Франц Кафка
Америка (8)

Театърът в Оклахома

На един ъгъл Карл видя плакат със следния надпис: „Днес от шест сутринта до полунощ на хиподрума в Клейтън ще се набира персонал за театъра в Оклахома! Големият театър в Оклахома ви кани! Той кани само днес, само веднъж! Сред нас има място всеки, който мисли за своето бъдеще! Всеки е добре дошъл! Който иска да се посвети на изкуството, нека се обади! Ние сме театърът, който може да използва всекиго и да му намери подходящо място! Щастливец, е онзи, който реши да дойде при нас! Но побързайте, за да ви пропуснат до полунощ! В нула часа̀ вратите се затварят и вече няма да бъдат отворени! Проклет да е, който не ни вярва! Елате в Клейтън!“

Пред плаката имаше наистина много хора, но той очевидно не предизвикваше кой знае какво въодушевление. Плакати висяха навсякъде, ала никой не им вярваше. А този тук, сравнен с останалите, събуждаше още по-голямо недоверие. Онова, което особено биеше на очи в него, бе голямата грешка, че не се обелваше и дума за заплащане. Ако то заслужаваше да бъде споменато поне мимоходом, плакатът едва ли би го изпуснал, едва ли би забравил да изтъкне най-примамливото нещо. Никой не искаше да се посвещава на изкуството, затова пък всеки искаше да му плащат за положения труд.

За Карл обаче плакатът представляваше доста голяма съблазън. „Всеки е добре дошъл!“, се казваше в него. Всеки, значи и Карл. Всичко, което бе извършил досега, бе забравено, никой нямаше намерение да го упреква за него. Можеше да кандидатства за работа, която не бе срамна, за която канеха съвсем открито! Също така открито му даваха и обещанието, че ще го приемат. Той не искаше кой знае какво, а само да започне най-сетне прилична кариера — и тъкмо такава сега като че ли се очертаваше пред него. Дори всичките тези големи приказки на плаката да се окажеха лъжа, дори големият театър в Оклахома да излезеше нищо и никакъв пътуващ цирк, той все пак възнамеряваше да приеме нови хора, а това бе достатъчно. Карл не прочете плаката повторно, но потърси още веднъж изречението: „Всеки е добре дошъл!“ Отначало си мислеше да отиде в Клейтън пеш, но това биха били три часа усилно ходене, след което той по всяка вероятност щеше да стигне тъкмо навреме, за да узнае, че всички места вече са заети. Наистина ако се съдеше по плаката, броят на местата бе неограничен, но това бе обичайният стил на подобни предложения за работа. Карл разбра, че или трябва да се откаже от мястото, или трябва да иде дотам с превозно средство. Преброи парите си, които без това пътуване биха му стигнали за осем дни, побутна върху дланта си дребните монети. Някакъв човек, който го бе наблюдавал, го потупа по рамото и рече:

— Приятно пътуване до Клейтън!

Карл кимна мълчаливо и продължи да пресмята. Скоро обаче взе решение, отдели необходимите за пътуването си пари и хукна към метрото. Когато слезе в Клейтън, веднага чу звуци от много тромпети. Звуците бяха страшно безредни, никой не се стараеше да нагоди тромпета си към останалите, всеки надуваше безогледно. Но това не смути Карл, нещо повече — тромпетите бяха за него потвърждение, че театърът в Оклахома е нещо наистина голямо. Когато обаче излезе от постройката на спирката и пред очите му се откри цялата площ, той видя, че всичко е много по-голямо, отколкото си го бе представял и в най-смелите си помисли, и не успя да проумее как подобно предприятие може да прави такива разходи с единствената цел да набере персонала си. Пред входа за хиподрума бе изграден дълъг, нисък подиум, по който стотици жени, преоблечени като ангели, в бели дрехи и с големи криле на гърба, свиреха на дълги тромпети със златен блясък. Но те не бяха върху самия подиум, а върху отделни поставки, които обаче не се виждаха, понеже дългите им ангелски дрехи се развяваха и напълно ги скриваха. Тъй като поставките бяха много високи, навярно някъде към два метра, фигурите на жените изглеждаха огромни, само малките им глави разваляха донякъде впечатлението от големината им, а и разпуснатите им коси висяха прекалено къси и почти смешни между големите им криле и отстрани. За да се избегне еднообразието, бяха използвани поставки с различна големина; някои жени бяха съвсем ниски, не много по-високи от обикновения човешки ръст, до тях обаче се поклащаха жени с такива грамадни размери, че дори най-лекият полъх на вятъра като че ли заплашваше да ги събори. И всички тези жени надуваха тромпетите. Слушателите не бяха много. Десетина младежи, твърде ниски в сравнение с огромните фигури, крачеха насам-натам пред подиума и поглеждаха нагоре към жените. Те си показваха един на друг ту тая, ту оная, но по всичко личеше, че нямат намерение да влизат вътре и да кандидатстват за работа. Имаше само един по-възрастен човек, който стоеше малко встрани. Той бе довел жена си и едно дете в количка. С едната си ръка жената държеше количката, а с другата се подпираше на рамото на мъжа. Двамата се дивяха от зрелището, но личеше, че са разочаровани. Сигурно се бяха надявали да намерят истинско работно място и сега тези тромпети ги объркваха. В същото положение се намираше и Карл. Той приближи до мъжа, заслуша се известно време в тромпетите и после каза:

— Нали тук набират хора за театъра в Оклахома?

— Така ми се струва — отвърна мъжът, — но вече чакаме цял час и не чуваме нищо освен тромпетите. Никъде не се вижда нито плакат, нито информатор, нито някой, който да ти каже нещо.

Карл рече:

— А може би чакат да се съберат повече хора, а? Тия тук наистина са твърде малко.

— Възможно е — продума мъжът и те отново млъкнаха. Пък и при този шум, предизвикан от тромпетите, беше твърде трудно да се разбере нещо. После обаче жената пошепна няколко думи на своя съпруг, той кимна и веднага се обърна към Карл: — Не бихте ли могли да идете до хиподрума и да попитате къде ще става приемането?

— Добре — отвърна Карл, — но ще трябва да мина по подиума, между ангелите.

— Нима е толкова трудно? — попита жената.

Този път й изглеждаше твърде лесен за Карл, но не искаше да прати по него съпруга си.

— Е, какво толкова — рече Карл, — ще отида.

— Много сте любезен — каза жената и както тя, така и съпругът й стиснаха ръка на Карл.

Младежите притичаха, за да видят отблизо как Карл ще се качи на подиума. Жените като че ли надуха тромпетите с още по-голяма сила, за да приветстват първия кандидат за работа. А онези, край чиято поставка минаваше Карл, дори сваляха тромпетите от устата си и се навеждаха, за да проследят пътя му. На другия край на подиума Карл забеляза някакъв човек, който крачеше неспокойно насам-натам и очевидно чакаше хора, за да им даде всевъзможни сведения, защото от такива безспорно имаше голяма нужда. Карл вече смяташе да се упъти към него, когато внезапно чу някой над главата му да го вика по име.

— Карл! — викаше един от ангелите. Карл погледна нагоре и изненадата му бе толкова радостна, че се разсмя. Това беше Фани.

— Фани! — възкликна той и й махна с ръка.

— Ела! — извика му Фани. — Надявам се, че няма да ме отминеш! — И тя разтвори одеянията си така, че се видяха поставката и една тясна стълба, която водеше към нея.

— Позволено ли е да се кача? — попита Карл.

— Та кой може да ни забрани да си стиснем ръцете! — рече Фани и се обърна с такъв гняв, сякаш към тях приближаваше някой, който да им забрани. Карл обаче вече се катереше по стълбата.

— По-бавно! — извика Фани. — Ще паднем заедно с поставката! — Но това не се случи, Карл успешно се добра до последното стъпало. — Е, виждаш ли — каза Фани, след като вече се бяха поздравили, — виждаш ли каква работа си намерих?

— Не е лошо — рече Карл и се озърна. Всички жени наблизо го бяха вече забелязали и се кискаха. — Ти сякаш си най-високата — установи Карл и протегна ръка, за да прецени височината на останалите.

— Веднага те видях — каза Фани, — още когато излезе от спирката, но за съжаление съм поставена в последната редица, никой не ме забелязва, а и не мога да викам. Свирих наистина доста по-силно, но това не ти направи впечатление.

— Всички свирите много лошо — рече Карл, — дай да опитам аз.

— Ето, заповядай — съгласи се Фани и му подаде тромпета, — но не разваляй ансамбъла, защото ще ме уволнят.

Карл наду тромпета; беше смятал, че направата му е съвсем проста и с него може само да се вдига шум, но се оказа, че това е инструмент, осигуряващ изпълнението и на най-прецизната композиция. Ако всички инструменти бяха такива, тогава с тях наистина се злоупотребяваше. Карл надуваше тромпета, без да се смущава от шума на другите, и свиреше с пълни гърди една песен, която бе чувал в някаква кръчма. Радваше се, че беше срещнал тук стара приятелка и че — предпочетен измежду всички — можеше да свири с тромпет и сигурно скоро щеше да получи добра работа. Много от жените преустановиха свиренето си и се заслушаха; когато Карл внезапно свърши, действаха едва половината от тромпетите и чак доста по-късно бе възстановен целият първоначален шум.

— Та ти си бил музикант! — възкликна Фани, когато Карл й върна тромпета. — Поискай да те назначат като тромпетист.

— Приемат ли тук и мъже? — попита Карл.

— Да — отвърна Фани, — ние свирим два часа, а после ни сменят мъже, преоблечени като дяволи. Половината свирят, другата половина бият барабаните. Много е красиво, изобщо всичко тук е страшно скъпо. Нали дрехите ни са много красиви? Ами крилете? — И тя се огледа.

— Смяташ ли, че и аз мога да получа такава работа? — попита Карл.

— Разбира се — увери го Фани, — та това е най-големият световен театър! Колко е хубаво, че отново ще бъдем заедно! Всичко зависи, разбира се, от това, каква работа ще получиш. Много е възможно да сме назначени и двамата, но въпреки това да не се видим.

— Както гледам, няма много желаещи… — рече Карл и кимна към младежите и към малобройното семейство.

— Прав си — каза Фани, — но недей забравя, че набираме хора от всички градове, че нашата рекламна трупа пътува навред и че имаме още много такива трупи.

— Да не би театърът още да не е открит? — попита Карл.

— Ами, това е много стар театър — отвърна Фани, — но непрекъснато се разширява.

— Чудно защо няма повече кандидати за него — рече Карл.

— Да — каза Фани, — много странно…

— Навярно тия ангели и дяволи повече плашат хората, вместо да ги привличат — предположи Карл.

— Ама и ти ги измисляш едни! — възкликна Фани. — Впрочем, кой знае, възможно е. Кажи това на нашия началник, по този начин може да му направиш услуга.

— Той къде е? — попита Карл.

— На хиподрума — отвърна Фани, — на трибуната за реферите.

— И това ми се вижда чудно — рече Карл, — откъде накъде приемането ще става на хиподрума?

— Така е — каза Фани, — навсякъде правим възможно най-големи приготовления за възможно най-голям наплив. А на хиподрума има достатъчно място. Всички онези места, където инак се правят залаганията, сега са превърнати в приемни бюра. Чувала съм, че има двеста различни канцеларии.

— Нима доходите на театъра в Оклахома са толкова големи, че да може да си позволи поддържането на такива рекламни трупи? — възкликна Карл.

— Какво ни интересува? — каза Фани. — А сега, Карл, трябва да тръгваш, за да не пропуснеш нещо, пък и аз отново ще надувам тромпета. Опитай на всяка цена да получиш назначение в нашата трупа и веднага ела при мен, за да ми съобщиш. Не забравяй, че очаквам тази вест с голямо вълнение.

Тя отново стисна ръката му, предупреди го да внимава, когато слиза, пак постави тромпета на устните си, но не го наду, преди да се увери, че Карл вече е долу. А той нагласи дългото й наметало върху стълбата точно както по-рано, Фани му кимна с благодарност и като обмисляше току-що чутото, Карл се запъти към човека, който вече го бе видял горе при Фани и беше дошъл по-близо, за да го изчака.

— При нас ли искате да постъпите? — попита мъжът. — Аз съм административният началник на тази трупа и ви приветствам с добре дошъл.

Стоеше леко приведен напред като че ли от любезност, правеше танцови движения, макар да не помръдваше от мястото си, и си играеше с верижката на своя часовник.

— Благодаря ви — рече Карл, — прочетох плаката на вашата фирма и според указанията в него се обаждам тук.

— Много правилно — изрече мъжът с одобрение, — за съжаление не всеки тук постъпва така правилно.

Карл си помисли, че тъкмо сега е моментът да обърне вниманието на човека върху обстоятелството, че по всяка вероятност рекламните средства са неефикасни тъкмо поради своето великолепие. Но не каза нищо, защото този човек съвсем не беше същинският началник на трупата и освен това той самият не би се представил в много добра светлина, ако още преди да са го приели, започне да прави предложения за поправяне на някои неща. Ето защо само рече:

— Отвън чака още един, който също иска да се запише, само че изпрати първо мен. Мога ли да го повикам?

— Разбира се — отвърна мъжът, — колкото повече дойдат, толкова по-добре.

— Той обаче е с жена и с малко дете в количка. Да дойдат ли и те?

— Ама разбира се — рече мъжът и като че ли се усмихна на съмненията, които изпитваше Карл, — имаме нужда от всякакви хора.

— Веднага ще се върна — рече Карл и хукна обратно по края на подиума. Махна на семейството и им извика, че могат да дойдат. Помогна им да качат детската количка на подиума и всички закрачиха заедно. Младежите, които ги видяха, се посъветваха, а после се качиха бавно на подиума, нерешителни до последния миг, и с ръце в джобовете тръгнаха подир Карл и семейството. Тъкмо в този момент от спирката на метрото излязоха други пътници, които, щом видяха подиума с ангелите, вдигнаха ръце в изумление. Така или иначе, изглеждаше, че търсенето на работа сега ще стане по-оживено. Карл много се радваше, че е дошъл толкова рано, може би дори пръв, семейството пристъпяше боязливо и задаваше най-различни въпроси, с които питаше преди всичко дали се предявяват големи изисквания към кандидатите. Карл отвърна, че все още не знае нищо определено, но наистина е останал с впечатлението, че ще бъдат приети всички без изключение. Административният началник вече идеше насреща им, беше много доволен, че са толкова много, търкаше ръцете си, приветства всеки поотделно с лек поклон и ги нареди в една редица. Карл бе пръв, следваха мъжът и жената, а до тях и останалите. Когато всички заеха местата си — отначало младежите малко се посбутаха, та трябваше да мине известно време, докато и сред тях настъпи спокойствие, — тромпетите замлъкнаха, а административният началник каза:

— Приветствам ви от името на театъра в Оклахома! Вие дойдохте рано (беше обаче почти обед), навалицата не е така голяма, тъй че формалностите по приемането ви ще бъдат разрешени доста бързо. Не се съмнявам, че всеки носи своята легитимация.

Младежите веднага измъкнаха от джобовете си някакви документи и ги размахаха към административния началник, а мъжът побутна съпругата си, която извади изпод дюшечето на детската количка цял вързоп с документи. Карл обаче нямаше такива. Нима това щеше да се окаже пречка за приемането му? Все пак той знаеше от опит, че при малко повече решителност подобни изисквания могат да се заобиколят сравнително лесно. Беше напълно възможно. Административният началник обгърна с поглед редицата, увери се, че всички са с документи, и тъй като Карл също вдигаше ръка — само че празна, — реши, че и при него всичко е наред.

— Добре — продума административният началник и махна към младежите, които веднага искаха да представят документите си за проверка, — всички документи сега ще бъдат прегледани в приемните бюра. Както вече сте узнали от плаката ни, имаме нужда от всекиго. Трябва обаче да сме наясно каква професия е упражнявал досега, за да го назначим на такова място, където най-добре би могъл да оползотвори своите умения.

„Ама нали това е театър?“ — усъмни се Карл и заслуша много внимателно.

— Ето защо — продължи административният началник — преустроихме павилионите на букмейкърите в приемни бюра, като за всяка група професии е определено отделно бюро. Тъй че всеки от вас сега ще ми каже професията си, а семейството следва да отиде в приемното бюро на мъжа. После ще ви отведа в бюрата, където съответните специалисти ще проверят най-напред документите ви, а след това и вашите познания. Няма защо да се страхувате, изпитът ще бъде съвсем кратък. Там веднага ще ви приемат и ще ви дадат по-нататъшни указания. И тъй, да започваме! Ето тук, първото бюро, както сочи и надписът, е за инженери. Има ли сред вас инженери?

Карл се обади. Смяташе, че тъкмо защото е без документи, трябва да се стреми да преодолее час по-скоро всички формалности, пък и имаше известно основание да се обади — нали бе искал да стане инженер? Но когато младежите видяха какво направи Карл, те му завидяха и също се обадиха, без изключение. Административният началник се повдигна на пръсти и попита младежите:

— Какво, и вие ли сте инженери?

Тогава всички бавно сведоха глави, Карл обаче не се отказа от първоначалното си обаждане. Административният началник го изгледа наистина с недоверие, понеже Карл му се виждаше твърде зле облечен и прекалено млад, за да бъде инженер, но не каза нищо, навярно от благодарност, задето Карл — поне така си мислеше — му бе довел кандидатите. Само посочи приканващо към бюрото и Карл тръгна натам, а административният началник се обърна към останалите.

От двете страни на правоъгълно писалище в бюрото за инженери бяха седнали двама души, които сравняваха два дълги списъка, поставени пред тях. Първият четеше на глас, а другият задраскваше в своя списък прочетеното име. Когато Карл влезе и поздрави, те веднага оставиха списъците и извадиха някакви големи книги, които разтвориха.

Единият, който очевидно не бе нищо повече от писар, каза:

— Легитимацията ви, моля!

— За съжаление не е у мен — отвърна Карл.

— Не е у него — обърна се писарят към другия господин и тутакси записа отговора в книгата си.

— Инженер ли сте? — попита другият, който като че ли беше ръководител на бюрото.

— Още не съм — смотолеви Карл, — обаче…

— Достатъчно — бързо изрече господинът, — в такъв случай мястото ви не е при нас. Моля, съобразявайте се с надписа.

Карл прехапа устни, а господинът очевидно забеляза това, защото рече:

— Няма никакво основание да се безпокоите. Имаме нужда от всички. — И махна на един прислужник от онези, които се разхождаха бездейни между бариерите: — Отведете този господин в бюрото за хора с технически познания.

Прислужникът схвана нареждането буквално и улови Карл за ръката. Двамата минаха покрай много павилиони, Карл дори видя един от младежите, който вече бе приет и с благодарност стискаше ръцете на господата пред него. Както си бе и представял Карл, в бюрото, където сега го отведоха, процедурата се повтори. Но понеже тук узнаха, че е посещавал гимназия, го препратиха в бюрото за бивши гимназисти. А когато Карл там каза, че е посещавал гимназия в Европа, хората решиха, че не са достатъчно компетентни по въпроса и наредиха да го отведат в бюрото за европейски гимназисти. Този павилион се намираше в най-отдалечения край и бе не само по-малък, но и по-нисък от останалите. Прислужникът, който го заведе дотам, се късаше от яд заради дългото обикаляне и многобройните препращания, за които според него Карл бе единственият виновник. Той дори не изчака въпросите, а веднага се махна оттам. Пък и това бюро бе последното място, където можеха да приемат Карл. Когато видя ръководителя на бюрото, Карл почти се изплаши от приликата на този човек с един професор, който навярно все още преподаваше в реалната гимназия на родния му град. Както обаче веднага стана ясно, приликата се състоеше само в отделни подробности; все пак очилата, кацнали върху широкия нос, светлата, поддържана като произведение на изкуството голяма брада, леко приведеният гръб и силният глас, който прогърмяваше винаги неочаквано, поддържаха още известно време изненадата на Карл. За щастие тук нямаше кой знае каква нужда да напряга вниманието си, защото всичко протичаше далеч по-опростено в сравнение с другите бюра. Наистина и тук записаха, че Карл няма легитимация, а ръководителят на бюрото окачестви това като непонятна небрежност, но писарят, който в това бюро бе водещата личност, не обърна внимание на тази подробност и след няколко кратки въпроса на ръководителя, тъкмо когато последният се канеше да задава по-трудни въпроси, обяви Карл за приет. Ръководителят се извърна със зяпнала уста към писаря, но той направи с ръка едно заключително движение, каза: „Приет е!“ и веднага нанесе решението в книгата. Очевидно писарят смяташе, че да си европейски гимназист е нещо толкова позорно, та всеки, който твърди подобно нещо за себе си, едва ли може да си измисля. От своя страна Карл нямаше какво да възрази, ето защо приближи към него и понечи да му благодари. Стигна се обаче до ново забавяне, защото сега пък го попитаха как се казва. Той не отговори веднага, понеже се уплаши да назове истинското си име и да бъде записан с него. Когато получеше тук дори най-незначителното място и започнеше да изпълнява задълженията си, можеха да узнаят името му — но не и сега! Беше го крил твърде дълго, за да го издаде отведнъж. И понеже в момента не успя да се сети за нищо друго, назова своя прякор на едно от последните си работни места:

— Негро.

— Негро ли? — попита ръководителят, обърна главата си и направи такава гримаса, сякаш Карл бе достигнал върха на неправдоподобността. Писарят също хвърли изпитателен поглед към Карл, после обаче повтори:

— Негро. — И нанесе името в книгата.

— Ама вие какво, да не би да записахте „Негро“? — сопна му се ръководителят.

— Да, Негро — спокойно изрече писарят и махна с ръка, сякаш отсега нататък ръководителят трябваше да поеме грижата за всичко останало. Последният се овладя, стана и каза:

— И тъй, за театъра в Оклахома вие сте… — но не успя да продължи, не бе в състояние да стори нищо против съвестта си, затова седна и рече: — Той не се казва Негро.

Писарят вдигна вежди, на свой ред стана и каза:

— В такъв случай ви съобщавам, че сте назначен в театъра в Оклахома и сега ще ви представят на нашия шеф.

Отново бе повикан един прислужник, който заведе Карл при реферската трибуна.

В подножието на стълбата Карл зърна детската количка, а тъкмо в този миг към нея слизаха мъжът и жената, която бе взела детето на ръце.

— И вас ли приеха? — извика му мъжът, който бе много по-весел отпреди, а неговата съпруга надничаше усмихната през рамото му.

Когато Карл отвърна, че току-що са приели и него и отива да го представят, мъжът рече:

— Е, да ви е честито! Нас също ни приеха. Предприятието, изглежда, си го бива, човек наистина не може да се оправи веднага във всичко, ама така е навсякъде.

После си взеха довиждане и Карл се заизкачва към трибуната. Вървеше бавно, понеже тясното пространство горе бе сякаш претъпкано от хора, а той не искаше да се блъска. Дори спря и огледа огромния хиподрум, който навсякъде в далечината граничеше с гори. Обзе го желанието да присъства на едно надбягване с коне, в Америка все още не му се бе удала такава възможност. В Европа го бяха взели веднъж на такова състезание, когато бе още съвсем малък, но си спомняше само как майка му го бе влачила между множеството хора, които не искаха да помръднат встрани. Така че всъщност не бе видял нищо от надпрепускането. Някаква машина затрака зад гърба му, той се извърна и видя на високо поставения апарат, с който по време на състезания се оповестяваха имената на победителите, да се появява надписът „Търговецът Кала със съпруга и дете“. Значи, оттук имената на новоприетите се съобщаваха на бюрата.

По стълбата заслизаха няколко господа, които разговаряха оживено помежду си и размахваха моливи и бележници; Карл се притисна към перилата, за да се разминат, а след това се качи горе, защото там вече се бе освободило място. В един ъгъл на платформата, оградена с дървен парапет — всичко това приличаше на плоските покриви, каквито имат тесните кули, — бе седнал с положени върху парапета ръце някакъв господин, през чиито гърди минаваше бяла копринена лента с надпис: „Ръководител на X рекламна трупа при театъра в Оклахома“. На масичката до него имаше телефонен апарат, използван вероятно и при надпрепусканията, по който ръководителят очевидно получаваше всички данни за отделния кандидат още преди той да се е представил, защото отначало не зададе на Карл какъвто и да било въпрос, а се обърна към някакъв господин, който бе кръстосал нозе до него и подпираше брадичката си с ръка:

— Негро, европейски гимназист.

По този начин той сметна, че няма повече работа със сторилия дълбок поклон Карл и погледна надолу към стълбата, за да види дали не иде някой друг. Ала тъй като не идеше никой, господинът от време на време даваше ухо на разговора, който подеха човекът до него и Карл, но най-вече гледаше към хиподрума и барабанеше с пръсти по парапета. Сегиз-тогиз тези нежни и все пак силни, дълги и пъргави пръсти отвличаха вниманието на Карл, макар да имаше достатъчно работа с другия господин.

— Безработен ли сте? — беше първият въпрос на този господин. Въпросът, подобно на всички останали, зададени от него, бе съвсем прост, съвсем безобиден, а на всичко отгоре отговорите не се подлагаха на проверка чрез междинни въпроси. Но както ги изговаряше с опулени очи, както наблюдаваше, силно приведен, тяхното въздействие, както приемаше отговорите с глава, клюмнала на гърдите, и от време на време гръмогласно ги повтаряше, господинът им придаваше по-особено значение, което не бе ясно, но се усещаше и това можеше да смути всекиго и да го накара да бъде предпазлив. Често се стигаше дотам на Карл да му се иска да се отрече от дадения вече отговор и да го замени с друг, който навярно би предизвикал по-голямо одобрение, но всеки път се въздържаше, понеже знаеше колко лошо впечатление би могло да направи подобно колебание и колко непредвидимо е в повечето случаи въздействието на отговорите. А освен това приемането му сякаш бе вече решено и тази мисъл му даваше увереност.

На въпроса, дали е безработен, той отговори кратко:

— Да.

— Кое е последното място, където сте работили? — попита господинът. Карл вече искаше да отговори, но господинът вдигна показалеца си и повтори: — Последното!

Карл вече бе разбрал правилно въпроса, затова неволно отхвърли с тръсване на глава последната забележка като объркваща и рече:

— В една канцелария.

Това все още бе истина, но ако господинът пожелаеше да узнае нещо повече за тази канцелария, трябваше да го излъже. Господинът обаче не постъпи така, ами попита нещо, чийто отговор можеше да бъде даден без сянка от лъжа:

— Бяхте ли доволен там?

— Не! — извика Карл толкова бързо, че почти прекъсна думите му. Погледна крадешком и забеляза, че ръководителят се поусмихна. Карл съжали, задето бе отговорил толкова необмислено, но не бе успял да устои на изкушението да изкрещи това „Не!“, защото през време на цялата си последна служба бе изпитвал огромното желание някой работодател да влезе при него и да му зададе тъкмо този въпрос. Отговорът му обаче би могъл да има и други неприятни последици, тъй като господинът сега можеше да попита от каква точно не е бил доволен. Вместо това обаче той зададе въпроса:

— За какво място смятате, че сте подходящ?

Този въпрос сигурно криеше клопка, инак защо щяха да го задават на Карл, когато той вече бе приет като артист? Макар че съзнаваше подобна опасност, той все пак не посмя да даде обяснението, че се чувства особено подходящ за актьорската професия. Ето защо заобиколи въпроса и с риск да се покаже твърдоглав, рече:

— На плаката в града прочетох, че можете да използвате всекиго, затова дойдох да се запиша.

— Известно ни е — продума господинът, а после млъкна, за да покаже, че държи да получи отговор на предишния си въпрос.

— Приеха ме като артист… — нерешително рече Карл, за да може господинът да види какви трудности му е създал с последния си въпрос.

— Правилно — каза господинът и отново замълча.

— Не — рече Карл и цялата му надежда, че си е намерил работа, се разклати, — не знам дали ме бива за театрални представления. Но ще бъда прилежен и ще гледам да изпълнявам всичко, което ми заръчате.

Господинът се обърна към ръководителя, двамата кимнаха, изглежда, Карл бе отговорил правилно, затова събра отново кураж и смело зачака следващия въпрос. А той гласеше:

— Какво искахте да следвате най-напред? — И за да уточни въпроса (господинът винаги държеше много на точността), добави: — Искам да кажа, в Европа.

С ръката, която досега подпираше брадичката му, той направи леко движение, сякаш искаше същевременно да подчертае колко далеч е Европа и колко незначителни са решенията, взети някога там.

Карл рече:

— Исках да стана инженер.

Този отговор го отвращаваше, беше смешно — след като напълно съзнаваше досегашната си кариера в Америка — да възкресява отколешния спомен, че някога бе искал да стане инженер — пък и дали би станал такъв дори в Европа? — но не можа да се сети за друг отговор и затова даде този.

Ала господинът го възприе сериозно, той изобщо възприемаше всичко сериозно, и каза:

— Е, веднага може би няма да бъдете назначен като инженер, но на първо време навярно не бихте се възпротивили да се заемете с някои по-неквалифицирани технически дейности, нали?

— Несъмнено — рече Карл. Беше много доволен. Наистина, ако приемеше предложението, щеше да мине от актьорското съсловие в това на техническите работници, но беше убеден, че в тази дейност ще се представи по-добре. Впрочем той непрекъснато си повтаряше, че не е важно какво точно ще работи, а просто трябва да се закрепи трайно някъде.

— Достатъчно силен ли сте и за по-тежък труд? — попита господинът.

— О, да! — увери го Карл.

Тогава господинът му махна да се приближи и опипа ръката му.

— Да, здраво момче е — каза той, като повлече Карл за ръката към ръководителя. А той кимна с усмивка и както се бе изтегнал, подаде ръка на Карл и рече:

— Е, свършихме. В Оклахома всичко ще бъде проверено още веднъж. Бъдете гордост за нашата рекламна трупа!

Преди да тръгне, Карл се поклони, поиска да се сбогува и с другия господин, но той, обърнал лице към небето, като че ли напълно приключил работата си, вече крачеше напред-назад по платформата. Докато Карл слизаше, встрани от стълбата вдигнаха табелка с надпис: „Негро, технически работник“.

Понеже всичко тук бе протекло както му е редът, Карл не би съжалявал толкова много, ако можеше да прочете на табелката своето истинско име. Всичко бе подготвено дори с прекомерна грижливост, защото в подножието на стълбата го чакаше вече прислужник, който привърза за ръката му една лента, Когато Карл вдигна ръка, за да разгледа лентата, видя на нея съвсем правилния израз „Технически работник“.

Но преди да го отведат където и да било, Карл искаше да се обади на Фани и да й съобщи колко добре е минало всичко. За голямо негово съжаление обаче един прислужник го осведоми, че и ангелите, и дяволите вече са отпътували за следващото местоназначение на рекламната трупа, за да оповестят там пристигането на трупата на следващия ден.

— Жалко — продума Карл; това бе първото разочарование, което изпита тук, — сред ангелите имах една позната.

— Ще се видите пак в Оклахома — успокои го прислужникът, — сега обаче побързайте, вие сте последен.

Той поведе Карл покрай подиума, на който преди бяха стояли ангелите; сега там не се виждаше нищо друго освен празните поставки. Но предположението на Карл, че ако я нямаше музиката, биха се явили повече кандидати, се оказа погрешно, понеже пред подиума сега не се виждаше нито един възрастен, само няколко дечурлига се боричкаха за едно дълго бяло перо, паднало вероятно от крилото на някой ангел. Един малчуган го вдигна високо, останалите деца искаха да натиснат с ръка главата му, а с другата посягаха към перото.

Карл посочи децата, но прислужникът дори не ги погледна, а каза:

— Хайде, по-бързо, много време мина, докато ви приемат! Какво, да не би да се двоумяха, а?

— Не знам — поколеба се Карл, макар да не вярваше в подобно нещо. Винаги, дори когато обстановката беше пределно ясна, се намираше някой, който да създава грижи на ближния си. Но приветливият вид на голямата зрителска трибуна, до която стигнаха, скоро накара Карл да забрави забележката на прислужника. Защото на тази трибуна имаше голяма, дълга пейка, застлана с бяла покривка, и всички новоприети седяха с гръб към хиподрума на една по-ниска пейка, ядяха и пиеха. Всички бяха радостни и възбудени, а тъкмо когато Карл седна последен и незабелязан от никого на пейката, мнозина станаха с чаши в ръка и един от тях вдигна наздравица за ръководителя на X рекламна трупа, когото нарече „баща на безработните“. Някой отбеляза, че могат да го видят и оттук; реферската трибуна с двамата господа наистина се виждаше сравнително близко. Сега всички размахаха чаши в тази посока, Карл също вдигна поставената пред него чаша, но колкото и гръмко да крещяха, каквито и знаци да правеха, нищо на реферската трибуна не подсказваше, че ония там са забелязали приветствията или поне са искали да ги забележат. Ръководителят се облягаше в ъгъла както и преди, а другият господин стоеше до него и все така подпираше брадата си. С известно разочарование всички насядаха отново, тук-там някой все още се обръщаше към реферската трибуна, но скоро цялото им внимание бе погълнато от обилната гощавка; прислужниците поднесоха птици с такива размери, каквито Карл още не бе виждал, с много вилици, набучени в хрускавото месо, и непрекъснато наливаха вино — приведени над своите чинии, хората едва забелязваха как в чашите им руква алената струя, — а онези, които не желаеха да участват във всеобщото веселие, можеха да разгледат снимки от театъра в Оклахома, които бяха натрупани в единия край на масата и трябваше да минават от ръка на ръка. Но никой не обръщаше кой знае какво внимание на снимките, тъй че до Карл, който бе последен, стигна само една. Ако се съдеше по нея обаче, всички останали снимки навярно бяха твърде интересни. На тази бе показана ложата на президента на Съединените щати. На пръв поглед човек можеше да си помисли, че това не е ложа, ами сцена — толкова напред бе издаден парапетът й, чиито части без изключение бяха от чисто злато. Между колонките, изрязани сякаш с много фина ножица, бяха наредени един до друг медальони с образите на бивши президенти; един от тях имаше подчертано прав нос, дебели, обърнати нагоре устни и вторачени надолу очи под дългите си клепачи. Около ложата — както отстрани, така и отгоре — струяха лъчи от светлина; бяла, ала все пак мека светлина озаряваше предната й част, докато дъното зад надиплената във всевъзможни оттенъци червена кадифена завеса, която ограждаше целия парапет и се местеше с помощта на шнурове, приличаше на тъмночервеникаво празно пространство. Ложата имаше такъв величествен вид, че човек трудно можеше да допусне присъствието на живи същества в нея. Разбира се, Карл не забрави да се храни, но често поглеждаше към снимката, която бе оставил до чинията си.

Много му се искаше да види поне още една от останалите снимки, но не желаеше да си я взема сам, защото един от прислужниците бе положил ръка върху купчината и последователността трябваше да се спазва; затова единственото, което направи, бе да обгърне с поглед трапезата и да установи дали някоя снимка не иде насам. Внезапно забеляза с изненада — отначало дори не повярва на очите си, — че едно от лицата, приведени ниско над своите чинии, му е познато: Джакомо. Веднага изтича при него и му викна:

— Джакомо!

Стеснителен както всеки път, когато го изненадваха, последният стана от масата, обърна, се в тясното пространство между пейките, избърса с длан устата си, но после много се зарадва, че вижда Карл, като му предложи или да седне при него, или той самият да се прехвърли на мястото до Карл; искаха да си разкажат всичко, което им се бе случило, и да останат завинаги заедно. Карл обаче не желаеше да пречат на другите, затова на първо време решиха всеки да остане на мястото си, скоро банкетът трябваше да приключи и тогава, разбира се, щяха да бъдат все заедно. Все пак Карл остана още известно време при Джакомо, за да му се полюбува. Свързваха ги толкова много спомени от миналото! Къде ли бе главната готвачка? Какво ли правеше Терезе? Самият Джакомо външно почти не се беше променил, предсказанието на главната готвачка, че само след половин година от него ще излезе истински кокалест американец, не се бе сбъднало, той си бе нежен както по-рано, както по-рано страните му бяха хлътнали, макар че тъкмо в този миг бяха издути, защото бе налапал прекомерно голям къс месо и бавно вадеше от него ненужните кости, за да ги постави върху чинията си. От лентата на ръката му Карл разбра, че и Джакомо не бе приет като артист, а като пиколо; изглежда, театърът в Оклахома действително можеше да използва всекиго! Унесен в съзерцаването на Джакомо, Карл твърде дълго не се върна на мястото си, а когато поиска да го стори, се появи административният началник, стъпи на една от по-високите пейки, плесна с ръце и поде кратко слово. Повечето хора станаха на крака, а онези, които седяха и не можеха да се откъснат от яденето, в края на краищата също бяха принудени да станат, сръгани от другите около тях.

— Надявам се — каза административният началник, докато Карл се промъкваше на пръсти към мястото си, — че сте доволни от банкета по случай вашето приемане. Общо взето, храната в нашия отряд за набиране на работна ръка се слави с добро име. За съжаление, налага се да закрием банкета, защото влакът, който ще ви откара в Оклахома, тръгва след пет минути. Пътуването наистина е продължително, но както ще видите, за вас сме се погрижили достатъчно добре. Искам да ви представя господина, който ще ръководи вашето пътуване и комуто следва да се подчинявате.

На пейката, на която стоеше административният началник, се покатери мършаво човече, което почти не отдели време да се поклони на присъстващите, а веднага разпери нервно ръце и започна да им показва как трябва да се съберат, да се подредят и да тръгнат. Отначало обаче никой не го последва, защото онзи човек от събраното множество, който бе говорил веднъж и преди това, удари по масата и подхвана по-дълга благодарствена реч, без да се съобразява — Карл бе силно обезпокоен — с току-що казаните думи, че влакът потегля много скоро. Ораторът не обръщаше внимание дори на обстоятелството, че административният началник изобщо не го слуша, а дава най-различни разпореждания на ръководителя на пътуването; той говореше надълго и нашироко, изброяваше всички ястия, които им бяха поднесли, произнасяше оценката си за всяко от тях и накрая обобщи с възклика:

— Ето как можем да бъдем спечелени, уважаеми господа!

Всички се разсмяха с изключение на тези, към които бяха отправени думите, но в тях все пак имаше повече истина, отколкото шега.

Тази реч трябваше да бъде изкупена още и с това, че пътят до гарата се наложи да бъде изминат на бегом. Във всеки случай не бе толкова трудно да тичат, защото — Карл едва сега го забеляза — никой не носеше багаж; единственият багаж всъщност бе детската количка, която сега подскачаше начело на групата, а бащата се мъчеше да я управлява. Какви бяха тези безимотни, съмнителни люде, които въпреки всичко бяха така грижливо приети и обслужени? А за ръководителя на пътуването те бяха сякаш най-скъпото, което той имаше на тоя свят! Ту хващаше с една ръка дръжката на детската количка и вдигаше другата си ръка, за да окуражи групата, ту тичаше зад последната редица, за да я подтикне да ускори бягането, ту минаваше отстрани, забелязваше някой по средата, който тича по-бавно от останалите, и като размахваше ръце, правеше опит да му покаже как трябва да тича.

Когато стигнаха до гарата, влакът бе вече готов за тръгване. Хората на перона сочеха един на друг групата, чуваха се възклицания като „Всички тези са от театъра в Оклахома!“ — изглежда, театърът наистина бе много по-известен, отколкото беше предполагал Карл, но всъщност той никога не бе проявявал особен интерес към въпроси, свързани с театъра. За тях бе запазен цял вагон, а ръководителят на пътуването настояваше много по-разгорещено от кондуктора да се качват бързо. Той надникна във всяко купе, нареди тук-там по нещичко и едва тогава се качи във вагона. Съвсем случайно Карл се бе настанил до прозореца и бе дръпнал и Джакомо при себе си. Двамата стояха плътно притиснати и, общо взето, чакаха с радостно нетърпение да тръгнат. Откакто се намираха в Америка, те още не бяха предприемали такова безгрижно пътуване. Когато влакът потегли, двамата замахаха с ръце от прозореца, а младежите, които седяха срещу тях, се побутнаха и намериха постъпката им твърде смешна.

Пътуваха два дни и две нощи. Едва сега Карл разбра колко голяма е Америка. Гледаше неуморно през прозореца, а Джакомо непрекъснато надничаше през рамото му, докато това най-сетне омръзна на младежите срещу тях, които играеха карти, и те доброволно му отстъпиха мястото до прозореца. Карл им благодари — английският език на Джакомо не бе разбираем за всеки — и с течение на времето, както обикновено се случва с хора в едно и също купе, те станаха много по-любезни, но тази тяхна любезност често бе досадна, например, когато изпуснеха някоя карта на земята и започнеха да претърсват пода, за да я намерят, те всеки път ощипваха с всичка сила ту Карл, ту Джакомо по крака. В такива случаи вечно изненаданият Джакомо изпищяваше и вдигаше високо крака си, а Карл веднъж се опита да отвърне с ритник, но инак понасяше всичко с мълчание. Това, което ставаше в малкото, задимено дори при отворен прозорец купе, бледнееше пред онова, което можеше да се види отвън.

Първия ден пътуваха през голяма планина. Синкавочерни каменни грамади почти докосваха влака с острите си клинове, но дори да се надвесеше през прозореца, човек напразно диреше да зърне върховете им; разкриваха се тъмни, тесни, прорязани долини, а посоката, в която изчезваха, можеше да се опише с пръст; изникваха широки планински реки, които бързаха на големи талази върху хълмистото си дъно и като се разсипваха в хиляди малки разпенени вълни, струяха под мостовете, по които минаваше влакът, и бяха толкова близо, че полъхът от тяхната хладина караше лицето да потръпне.