Франц Кафка
Америка (4)

Пътят към Рамзес

В малката странноприемница, където Карл стигна след кратък преход и която всъщност бе само малка последна спирка на един от нюйоркските маршрути, затова почти не се използваше за пренощуване, Карл поиска най-евтиното легло, с което разполагаха, тъй като реши, че веднага трябва да започне да пести. В съответствие с неговото желание гостилничарят му посочи едно стълбище с такъв жест, сякаш го смяташе за чиновник, а там го посрещна стара, разчорлена жена, ядосана задето са я събудили, и почти без да го изслуша, го поведе с непрестанни напомняния да влезе тихо в една стая, чиято врата затвори, но преди това му изшътка да мълчи.

Карл изпърво не бе сигурен дали завесите на прозорците са спуснати, или стаята изобщо няма прозорци — толкова тъмно беше; най-сетне забеляза затулено прозорче, чиято завеска дръпна встрани и по този начин в стаята нахлу малко светлина. Вътре имаше две легла, ала и двете вече бяха заети. Карл видя двама потънали в дълбок сън младежи, към които човек не можеше да изпитва особено доверие преди всичко защото без понятна причина спяха облечени, единият дори не бе изул ботушите си.

В мига, в който Карл махна завеската, единият от спящите леко надигна и ръцете, и краката си — гледка, която накара Карл да се засмее вътрешно въпреки грижите си.

Той скоро разбра, че независимо от липсата на друго място за пренощуване — нито канапе, нито диван — няма да може да заспи, защото не бива да излага на никаква опасност току-що намерения си куфар и парите, които носеше със себе си. Но не желаеше и да си тръгне, понеже не смееше веднага да напусне сградата, като се изниже покрай слугинята и съдържателя. В края на краищата тук може би не беше по-несигурно, отколкото на пътя. Разбира се, биеше на очи, че в цялата стая, доколкото можеше да се установи в здрачевината, нямаше никакъв багаж. Ала възможно и твърде вероятно беше тези двама младежи да са слуги в този дом, които скоро трябваше да стават заради гостите, ето защо спяха облечени. Е, тогава не бе кой знае каква чест да се спи с тях, но пък беше толкова по-безопасно. Ала докато в това съществуваше и най-малкото съмнение, той в никакъв случай не биваше да ляга да спи.

Под леглото имаше свещ и кибритени клечки, до които Карл тихо се прокрадна и ги взе. Не се поколеба да запали свещта, тъй като според уговорката със съдържателя стаята му принадлежеше толкова, колкото и на останалите двама, които на всичко отгоре вече се бяха насладили на съня от половината нощ, а понеже бяха заели леглата, преимуществото им пред него бе несравнимо. Все пак той много внимаваше да не ги събуди със стъпките си или с движенията си.

Най-напред му се искаше да прегледа куфара и да добие представа за своите вещи, за които вече си спомняше бегло и от които сигурно вече бе загубил всичко по-ценно. Защото щом Шубал се докосне до нещо, съществува твърде малка надежда човек да си го получи непокътнато. Но той бе очаквал от вуйчото щедро парично възнаграждение, а същевременно можеше да се оправдае за липсата на отделни вещи с истинския пазач на куфара, господин Бутербаум.

Първоначалната гледка при отварянето на куфара направо ужаси Карл. Колко часа само беше подреждал и преподреждал куфара по време на пътуването, а сега всичко беше така безразборно натъпкано, че при отключването капакът отскочи от само себе си нагоре.

Ала за своя радост Карл скоро разбра, че причината за безпорядъка е единствено неговият костюм, който беше носил по време на пътуването и който, естествено, не бе предвиден за куфара, а беше натъпкан допълнително в него. Не липсваше абсолютно нищо. В тайния джоб на сакото се намираше не само паспортът, а и парите, взети от дома, тъй че когато Карл прибавеше и онези, които имаше в себе си, за момента щеше да разполага с доста пари. Намери се и бельото, което бе носил при пристигането си — изпрано и изгладено. Той веднага постави часовника и парите в устоялия на толкова изпитания таен джоб. Единственото, за което можеше да се съжалява, беше, че всички неща миришеха на веронския салам, който също не липсваше. Ако не се откриеше някое средство това да бъде отстранено, имаше изгледи Карл да се движи цели месеци, обгърнат от тази миризма.

Докато търсеше някои вещи, които се намираха най-отдолу — например Библията в джобен формат, листовете за писма и снимките на родителите, — каскетът падна от главата му в куфара. В старото обкръжение той го позна веднага — този каскет беше негов, каскетът, който беше получил от майка си за пътуването. Все пак от предпазливост не бе слагал този каскет на кораба, защото знаеше, че в Америка всички ходят с каскети вместо с бомбета и не искаше да износи своя още преди пристигането си. Ето че господин Грийн го беше използвал, та да се посмее за сметка на Карл. Дали пък вуйчото не му бе възложил и това поръчение? И с едно неволно, яростно движение той бутна капака на куфара, който се затвори с трясък.

Сега вече нищо не можеше да помогне, двамата спящи бяха събудени. Първо единият се изтегна и прозина, веднага го последва и другият. При това почти цялото съдържание на куфара беше изсипано върху масата; ако тези бяха крадци, трябваше само да пристъпят и да си изберат каквото пожелаят. Не само за да изпревари тази възможност, но и за да внесе веднага яснота в положението, Карл приближи със свещта в ръка до леглата и обясни причината за своето присъствие тук. Те сякаш изобщо не бяха очаквали подобно обяснение, защото бяха все още твърде сънени, че да могат да говорят — просто го погледнаха без каквато и да било изненада. И двамата бяха съвсем млади, но чертите им се бяха изострили поради тежката работа и недоимъка, безредните им бради бяха провиснали, отдавна неподстригваните им коси — разчорлени, с кокалчетата на пръстите си търкаха и сънливо натискаха дълбоко хлътналите си очи.

Карл реши да използва моментната им отмалялост, затова рече:

— Казвам се Карл Росман и съм немец. Моля ви, понеже заемаме обща стая, кажете ми и вие имената и националността си. Веднага искам да обясня, че нямам претенции за легло, тъй като пристигнах твърде късно и изобщо не възнамерявам да заспивам. А хубавите ми дрехи не бива да ви изумяват, аз съм много беден и без всякакви изгледи за сполука.

По-дребният от двамата — онзи с ботушите, — след като даде да се разбере с ръце, крака и гримаси, че всичко това изобщо не го интересува и че сега не е време за подобни словоизлияния, си легна и веднага заспа; другият, мургав мъж, също си легна, ала преди да заспи, протегна небрежно ръка и рече:

— Тоя тук се казва Робинсън и е ирландец, аз съм Деламарш, французин съм и сега моля за тишина.

Едва го бе произнесъл, когато духна с всичка сила, загаси свещта на Карл и падна възнак върху възглавницата.

„Значи, сега засега тази опасност е отбита“ — рече си Карл и се върна обратно при масата. Ако не се преструваха на сънени, тогава всичко беше наред. Неприятното бе само, че единият беше ирландец. Карл не знаеше вече съвсем точно в коя книга бе чел веднъж у дома, че в Америка човек трябва да се пази от ирландците. По време на престоя си при вуйчото той бе имал, естествено, най-добрата възможност да проучи из основи въпроса за опасността от ирландците, ала напълно бе пропуснал да го стори, защото бе смятал, че завинаги е на сигурно място. Поне сега със свещта, която отново бе запалил, реши по-подробно да разгледа този ирландец и установи, че тъкмо той има по-приличен вид, а не французинът. Дори страните му като че ли все още бяха закръглени, а в съня си се усмихваше съвсем дружелюбно, доколкото Карл, застанал на пръсти от известно разстояние, можеше да установи.

Карл седна на единствения стол в стаята, твърдо решен въпреки всичко да не заспива, отложи на първо време подреждането на куфара, тъй като за тази цел имаше на разположение цялата нощ, и запрелиства Библията, без да прочете нещо. Сетне взе в ръка снимката на родителите си, където дребничкият му баща се бе изправил в целия си ръст, а майка му седеше леко отпусната във фотьойла пред него. Едната си ръка бащата бе положил върху облегалката на фотьойла, а другата, свита в юмрук — върху една книга с илюстрации, разтворена на изящна декоративна масичка, встрани от него. Имаше и друга снимка, на която бяха Карл и родителите му — бащата и майката изпитателно се взираха в него, докато той, както бе наредил фотографът, трябваше да гледа в апарата. Тази снимка обаче не бе получил преди заминаването си.

Затова пък толкова по-настойчиво заразглежда снимката, която лежеше пред него, и се опита да улови погледа на баща си от различни посоки. Ала както и да променяше гледката чрез различни премествания на свещта, бащата не се съживяваше, а и стърчащите му встрани големи мустаци съвсем не приличаха на истинските — снимката не беше хубава. За разлика от него майката беше излязла по-добре, устните й така се бяха разкривили, сякаш някой й бе причинил болка и тя се насилваше да се усмихне. Карл беше убеден как на всеки, който разглежда тази снимка, това ще направи такова огромно впечатление, че яснотата на подобно впечатление му изглеждаше извънредно силна и почти нелепа. Как една снимка би могла да даде неопровержими доказателства за скритите чувства, излъчвани от изображенията! И за известно време отклони поглед от снимката. Ала когато отново я видя, ръката на майката му направи впечатление — тя бе провесена най-отпред, върху облегалката на фотьойла, така близо, сякаш можеше да я целуне. Помисли си дали все пак не би било добре да пише на родителите си, което и двамата наистина бяха поискали от него (последния път бащата му го бе казал с голяма строгост в Хамбург). Естествено в оная ужасна вечер, когато майка му го бе известила на прозореца, че му предстои заминаване за Америка, той се бе заклел никога да не пише, но нима клетвата на едно неопитно момче представляваше нещо тук, при новите условия? По същия начин тогава би могъл да се закълне, че след двумесечен престой в Америка ще стане генерал от американската полиция, а всъщност правеше компания на двама просяци в една таванска стаичка, в една страноприемница край Ню Йорк, пък и трябваше да признае, че тъкмо тук му беше мястото. И се вгледа с усмивка в лицата на родителите си, сякаш от тях можеше да разбере дали все още изпитват желание да получат вести от своя син.

Както ги разглеждаше, той скоро забеляза, че все пак е твърде уморен и надали ще остане буден през цялата нощ. Снимката се изплъзна от ръцете му, сетне положи лице върху нея, страната му изпита удоволствие от хладината й и той заспа, изпълнен с приятно чувство.

Събуден бе от гъделичкане под мишниците. Тази наглост си беше позволил французинът. Ала и ирландецът вече бе застанал пред масата на Карл и двамата го разглеждаха с не по-малък интерес, отколкото Карл през нощта. Карл не се учуди, че самото им ставане не го е събудило; едва ли се бяха промъкнали до него със зли намерения — той просто бе заспал дълбоко; освен това обличането, а вероятно и миенето не им бяха отнели никакво време.

Както му е редът, те се поздравиха взаимно с известна официалност и Карл научи, че двамата били шлосери, но вече от дълго време не успявали да си намерят работа в Ню Йорк, поради което били в доста плачевно състояние. За доказателство Робинсън разтвори сакото си, за да се види, че няма риза, но това личеше и по хлабавата му яка, която бе прикрепена отзад на сакото. Те имаха намерение да отидат пеш до градчето Бътърфорд, на два дни път от Ню Йорк, където уж щели да намерят работа. Нямаха нищо против идването на Карл с тях и му обещаха, първо, от време на време да носят неговия куфар и, второ, при положение, че лично те получат работа, да му осигурят някое местенце за младши помощник, което, стига изобщо да имало работа, било съвсем лесно. Карл едва се бе съгласил, когато те приятелски го посъветваха да съблече хубавата си дреха, тъй като само щяла да му попречи за заемането на каквато и да е длъжност. Тъкмо в тази странноприемница съществувала добра възможност да се отърве от дрехата, защото слугинята търгувала с дрехи. Помогнаха на Карл да се съблече и макар той да не бе взел окончателно решение във връзка с дрехата си, я изнесоха. Останал сам и леко сънен, Карл бавно заоблича стария си пътнически костюм и се упрекна, задето си е продал дрехата, понеже тя можеше и да му навреди при намирането на работа като младши помощник, но щеше да му бъде само от полза за сдобиването с някоя по-добра служба, ето защо отвори вратата, за да извика на ония двамата да се върнат, ала просто се сблъска с тях — а те сложиха спечеления половин долар на масата, лицата им бяха толкова весели, че не беше възможно човек да се усъмни в тяхната печалба от продажбата, и то в тяхната доста голяма печалба.

Впрочем не беше време за разговори по този въпрос, защото слугинята влезе пак така сънена, както и през нощта, за да погне и тримата към коридора, като обясни, че стаята трябва да бъде стъкмена за нови гости. Разбира се, за такова нещо не можеше и дума да става, тя действаше единствено от злоба. Карл, който тъкмо се бе наканил да подреди куфара си, трябваше да проследи с поглед как жената сграбчва с две ръце нещата му и с такава сила ги натиква в куфара, сякаш са някакви животни, които трябва да подвият опашките си. Наистина двамата шлосери се заусукваха около нея, подръпваха полата й, потупваха я по гърба, ала ако смятаха по този начин да помогнат на Карл, сметката им беше съвсем крива. След като жената затвори куфара, тя тикна дръжката в ръката на Карл, оттласна от себе си шлосерите и подгони от стаята и тримата, като ги заплаши, че ако не я слушат, няма да получат кафе. Жената вероятно напълно бе забравила, че Карл от самото начало не беше заедно с шлосерите, защото се отнасяше към тях като към членове на една и съща банда. Но понеже шлосерите й бяха продали дрехата на Карл, те бяха показали нещо общо с него.

В коридора дълго трябваше да крачат напред-назад, особено французинът, който бе хванал Карл под ръка, непрекъснато ругаеше, заплашваше да претрепе съдържателя, ако последният се осмели да се покаже и сякаш за да се подготви за това, яростно търкаше свитите си пестници един в друг. Най-сетне дойде някакво невинно малко момче, което трябваше да се протегне, когато подаде каната с кафето на французина. За жалост разполагаха само с една кана, а не успяха да обяснят на момченцето, че са необходими и чаши. Така че можеше да пие само един, а другите двама стояха пред него и чакаха. Карл нямаше желание да пие, ала не искаше да обиди останалите и когато редът му идваше, държеше каната до устните си, без да пие.

Вместо сбогом ирландецът тресна каната о каменния плочник. Напуснаха къщата, без никой да ги види, и навлязоха в гъстата жълтеникава утринна мъгла. Движеха се, общо взето, тихо, един до друг в края на пътя, Карл трябваше да носи куфара си, другите вероятно щяха да го сменят едва след като ги помолеше, тук-там в мъглата профучаваше по някой автомобил и тримата извръщаха глави след обикновено огромната кола, която правеше такова впечатление с размерите си, а се мяркаше за толкова кратко време, че човек нямаше време дори да забележи дали в нея се возят пътници. По-късно се проточиха върволиците от превозни средства, които караха хранителни продукти за Ню Йорк, и петте им редици, заемащи цялата ширина на пътя, се точеха така непрестанно, че никой не би могъл да го прекоси. От време на време той се разширяваше в площад, а по средата му на кулообразна поставка се разхождаше напред-назад полицай, за да наблюдава всичко и да направлява с една палка движението по главния път, както и движението, което се вливаше тук от страничните пътища — сетне то оставаше ненаблюдавано до следващия площад и до следващия полицай, но доброволно се поддържаше в задоволителен ред от мълчаливите и внимателни каруцари и шофьори. Карл най-много се удивляваше на всеобщата тишина. Ако не бяха крясъците на безгрижните животни, поведени на заколение, може би нямаше да се чува нищо друго освен чаткането на подковите и фученето на стабилизаторите. При това, разбира се, скоростта не беше винаги еднаква. Когато на отделни площади трябваше да се предприемат сериозни размествания заради твърде големия наплив отстрани, цели редици спираха движението си и напредваха стъпка по стъпка, ала сетне отново ставаше така, че за известно време всичко фучеше светкавично, после пак се забавяше, управлявано сякаш от една-единствена спирачка. А и от пътя не се вдигаше никакъв прахоляк, цялото движение се извършваше във възможно най-свежия въздух. Нямаше пешеходци, тук към пазара в града не се отправяха отделни жени, както бе в родината на Карл, а тук и там се появяваха големи плоски автомобили, в които стояха по двайсетина жени с кошници на гърба — значи, все пак жени, тръгнали за пазара — и протягаха шии, за да наблюдават движението и да си вдъхват надежда за по-бързо придвижване. Сетне идеха и автомобили, върху които се разхождаха отделни мъже, пъхнали ръце в джобовете. Когато прочете надписа на един от тези автомобили, Карл не можа да сдържи лекото си възклицание: „Експедиторската фирма «Якоб» търси да наеме пристанищни работници.“ Колата се движеше в момента много бавно и някакъв дребен, прегърбен, чевръст човек, застанал на стъпенката й, покани тримата пътешественици да се качат. Карл се скри зад шлосерите, сякаш вуйчо му можеше да се намира в колата и да го види. Беше радостен, че и останалите двама отклониха поканата, макар високомерните физиономии, с които отказаха, донякъде да го обидиха. Съвсем не биваше да си мислят, че са твърде добри, за да се хванат на работа при неговия вуйчо. Той веднага им даде да го разберат, естествено, непряко. В отговор на това Деламарш го помоли по възможност да не се намесва в неща, които не разбира; да се наемат хора по този начин, била най-долна измама, а фирмата „Якоб“ била прочута с лошото си име в целите Съединени щати. Карл не отговори, но от този миг нататък се привърза повече към ирландеца, даже го помоли сега той да поноси за малко куфара, което същият наистина стори, ала след като Карл многократно повтори молбата си. Само дето непрекъснато се оплакваше, че товарът му бил много тежък, докато накрая се разбра, че просто има намерение да направи куфара по-лек чрез отнемането на веронския салам от него, който вероятно му бе направил приятно впечатление още в хотела. Карл бе принуден да го извади, французинът го взе, за да го разреже с ножчето си, което приличаше на кама, и да го погълне почти сам. Робинсън само от време на време получаваше по някой резен, а Карл, който отново трябваше да си носи куфара, ако не искаше да го остави на пътя, не получи нищо, сякаш предварително бе изял своята дажба. Струваше му се твърде дребнаво да си изпроси едно парченце, ала душата му възнегодува.

От мъглата не беше останала и следа, в далечината проблесна висока планина, която потапяше накъдрения си хребет в още по-далечна слънчева омара. Отстрани на пътя се простираха лошо стопанисвани поля, които обграждаха големи фабрики, възправили се черни и опушени сред празното поле. Многобройните прозорци на безразборно пръснатите единични грозни сгради, давани под наем, потреперваха от всевъзможни движения и светлини; жени и деца вършеха най-разнообразни дейности по малките тесни балкони, а около тях плющяха и се издуваха от утринния вятър прострените и преметнати кърпи и изпрани дрехи, които ту ги скриваха, ту отново ги показваха. Ако човек плъзнеше поглед встрани от къщите, съзираше чучулиги, литнали високо в небето, а под тях — лястовици, които се стрелкаха почти над главите на пътуващите.

Много неща напомняха на Карл за родината му и той не знаеше дали постъпва добре, като напуска Ню Йорк и се отправя към вътрешността на страната. Край Ню Йорк беше морето и възможността по всяко време да се завърне в родината си. Ето защо се спря и каза на двамата си спътници, че все пак има желание да остане в Ню Йорк. И когато Деламарш понечи просто да го помъкне по-нататък, той не допусна подобно нещо и каза, че вероятно все още има право сам да решава за себе си. Наложи се ирландецът да посредничи и да обяснява, че Бътърфорд бил много по-хубав от Ню Йорк, и двамата трябваше още дълго да го молят, преди да тръгне отново. Но и тогава не би потеглил; ако не си беше казал, че за него може би е по-добре да отиде на някое място, където възможността да се завърне в родината си не е чак толкова лесна. Там положително щеше да работи и да напредва по-успешно, тъй като нямаше да му пречат ненужни мисли.

И отсега нататък той беше този, който теглеше останалите двама, а те така се радваха на усърдието му, че без да чакат специални молби, носеха на смени куфара и Карл никак не можеше да разбере с какво всъщност им доставя тази радост. Навлязоха в местност, която постепенно се извисяваше, и когато спираха от време на време и се извръщаха назад, можеха да видят Ню Йорк и неговото пристанище, които се разгръщаха все повече и повече пред очите им. Мостът, който свързваше Ню Йорк с Бруклин, висеше изящно над Ист Ривър — когато присвиваха очи, той потреперваше. По него сякаш нямаше никакво движение, а отдолу се бе опнала пустата, гладка водна панделка. Всичко в двата огромни града изглеждаше лишено от живот и ненужно сътворено. Големите къщи едва се различаваха от малките. В невидимите дълбини на улиците животът вероятно протичаше най-обикновено, ала над тях не се виждаше нищо друго освен лека омара, която наистина не се движеше, но като че ли без усилие можеше да се духне оттам. Дори в пристанището — най-голямото в света — цареше спокойствие и само тук и там на човек му се струваше, че вижда кораб, който леко се придвижва напред — вероятно за това бе виновен споменът за друга подобна гледка отблизо. Ала той не можеше да бъде следен за дълго и се губеше завинаги от погледа.

Но Деламарш и Робинсън, изглежда, виждаха много повече, та сочеха надясно и наляво, като описваха с протегнатите си ръце кръгове около площади и паркове, които назоваваха по име. Те не можеха да проумеят, че Карл е прекарал в Ню Йорк повече от два месеца, а не е видял от града почти нищо друго освен една улица. Обещаха му, като се напечелят добре в Бътърфорд, да отидат с него в Ню Йорк и да му покажат всички забележителности и, разбира се, особено онези места, където човек се забавлява до насита. И като продължение на това Робинсън с цяло гърло запя една песен, която Деламарш съпровождаше с пляскане, а Карл позна в нея оперетна мелодия от своята родина, която тук му допадаше много повече с английския си текст, отколкото когато и да било у дома. Така се получи нещо като представление на открито, в което участваха всички, само градът долу в ниското, който уж се забавлявал при тази мелодия, се преструваше, че никога не я е чувал.

Веднъж Карл попита къде всъщност се намира експедиторската фирма „Якоб“ и тозчас видя протегнатите показалци на Деламарш и Робинсън, които сочеха може би в една и съща точка, а може би техните точки отстояха на много мили една от друга. Когато сетне продължиха, Карл попита кога най-рано биха могли да се завърнат в Ню Йорк с достатъчна печалба. Деламарш отвърна, че това съвсем спокойно можело да стане само след месец, тъй като в Бътърфорд имало недостиг от работна ръка и надниците били високи. Естествено щели да събират парите си в обща каса, за да се избягнат случайни различия в надниците, защото били другари. Идеята за обща каса не се хареса на Карл, въпреки че като младши помощник положително щеше да получава по-малко от обучените работници. После Робинсън спомена, че ако в Бътърфорд не намерели работа, естествено трябвало да продължат по-нататък, за да могат или да се наредят някъде като земеделски работници, или да заминат вероятно за Калифорния в златотърсаческите райони — план, който — ако се съдеше по подробния разказ на Робинсън — му бе особено любим.

— Защо сте станали тогава шлосери, след като искате да отидете в златотърсаческите райони? — попита Карл, който слушаше с неудоволствие за необходимостта от подобни далечни и несигурни пътешествия.

— Защо съм станал шлосер ли? — каза Робинсън. — Във всеки случай не за да умира от глад синът на майка ми. В златотърсаческите райони доста може да се напечели.

— Беше някога — каза Деламарш.

— Още е така — рече Робинсън и заразправя за многобройните познати, които забогатели от тази работа; те още били там, естествено вече и пръста си не помръдвали, ала заради старото приятелство щели да му помогнат да забогатее, на неговите приятели също, разбира се.

— Още в Бътърфорд ще се сдобием с работа — каза Деламарш и така откликна на съкровеното желание на Карл, но начинът, по който се изрази, не беше изпълнен с увереност.

През деня спряха само веднъж в една странноприемница и на желязна маса отпред, на открито, ядоха — както се стори на Карл — почти сурово месо, което не можеше да се разреже с нож и вилица, а само трябваше да се разкъса. Хлябът беше продълговат и объл, а във всеки самун бе забит дълъг нож. Към това ядене беше поднесена някаква черна течност, която пареше в гърлото. Но тя харесваше на Деламарш и Робинсън, та те честичко надигаха чашите и се чукаха с тях за сбъдването на различни желания, при което за известно време ги държаха вдигнати и опрени една в друга. На съседната маса седяха работници в изпръскани с вар ризи и пиеха все същата течност. Автомобилите, които се нижеха покрай тях като непрекъснат поток, обгръщаха масите в облаци прах. От ръка на ръка се подаваха големи вестници, хората възбудено говореха за стачката на строителните работници, името Мак често бе споменавано. Карл се осведоми за него и разбра, че става дума за бащата на познатия му Мак, който бил най-едрият строителен предприемач в Ню Йорк. Стачката му струвала милиони и вероятно заплашвала да разклати положението му. Карл не вярваше на нищо от брътвежите на тези лошо информирани, злобни люде.

Яденето загорча на Карл, и затова защото бе твърде неясно как ще бъде заплатено. Естествено би било всеки да си платеше своя дял, ала Деламарш и Робинсън между другото бяха споменали, че са похарчили и последните си пари за своята последна нощувка. По тях не се виждаха нито часовници, нито пръстени, нито пък нещо друго, което да става за продан. А Карл не можеше да ги обвини, че са спечелили от продажбата на дрехите му, защото щеше да ги обиди и завинаги да се раздели с тях. Но най-странното беше, че нито Деламарш, нито Робинсън се интересуваха кой ще плаща, по-скоро имаха твърде добро настроение, непрекъснато се опитваха да завържат познанство с келнерката, която се движеше с горда и тромава походка между масите. Косите й от време на време закриваха част от челото и страните й, та тя постоянно ги отмяташе назад, като ги улавяше с ръце. Когато най-сетне от нея можеше да се очаква първата любезна дума, тя пристъпи към масата, опря двете си ръце отгоре й и попита:

— Кой ще плаща?

До този момент едва ли бяха виждали ръце, които да се вдигат с такава бързина, както ръцете на Деламарш и Робинсън, които посочиха Карл. Карл не се стъписа, защото бе предугаждал подобна постъпка и не виждаше нищо лошо в това, че другарите му, от които и той очакваше услуги, го оставяха да плати някакви си там дреболии, макар че щеше да бъде по-почтено, ако въпросът беше изрично обсъден преди решителния миг. Неприятното в тази работа бе само, че се налагаше да вади парите от тайния си джоб. Най-напред бе имал намерение да ги скъта за в случай на крайна нужда и на първо време да не се отличава, така да се каже, от своите другари. Предимството, което получаваше чрез тези пари и преди всичко чрез премълчаването на притежанието им пред спътниците му, напълно се компенсираше от обстоятелството, че те се намираха в Америка още от деца, че имаха достатъчно знания и опит как се изкарват пари и че в крайна сметка не бяха свикнали на по-добри условия за живот от настоящите. Досегашните намерения, които Карл имаше относно парите си, общо взето, не биваше да пострадат заради това плащане, защото в края на краищата можеше и да се лиши от четвърт долар, можеше да сложи, значи, четвърт долар на масата и да обясни, че това са единствените му пари и че е готов да ги пожертва в името на общия им поход до Бътърфорд. Пък и такава сума бе напълно достатъчна, след като походът им се извършваше пеш. Не знаеше обаче дали разполага с подходящи дребни пари, а на всичко отгоре тези пари заедно с прибавените банкноти се намираха някъде в дъното на тайния джоб, чието съдържание трябваше да изтърси върху масата, ако искаше да открие нещо. А беше и съвършено ненужно спътниците му изобщо да научават за съществуването на тайния джоб. За щастие те като че ли се интересуваха по-скоро от келнерката, отколкото от начина, по който Карл ще приготви парите за плащането. Деламарш подкани келнерката да направи сметката и по този начин я подмами между себе си и Робинсън, тъй че тя можеше да отблъсне нахалствата им само като сложеше цялата си ръка върху лицето на единия или на другия и го отблъснеше от себе си. Междувременно Карл, пламнал от напрежение, събираше под масата парите в едната си ръка, а с другата търсеше и вадеше от тайния джоб монета по монета. И въпреки че все още не познаваше добре американските пари, накрая реши, че ако се съди по количеството на монетите, трябва да е събрал достатъчна сума и я сложи на масата. Прозвънтяването на парите веднага прекъсна закачките. За яд на Карл и за всеобщо учудване се оказа, че е извадил почти дял долар. Наистина никой не попита защо Карл по-рано не е споменавал за парите, които биха стигнали за едно удобно пътуване с влака до Бътърфорд, ала Карл страшно се притесни. Той бавно събра парите отново, след като яденето беше платено, а от самата му ръка Деламарш грабна още една монета — тя му трябваше за възнаграждение на келнерката, която прегърна и притисна към себе си, за да й подаде сетне парите от другата страна.

Карл им беше благодарен, че по време на по-нататъшния път не направиха забележки във връзка с парите и по едно време дори си помисли да им признае за цялото си състояние, но все пак се отказа, защото не намери удобен случай за това. Привечер навлязоха в една по-скоро селска, плодородна местност. Наоколо се простираха поля без синори, полегнали с първия си злак върху нежни хълмове, богати селски имения се нижеха от двете страни на пътя и те вървяха часове наред между позлатените решетки на оградите, многократно прекосиха една и съща ленива река, многократно чуха как железниците громолят по лъкатушещите високи мостове.

Слънцето тъкмо залязваше зад правата редица на далечните гори, когато те се хвърлиха в тревата на едно възвишение сред малка група дървета, за да си починат от мъките на странстването. Деламарш и Робинсън лежаха и се протягаха колкото им стигат силите. Карл седеше изправен и гледаше към виещия се няколко метра по-надолу път, по който леко и бързо, летяха все същите автомобили, както през целия ден, сякаш в определен миг някой ги изпращаше в точно количество от далечината и в същото количество ги очакваха на противоположната далечина. През целия ден, още от ранни зори, Карл не бе видял да спира нито един автомобил и да слиза нито един пътник.

Робинсън предложи да пренощуват тук, понеже всички били достатъчно уморени, а сетне можели пак така рано да потеглят отново, пък и в края на краищата едва ли щели да намерят по-евтино и по-добре разположено място за нощувка, преди да е паднал пълен мрак. Деламарш беше съгласен и само Карл реши да направи забележката, че има достатъчно пари, с които да плати пренощуването на всички дори в хотел. Деламарш заяви, че от парите щели да имат нужда в бъдеще, той трябвало добре да ги скъта. Деламарш изобщо не се опита да скрие, че вече разчитат на парите на Карл. И понеже предложението на Робинсън вече беше прието, той продължи да обяснява, че преди да заспят, следвало добре да си похапнат, за да имат сили за утре, тъй че един от тях трябвало да донесе за всички храна от хотела, чийто надпис — „Хотел Оксидентал“ — светеше съвсем наблизо край пътя. Като най-млад, а и понеже никой друг не изяви желание, Карл не се поколеба да предложи услугите си и тръгна към хотела, след като му заръчаха да донесе сланина, хляб и бира.

Наблизо, изглежда, имаше голям град, защото още първата зала на хотела, в която влезе Карл, беше препълнена с шумна тълпа, а към бюфета, който се проточваше край една от дългите и две от късите й страни, непрестанно тичаха много келнери с бели престилки на гърдите и въпреки това не успяваха да задоволят исканията на нетърпеливите гости, защото отвсякъде долитаха ругатни, трещяха върху масите юмруци. Никой не обръщаше внимание на Карл; и самата зала не беше обслужвана, гостите, седнали по трима на миниатюрни масички, които почти изчезваха между тях, си донасяха от бюфета всичко. Върху всяка масичка имаше по едно голямо шише олио, оцет или нещо подобно и всички ястия, донесени от бюфета, преди ядене се заливаха с течността от това шише. Ако Карл изобщо искаше да стигне до бюфета, където вероятно тепърва щяха да започнат трудностите, особено поради голямата му поръчка, той трябваше да се промъкне край много маси, което, разбира се, и при най-голямо внимание не можеше да се осъществи без грубо досаждане на гостите, макар те наистина да понасяха всичко като безчувствени, дори когато Карл веднъж бе блъснат — но пак от един гост — към една от масичките и за малко не я катурна. Разбира се, той се извини, ала явно не го разбраха; впрочем и той не разбра нищичко от онова, което му подвикнаха.

При бюфета с мъка намери едно свободно местенце, откъдето дълго време не можеше да види нищо поради подпрените лакти на своите съседи. Изобщо тук сякаш беше обичай хората да се подпират на лакти и да държат главите си с ръка; Карл си спомни как професорът по латински д-р Крумпал мразеше точно тази стойка и как винаги тайно и незабелязано се беше приближавал и с помощта на една внезапно появяваща се линия шеговито беше дръпвал лактите от масата.

Карл се притискаше плътно към бюфета, защото тъкмо се бе наредил, и зад него беше поставена маса, а единият от седналите на нея посетители доста осезаемо докосваше гърба на Карл с голямата си шапка, когато малко се отдръпнеше назад по време на разговора. При това нямаше почти никаква надежда да получи нещо от келнера, дори след като двамата му тромави съседи си бяха тръгнали с удовлетворени желания. На няколко пъти Карл дърпаше през масата някой келнер за престилката, но същият винаги се освобождаваше с гримаса. Никой не можеше да бъде спрян, те все тичаха и тичаха. Ако поне близо до Карл се намираше нещо подходящо за ядене и пиене, той би го взел, би се осведомил за цената, би оставил парите и с радост би си тръгнал. Ала тъкмо пред него се редяха блюда с риби, подобни на херинги, чиито черни люспи проблясваха златисто по краищата. Те сигурно бяха много скъпи и никого нямаше да заситят. Можеше да стигне и до малките съдове с ром, но не искаше да носи на спътниците си ром, и без друго концентратите ги привличаха — не желаеше да ги поощрява в тази насока.

С една дума, налагаше се Карл да си намери друго място и да поднови усилията си. Времето обаче бе твърде напреднало. Часовникът в противоположния край на залата, чиято стрелка човек едва различаваше, ако се взреше съсредоточено през дима, сочеше вече девет и нещо. Но навалицата на другите места край бюфета беше още по-голяма, отколкото на предишното, сравнително отдалечено място. Освен това с течение на времето залата се пълнеше все повече. През главния вход постоянно влизаха нови гости и високо подвикваха за поздрав. На някои места те сами си разчистваха бюфета, сядаха върху плота му и надигаха питиетата си — това бяха най-хубавите места, от тях се обгръщаше с поглед цялата зала.

Макар все още да си пробиваше път през тълпата, Карл всъщност вече не хранеше надежда да сполучи. Упрекваше се, че е предложил да направи покупката, без да познава тукашната обстановка. Неговите другари с пълно право щяха да му се скарат и дори да си помислят, че не е донесъл нищо само за да спести парите си. И ето че се озова на едно място, където по масите около него хората ядяха топли ястия с месо и хубави, жълти картофи; не можеше да проумее как бяха успели да се сдобият с тях.

Тогава видя на няколко стъпки пред себе си жена на солидна възраст, която вероятно бе от персонала на хотела и разговаряше с един гост, като местеше непрестанно фуркета във фризурата си. Карл веднага реши да направи поръчката си на тази жена, първо, защото като единствена жена в залата вече правеше изключение от всеобщия шум и надпревара и, второ, по простата причина, че беше единствената служителка от хотела, с която можеше да се влезе във връзка, естествено, ако не хукнеше по своите дела след първата дума, отправена към нея. Ала се случи тъкмо обратното. Карл още не я беше заговорил, а само мъничко се бе заслушал в думите й, когато тя погледна към него — понякога става така, че човек посред разговора си поглежда встрани — и прекъсвайки приказката си, го попита дали има нужда от нещо — дружелюбно и на един английски, ясен като граматиката.

— Точно така — рече Карл, — но тук нищо не мога да получа.

— Тогава елате с мен, малкият — каза тя, сбогува се със своя познат, който свали шапката си — невероятна любезност за тукашните условия, — хвана Карл за ръка, отправи се към бюфета, отстрани един посетител от пътя си, отвори една двукрила врата на тезгяха, прекоси прохода зад тезгяха, където човек трябваше да се пази от неуморно тичащите келнери, отвори една двойна, замаскирана с тапети врата — и ето че се озоваха в големите прохладни складове с хранителни продукти.

„Просто трябва да се познава механизмът“ — рече си Карл.

— И тъй, какво обичате? — попита тя и услужлива се приведе към него. Беше твърде пълна, тялото й се тресеше, но лицето й, което имаше естествени пропорции, бе почти нелепо. Като видя многобройните хранителни продукти, които грижливо бяха подредени по лавиците и масите, Карл за малко щеше да поръча набързо и по-хубава вечеря, още повече, че можеше да очаква тази влиятелна жена да го обслужи по-евтино; но понеже не му хрумна нищо по-подходящо, той все пак поиска само сланина, хляб и бира.

— Нещо друго? — попита жената.

— Не, благодаря — каза Карл, — само че за трима.

Когато жената го попита за останалите двама, Карл с няколко думи разказа за своите спътници — доставяше му удоволствие да го поразпитат малко.

— Та това е ядене за затворници! — възкликна жената, която навярно очакваше Карл да поиска още нещо. Ала той се опасяваше, че тя ще му подари храната и няма да приеме пари, ето защо млъкна. — Бързо ще го стъкмим — каза жената и със завидна за пълнотата си бързина се отправи към една маса, отряза с дълъг, тънък, назъбен нож голямо парче сланина, прошарено с много месо, взе от една лавица самун хляб, вдигна от пода три шишета бира и сложи всичко в лека плетена кошница, която подаде на Карл. Междувременно му обясни, че го е довела тук, защото хранителните продукти отвън на бюфета въпреки бързата им консумация все пак губят част от свежестта си заради пушека и многобройните изпарения. Ала за хората отвън всичко било достатъчно добро. Карл не отговори нито дума, понеже не знаеше с какво е заслужил това по-особено отношение. Той мислеше за спътниците си, които, макар че добре познаваха Америка, вероятно никога не бяха имали достъп до такива складове и се бяха задоволявали с развалените храни от бюфета. Тук не се долавяше нито звук от залата, стените сигурно бяха много дебели, за да поддържат тези сводове достатъчно прохладни. От известно време плетената кошница бе вече в ръцете на Карл, но той още не мислеше да плаща и не помръдваше от мястото си. Само когато жената понечи да тури в кошницата и едно от онези шишета, които стояха навън по масите, той поблагодари с тръпка на погнуса.

— Още много път ли ви остава? — попита жената.

— До Бътърфорд — отвърна Карл.

— Доста е далеч — каза жената.

— На един ден път — рече Карл.

— Не е ли по-далеч? — попита жената.

— О, не — рече Карл.

Жената побутна няколко неща върху масите, влезе келнер, който се озърна с търсещ поглед, сетне бе насочен от жената към едно голямо блюдо, в което имаше голяма купчина сардини, леко поръсени с магданоз, и после отнесе блюдото в залата, като го издигна нависоко.

— Всъщност защо толкова държите да нощувате на открито? — попита жената. — Тук имаме достатъчно място. Преспете при нас, в хотела.

Това бе твърде примамливо за Карл, още повече, че толкова зле беше прекарал предишната нощ.

— Багажът ми не е в мен — отвърна той колебливо и не съвсем без суетност.

— Че донесете го тук — каза жената, — това не е пречка.

— Ами другарите ми? — рече Карл и веднага забеляза, че те действително представляваха пречка.

— Разбира се, те също ще пренощуват тук — каза жената. — Идвайте де! Не чакайте да ви молят.

— Моите другари иначе са добри хора — рече Карл, — но не са чисти.

— Нима не видяхте мръсотията в залата? — попита жената и разкриви лицето си в гримаса. — При нас наистина може да дойде и най-лошият. И тъй, ще наредя да приготвят три легла. Е, няма къде другаде освен на тавана, тъй като хотелът е претъпкан, аз също се пренесох на таванския етаж, но във всеки случай там е по-добре, отколкото на открито.

— Не мога да доведа другарите си — каза Карл. Той си представи какъв шум биха вдигнали двамата по коридорите на този изискан хотел; Робинсън би омърсил всичко, а Деламарш непременно би задирял дори тази жена.

— Не знам защо това да е невъзможно — каза жената, — но ако искате, оставете другарите си навън и елате при нас сам.

— Не, не — рече Карл, — те са мои другари и аз трябва да остана при тях.

— Твърдоглав сте — каза жената и свали поглед от него, — мисля ви доброто и с удоволствие бих ви помогнала, а вие се дърпате с все сила.

Карл съзнаваше всичко това, ала не виждаше изход, ето защо се задоволи само да продума:

— Много благодаря за вашата любезност.

После се сети, че още не е платил и попита колко й дължи.

— Ще платите чак когато ми върнете кошницата — каза жената. — Най-късно утре заран трябва да я имам.

— Разбира се — рече Карл.

Тя отвори една врата, която извеждаше направо навън, и докато той излизаше с поклон, добави:

— Лека нощ, но да знаете, че грешите!

Той вече бе направил няколко крачки, когато тя му подвикна още веднъж:

— Довиждане, до утре!

Едва бе излязъл, когато до него долетя същият силен шум от залата, в който сега се смесваха и звуците на духов оркестър. Зарадва се, че не му се бе наложило да излезе през залата. Всичките пет етажа на хотела сега бяха осветени, светла бе и улицата отпред по цялата й ширина. Навън все още се движеха автомобили, макар и в нарушен вече порядък, израстваха от далечината по-бързо, отколкото през деня, опипваха пътя с белите лъчи на фаровете си, прекосяваха с избледняващи светлини ярката област на хотела и като проблясваха отново, изчезваха по-нататък в мрака.

Карл завари спътниците си потънали вече в дълбок сън, но и той дълго се беше бавил. Тъкмо искаше апетитно да подреди донесеното върху хартиите, които намери в кошницата, и да събуди другарите си едва щом всичко станеше готово, когато с ужас видя своя куфар — беше го оставил заключен, а ключа носеше в джоба си — целия разтворен, а половината му съдържание — пръснато наоколо в тревата.

— Я ставайте! — развика се той. — Вие спите, а през това време тук са идвали крадци!

— Липсва ли нещо? — попита Деламарш. Робинсън не се беше събудил напълно, а вече посегна към бирата.

— Не зная — извика Карл, — но куфарът е отворен. Бива ли такава непредпазливост — да легнете да спите, а да ми зарежете куфара!

Деламарш и Робинсън се разсмяха и първият рече:

— Следващия път не бива да отсъствате толкова дълго. Хотелът е на десет крачки, а вие отидохте и се върнахте за три часа. Бяхме гладни, помислихме, че във вашия куфар може да има нещо за ядене и човъркахме ключалката дотогава, докато тя не се отвори. Впрочем вътре нямаше абсолютно нищо, тъй че спокойно можете да си съберете багажа.

— Така, значи… — рече Карл, отправи втренчен поглед към кошницата, която бързо се изпразваше, и се вслуша в своеобразния шум, който Робинсън издаваше при пиене, понеже течността отначало проникваше дълбоко в гърлото му, сетне обаче със звук, подобен на свирукане, се връщаше обратно, за да рукне едва тогава като могъщ поток надолу. — Е, какво, нахранихте ли се вече? — попита той, когато двамата спряха за миг, за да си поемат дъх.

— Ама вие не сте ли яли в хотела? — попита Деламарш, който сметна, че Карл държи да получи своя дял.

— Ако ще ядете още, побързайте — рече Карл и отиде при куфара си.

— Тоя май често си мени настроението — продума Деламарш на Робинсън.

— Нищо подобно — рече Карл, — но нима е редно в мое отсъствие да разбивате куфара ми и да изхвърляте вещите ми? Зная, че от другарите си човек трябва да изтърпява някои неща и дори бях подготвен за това, но постъпката ви прекрачва всякакви граници. Ще преспя в хотела и няма да ходя в Бътърфорд. Яжте бързо, трябва да върна кошницата.

— Гледай, Робинсън, така се приказва — рече Деламарш, — има дар слово. Нали е немец… Ти навреме ме предупреди за него, но аз като добър глупак все пак го взех със себе си. Облякохме го с доверието си, мъкнахме го цял ден с нас, та загубихме най-малко половин ден, и сега — понеже някой трябва да го е подмамил там в хотела — се сбогува, просто се сбогува. Но тъй като е лъжлив германец, не го прави открито, а посочва като предлог куфара си и защото германците са грубияни, не може да си тръгне, без да оскърби достойнството ни и да ни нарече крадци, задето сме си поиграли малко с неговия куфар.

Карл, който подреждаше нещата си, рече, без да се извръща:

— Приказвайте си, приказвайте: така само облекчавате тръгването ми. Много добре знам какво е другарство. В Европа и аз съм имал приятели и никой от тях не би могъл да ме упрекне, че съм се държал с него превзето или нагло. Е, сега връзката помежду ни прекъсна, но ако някога се случи да се върна в Европа, всички ще ме приемат добре и веднага ще ме признаят за свой приятел. А как бих могъл да изменя на вас, Деламарш, и на вас, Робинсън, след като — никога няма да го отрека — бяхте така любезни с мен, взехте ме под своя закрила и ми обещахте изгледи за работа като младши помощник в Бътърфорд? Не, нещата стоят другояче. Нямате нищо и това ни най-малко не ви унижава в очите ми, ала ви се зловиди и нищожното ми имущество, та заради него търсите начин да ме унизите — е, това не мога да понеса. И сега, след като разбихте куфара ми, не се извинявате дори с една дума, а на всичко отгоре ме ругаете, нещо повече, ругаете сънародниците ми — но така ми отнемате и всяка възможност да остана при вас. Впрочем всичко това не се отнася до вас, Робинсън. Срещу вашия характер мога само да възразя, че твърде много сте зависим от Деламарш.

— Ето как — рече Деламарш, като пристъпи към Карл и леко го блъсна, сякаш за да го предупреди, — ето как вече си показвате рогата. През целия ден вървяхте подир мен, държахте се за дрехата ми, подражавахте на всяко мое движение, а иначе бяхте кротък като мишле. Сега обаче, след като сте усетили някаква подкрепа в хотела, започвате да дрънкате какво ли не. Вие сте малък хитрец и аз съвсем не зная дали ще преглътнем това спокойно. Дали няма да си поискаме обратно парите за уроците, които получихте от нас днес. Ей, Робинсън, той смята, че му завиждаме за неговото имущество! Един ден работа в Бътърфорд — да не говорим изобщо за Калифорния, — и ние ще имаме десетократно повече и от това, което ни показахте, и от онова, което сте скрили в подплатата на сакото си. И така, дръжте си устата!

Изправен до куфара си, Карл видя как се приближава и Робинсън; още му се спеше, но бирата леко го бе оживила.

— Ако остана още тук — рече Карл, — сигурно ще ме сполетят и други изненади. Май ви сърбят ръцете да ме напердашите, а?

— Всяко търпение си има своите граници — каза Робинсън.

— По-добре мълчете, Робинсън — рече Карл, без да изпуска от очи Деламарш, — в душата си вие все пак ме оправдавате, ала привидно трябва да играете по свирката на Деламарш!

— Да не би да искате да го подкупите? — попита Деламарш.

— Даже и през ум не ми минава — рече Карл. — Радвам се, че си тръгвам, и не желая да имам вече нищо общо с когото и да било от вас. Искам само да добавя нещо във връзка с упрека ви, че притежавам пари, а съм ги скрил от вас. Да приемем, че е така, но нима не беше правилно това мое поведение спрямо хора, които познавах едва от няколко часа? И не доказват ли те самите със сегашното си държане правилността на подобна постъпка?

— Стой си спокойно — каза Деламарш на Робинсън, въпреки че последният не се помръдваше. Сетне се обърна към Карл: — Щом сте така безсрамно откровен, тогава продължете с тази своя откровеност и признайте защо всъщност — след като си разговаряме толкова задушевно — искате да отидете в хотела.

Карл трябваше да прекрачи куфара, толкова се беше приближил до него Деламарш. Но Деламарш не позволи да го измамят по този начин, блъсна куфара встрани, направи крачка напред, при което стъпи върху един бял нагръдник, останал в тревата, и повтори въпроса си.

Сякаш вместо отговор откъм пътя към тях се заизкачва човек със запалено фенерче. Беше келнер от хотела. Едва зърнал Карл, той рече:

— Търся ви почти от половин час. Вече претърсих всички канавки от двете страни на шосето. Госпожа главната готвачка ми заръча да ви предам, че има спешна нужда от кошницата, която ви е заела.

— Ето я — отвърна Карл с треперлив от вълнение глас. Деламарш и Робинсън бяха отстъпили встрани уж от скромност — така правеха винаги пред чужди и добре поставени хора. Келнерът взе кошницата и каза:

— Госпожа главната готвачка пита още дали не сте премислили и дали все пак няма да преспите в хотела. И другите двама господа бихме приели на драго сърце, ако решите да ги вземете със себе си. Леглата вече са приготвени. Наистина днешната нощ е топла, но тук на склона съвсем не е безопасно да се спи, често се срещат змии.

— След като госпожа главната готвачка проявява такава любезност, аз все пак ще приема поканата й — рече Карл и почака спътниците си да кажат нещо. Но Робинсън стоеше безучастен, а Деламарш бе бръкнал в джобовете на панталона си и гледаше нагоре към звездите. Двамата вероятно разчитаха, че Карл бездруго ще ги вземе със себе си.

— В такъв случай — каза келнерът — ми е наредено да ви заведа в хотела и да взема багажа ви.

— Тогава изчакайте, моля, още един миг — каза Карл и се наведе, за да сложи в куфара няколкото неща, които още се търкаляха наоколо.

Внезапно той се изправи. Липсваше снимката, която бе оставил най-отгоре в куфара, но никъде не можеше да я открие. Всичко друго беше налице, липсваше само снимката.

— Не мога да намеря снимката — умолително рече той на Деламарш.

— Каква снимка?

— Снимката на моите родители — обясни Карл.

— Не видяхме никаква снимка — каза Деламарш.

— Вътре нямаше снимка, господин Росман — потвърди от своя страна и Робинсън.

— Но това е невъзможно! — рече Карл и безпомощно се озърна, с което привлече келнера по-наблизо. — Беше тук, най-отгоре, а сега я няма. Кой дявол ви накара да си играете с куфара ми!

— Изключено е всякакво недоразумение — каза Деламарш, — в куфара нямаше никаква снимка.

— За мен тя беше по-важна от всичко, което имам в куфара — рече Карл на келнера, който обикаляше наоколо и търсеше в тревата. — Направо ми е незаменима, друга няма да получа. — А когато келнерът се отказа от безполезното търсене, добави: — Това беше единствената снимка, която имах от родителите си.

В отговор келнерът високо заяви, без ни най-малко да смекчава думите си:

— Дали не бихме могли да пребъркаме и джобовете на господата?

— Да — веднага отвърна Карл, — трябва да намеря снимката. Ала преди да претърся джобовете им, ще добавя, че който доброволно ми даде снимката, ще получи целия пълен куфар. — За миг се възцари пълна тишина, а после Карл рече на келнера: — Значи, другарите ми явно държат да бъдат претърсени. Но дори и сега обещавам целия куфар на онзи, в чиито джобове бъде открита снимката. Повече от това не мога да сторя.

Келнерът веднага се зае да претърсва Деламарш, който му се струваше по-труден за обработка от Робинсън — него остави на Карл. Той обърна вниманието на Карл върху едновременното претърсване на двамата, тъй като единият, ненблюдаван от никого, би могъл да подхвърли фотографията някъде встрани. Още с първото бръкване Карл намери в джоба на Робинсън една своя вратовръзка, но не си я прибра, а извика на келнера:

— Каквото и да намерите у Деламарш, оставете му, моля ви, всичко. Не искам нищо друго освен снимката, само снимката.

При претърсването на горните джобове, Карл напипа горещите, мазни гърди на Робинсън и осъзна, че може би постъпва твърде зле със своите спътници. От този миг се разбърза, колкото може повече. Впрочем всичко бе напразно, снимката така и не се намери нито у Робинсън, нито у Деламарш.

— Е, няма как… — рече келнерът.

— Вероятно са скъсали снимката и са хвърлили парченцата — предположи Карл. — Мислех, че са ми приятели, ала те само са искали тайно да ми навредят. Не толкова Робинсън, на него изобщо не би му хрумнало, че снимката има такава стойност за мен, но затова пък много повече Деламарш.

Карл виждаше пред себе си само келнера, чийто фенер осветяваше малък кръг, докато всичко останало, включително Деламарш и Робинсън, тънеше в пълен мрак.

Естествено вече и дума не можеше да става, че двамата ще бъдат взети в хотела. Келнерът нарами куфара, Карл взе кошницата и те потеглиха. Карл вече беше стъпил на пътя, когато спря, прекъсна своя размисъл и извика нагоре в тъмнината:

— Слушайте, ей! Ако снимката все пак е у някого от вас и той ми я донесе в хотела, пак ще получи куфара и, заклевам се, няма да бъде предаден на полицията.

Истински отговор не дойде, чу се само част от дума — началото на едно подвикване на Робинсън, комуто Деламарш веднага запуши устата. Карл изчака още известно време дали горе все пак няма да променят решението си. На два пъти извика:

— Още съм тук!

В отговор не се получи нито звук, само един камък се отърколи по склона — може би случайно, а може би неточно запокитен.