Тогава най-много би ми се искало да сграбча и вдигна нагоре тъкмо теб със същите две ръце, с които държа листа и го изписвам. Ала тъй като засега не съществуват никакви признаци за извършването на подобно нещо, след днешното произшествие трябва непременно да те изгоня и настоятелно те моля нито лично, нито чрез писмо или посредник да търсиш връзка с мен, Ти реши против волята ми да ме напуснеш тази вечер, остани си с това решение до края на живота; само тогава то ще бъде мъжко. Избрах за приносител на тази новина господин Грийн, моя най-добър приятел, който вероятно ще намери за теб достатъчно успокоителни слова, каквито в момента действително ми липсват. Той е влиятелен човек и ще те подкрепи със съвети и дела, поне заради мен, в твоите първи самостоятелни стъпки. За да проумея нашата раздяла, която сега, в края на това писмо, отново ми се струва неразбираема, ще трябва непрекъснато да си повтарям: от твоето семейство, Карл, не иде нищо добро. В случай че господин Грийн забрави да ти предаде твоя куфар и твоя чадър, подсети го. С най-добри пожелания за твоето по-нататъшно благополучие.

Твой вуйчо Якоб

— Свършихте ли? — попита Грийн.

— Да — отвърна Карл. — Донесохте ли ми куфара и чадъра?

— Ето го — рече Грийн и остави стария пътнически куфар на пода до Карл, — досега го беше държал с лявата ръка зад гърба, за да не се вижда.

— А чадъра? — отново попита Карл.

— Всичко е тук — каза Грийн, като измъкна и чадъра, който беше закачил за един от джобовете на панталона. — Нещата донесе някакъв си Шубал, главен машинист на линията Хамбург — Америка; твърдеше, че ги е намерил на кораба. При случай можете да му благодарите.

— Е, поне притежавам отново старите си вещи — рече Карл и постави чадъра върху куфара.

— Но в бъдеще трябва повече да си ги пазите, така заръча да ви предам господин сенаторът — подхвърли господин Грийн, а сетне попита, вероятно от лично любопитство: — Всъщност какъв е тоя странен куфар?

— С такива куфари войниците в моята родина заминават в казармата — отвърна Карл, — това е старият войнишки куфар на баща ми. Иначе е много практичен — добави той с усмивка, — стига човек да не го остави на произвола на съдбата.

— В края на краищата сте си взели добра поука — каза господин Грийн, — а сигурно нямате втори вуйчо в Америка. Ето ви и един билет трета класа за Сан Франциско. Реших да направите това пътешествие, защото, първо, на запад възможностите да си намерите работа са много по-добри и, второ, вуйчо ви тук има пръст във всичко, което би могло да ви интересува, а непременно трябва да се избегне една среща между вас двамата. Във Фриско можете да работите напълно необезпокояван; започнете спокойно някъде от низините и се опитайте постепенно да израснете.

Карл не долавяше в тези думи никаква злост, лошата вест, която Грийн бе таил в себе си цялата вечер, бе предадена и от този миг Грийн сякаш се превърна в безопасен човек, с когото можеше да се разговаря може би по-открито, отколкото с когото и да било. И най-добрият човек, който не е виновен, че е избран за вестоносец на подобно тайно и мъчително решение, изглежда подозрителен, докато го крие в себе си.

— Ще напусна този дом веднага — рече Карл, очаквайки потвърждението на опитния човек, — понеже бях приет единствено като племенник на вуйчо си, а като чужд човек нямам работа тук. Бихте ли били любезен да ми покажете изхода, а сетне да ме заведете на пътя, по който да стигна до най-близката странноприемница?

— Само че по-бързо — рече Грийн. — Създадохте ми доста главоболия.

Като видя огромната крачка, която Грийн стори веднага, Карл се сепна — тази бързина му се стори подозрителна, — хвана Грийн за сакото и внезапно прозрял истинското състояние на нещата, заговори:

— Ще трябва да ми обясните още нещо: върху плика на писмото, което трябваше да ми предадете, пише само, че трябва да го получа в полунощ, където и да съм. Защо тогава ме задържахте тук, след като в единадесет и четвърт исках да си отида? Подобно нещо надхвърля границите на задачата ви.

Преди да отговори, Грийн махна с ръка, с което преувеличи безполезността на забележката, направена от Карл.

— Да не би върху плика да пише, че заради вас трябва да си изпотроша краката и да не би от съдържанието на писмото да правим извода, че надписът трябва да се тълкува по този начин? Ако не ви бях задържал, щях да ви предам писмото пак в полунощ, само че на пътя.

— Не — уверено отрече Карл, — не е точно така. Върху плика пише: „Да се предаде след полунощ“. Щом сте били толкова уморен, навярно изобщо не бихте могли да ме последвате или щях да пристигна в полунощ при вуйчо си — нещо, което наистина дори господин Полъндър отхвърли, — или пък в крайна сметка сте били задължен да ме върнете обратно при моя вуйчо с вашия автомобил, за когото не се спомена и дума, след като така настоявах да се прибера. Надписът не показва ли съвсем ясно, че полунощ за мен все още си остава последен срок? И вие сте този, който носи вината, задето го изпуснах.

Карл проницателно се вгледа в Грийн и ясно забеляза как у последния срамът от това разобличаване се бори с радостта от бързия успех на неговото намерение. Най-сетне той се окопити и като да прекъсваше Карл, който обаче бе замлъкнал от доста време, рече:

— Нито дума повече! — и го изтласка през една малка врата, която отвори пред него. Карл отново беше взел куфара и чадъра.

Голяма бе изненадата му, когато се озова навън. Стълбище без парапет, пристроено до къщата, се спускаше пред него. Само трябваше да слезе и сетне: леко да свие вдясно към алеята, която извеждаше на пътя. Невъзможно беше да се загуби при тази ярка лунна светлина. Долу в градината чу нестройния лай на кучета, които тичаха отвързани наоколо сред мрака на дърветата. А тишината позволяваше да се чуе как тупваха в тревата след големите скокове.

Карл успя да напусне градината, без тези кучета да го нападнат. Не можеше със сигурност да определи в каква посока се намира Ню Йорк. По време на пътуването си насам твърде малко беше внимавал за подробностите, които сега можеха да му бъдат от полза. Най-сетне си каза, че не е необходимо непременно да ходи в Ню Йорк, където не го очакваше никой, а за един човек това можеше да се каже дори с положителност. Ето защо пое напосоки.