Франц Кафка
Америка (7)

Убежище

Улицата, на която автомобилът спря, сигурно се намираше в някое отдалечено предградие — наоколо цареше тишина, а по бордюра на тротоара бяха наклякали деца, които си играеха. Един човек, нарамил камара стари дрехи, се провикваше нагоре към прозорците на къщите и внимателно ги оглеждаше. Карл бе уморен и се почувства направо смазан, когато излезе от автомобила и стъпи върху стопления и огрян от предобедното слънце асфалт.

— Наистина ли живееш тук? — подвикна той навътре в колата.

Робинсън, който през целия път кротко си бе спал, промърмори някакво неясно потвърждение и сякаш зачака Карл да го изнесе навън.

— Е, в такъв случай аз нямам повече работа тук. Сбогом! — рече Карл и понечи да се спусне по леко наклонената улица.

— Чакай, Карл, какво те прихвана? — викна Робинсън и силно угрижен се изправи почти в цял ръст в колата, само дето колената му бяха малко неспокойни.

— Как какво? Трябва да си вървя — отвърна Карл, видял бързото оздравяване на Робинсън.

— По риза ли? — попита Робинсън.

— Е, все ще припечеля някъде за едно сако — успокои го Карл, кимна му, вдигна ръка за поздрав и наистина щеше да си отиде, ако шофьорът не беше се обадил:

— Я недейте бърза толкова, господине!

За голяма неприятност на Карл се оказа, че шофьорът настоява и за допълнително заплащане, тъй като времето, през което чакал пред хотела, не му било платено.

— Е, да — извика откъм автомобила Робинсън, за да потвърди правилността на това искане, — нали се наложи там да те чакам толкова дълго… Ще трябва да му бутнеш още нещо.

— Точно така — каза шофьорът.

— Стига само да ми е останало още нещо — продума Карл и бръкна в джобовете на панталона си, макар да знаеше, че е безсмислено.

— Принуден съм да търся парите си единствено от вас — рече шофьорът и зае разкрачен стоеж, — не мога да искам нищо от този болен човек.

Откъм входа приближи юноша с обезобразен нос и като застана на няколко крачки от тях, се заслуша в разговора им. Тъкмо в това време по улицата мина полицай, който правеше обичайната си обиколка, вгледа се съсредоточено в човека по риза и спря.

Робинсън също бе забелязал полицая и направи голямата глупост да му подвикне от другия прозорец:

— Няма нищо, няма нищо! — сякаш един полицай можеше да бъде пропъден като муха.

Понеже полицаят се бе спрял, децата, които го бяха забелязали, сега насочиха вниманието си към Карл и към шофьора и дотърчаха в тръс. От отсрещния вход се появи възрастна жена и също се взря насам.

— Росман! — разнесе се глас някъде отвисоко. Беше Деламарш, който викаше от балкона на последния етаж. Очертанията му бяха твърде неясни на фона на белезникаво синьото небе; изглежда, носеше пижама и гледаше към улицата с театрален бинокъл. До него бе разпънат червен слънчобран, под който като че ли седеше някаква жена. — Ехееей! — извика той с всички сили, за да могат долу да го разберат. — Робинсън с вас ли е?

— Да! — отвърна Карл, мощно подкрепен от едно второ „Да!“, което Робинсън гръмко изрева от колата.

— Ехееей! — на свой ред рече Деламарш. — Веднага слизам!

Робинсън се надвеси от колата.

— Ето, това е човек! — каза той и тази похвала за Деламарш бе отправена към Карл, към шофьора, към полицая и към всеки, който искаше да я чуе. Горе на балкона — все още го наблюдаваха от разсеяност, макар Деламарш вече да го бе напуснал — под слънчобрана наистина се надигна едра жена в червена свободна рокля, взе от парапета театралния бинокъл и загледа през него надолу към хората, които един по един отвърнаха погледи от нея. Като чакаше появата на Деламарш, Карл отправи очи към входа на къщата и по-нататък към двора; през него сновеше почти непрекъсната редица работници, всеки от които носеше на рамо малък, но очевидно твърде тежък сандък. Шофьорът се бе върнал при колата си и бършеше фаровете й, за да запълни с нещо времето. Робинсън опипваше крайниците си и изглеждаше твърде изненадан от незначителните болки, които все пак успя да почувства, и предпазливо, със силно приведена глава, започна да маха от крака си една от дебелите превръзки. Полицаят държеше напречно пред себе си своята черна палка и чакаше безмълвно, с онова голямо търпение, което трябва да имат полицаите, все едно дали вършат всекидневната си служба, или дебнат някой престъпник. Момчето с обезобразения нос седна върху един от камъните пред вратата и протегна напред краката си. Като пристъпваха ситно-ситно, децата постепенно съвсем бяха приближили до Карл, защото — макар да не им обръщаше никакво внимание — сините ръкави на ризата му го правеха най-интересен от всички.

По продължителността на времето, което измина до идването на Деламарш, можеше да се направи извод за височината на сградата. А Деламарш вървеше дори твърде бързо, с небрежно закопчан халат.

— А, ето ви и вас! — радостно се провикна той, но в същото време се показа и строг. При големите му крачки непрекъснато се откриваше за миг част от цветното му долно бельо. На Карл не беше съвсем ясно защо тук, в града, в тази огромна сграда с жилища, давани под наем, едва ли не на улицата той крачи така небрежно облечен, сякаш се намираше в частната си вила. Подобно на Робинсън и Деламарш се беше променил твърде много. Тъмното му, гладко избръснато, прекалено чисто, изваяно от грубо оформени мускули лице бе гордо и внушаваше респект. Блясъкът на очите му, които и сега бяха леко присвити, изненадваше. Наистина виолетовият му халат бе стар, изпоцапан и твърде голям за него, но от тази отвратителна дреха се подаваше грамадна тъмна вратовръзка от тежка коприна.

— Е? — обърна се той към всички едновременно. Полицаят приближи още малко и се облегна върху онази част на автомобила, където бе моторът. Карл обясни нещата съвсем накратко.

— Робинсън е доста скапан, но ако се понапрегне малко, все ще успее да изкачи стълбите; а този шофьор иска доплащане към парите за превоза, които вече съм му дал. Аз тръгвам. Всичко хубаво.

— Никъде няма да ходиш! — каза Деламарш.

— Тъкмо това му викам и аз — обади се Робинсън откъм колата.

— Не, ще си вървя — рече Карл и направи няколко крачки. Но Деламарш с един скок се озова зад него и насила го заблъска назад.

— Казах ти да останеш! — викна той.

— Я ме оставете! — рече Карл, решил, ако се наложи, да извоюва с юмруци свободата си, колкото и малки да бяха изгледите му за успех срещу човек като Деламарш. Но тук бяха още полицаят, шофьорът, а по улицата, макар тя да беше доста тиха, от време на време минаваха и групи работници; нима всички те щяха да допуснат Деламарш да постъпи несправедливо с него? В никакъв случай не би искал да остане насаме с него, но тук? Деламарш спокойно плати на шофьора, който прибра с дълбоки поклони незаслужено голямата сума и от благодарност отиде при Робинсън, очевидно за да му каже как би било най-лесно да излезе от колата. Карл забеляза, че никой не го наблюдава, навярно Деламарш по-лесно би понесъл безшумното му измъкване; това би било и най-доброто, което можеше да стори, ако искаше да избегне разправията, ето защо Карл просто слезе на уличното платно, за да се махне колкото може по-бързо оттук. Дечурлигата се втурнаха към Деламарш, за да насочат вниманието му към бягството на Карл, но неговата намеса се оказа излишна, понеже полицаят протегна напред палката си и извика:

— Стой! Име и фамилия! — след което пъхна палката под мишница и бавно измъкна някакъв бележник. Сега Карл за пръв път го огледа по-внимателно; беше едър мъж, но косата му почти напълно бе побеляла.

— Карл Росман — отвърна той.

— Росман… — повтори полицаят, несъмнено само защото бе спокоен човек и старателно си вършеше работата, но Карл, който всъщност за пръв път се срещаше очи в очи с американските власти, си рече, че това повтаряне е израз на определено подозрение. Нещата му, изглежда, наистина не бяха наред, защото дори Робинсън, който бе зает твърде много със собствените си проблеми, замоли с безмълвни, но оживени движения Деламарш да помогне на Карл. Но Деламарш отхвърли намесата му с припряно тръсване на главата и се загледа безучастно в това, което ставаше, без да изважда ръце от прекомерно големите си джобове. Момчето, седнало на камъка пред вратата, заобяснява всичко отначало на някаква жена, която тъкмо излизаше от къщата. Децата стояха в полукръг зад Карл и гледаха към полицая, без да продумат.

— Покажи си документите! — заповяда полицаят. Въпросът, разбира се, беше формален: когато е без сако, човек едва ли може да носи в себе си кой знае какви документи. Ето защо Карл предпочете да замълчи, а да отговори подробно на следващия въпрос и по този начин да прикрие донякъде липсата на документи.

Ала следващият въпрос гласеше:

— Значи, нямаш документи, така ли?

И Карл се видя принуден да отговори:

— Не са у мен.

— Много лошо… — продума полицаят, огледа се замислено наоколо и почука с два пръста по своя бележник. После попита: — Имаш ли някакво препитание?

— Бях пиколо — отвърна Карл.

— Бил си пиколо, което значи, че вече не си; а от какво живееш сега?

— Ще си потърся някаква нова работа.

— Да не би да си уволнен?

— Да, преди един час.

— Внезапно, така ли?

— Да — рече Карл и вдигна ръка, сякаш искаше да се оправдае. Не можеше да разказва тук цялата история, а дори това да беше възможно, реши, че няма никакви изгледи да отбие надвисналата над него несправедливост, чрез разказ за вече сполетялата го несправедливост. И след като не бе успял да отстои правото си пред добрата главна готвачка и мъдрия оберкелнер, положително не можеше да се надява на успех пред тия тук на улицата.

— И са те уволнили без сако, така ли? — попита полицаят.

— Ами да… — промълви Карл; значи, и тук в Америка властите питаха изрично за онова, което сами виждаха. (Как само се беше нервирал баща му, когато при изваждането на пътническия паспорт се бе наложило да отговаря на безброй безсмислени въпроси, задавани от чиновниците!) Карл имаше голямо желание да избяга, да се скрие някъде и да не чува повече никакви въпроси. Но ето че полицаят зададе и оня въпрос, от който Карл най-много се бе страхувал, ала понеже неспокойно го беше очаквал, навярно се бе държал и по-непредпазливо от обикновено:

— В кой хотел си работил?

Сведе очи и не отговори, на всяка цена държеше да не отговаря на този въпрос. Не биваше да допусне отново да бъде върнат в хотел „Оксидентал“, този път в компанията на полицай, и там да бъде подложен на разпити в присъствието на приятели и на неприятели, а главната готвачка да загуби напълно и без това силно разколебаното си добро мнение за Карл, понеже вместо в пансиона „Бренер“, където мислеше, че се намира, тя щеше да го види задържан от полицай, по риза, без визитната й картичка; за разлика от нея оберкелнерът сигурно би кимал с пълно разбиране, а старшият портиер би говорил за божията ръка, благодарение на която негодникът най-сетне е намерен.

— Работеше в хотел „Оксидентал“ — каза Деламарш и застана до полицая.

— Не! — извика Карл и тропна с крак. — Не е вярно!

Деламарш го изгледа с присмехулно присвити устни, сякаш искаше да му каже, че може да издаде и други неща. Неочакваната възбуда на Карл предизвика голямо оживление сред децата и те се преместиха при Деламарш, за да могат оттам да виждат по-добре Карл, Робинсън бе подал цялата си глава от колата и не смееше да гъкне от напрежение; само от време на време премигваше и това бе единственото му движение. Момчето до вратата плесна с ръце от удоволствие, а застаналата до него жена то сръга с лакът да мълчи. Тъкмо по това време носачите имаха почивка и надойдоха вкупом, стиснали големи чаши с черно кафе, в което топяха къшеи хляб. Неколцина седнаха на бордюра, всички пиеха кафето си с шумно сърбане.

— А, значи познавате младежа, така ли? — обърна се полицаят към Деламарш.

— Далеч по-добре, отколкото би ми се искало — отвърна той. — Навремето му направих много добрини, за които той ми се отплати твърде зле… впрочем след краткия разпит, на който го подложихте, и за вас самия не е трудно да разберете подобно нещо.

— Да — продума полицаят, — изглежда, е доста опърничав.

— Такъв е — потвърди Деламарш, — само че това все още не е най-лошото му качество.

— А кое? — попита полицаят.

— Как да ви кажа — рече Деламарш, който се бе разбъбрил и понеже не бе извадил ръцете си от джобовете, целият му халат се люшкаше насам-натам, — голям симпатяга е, няма що! Аз и онзи мой приятел в колата случайно го срещнахме, когато здравата бе закъсал, тогава той си нямаше и понятие от живота в Америка, тъкмо бе дошъл от Европа, където също никой не е имал нужда от него; та ние го помъкнахме с нас, позволихме му да живее с нас, обяснявахме му всичко, искахме да му намерим подходяща работа, мислехме си, че въпреки признаците, които показваха тъкмо противното, ще успеем да направим от него свѐстен човек, но ето че една нощ той внезапно избяга, да, просто изчезна, а бягството му бе съпроводено от обстоятелства, които предпочитам да премълча. Така ли беше, или не? — полита Деламарш и подръпна Карл за ръкава на ризата.

— Деца, отстранете се! — извика полицаят, защото дечурлигата бяха пристъпили толкова напред, че Деламарш едва не се спъна в едно от тях. Междувременно носачите, подценили досега увлекателността на този разпит, бяха наострили уши и образуваха плътен пръстен зад Карл, който вече не би могъл да направи дори крачка назад, а на всичко отгоре в ушите му непрекъснато звучаха преплетените гласове на тия носачи, които по-скоро трополяха, отколкото говореха на някакъв съвършено неразбираем, примесен навярно със славянски думи английски.

— Благодаря ви за показанията — рече полицаят и козирува на Деламарш. — Във всеки случай ще го взема и ще го върна в хотел „Оксидентал“.

Деламарш обаче каза:

— Не бих ли могъл да ви помоля на първо време да ми оставите момчето? Имам да уреждам някои неща с него. Задължавам се след това сам да го отведа в хотела.

— Не, не може — каза полицаят.

— Ето визитната ми картичка — рече Деламарш и му подаде едно картонче.

Полицаят го погледна с уважение, но после се усмихна любезно и каза:

— Не ми я давайте, няма смисъл.

Макар че досега Карл се бе страхувал твърде много от Деламарш, в този миг той видя в него единственото си възможно спасение. Имаше, разбира се, нещо подозрително в начина, по който Деламарш умоляваше полицая да му отстъпи Карл, но него по-лесно можеше да склони да не го отвежда в хотела. А дори Карл да се върнеше в хотела заедно с Деламарш, това все пак съвсем не беше толкова отчайващо, както ако идеше там, придружен от полицая. Сега-засега обаче Карл не биваше да се издаде с нищо, че наистина се стреми да остане при Деламарш, защото в противен случай бе загубен. Затова гледаше неспокойно право в ръката на полицая, която всеки миг можеше да се издигне и да го сграбчи.

— Би следвало поне да узная каква е причината за внезапното му уволнение — каза най-сетне полицаят, докато Деламарш гледаше с намусено лице встрани и мачкаше между пръстите си визитната картичка.

— Ама той изобщо не е уволнен! — извика Робинсън за всеобща изненада и се показа колкото може повече от колата, подкрепян от шофьора. — Напротив, там си има много хубава служба. Старши е на спалното помещение и може да води в него, когото си поиска. Само че е страшно зает и ако човек поиска нещо от него, налага се много дълго да чака. Все е при оберкелнера или при главната готвачка, защото е тяхно доверено лице. В никакъв случай не е уволнен. Не мога да разбера защо казва така. Та как може да е уволнен? В хотела се нараних тежко и на него бе заръчано да ме откара вкъщи; и тъй като в този момент беше без сако, така и тръгна. Не можех да го чакам да си взима и сакото я!

— Ето, виждате ли! — разпери ръце Деламарш. Думите му бяха изречени с такъв тон, сякаш упрекваше полицая в недостатъчно разбиране на човешката личност; тъкмо тези негови думи като че ли внасяха неопровержима яснота в мъглявото изказване на Робинсън.

— Дали обаче това е вярно? — попита полицаят, но вече с разколебана увереност. — И ако е вярно, защо тогава младежът твърди, че бил уволнен?

— Хайде, отговори! — обърна се Деламарш към Карл.

Карл погледна полицая, който имаше тежката задача да въдвори ред сред чужди, загрижени единствено за себе си хора, и нещо от грижите на този човек сякаш премина в него. Не искаше да лъже и здраво сплете пръсти зад гърба си.

На входа се появи надзирател, който плесна с ръце, за да даде знак, че носачите отново трябва да почват работата си. А те изтърсиха утайката от дъното на чашите си за кафе и като престанаха да разговарят, се заклатушкаха към къщата.

— Така никога няма да се разберем — каза полицаят и понечи да хване Карл за ръката. Карл несъзнателно отстъпи леко назад, почувства празното пространство, създадено вследствие на това, че носачите се бяха махнали, обърна се и като направи няколко големи начални скока, хукна да бяга. От гърлата на дечурлигата се изтръгна общ вик и те потичаха няколко крачки с протегнати ръчички подир него.

— Спрете го! — изрева полицаят надолу по дългата, почти празна улица и като издаваше равномерно същия този вик, се втурна след Карл в безшумен бяг, който издаваше голяма сила и продължително обучение. За Карл бе истинско щастие, че го преследваха в работнически квартал, а работниците, както е известно, не се погаждат много-много с блюстителите на реда. Карл тичаше по средата на уличното платно, понеже там препятствията бяха най-малко, и виждаше как тук-там по тротоарите работниците се спират и спокойно го наблюдават, докато полицаят им викаше своето „Спрете го!“ и тичаше — благоразумно бе избрал равния тротоар, — като непрекъснато размахваше подир Карл своята палка. Карл хранеше твърде малко надежди, които изгуби почти напълно, когато полицаят започна да свири едва ли не оглушително, и то в близост до пресечки, по които неминуемо сновяха полицейски патрули. Единственото предимство на беглеца бе лекото му облекло; той летеше, не, по-скоро се търкаляше надолу по все по-отвесната улица, но уплахата му го караше често да прави твърде високи и безполезни скокове, които го забавяха. Освен това, без да се налага да напряга мисълта си, полицаят непрекъснато имаше своята цел пред очите си; за Карл обаче бягането беше нещо второстепенно, той трябваше да разсъждава, да избира една от различните възможности, да взема все нови и нови решения. На първо време отчаяният му план се състоеше в това да избягва пресечките, понеже не можеше да знае какво го дебне в тях и нищо чудно да се натъкне право на някое полицейско управление; решил бе по възможност да не напуска тази улица, разстлана като на длан пред него; едва някъде далеч по-надолу тя преминаваше в един мост, който, тъкмо започнал, изчезваше сред водните изпарения. Взел това решение, той искаше да събере сили за по-бързо тичане, за да прекоси съвсем за кратко първата пресечка, когато недалеч от себе си видя полицай, който дебнеше, притиснат до тъмния зид на една сенчеста къща, готов да се хвърли върху Карл в подходящия миг. Сега не му оставаше никаква друга възможност освен пресечката, а когато тъкмо от тази пресечка съвсем безобидно го извикаха по име — отначало наистина му се стори, че се заблуждава, защото ушите му бучаха през цялото време, — той не се колеба повече и сви надясно в тази уличка, като се позаклати на един крак, за да обърка полицаите.

Едва бе направил и два скока — веднага беше забравил, че са го викали по име, защото и вторият полицай бе надул свирката, неизразходваната му сила си личеше, далечните пешеходци по тази пресечка сякаш ускориха крачките си, — когато от една малка врата се протегна някаква ръка и вмъкна Карл в тъмен коридор с думите:

— Нито звук!

Беше Деламарш, който едва си поемаше дъх, страните му пламтяха, косата му бе залепнала по цялата глава. Стискаше халата си под мишница и беше само по риза и долни гащи. Веднага залости вратата, през която се влизаше не в самата къща, а само в някакъв незначителен страничен вход.

— Един момент… — каза той после, облегна се с високо вдигната глава на стената и тежко задиша. Карл почти лежеше в обятията му и притискаше в полусвяст лице до неговите гърди.

— Ето ги и господата… — каза Деламарш и се заслуша, като посочи с пръст към вратата. Покрай нея наистина минаваха тичешком двамата полицаи, стъпките им отекваха в празната уличка така, както отеква стоманата, ударена в камък.

— Ама тебе хич те няма — рече Деламарш, като видя, че Карл все още не може да събере дъха си и да изрече дори една дума. Деламарш внимателно го остави да седне на земята, коленичи до него, няколко пъти го погали по челото и го загледа.

— Е, пооправих се… — рече Карл и се надигна с усилие.

— Тогава хайде! — каза Деламарш, който отново бе облякъл халата си, и забута Карл пред себе си, чиято глава все още тежеше от умора. От време на време Деламарш раздрусваше спътника си, за да го ободри. — Да не мислиш, че това твойто е умора, а? Поне си потърча на воля като жребец, а аз се провирах през тия проклети входове и дворове. За щастие и аз съм добър бегач. — Изпълнен с гордост, той здраво халоса Карл по гърба. — Не е зле понякога човек да се състезава с полицаите, няма по-добра тренировка от тая!

— Още когато започвах да бягам, бях уморен — промълви Карл.

— Няма оправдание за лошото бягане — каза Деламарш. — Ако не бях аз, отдавна да са те пипнали.

— Така смятам и аз — рече Карл. — Много съм ви задължен.

— В това няма никакво съмнение — каза Деламарш.

Двамата вървяха по дълъг и тесен проход, настлан с тъмни, гладки плочи. Тук-там вдясно или вляво се отваряше вратата към някое стълбище или се виждаше друг, по-широк коридор. Почти не се забелязваха възрастни, а само дечурлига, които си играеха по пустите стълбища. На един парапет се бе облегнало малко момиченце и плачеше така, че цялото му лице лъщеше от сълзи. Веднага щом зърна Деламарш, то хукна задъхано и с отворена уста нагоре по стълбите и се успокои чак горе, когато след чести извръщания се бе убедило, че нито го следва някой, нито има намерение да го следва.

— Преди малко я съборих, като тичах — засмя се Деламарш и се закани на момиченцето с пестник, а то изпищя и хукна още по-нагоре.

Дворовете, през които минаваха, също бяха съвсем пусти. Само тук-там някой прислужник тикаше пред себе си количка с две колелета; някаква жена помпаше вода в каната си; един пощальон прекоси целия двор със спокойни крачки; възрастен мъж с бели мустаци седеше с кръстосани крака пред стъклена врата и пушеше лула; пред някаква експедиторска фирма разтоварваха сандъци, бездейните коне въртяха равнодушно глави, човек в работна дреха следеше цялата работа с лист в ръката; прозорецът на една канцелария бе отворен, а чиновникът, седнал на бюрото си, се надигна и отправи замислен поглед към двора, по който тъкмо минаваха Карл и Деламарш.

— Човек не може да иска по-спокойна местност от тази — каза Деламарш. — Привечер за няколко часа настъпва голям шум, но през деня не можем да се оплачем.

Карл кимна. Спокойствието му се струваше дори прекалено голямо.

— Не бих могъл да живея другаде — продължи Деламарш, — понеже Брунелда не понася абсолютно никакъв шум. Познаваш ли Брунелда? Е, ще имаш възможност да я видиш. Препоръчвам ти обаче да се държиш съвсем безшумно.

Когато стигнаха до стълбата, която водеше към жилището на Деламарш, автомобила вече го нямаше, а момчето с обезобразения нос им съобщи, без ни най-малко да се учуди на повторната поява на Карл, че е помогнало на Робинсън да се качи по стълбището. Деламарш само му кимна, сякаш то бе негов слуга и онова, което бе извършило, влизаше в задълженията му, а после помъкна Карл, макар той да се двоумеше и да поглеждаше към огряната от слънце улица, нагоре по стълбите.

— Още малко ни остава — на няколко пъти продума Деламарш, докато се изкачваха, но предсказанията му все не се осъществяваха, все се прибавяха нови стъпала и единствено посоката незабележимо се променяше. Веднъж Карл дори спря не толкова от умора, колкото от беззащитност пред чудовищната дължина на това стълбище.

— Е, жилището е на твърде висок етаж — каза Деламарш, когато продължиха, — но и това си има своите предимства. Човек рядко излиза, по цял ден си стоя по халат, много ни е уютно. Пък и на такава височина никой не ти идва на гости.

„Откъде накъде пък гости?“ — рече си Карл. Най-сетне на една от стълбищните площадки се появи Робинсън, застанал пред някаква заключена врата, което означаваше, че са пристигнали; стълбището обаче още не бе свършило, то продължаваше нанякъде в полумрака и нищо не показваше, че скоро наближава краят му.

— Така си и мислех — едва чуто се обади Робинсън, сякаш болките още го измъчваха, — знаех си, че Деламарш ще го доведе! Ех, Росман, без Деламарш си заникъде!

Робинсън стоеше по долни дрехи и само се опитваше, доколкото това беше възможно, да се загърне в одеялцето, което му бяха дали в хотел „Оксидентал“; не бе много ясно защо не влиза в жилището, а се излага тук на опасността да го видят евентуално минаващи хора.

— Тя спи ли? — попита Деламарш.

— Не вярвам — рече Робинсън, — но предпочетох да те изчакам.

— Най-напред трябва да проверим дали спи — каза Деламарш и се приведе към ключалката. След като дълго гледа през нея, въртейки глава по най-причудлив начин, той се изправи и рече: — Не мога точно да видя, транспарантът е спуснат. Седнала е на канапето, но може и да спи.

— Да не е болна? — попита Карл, защото Деламарш стоеше така, сякаш молеше за съвет. Той обаче отправи въпрос на свой ред, при това твърде рязко:

— Болна ли?

— Е, той не я познава — опита се да го оправдае Робинсън.

Няколко врати по-нататък две жени бяха излезли в коридора, бършеха ръцете си в престилките, гледаха към Деламарш и Робинсън и като че ли говореха нещо за тях. От една врата изскочи съвсем младо девойче с блестяща руса коса и се притисна между двете жени, като ги хвана под ръка.

— Тия жени са отвратителни — процеди тихо Деламарш, ала очевидно само защото се боеше да не събуди Брунелда, — в близко време ще съобщя за тях в полицията и за дълги години ще имам спокойствие. Не гледай натам! — просъска той към Карл, който не можеше да разбере какво толкова лошо има в това, че наблюдава жените, след като и бездруго трябваше да чакат тук в коридора, докато Брунелда се събуди. Ето защо тръсна ядно глава, сякаш нямаше никакво намерение да се вслушва в думите на Деламарш и за да му го покаже още по-открито, щеше да иде при жените, когато Робинсън го дръпна за ръкава с думите:

— Росман, недей! — а Деламарш, раздразнен вече от Карл, дотолкова побесня от едно по-шумно изкикотване на момичето, че се втурна към жените, размятал ръце и крака, тъй че всяка от тях се шмугна в своята врата, сякаш я бе отвял вятър.

— Ще трябва по-често да чистя коридора по този начин — каза Деламарш, когато се върна с бавни стъпки; спомни си как Карл се беше противил и му рече: — От теб обаче очаквам съвсем друго поведение, в противен случай би могъл да си изпатиш от мен.

В този миг откъм стаята долетя вял и уморен глас, който попита:

— Деламарш?

— Да! — отвърна Деламарш и погледна приветливо към вратата. — Можем ли да влезем?

— О, да! — гласеше отговорът и Деламарш бавно отвори вратата, след като за последен път стрелна с очи двамата си спътници, които чакаха зад него.

Влязоха и ги обгърна пълен мрак. Завесата на балконската врата (прозорец нямаше) бе спусната чак до пода и почти не пропускаше светлина, но в немалка степен мрачината се дължеше и на обстоятелството, че стаята бе претъпкана с мебели и окачени навсякъде дрехи. Въздухът бе тежък, можеше да се вдъхне дори миризмата на прахта, насъбрала се из ъглите, които очевидно не бяха достъпни за ничия ръка. Първото, което Карл забеляза при влизането си, бяха три скрина, наредени плътно един зад друг.

На канапето се бе излегнала същата жена, която по-рано беше гледала от балкона. Долният край на червената й рокля малко се бе изметнал и опираше в пода, а краката й се виждаха почти до коленете. Носеше дебели чорапи от бяла вълна, но нямаше обувки или чехли.

— Ама че жега, Деламарш… — каза тя, отвърна лице от стената и небрежно протегна към Деламарш ръката си, която той взе и целуна. Карл забеляза как при извръщането на главата двойната й брадичка също се затресе.

— Дали да не вдигна завесата, а? — попита Деламарш.

— За бога, не — едва отрони тя със затворени очи и някак си отчаяно, — ще стане още по-лошо.

Карл бе пристъпил съвсем близо до канапето, за да разгледа по-добре жената, и много се учудваше на стоновете й, защото жегата бе напълно поносима.

Чакай, ще те настаня малко по-удобно — боязливо рече Деламарш, разкопча няколко копчета на шията й и отгърна дрехата й така, че разголи не само врата й, но и началото на гърдите й; показа се и нежна, жълтеникава дантела от долно бельо.

— Кой е тоя? — внезапно рече жената и посочи с пръст към Карл. — Защо ме е зяпнал така?

— Скоро ще ти намеря и по-полезно занимание — каза Деламарш и избута Карл встрани, а жената успокои с думите: — О, това е момчето, което доведох да ти прислужва.

— Но аз нямам нужда от никого! — извика тя. — Защо ми мъкнеш чужди хора в жилището?

— Как, нали през цялото време искаше да имаш прислуга? — продума Деламарш и коленичи на земята; на канапето, въпреки че беше достатъчно широко, нямаше каквото и да било място редом с Брунелда.

— Ах, Деламарш — изпъшка тя, — не можеш и не можеш да ме разбереш…

— В такъв случай наистина не мога да те разбера… — промълви Деламарш и покри лицето си с ръце. — Но все едно, нищо не е станало, щом искаш, веднага ще го отпратя.

— След като вече е дошъл, нека остане — изрече този път тя и макар че в думите й едва ли можеше да се открие приветливост, капналият от умора Карл й беше толкова благодарен за тях, че — все още ненапуснат от смътната представа за безкрайното стълбище, по което след малко можеше да поеме отново — прескочи кротко заспалия върху одеялото си Робинсън и въпреки гневните ръкомахания на Деламарш каза:

— Признателен съм ви дори за това, че ми разрешавате да остана тук още малко. Не съм спал вече двадесет и четири часа, през които имах достатъчно работа, а и редица неприятности. Уморен съм до смърт. Не знам дори къде точно се намирам. Но преспя ли няколко часа, спокойно можете да ме отпратите, пък и аз на драго сърце ще си отида.

— Можеш да останеш тук во веки веков, няма що! — иронично подметна жената. — Както виждаш, имаме предостатъчно място…

— Е, нали разбра, трябва да си вървиш — обърна се към него Деламарш, — няма да имаме нужда от теб.

— Не, ще остане — каза жената, този път напълно сериозно.

И сякаш за да изпълни това нейно желание, Деламарш рече на Карл:

— И тъй, лягай някъде!

— Може да легне върху завесите, но нека си събуе ботушите, за да не скъса нещо.

Деламарш посочи на Карл мястото, което тя имаше предвид. Между вратата и трите скрина бе натрупана голяма купчина от най-различни завеси за прозорци. Ако човек ги сгънеше правилно, ако поставеше по-тежките отдолу и по-леките — върху тях, и ако измъкнеше накрая всички летви с дървени халки от купчината, щеше да се получи съвсем сносно легло; сега всичко това не бе нищо друго освен грамада, която се люшкаше и местеше, но Карл мигом се просна отгоре й, понеже бе твърде уморен да подготвя съня си по по-особен начин, пък и не биваше да вдига много шум заради своите домакини.

Почти беше заспал, когато го стресна силен вик, той се надигна и видя седналата на канапето да разтваря широко обятията си и да сключва в тях Деламарш, който бе коленичил пред нея. На Карл не беше приятно да ги гледа, затова отново потъна в завесите, решен да продължи съня си. Бе му почти съвсем ясно, че не би издържал тук и два дни, но толкова по-необходимо беше най-напред хубаво да се наспи, а сетне да решава бързо и спокойно при бистър разсъдък.

Брунелда обаче бе забелязала широко разтворените от умора очи на Карл, които веднъж вече я бяха сепнали, и закрещя:

— Деламарш, не издържам вече на тая горещина! Ах, цялата пламтя, трябва да се съблека, трябва да се окъпя, кажи на тия двамата да излязат от стаята, прати ги където искаш, в коридора, на балкона, само да не ги виждам! Човек и в собственото си жилище няма спокойствие! Ах, защо не бях само с теб, Деламарш! О, боже господи, те са още тук! Как смее този безсрамник Робинсън да се изтяга по долни дрехи в присъствието на една дама! А това непознато момче само преди миг ме изгледа с безумни очи, пък сега се прави, че спи! Махни ги оттук, Деламарш, страшно ми тежат, стиснали са ме за гърлото, те ще са причината, ако сега умра!

— Веднага ще излязат, спокойно можеш да се събличаш — каза Деламарш, отиде при Робинсън и започна да го бута с крак по гърдите. В същото време подвикна и на Карл: — Ставай, Росман! Излезте и двамата на балкона! Горко ви, ако влезете пак, преди някой да ви е повикал! Хайде по-бързо, Робинсън… — Той го раздруса още по-силно. — А ти, Росман, гледай да не дойда и при теб!

При тези думи Деламарш плесна два пъти с ръце.

— Докога ще чакам?! — извика Брунелда от канапето. Седеше широко разкрачена, за да създаде по-голямо пространство за прекомерно дебелото си туловище; с големи усилия, с многобройни пъшкания и чести почивки можа да се наведе дотолкова, че да хване чорапите си за горния край и съвсем малко да ги смъкне — не бе в състояние да ги свали изцяло, тази работа трябваше да свърши Деламарш, когото тя нетърпеливо очакваше.

Безпаметен от умора, Карл бе изпълзял от купчината и бавно се тътреше към вратата на балкона, една завеса се бе омотала около крака му и той я влачеше с безразличие. Както бе замаян, дори пожела на Брунелда лека нощ и като мина покрай Деламарш, който открехна леко завесата на балконската врата, излезе на балкона. Веднага след него дойде и Робинсън, изглежда, не по-малко сънен, понеже мърмореше:

— Все малтретират човека! Не дойде ли Брунелда, и аз няма да изляза на балкона!

Ала въпреки това уверение той излезе на балкона без каквато и да било съпротива и тъй като Карл вече бе потънал в креслото, веднага се излегна на каменния под.

Когато Карл се събуди, вече бе настъпила вечерта, по небето сияеха звезди, а зад високите сгради по срещуположната страна на улицата проблясваше луната. Едва след като огледа непознатото място и вдишва известно време хладния, освежителен въздух, Карл осъзна къде се намира. Колко непредпазливо бе постъпил! Пренебрегнал бе всички съвети на главната готвачка, всички предупреждения на Терезе, подценил бе и собствените си опасения и сега спокойно си седеше тук, на балкона на Деламарш, бе проспал на това място половината ден, като че ли зад завесата не се намираше Деламарш, неговият най-голям враг. Мързеливецът Робинсън се размърда на пода и подръпна Карл за крака; изглежда, така го бе и събудил, защото рече:

— Да ти завиди човек на съня, Росман! Ех, младост, младост, безгрижна младост… Още колко смяташ да спиш? Не бих те събуждал, но, първо, тук на пода ми е твърде скучно и, второ, гладен съм като вълк. Надигни се малко, моля те, скрил съм отдолу в креслото нещо за ядене, та искам да го извадя. Ще има и за теб.

Карл се изправи и видя как Робинсън, без да става, се претърколи по корем, протегна ръце и измъкна изпод креслото някакъв посребрен поднос, подобен на онези, в които се съхраняват визитни картички. На този поднос обаче имаше половин салам, съвсем черен, няколко тънки цигари, отворена, но все още доста пълна, преливаща от олио консерва сардини и цял куп бонбони, повечето от които бяха смачкани и залепнали. Имаше още голямо парче хляб и нещо като шише от парфюм, което обаче очевидно съдържаше нещо по-различно от парфюм, защото Робинсън го посочи с особено задоволство и примляска към Карл.

— Ето, виждаш ли, Росман — каза Робинсън, докато поглъщаше сардина след сардина и от време на време бършеше блажните си ръце в една кърпа, която Брунелда, изглежда, бе забравила на балкона, — виждаш ли как човек трябва да слага по нещо настрана, за да не умре от глад. Да знаеш, че ме изтикаха съвсем встрани. А когато към човека се отнасят като към куче, той започва да си мисли, че наистина е такова. Добре, че ти си тук, Росман, поне да имам с кого да си говоря. В цялата къща никой не разговаря с мен. Не можем да се гледаме! И всичко е заради Брунелда. Няма спор, че тя е разкошна жена. Веднъж — той кимна на Карл да се приближи и започна да му шепне, — веднъж я видях гола! О!

И споменът за тази негова радост го накара да стисне крака на Карл и да заудря по него, докато най-сетне той извика:

— Ти си луд бе, Робинсън! — улови ръцете му и го отблъсна.

— Ех, Росман, още си дете… — рече Робинсън, извади изпод ризата си нож, който носеше вързан за въженце на врата си, свали ножницата му и разряза твърдия салам. — Имаш да учиш още много. При нас обаче си попаднал на най-подходящото място. Седни де! Не искаш ли да хапнеш нещо? Е, като ме гледаш, може и да ти се прияде. И да пийнеш ли не искаш? Ама ти съвсем нищо не искаш бе! Не си и кой знае колко разговорлив. Но все едно с кого съм на балкона, важното е да има някой. А аз съм доста често на балкона — това доставя такова удоволствие на Брунелда! Достатъчно е да й хрумне нещо — ту й е студено, ту й е горещо, ту иска да спи, ту иска да си вчесва косите, ту решава да си пристегне корсета, ту да го отпусне, — и мен всеки път ме пращат на балкона. Понякога наистина върши това, което казва, но в повечето случаи се излежава както преди на канапето и не помръдва. По-рано често подръпвах малко завесата и надничах, но откакто Деламарш ме спипа — знам много добре, че не го искаше, ами го направи само по настояване на Брунелда — и изплющя с камшика няколко пъти по лицето ми — ето, виждаш ли сините ивици? — вече не смея да надничам. Така си лежа тук на балкона и нямам друго развлечение освен яденето. Завчера, както лежах сам тук привечер, облечен все още в елегантните си дрехи, които за съжаление загубих в твоя хотел — истински псета! Как може да съдират скъпите дрехи на хората! — та, казвам, както си лежах сам и гледах надолу през парапета, изведнъж ми домъчня и започнах да плача. Случайно — не можах веднага да я забележа — на балкона излезе Брунелда в червената си дреха, която й стои най-добре от всички, попогледна ме и накрая попита: „Защо плачеш, Робинсън?“ После вдигна дрехата си и избърса с крайчеца й очите ми. Кой знае какво още би направила, ако Деламарш не беше я извикал и ако не се беше наложило веднага да се прибере в стаята. Рекох си, естествено, че вече е и мой ред и попитах през завесата дали мога да вляза. И какво мислиш, че ми каза Брунелда? „Не! — каза тя. — Откъде накъде?“

— Защо тогава стоиш тук, след като се държат така с теб? — попита Карл.

— Прощавай, Росман, ама въпросът ти не е много умен — отвърна Робинсън. — И ти ще останеш, дори с теб да се държат и по-зле. Впрочем към мен съвсем не се отнасят чак толкова зле.

— Не — рече Карл, — можеш да бъдеш сигурен, че ще се махна, и то по възможност още тази вечер. Нямам намерение да оставам при вас.

— А как например ще постъпиш, за да се махнеш още тази вечер? — попита Робинсън, който бе изрязал мекото на хляба и грижливо го топеше в олиото на консервата сардини. — Как смяташ да си идеш, след като не те пускат дори в стаята?

— Защо не ни пускат да влезем?

— Е, докато не позвънят, нямаме право да влизаме — каза Робинсън, който лапаше мазния хляб с широко раззината уста, а с едната си ръка събираше капките олио, които се стичаха от хляба, и от време на време топваше останалия комат в шепата си, която му служеше за резервоар. — Тук всичко стана далеч по-строго. Отначало имаше само една тънка завеса, през която наистина не можеше да се гледа, но вечер сенките се очертаваха съвсем ясно. Това не бе приятно за Брунелда и аз трябваше да преработя една от старите й театрални мантии и да я закача на мястото на старата завеса. Освен това по-рано винаги можех да питам дали да вляза и съответно получавах отрицателен или утвърдителен отговор, но, изглежда, прекалено често съм се възползвал от това свое право и съм задавал въпроса. Брунелда повече не можеше да ме търпи — макар и дебела, тя е доста болнава, често има главоболие или страда от подагра в краката, — тъй че ми бе забранено да питам, а за знак, че мога да се върна в стаята, започнаха да използват звънеца на масата. Звънът, който се разнася от него, е такъв, че може да ме вдигне и от най-дълбокия сън… Веднъж, за да убия скуката, бях взел със себе си една котка, която така се изплаши от звънеца, че побягна и вече не се върна; и тъй, днес още не са позвънили, а когато звъннат, аз не само че мога, но съм и длъжен да вляза… Но след като вече толкова време не са ни повикали, това може да трае още дълго.

— Да — рече Карл, — но онова, което се отнася до теб, не засяга непременно и мен, нали? Изобщо всяко нещо засяга само този, който е решил да го изтърпи.

— Виж какво — извика Робиисън, — откъде накъде то няма да се отнася и до теб? Разбира се, че се отнася! Почакай при мен, докато звъннат. След това можеш и да се опиташ да си отидеш…

— Всъщност защо не се махнеш оттук? Само защото Деламарш е твой приятел или по-скоро беше такъв. Що за живот е това? Нямаше ли да бъдеш по-добре в Бътърфорд, където бяхте решили да заминете отначало? Или в Калифорния, където имаш приятели?

— Ех — изпъшка Робинсън, — никой не е в състояние да предвижда всичко! — И преди да продължи, каза: — За твое здраве, драги ми Росман! — след което отпи голяма глътка от шишето за парфюм. — По времето, когато ти така подло ни изостави, нещата ни вървяха много зле. В първите дни не можехме да си намерим работа, впрочем Деламарш и не искаше, иначе би си намерил — винаги ме пращаше да търся сам, а аз нямах успех. Той само се шляеше насам-натам, но не щеш ли, веднъж привечер донесе отнякъде едно дамско портмоне. То наистина беше много красиво, с мъниста, сега го е подарил на Брунелда, но за съжаление в него нямаше почти нищо. После ми каза, че трябва да тръгнем да просим по жилищата, при което като нищо можем да видим нещо, дето да ни влезе в работа; и тъй, ние тръгнахме да просим, а за да изглежда всичко по-добре, аз пеех пред вратите. И понеже успехът винаги съпътства Деламарш, едва бяхме застанали пред второто жилище — а то беше много богато и се намираше на партера — и пеехме нещо на прага за готвачката и за прислужника, изведнъж по стълбите се заизкачва същата дама, на която бе жилището, а именно Брунелда. Може би се бе пристегнала прекалено силно, затова не можеше да изкачи дори тези няколко стъпала. Но колко красива беше, Росман! Носеше съвсем бяла рокля и червен чадър. Направо да я изяде човек, да я изпие! Боже, боже, колко беше красива! Да не й се нагледаш! Не, кажи ми, как е възможно да има такава жена? Разбира се, момичето и прислужникът мигом се втурнаха към нея и я изкачиха почти на ръце. Ние застанахме от двете страни на вратата и отдадохме чест, така се прави тук. Тя спря за малко, понеже все още беше без дъх, и тогава стана нещо, всъщност не знам как точно стана, гладуването доста бе помътило съзнанието ми, а близостта я правеше още по-красива, извънмерно широка и благодарение на някакъв особен елек — после ще ти го покажа в скрина — много стегната навсякъде; та, с две думи, докоснах я леко отзад, ама съвсем леко, разбираш ли, едва я пипнах. Естествено, никой не би допуснал някакъв си просяк да пипа такава богата дама. Това наистина не бе истинско пипане, но все пак беше почти пипане. Кой знае какви неприятности щях да си имам, ако Деламарш не ми беше зашлевил веднага една плесница, и то такава, че двете ми ръце мигом ми потрябваха, за да уловя с тях страната си.

— Ама и вие сте едни! — рече Карл, напълно погълнат от разказа, и седна на пода. — Та това е била Брунелда, така ли?

— Ами да — каза Робинсън — Брунелда беше.

— Нали ми говореше, че била певица? — попита Карл.

— Певица е, разбира се, и то голяма певица — отвърна Робинсън, който премяташе върху езика си голяма топка слепени бонбони и от време на време, когато някое късче се покажеше от устата му, го натикваше обратно с пръст. — Но тогава, разбира се, не го знаехме, само виждахме, че пред нас стои богата и много изтънчена дама. Тя се направи, че нищо не е станало, а може и нищо да не бе усетила, защото аз наистина я бях докоснал само с крайчеца на пръстите си. Но тя не сваляше поглед от Деламарш, който на свой ред — така както само той умее — я гледаше право в очите. После тя му рече: „Влез за малко при мен“, и посочи с чадъра си откъде трябва да мине Деламарш. Двамата влязоха, а прислугата затвори вратата подир тях. Мен ме забравиха отвън и аз си рекох, че едва ли ще чакам кой знае колко дълго, затова реших да седна на стъпалата, докато дойде Деламарш. Ала вместо него излезе прислужникът и ми донесе пълна паница супа. „Колко е внимателен Деламарш!“ — помислих си аз. Докато ядях, прислужникът остана при мен и ми разказа някои неща за Брунелда, от които разбрах колко голямо може да бъде значението на нашето посещение при нея. Защото Брунелда била разведена, притежавала огромно състояние и била напълно самостоятелна! Наистина бившият й мъж, фабрикант на какао, още я обичал, но тя не искала да чуе за него каквото и да било. Често идвал в жилището, винаги бил облечен много елегантно, като за сватба — това е самата истина, аз съм го виждал, — но и най-щедрите подкупи не можели да накарат прислужника да се престраши и да попита Брунелда дали не би го приела, защото вече няколко пъти я бил питал, а Брунелда винаги запращала в лицето му онова, което в момента й било подръка. Веднъж дори метнала по него голямата си и пълна с гореща вода грейка за леглото, с която му избила един преден зъб. Да, Росман, виждаш ли какви работи стават!

— Откъде познаваш съпруга й? — попита Карл.

— Няколко пъти се е качвал и тук — отвърна Робинсън.

— Как, тук ли? — удиви се Карл и от изненада плесна леко с длан по пода.

— Можеш да се чудиш колкото си искаш — продължи Робинсън, — самият аз доста се чудих на онова, което тогава ми наговори прислужникът. Представяш ли си, когато Брунелда не си била вкъщи, бившият й мъж се примолвал на прислужника да го въведе в нейната стая и всеки път вземал по някоя дреболия за спомен, а оставял за Брунелда нещо много скъпо и строго забранявал на прислужника да й съобщава от кого е. Но веднъж — разказа ми го прислужникът, а аз му вярвам, — тъкмо когато бил донесъл някаква вещ от порцелан с направо баснословна стойност, Брунелда, изглежда, я познала кой знае как, веднага я захвърлила на земята, стъпкала я с крака, изхрачила се отгоре й и направила с нея още някои неща, тъй че прислужникът едва изнесъл парчетата й, толкова бил отвратен.

— Какво й е направил мъжът? — попита Карл.

— Право да ти кажа, не знам — рече Робинсън. Мисля обаче, че не й е сторил нищо особено, поне той самият не знае. Някой път разговарям с него по този въпрос. Всеки ден ме чака там на ъгъла и когато дойда, трябва да му разказвам новини; случи ли се да не мога да дойда, той чака половин час и след това си отива. За мен това беше един нелош страничен доход, защото той заплащаше за новините твърде прилично, но откакто Деламарш разбра, всичко трябва да нося на него, тъй че ходя по-рядко на ъгъла.

— Но какво иска мъжът? — попита Карл. — Какво иска? Нали чува, че тя не го ще?

— Да — въздъхна Робинсън, запали си цигара и като направи широк жест с ръка, изпусна дима нависоко. Сетне като че ли взе друго решение и каза: — Какво ме засяга? Знам само, че би дал много пари, ако можеше да лежи тук на балкона като нас.

Карл стана, опря се на парапета и се загледа надолу към улицата. Луната вече се виждаше, но светлината й все още не проникваше до края на улицата. Същата тази улица, която през деня бе така пуста, сега гъмжеше от хора, особено пред входовете на сградите; всички се движеха бавно и лениво, ризите на мъжете, светлите рокли на жените едва се открояваха в мрака, всички бяха гологлави. И множеството балкони наоколо не бяха празни, в зависимост от големината на балкона семействата седяха там или около малка маса, или само на столове в една редица, или поне подаваха глави от стаята. Мъжете се бяха разположили широко разкрачени, изпружили нозете си през железата на парапета, и четяха вестници, които достигаха почти пода, или играеха на карти, уж безмълвно, но с шумни плясъци върху масата, а жените държаха в скутовете си ръкоделия и само сегиз-тогиз хвърляха по някой поглед към обкръжението си или към улицата. Една руса, слаба жена на съседния балкон непрекъснато се прозяваше, като пулеше очи и все вдигаше пред устата си някакво бельо, което тъкмо кърпеше; дори по най-малките балкони децата успяваха да играят на гоненица, с което неимоверно досаждаха на родителите си. Във вътрешността на много стаи бяха навити грамофони, от които се носеха песни и оркестрова музика, но никой не им обръщаше кой знае какво внимание, само от време на време главата на семейството даваше знак и някой изтичваше в стаята, за да сложи нова плоча. По някои прозорци се виждаха напълно неподвижни любовни двойки, такава двойка стоеше изправена и на прозореца срещу Карл, младежът бе прегърнал девойката и натискаше с длан гърдите й.

— Познаваш ли някого от тези хора наоколо? — обърна се Карл към Робинсън, който също се бе изправил и понеже зъзнеше, се бе покрил не само със своето одеяло, но и със завивката на Брунелда.

— Не познавам почти никого и тъкмо това най-много ме мъчи — каза Робинсън и притегли Карл към себе си, за да му пошепне на ухото: — Иначе сега-засега не бих имал основание да се оплаквам. Заради Деламарш Брунелда продаде всичко, което имаше, и се пренесе с цялото си състояние тук, в това предградие, за да може изцяло да се отдаде на него и никой да не им пречи; впрочем такова бе и желанието на Деламарш.

— Освободила е и прислугата си, така ли? — попита Карл.

— Точно така — потвърди Робинсън. — И къде ли щеше да живее тук прислугата й? Нали знаеш, слугите са твърде претенциозни. Веднъж в присъствието на Брунелда Деламарш просто изгони с плесници един такъв прислужник от стаята, свистяха плесница след плесница, докато оня най-сетне се озова навън. Разбира се, останалите слуги се съюзиха с него и вдигнаха голям шум пред вратата, та Деламарш излезе (тогава още не бях слуга, а приятел на дома, но все пак бях при слугите) и попита: „Какво искате?“ Най-възрастният слуга, някой си Изидор, му рече: „Нямаме намерение да разговаряме с вас, ние служим на милостивата госпожа.“ Както навярно забелязваш, те боготворяха Брунелда. Но Брунелда, без да им обръща внимание, изтича при Деламарш — тогава тя съвсем не беше толкова дебела, колкото е сега, — прегърна го пред всички и го нарече „любими мой Деламарш“. А после каза: „Искам най-после да махнеш оттук тия маймуни!“ Маймуни, според нея, бяха слугите й; не знам дали можеш да си представиш лицата им в този миг. Сетне Брунелда придърпа ръката на Деламарш към портмонето си, което носеше на кръста, Деламарш бръкна в него и започна да плаща на прислугата; Брунелда вземаше участие в плащането само с това, че стоеше там с разтворено портмоне на кръста. Деламарш трябваше доста често да бърка вътре, защото разпределяше парите, без да ги брои и без да се вслушва в отделните искания. Накрая рече: „Тъй като нямахте намерение да разговаряте с мен, обръщам се към вас от името на Брунелда: марш оттук, и то веднага!“ Така всички бяха уволнени, после имаше няколко процеса, веднъж дори се наложи Деламарш да се яви в съда, но подробности не са ми известни. Знам само, че веднага след като слугите си отидоха, Деламарш каза на Брунелда: „И тъй, сега вече си без прислуга.“ Тя обаче му отвърна: „Защо, нали Робинсън е тук?“ А после Деламарш ме тупна по рамото и рече: „Е, добре, ти ще си наш слуга!“ Брунелда пък ме плесна лекичко по бузата. Ако ти се случи, Росман, гледай да те плесне и тебе така. Не можеш да си представиш колко е хубаво.

— Та ти, значи, стана слуга на Деламарш… — обобщи Карл.

Робинсън се направи, че не е чул упрека, който се съдържаше в тези думи, и каза:

— Слуга съм, но това се забелязва само от малцина. Ето, ти самият не го знаеше, макар да си при нас вече немалко време. Нали видя как бях облечен през нощта, когато дойдох в хотела? Дрехите ми бяха скъпи и прескъпи! Така ли се обличат слугите? Там е обаче работата, че не мога често да излизам, винаги трябва да съм подръка, все има какво да се върши в домакинството, и то е толкова много, че сам човек не може да се оправи с всичко. Както може би забеляза, в стаята имаме страшно много предмети — онова, което не успяхме да продадем при голямото пренасяне, взехме със себе си. Е, можехме, разбира се, да го подарим, но Брунелда не е свикнала да подарява. Помисли си само какъв труд се искаше, докато качим всички тези неща по стълбището.

— Робинсън, да не би да си донесъл сам всичко това? — удиви се Карл.

— Че кой друг? — каза Робинсън. — Имаше още някакъв помощник, но той беше такъв лентяй, че трябваше сам да свърша по-голямата част от работата. Брунелда стоеше долу при колата, Деламарш бе горе и се разпореждаше къде какво да оставим, а аз непрекъснато търчах нагоре-надолу. Всичко продължи два дни — не са малко, нали? Но ти изобщо не знаеш колко неща има в стаята — всички скринове са пълни, а мястото зад скриновете е натъпкано чак до тавана. Да бяхме наели няколко човека за превоза, всичко щеше да свърши много по-бързо, но Брунелда не искаше да се довери на никого, освен на мен. Това, разбира се, бе много хубаво, само че тогава си съсипах здравето за цял живот, а нима имах друго нещо освен своето здраве? Понапрегна ли се дори съвсем леко, усещам бодежи тук, и тук, и тук… Да не мислиш, че ония хлапаци от хотела, ония тревни жаби — нима могат да представляват нещо друго? — щяха да ме победят, ако бях здрав? Но колкото и да страдам, не казвам нито дума на Деламарш и на Брунелда; ще работя, докато е възможно, а когато престане да бъде възможно, ще легна и ще умра, и едва тогава, само че твърде късно, те ще видят, че съм бил болен и въпреки това непрекъснато съм се трудил и съм изпълнявал желанията им до самата си смърт. Ах, Росман… — въздъхна той и избърса очите си с ръкава на Карл, а след известно време рече: — Не ти ли е студено така, по риза?

— Стига, Робинсън — продума Карл, — непрекъснато плачеш. Не вярвам да си толкова болен. Изглеждаш съвсем здрав, но понеже все лежиш на балкона, започваш да си мислиш какви ли не работи. Е, от време на време нещо може да те пробожда в гърдите, но и с мене е същото, и с всеки. Ако хората цивреха за всяка дреболия, би трябвало и ония по другите балкони да плачат.

— Аз по-добре си знам — каза Робинсън и този път изтри очите си с крайчеца на одеялото. — Студентът до нас, който живее у жената, дето ни готвеше, неотдавна, когато връщах съдовете за хранене, ме попита: „Почакайте, Робинсън, да не би да сте болен?“ Понеже ми е забранено да разговарям с други хора, оставих съдовете и исках да си отида. А той пристъпи към мен и ми рече: „Слушайте, човече, не оставяйте нещата да стигнат до непоправимото, вие сте болен!“ А аз казах: „Е, добре де, какво да правя?“ — „Ваша си работа“, продума той и се извърна. Останалите хора, които седяха при него край масата, се разсмяха, тук навсякъде имаме врагове, и аз предпочетох да се махна.

— Значи, вярваш на ония, които те правят на глупак, но не и на тия, които ти мислят доброто?

— О, позволи ми да знам как се чувствам — изхлипа Робинсън, но този път не можа веднага да се разплаче.

— Та ти самият не знаеш от какво се оплакваш, би трябвало да си намериш някаква свястна работа, а не да слугуваш тук на Деламарш! Защото, доколкото мога да съдя по думите ти и по всичко, което видях с очите си, това тук не е служба, а робство. Напълно ти вярвам, че е непоносимо. Но си мислиш, че след като си приятел на Деламарш, нямаш право да го напуснеш. Тъкмо тук грешиш: след като той сам не вижда какъв окаян живот водиш, тогава не би трябвало да чувстваш и най-малкото задължение към него.

— Значи, Росман, наистина смяташ, че ако престана да слугувам тук, ще се съвзема отново?

— Разбира се — рече Карл.

— Разбира се, така ли? — повторно попита Робинсън.

— Да, разбира се! — засмя се Карл.

— Е, тогава веднага мога да започна да се съвземам — каза Робинсън и хвърли поглед към Карл.

— Как така? — попита последният.

— Ами като ме отмениш в задълженията ми тук — отвърна Робинсън.

— Кой ти е казал такова нещо? — попита Карл.

— О, това е стар план. Обсъждаме го вече няколко дни. Всичко започна с това, че Брунелда здравата ми се накряска, задето не съм поддържал достатъчна чистота в жилището. Аз, разбира се, й обещах, че веднага ще сложа всичко в ред. Тая работа обаче никак не е лесна. Състоянието, в което се намирам, не ми позволява например да се завирам навсякъде, за да бърша прах — човек не може да се обърне дори в средата на стаята, та камо ли между мебелите и хранителните запаси! И нали, ако трябва да се чисти както му е редът, мебелите би следвало да се отместват — как мога да извършвам това сам? На всичко отгоре трябва да се работи съвсем тихо, защото Брунелда, която почти не напуска стаята, не бива да бъде смущавана. Ето защо въпреки обещанието ми, че ще почистя всичко, аз всъщност не чистех. Когато забеляза това, Брунелда каза на Деламарш, че тази работа така не може да продължава и че трябва да бъде намерен още един прислужник. „Не искам да ме упрекваш, Деламарш — каза тя, — че не съм водела домакинството достатъчно добре. Добре разбираш, че самата аз не съм в състояние да се напрягам, а Робинсън не е достатъчен; отначало той беше бодър и обръщаше внимание на всичко, но сега все е уморен и по цял ден се гуши в някой ъгъл. Стая с толкова много предмети като нашата обаче не се поддържа в ред от само себе си.“ Сетне Деламарш поразмисли какво би следвало да се предприеме, защото, естествено, не можем да вземем някой случаен човек в домакинството, дори временно, понеже отвсякъде ни дебнат. Но тъй като съм твой добър приятел и узнах от Ренел на какви мъчения си подложен в хотела, предложих теб. Деламарш веднага се съгласи, макар че навремето ти постъпи твърде зле с него, а аз, разбира се, много се зарадвах, че ще мога да ти помогна. Защото това място е тъкмо за теб, ти си млад, силен и сръчен, а мен вече за нищо не ме бива. Само искам да те предупредя, че още съвсем не си одобрен; ако Брунелда не те хареса, няма да имаме нужда от теб. Тъй че напрегни се да й се понравиш, за останалото аз ще имам грижата.

— А какво смяташ да правиш, ако аз стана тук слуга? — попита Карл; чувстваше се съвсем спокоен, първоначалният страх, който бе изпитал от думите на Робинсън, беше отминал. Значи, Деламарш не замисляше нещо по-лошо от това да го направи слуга — ако бе замислил нещо по-неприятно, бъбривият Робинсън като нищо би го издрънкал; но понеже нещата стояха така, Карл спокойно можеше да напусне жилището още тази нощ. Никой не може да бъде принуден да постъпи някъде на служба. И ако Карл по-рано се бе безпокоял дали след уволнението си от хотела ще намери достатъчно бързо — за да не се наложи да гладува — някое подходящо и по възможност не съвсем невзрачно място, сега в сравнение със службата, която му предлагаха тук и която му бе противна, всяка друга служба му изглеждаше достатъчно добра, той дори би предпочел нуждата на безработицата пред това място. Не се и опита обаче да обясни тези неща на Робинсън, още повече, че той бе напълно погълнат от надеждата да бъде отменен от Карл.

— И тъй — каза Робинсън и съпроводи думите си с доволни движения, като се подпря с лакти на парапета, — най-напред ще ти обясня всичко и ще ти покажа къде какво има. Ти си учено момче и сигурно пишеш красиво, тъй че веднага можеш да съставиш списък на нещата, които имаме. Брунелда отдавна иска такъв списък. Ако утре предобед времето е хубаво, ще помолим Брунелда да седне на балкона, а през това време съвсем спокойно и без да я смущаваме ще можем да работим в стаята. Това, Росман, е най-важното, което трябва да запомниш: в никакъв случай Брунелда не бива да бъде смущавана. Тя чува всичко, вероятно като певица има много чувствителен слух. Претърколиш, например, буренце с ракия иззад скрина и то вдига страшен шум, защото е тежко и защото там навсякъде са разхвърляни най-различни неща, тъй че не можеш да го изкараш отведнъж. Брунелда спокойно си лежи на канапето и лови мухи, които изобщо много й досаждат. Мислиш си, че не ти обръща никакво внимание, и продължаваш да търкаляш буренцето. Тя все още си лежи спокойно. Но в един миг, когато изобщо не очакваш и когато вдигаш най-малко шум, внезапно се изправя, удря с две ръце по канапето, тъй че направо не можеш да я видиш сред облаците прах — откакто сме дошли тук, още не съм изтупвал канапето, пък и не бих могъл, след като тя по цял ден лежи на него, — и страхотно се развиква, също като мъж, а крясъците й не спират с часове. Съседите й забраниха да пее, но никой не може да й забрани да крещи и тя крещи; впрочем сега това се случва по-рядко, ние двамата с Деламарш станахме по-внимателни. Пък и нямаше никаква полза за самата нея. Веднъж припадна и аз — Деламарш бе излязъл — се видях принуден да повикам студента, който живее до нас, той я напръска с течност от някакво голямо шише и тя се свести, но миризмата на тази течност е нетърпима, дори сега, когато приближиш носа си до канапето, ще я усетиш. Студентът сигурно е наш враг като всички останали, трябва да се пазиш от тях и да не се сближаваш с никого.

— Слушай, Робинсън — рече Карл, — тая служба е твърде тежка. Няма що, за хубаво място си ме препоръчал!

— Не бери грижа — каза Робинсън и поклати глава със затворени очи, за да отпъди всички възможни опасения на Карл. — Това място има и предимства, каквито другаде няма да намериш. Непрекъснато си в близост до дама като Брунелда, понякога спиш с нея в една и съща стая, а това, както можеш да предположиш, е свързано с редица приятни усещания. Ще ти плащат богато, пари колкото щеш, аз не получавах заплата, понеже бях приятел на Деламарш; само когато излизах, Брунелда винаги ми даваше по нещо, но на теб, разбира се, ще ти плащат като на всеки друг слуга. Пък и точно такъв си. За теб обаче е особено важно, че аз твърде много ще облекча службата ти. Отначало, разбира се, няма да върша нищо, за да се съвзема, но веднага щом си отпочина малко, ще можеш да разчиташ на мен. Същинското обслужване на Брунелда, фризирането и обличането, ще запазя за себе си, при положение че за него не се грижи Деламарш. Ще се занимаваш единствено с разтребването на стаята, със снабдяването и с по-тежката къщна работа.

— Не, Робинсън — рече Карл, — всичко това никак не ме привлича.

— Не прави глупости, Росман — каза Робинсън почти в лицето на Карл, — не пропилявай тази отлична възможност. Къде другаде ще намериш такава служба? Кой те познава? Кого познаваш ти? Ние двамата, макар да сме преживели какво ли не и да имаме голям опит, обикаляхме цели седмици, без да получим работа. Никак не е лесно, дори е отчайващо трудно.

Карл кимна и доста се учуди, че Робинсън може да говори толкова разумно. За него обаче съветите му нямаха стойност, той не биваше да остане тук, все щеше да си намери някое местенце в големия град, знаеше, че нощем всички заведения са претъпкани и имат голяма нужда от обслужващ персонал — а тук той не беше без опит. Бързо и незабележимо щеше да си намери място в някое такова заведение. Точно в приземния етаж на срещуположната сграда имаше малък ресторант, от който долиташе гръмка музика. Главният вход бе затулен само с голяма жълта завеса, която от време на време, подета от въздушното течение, се вееше на самата улица. Иначе по улицата действително бе станало значително по-тихо. Повечето балкони бяха тъмни, само тук-там в далечината се виждаше по някоя светлинка, но тъкмо когато спряха очи на нея, се надигнаха някакви хора и докато влизаха обратно в стаята си, един човек, останал последен на балкона, хвърли бегъл поглед към улицата и угаси лампата.

„Ето че започва нощта — рече си Карл, — остана ли още тук, ще означава, че се превръщам в част от тях.“ Той се извърна, за да отмахне завесата от вратата към жилището. Робинсън обаче се изпречи на пътя му и попита:

— Какво си намислил?

— Искам да си ида — отвърна Карл. — Пусни ме! Пусни ме!

— Абе, какви те прихващат? — извика Робинсън. — Да не би да искаш да им пречиш?

И той обви с ръце врата на Карл, обгърна с крака краката му и мигом го събори на земята. Но по време на престоя си сред пиколата Карл се беше научил по малко и да се бие, затова цапна Робинсън с юмрук под брадата, само че слабо и съвсем предпазливо. Съперникът му обаче не се забави, ами с всичка сила блъсна Карл с коляно в корема, но после се хвана с две ръце за брадата и зарева толкова силно, че от съседния балкон някакъв мъж започна да пляска с ръце и да вика:

— Тишина!

Известно време Карл не помръдна от мястото си, за да превъзмогне болката, причинена му от удара на Робинсън. Само обърна лице към завесата, която висеше спокойно и тежко пред очевидно тъмния прозорец. В стаята сякаш нямаше никой, навярно Деламарш и Брунелда бяха излезли, тъй че Карл бе вече напълно свободен. Робинсън, който наистина се държеше като стражарско псе, бе отблъснат окончателно.

В този миг откъм далечния край на улицата прозвучаха барабани и тромпети. Откъслечни викове от много гърла скоро се сляха в общ крясък. Карл се огледа и видя как всички балкони наново се оживиха. Надигна се бавно, не можа да се изправи съвсем и тежко се притисна към парапета. Долу по тротоара маршируваха момчета с големи крачки, протегнати ръце, в които стискаха шапките си, и лица, обърнати назад. Уличното платно все още бе свободно. Неколцина полюшваха закачени на високи върлини фенери, които бяха обгърнати от жълтеникав дим. Тъкмо когато барабанчиците и тромпетистите излязоха на светлото — техният брой направо удиви Карл, — зад гърба му се чуха гласове, той се обърна и видя Деламарш да повдига тежката завеса, а от мрака на стаята да излиза Брунелда в същата червена дреха, с дантелена наметка около раменете и с тъмно боне върху вероятно нефризираните и само струпани на купчина коси, чиито краища провисваха в безреда тук или там. В ръцете си държеше малко разпънато ветрило, но не си махаше с него, а плътно го притискаше до себе си.

Както бе застанал на парапета, Карл се отмести встрани, за да направи място на двамата. Положително никой не би го карал насила да остане тук, а дори Деламарш да се опиташе, Брунелда веднага би се вслушала в молбата на Карл и би го освободила. Нали тя не можеше да го понася, очите му я плашеха. Когато обаче направи крачка към вратата, тя го забеляза и рече:

— Накъде така, малкият?

Карл се вцепени от строгите погледи на Деламарш, а Брунелда го придърпа към себе си.

— Не искаш ли да видиш това шествие долу? — попита тя и го избута пред себе си на парапета. — Знаеш ли защо се прави? — чу я Карл да произнася зад гърба му и се опита безуспешно да се освободи с неволно движение от натиска й. Загледа тъжно надолу към улицата, сякаш там бе причината за тъгата му.

Отначало Деламарш стоеше с кръстосани ръце зад Брунелда, а после изтича в стаята и й донесе театралния бинокъл. Зад музикантите долу се бе появила основната част от шествието. Върху раменете на грамаден човек бе седнал някакъв господин, от когото при такава височина не се виждаше нищо друго освен мътно проблясващото му теме, над което той непрекъснато размахваше за поздрав цилиндъра си. Около него носеха като че ли някакви дървени табели, които, наблюдавани от балкона, изглеждаха целите боядисани в бяло; тези плакати бяха така подредени, че от всички страни буквално да опират в господина, който сякаш изникваше сред тях. Понеже всичко бе в непрекъснато движение, стената от плакати се разклащаше и отново се подреждаше. Цялата ширина на улицата, макар и на не особено голяма дължина, доколкото можеше да се прецени в мрака, бе запълнена с привърженици на господина, които до един пляскаха с ръце и изричаха с нещо като протяжна песен някакво име, най-вероятно името на този господин, което бе съвсем кратко, ала въпреки това не можеше да се разбере. Отделни лица, умело разпределени из тълпата, носеха автомобилни прожектори с много силна светлина, която бавно насочваха нагоре-надолу по сградите от двете страни на улицата. На височината, на която бе застанал Карл, тази светлина вече не смущаваше, но на по-долните балкони се виждаха хора, които закриваха очи с дланите си, когато тя ги докоснеше.

По молба на Брунелда Деламарш трябваше да се осведоми от хората на съседния балкон какво точно означава това шествие. Карл бе доста любопитен дали и по какъв начин щяха да му отговорят. И наистина се наложи Деламарш да пита на три пъти, без да му отвърнат. Той се надвеси доста опасно над парапета, от гняв към съседите Брунелда потропваше с крак, Карл го усещаше по коленете й. Най-сетне получиха някакъв отговор, но в същото време всички хора на този балкон, които направо го бяха претъпкали, избухнаха в гръмък смях. Деламарш им изкрещя нещо, и то толкова силно, че ако не беше уличният шум, всичко живо наоколо щеше да наостри уши в изненада. Все пак въздействието от крясъка не закъсня — смехът стихна неестествено бързо.

— В нашия квартал утре ще има избори за съдия и оня, когото носят там долу, е един от кандидатите — рече Деламарш, който се върна съвършено спокоен при Брунелда. — Ама че работа! — извика после той и гальовно потупа Брунелда по гърба. — Та ние изобщо не знаем какво става по света!

— Ах, Деламарш — изохка Брунелда, която не бе забравила държането на съседите, — как бих се махнала оттук, само да не беше свързано с такова напрежение! За съжаление обаче не мога и да помисля подобно нещо.

И с тежки въздишки, неспокойна и разсеяна, тя не спираше да опипва ризата на Карл, а той по възможно най-незабележим начин непрекъснато се стремеше да отблъсне тези малки затлъстели ръчички — нещо, което му се удаваше сравнително лесно, понеже Брунелда не мислеше за него, а беше потънала в съвсем други мисли.

Но и Карл скоро забрави за Брунелда и търпеливо започна да понася тежестта на ръцете й върху своите рамене, защото онова, което ставаше на улицата, напълно завладя вниманието му. По нареждане на малката група оживено ръкомахащи мъже, които крачеха непосредствено пред кандидата и чиито разговори навярно бяха особено важни, тъй като от всички страни към тях се свеждаха вслушващи се лица, шествието неочаквано спря пред ресторанта. Една от тези ръководни личности направи знак с вдигната ръка, и този знак се отнасяше както за множеството, така и за кандидата. Тълпата занемя, а кандидатът, който на няколко пъти се опита да се изправи върху раменете на своя носач, но все падаше обратно на задника си, произнесе кратка реч, по време на която размахваше наляво и надясно цилиндъра си с бързината на вятъра. Всички виждаха това съвсем ясно, понеже, докато говореше, автомобилните прожектори бяха насочени без изключение към него, тъй че той се оказа в центъра на една ярка звезда.

Сега обаче пролича и интересът, с който цялата улица следеше събитието. Съмишлениците на кандидата, заели някои от балконите, също се включиха, като пропяваха името му и пляскаха отмерено с ръце, протегнати далеч извън парапета. Хората по останалите балкони, които дори преобладаваха, запяха нещо противоположно, но то нямаше кой знае какво въздействие, тъй като те бяха привърженици на различни кандидати. Всички врагове на присъстващия кандидат обаче се съюзиха в общо освиркване, дори на много места отново бяха навити грамофоните. Отделните балкони поведоха помежду си политически спорове, чиято възбуда се усилваше още повече от късния нощен час. Повечето хора бяха вече по пижами и само се бяха наметнали с халатите си, жените се загръщаха в големи тъмни шалове, оставените без надзор дечурлига се катереха доста опасно по перилата на балконите; все повече от тях излизаха от тъмните стаи, в които вече бяха спали. Тук-там особено разгорещените хвърляха някакви неясни предмети по посока на съперниците си, сегиз-тогиз тези предмети достигаха целта си, но повечето падаха на улицата, където често предизвикваха гневен вой. Когато предводителите вече не можеха да понасят глъчката, барабанчиците и тромпетистите получаваха задачата да се намесят и техният гръмък, неописуемо мощен, несекващ сигнал подавяше всички човешки гласове чак до покривите на къщите. И всеки път, тъкмо когато човек най-малко го очакваше, те внезапно спираха, след което очевидно обучената за такива случаи тълпа на улицата отново изреваваше песента си в настъпилата за миг всеобща тишина — на светлината на автомобилните прожектори ясно се виждаше широко отворената уста на всеки един, — докато междувременно опомнилите се противници надаваха от всички балкони и прозорци вик, десеторно по-силен отпреди, тъй че след кратката своя победа ония на улицата замлъкваха, поне с оглед на такава височина, напълно.

— Е, малкият, харесва ли ти? — попита Брунелда, която, плътно притиснала Карл, се въртеше насам-натам, за да види колкото е възможно повече неща с бинокъла си. Отговорът на Карл се състоеше единствено в кимване с глава. С крайчеца на окото си той забеляза, че Робинсън разпалено съобщава на Деламарш различни подробности за поведението на Карл, на които обаче Деламарш, изглежда, не придаваше кой знае какво значение, защото непрекъснато се мъчеше да изтласка встрани Робинсън с лявата си ръка — с дясната бе прегърнал Брунелда.

— Не искаш ли да погледнеш през бинокъла? — попита Брунелда и потупа Карл по гърдите, за да му покаже, че се обръща към него.

— И така виждам достатъчно — отвърна Карл.

— Опитай де! — настоя Брунелда. — Ще виждаш още по-добре.

— Очите ми са силни — рече Карл, — виждам всичко.

А когато тя доближи бинокъла към очите му, той възприе това не като проява на внимание, а като досаждане, защото Брунелда изрече една-единствена дума с мелодичен, ала твърде заплашителен глас:

— Ти!

Понеже бинокълът бе на очите на Карл, той погледна през него, но не видя нищо.

— Нищо не виждам — рече Карл и понечи да се отърве от бинокъла, но тя го стискаше здраво, а главата му, положена върху гърдите й, не можеше да се помръдне нито назад, нито настрани.

— Сега обаче виждаш, нали? — каза тя и завъртя винта на бинокъла.

— Не, и сега не виждам — отвърна Карл и си помисли, че против желанието си действително бе освободил Робинсън от задълженията му, защото непоносимите прищевки на Брунелда се стоварваха върху собствения му гръб.

— Кога най-сетне ще видиш? — рече тя и продължи да върти винта, като обливаше цялото лице на Карл с тежкия си дъх. — Сега ли?

— Не, не, не! — изкрещя Карл, въпреки че вече можеше да различава всичко, макар и твърде неясно. Но тъкмо сега Брунелда се обърна за нещо към Деламарш и престана да притиска така силно бинокъла към лицето на Карл, ето защо той отново можеше да гледа към улицата с невъоръжено око, без да му обръщат особено внимание. По-късно Брунелда вече не настояваше да изпълни желанието й, а използваше бинокъла сама.

Долу от ресторанта бе излязъл келнер и като се суетеше на прага, приемаше поръчките от предводителите. Личеше как се надига на пръсти, за да хвърли поглед във вътрешността на заведението и да извика колкото се може повече хора от персонала. По време на тази подготовка, насочена очевидно към голямото безплатно пиене, кандидатът не преставаше да говори. Носачът му, този огромен мъж, който служеше единствено на него, се завърташе леко на всеки няколко изречения, за да могат думите на оратора да стигнат до всички краища на множеството. Кандидатът седеше предимно съвсем свит и с резки движения на едната си свободна ръка и на цилиндъра в другата се опитваше да придаде възможно най-голяма действена сила на думите си. Само от време на време, на почти равни промеждутъци той се сепваше, надигаше се с разперени ръце, обръщаше се не към отделна група, а към цялото множество, обръщаше се към обитателите на сградите чак до най-високите етажи, макар да бе съвършено ясно, че дори на най-долните етажи никой не може да го чуе; пък и ако имаше такава възможност, никой не би и поискал да го слуша, понеже всеки прозорец и всеки балкон бяха заети поне от един крещящ оратор. Междувременно неколцина келнери изнесоха от ресторанта пълна с искрящи чаши табла, голяма колкото билярдна маса. Предводителите организираха раздаването така, че всеки да мине покрай вратата на ресторанта. Но макар чашите върху таблата непрекъснато да се пълнеха, те се оказаха недостатъчни за тълпата, тъй че двама сервитьори трябваше да излязат иззад таблата и да обслужват и останалото множество. Кандидатът, разбира се, бе спрял да приказва и използваше почивката за събиране на нови сили. Носачът му бавно крачеше с него, встрани от тълпата и от ярката светлина, съпровождаха го само неколцина от най-близките му привърженици и му говореха, вдигнали глави нависоко.

— Я го гледай ти малкия — обади се Брунелда, — от толкова много зяпане сякаш е забравил къде се намира.

И съвсем неочаквано за Карл тя извъртя главата му с две ръце така, че го погледна в очите. Всичко продължи само миг, защото Карл веднага отблъсна ръцете й и ядосан, задето не го оставят поне за малко на мира, но същевременно обладан от желание да излезе на улицата и да види всичко съвсем отблизо, той напрегна всички сили, за да се освободи от хватката на Брунелда и рече:

— Моля, пуснете ме да си вървя.

— Ще останеш при нас — каза Деламарш, без да вдига поглед от улицата, и само протегна ръка, за да попречи на Карл да се измъкне.

— Недей — рече Брунелда и отстрани ръката на Деламарш, — разбира се, че ще остане.

И тя притисна Карл към парапета с такава сила, че той би трябвало да се боричка с нея, ако искаше да се освободи. Но дори да успееше, нима щеше да постигне нещо? Вляво от него стоеше Деламарш, вдясно се бе изправил Робинсън — намираше се в истински плен.

— Радвай се, че не те изхвърлят! — каза Робинсън и потупа Карл с дланта си, която бе проврял през ръката на Брунелда.

— Да го изхвърляме ли? — извика Деламарш. — Избягалите разбойници не ги изхвърлят, ами ги предават на полицията. И ако не кротува, това може да го сполети още утре.

От този миг зрелището на улицата не доставяше никаква радост на Карл. Насила се приведе над парапета, понеже Брунелда не му позволяваше да се изправи. Гледаше угрижен и с разсеяни очи към хората долу, които минаваха пред ресторанта на групи от по двайсетина души, вземаха чашите си, обръщаха се и вдигаха тези чаши по посока на заетия изключително със себе си кандидат, надаваха хвалебствен възглас, изпразваха чашите и шумно ги оставяха обратно на таблата, макар от такава височина да не се чуваше нищо, след което отстъпваха място на друга, нетърпеливо напираща група. По заповед на предводителите оркестърът, който досега бе свирил в ресторанта, беше излязъл на улицата, големите му духови инструменти се открояваха с блясъка си сред тъмната тълпа, но общата глъчка почти поглъщаше музиката. Сега улицата — поне от тази страна, където се намираше ресторантът — бе изпълнена с хора. Стичаха се отгоре, оттам, където Карл бе пристигнал сутринта с автомобила, прииждаха отдолу, откъм моста, и дори хората от околните къщи не бяха успели да устоят на изкушението лично да вземат участие във всичко, защото по балконите и прозорците бяха останали почти само жени и деца, а мъжете се тълпяха пред входовете. Музиката и почерпката вече бяха постигнали целта си, събрали се бяха достатъчно много хора, един от предводителите, ограден от два автомобилни прожектора, махна на оркестъра да спре, изсвири пронизително и всички видяха отстъпилия малко встрани носач бързо да се приближава заедно с кандидата по пътя, който му проправяше един от съмишлениците.

Кандидатът едва бе стигнал до вратата на ресторанта, когато започна новата си реч на светлината на прожекторите, образували тесен кръг около него. Сега обаче всичко бе много по-трудно отпреди, носачът нямаше каквато и да било свобода на движенията, блъсканицата бе твърде голяма. Най-близките сподвижници, които по-рано се бяха опитвали с всички възможни средства да засилят въздействието от думите на кандидата, сега с големи усилия успяваха да се задържат наблизо до носача, двайсетина от тях дори здраво се бяха вкопчили в него. Но и този толкова силен човек не бе в състояние да направи и крачка натам, където той искаше, а за въздействие върху множеството чрез различни обръщания, чрез подходящо напредване или отстъпване не можеше и да се мисли. Тълпата се блъскаше в безреда, хората лежаха едни върху други, никой вече не стоеше прав, съперниците като че ли се бяха умножили благодарение на новодошлите зяпачи, носачът дълго бе стоял близо до вратата на ресторанта, но ето че без видима съпротива се остави да го повлекат насам-натам по улицата, кандидатът не преставаше да говори, но вече не се разбираше дали излага програмата си, или вика за помощ; доколкото можеше да се види, беше се появил и противников кандидат, дори повече от един, понеже тук-там светлината внезапно озаряваше по някой издигнат от тълпата човек с бледо лице и свити пестници, който държеше реч, приветствана от многогласни викове.

— Какво става там? — в пълно объркване се извърна Карл към пазачите си.

— Виж го ти малкия, колко е развълнуван! — подметна Брунелда към Деламарш и улови Карл за брадата, за да притегли главата му към себе си. Но Карл се възпротиви и понеже гледката на улицата му бе отнела всякакви задръжки, се дръпна с такава сила, че Брунелда не само разхлаби прегръдката си, но отстъпи и съвсем го пусна.

— Е, достатъчно погледа! — рече тя, очевидно раздразнена от държането на Карл. — Върви в стаята, нареди леглата и подготви всичко за през нощта! — И протегна ръка към стаята.

Това бе посоката, в която Карл бе възнамерявал да се отправи още преди няколко часа, ето защо не й възрази нито с една дума. В този миг откъм улицата долетя шум на много разбити стъкла. Карл не можа да се сдържи и бързо се върна към парапета, за да хвърли още един бегъл поглед надолу. Оказа се, че на противниците се е удало да извършат нещо, което може би беше от решаващо значение — всички прожектори, носени от сподвижниците на кандидата, чиято силна светлина бе правила насъбраните хора свидетели поне на главните действия и по този начин бе допринасяла за спазването на определени граници, бяха едновременно изпотрошени. Сега за кандидата и носача му оставаше само обикновеното колебливо осветление, чиято поява бе така внезапна, че действаше като пълен мрак. Дори приблизително не бе възможно да се определи къде точно се намира кандидатът, а заблудата, предизвикана от мрака, се умножаваше още повече от току-що подетата, мощна и всеобща песен, която идеше от долния край на улицата, откъм моста.

— Нали ти казах какво да вършиш! — рече Брунелда. — Хайде, побързай. Уморена съм — добави тя и протегна нагоре ръце, тъй че гърдите й се издадоха още по-напред от обикновено. Деламарш, чиято ръка все още я прегръщаше, се отдели заедно с нея в един от ъглите на балкона. Робинсън тръгна подир тях, за да махне остатъците от храната си, които още се търкаляха там.

Карл прецени, че трябва да използва тази благоприятна възможност. Той вече нямаше време да гледа към улицата, от онова, което ставаше долу, щеше да види достатъчно, и то много по-добре, ако слезеше там. Прекоси с два скока озарената от червеникава светлина стая, но намери вратата й затворена и без ключ. Трябваше да го намери, но кой ли би намерил в този безпорядък някакъв си ключ, и то за това кратко, скъпоценно време, с което разполагаше Карл? Сега вече трябваше да е на стълбището, трябваше да тича, да тича… Затършува за ключа. Търсеше го във всички чекмеджета, до които можеше да се добере, търсеше го по масата, на която имаше какви ли не съдини, салфетки и някаква наскоро започната бродерия, привлечен бе от едно кресло, върху което се намираше цяла объркана купчина от стари дрехи, в които навярно имаше ключ, но никой никога не би го намерил, а накрая се хвърли върху канапето, което действително миришеше лошо, и заопипва по всички ъгълчета и гънки да не би ключът да е там. Сетне се отказа от търсенето и застана в средата на стаята. Брунелда сигурно държеше ключа на пояса си, нали там имаше толкова много и най-различни неща, тъй че цялото това търсене бе напразно.

Тогава Карл хвана слепешката два ножа и ги мушна между двете крила на вратата, единия горе, другия долу, за да си създаде по този начин две раздалечени една от друга опорни точки. Едва натисна ножовете и остриетата им се пречупиха. Това бе добре дошло за него, защото остатъците от остриетата щяха да държат още по-здраво. И той ги задърпа с всичка сила, разперил ръце и широко разкрачен, пъхтящ, и с очи, вперени във вратата. Ясно доловимото разхлабване на ключалката го зарадва, понеже разбра, че вратата не би могла да устои дълго, трябваше обаче да се действа внимателно, защото в никакъв случай не биваше да я отвори шумно и да привлече вниманието на хората, застанали на балкона; частите на ключалката трябваше да се отделят съвсем бавно и тъкмо към това с голяма предпазливост се стремеше и Карл, който все повече приближаваше очи към нея.

— Я виж ти! — разнесе се внезапно гласът на Деламарш. И тримата се намираха в стаята, завесата зад тях вече бе спусната, Карл очевидно не ги бе чул да влизат, но веднага щом ги видя, пусна ножовете. Нямаше обаче никакво време да каже нещо, с което да обясни или оправдае постъпката си, понеже в изблик на гняв, многократно по-силен, отколкото бе необходимо в случая, Деламарш се втурна към Карл, а шнурът на халата му описа във въздуха голяма фигура. В последния миг Карл успя да отбегне нападението, би могъл да измъкне ножовете от вратата и да ги използва за отбрана, но не го стори, а като се приведе и хвърли напред, сграбчи широката яка на халата на Деламарш, обърна я нагоре, изтегли я още по-нависоко — халатът бе твърде голям за Деламарш — и хвана Деламарш за главата, който, неимоверно смаян от случилото се, отначало размаха напосоки ръцете си и едва след време заудря с юмруци по гърба на Карл, но все пак не с пълни сили; за да запази лицето си, Карл се бе притиснал до гърдите на Деламарш. Понасяше юмручните му удари, макар да се гърчеше от болка и макар те да ставаха все по-силни — и как нямаше да ги понася, след като виждаше победата пред себе си! Стиснал здраво главата на Деламарш, поставил палците си точно върху очите му, той го тикаше пред себе си натам, където мебелите бяха струпани на особено объркани купища и освен това се опитваше да заплете шнура на халата около нозете му, за да го принуди да падне.

Но тъй като се налагаше да се занимава изцяло с Деламарш, а съпротивата на последния все повече нарастваше и враждебното тяло му оказваше все по-жилав отпор, Карл забрави, че в стаята има и други хора освен него и Деламарш. Но твърде скоро бе принуден да си спомни за тях, защото нозете му отказаха да го слушат, тъй като хвърлилият се на пода Робинсън с вик ги раздалечи. Карл изпъшка и пусна Деламарш, който отстъпи още една крачка. Широко разкрачена, с леко подгънати колене, Брунелда бе застанала с цялата си тежест в средата на стаята и следеше онова, което се вършеше, с блеснали очи. Дишаше тежко, сякаш сама участваше в боричкането, втренчваше се и бавно свиваше юмруци. Деламарш успя да свали яката си и най-сетне отново можеше да вижда, тъй че борбата престана да бъде борба, а се превърна в едностранно наказание. Той улови Карл отпред за ризата, почти го вдигна от пода и без дори да го поглежда от презрение, го запрати с такава сила към един скрин, отдалечен на няколко крачки, та в първия миг Карл си рече, че острите болки в гърба и главата, предизвикани от удара в скрина, идат може би непосредствено от ръката на Деламарш.

— Проклет негодник! — чу той от тъмнината, която се бе спуснала пред потрепващите му очи, силния вик на Деламарш. И в първата немощ, с която рухна пред скрина, до ушите му стигнаха още думите: — Почакай, ще ти дам да разбереш!

Когато отново дойде на себе си, наоколо бе съвсем тъмно, навярно още беше нощ, откъм балкона струеше бледа лунна светлина, която проникваше под завесата в стаята. Долавяше се спокойното дишане на останалите трима, като най-шумно бе това на Брунелда, която пъхтеше насън така, както понякога правеше, докато приказваше; не беше обаче никак лесно да се установи къде точно се намираха тримата заспали, защото цялата стая бе изпълнена от шума на дишането им. Едва след като проучи донякъде обстановката, Карл помисли и за себе си и много се изплаши, понеже, макар да се чувстваше превит и вдървен от болки, все пак не бе предполагал, че има и тежка кървяща рана. Сега обаче усещаше главата си натежала, а цялото му лице, шията, гърдите под ризата бяха влажни като от кръв. Трябваше да иде на светло, за да види точно в какво състояние се намира, може би го бяха осакатили и тогава Деламарш сигурно на драго сърце би го пуснал да си върви, но какво ли щеше да прави в такъв случай? За него нямаше да има каквито и да било изгледи. Спомни си за момчето с обезобразения нос на входа на сградата и за миг покри лицето си с ръце.

Несъзнателно се извърна към вратата и се повлече натам. Скоро докосна с крайчеца на пръстите си някакъв ботуш, който преминаваше в крак. Сигурно беше Робинсън, кой друг можеше да спи с ботуши? Бяха му наредили да легне напреки на вратата, за да предотврати бягството на Карл. Но нима състоянието, в което се намираше Карл, им беше непознато? Засега той изобщо не искаше да бяга, единственото му желание беше да се добере до някаква светлина. Тъй че, щом не можеше да излезе през вратата, трябваше да иде на балкона.

Масата за хранене откри на очевидно много по-различно място в сравнение с вечерта, канапето, към което Карл се приближи с обяснима предпазливост, за голяма негова изненада се оказа празно, затова пък в средата на стаята се натъкна на много, макар и силно притиснати дрехи, завивки, завеси, възглавници и килими. Отначало си рече, че купчината е малка като тази, която бе видял предишната вечер на канапето и която се бе смъкнала леко на пода, но искрено се удиви, когато при по-нататъшното си пълзене разбра, че тук има сякаш цял вагон с подобни вещи, извадени навярно за през нощта от шкафа, където ги държат денем. Заобиколи купчината и скоро откри, че цялото това нещо представлява постеля, на чийто връх, както сам се убеди след внимателно опипване, спяха Деламарш и Брунелда.

Сега вече знаеше кой къде спи, затова побърза да се измъкне на балкона. Светът, в който бързо се изправи от външната страна на завесата, сега бе съвсем друг. Разходи се малко на балкона под яркия блясък на луната, вдъхна свежия нощен въздух. Погледна към улицата, сега тя бе съвсем тиха, само откъм ресторанта все още се носеше приглушена музика, някакъв човек метеше тротоара пред вратата; на същата тази улица, където вечерта необузданата всеобща глъчка не позволяваше виковете на един предизборен кандидат да бъдат различени сред хилядите други гласове, сега ясно можеше да се долови как метлата дращи по плочите.

Вниманието на Карл бе привлечено от една маса на съседния балкон, на която бе седнал млад мъж и четеше. Имаше малки мустаци, които постоянно подръпваше по време на четенето, съпроводено с бързи движения на устните. Седеше, с лице, обърнато към Карл, пред малка, отрупана с книги маса, беше свалил електрическата крушка от стената и я бе закрепил между две големи книги, тъй че ярката й светлина изцяло го озаряваше.

— Добър вечер — каза Карл, който сякаш бе забелязал младия човек да поглежда към него.

Навярно обаче се бе заблудил, понеже младежът с нищо не показа, че го е видял досега, а постави длан над очите си, за да избегне светлината и да установи откъде иде този внезапен поздрав, след което, понеже все още не можеше да забележи нищо, вдигна високо лампата, за да освети с нея съседния балкон.

— Добър вечер — отвърна най-сетне и той, взира се известно време насам и добави: — Е, и какво друго?

— Преча ли ви? — попита Карл.

— Разбира се — рече мъжът и отново постави лампата на предишното й място.

С тези думи бе отстранено всякакво желание за осъществяване на връзка, но въпреки това Карл не напусна онзи ъгъл на балкона, в който бе най-близо до човека. Гледаше го безмълвно как чете книгата си, как прелиства страниците, как от време на време проверява нещо в друга книга, която разгръща светкавично, и често си прави бележки в една тетрадка, при което навежда лицето си учудващо близо до нея.

Дали този човек не бе студент? По всичко личеше, че изучава нещо. Не по-различно от него — ах, колко отдавна бе това! — и Карл бе седял у дома на масата на родителите си и бе писал домашните си задания, докато баща му четеше вестник или се занимаваше с деловодството и кореспонденцията на един съюз, а майка му бе заета с ръкоделието си и дърпаше високо конеца от плата. За да не пречи на баща си, Карл слагаше на масата само тетрадката и писалката си, а книгите, които му бяха необходими, подреждаше на два стола вляво и вдясно от себе си. Какъв покой цареше там! Колко рядко в стаята влизаха чужди хора! Още като невръстно дете Карл винаги с радост бе наблюдавал как привечер майка му заключва вратата на жилището им. Тя не би могла да предполага, че някой ден Карл ще се опитва да разбива чужди врати с помощта на ножове.

И за какво ли му е било цялото негово учение? Всичко бе забравил; ако се наложеше да продължи следването си тук, щеше да му е много трудно. Спомни си как у дома бе боледувал цял месец — какви усилия трябваше да полага по-късно, за да навакса загубата от прекъснатото учение! А тук освен учебника по английска търговска кореспонденция отдавна не бе хващал някаква книга.

— Ей, млади момко — Карл внезапно чу да се обръщат към него, — не може ли да застанете другаде, а? Вторачили сте се в мен и ужасно ми пречите. Поне в два през нощта човек има право да поработи несмущаван на балкона си, нали? Искате ли нещо от мен?

— Следвате ли нещо? — попита Карл.

— Да, да — отвърна мъжът и реши да използва тези загубени за учението му мигове, за да сложи книгите си отново в ред.

— Е, да не ви преча повече — рече Карл, — и без това смятам да си влизам в стаята. Лека нощ.

Мъжът дори не отговори, а с внезапна решителност отново се залови с науките си след отстраняването на тази пречка, като тежко отпусна чело на дясната си ръка.

Карл се намираше вече пред самата завеса, когато се сети защо всъщност бе излязъл — нали не знаеше какво точно бе състоянието му? Защо главата му тежеше така? Опипа я и с изненада установи, че там няма кървяща рана, както се бе опасявал в тъмното, а само превръзка, която беше все още влажна и приличаше на чалма. Ако се съдеше по провисналите тук-там останки от дантела, тя бе отпорена от някое старо бельо на Брунелда, което по всяка вероятност Робинсън бе омотал криво-ляво около главата на Карл. Само че бе забравил да го изстиска, тъй че през времето, в което Карл се бе намирал в несвяст, водата се бе стичала по лицето му, а ризата му беше подгизнала и тъкмо това бе уплашило толкова много Карл.

— Ама вие още ли сте тук? — попита мъжът и премигна насам.

— Сега вече наистина си отивам — рече Карл, — само исках да видя нещо, понеже в стаята е съвсем тъмно.

— Кой сте вие всъщност? — каза мъжът, сложи писалката си в разтворената пред него книга и пристъпи към парапета. — Как се казвате? Какво ви е довело при тия хора? Отдавна ли сте тук? Какво искахте да видите? Светнете и вашата лампа, за да мога да ви разгледам.

Карл го послуша, но преди да отговори, придърпа още по-плътно завесата, за да не би някой отвътре да забележи нещо.

— Моля да ме извините — рече той шепнешком, — че говоря толкова тихо. Ако ме чуят ония вътре, пак ще се вдигне страшна врява.

— Пак, така ли? — попита мъжът.

— Да — отвърна Карл, — тази вечер здравата се карах с тях. Сигурно ми е останала ужасна цицина. — И той опипа темето си.

— И каква е била тази караница? — попита мъжът и понеже Карл не отговори веднага, добави: — Спокойно можете да ми доверите изцяло всичко, което са ви сторили тия господа. Ненавиждам и тримата, но най-вече вашата дама. Впрочем не бих се учудил, ако вече са успели да ви настроят против мен. Името ми е Йозеф Мендел, студент.

— Да — рече Карл, — вече ми разказаха някои неща за вас, но между тях нямаше нищо лошо. Веднъж се е наложило да лекувате госпожа Брунелда, нали?

— Да, да — засмя се студентът. — Още ли мирише канапето?

— И още как! — отвърна Карл.

— Е, това е много радостно — рече студентът и прокара длан през косите си. — А защо ви правят цицини?

— Ами скарахме се — рече Карл и започна да размишлява как да обясни на студента всичко. После обаче прекъсна размисъла си и попита: — А не ви ли преча?

— Първо — отвърна студентът, — вече ми попречихте, а аз за съжаление съм толкова нервен, че ми е необходимо доста време, докато се върна в предишното си състояние. Откакто започнахте да се разхождате по балкона, ученето изобщо не ми върви. А, второ, в три часа винаги правя почивка. Тъй че разказвайте спокойно. Аз също съм любопитен.

— Всичко е съвсем просто — рече Карл. — Деламарш иска да остана при него като слуга. Аз обаче не искам. Желанието ми беше да си отида още вечерта. Той не ме пусна, заключи вратата, аз се опитах да я разбия и така се стигна до свадата. Много съм нещастен, че още се намирам тук.

— Имате ли някаква друга работа? — попита студентът.

— Не — отвърна Карл, — но за мен това няма никакво значение, достатъчно е само да изляза оттук.

— Така, така… — продума студентът. — Значи, за вас няма никакво значение…

Известно време двамата мълчаха. Сетне студентът попита отново:

— А защо не искате да останете при тия хора, а?

— Деламарш е лош човек — рече Карл, — познавам го и от по-рано. Веднъж се мъкнах цял ден с него и накрая се радвах, че вече не сме заедно. Та сега да стана негов слуга ли? Как не!

— Ах, де да бяха всички слуги така придирчиви при избора на своите господари! — каза студентът и като че ли се усмихна. — Вижте, през деня съм продавач, и то от най-нисшата степен, по-скоро момче за поръчки в магазина на Монтли. Този Монтли несъмнено е мръсник, но това хич не ме интересува, яд ме е само, че ми плащат толкова малко. Тъй че можете да вземете пример от мен.

— Как? — удиви се Карл. — Денем продавате, а нощем учите?

— Да — потвърди студентът, — другояче не може. Опитвал съм какво ли не, но този начин на живот все пак е най-добрият. Преди години бях само студент, и през деня, и през нощта, но за малко не пукнах от глад, спях в една мръсна стара бърлога и не смеех да вляза в аудиториите с тогавашния си костюм. Ала всичко това вече е минало.

— Но кога спите? — попита Карл и изгледа студента с любопитство.

— Да спя ли? — възкликна студентът. — Ще спя, когато свърша следването си. А засега пия черно кафе.

И той се обърна, измъкна изпод масата си голям термос, наля си от него черно кафе в една чашка и го гаврътна така бързо, както се поглъща лекарство, за да се усети колкото може по-малко от вкуса му.

— Хубаво нещо е черното кафе — рече студентът. — Жалко, че сте толкова далеч, та не мога да налея мъничко и на вас.

— Черното кафе не ми е вкусно — рече Карл.

— И на мен — засмя се студентът, — но за къде щях да съм без него? Ако го нямаше черното кафе, Монтли не би ме държал нито миг. Все споменавам тоя Монтли, макар той естествено да си няма и понятие за съществуването ми. Никак не мога да си представя как ли бих се държал на работното си място, ако не криех там в писалището термос със същата големина, защото не съм и помислял да прекратя пиенето на кафе, макар че, вярвайте ми, скоро сигурно ще легна зад писалището и ще заспя. За съжаление там вече предчувстват подобно нещо и ме наричат Черното кафе, което е много глупава смешка и сигурно е попречило на моя напредък.

— А кога ще завършите следването си? — попита Карл.

— Бавно върви тая работа… — промълви студентът с наведена глава. Отдръпна се от парапета и отново седна на масата, опря лакти на разтворената книга, прокара ръце през косите си и каза: — Може би ще трае още една до две години.

— И аз исках да следвам — продума Карл, сякаш подобно обстоятелство му даваше право на по-голямо доверие от това, което вече му бе засвидетелствал отново замлъкналият студент.

— Аха — каза студентът и не стана съвсем ясно дали отново чете книгата си или само се взира разсеяно в нея, — радвайте се, че сте се отказали от следването си. Самият аз следвам вече години, и то единствено понеже съм започнал. Не изпитвам почти никакво удовлетворение, а още по-малки са изгледите за бъдещето ми. Какви ли изгледи мога да имам! Америка е пълна с доктори-шарлатани.

— А аз исках да стана инженер — бързо подметна Карл към студента, който, изглежда, съвсем бе разсеял вниманието си.

— А сега трябва да станете слуга на тия хора — продума студентът и бегло го погледна — и това, естествено, ви наскърбява.

Подобен извод несъмнено бе плод на недоразумение, но Карл навярно би могъл да го използва при студента. Ето защо той попита:

— Дали няма да се намери някое място в магазина ви и за мен?

Този въпрос напълно откъсна студента от книгата му; не беше и помислял, че ще се наложи да помага на Карл да си намери работа.

— Опитайте — каза той, — или по-добре недейте опитва. Намирането на работа при Монтли е най-големият успех в досегашния ми живот. Ако трябва да избирам между следването си и службата, ще предпочета, естествено, службата. Усилията ми са насочени единствено към предотвратяване на необходимостта от подобен избор.

— Значи, много е трудно човек да започне там работа… — рече Карл по-скоро на себе си.

— А вие как си мислите? — каза студентът. — Много по-лесно е да станеш окръжен съдия, отколкото портиер при Монтли.

Карл замълча. Този студент, който явно бе далеч по-опитен от него и който имаше някакви — все още неизвестни за Карл — причини да мрази Деламарш, но затова пък не желаеше нищо лошо на Карл, не намираше нито една дума, с която да го насърчи да напусне Деламарш. При това той дори не знаеше, че Карл е заплашен от полицията и може донякъде да се крие от нея единствено при Деламарш.

— Гледахте снощи манифестацията долу на улицата, нали? Човек, който не знае как точно стоят нещата, би могъл да си рече, че този кандидат — името му е Лобтър — сигурно разполага с някакви шансове или поне е един от възможните победители, нали?

— Не разбирам нищо от политика — каза Карл.

— Това е грешка — рече студентът. — Но дори да не разбирате, все пак имате очи и уши. Човекът несъмнено имаше и приятели, и врагове — не вярвам това да не ви е направило впечатление. Но ако искате да знаете моето мнение, той няма каквито и да било шансове да бъде избран. Случайно знам всичко за него, тук при нас живее един, който го познава. Не е неспособен, а колкото до политическите му възгледи и политическото му минало, едва ли би могъл да се намери по-подходящ съдия за нас. Но никой не мисли, че може да бъде избран и той неминуемо ще пропадне, ще хвърли жалките си доларчета за предизборната кампания и това ще е всичко.

Известно време Карл и студентът се гледаха мълчаливо. Студентът кимна с усмивка и положи длан върху изморените си очи.

— Е, няма ли да вървите да спите? — попита той после. — Аз трябва отново да започвам четенето. Вижте само колко работа ме чака! — И той бързо прелисти половината книга, за да запознае Карл с работата, която му предстои.

— Е, тогава лека нощ — рече Карл и се поклони.

— Елате някой път към нас — каза студентът, който отново бе седнал на масата си, — естествено, само ако имате желание. Тук винаги ще намерите много хора. От девет до десет вечерта ще имам време и за вас.

— Значи, съветвате ме да остана при Деламарш? — попита Карл.

— Непременно — отвърна студентът и вече приведе глава над книгите си. Като че ли не той, а някой друг бе казал тази дума; тя звучеше в ушите на Карл, изречена сякаш от глас, който бе по-плътен от гласа на студента. Карл хвърли още един поглед към студента, който сега седеше под светлината на лампата си съвсем неподвижен, обгърнат от дълбокия мрак; после пристъпи бавно към завесата и се вмъкна в стаята. Посрещна го обединеното дишане на тримата спящи. Потърси по протежение на стената канапето и когато го откри, спокойно се изтегна на него, сякаш това бе леглото му. Понеже студентът, който добре познаваше и Деламарш, и тукашните отношения, а освен това бе и образован човек, го беше посъветвал да остане тук, на първо време той нямаше никакви опасения. Не си бе поставил толкова високи дели, колкото студента, кой знае дали вкъщи би му се удало да завърши следването си, а след като подобно нещо изглеждаше почти невъзможно дори вкъщи, никой не можеше да иска от него да го осъществи в чуждата страна. Но надеждата да си намери такава служба, в която да постигне нещо и това нещо да се радва на всеобщо признание, бе несъмнено по-голяма, ако на първо време приемеше мястото, предложено му от Деламарш, и изчакаше по-благоприятна възможност. На тази улица, изглежда, се намираха доста канцеларии от средно или долно равнище, които в случай на нужда едва ли бяха много придирчиви при подбора на своя персонал. Ако се наложеше, той на драго сърце би станал там и прислужник, но в края на краищата не беше изключено да го назначат и за чисто канцеларска работа, тъй че някой ден да седи като чиновник на писалището си и от време на време да хвърля безгрижен поглед от разтворения прозорец — също като оня служител, когото бяха зърнали днес при прекосяването на дворовете. Затвори очи и се успокои с мисълта, че е още млад и че Деламарш все някой ден ще го пусне; домакинството им тук нямаше вид, че ще трае цяла вечност. Намереше ли си обаче работа в такава канцелария, Карл смяташе да се занимава единствено с преките си задължения там, а не да пилее силите си като студента. Ако имаше нужда, би се трудил в канцеларията и нощем — нещо, което неминуемо щяха да искат от него в началото, понеже подготовката му бе доста оскъдна. Щеше да работи единствено за доброто на службата, в която би попаднал, и да изпълнява всякакви задължения, дори такива, които останалите чиновници в канцеларията биха отхвърлили като недостойни за тях. Добрите намерения напираха в главата му, сякаш бъдещият му началник бе застанал пред канапето и четеше всичко по лицето му.

Обзет от такива мисли, Карл заспа; в полусън го сепна леко само могъщата въздишка на Брунелда, която, очевидно измъчвана от кошмари, се превъртя в постелята си.