Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Amerika, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Издание:

Автор: Франц Кафка

Заглавие: Америка

Преводач: Ива Илиева

Година на превод: 1984

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: Народна култура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: роман

Националност: австрийска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, В. Търново

Излязла от печат: януари 1985 г.

Редактор: Любомир Илиев

Художествен редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Федя Филкова

Художник: Стефан Десподов

Коректор: Ана Тодорова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7470

История

  1. — Добавяне

Случаят Робинсън

Внезапно някой го тупна по рамото. Карл естествено си помисли, че е някой от гостите, затова бързо пъхна ябълката в джоба си и припряно се запъти към асансьора, почти без да погледне човека. Той обаче каза:

— Добър вечер, господин Росман. Аз съм, Робинсън.

— Ама че сте се променили! — рече Карл и поклати глава.

— Е, да, работите ми потръгнаха — каза Робинсън и огледа облеклото си, което навярно се състоеше от доста скъпи части, но те се съчетаваха така неподходящо, че изглеждаха едва ли не износени. Най-силно впечатление правеше една очевидно за пръв път облечена бяла жилетка с четири малки, обшити с черен конец джобчета, които Робинсън се стараеше да изтъкне още повече, като пъчеше гърдите си.

— Носите скъпи дрехи — продума Карл и си спомни за красивата обикновена дреха, в която той не би отстъпил дори пред Ренел и която двамата му лоши другари бяха продали.

— Да — потвърди Робинсън, — почти всеки ден си купувам по нещо. Харесва ли ви жилетката?

— Много е хубава — рече Карл.

— Ама да не мислите, че джобчетата са истински, не, те са само имитация — каза Робинсън и улови Карл за ръката, за да може и той да се убеди в това. Карл обаче се отдръпна, понеже от устата на Робинсън се носеше непоносим дъх на ракия.

— Пак сте почнали да пиете много — каза Карл и отново застана до парапета.

— Не, не много — възрази Робинсън и сякаш за да опровергае предишното си доволство, прибави: — Какво друго му остава на човек в тоя свят…

Един курс с асансьора стана причина разговорът им да бъде прекъснат; а Карл тъкмо бе слязъл отново, когато по телефона му наредиха да извика лекаря на хотела, тъй като една дама на седмия етаж била припаднала. Докато изпълняваше това нареждане, Карл тайно се надяваше, че междувременно Робинсън ще си е отишъл, защото нито искаше да го виждат с него, нито — тук той си спомни за предупреждението на Терезе — да чуе нещо за Деламарш. Ала Робинсън все още го чакаше, заел вдървената поза на много пиян човек, а покрай него тъкмо минаваше един от по-висшите хотелски служители с черен редингот и цилиндър на главата, но за щастие — както личеше по всичко — той не обърна особено внимание на Робинсън.

— Защо не наминете някой ден към нас, Росман? Сега вече сме се подредили доста добре — издума Робинсън и погледна приканващо към Карл.

— От вас ли е тази покана или от Деламарш? — попита Карл.

— И от мен, и от Деламарш. Двамата сме на едно и също мнение — отвърна Робинсън.

— Чуйте тогава какво ще ви кажа с молба да го предадете дословно на Деламарш: нашата раздяла — след като това все още не ви е ясно — беше окончателна. Вие двамата ми причинихте повече страдания от всеки друг. Да не би да сте си наумили и в бъдеще да не ме оставите на мира?

— Та нали сме ваши другари — каза Робинсън и очите му се наляха с противни пиянски сълзи. — Деламарш ми заръча да ви предам, че възнамерява да ви обезщети за всичко, което се случи с вас по-рано. Сега живеем заедно с Брунелда, една великолепна певица.

За да потвърди тези свои думи, той щеше да запее с цяло гърло, ако Карл не му бе изшъткал своевременно:

— Веднага да млъквате! Забравихте ли къде се намирате?…

— Росман — продума Робинсън, стреснат донякъде по отношение на пеенето, — та аз съм ви другар, каквото и да казвате… А тук работата ви никак не е лоша… дали не бихте могли да ми помогнете с малко пари?

— За да ги пропиете пак, така ли? — възнегодува Карл. — Ето, в джоба ви виждам шише ракия, от което сигурно сте пили, докато ме е нямало, защото в началото все още бяхте поне на себе си.

— Това е само подкрепително, когато съм на път — заоправдава се Робинсън.

— Нямам намерение да правя от вас добър човек — рече Карл.

— Но парите! — извика Робинсън с широко разтворени очи.

— Деламарш, изглежда, ви е поставил задачата да донесете пари. Е, добре, ще ви дам пари, но само при условие, че веднага ще се махнете оттук и никога няма да ме посещавате отново. Ако имате да ми казвате нещо, пишете. Карл Росман, пиколо, хотел „Оксидентал“ — този адрес е напълно достатъчен. Но в хотела, пак повтарям, не искам да ви виждам повече. Тук съм на работа и нямам време за гости. И тъй, ще вземете ли парите при това условие? — попита Карл и бръкна в джоба на жилетката си, защото бе решил да пожертва бакшишите от последната нощ.

В отговор на въпроса му Робинсън само кимна и дълбоко въздъхна. Карл изтълкува това неправилно и повторно попита:

— Да или не?

Тогава Робинсън му махна с ръка да се приближи и като преглъщаше често-често и съвсем забележимо, прошепна:

— Росман, много ми е лошо…

— По-дяволите! — промълви Карл и го помъкна с две ръце към парапета.

Едва бяха стигнали до него, когато устата на Робинсън забълва отвисоко. В промеждутъците на своето повръщане, обзет от пълна безпомощност, той търсеше слепешката Карл.

— Наистина сте добро момче — казваше тогава, или: — Ето, вече ми минава… — макар това да беше твърде далеч от истината, или: — Проклети псета, каква ли мътилка са ми наливали!

Изпълнен с безпокойство и отвращение, Карл не издържа и закрачи напред-назад. Тук, в чупката до асансьора, Робинсън бе донякъде закрит от хорските погледи, но ако някой все пак го забележеше, някой от ония нервни, богати гости, които само търсят повод да предявят някакво оплакване на притичалия хотелски служител и той гневно започва да отмъщава на всички в сградата? Ами ако минеше някой от хотелските детективи, които непрекъснато се сменяха, които бяха познати единствено на дирекцията и които човек оприличаваше на всеки, стига той да се взира напрегнато, макар и само защото е късоглед? А тъй като ресторантът работеше цяла нощ, достатъчно беше там долу някой да прескочи до складовите помещения, за да види смаян отвратителната нечистотия в светлинната шахта и да попита Карл по телефона: какво, за бога, става горе?… Нима тогава Карл би могъл да скрие Робинсън? А дори да го скриеше, нямаше ли Робинсън в глупостта и в отчаянието си да се оправдае тъкмо с Карл, вместо да поднася каквито и да било извинения? Не трябваше ли тогава Карл незабавно да бъде уволнен заради подобно нечувано нещо: едно пиколо, най-ниското и най-малко нужно стъпало в чудовищната по размери служебна стълба на този хотел, да омърси хотела благодарение на своя приятел, да наплаши гостите или дори да ги пропъди! Можеше ли да се търпи повече едно пиколо, което има такива приятели и на всичко отгоре ги кани на гости, докато е на смяна? Нима всичко това не показваше, че такова пиколо навярно също е пияница или дори нещо още по-лошо, защото едва ли можеше да има нещо по-близко до ума от предположението, че ще черпи приятелите си със запасите на хотела дотогава, докато на някое място в този безукорен, тягостно чист хотел те не извършат същото, което извърши сега Робинсън? И откъде накъде подобно момче ще се задоволи само с кражби на хранителни продукти, след като има пред себе си наистина безброй други възможности при познатата небрежност на гостите, отворените навсякъде шкафове, пръснатите по масите скъпоценности, неприбраните кутии с бижута, безпаметно захвърлените ключове?

Карл видя отдалеч неколцина гости да излизат от едно подземно вариете, където програмата тъкмо бе завършила. Веднага отиде при асансьора си, като не смееше да се извърне към Робинсън, понеже го беше страх от онова, което би могъл да види. Донякъде бе спокоен, защото оттам не се чуваше никакъв звук, дори никаква въздишка. Обслужваше гостите, изкачваше се и се спускаше с тях, но не можеше да скрие напълно притеснението си и всеки път, когато слизаше, очакваше да види долу някаква неприятна изненада.

Най-сетне отново му остана време да погледне какво става с Робинсън, който се беше свил в ъгълчето си и притискаше лице към коленете си. Кръглата му корава шапка се бе килнала назад.

— Сега обаче трябва да си вървите — тихо, но решително каза Карл. — Ето ви парите. Ако побързате, ще мога да ви покажа най-краткия път.

— Няма да мога да си отида — промълви Робинсън и избърса челото си с мъничка носна кърпа, — тук ще умра… Нямате представа колко ми е лошо. Деламарш ме влачи със себе си из всичките тия лъскави заведения, но аз не понасям превзетите им клиенти и всеки ден му го повтарям…

— Но и тук не можете да останете — рече Карл. — Помислете добре къде се намирате. Ако ви открият тук, ще бъдете глобен, а аз ще загубя мястото си. Това ли искате?

— Не мога да си отида — каза Робинсън, — по-скоро ще се хвърля долу. — И той се надвеси над светлинната шахта през перилата на парапета. — Когато седя, все някак си понасям всичко, но в никакъв случай не мога да стана, опитвах вече на няколко пъти, докато ви нямаше.

— Тогава ще извикам кола, която да ви откара в болницата — рече Карл и побутна леко краката на Робинсън, който всеки миг можеше да потъне в пълно безучастие. Ала щом чу думата „болница“, която, изглежда, събуди у него ужасни представи, Робинсън шумно се разхлипа и протегна ръце към Карл с молба за милост.

— Тихо! — отсече Карл, отстрани ръцете му с едно перване, отиде при пиколото, което бе замествал през нощта, помоли го да му окаже същата услуга за съвсем кратко време, върна се бързо при Робинсън, който все още хлипаше, напрегна всичките си сили, за да го изправи на крака, и му заговори с приглушен глас: — Робинсън, ако желаете да ви обърна внимание, понапрегнете се и се опитайте да изминете едно съвсем кратко разстояние. Ще ви заведа в леглото си, където можете да останете, докато се почувствате по-добре. Нямате представа колко бързо ще ви мине. Сега обаче проявете разум, защото навсякъде по коридорите има хора, а и леглото ми се намира в общо спално помещение. Ако направите някому дори най-малкото впечатление, не ще мога да сторя нищо за вас. И недейте затваря очи, няма да ви мъкна като някой умиращ!

— Ще направя всичко, което смятате за необходимо — продума Робинсън, — но сам не бихте могли да ме отведете. Защо не извикате и Ренел?

— Ренел не е тук — отвърна Карл.

— Ах, да… — каза Робинсън — Ренел е заедно с Деламарш, нали те двамата ме пратиха при вас. Всичко ми се преплита…

Като се възползваше от тези и други неразбираеми разговори на Робинсън със самия себе си, Карл го тикаше напред и успя да го отведе до един ъгъл, от който по слабо осветен коридор се отиваше право в спалното помещение на пиколата. Видяха към тях да тича едно пиколо, което ги отмина. Не срещнаха човек, от когото можеха да се страхуват; времето между четири и пет часа сутринта бе най-спокойно и Карл отлично съзнаваше, че ако сега не му се удаде да скрие Робинсън, не би могъл и да помисли за подобно нещо, когато настъпи утрото и обичайното оживление на деня.

В срещуположния край на спалното помещение имаше сбиване или нещо подобно — чуваха се ритмични плясъци, възбудено топуркане с крака и подвиквания като на спортно състезание. В онази половина на помещението, която бе по-близо до вратата, се виждаха само неколцина невъзмутими сънльовци; повечето лежаха по гръб и се взираха в тавана, а от време на време някой скачаше, както си беше — облечен или необлечен, — за да види как вървят работите в другия край на залата. Така Карл успя да отведе Робинсън — който междувременно бе посвикнал да върви — почти незабелязано до кревата на Ренел, понеже той се намираше съвсем близо до вратата и за щастие не бе зает, докато в собственото му легло, както можа да види отдалеч, спокойно си спеше някакво непознато момче. Робинсън едва почувства кревата под себе си и веднага заспа, макар единият му крак да се люлееше още извън постелята. Карл го зави презглава с одеялото и си рече, че поне на първо време няма да има неприятности, защото Робинсън надали би се събудил преди шест часа, а дотогава той вече ще се е върнал и ще е намерил начин — навярно заедно с Ренел — да го махне оттук. Оглед на спалното помещение от страна на някоя висшестояща инстанция се извършваше в изключително редки случаи, още преди години пиколата бяха успели да извоюват отменянето на обичайната някога обща инспекция, тъй че и в това отношение нямаше основание за никакви опасения.

Когато се върна при асансьора си, Карл забеляза, че както неговият, така и асансьорът на съседа му се изкачват. Зачака с безпокойство обяснението на това обстоятелство. Неговият асансьор се спусна пръв и отвътре излезе същото момче, което преди малко бе тичало по коридора.

— Къде си се дянал, Росман? — попита то. — Защо си напуснал мястото си? Защо не си се обадил?

— Ама аз му казах да ме замести за кратко — отвърна Карл и посочи момчето от съседния асансьор, което тъкмо приближаваше към тях. — Нали и аз го замествах два часа, и то в най-напрегнатото време!

— Всичко това е много хубаво — рече онзи, с когото Карл се оправдаваше, — но не е достатъчно. Не знаеш ли, че и за най-краткото отсъствие по време на смяна следва да се съобщава в канцеларията на оберкелнера? Затова са ти сложили тук телефон. На драго сърце бих те заместил, но както знаеш, тая работа не е толкова лесна. Пред двата асансьора застанаха едновременно нови гости, дошли с експреса от четири и трийсет. Не можех да се кача първо с твоя асансьор и да зарежа ония, които чакаха пред моя, тъй че реших най-напред да обслужа моя асансьор!

— Е, и? — напрегнато запита Карл, понеже и двете момчета млъкнаха.

— Не щеш ли, в това време — продължи момчето от съседния асансьор — оттук минал оберкелнерът, видял хората пред твоя асансьор, необслужвани от никого, и страшно се вкиснал. Понеже тъкмо бях слязъл, той ме попита къде си, но аз и понятие си нямах, защото ти не ми каза къде отиваш, затова оберкелнерът веднага се обади по телефона в спалното помещение, за да извика друго момче, което незабавно ще те замести.

— Нали те срещнах в коридора? — рече заместникът на Карл.

Карл кимна.

— Аз, разбира се, веднага казах, че си ме помолил да те заместя — увери го другото момче, — само че оня е глух за подобни оправдания. Ти сигурно още не го знаеш. Тъй че ни нареди да ти предадем незабавно да се явиш в канцеларията. Съветвам те да не се бавиш, а веднага да тръгнеш. Може и да ти прости, все пак те нямаше не повече от две минути. Спокойно можеш да му обясниш, че си ме помолил да те заместя. А за това, че ти на свой ред си замествал мен, те съветвам да не споменаваш, нищо не може да ми се случи, имах разрешение, само че не е хубаво да се говори за подобно нещо, и то да се намесва в работа, с която няма нищо общо.

— За пръв път напускам мястото си — продума Карл.

— Винаги е така, само че никой не ти вярва — каза момчето и изтича при асансьора си, към който се приближаваха хора.

Заместникът на Карл, момче на около четиринайсет години, което очевидно изпитваше съжаление към него, рече:

— Вече неведнъж са прощавали за такива неща. Обикновено преместват провинилия се на друга работа. Доколкото знам, само един е бил уволнен за подобно нещо. Измисли си някакво добро оправдание. В никакъв случай не казвай, че внезапно ти е прилошало, понеже оня ще ти се изсмее. По-добре му кажи, че някой гост те е изпратил спешно при друг гост, но ти не можеш да си спомниш кой е бил първият, а другия не си успял да намериш.

— Е, все някак си ще се оправя — рече Карл. След всичко, което бе чул, той не вярваше в някакъв добър изход. Дори ако напускането на работното място бъдеше простено, Робинсън все още лежеше в спалното помещение като жива вина, а жлъчният нрав на оберкелнера правеше твърде вероятно предприемането на най-подробна проверка, при която Робинсън неминуемо щеше да бъде открит. Наистина не съществуваше изрична заповед, с която да се забранява довеждането на външни лица в спалното помещение, но тя не съществуваше само защото немислимите неща не подлежат на забрана. Когато Карл влезе в канцеларията на оберкелнера, той тъкмо отпиваше от утринното си кафе, а после отново впери очи в един списък, донесен му от старшия портиер на хотела, който също присъстваше. Портиерът бе едър мъж, а разкошната му, богато украсена униформа — златни верижки и шнурове се виеха и по раменете, и по ръцете му — го правеше още по-широкоплещест, отколкото беше всъщност. Лъскавите му черни мустаци с остро засукани краища, както ги носят в Унгария, не трепваха и при най-припряното тръсване на главата. Впрочем товарът на дрехите не позволяваше на портиера да се движи припряно и той стоеше само широко разкрачен, за да разпредели правилно тежестта си.

Карл бе влязъл непринудено и бързо, както бе свикнал тук в хотела, понеже забавянето и предпазливостта, които са белег за учтивост в личните отношения, при пиколата означават леност. Освен това не трябваше да проличи още със самото му влизане, че е гузен. Макар оберкелнерът да беше хвърлил бегъл поглед към вратата при отварянето й, веднага бе насочил цялото си внимание към кафето и към онова, което четеше, без да се интересува от Карл. За портиера обаче присъствието на Карл като че ли представляваше пречка, той навярно имаше да докладва за някаква поверителна новина или молба, във всеки случай непрекъснато поглеждаше към Карл сърдито и със заплашително наежена глава, за да може, щом срещнеше очите на Карл — такава, изглежда, бе целта му, — отново да се обърне към оберкелнера. Карл обаче сметна, че няма да направи добро впечатление, ако сега — след като вече бе дошъл тук — напусне канцеларията, без оберкелнерът да му е наредил. Последният обаче все така изследваше списъка и от време на време си хапваше от парче сладкиш, като изтърсваше от него захарта, без да прекъсва четенето. Веднъж един лист от списъка падна на пода, портиерът не направи и опит да го вдигне, защото знаеше, че не би успял, пък и нямаше нужда, тъй като Карл дотича и подаде листа на оберкелнера, който го взе с такова движение, сякаш сам се бе вдигнал от пода. Цялата, тази услужливост от страна на Карл остана без последствие, понеже портиерът не преставаше да му хвърля намусените си погледи.

И все пак Карл бе по-спокоен отпреди. Дори това, че оберкелнерът, както личеше по всичко, обръща на провинението му такова малко внимание, можеше да се смята за добър знак. Пък и то в края на краищата бе разбираемо. Едно пиколо, естествено, не означава нищо и поради тази причина не може и да си позволи нищо, ала тъкмо защото не представлява нищо, то не е в състояние и да извърши нещо необикновено. Нали на младини оберкелнерът също е бил пиколо — с това се гордееше неговото поколение, — той самият за пръв път е организирал пиколата и положително е напуснал поне веднъж мястото си без позволение, дори ако сега никой не би го накарал да си спомни за такова нещо и дори ако се държи сметка за обстоятелството, че тъкмо защото е бил навремето пиколо, днес той вижда задълженията си в неумолимата понякога строгост към това съсловие. Времето също напредваше, което още повече подхрани надеждите на Карл. Според часовника в канцеларията вече беше пет и петнайсет, Ренел можеше всеки момент да се върне, може би дори вече си беше дошъл, защото сигурно му бе направило впечатление, че Робинсън го няма; впрочем Деламарш и Ренел едва ли бяха далеч от хотел „Оксидентал“, мина през ума на Карл, понеже Робинсън не би намерил пътя дотук в това свое окаяно състояние. И ако Ренел завареше Робинсън в кревата си, което неизбежно щеше да стане, тогава всичко бе наред. Особено когато се засягаха собствените му интереси, Ренел проявяваше голяма практичност, тъй че все щеше да намери начин незабавно да изведе Робинсън от хотела, и то не особено трудно, защото Робинсън вече бе посъбрал сили, а и Деламарш навярно чакаше пред хотела, за да го посрещне. Махнеше ли се Робинсън, Карл би могъл да стои пред оберкелнера с далеч по-голямо спокойствие и този път сигурно щеше да се отърве само с едно — макар и строго порицание. Сетне щеше да се посъветва с Терезе дали да каже на главната готвачка истината — той лично не виждаше никаква пречка — и ако това излезеше възможно, цялата работа щеше да бъде потулена без особени последствия.

Тези разсъждения поуспокоиха Карл и той тъкмо се канеше незабелязано да преброи бакшишите, които бе получил през нощта, защото имаше чувството, че не са особено много, когато оберкелнерът остави списъка на масата с думите:

— Моля, почакайте ме само миг, Феодор! — скочи пъргаво и така силно закрещя на Карл, че той, смаян от уплаха, отначало се бе втренчил единствено в големия черен отвор на устата му: — Значи, напускаш поста си без позволение, а? А известно ли ти е какво означава това? Това означава уволнение. Не искам да слушам никакви оправдания, измишльотините си можеш да запазиш за себе си, на мен ми стига фактът, че те нямаше. Ако сега проявя търпение и ти простя, утре всичките четирийсет пикола ще хукнат кой знае къде по време на смяна и аз сам ще трябва да качвам по стълбите петте хиляди гости на хотела!

Карл не каза нищо. Портиерът приближи и подръпна дрехата му, по която се бяха образували няколко гънки, несъмнено с цел да привлече вниманието на оберкелнера към тази малка небрежност в облеклото му.

— Да не би внезапно да ти е прилошало? — ехидно попита оберкелнерът.

Карл го погледна изпитателно и отвърна:

— Не.

— Така значи, дори не ти е прилошавало! — още по-гръмко закрещя оберкелнерът. — Е, тогава трябва да си измислил някаква страхотна лъжа! С какво смяташ да се оправдаеш? Хайде, говори!

— Не знаех, че трябва да искам позволение по телефона — рече Карл.

— И таз добра! — каза оберкелнерът, сграбчи Карл за яката и почти го вдигна във въздуха, за да го изправи пред списъка със задълженията на персонала, обслужващ асансьорите, който беше закачен на стената. И портиерът пристъпи подир тях към стената. — Ето, чети! — изрева оберкелнерът и посочи един от параграфите. Карл си рече, че трябва да чете наум, оберкелнерът обаче изкомандва: — На глас!

Вместо да зачете на глас, Карл, който се надяваше, че по този начин ще успокои оберкелнера, рече:

— Знам го този параграф, чел съм внимателно задълженията. Само че човек винаги забравя онова, за което си мисли, че никога няма да му потрябва. Ето, тук работя вече от два месеца и никога не съм напускал работното си място.

— Затова пък сега ще го напуснеш! — каза оберкелнерът, върна се при масата си, взе отново списъка, сякаш възнамеряваше пак да започне да чете, обаче удари с него по масата, като че ли това беше ненужен къс хартия, и закрачи из стаята със силно почервенели страни и чело. — Ама че неприятности с тоя хлапак! Ама че ядове с тая нощна смяна! — неколкократно продума той. — А знаете ли кой искаше да се качи с асансьора, когато тоя негодник го нямаше? — обърна се той към портиера и след това назова едно име, при произнасянето на което портиерът, който несъмнено познаваше всички гости и бе в състояние да ги оцени, потръпна и хвърли към Карл такъв поглед, сякаш единствено неговото съществуване можеше да се смята за потвърждение на факта, че онзи, който носеше това име, безцелно е стоял известно време пред един асансьор, чийто обслужващ персонал е бил отишъл някъде.

— Това е ужасно! — изрече портиерът и бавно, с безкрайно безпокойство поклати глава по посока на Карл, който го гледаше тъжно и си мислеше, че му предстои да се разкайва и заради несъобразителността на този човек.

— Впрочем аз те знам! — викна портиерът и размаха своя дебел, голям, вдървен показалец. — Ти си единственото момче, което изобщо не ме поздравява! Как я мислиш тая работа бе! Всеки, който минава покрай портиерната, е длъжен да ме поздравява. Към останалите портиери можеш да се отнасяш както си искаш, аз обаче държа да ме поздравяват! Е, понякога се правя, че не обръщам внимание, но можеш да бъдеш напълно сигурен, че много добре знам кой ме поздравява и кой не, негоднико!

И като обърна гръб на Карл, той закрачи с достойнство към оберкелнера, който обаче, вместо да каже нещо по неговия въпрос, привърши закуската си и запрелиства сутрешния вестник, току-що донесен в стаята от един прислужник.

— Господин старши портиер — промълви Карл, който бе решил да използва безразличието на оберкелнера, за да оправи отношенията си поне с портиера, понеже разбираше, че ако упрекът на последния не би му навредил кой знае колко, същото не мижеше да се каже за неговата враждебност, — разбира се, че ви поздравявам. В Америка съм сравнително отскоро, идвам от Европа, където, както е известно, хората се поздравяват много по-често, отколкото е необходимо. Естествено, не съм успял да отвикна напълно от всичко това, дори преди два месеца в Ню Йорк, където случайно попаднах в по-висши кръгове, при всяка възможност ми натякваха, че трябва да престана с прекалената си любезност. Може ли тогава да не поздравявам тъкмо вас? Всеки ден съм ви поздравявал, и то по няколко пъти. Разбира се, не всеки път, когато съм ви срещал, тъй като дневно минавам стотици пъти покрай вас.

— Длъжен си да ме поздравяваш всеки път, всеки път, без изключение, и през цялото време, докато разговаряш с мен, да държиш шапката си в ръка! Длъжен си да ме наричаш винаги „господин старши портиер“, а не просто да ми говориш на „вие“! Всеки път, разбра ли, всеки път!

— Всеки път? — тихо и въпросително повтори Карл; той си спомни как портиерът през цялото време на тукашния му престой го бе наблюдавал все строго и укоризнено, още от първата сутрин, когато той, все още несвикнал с работата си и твърде дързък, бе разпитвал доста обстоятелствено и настойчиво същия този портиер дали не са го търсили двама души и дали не са оставили за него една снимка.

— Сега виждаш докъде води подобно поведение — каза портиерът, който отново се приближи току до Карл и посочи към все още четящия оберкелнер, сякаш последният бе олицетворение на неговата мъст. — На новата си работа ще се научиш да поздравяваш портиера, дори той да е в най-мизерната кръчма.

Карл разбра, че всъщност е загубил мястото си, защото оберкелнерът вече го бе изрекъл, старшият портиер го бе повторил като свършен факт, а едва ли бе необходимо уволнението на едно пиколо да се потвърждава и от дирекцията. Във всеки случай нещата се бяха развили по-бързо, отколкото си бе представял, защото в продължение на два месеца все пак бе работил според силите си и несъмнено по-добре от някое друго момче. Но в решителния миг на подобни неща очевидно не обръщат внимание в нито една част на света, нито в Европа, нито в Америка, а отсъждат според думите, изречени под напора на първоначалния гняв. Сега навярно щеше да бъде най-добре да се сбогува и да си отиде, главната готвачка и Терезе сигурно още спяха и за да им спести разочарованието и мъката, предизвикани от поведението му, той можеше да се сбогува с тях не лично, а писмено, след което набързо да си стегне багажа и тихомълком да се махне. Останеше ли обаче дори само един ден — при всяко положение му бе нужен малко сън, — не го очакваше нищо друго освен превръщането на тази история в скандал, очакваха го упреци от всички страни, непоносимата гледка на разплаканата Терезе, а може би и на главната готвачка; на всичко отгоре едва ли щеше да се размине без наказание. От друга страна обаче, го смущаваше обстоятелството, че бе изправен пред двама врагове и че ако не единият, тогава другият намираше какво да възрази на всяка негова дума и да я изтълкува като нещо недопустимо. Ето защо предпочете да замълчи и на първо време да се наслади на спокойствието, което се бе възцарило в стаята, понеже оберкелнерът все още четеше вестника, а старшият портиер подреждаше според номерацията им страниците на списъка, пръснати по масата — нещо, което му създаваше големи затруднения поради явното му късогледство.

Най-сетне оберкелнерът остави вестника и като се прозина, хвърли поглед към Карл, за да се увери, че той още е тук, после завъртя ръчката на телефона, поставен пред него на масата. Извика няколко пъти „Ало!“, но никой не се обади.

— Не се обажда никой — обърна се той към портиера.

Последният, който — както се стори на Карл — бе наблюдавал опитите за осъществяване на телефонна връзка с особен интерес, каза:

— Вече е шест без петнайсет. Сигурно се е събудила. Звънете по-продължително.

В този миг без някаква друга подкана се чу ответният сигнал на телефона.

— Тук е оберкелнерът Избари — каза оберкелнерът, — добро утро, госпожо главна готвачке. Събудих ви, така ли? Много съжалявам. Да, да, вече е шест без петнайсет, но искрено съжалявам, че ви сепнах така. Искали сте да изключите телефона, докато спите? Не, не, наистина нищо не може да ме оправдае, особено като имам предвид маловажността на въпроса, по който искам да разговарям с вас. Ама разбира се, имам време, дори ще почакам на телефона, ако нямате нищо против.

Сетне оберкелнерът се обърна ухилен към старшия портиер, който през цялото време бе стоял приведен с напрегнато лице над телефонния апарат:

— Трябва да е вдигнала слушалката по нощница. Наистина съм я събудил, иначе я буди оная нейна малка машинописка, но днес по изключение е пропуснала да го стори. Съжалявам, че я стреснах така, тя и без това е твърде нервна.

— А защо сега не говори?

— Отиде да провери къде се е дянало момичето — отвърна оберкелнерът, поставил вече слушалката на ухото си, защото отново се разнесе звън. — Е, ще я откриете — продължи той своя телефонен разговор, — не бива да се плашите така от всичко. Наистина ви е нужна продължителна почивка… Та ето за какво ви се обаждам. При мен е едно пиколо на име… — тук той се извърна с въпросителен поглед към Карл, който веднага бе в състояние да го подсети за името си, защото внимателно следеше разговора — на име Карл Росман. Доколкото си спомням, вие проявявахте известен интерес към него; за съжаление той се отплати твърде зле за добрината ви, напусна поста си без позволение, с което ми причини големи неприятности, чиято истинска величина тепърва ще се изясни, затова току-що го уволних. Надявам се, не гледате на подобно нещо като на някаква трагедия. Не ви разбрах? Да, да, уволних го. Но нали вече ви казах, че е напуснал поста си. Не, в това отношение наистина не мога да отстъпя, скъпа госпожо главна готвачке. Въпросът опира до моя авторитет, рискувам твърде много, такова момче може да развали всички останали. Точно с пиколата трябва дяволски да внимаваме. Не, не, тъкмо в този случай не мога да ви направя никаква услуга, макар винаги да съм се старал да бъда на вашите услуги. Дори въпреки всичко да поискам да го задържа, и то не с друга цел, а за да си имам непрекъснат дразнител на жлъчката, и то заради вас, единствено заради вас, госпожо главна готвачке — той пак не може да остане тук. Изпитвате към него състрадание, което с нищо не е заслужил, и тъй като познавам не само него, но и вас, мога да ви уверя, че това ще ви донесе извънредно големи разочарования, които на всяка цена бих искал да ви спестя. Казвам ви го съвсем откровено, макар провинилият се хлапак да е на няколко крачки от мен. Не, не, госпожо главна готвачке, той ще бъде уволнен, и то окончателно, не, няма да бъде преместен на друга работа, понеже е напълно негоден за какаото и да било. Впрочем против него има и други оплаквания. Старшият портиер например, да, Феодор, да, старшият портиер Феодор е възмутен от невъзпитанието и нахалството на това момче. Какво, не било достатъчно ли? Вижте, госпожо главна готвачке, заради тоя хлапак си кривите душата. Не, недейте ме убеждава…

В този миг портиерът се приведе към ухото на оберкелнера и му пошепна нещо. Отначало оберкелнерът го изгледа смаян, а сетне заговори по телефона с такава бързина, че най-напред Карл не можа да разбере всичко, затова пристъпи на пръсти две крачки по-близо.

— Скъпа госпожо главна готвачке — чу той, — да си призная, не вярвах, че толкова зле познавате хората. Току-що научих за вашето ангелче нещо, което изцяло ще промени мнението ви за него, и изпитвам едва ли не съжаление, че тъкмо аз трябва да ви го кажа. Същото това прелестно момченце, което ми представяте като образец на благопристойност, не пропуска нито една нощ, когато не е на смяна, да отиде в града, откъдето се връща едва призори. Да, да, госпожо главна готвачке, има свидетели, и то сигурни свидетели. Дали не бихте ми казали откъде взема пари за своите развлечения? И как би могъл да бъде внимателен, когато започне смяната му? А може би искате и да ви опиша какво точно върши в града? Във всеки случай ще побързам да се отърва от това момче. А вие приемете думите ми като напомняне, че трябва да се отнасяме с голяма предпазливост към приходящите хлапаци.

— Но, моля ви, господин оберкелнер — възкликна Карл, явно облекчен заради голямата заблуда, която несъмнено се допускаше и която може би най-пряко щеше да предизвика неочакваното оправяне на нещата, — очевидно ме бъркате с някого! Доколкото схванах, господин старшият портиер ви каза, че всяка нощ съм излизал. Това обаче е съвсем невярно, понеже всяка нощ съм си в спалното помещение, всички момчета могат да го потвърдят. Ако не спя, изучавам търговска кореспонденция, но нито една нощ не съм напускал спалното помещение. Това може лесно да се докаже. Господин старшият портиер явно ме бърка с някого, а сега разбирам и защо е останал с впечатлението, че не го поздравявам.

— Я да млъкваш! — изрева старшият портиер и размаха юмрук така, както други хора на негово място биха размахали пръст. — Бъркал съм те с някого, така ли? Че ако бъркам хората, какъв старши портиер щях да съм тогава! Нали, господин Избари, ако бъркам хората, не би трябвало да бъда старши портиер? Трийсет години, откакто съм на тая служба, и нито веднъж не съм сбъркал някого, както неведнъж са потвърждавали стотиците господа оберкелнери, които сме имали оттогава, а ето че при теб, нищожно хлапе, изведнъж започнах да обърквам хората, така ли?! Тъкмо при теб, с твоята отвратителна, гадна мутра! Та как мога да те сбъркам? Дори всяка нощ да си се измъквал в града зад гърба ми, лицето ти ми е достатъчно, за да потвърдя, че си изпечен негодник!

— Стига, Феодор! — рече оберкелнерът, чийто телефонен разговор с главната готвачка, изглежда, внезапно бе прекъснал. — Нещата са съвсем ясни. Не става дума преди всичко за нощните му развлечения. Сигурно, преди да ни напусне, иска да предизвика някое голямо разследване на нощните си похождения. Мога да си представя, че подобно нещо е по вкуса му. Навярно ще трябва да бъдат извикани като свидетели всичките четирийсет пикола, а те до един няма да го познаят, естествено, тъй че постепенно ще се наложи да свидетелства целият персонал, хотелът за известно време ще прекрати дейността си, а когато накрая все пак бъде изхвърлен, ще е доволен поне от майтапа, който си е направил. Тъй че ще бъде по-добре да не предприемаме такова нещо. Достатъчно е, че успя да подлъже главната готвачка, тази добра жена. Не искам да слушам нищо повече: уволнен си заради напускане на работното място по време на смяна! Ще ти дам ордер за касата, за да си получиш заплатата до днешна дата. Между нас казано, при поведение като твоето това е истински подарък, който ти правя единствено от уважение към госпожа главната готвачка.

Телефонът иззвъня и не позволи на оберкелнера да подпише ордера веднага.

— Пиколата днес ми отвориха много работа! — кресна той още при първите думи, които чу. — Безобразие! — извика подир малко, отдръпна слушалката от себе си и каза на портиера: — Моля, Феодор, задръж малко тоя хлапак, ще имаме още да си говорим с него! — след което изкомандва по телефона: — Веднага идвай горе!

Сега старшият портиер най-после получи възможност да излее гнева си — нещо, което не бе успял да направи с думи. Той държеше Карл за горната част на ръката, но не със спокойно хващане, което в края на краищата би могло да се понесе, ами от време на време разхлабваше малко пръстите си, за да ги пристегне след миг още по-здраво и понеже бе много силен, тази игра нямаше изгледи да престане, тъй че на Карл му притъмня пред очите. Но портиерът не само стискаше Карл — сякаш му бе заповядано и да го разтяга, та сегиз-тогиз го вдигаше във въздуха и го раздрусваше, при което всеки път се обръщаше полувъпросително към оберкелнера:

— Дали няма да го сбъркам и сега, дали няма да го сбъркам и сега…

Карл почувства истинско избавление, когато в канцеларията влезе старшият на пиколата, някой си Бес, вечно пухтящо, възпълно момче, и привлече донякъде вниманието на портиера към себе си. Карл бе така изнемощял, че почти не поздрави, когато за голяма своя изненада видя подир момчето да се вмъква Терезе, смъртнобледа, с раздърпани дрехи и невчесана коса. Тя мигом дойде при него и го попита шепнешком:

— Главната готвачка знае ли вече?

— Оберкелнерът й съобщи по телефона — отвърна Карл.

— Е, тогава всичко е наред, всичко е наред — бързо изрече тя, а очите й блеснаха.

— Не — каза Карл, — не знаеш в какво ме обвиняват. Трябва да напусна, главната готвачка също е убедена вече в това. Моля те, не стой тук, качи се горе, ще дойда после да се сбогуваме.

— Какви са те прихванали, Росман? Ще си стоиш при нас, докато ти харесва. Оберкелнерът ще направи всичко, което поиска главната готвачка, защото, както научих неотдавна, е влюбен в нея. Тъй че бъди спокоен.

— Моля те, Терезе, върви си! Когато си тук, не мога да се защитавам толкова добре. А трябва да се защитя съвсем точно, понеже обвиненията против мен са чисти лъжи. Колкото повече съм нащрек и мога да се защитя, толкова по-голяма е и надеждата, че ще остана. Ето защо, Терезе… — Тук обаче той не успя да потисне внезапно пронизалата го болка и тихо добави: — Само да ме пуснеше тоя портиер! Не знаех, че ми е враг. Ох, как само ме стиска!

„Защо ли дрънкам такива неща? — помисли си той в същото време. — Няма жена, която спокойно да изслуша подобни приказки.“ И наистина, още преди да успее да възпре Терезе със свободната си ръка, тя вече говореше на старшия портиер:

— Господин старши портиер, моля ви, незабавно пуснете Росман, причинявате му болки. Госпожа главната готвачка всеки момент ще дойде и тогава ще стане ясно, че с него се постъпва несправедливо. Пуснете го! Нима ви доставя удоволствие да мъчите хората?! — Тя дори посегна към ръката на портиера.

— Заповед, малка госпожичке, заповед! — продума портиерът и със свободната си ръка приятелски привлече Терезе към себе, с другата обаче още по-силно стисна Карл, сякаш по този начин не само искаше да му причини болка, а с тази ръка в негово владение замисляше нещо, което все още далеч не бе постигнал.

Трябваше да мине известно време, преди Терезе да се изтръгне от прегръдката на старшия портиер; тя тъкмо искаше да се застъпи за Карл пред оберкелнера, който все още изслушваше прекалено обстоятелствения Бес, когато в стаята с бързи стъпки влезе главната готвачка.

— Слава богу! — възкликна Терезе и за миг в стаята не се чуваше нищо друго освен тези гръмки думи.

Оберкелнерът тутакси скочи и блъсна Бес настрани.

— Самата вие, госпожо главна готвачке? Заради някаква си дреболия? Предчувствах нещо подобно след телефонния ни разговор, но не можех да го повярвам. А работите на вашето протеже вървят все по-зле. Боя се, че наистина няма да го уволня, но затова пък ще го затворя. Впрочем, можете и сама да се убедите! — И той махна на Бес да приближи.

— Първо искам да разменя няколко думи с Росман — рече главната готвачка и седна в едно кресло, за което почти бе принудена от оберкелнера. — Карл, ела по-близо, ако обичаш! — каза тя след това.

Карл изпълни желанието й; впрочем по-скоро бе довлечен от портиера.

— Я веднага да го пуснете! — гневно викна главната готвачка. — Да не е убил някого!

Портиерът наистина го пусна, но преди това го стисна за последен път, и то с такава сила, че от напрежение дори в неговите очи се появиха сълзи.

— Карл — рече главната готвачка, спокойно сложи ръце в скута си и го погледна с леко приведена глава, тъй че всичко съвсем не приличаше на разпит, — най-напред искам да те уверя, че ти имам пълно доверие. Господин оберкелнерът също е справедлив човек, гарантирам ти. И двамата много бихме искали да останеш тук… — Тя хвърли бегъл поглед към оберкелнера, сякаш за да го помоли да не я прекъсва; така и стана. — И тъй, забрави онова, което досега може би са ти наговорили. Преди всичко те съветвам да не се засягаш от думите на господин старшия портиер. Той понякога е наистина твърде изнервен, което не бива да ни учудва, като си помислим каква му е службата, но има жена, деца и знае, че не бива да се измъчва момче, останало само-саменичко, понеже светът достатъчно се е погрижил вече за това.

В стаята беше съвсем тихо. Старшият портиер поглеждаше към оберкелнера и чакаше от него разяснения; той обаче не сваляше очи от главната готвачка и само клатеше глава. Пиколото Бес се хилеше твърде безсмислено зад гърба на оберкелнера. Терезе хълцаше вътрешно от радост и от мъка, като полагаше големи усилия да не би някой да я чуе.

Но Карл — макар че това можеше да се изтълкува не в негова полза — гледаше не към главната готвачка, която без съмнение искаше да срещне очите му, а в нозете си. Цялата му ръка беше изтръпнала от болка, ризата му бе залепнала по синините, много му се искаше да свали горната си дреха и да разгледа ръката си. Онова, което казваше главната готвачка, беше наистина твърде дружелюбно, но за нещастие му се струваше, че тъкмо подобно държане сочи колко малко заслужава той дружелюбността, колко незаслужено се бе възползвал от благодеянията на главната готвачка в продължение на два месеца, тъй че не му се полагаше нищо друго, освен да попадне в ръцете на старшия портиер.

— Казвам ти всички тези неща — продължи главната готвачка, — за да можеш да отговориш спокойно и ясно, което сигурно и без друго би направил, доколкото те познавам.

— Извинете, а мога ли през това време да извикам лекаря, за да не би кръвта на оня човек да изтече — внезапно се намеси пиколото Бес. Намесата му бе твърде учтива, но и твърде смущаваща.

— Върви! — каза оберкелнерът на Бес, който веднага изтича навън, а самият той се обърна към главната готвачка: — Ето каква е работата. Старшият портиер не току-така задържа тоя хлапак. Долу, в спалното помещение на пиколата, в едно легло е бил намерен старателно прикрит чужд човек, при това много пиян. Естествено, събудили го и поискали да го прогонят. Той обаче вдигнал голяма врява, непрекъснато крещял, че спалното помещение е собственост на Карл Росман, чийто гост бил, от него бил доведен тук и всеки, който се осмели да го докосне, щял да бъде наказан от Росман. Впрочем трябвало да изчака своя домакин и затова, че оня му бил обещал пари и излязъл, за да му ги донесе. Моля ви да обърнете внимание, госпожо главна готвачке: обещал му пари и излязъл да ги донесе. Не е зле и ти да внимаваш, Росман — подхвърли оберкелнерът към Карл, защото той тъкмо се бе извърнал към Терезе, която гледаше оберкелнера като вцепенена и непрекъснато отмахваше някакъв кичур от челото си или по-скоро ръката й правеше това движение от само себе си. — А може би ти напомням за някакви твои задължения, а? Защото оня човек казал още, че когато се върнеш, сте смятали да идете през нощта на гости на някаква певица, чието име никой не успял да разбере, тъй като пияният не го изговарял, а само го изпявал.

Тук оберкелнерът прекъсна обясненията си, защото пребледнялата главна готвачка се надигна от креслото, което леко оттласна от себе си.

— По-добре да ви спестя останалото — каза оберкелнерът.

— Не, моля ви, продължавайте — продума главната готвачка и хвана ръката му, — искам да чуя всичко, нали затова съм тук!

Старшият портиер пристъпи напред и шумно се удари в гърдите, за да изтъкне, че от самото начало е прозрял всичко, но оберкелнерът го успокои и възпря с думите:

— Да, вие имахте право, Феодор!

После продължи:

— Не остана кой знае какво за казване. Момчетата са си буйнички, та най-напред се присмели на пияния, после се скарали с него и тъй като там винаги е имало добри боксьори, го натупали; не посмях да попитам от колко и от кои места му тече кръв, защото тия момчета са страхотни боксьори, а един пиян не би могъл да им окаже сериозна съпротива!

— Така… — промълви главната готвачка, хвана се за облегалката на креслото и впери очи в мястото, от което тъкмо бе станала. — Моля те, Росман, кажи поне една дума! — рече после тя.

Терезе бе напуснала досегашното си място, за да иде при главната готвачка, и я бе уловила под ръка — нещо, което Карл виждаше за пръв път. Оберкелнерът бе застанал непосредствено зад главната готвачка и внимателно изглаждаше малката й, скромна дантелена яка, която леко се беше подвила. Старшият портиер, който стоеше до Карл, се обади:

— Е, хайде, какво чакаш?

С това обаче той само отбеляза един удар, който нанесе в гърба на Карл.

— Вярно е — каза Карл, когото ударът в гърба бе направил по-колеблив, отколкото му се искаше, — че аз заведох човека в спалното помещение.

— Повече не ни е и нужно — рече портиерът от името на всички. Главната готвачка безмълвно се извърна първо към оберкелнера, сетне към Терезе.

— Нямах друг избор — продължи Карл. — Този човек е мой някогашен приятел, дойде ми тук на гости, след като два месеца не бяхме се виждали, но бе толкова пиян, че не беше в състояние да си отиде сам.

Оберкелнерът, застанал до главната готвачка, каза полугласно на себе си:

— Така значи, дошъл на гости и след това бил толкова пиян, че не могъл да си отиде…

През рамото си главната готвачка прошепна нещо на оберкелнера, който като че ли й възрази, но с усмивка, очевидно неподходяща за цялата история. Изпаднала в пълна безпомощност, Терезе — Карл гледаше само в нея — притискаше лицето си в главната готвачка и не искаше да вижда нищо. Единственият, който бе напълно доволен от обяснението на Карл, бе старшият портиер; на няколко пъти той повтори:

— Ами да, как няма да помогне на приятеля си по чашка! — И се опита да засили въздействието на тези свои думи върху присъстващите, като се блещеше и ръкомахаше.

— И тъй, виновен съм — рече Карл и направи пауза, сякаш очакваше от съдиите си добра дума, която да му вдъхне кураж за по-нататъшната защита, но тя така и не дойде, — виновен съм единствено, задето заведох човека — казва се Робинсън и е ирландец — в спалното помещение. Всичко останало е наговорил, понеже е бил пиян, то не е вярно.

— Та значи, не си му обещавал пари, така ли? — попита оберкелнерът.

— Обещах му — рече Карл и съжали, че е забравил да спомене за това, че от необмисленост или разсеяност се бе изкарал невинен с твърде определени изрази, — обещах му пари, защото той ме помоли. Но отникъде нямаше да му ги нося, смятах да му дам бакшишите, които бях събрал през нощта. — И за да потвърди думите си, той измъкна парите от джоба си и на дланта му блеснаха няколко дребни монети.

— Все повече се уплиташ — рече оберкелнерът. — Ако човек реши да ти вярва, той всеки път трябва да забравя онова, което си му казал по-рано. Най-напред уж само беше завел човека — не ти вярвам дори за името Робинсън, откакто Ирландия съществува, не е имало ирландец с такова име, — най-напред, значи, само беше завел човека в спалното помещение, което впрочем е напълно достатъчно, за да изхвръкнеш оттук мигновено, но отначало не си му бил обещал никакви пари; когато обаче изненадващо те попитат, оказва се, че си му обещал и пари. Тук обаче нямаме намерение да си играем на въпроси и отговори, а искаме да чуем твоето оправдание. Но най-напред казваш, че не си възнамерявал да донасяш пари, ами да му дадеш днешните си бакшиши, после обаче излиза, че тези пари са у теб, значи, все пак си отишъл да вземеш и други, за което свидетелства и дългото ти отсъствие. В края на краищата никой не би те упрекнал, ако беше му дал пари от куфара си; но понеже с всички сили отричаш подобно нещо, тук има нещо странно, както е странно и това, дето непрекъснато се стремиш да скриеш, че си напил човека едва в хотела, макар то да е извън всякакво съмнение, защото ти сам призна, че онзи е дошъл сам, но не е бил в състояние да си отиде сам, пък и е крещял из цялото спално помещение, че ти е бил на гости. Все още неясни са само две неща, които сам би могъл да обясниш, ако искаш да опростиш цялата история; ако обаче не искаш, ще можем да ги установим и без твоя помощ. Първо, как си проникнал в складовите помещения и, второ, по какъв начин си събрал парите, които си смятал да раздаваш?

„Невъзможно е човек да се защити, ако липсва добрата воля“ — рече си Карл и престана да отговаря на оберкелнера, въпреки че това очевидно причиняваше големи страдания на Терезе. Той знаеше, че всичко, което би могъл да каже, сетне ще изглежда съвсем другояче, а не така, както го е бил замислил, и че единствено от характера на преценката ще зависи дали е извършил добро, или лошо.

— Не отговаря — продума главната готвачка.

— Това е най-разумното, което би могъл да стори — увери я оберкелнерът.

— А, все ще измисли още нещо — обади се старшият портиер и внимателно се поглади по брадата със същата ръка, която по-рано бе проявила такава жестокост.

— Престани да хленчиш — обърна се главната готвачка към Терезе, която започна да хлипа до нея, — нали виждаш, че не отговаря, как тогава бих могла да направя нещо за него? Накрая ще излезе, че аз съм несправедлива спрямо господин оберкелнера. Как мислиш, Терезе, нима пропуснах да направя нещо за него?

Но откъде Терезе можеше да знае подобно нещо и каква бе ползата, че чрез този открито зададен въпрос към Терезе главната готвачка вероятно до голяма степен се оправдаваше пред двамата мъже?

— Госпожо главна готвачке — рече Карл, който още веднъж реши да се обади, но само за да спести на Терезе задължението да отговаря, — не мисля, че съм ви опозорил с нещо, а това би следвало да е ясно на всеки, който се занимае по-подробно с този въпрос.

— Всеки, така ли? — извика старшият портиер и посочи с пръст към оберкелнера. — Това вече е върхът на нахалството, проявено към вас, господин Избари.

А оберкелнерът каза:

— Е, госпожо главна готвачке, времето напредна, вече е шест и половина. Смятам, че ще е най-добре да ми предоставите последната дума по този вече прекалено търпеливо разискван въпрос.

Влезе малкият Джакомо и понечи да пристъпи към Карл, но възцарилата се тишина го сепна, той се отказа от намерението си и зачака.

Откакто Карл бе изрекъл последните си думи, главната готвачка не беше свалила поглед от него, а и по нищо не личеше, че е чула забележката на оберкелнера. Очите й, насочени изцяло към Карл, бяха големи и сини, ала и малко помътени от старостта и усилния труд. Както бе застанала и леко поклащаше креслото пред себе си, човек би могъл да очаква, че в следващия миг тя ще рече: „Е, Карл, както виждам, цялата работа още не е окончателно изяснена и има нужда от по-подробно проучване, както самият ти съвсем правилно се изрази. А то следва да бъде предприето още сега, все едно дали всички ще са съгласни с него, защото справедливостта трябва да възтържествува.“

Но думите на главната готвачка, изречени след известно мълчание, което никой не посмя да наруши — само часовникът, като че ли за да потвърди казаното от оберкелнера, удари шест и половина, а заедно с него заехтяха всички часовници в хотела, та в ушите и в съзнанието сякаш трепна някакво велико нетърпение, — бяха съвсем различни:

— Не, Карл, не, не, не! Няма какво да се увещаваме. Справедливите дела имат особен облик, а трябва да призная, че в твоя случай той липсва. Имам право да го кажа и съм длъжна да го кажа; трябва да го призная, защото тъкмо аз дойдох тук с възможно най-добро мнение за теб. Виждаш, че и Терезе мълчи.

(Тя обаче не мълчеше, ами плачеше.)

Внезапно главната готвачка спря, защото я бе споходило някакво решение, и каза:

— Я ела насам, Карл! — А когато той дойде при нея — зад гърба му оберкелнерът и старшият портиер веднага подеха оживен разговор, — тя го обгърна с лявата си ръка, отправи се с него и с отпуснатата Терезе към по-далечната част на стаята, където тримата крачиха известно време напред-назад, при което тя рече: — Слушай, Карл, възможно е — ти сигурно разчиташ тъкмо на това, инак изобщо не бих те разбрала — едно проучване да покаже, че в отделните подробности правото е на твоя страна. И защо не? Може и наистина да си поздравявал портиера. Нещо повече, дори съм убедена, че е така, добре ми е известно що за стока е тоя старши портиер… както виждаш, говоря ти съвсем откровено. Но подобни дребни оправдания няма да ти помогнат с нищо. Оберкелнерът, който твърде добре познава хората, имала съм възможност да се убедя в това в течение на много години, тъй че не познавам друг човек, на когото бих могла да имам по-голямо доверие, изрече вината ти кратко и ясно; поне на мен тя ми се струва неоспорима. Може би си действал просто необмислено, но може би и не си този, за когото те смятах. И все пак — тук тя се прекъсна в известен смисъл сама и хвърли бегъл поглед назад, към двамата мъже — не мога да отвикна от мисълта, че си, общо взето, добро момче.

— Госпожо главна готвачке! Госпожо главна готвачке! — възрази оберкелнерът, който бе уловил погледа й.

— Ето, свършваме! — успокои го главната готвачка и заговори още по-припряно на Карл: — Слушай, Карл, така както преценявам нещата, само мога да се радвам, че оберкелнерът не желае да предприема проучване по въпроса; защото, рече ли да го предприеме, ще се наложи да му попреча и това ще бъде в твой интерес. Никой не бива да узнае как и с какво си черпил госта си, който впрочем не може да бъде някой от предишните ти другари, както твърдиш, понеже с тях страхотно си се скарал, когато сте се разделяли, тъй че сега надали ще ги посрещаш толкова любезно. С други думи, това може да е бил само някой познат, с когото лекомислено си се побратимил по време на нощните си гуляи в градските кръчми. Защо трябваше да криеш от мен всичките тези неща, Карл? Разбирам, че обстановката в спалното помещение навярно е била непоносима за теб и тъкмо този невинен повод най-напред те е накарал да започнеш да излизаш нощем — но защо не ми каза нито дума, знаеш, че имах намерение да ти осигуря самостоятелна стая и не го направих само защото ти ме помоли. Сега излиза, че си предпочел общата спалня, защото в нея си се чувствал по-независим. А парите си държеше в касата ми, всяка седмица ми донасяше и бакшишите си — откъде, за бога, си вземал пари за своите развлечения, момче, откъде си смятал да вземеш сега парите, които си обещал да дадеш на приятеля си? Това, разбира се, са все неща, които поне на първо време не бива и да споменавам пред оберкелнера, защото тогава проучването сигурно би станало неизбежно. Поради тази причина непременно трябва да напуснеш хотела, и то колкото се може по-бързо. Иди право в пансион „Бренер“ — бил си там вече няколко пъти с Терезе, — където благодарение на тази препоръка ще те приемат безплатно. — Главната готвачка измъкна от блузата си позлатен автоматичен молив и надраска с него няколко реда върху една визитна картичка, но не престана да говори: — Веднага ще ти пратя и куфара. Терезе, изтичай в гардероба на пиколата и му подреди куфара!

(Но Терезе дори не помръдна от мястото си; след като бе изтърпяла толкова мъка, тя искаше да види и как положението на Карл се подобрява благодарение на добротата на главната готвачка.)

Някой открехна вратата, без да се покаже, и веднага я затвори. Очевидно това отваряне бе предназначено за Джакомо, защото той приближи и рече:

— Росман, трябва да ти предам нещо.

— Един момент! — каза главната готвачка и пъхна визитната картичка в джоба на Карл, който я бе изслушал с наведена глава. — Засега парите ти ще останат при мен, знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Днес не излизай и прецени положението, в което се намираш, а утре — днес няма да имам време, и аз твърде дълго прекарах тук, — утре ще дойда в „Бренер“, за да видим какво можем да направим за теб по-нататък. Във всеки случай знай, че няма да те оставя. За бъдещето няма какво толкова да се тревожиш, мисли по-скоро за времето, което отмина.

Тя леко го тупна по рамото и отиде при оберкелнера. Карл вдигна глава и се загледа подир едрата, представителна жена, която се отдалечаваше със спокойна походка и непринудена осанка.

— Не се ли радваш, че всичко взе такъв добър обрат? — попита Терезе, която бе останала при него.

— О, да! — рече Карл и й се усмихна, макар да не му беше много ясно защо трябва да се радва, че го гонят оттук като разбойник. От очите на Терезе струеше най-чиста радост, сякаш й беше напълно безразлично дали Карл е извършил някакво престъпление, или не, дали присъдата му е справедлива, или не, важното беше да се отърве, все едно дали с позор или с чест. И така постъпваше тъкмо Терезе, която в собствените си работи проявяваше едва ли не болезнена чувствителност и по цели седмици въртеше и разнищваше в мислите си някоя не съвсем ясна дума на главната готвачка! Той нарочно попита: — Веднага ли ще ми подредиш куфара и ще ми го пратиш?

Не се сдържа неволно да поклати глава, смаян от бързината, с която Терезе реагира на въпроса му, а убеждението, че в куфара има неща, които трябва да се крият от всички, тя изобщо не допусна да стигне до Карл, дори не му подаде ръка, само пошепна:

— Разбира се, Карл, веднага, веднага ще ти приготвя куфара. — И изчезна.

Джакомо обаче повече не можеше да търпи и понеже беше изнервен от дългото чакане, гръмко извика:

— Росман, човекът се търкаля долу в коридора и не ще да мръдне оттам. Искаха да го откарат в болницата, но той се съпротивлява и твърди, че ти не би допуснал да попадне там. Трябвало да вземат автомобил и да го закарат вкъщи, ти си щял да платиш за автомобила.

Съгласен ли си?

— Човекът ти има доверие — рече оберкелнерът.

Карл само вдигна рамене и наброи парите в шепата на Джакомо, след което каза:

— Това е всичко, което имам.

— Трябва още да те питам дали ще пътуваш с него — поинтересува се Джакомо, като подрънкваше с монетите.

— Не, няма да пътува — обади се главната готвачка.

— Е, Росман — бързо изрече оберкелнерът, който дори не изчака Джакомо да затвори вратата след себе си, — ти си уволнен.

Старшият портиер кимна няколко пъти, сякаш това бяха негови думи, а оберкелнерът само ги повтаря.

— Причините за уволнението ти не мога да назова гласно, понеже в такъв случай ще се наложи да те затворят.

Старшият портиер поглеждаше към главната готвачка с очебийна строгост, понеже бе разбрал, че тя е причината за това твърде меко отношение.

— Сега върви при Бес, преоблечи се, предай му ливреята си и веднага, ама наистина веднага напусни хотела!

Главната готвачка притвори очи, с което искаше да успокои Карл. Докато правеше поклон на сбогуване, той забеляза с крайчеца на окото си как оберкелнерът скришом е уловил ръката на главната готвачка и си играе с нея. Старшият портиер съпроводи Карл с тежка стъпка до вратата, която не заповяда да заключат, а нарочно я задържа отворена, за да викне подир Карл:

— След четвърт минута искам да те видя как минаваш покрай мен при главния вход! Хубавичко го запомни.

Карл забърза, колкото му държаха силите, само и само да избегне някоя досадна разправия на главния вход, ала всичко ставаше далеч по-бавно, отколкото му се искаше. Отначало не можа да открие веднага Бес, освен това сега, по време на закуска, целият хотел гъмжеше от хора; сетне се оказа, че някакво момче си е услужило със старите панталони на Карл, та той трябваше да претърси едва ли не всички кревати, докато открие тези панталони, тъй че бяха изминали поне пет минути, когато стигна до главния вход. Точно пред него вървеше някаква дама, а от двете й страни крачеха двама мъже. Тримата се отправиха към чакащия ги автомобил, чиято вратичка вече бе отворена от лакея, който бе прострял хоризонтално встрани свободната си лява ръка и имаше извънмерно тържествен вид. Но Карл напразно се бе надявал да се измъкне незабелязано зад тази аристократична компания. Старшият портиер внезапно го хвана за ръката и го притегли към себе си между двамата господа, които помоли за извинение.

— Значи, това ти е четвърт минутата, а? — каза той и прониза с очи Карл така, сякаш разглежда часовник, който върви неточно. — Я ела тук!

Като изрече тези думи, той го бутна в просторната портиерна. Карл отдавна имаше желание да я разгледа, но както бе тикнат вътре от портиера, влезе с твърде голямо подозрение. Беше на прага, когато се обърна и направи опит да блъсне портиера встрани и да избяга.

— О, не, влизай вътре! — рече старшият портиер и обърна Карл с лицето напред.

— Ама нали вече съм уволнен? — продума Карл, с което искаше да каже, че никой в хотела няма право да му заповядва нещо.

— Докато си в ръцете ми, още не си уволнен — каза старшият портиер и това бе самата истина.

Пък и Карл не виждаше никаква причина да се съпротивлява на портиера. Нима можеше да му се случи още нещо? На всичко отгоре стените на портиерната бяха от огромни стъкла, през които ясно се виждаха тълпите от хора, разминаващи се във фоайето, толкова ясно, че човек сякаш се намираше сред тях. Да, в цялата портиерна като че ли нямаше нито едно кътче, където да се скриеш от очите на хората! Колкото и да бързаха отвън всички, които търсеха пътя си с протегната ръка и сведена глава, с дебнещи очи, с накамарен багаж, все пак почти никой не пропускаше да хвърли поглед в портиерната, защото зад стъклата й винаги имаше окачени съобщения и информации, важни както за гостите на хотела, така и за неговия персонал. Освен това обаче съществуваше и непосредствена връзка на портиерната с фоайето, защото на две големи гишета седяха двама младши портиери и непрекъснато даваха сведения по най-различни въпроси. Това бяха направо претоварени хора и Карл бе готов да се закълне, че такъв, какъвто беше в представите му, старшият портиер положително бе заобиколил в кариерата си тъкмо тези постове. В отвора пред себе си — когато гледаше отвън, човек не можеше и да предположи подобно нещо — двамата осведомители непрекъснато имаха поне десетина питащи лица. Сред десетината, които неспирно се сменяха, много често се наблюдаваше такава смесица от езици, сякаш всеки от тях бе пратеник на отделна страна. Все се намираха няколко души, които да задават въпросите си едновременно, все се намираха и такива, които да прекъсват останалите. Повечето искаха да вземат нещо от портиерната или да оставят нещо там, тъй че от тълпата непрекъснато се виждаха да стърчат нетърпеливо протегнати ръце. Веднъж един поиска някакъв вестник, който внезапно се разтвори, както беше вдигнат нависоко, и покри за миг всички лица. А двамата младши портиери бяха тези, които трябваше да се справят с всичко това. Нормалният говор не бе достатъчен да изпълнят докрай задачата си, ето защо те приказваха като картечници, особено единият, мрачен човек с тъмна брада, която ограждаше цялото му лице, даваше информациите без каквото и да било прекъсване. Той нито поглеждаше към масата пред себе си, където безспирно вземаше или подаваше нещо, нито към лицата на онези, които питаха, а се бе втренчил единствено пред себе си, очевидно с цел да пести и съхранява силите си. Впрочем брадата донякъде пречеше да се разбират ясно неговите думи, тъй че през краткото време, докато стоеше редом с него, Карл успя да схване твърде малко от казаното, нищо, че то — въпреки английския акцент — сигурно беше на чужд език. Нещата се усложняваха допълнително от това, че информациите следваха толкова бързо и преливаха една в друга, тъй че някой от онези, които питаха, често продължаваше да слуша с внимателно изражение, защото си мислеше, че още се говори по неговия въпрос, и едва след известно време разбираше, че е получил нужното му сведение. Човек трябваше да свикне и с това, че младшият портиер никога не молеше да му повтарят някой въпрос, дори когато такъв въпрос бе, общо взето, понятен и само в поставянето му имаше известна неяснота: в подобни случаи следваше едва забележимо поклащане на главата, което показваше, че портиерът няма намерение да отговаря и че единствено от питащия зависи дали ще пожелае да си открие грешката и да формулира въпроса по-добре. Най-много хора прекарваха дълго време пред гишето именно поради тази причина. В помощ на всеки от младшите портиери бе придадено по едно момче, което всеки път изтичваше до една лавица с книги или до всевъзможни сандъци, за да донесе всичко онова, от което младшият портиер имаше нужда в момента. Макар и свързани с огромно напрежение, това бяха най-добре платените места за съвсем млади хора, които можеше да им предложи хотелът; в известен смисъл момчетата-помощници имаха още по-тежки задължения, отколкото младшите портиери, понеже последните трябваше само да мислят и да приказват, а другите — да мислят и да тичат. Случеше ли се да донесат нещо ненужно, младшият портиер, естествено, нямаше време да ги поучава надълго и нашироко, а просто помиташе с едно движение всичко онова, което му бяха поставили на масата. Извънредно интересна беше смяната на младшите портиери, която бе направена малко след влизането на Карл. Разбира се, подобна смяна трябваше да се извършва често, особено през деня, защото едва ли имаше човек, който да издържи зад гишето повече от един час. Когато настъпеше моментът за смяна, удряше камбанка и от една странична врата едновременно влизаха двамата младши портиери, чийто ред бе дошъл, следвани от своите момчечета-помощници. Отначало те заставаха до гишетата, без да правят нищо, и известно време наблюдаваха скупчените отвън хора, за да установят в какъв стадий се намира в момента отговарянето на въпросите. Ако мигът им се стореше подходящ, за да се намесят, те потупваха подлежащия на смяна портиер по рамото и той — макар досега да не беше проявявал интерес към нищо, което ставаше зад гърба му — веднага разбираше знака и освобождаваше мястото си. Всичко се осъществяваше с такава бързина, че нерядко изненадваше хората отвън и те, стреснати от внезапно появилото се пред тях ново лице, почти правеха крачка назад. А двамата освободени от смяна мъже се разкършваха и поливаха пламналите си глави от два легена, приготвени наблизо за тази цел. Сменените техни помощници обаче все още нямаха право да се разкършват, а известно време събираха и поставяха на местата им онези неща, които по време на службата им бяха пръснати по пода.

Всичко това Карл бе възприел в продължение само на няколко мига с най-напрегнато внимание. Като чувстваше леко главоболие, сега той следваше безмълвно старшия портиер, който го водеше все по-нататък. Изглежда, и портиерът бе забелязал силното впечатление, което бе оставило върху Карл това даване на информация, затова внезапно го дръпна за ръката и каза:

— Ето, така се работи тук!

Макар Карл в никакъв случай да не бе лентяйствал в хотела, той без съмнение не бе имал и понятие от подобна дейност и понеже почти напълно беше забравил, че старшият портиер е негов голям враг, го погледна и му кимна мълчаливо и с одобрение. От своя страна обаче, старшият портиер схвана това като надценяване на младшите портиери и навярно като пренебрежение към него самия, защото — сякаш бе искал да изпита умствените възможности на Карл — извика, без да го е грижа, че някой може да го чуе:

— Това тук, разбира се, е най-глупавата работа в целия хотел! Ако човек послуша не повече от час, ще научи почти всички въпроси, които се задават, а на останалите изобщо няма нужда да се отговаря. Ако не беше толкова дързък и невъзпитан, ако не беше лъгал, разгулничил, пиянствал и крал, може би щях да те назнача на такова гише, защото за подобна цел са ми необходими тъкмо дебели глави.

На обидата, насочена против него, Карл не обърна никакво внимание, но толкова повече го възмути подигравката към честния и тежък труд на младшите портиери, който вместо да бъде похвален, получаваше присмех, и то от човек, който — стига изобщо да посмееше да седне веднъж зад такова гише — само след няколко минути сигурно би се видял принуден да го напусне, сподирен от смеха на всички хора.

— Пуснете ме — рече Карл; любопитството му по отношение на портиерната бе утолено дори в излишък, — не искам да имам нищо общо с вас.

— Това не е достатъчно, за да си отидеш — каза старшият портиер, приклещи Карл така, че той не бе в състояние да помръдне, и буквално го понесе към другия край на портиерната. Нима хората, застанали отвън, не виждаха насилието, което вършеше старшият портиер? Или ако го виждаха, как ли го възприемаха, та никой не му обръщаше внимание, никой не похлопваше по стъклото, за да покаже на портиера, че е наблюдаван и че не може да се държи с Карл така, както му се иска?

Скоро обаче Карл изгуби всякаква надежда за помощ откъм фоайето, защото старшият портиер дръпна един шнур и стъклата на половината портиерна мигом бяха затулени от черни завеси. Хора имаше и в тази част на портиерната, ала всички бяха погълнати от работата си, бяха глухи и слепи за всичко, което не бе свързано с работата им. Освен това те бяха напълно зависими от старшия портиер и вместо да помогнат на Карл, сигурно по-скоро биха помогнали да се прикрие всичко, което можеше да скимне на портиера. Там например имаше шестима младши портиери, седнали до шест телефона. Подреждането им, както веднага се забелязваше, бе такова, че единият винаги само приемаше разговорите, а съседът му препредаваше по телефона поръчките в съответствие с бележките, получени от първия. Това бяха онези най-нови телефони, за които не бе нужна кабина, понеже позвъняването им не беше по-гръмко от леко бръмчене, човек можеше да говори по тях дори шепнешком, но все пак благодарение на специалните електрически усилватели гласът му достигаше целта като гръмотевичен грохот. Ето защо човек почти не чуваше тримата, които говореха по телефоните, и можеше да си помисли, че наблюдават с мърморене някакъв процес в телефонната слушалка, докато останалите трима, сякаш замаяни от проникващите до тях, недоловими за обкръжението им звуци, свеждаха глави над листовете, в чието изписване се състоеше и задачата им. И тук към всеки от тримата говорещи бе прикрепено по едно момче-помощник; тези три момчета не вършеха нищо друго, освен, наострили уши, периодично да протягат глави към началника си, а сетне бързо, като ужилени, да търсят телефонните номера в огромни жълти книги, при което прелистването на страниците многократно надминаваше всякакъв шум от телефоните.

Карл наистина не можа да се сдържи и проследи всичко това с голямо внимание, макар че портиерът, който беше седнал, го държеше в нещо като здрава прегръдка пред себе си.

— Мой дълг е — рече старшият портиер и разтърси Карл, сякаш по този начин искаше да го накара да извърне лицето си към него — от името на хотелската управа да наваксам поне част от онова, което оберкелнерът, все едно по какви причини, пропусна да стори. Така е тук — всеки замества другия. Иначе тази наша широка дейност би била немислима. Навярно искаш да възразиш, че не съм ти пряк началник; е, в такъв случай толкова по-добре от моя страна, че се захващам с тая занемарена работа. Впрочем, като старши портиер в известен смисъл стоя над всички, понеже в мое подчинение се намират всички входове на хотела, значи, този главен вход, трите средни и десетте странични входа, да не говорим за безчислените вратички и изходи, които дори нямат врати. Ето защо е напълно естествено всички служители в хотела задължително да ми се подчиняват. В съответствие с тази висока чест хотелската управа ме е натоварила със задължението да не пускам навън никого, ако той ми се стори поне малко подозрителен. А тъкмо тебе смятам за твърде подозрителен.

И зарадван от тези свои думи, той издигна ръце и отново ги стовари с всичка сила, а Карл примря от болка.

— Възможно е — добави портиерът, като си придаваше царствен вид — да се беше измъкнал незабелязано през някой друг изход, тъй като не държиш да получаваш кой знае какви нареждания от мен. Но след като вече си тук, нека изпитам пълно удоволствие от присъствието ти. Впрочем, не се и съмнявах, че ще дойдеш на срещата ни, която си бяхме определили при главния вход, защото знам старото правило, че нахалните и непокорните отхвърлят пороците си тъкмо там, където им е най-неприятно. Неведнъж ще имаш възможност да изпиташ това по себе си.

— Недейте да мислите — рече Карл и вдъхна своеобразната миризма, идеща от старшия портиер, която долавяше едва тук, където бе останал толкова дълго време непосредствено до него, — недейте да мислите, че се намирам изцяло въз вашата власт, защото мога и да се развикам.

— А аз пък мога да ти запуша устата — каза старшият портиер със същото спокойствие и бързина, с които при нужда възнамеряваше да извърши подобно действие. — Да не би наистина да смяташ, че ако някой влезе заради теб тук, ще каже, че си прав ти, а не аз, старшият портиер? Е, сам виждаш колко безсмислени са твоите надежди. Ако искаш да знаеш, когато носеше униформата, все още имаше някакъв що-годе приличен вид, ама в тоя костюм, който наистина може да съществува само в Европа… — И той започна да подръпва разни части от костюма на Карл; макар преди пет месеца дрехата да бе все още нова, сега тя наистина изглеждаше износена, изпомачкана и най-вече мръсна, което се дължеше преди всичко на мързела на пиколата: за да поддържат пода на помещението всеки ден лъскав и без прах, както гласеше разпореждането, те не предприемаха същинско чистене, а покриваха пода с някакво масло, с което същевременно опръскваха и дрехите по закачалките. Където и да криеха облеклото си, все имаше някой, който не успяваше да намери своето, затова пък с лекота откриваше нечии чужди дрехи и ги обличаше. Нищо чудно той да беше същият, който този ден трябваше да почиства помещението и тогава не само опръскваше дрехите с маслото, ами направо ги обливаше от горе до долу. Само Ренел бе скрил скъпите си дрехи на някакво тайно място, откъдето едва ли някой ги бе измъквал, още повече, че никой не вземаше чужди дрехи от злоба или завист, а просто от бързане и небрежност навличаше това, което му попадне. Но дори дрехата на Ренел имаше на гърба си кръгло, червеникаво мазно петно, тъй че всеки опитен човек в града би познал само по това петно, че този елегантен млад господин всъщност е пиколо.

При тези спомени Карл си рече, че е страдал достатъчно много и като пиколо, но въпреки това всичко е било напразно, защото тази служба се бе оказала не стъпало към по-добро място, а по-скоро бе станала причина да падне още по-ниско и да се озове твърде близо до затвора. На всичко отгоре сега го държеше и старшият портиер, които очевидно замисляше как да го унизи още повече. И забравил напълно, че портиерът съвсем не е човек, който ще позволи да бъде убеден с думи, Карл извика, като няколко пъти се плесна с длан по челото:

— Дори наистина да не съм ви поздравил, как може възрастен мъж като вас да бъде толкова отмъстителен заради някакъв си поздрав!

— Не съм отмъстителен — отвърна старшият портиер, — само искам да ти пребъркам джобовете. Убеден съм, разбира се, че няма да намеря нищо, защото сигурно си бил предпазлив и постепенно, всеки ден си давал на приятеля си да изнася по нещо. Но все пак трябва да бъдеш претърсен. — И той бръкна в един от джобовете на Карл с такава сила, че страничните шевове се пръснаха. — Така си и мислех, няма нищо…

С тези думи старшият портиер започна да прехвърля в ръката си съдържанието на джоба — рекламен календар от хотела, лист със задача от търговската кореспонденция, няколко копчета от сака и панталони, визитната картичка на главната готвачка, пиличка за нокти, дадена му веднъж от някакъв гост на хотела при подреждането на неговия куфар, старо джобно огледалце, което му бе подарил Ренел в знак на благодарност, че десет пъти го бе замествал в службата, и още няколко дреболии.

— Да, няма нищо… — повтори старшият портиер и натика всичко под пейката, сякаш от само себе си се разбираше, че след като не е откраднато, имуществото на Карл има място единствено под пейката.

„Е, чашата вече преля!“ — рече си Карл, чието лице трябва да е било пламнало от червенина, и когато старшият портиер, непредпазлив поради своята алчност, започна да рови във втория му джоб, Карл се изтръгна с един напън от ръкавите, в първия си, още нецеленасочен скок блъсна силно един от младшите портиери върху апарата му, хукна през спарения въздух към вратата, всъщност по-бавно, отколкото бе възнамерявал, но все пак се добра щастливо навън, преди още портиерът в тежката си униформа да успее да се надигне от мястото си. Организацията на охраната, изглежда, не беше чак толкова образцова, от няколко места наистина се носеше звън, но бог знае с каква цел! Хотелски служители също крачеха насам-натам, и то в безбройно множество, от което човек можеше да заключи, че незабелязано искат да направят невъзможно напускането на сградата, защото в тяхното обикаляне не личеше някакъв друг смисъл; така или иначе, Карл скоро се озова вън от хотела, но трябваше да върви по тротоара пред него, защото не можеше да стигне до улицата — пред главния портал се нижеше безкрайна колона автомобили. За да стигнат колкото е възможно по-бързо до целта си, тези автомобили почти бяха влезли един в друг, всеки тласкаше онзи, който бе пред него. Пешеходци, които бързаха особено много да се доберат до уличното платно, тук-там минаваха през отделните автомобили, сякаш това бе някакъв обществен коридор и им беше съвсем безразлично дали в автомобила седят само шофьорът и прислугата, или някои свръхизискани хора. Такова поведение обаче Карл сметна за нещо прекалено, човек би следвало добре да познава тукашните нрави, за да си го позволи; като нищо можеше да попадне в такъв автомобил, чиито пътници да се разгневят от появата му, да го изхвърлят и да предизвикат скандал, а за един избягал по риза подозрителен хотелски служител не би могло да има нищо по-опасно. Пък и автомобилната колона все някога щеше да секне, а той самият не бе особено подозрителен, докато се намираше в близост до хотела. Най-сетне Карл действително се озова на място, където низът от автомобили, макар да не прекъсваше, правеше завой и ставаше по-рехав. Тъкмо искаше да се вмъкне в уличното движение, където свободно крачеха хора с външност, далеч по-подозрителна от неговата, когато чу някой наблизо да го вика по име. Озърна се и видя как от една ниска и малка врата, която наподобяваше вход на гробница, две, добре познати нему пикола с голямо усилие измъкват носилка, върху която, както Карл най-сетне успя да различи, лежеше самият, Робинсън с многократно превързани глава, лице и ръце. Беше страшно да се гледа как вдига ръце към очите си, за да избърше с превръзката сълзите, рукнали от болки, от някакво друго страдание или дори от радост, че отново вижда Карл.

— Росман — подвикна с упрек той, — защо толкова дълго ме караш да те чачам? Вече цял час се боря да не ме махат оттук, преди да си дошъл! Тия негодници — и той цапна едното пиколо по главата така, сякаш бинтовете го предпазваха от удари — са същински сатани! Ах, Росман, скъпо ми излезе това гостуване при теб…

— Какво са ти направили? — попита Карл и пристъпи към носилката, която пиколата оставиха със смях на земята, за да си починат.

— И още питаш! — изпъшка Робинсън. — Нали виждаш как ме подредиха? Кой знае, сигурно цял живот ще остана сакат… Чувствам ужасни болки от тук до тук. — И той посочи най-напред главата си, а сетне и пръстите на краката. — Да беше само видял колко кръв ми изтече от носа! Жилетката ми е напълно развалена, направо я оставих там, панталоните ми са на парцали, сега съм по долни гащи… — Той повдигна леко одеялото и прикани Карл да погледне под него. — Ах, какво ли ще стане с мен! Най-напред ще трябва да лежа поне няколко месеца, а веднага искам да ти кажа, че на този свят нямам никой друг освен теб, който да се грижи за мен, Деламарш е твърде нетърпелив… Росман, ех, Росман!…

И Робинсън простря ръка към леко отстъпилия Карл, за да спечели благоразположението му чрез милване.

— Ах, защо ми трябваше да идвам при теб! — повтори той на няколко пъти, за да не би Карл да забрави, че също носи вина за нещастието му.

Карл обаче веднага разбра, че причина за стоновете на Робинсън са не раните, а страхотният му махмурлук, защото, след като едва е бил заспал в тежкото си пиянство, почти незабавно са го събудили и за голяма негова изненада са го напердашили до кръв, тъй че изобщо не е могъл да се оправи в действителния свят. Това, че раните са незначителни, личеше дори по безформените превръзки от стари парцали, с които пиколата цял го бяха омотали, очевидно с цел да се посмеят. И двете пикола, които носеха Робинсън, не можеха да се сдържат и от време на време прихваха. Това обаче съвсем не бе мястото, където Робинсън да се опомня, защото минувачите фучаха като хала покрай групичката с носилката, без да се интересуват от нея, нерядко някои като истински гимнастици прескачаха Робинсън, шофьорът, нает с парите на Карл, викаше: „Хайде, вървете!“ Пиколата вдигнаха носилката със сетни сили, а Робинсън улови ръката на Карл и угодливо му рече:

— Е, хайде, ела де…

Нима във вида, в който се намираше Карл, най-доброто убежище за него нямаше да бъде мракът на автомобила? Така той седна до Робинсън, който облегна главата си на него. През прозореца на колата двете пикола сърдечно раздрусаха ръката му като на техен бивш колега и автомобилът направи рязък завой на улицата, сякаш на всяка цена трябваше да стане нещастие, но всепоглъщащото движение тутакси всмука и този автомобил, който пое по права линия.