Франц Кафка
Америка (2)

Вуйчото

В дома на вуйчо си Карл скоро свикна с новите условия. Ала и вуйчото приятелски му помагаше дори за най-дребните неща и на Карл никога не се наложи да си взема поука от лош опит, както това твърде често вгорчава първоначалния престой в чужбина.

Стаята на Карл се намираше на шестия етаж на една сграда; нейните пет по-долни етажа, към които в дълбочина се прибавяха още три подземни, бяха заети от фирмата, чийто собственик бе вуйчото. Светлината, която нахлуваше в стаята на Карл през двата прозореца и през балконската врата, го удивляваше всеки път когато сутрин влезете тук от малката си спалня. Наистина къде ли щеше да живее, ако бе стъпил на брега като беден, нищожен преселник? Навярно изобщо нямаше да бъде допуснат в Съединените щати — нещо, което вуйчо му смяташе за твърде вероятно, понеже добре познаваше законите за преселниците, — а щяха да го върнат у дома, без да ги е грижа, че той вече няма родина. Човек не можеше да разчита тук на съчувствие и всичко, което Карл бе прочел във връзка с това за Америка, беше съвсем вярно; изглежда, само щастливците се наслаждаваха истински на щастието си, заобиколени от невъзмутимите лица на хората от своето обкръжение.

Пред стаята имаше тесен балкон, който я заграждаше по цялата й дължина. Ала онова, което в родния град на Карл би представлявало най-високата наблюдателна точка, тук не предлагаше много повече от гледка над една улица, която се проточваше между две редици буквално отсечени къщи и сякаш бягаше в далечината, където сред мъглявината на изпаренията се извисяваха огромните очертания на една катедрала. И сутрин, и вечер, и по време на нощния сън движението по тази улица бе постоянно напрегнато; погледнато отвисоко, то представляваше разбъркана смесица от все нови и нови разкривени човешки фигури и покриви на всякакви коли, а от нея на свой ред се възнасяше нова, умножена, още по-дива смесица от шум, прах и миризми — и всичко това бе обгърнато и проникнато от мощна светлина, която множеството предмети постоянно разсейваше и отнасяше, но тя упорито се завръщаше отново и приемаше пред смаяните очи толкова материален образ, сякаш над тази улица непрекъснато се разбива някакъв стъклен похлупак, покрил всичко под себе си.

Предпазлив във всяко отношение, вуйчото посъветва Карл на първо време да не се захваща сериозно с нищо. Наистина той трябваше да опита и разгледа всичко, но не биваше да допуска никакви увлечения. Та нали първите дни на европееца в Америка можели да се сравнят с раждане и ако човек свиквал тук по-бързо — Карл не бивало да изпитва ненужни опасения, — отколкото при преминаването от отвъдния свят в човешкия, все пак трябвало да се има предвид, че първоначалната преценка винаги стои на немощна основа и не бива да внася безпорядък във всички бъдещи преценки, с чиято помощ той щял да продължи тукашния си живот. Познавал лично преселници, които например, вместо да се придържат към тези разумни принципи, по цели дни седели на балкона си и гледали надолу към улицата като заблудени овце. Подобно нещо несъмнено предизвиквало объркване! Самотното безделие, погледнато на фона на един изпълнен с труд нюйоркски ден, би могло да бъде позволено и дори — макар и не безрезервно — препоръчано на някой екскурзиант, ала за онзи, който ще остане тук, то било гибел — в случая спокойно можело да се употреби тази дума, нищо че била преувеличение. И действително, по лицето на вуйчото се изписа недоволство, когато при едно от посещенията си, които правеше винаги само веднъж дневно, и то всеки път по най-различно време, завари Карл на балкона. Карл бързо усети това и оттогава гледаше да се лишава от удоволствието да стои на балкона.

Пък и то далеч не бе единственото удоволствие, което имаше. В стаята му се намираше американско писалище от най-добра марка, каквото баща му години наред беше искал да притежава и се бе опитвал да купи при най-различни наддавания на достъпна за него, ниска цена, но с оскъдните си средства нито веднъж не бе имал успех. Разбира се, това писалище не можеше да се сравнява с онези уж американски писалища, които се показват по наддаванията в Европа. В горната си част например то имаше сто чекмеджета с различна големина и дори президентът на щатите би намерил подходящо място за всяка своя папка, но освен това отстрани бе снабдено с регулатор, тъй че, ако имаше нужда, достатъчно бе да се завърти една ръчка, и чекмеджетата се изместваха и нареждаха по друг начин. Тънки странични стени падаха бавно и образуваха дъното или капака на нови чекмеджета; само с едно завъртане горната част на писалището добиваше съвсем друг вид и всичко се осъществяваше или бавно, или безсмислено бързо — в зависимост от начина на завъртане на ръчката. Изобретението бе съвсем ново, ала твърде живо напомняше на Карл за коледните пиеси, показвани у дома на коледния пазар пред смаяните деца; облечен в дебели зимни дрехи, и Карл често бе стоял отпред и непрекъснато беше сравнявал завъртането на ръчката, извършвано от един възрастен човек, с движенията на коледните фигури, с пристъпващите на тласъци трима влъхви, с проблясването на звездата и свенливия живот в святата ясла. И все му се струваше, че неговата майка, застанала зад него, не следи достатъчно зорко всички събития; беше я привлякъл към себе си така, че да я усеща зад гърба си и с шумни възклицания толкова дълго й бе показвал скритите явления — например зайче, което ту се търкулва в тревата отпред, ту се готви отново да побегне, — че тя най-сетне му запушваше устата и вероятно изпадаше в предишната си разсеяност. Разбира се, писалището не беше създадено да напомня само такива неща, ала в историята на изобретенията сигурно съществуваше същата неясна връзка, каквато имаше и в спомените на Карл. За разлика от него вуйчото никак не харесваше писалището и възнамеряваше да купи на Карл някакво сериозно писалище, а сега всички бяха снабдени със същата новост, чието предимство се състоеше и в това, че можеше да се монтира без големи разходи и на по-стари писалища. Все пак вуйчото не пропусна да посъветва Карл по възможност изобщо да не си служи с регулатора и за да засили въздействието на съвета си, го увери, че тази машинария била много чувствителна, лесно се разваляла, а поправката й струвала доста скъпо. Не беше трудно да се проумее, че подобни подмятания не бяха нищо друго освен извъртания, макар, че от друга страна, да се виждаше, че регулаторът много лесно може да се застопори, обаче вуйчото не го правеше.

През първите дни, когато Карл и вуйчото, естествено, разговаряха по-често, Карл беше споменал също, че у дома с удоволствие е свирел на пиано, макар и за кратко време — нещо, което действително можеше да подкрепи единствено с началните си умения, придобити от майка му. Карл много добре съзнаваше, че подобни приказки същевременно са и молба да му купят пиано, но той вече достатъчно се бе убедил, че на вуйчо му не се налага да пести за какаото и да било. Въпреки всичко молбата му не беше удовлетворена веднага, ала осем дни по-късно вуйчо му сякаш против волята си призна, че пианото току-що е пристигнало и ако Карл желае, може да надзирава пренасянето му. Наистина тази работа беше лека, но едва ли бе по-лека от самото пренасяне, понеже къщата имаше отделен асансьор за мебели, в който без притеснение можеше да се побере цяла кола с мебели; тъкмо в този асансьор и пианото се понесе нагоре към стаята на Карл. Самият Карл можеше бездруго да се качи заедно с пианото и носачите, но тъй като точно до него беше свободен един асансьор за пътници, той тръгна с него, като се държеше постоянно на еднаква височина с другия асансьор посредством някакъв лост и неотлъчно наблюдаваше през стъклените стени красивия инструмент, който вече бе негов. Когато той се озова в стаята му и прозвучаха първите тонове, го обзе такава лудешка радост, че вместо да продължи да свири, той скочи, отдръпна се и с ръце на хълбоците предпочете да се полюбува на пианото. Акустиката на стаята също беше отлична и помогна напълно да изчезне от него първоначалното леко неприятно чувство, че живее в дом от стомана. Пък и в стаята не се забелязваха никакви железобетонни части, въпреки че отвън сградата сякаш бе от желязо, и никой не би могъл да посочи дори най-незначителната дреболия в обзавеждането, която по някакъв начин да нарушава пълния уют. Отначало Карл доста разчиташе на своето умение на пианист и поне преди заспиване не се срамуваше да мисли за възможността непосредствено да повлияе върху американския начин на живот чрез това умение. Наистина звучеше твърде необичайно, когато сред изпълнения с шум въздух от отворените прозорци се носеше някоя стара войнишка песен от родния му край — как войниците, облакътени привечер на прозорците в казармата, се вглеждат в притъмнелия плац и се обръщат с песен един към друг, от прозорец към прозорец, — ала погледнеше ли сетне улицата, не виждаше в нея никаква промяна, а тя беше нищожна частица от огромния кръговрат, който не можеше току-така да бъде спрян, без да се познават всичките сили, които го движат. Вуйчото приемаше свиренето на пианото, не казваше нищо против него, особено след като Карл рядко си позволяваше удоволствието да свири — пак с оглед на предупреждението, което бе получил; нещо повече, той дори донесе на Карл ноти на американски маршове и, разбира се, на националния химн, ала все пак радостта, която му доставяше слушането на музика, едва ли бе единствената причина без сянка от шега да попита веднъж Карл дали не би искал да се учи да свири на цигулка или на валдхорна.

Естествено овладяването на английския беше първата и най-важна задача на Карл. Млад професор от едно търговско висше учебно заведение се явяваше всяка сутрин в седем часа в стаята на Карл и го заварваше вече да седи на писалището с тетрадките си или да наизустява текстове, крачейки напред-назад из стаята. Карл съзнаваше, че колкото и да е голяма бързината, с която учи английски, тя не е достатъчно голяма и че това е най-добрата възможност да достави безкрайна радост на вуйчо си със скорошни успехи. И наистина след време все по-големи части от разговорите с вуйчото вече се водеха на английски, докато отначало английският в тези разговори бе ограничен само до „добър ден“ и „довиждане“, тъй че започнаха да засягат и по-дълбоки теми. Първото американско стихотворение — описание на огнената стихия, — което Карл изрецитира една вечер на вуйчо си, накара последния дълбоко да се замисли от задоволство. Двамата стояха тогава на един прозорец в стаята на Карл, вуйчото гледаше навън, където и последната небесна светлинка бе изчезнала, и погълнат от стиховете, бавно и равномерно пляскаше с ръце, а Карл се бе изправил до него и с втренчен поглед изтръгваше трудното стихотворение от себе си.

Колкото по-добре Карл усвояваше английския, толкова по-голямо ставаше желанието на вуйчо му да го представя на свои познати и само за всеки случай нареждаше при подобни срещи професорът по английски на първо време да стои близо до Карл. Първият от познатите, комуто Карл бе представен един предобед, беше строен, млад, невероятно гъвкав човек, когото вуйчото въведе в стаята на Карл с особени комплименти. Той вероятно бе един от онези многобройни милионерски синове — непрокопсаници от гледна точка на родителите им, — чийто живот протича така, че обикновеният човек не е в състояние да проследи който и да било ден на този младеж, без да изпита болка. Той сякаш знаеше или подозираше за това и му отвръщаше според силите си, та около устните и очите му играеше постоянна щастлива усмивка, която като че ли се отнасяше до самия него, до събеседника му и до целия свят.

С този млад човек, някой си господин Мак, при безусловното одобрение на вуйчото се уговориха да яздят заедно в пет и половина сутринта — било в училището по езда, било извън него. Отпърво Карл се поколеба дали да даде съгласието си, защото никога досега не беше се качвал на кон и най-напред искаше да усвои поне донякъде ездата, ала понеже вуйчо му и Мак настойчиво го увещаваха и му представяха ездата като обикновено удоволствие и здравословно упражнение, но не и като изкуство, той най-сетне склони. Тъй че бе принуден да става още в четири и половина и това много често му бе твърде неприятно, защото страдаше от остра нужда за сън най-вече поради обстоятелството, че денем трябваше постоянно да е нащрек, но в банята бързо забравяше недоволството си. Ситото на душа се простираше по цялата дължина и ширина на ваната — кой съученик у дома, дори да бе два пъти по-богат, притежаваше подобно нещо, и то лично за себе си? Карл се изтягаше с целия си ръст в тази вана, разперваше ръце и се подлагаше под струите на хладката, горещата, отново хладка и най-сетне ледена вода, които в зависимост от желанието си пускаше частично или върху цялата площ. Лежеше там, изпълнен сякаш от несекващата наслада на съня, и затворените му клепачи с особено удоволствие улавяха последните, падащи една по една капки, сетне се отваряха и водата се стичаше по лицето му.

В училището по езда, където го оставяше мощният автомобил на вуйчо му, вече го очакваше професорът по английски, докато Мак неизбежно закъсняваше. Всъщност спокойно можеше да закъснява, защото истинската, жива езда започваше едва когато пристигнеше. Нима конете не се изправяха на задните си крака след своята доскорошна полудрямка, щом той влезеше, нима камшикът не заплющяваше по-гръмко в манежа, нима в галерията, която го заобикаляше, внезапно не се появяваха отделни лица, зрители, конегледачи, ученици по езда и всякакви други хора? Ала Карл използваше времето преди появата на Мак, за да направи поне някои подготвителни ездови упражнения, макар и само най-примитивните. Там се намираше висок като върлина мъж, който почти не повдигаше ръка, за да достигне гърба и на най-високия кон; тъкмо той обучаваше Карл през тези петнайсетина минути. А успехите, който постигаше Карл, не бяха кой знае колко големи и той лека-полека усвои много английски възклицания за болка и ги изстенваше запъхтян по време на този урок към своя професор по английски, който — в повечето случаи недоспал — все се облягаше на рамката на вратата. Но почти всяко недоволство от ездата секваше с идването на Мак. Отпращаха върлинестия мъж и много скоро във все още полутъмния манеж се чуваха само ударите от копитата на препускащите коне, пък и едва ли се виждаше нещо друго освен вдигнатата ръка на Мак, с която той наставляваше Карл. Спираха след половинчасово удоволствие, което отминаваше като кратък сън. Мак бързаше страшно много, сбогуваше се с Карл, понякога, когато беше особено доволен от ездата му, го потупваше по страната и изчезваше, а прекомерното бързане не му позволяваше дори да излезе заедно с Карл през вратата. Сетне Карл вземаше професора със себе си в автомобила и в повечето случаи се отправяха за часа по английски по заобиколни пътища, защото биха загубили твърде много време, ако минеха през навалицата на голямата улица, която всъщност свързваше съвсем пряко къщата на вуйчото с училището по езда. Впрочем поне съпровождането от професора по английски скоро бе преустановено: Карл помоли вуйчо си да го освободи от задълженията му, защото смяташе, че е безполезно да се кара умореният човек да идва в училището по езда, още повече, че общуването с Мак на английски беше много просто. След известно умуване вуйчото отстъпи и пред тази молба.

Мина доста време, преди вуйчото да се реши да позволи на Карл бегло да се запознае с фирмата му, въпреки че Карл често го беше молил. Това бе разновидност на търговско-комисионна и на експедиторска кантора, каквито — доколкото Карл можеше да си спомни — едва ли имаше в Европа. Дейността й се състоеше в посредническа търговия, при която обаче стоката не се предаваше например от производителя на консуматора или евентуално на търговците, а се снабдяваха големите фабрични картели с всякакви стоки и суровини, които се разпределяха помежду им. Така че тази кантора съчетаваше покупката, складирането, извозването и продажбата на огромно количество стоки и трябваше да поддържа с клиентите много точни, постоянни телефонни и телеграфни връзки. Телеграфната зала бе не по-малка, а дори по-голяма от телеграфната служба в родния град на Карл, през която той веднъж бе минал ръка за ръка с един съученик, когото там познаваха. А накъдето и да погледнеше човек, вратите на кабините в телефонната зала се отваряха и затваряха, а звънът, който се носеше, бе умопомрачителен. Вуйчото открехна най-близката от тези врати и под струящата вътре електрическа светлина те видяха служител, безразличен към всякакъв шум откъм вратата, с метална пластинка около главата, която притискаше слушалките към ушите му. Дясната си ръка бе поставил върху масичка, сякаш бе особено тежка, и само пръстите, стиснали молива, трепкаха нечовешки равномерно и бързо. Доста пестеше думите, които произнасяше в говорната фуния, често дори личеше, че иска сякаш да възрази на говорителя, да го разпита за нещо по-определено, ала някои думи, които чуваше, го принуждаваха да сведе поглед и да записва, преди да е успял да осъществи намерението си. Пък и нямаше нужда да говори — вуйчото тихо обясни това на Карл, — понеже съобщенията, които приемаше човекът, се приемаха същевременно от още двама служители и се сравняваха, така че грешките бяха почти изключени. В същия миг, в който вуйчото и Карл се махнаха от вратата, вътре се вмъкна един стажант и излезе с междувременно изписаната хартия. В средата на залата непрекъснато сновяха насам-натам някакви забързани хора. Никой не поздравяваше, поздравите бяха отменени, всеки се съобразяваше с крачката на предхождащия го и гледаше към пода, за да намери начин да напредне колкото може по-бързо, или улавяше с поглед вероятно само отделни думи и цифри от листовете, които държеше в ръка и които шумоляха заради бързите му стъпки.

— Да, наистина си постигнал много — рече веднъж Карл в един от онези коридори на кантората, за чието разглеждане бяха необходими цели дни, дори ако човек се задоволеше само с бегъл поглед във всеки отдел.

— Трябва да знаеш, че сам съм основал всичко това преди трийсет години. Тогава имах малка кантора в пристанищния квартал и ако дневно там се разтоварваха пет сандъка, смяташе се за много и аз се прибирах наперено у дома. Днес притежавам третите по големина хранилища в пристанището, а ей онази постройка е трапезарията и складът за инструменти на шейсет и пета група от моите носачи.

— Та това е почти чудо! — възкликна Карл.

— Тук всичко се развива много бързо — рече вуйчо му и сложи край на разговора.

Един ден вуйчото пристигна непосредствено преди времето за храна, която Карл се канеше да погълне както обикновено сам, и го накара веднага да си облече черен костюм и да сподели неговата трапеза, което щели да направят и двама от търговските му партньори. Докато Карл се преобличаше в съседната стая, вуйчо му седна на писалището и прегледа току-що завършеното домашно по английски, удари с длан по масата и гръмко извика:

— Наистина е отлично!

След тази похвала Карл се облече безспорно по-лесно, но от друга страна, той действително бе вече доста уверен в своя английски.

В трапезарията на вуйчото, която Карл бе запомнил още от първата вечер на своето пристигане, се надигнаха за поздрав двама едри, възпълни господа, единият — някой си Грийн, другият — някой си Полъндър, както се оказа по време на разговора на масата: вуйчото се стараеше да не споменава този или онзи познат и постоянно предоставяше възможност на Карл чрез собствени наблюдения да открива необходимото или интересното. Докато по време на самото хранене се обсъждаха само строго служебни въпроси, което за Карл бе добър урок по търговска терминология, а самият той бе оставен да се занимава с яденето си като някое дете, което преди всичко трябва хубавичко да си хапне, след това господин Грийн се наклони към Карл и го попита най-общо за първите му впечатления от Америка, като несъмнено се стремеше да се изразява колкото е възможно по-ясно на английски. След мъртвешката тишина наоколо Карл отговори доста подробно, като на няколко пъти погледна крадешком към вуйчо си и се опита да направи приятно впечатление с донякъде нюйоркската окраска на речта си. При един израз и тримата господа се разсмяха, а Карл се уплаши, че е допуснал груба грешка; но не беше така както обясни господин Полъндър, той дори бил казал нещо много остроумно. Изобщо Карл сякаш беше особено приятен на този господин Полъндър и докато вуйчото и господин Грийн отново се върнаха към разсъжденията си по служебни въпроси, господин Полъндър накара Карл да примъкне креслото си по-близо до него и първо го разпита доста подробно за името, произхода и пътуването му, след което най-сетне — за да даде възможност на Карл да си почине — през смях и кашлица съвсем набързо разказа за себе си и за дъщеря си, с която живеел в малко имение недалеч от Ню Йорк, където обаче можел да прекарва само вечерите, понеже бил банкер и професията му по цял ден го задържала в Ню Йорк. Карл веднага бе сърдечно поканен да гостува в това имение — един новоизлюпен американец като него положително изпитвал нужда понякога да си почине от Ню Йорк. Карл незабавно помоли вуйчо си за позволението да приеме тази покана и той му го даде уж с радост, ала без да назове определена дата или поне да помисли за такава — нещо, което Карл и господин Полъндър бяха очаквали.

Ала още на следващия ден Карл бе извикан в един от кабинетите на вуйчо си (той имаше десет различни кабинета само в тази сграда), където завари него и господин Полъндър отпуснати и твърде неприказливи във фотьойлите.

— Господин Полъндър е дошъл — рече вуйчото, който едва се познаваше във вечерния здрач на стаята, — за да те вземе със себе си в своето имение, както обсъдихме вчера.

— Не предполагах, че това ще стане още днес — отвърна Карл, — в противен случай щях вече да съм готов.

— Ако не си подготвен, тогава по-добре да отложим посещението за по-нататък — изказа своето мнение вуйчото.

— За какви приготовления говорите! — възкликна господин Полъндър. — Младият човек винаги е готов.

— Не става дума за него — рече вуйчото, обърнат към госта си, — но той все пак би трябвало да се качи до стаята си и ще ви забави.

— Има предостатъчно време за подобно нещо — каза господин Полъндър, — предвиждах известно закъснение и приключих служебните си задължения по-рано.

— Виждаш какви неудобства създава твоето посещение още отсега — рече вуйчото.

— Съжалявам — каза Карл, — но скоро ще се върна — и понечи да хукне.

— Не се притеснявайте — успокои го господин Полъндър. — Не ми създавате никакви неудобства, напротив, гостуването ви ми доставя истинска радост.

— Утре ще пропуснеш урока си по езда; обади ли се, че няма да ходиш?

— Не — рече Карл; посещението, на което се бе зарадвал, почваше да се превръща в бреме, — та аз не знаех…

— И въпреки това смяташ да заминеш? — продължи да пита вуйчото.

Приветливият господин Полъндър се притече на помощ.

— Пътем ще се отбием в училището по езда и ще уредим въпроса.

— Би могло — каза вуйчото, — ала Мак все пак ще те чака.

— Няма да ме чака — рече Карл, — но колкото до идването, ще дойде.

— Тогава? — каза вуйчото, сякаш отговорът на Карл не съдържаше и най-малкото оправдание.

Отново господин Полъндър произнесе решителните думи:

— Но Клара — това беше дъщерята на господин Полъндър — също го чака, и то още тази вечер, а тя все пак има известно предимство пред Мак, нали?

— Така е — продума вуйчото. — Хайде, тичай горе в стаята си. — И сякаш несъзнателно потупа няколко пъти облегалката на фотьойла. Карл беше вече при вратата, когато вуйчо му го задържа още веднъж с въпроса: — Утре сутринта ще си бъдеш тук за урока по английски, нали?

— Хубава работа! — извика господин Полъндър и се извърна удивен във фотьойла си, доколкото пълнотата му позволяваше подобно нещо. — Нима не може да прекара поне утрешния ден извън града? Защо да не го върна вдругиден рано сутринта?

— В никакъв случай — отвърна вуйчото. — Не мога да допусна така да се обърка обучението му. По-късно, когато усвои една, общо взето, стабилна професия, на драго сърце бих му разрешил да приема такива любезни и почтени покани и за по-дълго време.

„Що за противоречия!“ — помисли си Карл.

Господин Полъндър се натъжи:

— За една вечер и една нощ обаче действително почти не си струва…

— Такова беше и моето мнение — каза вуйчото.

— Е, човек трябва да се задоволява и с малкото, което му дават — рече господин Полъндър и отново се засмя. — И тъй, чакам! — извика той на Карл, който хукна, понеже вуйчо му не каза нищо повече.

Когато скоро след това се върна готов за път, той завари в кабинета само господин Полъндър — вуйчо му си беше отишъл. Обзет от истинско щастие, господин Полъндър раздруса и двете ръце на Карл, сякаш искаше колкото може повече да се увери, че той все пак тръгва с него. Карл беше още доста разгорещен от бързането и на свой ред също раздруса ръцете на господин Полъндър, зарадван, че ще направят този излет.

— Вуйчо не се ли ядоса, че заминавам?

— Не, разбира се! Той не се засяга чак толкова от подобни неща. Ала възпитанието ви наистина е взел присърце.

— Сам ли ви каза, че не се е засегнал от онова, което стана преди малко?

— О, да — провлече господин Полъндър и с това доказа, че не умее да лъже.

— Много ме изненадва неудоволствието, с което ми позволи да ви гостувам, въпреки че сте негов приятел.

Господин Полъндър, макар да не го призна открито, също не можеше да си го обясни и двамата още дълго умуваха по този въпрос в автомобила му, докато пътуваха в топлата вечер, въпреки че веднага заговориха за други неща.

Седяха плътно един до друг и докато говореше, господин Полъндър държеше ръката на Карл в своите. Карл пожела да научи много неща за госпожица Клара, сякаш дългото пътуване го правеше нетърпелив и с помощта на приказките би могъл да стигне при нея по-рано, отколкото в действителност. Въпреки че още никога не бе пътувал вечер из нюйоркските улици и глъчката се извиваше като вихрушка над тротоари и улични платна, сменяйки всеки миг посоката си, сякаш не я причиняваха хората, а беше някакъв чужд елемент, Карл се опитваше да възприема безпогрешно думите на господин Полъндър, не се интересуваше от нищо друго освен от тъмната жилетка на господин Полъндър, от която спокойно висеше тъмна верижка. От улиците, където публиката, обзета от голям и неприкрит страх да не закъснее, напираше към театрите с припряна крачка или с коли, които се движеха с възможно най-голяма бързина, те прекосиха междинните квартали и се отправиха към предградията, конни полицаи непрекъснато насочваха автомобила им по странични улици, тъй като големите улици бяха заети от стачкуващи стоманолеяри и на кръстовищата се пропускаха само онези коли, чието преминаване бе особено наложително. И ако автомобилът, излязъл от тъмните, глухо отекващи улички, прекосеше някоя от тези големи улици, които приличаха на площади, тогава от двете страни в перспектива, която никой не успяваше да проследи докрай, се появяваха тротоарите, изпълнени с раздвиженото множество, което напредваше с едва забележими стъпки, а песента му бе по-стройна от тази на отделния човешки глас. Тук-там по опразненото платно се забелязваше полицай на неподвижен кон или знаменосец, или изписани и опнати над улицата платна, или работнически водач, заобиколен от сътрудници и помощници, или някой и друг вагон на електрическия трамвай, който не бе успял да избяга достатъчно бързо и сега се възправяше пуст и тъмен, а ватманът и кондукторът бяха приседнали на платформата му. Групички от любопитни стояха на доста голямо разстояние от демонстрантите и не напускаха местата си, въпреки че не можеха да проумеят същинските събития. Ала Карл се облягаше радостен на ръката, с която господин Полъндър го бе обгърнал; убедеността, че скоро ще бъде желан гост в осветената, оградена със зидове и пазена от кучета вила, му въздействаше изключително благотворно и макар заради обземащата го сънливост вече да не възприемаше без грешка или най-малкото без прекъсване всичко, което говореше господин Полъндър, той поне от време на време събираше сили и търкаше очи, за да установи отново и за кратко дали господин Полъндър забелязва сънливостта му, което в никакъв случай не искаше да допусне.