Франц Кафка
Америка (5)

Хотел „Оксидентал“

В хотела Карл веднага бе отведен в нещо като канцелария, където главната готвачка, взела в ръка някакъв бележник, диктуваше писмо на една млада машинописка, която седеше пред пишещата си машина. Извънредно прецизното диктуване и уверените, гъвкави удари по клавишите се надпреварваха с едва доловимото тиктакане на стенния часовник, който показваше вече почти единайсет и половина.

— Така! — възкликна главната готвачка и затвори своя бележник, а машинописката скочи и покри машината с дървения капак, като при тези свои механични действия нито за миг не изпусна от очи Карл. Все още приличаше на ученичка, престилката й бе изгладена много грижливо, на раменете например беше надиплена вълнообразно, прическата й бе доста висока и човек не можеше да не се учуди, когато след всички тези подробности видеше сериозното й лице. След като се поклони най-напред на главната готвачка, а подир това и на Карл, тя се оттегли, а Карл неволно отправи към главната готвачка въпросителния си поглед.

— Добре направихте, че дойдохте — каза главната готвачка. — А вашите другари?

— Не ги доведох — отвърна Карл.

— Те излизат много рано, нали? — продума главната готвачка, сякаш по този начин искаше да си изясни нещата.

„Нима не си мисли, че и аз излизам с тях?“ — рече си Карл и за да отстрани каквото и да било съмнение, каза:

— Скарахме се.

Главната готвачка, изглежда, възприе това като приятна новина.

— В такъв случаи сте свободен, така ли? — попита тя.

— Да, свободен съм — отвърна Карл, макар да не виждаше нищо, което да е по-малоценно.

— Слушайте, не бихте ли започнали работа тук, в хотела? — попита главната готвачка.

— На драго сърце — продума Карл, — ала познанията ми са крайно незначителни. Не мога например дори да пиша на машина.

— Това не е толкова важно — рече главната готвачка. — На първо време бихте могли да постъпите на някое съвсем дребно място, а впоследствие, ако проявите усърдие и внимание, да се издигнете по-нагоре. Във всеки случай ми се струва, че за вас ще е най-добре да се установите някъде, вместо да се шляете насам-натам. Не ми изглеждате склонен към подобно нещо.

„И чичо ми би се подписал под такива думи“ — помисли си Карл и кимна в знак на съгласие. В същото време му дойде наум, че той, към когото проявяваха толкова грижи, все още не се е представил, затова рече:

— Моля да ме извините, че още не съм се представил. Казвам се Карл Росман.

— Немец сте, така ли?

— Да — потвърди Карл, — и съм сравнително отскоро в Америка.

— Откъде сте?

— От Прага, Бохемия — отвърна Карл.

— Я виж ти! — възкликна главната готвачка на немски, но със силно подчертан английски акцент и почти вдигна ръце. — В такъв случай сме сънародници. Казвам се Грете Мицелбах и съм родом от Виена. А Прага познавам отлично, половин година съм работила в „Златната гъска“ на Вацлавски Намести. Виж ти, виж ти…

— Кога е било това? — поинтересува се Карл.

— О, преди много, много години.

— Старата „Златна гъска“ я събориха преди две години — рече Карл.

— Да, да — продума главната готвачка, потънала в спомени за отминалите времена.

Ала внезапно отново се оживи и като хвана ръцете на Карл, извика:

— Сега, когато излезе, че сте мой сънародник, за нищо на света не бива да се махате оттук. Не искате ли например да станете пиколо и да обслужвате асансьор? Достатъчно е да кажете „да“, и желанието ви ще се осъществи. Ако сте пообиколили тук-там, сигурно знаете, че не е лесно да си намерите такава работа, защото по-добро начало от нея не бихме могли и да си представим. Ще бъдете в непосредствен контакт с всички гости на хотела, винаги ще ви виждат, ще ви поставят малки задачи; с една дума, всеки ден ще имате възможност да се издигате по-нависоко. А грижата за останалото спокойно можете да предоставите на мен.

— На драго сърце бих станал пиколо — рече Карл след кратка пауза. Щеше да бъде напълно безсмислено да се откаже от тази длъжност заради своите пет гимназиални класа. Тук, в Америка, би имал много по-голямо основание да се срамува от тези пет гимназиални класа. Впрочем пиколата винаги бяха харесвали на Карл, винаги му бяха изглеждали като украшение на хотела.

— Не е ли необходимо да се владеят чужди езици? — попита той.

— Знаете немски, а и английският ви е твърде добър. Това е напълно достатъчно.

— Английски научих едва в Америка, за два месеца и половина — рече Карл, защото сметна, че не бива да премълчава единственото си достойнство.

— Това говори достатъчно добре за вас — увери го главната готвачка. — Като си помисля само какви трудности имах с английския аз! Но това беше преди цели трийсет години. Тъкмо вчера ми се случи да разговарям по този въпрос. Вчера имах рожден ден, петдесетия… — И тя се опита да прочете по лицето на Карл какво впечатление му прави достолепието на подобна възраст.

— В такъв случай ви желая много щастие — рече Карл.

— А, то винаги може да потрябва — отвърна тя, раздруса ръката на Карл и се натъжи донякъде при произнасянето на този отколешен израз от родния край, който й бе дошъл наум, докато говореше на немски. — Ах, но аз ви задържам прекалено дълго! — извика после тя. — Сигурно сте много уморен, пък и далеч по-добре бихме могли да обсъдим всичко през деня. Човек понякога се забравя от радост, че е срещнал свой сънародник. Елате, ще ви отведа във вашата стая.

— Искам да ви помоля за още нещо, госпожо главна готвачке — продума Карл, като видя телефона върху масата. — Възможно е утре, и то вероятно твърде рано, моите някогашни другари да донесат тук снимка, която ми е много нужна. Ще бъдете ли така добра да се обадите по телефона на портиера да прати тези хора при мен или да се разпореди да ме повикат?

— Разбира се — каза главната готвачка, — но няма ли да е достатъчно той просто да вземе от тях снимката? И що за снимка е това, ако смея да попитам?

— На нея са родителите ми — обясни Карл. — Не, бих искал да разговарям с хората лично.

Главната готвачка не каза нищо повече и даде по телефона съответното нареждане в портиерната, при което назова цифрата 536 като номер на стаята на Карл.

Сетне през една малка врата, разположена точно срещу входния портал, излязоха в тесен коридор, в който едно пиколо спеше, облегнато на перилата на асансьора.

— Е, ще се обслужим и сами — тихо продума главната готвачка и пусна Карл да влезе в кабината преди нея, а когато поеха нагоре, рече: — Работното време тук трае десет, дванайсет часа, а за такива момчета това е твърде много. Но в Америка става какво ли не! Ето това малко момче например е дошло тук едва преди половин година с родителите си от Италия. Сега обаче изглежда така, сякаш не издържа на такава работа, в лицето е кожа и кости, заспива по време на работа, макар че по природа е много работливо. Но достатъчно е да се труди тук или някъде другаде в Америка само още половин година, и ще започне да понася всичко с лекота, а след още пет години от него ще излезе як мъжага. Такива примери мога да ви давам часове наред. При това изобщо нямам предвид вас, понеже сте силно момче; на седемнайсет сте, нали?

— Другият месец навършвам шестнайсет — отвърна Карл.

— Едва шестнайсет! — възкликна главната готвачка. — Е, дръжте се тогава!

Стаята, в която тя отведе Карл, бе мансардна и една от стените й беше полегата, но осветлението от две електрически крушки я правеше много уютна.

— Не се стряскайте от обстановката — рече главната готвачка, — това не е хотелска стая, а част от моето жилище, което се състои от три стаи, тъй че никак не ме притеснявате. Ще заключа междинната врата, за да не се смущавате от нищо. Разбира се, като нов служител на хотела още утре ще получите собствена стаичка. Ако бяхте дошли заедно с другарите си, щях да ви настаня в общото спално помещение на хотелските служители, но тъй като сте сам, струва ми се, че тук ще се чувствате по-добре, макар да се налага да спите на канапето. А сега лека нощ, гледайте да се наспите добре, за да сте бодър за службата си. Утре работата ви все пак няма да е кой знае колко напрегната.

— Много съм ви признателен за любезността.

— Почакайте — спря се тя на изхода, — добре, че се сетих, инак щяха да ви събудят. — После се отправи към една странична врата в стаята, похлопа по нея и извика: — Терезе!

— Да, госпожо главна готвачке! — чу се гласът на малката машинописка.

— Когато ме будиш заранта, мини по коридора, защото тук в стаята спи един гостенин. Уморен е до смърт. — Казвайки това, тя се усмихна на Карл. — Разбра ли ме?

— Да, госпожо главна готвачке.

— Е, тогава лека нощ!

— Лека нощ.

— От няколко години — рече главната готвачка, сякаш се чувстваше длъжна да обясни — спя много лошо. Сега не мога да се оплача от поста, който заемам, и всъщност не би трябвало да имам никакви грижи. Ала това сигурно са последици от моите по-раншни грижи, сигурно на тях се дължи сегашното ми безсъние. Ако заспя в три през нощта, мога да съм доволна. Но тъй като още в пет, най-късно в пет и половина, пак трябва да съм на работното си място, заръчвам да ме събудят, и то съвсем внимателно, за да не се изнервя още повече. Ето защо ме буди Терезе. Но сега наистина знаете вече всичко, тъй че е време да си вървя! Лека нощ! — И въпреки пълнотата си тя почти се стрелна през вратата.

Карл се радваше, че ще може да се наспи, понеже през този ден здравата се бе изтощил. А и едва ли можеше да си пожелае по-добро обкръжение, за да спи дълго и непробудно. Наистина стаята не бе обзаведена като спалня, а по-скоро като гостна или — това сякаш бе най-точното — като приемна на главната готвачка и специално заради него тази вечер тук бе поставен и умивалник, ала все пак Карл не се чувстваше като натрапник и се радваше на грижи и внимание към него. Куфарът му, който вече бе донесен, отдавна не се бе намирал в по-голяма сигурност. Върху нисък скрин с чекмеджета, който бе застлан с едро оплетена вълнена покривка, имаше различни снимки в рамки и под стъкло; както разглеждаше стаята, Карл се спря и пред тях. Повечето снимки бяха стари и предимно на момичета, които — в старомодни, неудобни дрехи, с небрежно наложени малки, ала високи шапки, облегнали дясната си ръка на чадър — гледаха към онзи, който ги съзерцаваше, и все пак насочваха погледите си встрани от него. Сред снимките, които изобразяваха мъже, на Карл особено се понрави тази на един млад войник, който, положил кепето си на масичка, стоеше като вдървен с буйните си черни коси и бе напушван от горд, ала потиснат смях. Копчетата на униформата му бяха позлатени допълнително върху самата фотография. Всички тези снимки несъмнено бяха още от Европа и това сигурно можеше да се прочете на гърба им, но Карл не искаше да ги пипа. Така както те бяха поставени тук, и той би могъл да сложи снимката на родителите си в своята бъдеща стая.

Изми грижливо цялото си тяло, при което се бе старал да не вдига шум, за да не смущава съседката си, и тъкмо се протягаше в блажено предчувствие за съня си на канапето, когато му се стори, че някой тихо хлопа по една от вратите. Не можеше да се установи веднага коя точно бе тази врата, пък и нищо чудно шумът да беше съвсем случаен. А и той дълго време не се повтори и Карл вече заспиваше, когато го чу отново. Сега обаче нямаше никакво съмнение, че наистина се хлопаше, и то по вратата на машинописката. Карл изтича на пръсти до тази врата и съвсем тихо, за да не би да събуди някого, ако все пак се окажеше, че оттатък има хора, които спят, попита:

— Желаете ли нещо?

Отговорът последва незабавно и също толкова тихо:

— Не бихте ли отворили вратата? Ключът е пъхнат откъм вашата страна.

— Разбира се — отвърна Карл, — само че най-напред ще трябва да се облека.

Настъпи кратко мълчание, след което онзи глас отново се обади:

— Не е необходимо. Отключете и си легнете, а аз ще изчакам малко.

— Добре — рече Карл и постъпи точно така, само че запали и електрическата лампа. — Вече съм легнал! — подвикна той малко по-силно.

Тогава от тъмната съседна стая излезе малката машинописка, облечена точно както долу в канцеларията; изглежда, през цялото време не бе и помисляла да си ляга.

— Моля да ме извините — каза тя и леко се надвеси над постелята на Карл, — не ме издавайте, моля ви! Няма да ви притеснявам дълго, знам, че сте уморен до смърт.

— Е, няма значение — рече Карл, — но може би щеше да е по-добре, ако се бях облякъл.

Трябваше да лежи изпънат, за да може завивката да го покрие чак до брадата, защото нямаше пижама.

— Ще остана съвсем за кратко — каза тя и посегна към едно кресло. — Мога ли да седна на канапето?

Карл кимна и тя седна на канапето толкова плътно до него, че той трябваше да се отмести чак до стената, за да може да я гледа отдолу. Лицето й бе кръгло, с правилни черти, само челото й беше необикновено високо, но това навярно се дължеше на прическата й, която не й подхождаше особено. Беше много спретнато и грижливо облечена. В лявата си ръка мачкаше носна кърпа.

— Дълго ли ще останете тук? — попита тя.

— Не знам още — отвърна Карл, — но ми се струва, че ще остана.

— Това би било много хубаво — рече тя и прекара носната кърпа по лицето си, — тук съм толкова самотна…

— Странно — учуди се Карл, — та госпожа главната готвачка е толкова дружелюбна към вас! Тя почти не се отнася с вас като със служителка, мислех си, че сте роднини.

— О, не — каза тя, — името ми е Терезе Берхтолд и съм родом от Померания.

Карл също се представи, а тя за пръв път задържа погледа си за по-дълго време върху него, сякаш чрез назоваването на името си той й бе станал по-чужд отпреди. Известно време помълчаха. Сетне тя каза:

— Не бива да мислите, че съм неблагодарна. Ако не беше госпожа главната готвачка, щях да съм много по-зле. По-рано бях обща работничка в кухнята на хотела и непрекъснато ме заплашваше опасността да бъда уволнена, защото тежкият труд не бе по силите ми. А там от хората се иска какво ли не! Преди месец едно от момичетата в кухнята припадна от преумора и цели две седмици лежа в болницата. А аз никак не съм силна, като малка много съм страдала и затова изостанах малко в растежа си; надали бихте допуснали, че вече съм на осемнайсет години. Сега обаче здравето ми укрепва.

— Изглежда, тукашната работа действително е тежка — рече Карл. — Преди малко видях долу едно пиколо да спи право.

— О, пиколата все пак са сравнително най-добре — каза тя, — изкарват си добри пари от бакшишите и съвсем не се налага да се мъчат толкова, както хората в кухнята. Но аз имах голямото щастие, че един ден на госпожа главната готвачка й потрябва момиче, за да сгъне салфетките за някакъв банкет, и нареди да повикат някоя от нас — в кухнята работят около петдесет момичета. Случих се подръка и тя остана много доволна, защото винаги съм умеела да сгъвам салфетки. От този ден тя ме задържа при себе си и постепенно направи от мен своя секретарка. Самата аз научих страшно много от нея.

— Та има ли толкова много за писане? — поинтересува се Карл.

— О, да — отвърна тя, — навярно изобщо не можете да си го представите! Нали видяхте, че днес работих до единайсет и половина, при това днешният ден не беше забележителен с нищо. Разбира се, не пиша непрекъснато, а имам да изпълнявам и най-различни поръчки в града.

— Как се казва този град? — попита Карл.

— Не знаете ли? — учуди се тя. — Рамзес.

— Голям ли е? — попита Карл.

— Много е голям — отвърна тя — и аз не обичам да ходя из него. Ама наистина ли не ви се спи?

— Не, не — увери я Карл, — та аз все още не знам защо влязохте при мен.

— Защото нямам с кого да си говоря. Не обичам да хленча, но когато си нямаш никого, цяло щастие е някой да може поне да те изслуша. Видях ви още долу в залата; тъкмо идвах да взема госпожа главната готвачка, когато тя ви отведе в склада за хранителни продукти.

— О, това е ужасна зала… — промълви Карл.

— Вече престанах да я забелязвам — отвърна тя. — Исках само да кажа, че госпожа главната готвачка е толкова приветлива към мен, колкото е била само майка ми. Но все пак местата, на които работим, се различават твърде много едно от друго, за да мога да се отпусна и свободно да си говоря с нея. По-рано имах добри приятелки сред момичетата в кухнята, но те отдавна вече не са тук, а новите почти не познавам. Понякога дори ми се струва, че моята сегашна работа е много по-изнурителна от предишната, но колкото и да се старая, не мога да я върша така добре, и че госпожа главната готвачка ме държи при себе си единствено от съжаление. В края на краищата за да бъдеш секретарка, се иска много по-добро образование от моето. Грехота е да го казвам, ала много често се боя, че ще полудея. Но, за бога — внезапно изрече тя и бързо улови Карл за рамото, понеже той бе скрил ръцете си под завивката, — не бива да казвате нито дума на госпожа главната готвачка, инак съм загубена! Ако покрай затрудненията, които й създавам с работата си, и причиня и страдания, не бих могла да го понеса!

— Разбира се, че няма да й кажа нищо — увери я Карл.

— Това е добре — рече тя. — И останете тук! Ще се радвам, ако останете; в такъв случай, надявам се, не бихте имали нищо против да бъдем приятели, нали? Още щом ви зърнах за пръв път, почувствах доверие към вас. И въпреки това — да, ето колко съм лоша! — изпитах и страх, че госпожа главната готвачка може да ви направи секретар на моето място, а мен да уволни. Чак когато останах тук за дълго сама, докато вие бяхте долу в канцеларията, си представих, че би било твърде добре да поемете моята работа, защото сигурно разбирате повече от нея. А ако не желаете да изпълнявате поръчките в града, бих могла да ги запазя за себе си. Инак обаче бих била много по-полезна в кухнята, особено след като вече поукрепнах.

— Нещата вече са решени — успокои я Карл, — започвам работа като пиколо, а вие си оставате секретарка. Но ако направите и най-лек намек пред госпожа главната готвачка за намеренията си, ще й издам и всичко останало, което научих днес от вас, колкото и да ми е мъчно.

Думите му до такава степен уплашиха Терезе, че тя се хвърли върху постелята и скри разплаканото си лице в нея.

— Добре де, нищо няма да издавам — рече Карл, — ама и вие нищо не трябва да казвате.

Сега вече той не можеше да остане изцяло скрит под завивката си, погали ръката й, не намери подходящи думи, с които да я заговори, и само си помисли, че животът, който се води тук, е твърде горчив. Най-сетне тя се успокои поне дотолкова, че се засрами от плача си, погледна Карл с благодарност, настоя утре той да спи до късно и обеща, ако намери време, към осем да се качи при него и да го събуди.

— Ах, да, вие умеете да будите така внимателно — рече Карл.

— Да, умея някои неща — продума тя, прекара нежно ръка по завивката му и изтича обратно в стаята си.

Карл държеше да встъпи в службата си още на другия ден, макар главната готвачка да му го бе определила за разглеждане на Рамзес. Но Карл решително заяви, че все ще се намерят и друг път възможности за това, а сега за него няма нищо по-важно от незабавното започване на работата, защото вече е прекъсвал без полза друга своя работа още в Европа и започва кариерата си на пиколо във възраст, в която поне за по-прилежните момчета съвсем не е далеч естествената възможност да се прехвърлят на някое друго, по-издигнато занятие. Било съвсем правилно той да започне работа като пиколо, но също така правилно било да побърза. При тези обстоятелства разглеждането на града нямало да му достави никакво удоволствие. Не се съгласи да направи дори съвсем кратка разходка, за която го подканваше Терезе. Пред него непрекъснато витаеше мисълта, че ако не е прилежен, може да го постигне съдбата на Деламарш и Робинсън.

В шивашкото ателие на хотела Карл пробва униформата си, която отвън изглеждаше много разкошна със своите златни копчета и ширити, ала когато я облече, той все пак потръпна, понеже сакото особено под мишниците бе студено, кораво и вечно мокро от потта на пиколата, които го бяха носили преди него. Специално за Карл униформата трябваше да бъде разширена, особено на гърдите, защото никоя от десетте, предоставени му за избор, не го побираше поне горе-долу. Въпреки необходимостта от допълнителен шев, въпреки че майсторът, изглежда, бе прекалено придирчив — приготвената вече униформа на два пъти бе връщана от него в работилницата, — всичко свърши за не повече от пет минути и Карл напусна ателието вече като пиколо, с прилепнали панталони и сако, което — макар майсторът да го уверяваше в противното — му бе много тясно и непрекъснато го принуждаваше да си поема дълбоко дъх, за да провери дали все още може да диша.

После се яви при оберкелнера, под чиито разпореждания щеше да се намира — строен, красив човек с голям нос, вероятно навлязъл вече в четиридесетте. Той нямаше време дори за най-кратък разговор, а позвъни на едно друго пиколо, което по случайност се оказа същото, дето Карл бе видял предишния ден. Оберкелнерът се обърна към него с кръщелното му име Джакомо, но Карл го узна едва по-късно, защото английското произношение не позволяваше да се разбере каквото и да било. Това момче получи задачата да покаже на Карл всичко необходимо за обслужването на асансьора, но беше толкова плахо и припряно, че макар да имаше твърде малко неща за обясняване, Карл не успя да разбере от него дори и тях. Джакомо навярно бе ядосан, задето очевидно се бе наложило да напусне заради Карл асансьора, който бе обслужвал, и да помага на камериерките, а според опита, който имаше, но пазеше в тайна, това му се струваше твърде унизително. Карл обаче бе разочарован преди всичко от обстоятелството, че единственото съприкосновение на пиколата с апаратурата на асансьора се състоеше в задвижването му посредством натискането на един бутон, а за всякакви поправки по механизмите се използваха монтьорите на хотела, и то до такава степен, че въпреки половингодишната си служба в асансьора Джакомо не бе виждал нито мотора му в подземието, нито апаратурата вътре в него, макар подобно нещо, както сам изрично отбеляза, да би му доставило голямо удоволствие. Изобщо тази длъжност бе твърде еднообразна, а дванайсетчасовото работно време — ту денем, ту нощем — я правеше толкова изтощителна, че ако се съдеше по думите на Джакомо, не беше възможно човек да издържи, ако не се научи да спи по някоя и друга минутка прав. Карл не каза нищо, но разбра, че тъкмо това умение е станало причина Джакомо да загуби мястото си.

За Карл бе добре дошло, че асансьорът, който трябваше да обслужва, пътуваше само до най-горните етажи, тъй че нямаше да среща извънредно капризните богати гости на хотела. Но това бе добре само за началото, защото така можеха да се научат далеч по-малко неща, отколкото на друго място.

Още след първата седмица Карл разбра, че новата длъжност е напълно по силите му. Месинговите части на неговия асансьор лъщяха повече от останалите, нито един от трийсетте други асансьора не можеше да се сравнява с неговия и сигурно биха станали още по-лъскави, ако момчето, което обслужваше същия асансьор, проявяваше поне част от старанието на Карл и ако не се чувстваше подкрепяно в своята небрежност от това усърдие на последния. То беше кореняк американец на име Ренел — суетно момче с тъмни очи и гладки, едва вдлъбнати страни. Имаше елегантен цивилен костюм, който обличаше през свободните си от служба вечери, и отпрашваше леко напарфюмиран за града; от време на време молеше Карл да го замести във вечерната смяна, защото трябвало да излезе по семейни причини, а това, че външният му вид бе в явно противоречие с подобни оправдания, изобщо не го засягаше. Все пак Карл се разбираше с него и обичаше да го вижда пред себе си в такива вечери, облечен в своя цивилен костюм, да се спира при асансьора и да изрича още някакви извинения, докато си слага ръкавиците, а после да поема по коридора. Между другото Карл го заместваше само защото смяташе за напълно естествено да направи услуга на свой по-възрастен колега, но нямаше намерение това да продължи до безкрайност, тъй като непрекъснатото пътуване с асансьора бе достатъчно изнурително, особено във вечерните часове.

Скоро Карл се научи да прави и ония кратки, дълбоки поклони, които се изискваха от пиколата, и да приема бакшишите в движение. Те изчезваха мигновено в джоба на жилетката му и никой не можеше да познае по изражението на лицето му дали са големи, или малки. На дамите отваряше вратата с известна галантност и бавно ги следваше в асансьора, защото, загрижени за своите поли, шапки и ресни, те пристъпваха далеч по-нерешително от мъжете. По време на пътуването заемаше мястото, което най-малко биеше на очи — с гръб към хората в асансьора, плътно до вратата му, чиято дръжка не изпускаше, за да може в момента на пристигането да я разтвори веднага, но без да стресне пътниците. Рядко се случваше някой да го тупне по рамото, докато се изкачваха или спускаха, за да поиска от него някаква дребна информация; в такива случаи той се извръщаше бързо, сякаш бе очаквал потупването, и отговаряше високо. Често въпреки многото асансьори имаше такава навалица, особено след края на театралното представление или след пристигането на определени експресни влакове, че той, едва оставил гостите горе, веднага трябваше да бърза надолу, за да качи чакащите. Съществуваше и възможността чрез изтегляне на една провесена през таблото на асансьора жица да бъде увеличена обикновената бързина, но правилникът за обслужване на асансьорите не позволяваше — изглежда, това не бе безопасно. Когато се изкачваше с пътници, Карл нито веднъж не си го позволи, но оставеше ли ги горе, не обръщаше внимание на нищо и започваше да дърпа жицата като някой матрос — със силни, отмерени движения. Знаеше, че така постъпват и другите пикола и не искаше неговите пътници да отидат при тях. Отделни гости на хотела, които живееха в него по-продължително време — впрочем това се случваше доста често, — сегиз-тогиз издаваха с по една усмивка, че виждат в Карл своето пиколо и той приемаше тази любезност със сериозно лице, но му ставаше драго. Понякога, когато напрежението не бе така голямо, той можеше да изпълнява и дребни поръчки, например да донесе някаква вещ от стаята на гост, на когото не му се качваше обратно; в такива случаи особено обичаше асансьора си, с който летеше сам нагоре, влизаше в чуждата стая, в която обикновено имаше невиждани по-рано от него неща с твърде странен вид, разпръснати или поставени на закачалки, усещаше характерната миризма на чужд сапун, на парфюм, на вода за зъби и без да се забавя ни най-малко, се втурваше надолу с предмета, който въпреки неясните указания на собственика му почти винаги успяваше да открие. Нерядко съжаляваше, че не може да изпълнява и по-големи поръчки, понеже за това си имаше специално назначени прислужници и куриери, които се движеха с велосипеди и дори с мотоциклети. При благоприятни случаи Карл беше използван само за да достави нещо от стаите в ресторантите или в игралните зали.

Когато се прибираше след дванайсет часа работа в продължение на три дни от шест вечерта, а през следващите три дни — от шест сутринта, той бе толкова изморен, че си лягаше направо, без да обръща внимание на никого. Леглото му се намираше в общото спално помещение на пиколата. Госпожа главната готвачка, чието влияние, изглежда, не беше чак толкова голямо, както си бе помислил първата вечер, наистина беше положила усилия да му осигури отделна стаичка и навярно щеше да успее, но когато Карл видя, че това е свързано с големи трудности и че главната готвачка непрекъснато трябва да увещава по този въпрос началника му, оня толкова зает оберкелнер, той се отказа и убеди главната готвачка, че отказът му е напълно сериозен, като посочи, че не желае другите момчета да му завиждат за едно предимство, което всъщност не си е извоювал сам.

Това общо спално помещение обаче бе всичко друго, но не и спокойно. Понеже всеки един разпределяше свободното си време от дванайсет часа било за ядене, било за спане, било за развлечения или припечелване на нещо допълнително, в помещението непрекъснато цареше извънредно голямо оживление. Неколцина спяха, завити презглава с одеялата, за да не чуват нищо; ако някой се събудеше, започваше да крещи по повод крясъците на останалите с такава ярост, че останалите, колкото и дълбоко да спяха, не можеха да устоят. Почти всяко момче си имаше лула, това бе нещо като демонстрация на лукс, Карл също се сдоби с една и скоро тя започна да му доставя истинско удоволствие. Ала тъй като по време на служба не биваше да се пуши, последица от това беше, че всеки в спалното помещение, който не спеше, пушеше. Ето защо всяко легло бе обгърнато в собствен димен облак, а цялата зала беше изпълнена с пушек. Макар повечето от обитателите да бяха по принцип съгласни, се оказа невъзможно да бъде взето решение нощем в единия край на помещението да свети лампа. Ако това предложение се бе приело, ония, които искаха да спят, спокойно можеха да правят това в едната половина на залата — тя бе голяма, с четиридесет легла, — докато останалите можеха да играят на зарове или на карти и да вършат всяко друго нещо, за което бе необходима лампа, в осветената половина на помещението. Ако леглото на някого се намираше в осветената част, а му се спеше, той би могъл да си легне на едно от свободните легла в тъмната половина, понеже винаги имаше достатъчно празни легла, а никой не би възразил друг човек да използва временно неговото. Ала това разпределение не се спази нито една нощ. Винаги се намираха двама, на които — след като бяха използвали тъмнината, за да поспят — се дощяваше да поиграят в креватите си на карти върху дъска, прехвърлена между тях; тогава те, разбира се, завъртваха подходящата електрическа крушка, чиято светлина караше спящите с лице към нея да скачат като ужилени. Те наистина се въртяха още известно време в постелите си, но в края на краищата не намираха по-добро решение, освен да направят на свой ред една игра със също така събудилия се съсед, за да използват новото осветление. И разбира се, всички лули отново задимяваха. Имаше неколцина, които на всяка цена искаха да продължат съня си — в повечето случаи сред тях бе и Карл, — и вместо да полагат глава върху възглавницата, се покриваха или се замотаваха в нея; но как ли може да спи човек, когато най-близкият му съсед става посред нощ, за да се отдаде на някои градски развлечения, преди да е започнала смяната му, когато се мие шумно над легена, поставен в горния край на кревата му, и пръска наоколо вода, когато обува ботушите си не само с трополене, ами и подскача в тях, за да ги намести по-удобно — ботушите на почти всички бяха, въпреки американската им форма, твърде тесни, — а накрая, понеже все липсва по някоя дреболия от облеклото му, вдига възглавницата на спящия, под която той — само че отдавна вече буден — това и чака, за да се нахвърли върху него? А повечето бяха спортисти, все яки, здрави момчета, които не искаха да изпуснат нито една възможност да потренират малко. Ето защо когато човек се събудеше през нощта от някаква шумна глъчка, можеше да бъде сигурен, че ще види на пода до леглото си две вкопчени едно в друго тела, а по всички кревати наоколо, озарени от ярка светлина — компетентни зрители по фланелки и долни гащи. Веднъж при такава нощна боксова схватка един от участниците в нея се сгромоляса върху спящия Карл и първото, което той видя, щом отвори очи, беше кръвта, рукнала от носа на момчето, която, преди още да успеят да предприемат нещо за спирането й, заля цялото легло. Често Карл прекарваше почти всичките дванайсет часа в опити да заспи поне за няколко часа, макар че и той се изкушаваше да вземе участие в игрите на останалите; но всеки път му се струваше, че в живота си всички около него имат предимство, което той би следвало да заличи чрез усърден труд и известни лишения. И макар най-вече заради своята работа много да държеше на съня, той не се оплака нито на главната готвачка, нито на Терезе от условията в спалното помещение, защото, първо, всички момчета ги понасяха, общо взето, безропотно и, второ, неудобствата в тази зала бяха съставна част от задълженията му на пиколо, които бе приел с признателност от ръцете на самата главна готвачка.

Веднъж в седмицата, когато преминаваше от една смяна на друга, му се събираха двайсет и четири свободни часа, част от които използваше за едно-две посещения при главната готвачка и за няколко кратки разговора в коридора — по-рядко в стаята и — с Терезе, чието свободно време бе твърде оскъдно, но той търпеливо го изчакваше. Понякога я съпровождаше в града на поръчки, които трябваше да бъдат направени извънредно бързо. В такива дни почти тичаха — Карл носеше чантата й — към най-близката спирка на метрото, пътуването траеше само миг, сякаш някой дръпваше напред композицията, без да срещне каквато и да било съпротива, и те вече трябваше да слизат, трополяха нагоре по стълбите, не чакаха ескалатора, който им се струваше твърде бавен, големите площади, от които звездообразно започваха улиците, изникваха пред тях с бъркотията на струящите отвсякъде по права линия автомобилни колони, но Карл и Терезе бързаха рамо до рамо в различните канцеларии, перални складове, магазини, на които трябваше да се направят поръчки или да се предявят оплаквания, трудно осъществими по телефона, но всъщност не особено важни. Терезе скоро разбра, че помощта на Карл не само не е за пренебрегване, а твърде много ускорява някои неща. Когато той бе с нея, нито веднъж не й се наложи да чака както по-рано улисаните в работа служители да й обърнат внимание. Карл приближаваше до някое писалище и чукаше по него с кокалчетата на пръстите си дотогава, докато беше необходимо, над цели човешки стени ехтеше все още малко неестественият му английски, лесно различим дори сред стотици гласове, отправяше се при хората без двоумене, дори високомерно да се бяха оттеглили в самото дъно и на най-грамадната търговска зала. Правеше това не от самоувереност, оценяваше всяка съпротива, но чувстваше длъжността си като нещо сигурно, което му дава и много права, хотел „Оксидентал“ бе клиент, с който никой не биваше да се шегува, пък и въпреки големия си служебен опит Терезе имаше нужда от помощ.

— Идвайте винаги с мен! — казваше тя понякога с щастлива усмивка, когато се връщаха с някоя особено благоприятно приключена работа.

Само три пъти за този месец и половина, през който Карл остана в Рамзес, бе престоявал по-продължително време — няколко часа — в стаичката на Терезе. Разбира се, тя бе по-малка от която и да било стая на главната готвачка, малкото предмети, които имаше в нея, бяха струпани почти все около прозореца, но от опита, който бе събрал в общото спално помещение, Карл разбра какво значи да имаш собствена, сравнително спокойна стая; и макар да не сподели това на глас, Терезе все пак забеляза, че стаята му харесва. Тя нямаше тайни от него, пък и едва ли бе възможно да има след онова нейно посещение първата вечер. Беше извънбрачно дете; бащата, строителен работник, дошъл в Америка и казал на майката да го последва от Померания заедно с детето; но по този начин като че ли сметнал, че е изпълнил дълга си, и като че ли очаквал други хора, а не изтощената от труд жена и слабоватото дете, които посрещнал, та скоро след пристигането им без много обяснения се изселил в Канада, а те двете не получили от него нито писмо, нито някаква друга вест, което отчасти не можело да учудва никого, понеже никой не бил в състояние да ги открие из бордеите в източните квартали на Ню Йорк.

Веднъж — Карл стоеше до нея на прозореца и гледаше към улицата — Терезе му разказа за смъртта на майка си. През една зимна вечер двете — тогава тя била на около пет годинки — бързали, всяка със своя вързоп, из улиците, за да намерят някъде място за преспиване. Отначало майка й я била уловила за ръка — бушуващата снежна буря правела придвижването много трудно, — но постепенно ръката й отмаляла и тя пуснала Терезе, без да се оглежда за нея, а детето трябвало да се вкопчи с всички сили в полите на майка си. Терезе често се препъвала, дори падала, но майката продължавала да върви като обезумяла. А какви снежни бури вилнеят само из дългите, прави улици на Ню Йорк! Карл още не бе прекарал нито една зима в града. Когато човек крачи срещу вятъра, а той се извива в кръг, не може нито за миг да отвори очи, вихрушката непрекъснато натрива лицето му със сняг и дори да затича, не помръдва от мястото си — просто да се побъркаш! Разбира се, в сравнение с възрастните едно дете има известно предимство, защото може да се промъкне под вятъра и това дори да му достави удоволствие. Тъй че Терезе не разбирала тогава майка си и била твърдо убедена, че ако онази вечер бе постъпила по-разумно с нея — но нали все пак е била съвсем малка! — майка й нямало да бъде сполетяна от толкова злочеста смърт. Майка й вече два дни не можела да си намери работа, похарчили били и последните си монети, цял ден прекарали навън, без да хапнат дори един залък, а във вързопите си влачели все непотребни парцали, които — навярно от суеверие — не смеели да изхвърлят. За следващия ден били обещали на майка й работа на един строеж, но тя се опасявала, както през целия ден се опитвала да обясни на Терезе, че не ще успее да се възползва от благоприятната възможност, защото се чувствала смъртно уморена, още сутринта уплашила минувачите, като изкашляла на улицата много кръв, и единственото й желание било да намери топъл подслон и да си почине. А тъкмо тази вечер било невъзможно да се приютят където и да било. Ако портиерът не ги изпъждал още от сводестия вход на сградата, в който все пак можели да се отморят малко от виелицата, те вървели по тесните леденостудени коридори, изкачвали високите етажи, заобиколили малките тераси из дворовете, хлопали по всякакви врати, отначало не смеели да заприказват никого, сетне се обръщали с молба към всеки срещнат, а един или два пъти майката присядала без дъх на стъпалата на някое тихо стълбище, придърпвала Терезе, която почти се противяла, към себе си и до болка впивала устните си в нея. Сега, когато се знае, че това са били последните й целувки, е трудно човек да си представи, че някой — пък бил той и невръстно дете — може да бъде толкова сляп и нищо да не разбере. Вратите на някои от стаите, покрай които минавали, били отворени, за да излезе задушливият въздух, а сред дима, който — причинен сякаш от някакъв пожар — изпълвал стаята, се появявала нечия фигура, която заставала на прага и било чрез безмълвното си присъствие, било чрез къса, отсечена дума доказвала невъзможността да им бъде даден подслон във въпросната стая. Сега Терезе като че ли си спомняше как само в първите часове майка й сериозно дирела подслон, понеже малко след полунощ вече престанала да разговаря с когото и да било, макар че — като се изключат кратковременните прекъсвания — не спряла да върви чак до сутринта и макар че в тези сгради, където нито входовете, нито вратите на жилищата някога се заключвали, непрекъснато царял живот и на всяка крачка се срещали хора. Разбира се, това не било обикновен бърз ход, а най-крайното напрежение, на което била способна, и в действителност едва ли е представлявало нещо повече от влачене. Освен това Терезе не знаеше дали от полунощ до пет часа сутринта са обиколили двайсет къщи или две, или дори само една. Коридорите на тези сгради били хитроумно проектирани, за да може мястото да се използва по най-полезния начин, но никой, изглежда, не бил помислял за облекчаване на ориентирането; ах, колко често минавали по едни и същи коридори! Терезе си спомняше смътно, че напуснали една сграда, в която все търсели нещо, но също така й се струваше, че веднага щом излезли на улицата, се обърнали и отново се втурнали в същата сграда. Разбира се, за детето било непонятно мъчение да бъде влачено от майка си без нито една успокоителна думица — ту държано от нея, ту вкопчено здраво в полите й — и единственото обяснение, което намерило с тогавашния си разум, било, че майка му иска да избяга от него. Затова Терезе се хванала още по-здраво за майка си — дори когато тя я държала за ръка, Терезе за всеки случай улавяла с другата си ръка полите й — и от време на време жално плачела. Не искала да я оставят тук, сред хората, които трополели нагоре по стълбата пред тях, сред ония, които идели подир тях, само че още не се виждали, тъй като се намирали зад завоя на стълбището, или сред тия, които се карали в коридорите пред една врата и се тикали един друг в стаята. Из сградата бродели с глухо тананикане пияници, но майката и Терезе имали щастието да се измъкват в последния момент от такива тълпи, които заплашвали да им преградят пътя. Толкова късно през нощта, когато вниманието на всички било притъпено и никой не държал чак дотам на правата си, двете положително щели да успеят да се промъкнат поне в едно от общите спални помещения, давани под наем от предприемачи — минали край няколко такива зали, — но Терезе не можела да се досети за подобно нещо, а майка й вече не искала да си почива. Призори, в началото на хубав зимен ден, те се облегнали на зида на една сграда и там навярно дори малко поспали, а може би само гледали втренчено пред себе си. Оказало се, че Терезе е загубила вързопчето си и майка й започнала да я налага, за да я накаже за невниманието й, но Терезе нито чувала, нито чувствала ударите. После продължили по улиците, които вече се оживявали, майката се движела плътно до зида, минали по един мост, от чийто парапет майката изтрила с ръка скрежа, и най-после се озовали пред оня строеж — тогава Терезе приела това като нещо естествено, днес обаче не го разбираше, — където същата сутрин трябвало да се яви майка й. А тя не казала на Терезе дали да чака, или да си върви и детето си рекло, че трябва да я чака, защото това най-много съответствало на желанията му. Седнало върху една купчина тухли и видяло как майка му развързала вързопа си, извадила от него някаква пъстроцветна дрипа и я омотала около своя шал, който през цялата нощ не била сваляла от главата си. Терезе била твърде уморена, за да й дойде наум да помогне на майка си, която, без да се обажда както друг път в бараката на майсторите и без да пита никого, се заизкачвала по една стълба, сякаш сама знаела каква работа й е възложена. Терезе доста се изненадала, понеже наемните работнички обикновено гасели долу вар, подавали тухли или вършели други съвсем прости дейности. Ето защо си помислила, че днес майка й е получила някаква по-добре платена работа, и като погледнала нагоре, сънливо се усмихнала. Строежът все още не бил много висок, едва бил вдигнат приземният му етаж, макар че високото метално скеле за по-нататъшното изграждане — но без напречните съединителни греди — вече стърчало към небето. Горе майката пъргаво заобиколила зидарите, които редели тухла върху тухла и, кой знае защо, не я попитали за нищо, опряла предпазливо нежната си ръка на една дървена преграда, която служела за парапет, а в своя унес Терезе много се учудила на пъргавината на майка си, дори й се сторило, че среща приветливия й поглед. Но ето че майката стигнала до малка купчина тухли, зад която свършвал не само парапетът, а навярно и целият път, обаче не спряла, устремила се към купчината, пъргавината й сякаш я била напуснала, съборила тухлите и се сгромолясала през тях отвисоко. Подир нея полетели много тухли, а накрая — доста по-късно — отнякъде се отделила тежка дъска и се стоварила отгоре й. Това бе и последният спомен на Терезе за майка й: как лежи разкрачена в карираната си пола, която си бе ушила още в Померания, как онази грубо одялана дъска почти я покрива, как отвсякъде се стичат хора и как някакъв мъж сърдито крещи от постройката надолу.

Когато Терезе завърши разказа си, вече бе станало късно. Беше говорила с подробности, каквито иначе рядко използваше, и то на твърде безинтересни места — когато например описваше металните пръти на скелето, всеки от които стърчал сам за себе си към небето, се бе наложило да спре с просълзени очи. Сега, след десет години, знаеше съвсем точно всяка дреболия, която се бе случила тогава, и понеже споменът за майка й там горе, на недостроения приземен етаж, бе и последният спомен изобщо за живота на майка й, а й се струваше, че не бе могла да го предаде с достатъчна яснота на приятеля си, тя искаше след края на своя разказ отново да се върне към него, но млъкна, закри лице с дланите си и не отрони нито дума повече.

Но в стаята на Терезе имаше и по-весели мигове. Още при първото си гостуване Карл бе видял там един учебник по търговска кореспонденция и бе помолил да го вземе. Същевременно се уговориха Карл да реши задачите, които се съдържаха в учебника, и да ги даде за преглед на Терезе, тъй като тя вече го бе изучила с оглед на нуждите, свързани с работата й. И Карл, затъкнал ушите си с памук, лежеше по цели нощи на своя креват долу в спалното помещение, като за разнообразие непрекъснато сменяше позите си, четеше учебника и записваше задачите от него в един бележник с автоматичната писалка, която му бе подарила главната готвачка, задето й беше съставил много практичен и прегледен опис на цялото имущество. Успя да обърне в своя полза смущенията от страна на останалите момчета, като непрекъснато търсеше известна помощ от тях по английски език, тъй че накрая те се умориха и го оставиха на мира. Често се чудеше на другите, задето се бяха примирили напълно със сегашното си положение, изобщо не усещаха мимолетния му характер — пиколата, по-възрастни от двайсет години, се отстраняваха, — не разбираха колко важно е да вземат решение за бъдещата си професия и въпреки примера на Карл не четяха нищо друго освен в най-добрия случай криминални истории, които — мръсни и разпарцаливени — си подаваха от легло на легло. Когато занасяше задачите си на Терезе, тя ги поправяше с безкрайна обстоятелственост; влизаха в спор за някои неща, Карл се позоваваше на своя известен нюйоркски професор, ала към мнението на последния Терезе се отнасяше със същото пренебрежение, с което посрещаше и мненията на пиколата по въпросите на граматиката. Вземаше писалката от ръката му и зачеркваше местата, в чиято погрешност бе убедена, но в спорните случаи Карл на свой ред задраскваше поправките на Терезе, макар, общо взето, да нямаше по-авторитетна личност от нея, която да се произнесе по въпроса. Сегиз-тогиз идваше и главната готвачка, която всеки път разрешаваше спора в полза на Терезе, но това все още не бе никакво доказателство, понеже Терезе й беше секретарка. Идването й обаче бе повод за всеобщо примирение, защото започваха да пият чай, да ядат сладкиши, а Карл трябваше да разказва за Европа, прекъсван многократно от главната готвачка, която неспирно задаваше въпроси и се удивляваше — нещо, което накара Карл да осъзнае колко много работи коренно са се променили там за сравнително кратко време и колко много други са се променили, откакто него го няма, и колко много други непрекъснато се променят.

Карл бе прекарал около месец в Рамзес, когато една вечер Ренел мимоходом му спомена, че пред хотела го спрял някакъв човек на име Деламарш и го попитал за Карл. Ренел нямал никаква причина да крие каквото и да било, ето защо му казал самата истина: че Карл е пиколо, но има добри изгледи да се издигне в службата, понеже е протеже на главната готвачка. Карл забеляза, че Деламарш се е държал много предпазливо с Ренел, дори за тази нощ го бил поканил на вечеря.

— Нямам нищо общо с тоя Деламарш — рече Карл, — съветвам и теб да се пазиш от него!

— Мен ли? — учуди се Ренел, завъртя се на пръсти и си отиде. Той бе най-грациозното момче в хотела и сред останалите се носеше слух — дошъл кой знае откъде, — че една изискана дама, която вече доста време живееше в хотела, веднъж го нацелувала в асансьора, ако не и нещо повече. За всеки, който знаеше това, бе неописуемо удоволствие да вижда как покрай него минава със спокойни, леки стъпки, с изящни воали и силно пристегната талия онази самоуверена дама, чиято външност по нищо не издаваше възможността за подобно поведение. Тя живееше на първия етаж, тъй че асансьорът на Ренел не бе нейният, но ако в даден момент останалите асансьори се окажеха заети, никой, разбира се, не можеше да забрани на такива гости да влязат в неговия асансьор. Тъй че тази дама от време на време пътуваше с асансьора на Карл и на Ренел, и то наистина само тогава, когато на смяна бе Ренел. Можеше и да е случайност, но никой не искаше да повярва и когато асансьорът с двамата потеглеше, в цялата редица на пиколата настъпваше трудно потискано безпокойство, което веднъж дори бе довело до намесата на оберкелнера. Дали причината беше дамата, или просто пуснатият слух — във всеки случай Ренел се промени, стана много по-самоуверен, изцяло прехвърли върху Карл работата по почистването на асансьора — Карл само чакаше най-близката възможност, за да си поговорят сериозно по този въпрос — и въобще не се мяркаше в общото спално помещение. Никой друг не бе напуснал така безусловно общността на пиколата, защото обикновено всички — особено по служебни въпроси — се подкрепяха взаимно и си имаха организация, призната от дирекцията на хотела.

Карл си припомни всичко това, помисли и за Деламарш и продължи да изпълнява задълженията си както винаги. Към полунощ службата му бе разнообразена малко, защото Терезе, която често го изненадваше с дребни подаръци, му донесе голяма ябълка и блокче шоколад. Поразговаряха, без почти никак да се смущават от прекъсванията, предизвиквани от пътуванията с асансьора. Приказваха и за Деламарш; Карл забеляза, че всъщност Терезе му е повлияла да го смята от известно време за опасен човек, защото думите му бяха оставили тъкмо такова впечатление у нея. Но, общо взето, Карл го смяташе само за негодник, покварен от злочестата си съдба, с когото човек като нищо можеше да се справи. Терезе обаче никак не бе съгласна с подобно мнение и след дълги разговори накара Карл да й обещае, че няма да размени нито дума повече с Деламарш. Но вместо да й даде такова обещание, Карл настоя, че е време тя да си отива в леглото, тъй като вече бе късно след полунощ, и когато видя съпротивата и, я заплаши, че ще напусне мястото си и ще я отведе в стаята й. Най-сетне тя склони да си отиде, а той рече:

— Защо си създаваш ненужни грижи, Терезе? Е, ако от това зависи да спиш по-спокойно, обещавам ти, че ще говоря с Деламарш само ако разговорът е неизбежен.

После се заредиха много пътници, момчето от съседния асансьор бе извикано някъде по работа, тъй че Карл трябваше да обслужва и двата асансьора. Имаше гости на хотела, които говореха за безредие, а някакъв господин, който придружаваше една дама, дори леко докосна Карл с бастунчето си, за да го накара да побърза — напомняне, което бе съвършено излишно. А и хората, които виждаха, че момчето от единия асансьор го няма, не се преместваха веднага пред асансьора на Карл, ами заставаха пред съседния, чакаха там с ръка върху дръжката на вратата му и дори сами влизаха вътре, което съгласно строгите разпоредби на служебния правилник пиколата на всяка цена трябваше да предотвратят. Тъй че Карл се съсипваше да тича ту насам, ту нататък, без обаче да получи увереността, че изпълнява добре своите задължения. На всичко отгоре към три часа сутринта един разносвач — възрастен човек, с когото Карл бе донякъде приятел — поиска от него някаква услуга, но той в никакъв случай не бе в състояние да му я окаже, понеже и пред двата му асансьора се бяха струпали хора. Нужно бе присъствие на духа, за да може човек да реши към коя от двете групи да се отправи с едри крачки. Ето защо Карл се почувства истински щастлив, когато другото момче се върна, но не се сдържа да го упрекне заради дългото му отсъствие, макар то по всяка вероятност да нямаше вина за него.

След четири часа̀ настъпи известно спокойствие, от което Карл вече изпитваше голяма нужда. Облегна се тежко на парапета до асансьора си, бавно захапа ябълката, от която още след първата хапка го лъхна силно ухание, и се загледа надолу в една от светлинните шахти, заградена от големите прозорци на складовите помещения, зад които вече белееха в мрака накачените купища банани.