Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (9)

Глава девета
Номадите от края на света

Вървяхме срещу течението на реката през обширна хълмиста местност и напрягахме очи да открием къщи, села и хора, но в тази пустош почти нямаше признаци за някаква човешка дейност. Минахме покрай няколко селца; дрипавите им обитатели ни наблюдаваха без никакви усмивки, без никакви жестове. Дори на войниците им омръзна да подкачат малкото срещнати девойки, защото те изобщо не обръщаха внимание на цинизмите им.

— Всички тук — отбеляза Дженъс — гледат също като бедняците от хълмовете, където израснах. Във всеки мъж, който носи сабя, независимо колко здраво е пъхната в ножницата, те виждат враг. Може би си спомняш какво ти казах веднъж — продължи той, повишавайки глас вероятно за да го чуе и Касини, който вървеше недалеч от нас. — Как се воюва отсам тесните морета. Погледите на тези хора говорят повече за техния живот, отколкото бих могъл да ви разкажа.

Касини вдигна рамене.

— Силният винаги е дебелеел за сметка на слабия и така ще бъде вечно. Природата и боговете нареждат, хората изпълняват.

После селцата изчезнаха. Един-два пъти Дженъс откри обрасли с бурени ниви, край които преди години може би бе имало селца. Климатът беше малко по-топъл, отколкото в Ориса, и валеше по-често. Но дъждът беше лек, приличаше повече на мъгла и приятно ни разхлаждаше. Пътувахме на изток по компаса и от време на време сверявахме пътя си по магьосническата „карта“, която Касини беше измайсторил от папируса на наблюдателя. Макар че на нея бяха означени само планините и единични отличителни белези от местността, тя беше ценна и можехме да поддържаме пътешествието си в желаната от нас посока.

Много неща ми бяха интересни, и то не само защото бях сред първите цивилизовани хора — цивилизовани орисианци, ако трябва да бъда по-точен — видели тази страна, но и защото започнах наистина да гледам на нещата през очите на моя собствен народ. Все пак честността ме кара да призная, че като син на търговец видях и как в сейфовете на семейство Антеро може да се натрупа много злато. Тук имаше риба, чието вкусно бяло месо би могло да се опуши. Имаше и някакво растение, чиито зелени и червени плодове направо изгаряха устата. Една малка магия срещу загниване и разваляне и те можеха да станат най-новата подправка в орисианската кухня. Изсушен, този плод беше лютив като пипера, който всички харесваме.

След още пет дни се сблъскахме с първия проблем — непрекъснато кихане, което ни налягаше точно при смрачаване. Но продължихме да пътувахме така, сякаш се разхождахме из парк… парк, запазен само за наше развлечение. След още една седмица нещата започнаха да се променят. Вървях до Касини и си мислех колко лек е пътят през последните няколко часа през ниските хълмове покрай речното корито. Внезапно Касини спря и сержант Мийна, който вървеше непосредствено зад нас, трябваше да се закове на място, за да не го блъсне. Касини не му обърна никакво внимание; погледът му беше празен и втренчен… в небитието. Дръпнах го настрана и махнах с ръка на Дженъс. Изплаших се да не би нашият жрец неочаквано да е омагьосан по някакъв неизвестен начин. Не се беше случило такова нещо, защото скоро Касини възвърна напълно съзнанието си озърна се и видя, че всички сме спрели и го гледаме.

— Тази страна — почна той без предисловие — е точно такава, каквато каза шаманът на хората от крайбрежието. Почувствах душите на хиляди хора; някои живели по тези хълмове, други пътували по този път, по който вървим. — Неволно кимнах. Едва сега разбрах защо пътуваме толкова леко. Ама разбира се. Вървяхме по отдавна забравен, запустял път. — В онази долина оттатък — продължи Касини, — не можете да я видите оттук, е имало прочут хан… на кръстопътя. Много хора са отсядали там. Чудесен хан.

— Какво се е случило? — попита Дженъс.

— Смърт — отговори Касини. — Смърт и кръв. Толкова много кръв през толкова много години, че онези, които останали живи, побягнали или се отчаяли.

— Кой е причинил тази смърт? Откъде е дошла? Каква е била? От меч или… от магия?

— Мисля… и от двете — отговори бавно Касини. — Но най-силно чувствам магията откъм онези хълмове. Кой я е донесъл? Не зная. Откъде е дошла? Също не зная. — Касини тръсна глава, окопити се, изгледа ни строго и викна: — Стига! Аз не съм ви селски магьосник, та да ви плаша преди празника на сеитбата. Хей, ти там! Войника! Донеси ми вино. И после да ми свалиш обувката. Май ми излиза пришка. — Тонът му бе прекалено хладен дори за жрец.

След час едно от мулетата зарева и изтърси на земята товара си. Беше един малък вързоп, но тежеше доста, тъй като в него беше торбата от дебел брезент с половината от златото ни. Тя падна на земята и се разкъса, монетите се търкулнаха в тревата край пътя. Мийна изруга магаретаря, но той поклати глава и отрече да е направил нещо, което да изплаши животното. Останалите крайбрежни жители в хор потвърдиха, че другарят им говори истината.

— Тогава вината ти е двойна — изрева Мийна. — Защото тази сутрин, когато си товарил добичето, си завързал товара толкова лошо, че въжето сигурно се е скъсало. Ти си два пъти по-голямо муле и то би трябвало да води теб, а не обратното. — Дивакът запелтечи, че въжето сигурно е било старо, но Мийна не го чу.

Отидох до вързопа и разпилените пари и огледах въжето. Беше съвсем ново. Л’юр го беше взел от останките на „Китиуейк“. Взрях се в краищата на въжето: беше прерязано, ясно си личеше, сякаш го бе отсякъл силен мъж с много остър нож. Показах го на Дженъс, а той го показа на Касини. Дженъс каза на сержант Мийна повече да не се занимава с магаретаря, който натовари отново мулето, и продължихме. Никой от нас не каза нищо, но мислите ни бяха ясни. Спомних си за малкия златен сърп, който Дженъс беше взел от Ликантия и който сега се намираше в неговия вързоп. Знаех, че той може да се използува не само за рязане на магически билки, но и за извършване на магии от разстояние. Сигурно имаше и други сърпове като него и магьосници, които да ги използуват. Спомних си отново за нощта в Ликантия и как онова същество бе спряло пред мен. Сетих се и за бурята на властелините и нещо ме накара да погледна през рамо. И макар че не видях нищо, което да потвърди страховете ми, потреперих.

Малките неприятности по пътя ни продължиха: бяхме атакувани от цели рояци блатни червейчета, чиито ухапвания пареха като огън; на смрачаване загадъчната кихавица се връщаше.

После, както вървяхме покрай реката през едно дефиле, тя изведнъж стана плитка и разлата на два хвърлея оттатък предполагаемия бряг. Не изглеждаше логично, тъй като виждах, че нагоре и надолу коритото е съвсем нормално. Като израснал в град с река, знаех какво трябва да очаквам и се взрях по-внимателно. Преди векове тази река сигурно беше канализирана. Помолих да спрем и потърсих повече доказателства за предположението си. Без много труд намерих онова, което търсех: речните „брегове“ бяха грижливо покрити с каменни стени, отдалечени почти на трийсет стъпки една от друга. Дженъс беше до мен, видимо озадачен от правилната форма на коритото.

— Построено е от хора — каза той. — Но с каква цел?

— Система от шлюзове — обясних аз. — В долния край е имало дървени врати, позволяващи на лодките да влизат и или да се повдигнат, или да слязат до ново ниво и да продължат пътя си. Оттатък — посочих плитчините — най-вероятно е бил преливникът. След като всичко това е било изоставено, реката сигурно е преляла и си е направила ново корито.

Замълчахме. Представяхме си шлюзовете, пълни с лодки, тежко натоварени с търговски стоки, очакващи реда си да минат по реката. Ширината им показваше, че навремето тази страна е била процъфтяваща, както я беше описал Касини след своето видение.

Дженъс каза на Мийна да изпрати разузнавачи и когато се върнаха, те съобщиха за още следи от човешка дейност. Тръгнахме нагоре по една виеща се пътека. Сигурно по нея бяха вървели хората, теглили лодките, защото древните жители на тази земя едва ли бяха гребали срещу течението. Малко по-късно се натъкнахме на стара сграда с дебели каменни стени и тесни бойници, цялата увита в гъсти лози. Големите греди, които бяха поддържали покрива, бяха все още на мястото си, макар и почернели от времето. Пред сградата имаше още една малка кръгла постройка.

Беше ред на Дженъс да се прояви като експерт.

— Казарми — каза той. — Малката постройка е била за караула. Тук можем да се подслоним. Ще опънем брезентите и вързопите над старите греди вместо покрив. — Дженъс заповяда да спрем за нощуване, макар че до мръкване оставаха още два часа, и прати двама от крайбрежните жители, които твърдяха, че били много опитни в боравене с мрежи, отрови и заклинания, да хванат прясна риба за вечеря.

Стоях посред суетнята, потънал в размисъл. Тогава не бях, пък и сега не съм някой от онези глупаци, които вярват, че човек има правото да изостави дома и работата си когато му скимне. И откакто се помня, руините винаги са ме натъжавали и плашели. Някога тук бе имало хора, после бяха изчезнали: по своя воля или под заплаха, кой може да каже?

Дойде ми друга, още по-страшна мисъл. Тихо я споделих с Дженъс.

— От коя посока, смяташ, че са пазели войниците? Дали враговете са били пред нас, на изток? Или пък отзад?

Дженъс вдигна рамене и не си направи труда да ми отговори.

Чухме, как някой изпищя от болка, а после гневни гласове и удар на сабя о щит. Изтичахме в центъра на руините. Видяхме разпръснат огън… преобърнат казан… и двама войници с извадени саби. Дженъс изкрещя, но двамата продължаваха да се дебнат, търсейки възможност да нанесат удар. Ръката на Дженъс направи онова рязко, светкавично движение, което бях запомнил от случката пред кръчмата в Ориса, и широката му сабя блесна, разделяйки двамата настръхнали войници. Те се стъписаха, но бързо се съвзеха и се чу мърморене: „… копеле“ „… ще ми се смее той“ „… тъпа маймуна“.

— Стига! — изрева Дженъс. — Долу сабите, и двамата! — Стоманата изтрака на камъка. — Да вдигнете оръжие срещу брат! Как смеете! Знаете наказанието. Заточение, ако няма нараняване, в противен случай смърт! Това е…

Един спокоен глас го прекъсна:

— Това е магия, капитане.

Всички се обърнахме. Беше Касини.

— Ние сме прокълнати — продължи той с обичайния си рязък тон, без да обръща внимание на реакцията на заявлението си. — Малки проклятия ни преследват вече няколко дни. Кихавицата… онези червейчета, които се появяват по никое време… бързите безпричинни избухвания на всички ни.

— Кой е направил магията? — попита един войник, въпреки че Мийна го изгледа намръщено. — Проклетите дребосъци от брега ли? — И хвърли сърдит поглед към малките ни придружители.

— Мисля, че не — каза Касини. — Но щом има магия, трябва да има начин да се развали. Сега, тази нощ. Всички тези магии са малки, такива, които могат да се направят отдалеч и лесно да се поддържат, без магьосникът да изчерпва силите си.

— Но могат да убият — каза тихо Дженъс. — Ако първият ти удар беше успял, Лайън, сега щяхме да погребваме Черфас.

Беше мой ред. Изпитах дори гордост, че мислите ми се редят тъй леко.

— Добре казано, жрецо. Отново разбираме какъв късмет сме извадили, като сме избрали теб за щит срещу злото. — Разбира се, комплиментът ми беше доста пресилен. Аз обаче знаех, че всички трябва да имат пълно доверие в Касини, та церемонията да върви гладко.

— Капитан Грейклок — продължих съвсем официално.

— Изпрати един човек… двама… до реката и върни рибарите. Не бива да рискуваме и да оставим някой да прекара нощта извън лагера. Часовите да се увеличат. Касини, всичко, което имаме, е на твое разположение, за да развалиш магиите.

Касини се перчи толкова дълго, че едва издържах, после започна да ни подрежда, за да ни подготви. След час, когато се стъмни, той изпълни една изненадващо проста церемония. Накара двама войници да донесат глина от реката. Беше ни подредил в редица и ни заповяда да вземем по шепа глина и докато той изрича заклинанието, да омесим от нея малки човечета. После ни каза да отрежем парчета от дрехите си и да облечем с тях човечетата. Предупреди ни да не използуваме плюнка, нокти или каквото и да било от нашето тяло. Изведе ни от развалините в храстите, където беше струпал зелени клонки за огън. Начерта около тях кръг и ни каза да сложим вътре направените фигурки. После се наредихме във втори кръг и жрецът ни заповяда да съсредоточим цялото си внимание върху човечетата и да не мислим за нищо друго, а само за тях и как те изглеждат точно като нас. На някои грубо направените фигурки може и да им се струваха смешни, но всички бяхме изплашени както от заклинанията на Касини, така и от чуждата магия. Аз лично си представях, че усещам силите на нощта да витаят около нас. Касини запали огъня и запя, към небето се издигна пушек.

Пушекът се вие.

Пушекът люти.

Пушекът ни крие

от очите ти…

Предупреди ни тихо да не се разсейваме, докато не плесне три пъти с ръце, а после да се обърнем с гръб към фигурките и огъня и без да поглеждаме назад, да тръгнем към лагера. Така и направихме. Докато се отдалечавахме, чувах как зад нас Касини продължава заклинанието:

Ето, ние спим, злото изпрати. Ето, в този дим намери ни ти.

Кръг ще събере мислите ти зли. И кръгът ще спре злоба и бели…

След час Касини дойде при нас и ни каза, че трябва да ядем и да си лягаме. Нищо лошо нямало да се случи, ако отидем в храстите, за да се облекчим, но никой не трябвало да ходи при догарящия огън. Трябвало да вдигаме колкото се може по-малко шум, да си починем и да не се тревожим. Заклинанието било направено и всички лоши магии щели да се насочат към малките човечета.

Войниците и мъничките туземци се успокоиха. Те се доверяваха напълно на Касини и неговите магии и бяха убедени, че опасността е отминала. Аз обаче отведох Касини настрана. Дойде и Дженъс. Обещах на жреца като се върнем в Ориса да получи специална награда за стореното през тази нощ и го попитах дали магиите наистина вече са насочени към човечетата. Касини отговори, че в това няма съмнение и че никоя от тези магии не била смъртоносна, така че заклинанието било лесно. Било по-добре да отклони магиите и да им позволи да действат, отколкото напълно да ги развали.

— Надявам се, че това ще залъже нашите врагове и те ще вярват, че все още сме измъчвани от магиите им и ще ни оставят на мира — приключи той.

— Нашите врагове? — попита Дженъс. — Кои?

Касини изглеждаше смутен.

— Отначало мислех, че тези заклинания идват от Ликантия, където знаем, че имаме врагове — каза той. — От фамилията Саймън до… до други. Аз наистина усетих зли сили от тази посока. Но усетих и нещо друго. Нещо… никой от вас не е жрец, така че не мога да ви го обясня точно… нещо като голяма прииждаща вълна, като прилив. Идва от изток.

Двамата с Дженъс бяхме потресени.

— Но… доколкото ми е известно, никой от нас не е стигал по̀ на изток оттук — казах аз. — Освен може би един или двама от крайбрежните жители.

— Имаш известно основание — съгласи се Касини. — Но за мен по-загадъчното… тази вълна, това присъствие, може би… не го чувствам като лошо. Най-малкото не чувствам никаква особена заплаха за някой от нас. То… — той се поколеба — … сякаш над нас има някаква голяма, невидима сила, която… ах, не мога да намеря думата! Представете си една голяма риба, която знае, че около нея има дребни рибки. В момента тя не е гладна, но ги вижда. И може би след час или седмица, когато огладнее, ще им обърне по-сериозно внимание. — Касини поклати глава. — Това е най-доброто сравнение, което мога да ви предложа.

Решихме през нощта да дежурим заедно с охраната не толкова за да се пазим от неканени гости, колкото да внимаваме някой от нашите хора от любопитство да не отиде да поразгледа сцената, на която Касини направи магията, и с това да провали цялото заклинание. Пръв на пост застана Касини. По-късно Дженъс ми каза, че е избрал него, защото по това време все още никой няма да е заспал и нямало да му се наложи да проверява бдителността на жреца. След него беше Мийна, след това аз и накрая на пост щеше да застане Дженъс, през най-опасните часове преди зазоряване.

Заспах дълбоко. Когато Мийна ме събуди да поема поста, си взех оръжието и седнах до вратата, откъдето можех да наблюдавам всичко в лунната нощ, без да бъда видян. Периодически излизах и обикалях развалините, за да съм сигурен, че никой не се промъква към нас. Беше много спокойно и много тихо. Ромолът на реката действаше успокоително. Чувствах се ободрен от съня, а магията на Касини сякаш беше смъкнала от гърба ми тежък товар. Разбрах, че малките магии бяха измъчвали и моята душа, както и на всички останали. Погледнах назад към дефилето. Вниманието ми беше привлечено от една скала на билото на хълма на два-три хвърлея от нас. Нещо на скалата се раздвижи и се появиха двама мъже. Двама мъже на коне.

Не би трябвало да мога да видя от това разстояние всички онези подробности, които запомних. Но сега мога да се закълна, че и двамата бяха с ризници от плочки и шлемове с високи гребени — нещо странно за такава съсипана от бедност страна. В ума си чух описанието на Дженъс от онзи летен следобед под лозата на кръчмата в Ориса: „Дори конете им бяха с брони, тъй като видях отблясък от луната от главата на единия. Позицията, която бяха заели, беше точно такава, каквато сега сам бих заповядал да се заеме, ако предвождах патрул в неприятелска територия…“

Наканих се да обявя тревога, после се отказах. Денят бе завършил с магии и всички бяха изплашени. Слушал съм истории от стари войници, приятели на баща ми, за млади часовои, които се кълнели, че някой храст се превърнал в атакуващ враг, а после, когато викнели командира или хвърлели по врага копие, той отново се превръщал в храст. После забелязах, че на върха няма нищо — конниците си бяха отишли. Очевидно всичко беше илюзия от нощта. Въпреки това, когато събудих Дженъс за неговата смяна, изчаках докато се разсъни добре и му разказах за моя мираж.

Дженъс замислено подръпна брадата си.

— Така-а — каза той след известно време. — Голямата риба на Касини може да има няколко значения. Ние бихме могли да отидем на върха на хълма и да потърсим конски фъшкии или отпечатъци от копита, за да докажем, че в тази страна някой ни е наблюдавал. Но ако не намерим доказателства… е, или ти се е привидяло, или… — Дженъс изсумтя. — Мисля, че не трябва да казваме нищо и да не правим нищо, приятелю. Ако на върха на скалата е имало наблюдатели… сигурни ли сме, че те знаят за нас? Да допуснем, че знаят. Защо трябва непременно да са наши врагове? В Кострома тези призрачни часови никога не са наранявали никого. И… дори и да знаят за нас и да приемем, че знаят всичко благодарение на по-голямата магическа сила на вождовете си, може пък да не искат да ни сторят нищо лошо. Ние, в края на краищата, направихме всичко възможно, за да се извършат последните церемонии за един от техните другари. Войниците от всяка раса… дори онези, които не са родени от човешки същества, сигурно ще оценят чест като тази. Дори въпреки че пипахме талисмана и взехме картата.

При последните думи леко се усмихнах.

— Приятелю Дженъс. Започваш да говориш като ония глупаци, които играят на чифт-тек. Ако предния път съм имал едно камъче в юмрука си, трябва ли и сега да имам също едно или пък две или николко? Може би трябва да направя същото, но не, ти ще знаеш, че съм направил същото, а преди три игри планът ми е бил точно такъв, така че този път аз трябва… — Млъкнах. Дженъс се кискаше.

— Благодаря ти. Вече съм се объркал, като ония учени, които се чудели дали това, което виждат в огледалото, е отражение, или действителност. Рано или късно несъмнено ще се изясни дали тези наблюдатели са за нас добро или лошо, или изобщо не се интересуват от нашето съществуване подобно на голямата сита риба.

— Дали да не се посъветваме с Касини?

— Аз… предлагам да не се съветваме с него. Нека да видим как ще се развият нещата. — Останах с впечатлението, че Дженъс Грейклок е по-разтревожен от тази нова загадка, отколкото показваше; но пък нали бе видял конниците още като момче.

След две нощи нагоре по реката, която започна да става по-плитка и да се разделя на притоци, които водеха към хълмовете, конниците се появиха отново. Този път ги бяха видели трима души — сержант Мийна, един войник и един от крайбрежните жители. Тайнствените воини не сторили нищо, просто си седели на конете и след това изчезнали. Касини настоя да направи магия за запитване и да се опита да разбере кои са тези наблюдатели и дали тяхното присъствие предвещава добро или лошо за нас.

— Магия да ги разбереш кои са — промърмори Дженъс. — Много умно. Ако досега не знаят за нас, след нея със сигурност ще научат.

Магията на Касини не откри нищо. Според неговото гадаене наблюдателите не можеха да бъдат нищо друго освен илюзия… необичаен вид мираж. Дженъс предположи, че те може би имат някаква невидима и недосегаема защита. Касини реши да провери предположението по доста опасен според мен начин. На следния ден той се пресели на най-високия връх в околността със запалена факла в ръка и го обяви за земя на Ориса. Нямам предвид, че обяви физически права над земята за себе си или за нашия град — през онези дни никой от нас, дори един жрец не би проявил такова нахалство. Церемонията — четене на молитви, а след това засаждане на семена, донесени от нашия град — беше предназначена да съобщи на видимите и невидими същества за Ориса и нейния народ. Церемонията продължи с молба — макар че според мен молбата звучеше повече като заповед, че както всички същества от и на тази земя имат правото на почит, уважение и защита съгласно всички правни и жречески закони на Ориса, така и нашата група иска за себе си същата справедливост и внимание.

Никога не съм смятал такава церемония за нещо умно и съм доволен, че успях да забраня нейното изпълнение днес, когато орисианци пътуват в чужди страни. Още повече не я смятах за уместна в онази необичайна страна с нейните магически „вълни“, неизвестен народ и непознати обичаи, и преди всичко с призрачните й наблюдатели. Но нито Дженъс, нито аз можехме да кажем нещо. Ако заповядах на Касини да не изпълнява церемонията тук или където и да било другаде, при завръщането ми той сигурно щеше да докладва за това в Съвета на жреците. И те, също толкова сигурно, щяха да обявят намеренията на един Антеро, издал такова нареждане, за егоистични и дори предателски. И понеже това беше проблем, чието решение не зависеше от мен, аз просто престанах да мисля за него.

Суетността на Касини, въпреки че бе успял да развали преследващите ни магии, дразнеше всички. Той като че ли се мислеше за ръководител на експедицията и очакваше всички около него да се грижат техният жрец да е добре нахранен, облечен и защитен. Това започна да ме ядосва. Хванах се, че мисля как ми се иска да мога да продължа експедицията без претенциите на жреца за специално внимание и колко ще се повиши настроението ми, ако с Касини се случи нещо, което да го извади от строя. Реката стана по-плитка, превърна се в поредица малки вирчета и после в тресавище. Накрая достигнахме до един много живописен вир, от чието дъно извираше вода.

— За първи път минавам по река от устието до извора й — отбеляза Дженъс. — Дали това, о, велики жрецо, ме дарява с някакъв специален благослов?

Касини се усмихна, но не каза нищо. Другите членове на групата също не се разбираха с Касини, но двамата с Дженъс бяха почти открити врагове. За щастие никой от тях не беше толкова глупав, та да подхване кръвна вражда на този чужд бряг, макар да се опасявах, че когато се върнем в Ориса, ще възникне сблъсък.

Разположихме се да нощуваме край извора. Двамата с Дженъс известно време обсъждахме как да продължим по-нататък. Картата на воина в кехлибар не даваше големи подробности за дългия път, който ни очакваше, но на нея бяха нанесени два ориентира, които вече бяхме отминали, така че с тяхна помощ и по компаса определихме посоката, която трябваше да ни изведе до следващия ориентир. Бях открил в себе си един скрит талант: разбирах картите и обичах да ги чертая. Бях си водил грижливо бележки и дори ако бъдехме принудени да се върнем, бях сигурен, че бързо ще можем да стигнем до това място, без да повторим предишните си лутания, които понякога ни бяха вкарвали в тресавища или в криволичещи, задънени каньони. След вечеря водачът на крайбрежните жители дойде при мен и каза, че сме се били разбрали да ни водят дотук и утре те и техните мулета щели да потеглят назад към брега. Насмалко да избухна и дори се възгордях със себе си, че все пак успях да се овладея навреме. Отговорих му, че той и съплеменниците му са се съгласили на цялото пътуване, което едва сега започва. Не било вярно, възрази той. Били се съгласили да пътуват с нас до края на света. Този извор… това място, където свършвала реката… било краят на света. Посочих към далечината и попитах: ами онова, отвъд извора? Или онази горичка, там където изгрява слънцето? Какво е то? Мъжът вдигна рамене: отговорът беше очевиден. Каза, че онова там сигурно е друг свят, защото всички знаят, че този свят свършва при извора; и че онзи свят сигурно принадлежи на някое друго племе. После се усмихна и ме увери, че е сигурен, че онова племе ще погледне благосклонно на такива добри хора като нас. „Вие ще срещнете нови приятели — каза той — и може би те ще ви дадат други животни да превозвате товара си.“

Започна спор и аз бързо изоставих моралните доводи и преминах към материалните. Имаше някакво недоразумение… по моя вина или по тяхна, това беше без значение. Сега аз им предложих не само възможност да спечелят слава в собственото си племе… слава, която ще се погрижа да имат и в моята родина… но и богатство. Вече им бях обещал злато и сега удвоих размера на обещанието. Казах, че когато се върнем на Пиперения бряг, ще имат право да си изберат каквото пожелаят от нашите оръжия или дрехи, с изключение на личните вещи. Това го заинтересува. „Но ще бъде много трудно — каза той тъжно. — Много, много трудно.“ Вдигнах цената: обещах преди да си отидем да накарам Л’юр и неговите опитни моряци-корабостроители да им построят нови, по-хубави колиби. И тъй като аз бързо ще се върна от Ориса, за да започна разработването на тази нова търговска област, ще им донеса скъпи подаръци от Ориса. Той отново поклати глава. „Много, много трудно.“ Ароматични подправки, които ще направят рибата много вкусна. А? В очите му отново припламна искрица интерес, последвана от същото „много трудно“. Извадих злато от сандъка и му дадох по две монети за всеки, като доказателство за сериозността на намеренията ми. Беше много благодарен.

„Но… трябва да помисля… Може би… ако се съгласим да продължим… но, не, това ще бъде много, много трудно.“ Обещах нови мрежи и дори лодки за риболов. „Чудесно, но все пак, много трудно.“ Представете си какви фини коприни ще имат вашите жени и дъщери. А?

Беше минало полунощ когато свърших. Водачът, към който се бяха присъединили и останалите крайбрежни жители, седеше замислен. Накрая каза:

— Ти ни оказа чест… оказа ни голяма чест. Черната акула прояви голяма мъдрост като реши, че ти си ценен приятел.

— Тогава ще продължите ли с нас?

— Пътуването… то ще бъде много, много трудно. — Той се усмихна, после ме потупа по рамото, което беше знак за уважение между равни. — Но какво представлява животът, ако не е много, много труден…

Легнах си изтощен. Лагерният огън се превръщаше в пепел; бях доволен от себе си. Може би бях наследил убедителния дипломатичен език на Пафос Карима Антеро. И ставах все по-добър син. Заспах щастлив. Но на сутринта разбрах, че съм излязъл глупак. По някое време преди зазоряване мъничките туземци бяха изчезнали. Следите им водеха назад, към брега и тяхната родина. Най-напред се ядосах. Та нали се бяха съгласили? Дженъс се мъчеше да не се разсмее. Обясни ми, че има някои народи, които не могат да кажат „не“ и затова използуват различни увъртания… за да избегнат отказа.

— Като например „много, много трудно“ — казах аз с озлобление.

— Като например „много, много трудно“, за да не отхвърлят някого грубо и да го направят свой враг — потвърди Дженъс.

Значи това е резултатът от моя дипломатичен език, казах си аз; и от златото, което им дадох.

— Всъщност — каза Дженъс — ти си постъпил много добре. Не знам дали забеляза, но те са оставили мулетата… и поводите, и самарите. Може би това е срещу златото. А може и да е заради твоя, хм, дипломатичен език.

Не можехме да губим повече време. Грижливо натоварихме мулетата — задача, която хората от брега ни бяха накарали да смятаме за много проста, но която на нас ни отне половин ден; тръгнахме и докато вървяхме трябваше да усвояваме и умението да бъдем магаретари. Оттогаз стана навик на всеки, който беше достатъчно близко, за да мога да го чуя, да си придаде тържествен вид и да каже: „Това е много, много трудно.“ Преструвах се, че не чувам.

Земята ставаше все по-суха, местността бе жълта и хълмиста, горички имаше само около калните извори и рекички. За известно време използуваме тези горички като ориентир за намиране на вода, но после дърветата все повече заприличаха на тръни и около тях нямаше вода; изглежда, корените им бяха много дълбоки и достигаха до подпочвени води. Ние обаче не бяхме подложени на никакъв риск, нито пък ни грозеше някаква опасност, и то благодарение на опита на Дженъс. Той ни научи да следваме антилопите, на разсъмване да обградим техните дупки с вода и бързо да ги убием. Животните изяждахме, а стомасите им използувахме за мехове: водата беше зелена и воняща, но вършеше добра работа. Издръжливите мулета ревяха, но приемаха допълнителните товари. Сандалите и ботушите ни изтъняха и Дженъс обяви, че е време да се научим да ходим така, както са очаквали боговете… боси. Каза, че трябва да пазим ботушите за по-тежък терен. Като чу това, Касини толкова се разкисна, че решихме да му правим подметки от необработена кожа през два-три дни, вместо да го караме да ходи бос. Уроците, които получавахме, продължаваха с всеки изминат ден: трябваше да се научим да убиваме дивеч с копие или да го ловим с мрежа; подменихме върховете на стрелите с широки тежки чуканчета. Те бяха предназначени за тлъстите птици, които не можеха да летят: чуканчето зашеметява птицата за достатъчно дълго време, та ловецът да може да извие врата й, а стрелата е достатъчно тежка и не се губи в шубраците. Научихме се също, че е много неразумно да се ядат непознати плодове или ягоди, ако сокът от тях прилича на мляко, както и че червените ягоди и плодове понякога са опасни. Ако човек иска да провери дали някое растение или плод става за ядене, трябва да го разреже и да натрие ръката си; ако не се появят пришки, значи може да се яде. Разбрахме и че някои дървета са истински резервоари, съхраняващи водата от годишните дъждове.

Ако от онова, което току-що описах, сте добили впечатлението, че нашето пътешествие се бе превърнало в мрачна борба за оцеляване, трябва да ви уверя, че грешите. Въпреки трудностите ние се хранехме добре, пиехме достатъчно вода и бяхме здрави, макар и мръсни. Слънцето печеше безмилостно, въздухът сякаш тлееше в безводната тишина. Светът около нас беше предимно кафяв, само понякога, като че ли за успокоение, пред очите ни се мяркаше и случайна зеленинка. Пред нас сякаш нямаше нищо друго освен тази степ, която постепенно се превръщаше в пустиня. Освен антилопите имаше и други животни: глутници диви кучета, излезли на лов, вълци, които ни следваха, докато разбираха, че никой не са отделя, за да могат да го нападнат; някакви големи хищни котки, които носеха малките си в торбички на корема. Те не представляваха за нас никаква заплаха, пък и ние гледахме да стоим настрана от техните бърлоги и свърталища. Веднъж, точно на разсъмване, видяхме голям черногрив лъв на върха на една скала. Внезапно до него се появиха двама конни наблюдатели. Лъвът, изглежда, не ги усети. Единият от конниците посегна с окованата си в желязо ръка — ризницата му проблесна в изгряващото слънце — и погали голямата котка по главата. Лъвът се отърка в ръката като домашно животно… и конниците изчезнаха.

После горещата равнина остана зад гърбовете ни. Сега вече бяхме в истинска пустиня — напечените камъни и песъчливите клисури, пълни със сухи храсталаци, трепереха в маранята. Макар че имахме няколко компаса, за да не изгубим пътя, който можеше да изчезне въпреки най-съвестното ми картографиране поради малкото ясни ориентири, не бяхме сигурни дали вървим във вярната посока. Дженъс каза, че не може нищо да се направи освен да продължим в сегашната посока и чак когато достигнем до следващия ориентир от картата-талисман — една доста далечна планинска верига — ще можем точно да определим местонахождението си. Не бивало да се съмняваме в компасите или здравия си разум, защото сме щели да започнем да се въртим в кръг из пустинята до безкрайност, следвайки следите на собствените си мулета. Знаехме, че не сме първите, които пресичат тази пустиня, и това ни успокояваше, тъй като срещахме следи от кервани. Следвахме ги, което правеше придържането към посоката на компаса много трудно, но нямахме друг избор… те не само вървяха по най-лекия терен, но ни водеха към поредния кладенец или оазис.

Един ден видяхме чии са следите. Далеч на хоризонта съзряхме ездачи. Номади, както предположи Дженъс. Изглежда, те не ни виждаха, макар всички да смятахме, че това е доста съмнително. Предположението на Дженъс са потвърди и когато след няколко часа пресякохме следата им и открихме не само конски фъшкии, но и козешки барабонки. Дженъс каза, че конниците едва ли пътуват на такива големи групи, нито пък карат със себе си стада.

— Жалко — казах аз, — че тези хора не са кръвни роднини на ифора, тъй като бихме могли да подновим старите връзки. Сетих се за онази жена… Типън. Беше… доста очарователна. Макар че си пилеше зъбите.

Дженъс се усмихна.

— Когато някога се отдадеш на спомени, приятелю Амалрик, и опишеш този етап от нашето пътуване като труден, опасен и изпълнен на всяка стъпка с изненади, не споменавай за току-що казаното. Трудно е да умираш от жажда и в същото време да си мислиш за любов. Колкото до ифора, трябва да ти кажа, че когато за първи път ги срещнах, командвах конен патрул от петдесет ликантийски кавалеристи, а те бяха само двайсет. Много усилия положих, за да запазя това съотношение. Общата черта у всички пустинни хора, които съм срещал, е, че в най-добрия случай са любопитни, а ако надушат, че притежаваш нещо интересно, са способни на изненадващи жестокости.

— Тогава да се надяваме, че не са ни видели — казах аз.

Дженъс кимна, отиде при сержант Мийна и нареди хората му непрекъснато да бъдат нащрек.

На следващия ден от двете страни на пътя ни се появиха двама ездачи. Отначало помислих, че са приличащите на духове конни наблюдатели, но те продължиха да яздят от двете ни страни. Едва ги виждахме. Касини заяви, че надушвал някакви магии, но не били като предишните. Дженъс каза, че и той усещал нещо. Попитах го дали не му настръхва гърбът, но той поклати глава; имал чувството, че някой надзърта над рамото му.

На разсъмване освен двамата ездачи отстрани видяхме и много други на коне и пеша зад нас. Те също не ни доближаваха. Постарахме се да не усилваме темпото, както за да запазим силите си, така и за да не покажем, че сме се изплашили. Към пладне техният брой се удвои до двайсетина. Дженъс каза да бъдем два пъти по-предпазливи.

Началото на атаката беше внезапно. Ако не гледах натам, нямаше да я видя. Миг по-късно едно от мулетата подскочи и изрева, в хълбока му щръкнаха две стрели. Чу се предсмъртен вик и един човек от колоната падна — от бедрото му се подаваше дълбоко забита стрела. Бяхме нападнати… а най-близкият стрелец беше поне на седем-осем хвърлея. Чуха се команди и викове… аз крещях на всички да залегнат и да се погрижат за мулетата… Дженъс и Мийна да раздадат веднага ризниците… раненият стенеше…

Хванах Касини за ръката. Беше стъписан от стрелите, идващи от нищото.

— По дяволите! — крещях аз. — Разваляй магията… Бързо!

Касини отваряше и затваряше беззвучно уста като риба на сухо. Очите му — а най-вероятно и умът му — бяха празни.

Дженъс ме чу и ме разбра.

— Разсей ги! — викна той. — Съсредоточи се и ги разпръсни! Амалрик, срещу Касини е направена магия за несигурност.

Касини гледаше недоумяващо, после разбра. Запелтечи някакво заклинание, думите му ставаха все по-ясни, паметта му се освобождаваше от направената магия. Пак забръмчаха стрели, но сега те се забиха в пясъка зад нас. Този път бяха шест.

— Добре — каза Дженъс. — Хайде пак. — Следващите да са още по-далеч от нас. — После размисли, издърпа една стрела от пясъка и я подаде на жреца. — Я направи една по-добра магия: брат говори на брата.

Изгорялото от слънцето лице на Касини почервеня.

— Откъде знаеш…

— Направи го, човече, или всички ще погинем тук!

Касини взе стрелата, вдигна я до устните си и промълви някакви думи, които не можах да разбера, но бяха магически. После я пречупи на две. Знаех какво ще видя, ако погледна другите стрели, изстреляни към нас… да, те също бяха счупени.

— Добре — похвали го Дженъс. — Сега отправи тази магия във всички посоки.

Касини се подчини. Не зная защо и как, но нямаше повече стрели. Дженъс пак отвори уста и каза нещо, което би могло да бъде схванато както като заповед, така и като неясна мисъл, мисъл, на човек, който поназнайва от магии:

— Сега, Касини, можеш ли да сложиш нещо между нас и тях? Невидимост?

Касини се беше възстановил достатъчно и сви устни.

— Това ще изисква прекалено много енергия и ще изтощи всичките ми сили. Но мога да направя нещо по-лесно… и по-добро.

Той вдигна шепа пясък и го пусна да изтече между пръстите му; после се просна на земята и продължи да мърмори заклинания. Погледнах към номадите и видях малки прашни вихрушки, достигащи едва до коленете им, да се издигат между нас и тях. Касини обнадежден изтича до мулето, натоварено с принадлежностите му, и започна да вади разни неща, за да доизгради и затвърди магията. Войниците вече бяха с брони и изнемогваха под изгарящото слънце, но бяха много по-сигурно защитени от друга атака. Спомних си за ранения и отидох да го видя. Беше умрял. Махнах на Дженъс и той дойде, забил очи в земята. Кимна ми мрачно. Едно от товарните ни мулета също било умряло, макар че било само одраскано от стрела.

— Стрелите са омагьосани — предположих аз.

— Най-вероятно не — каза Дженъс. — По-скоро са намазани с отрова. В пустинята се въдят какви ли не отровни същества — от усойници до скорпиони. Няма смисъл да се хаби човек да прави магия, след като природата дава дори по-бърз убиец, чиято сила не намалява с разстоянието.

Касини извади разни прахове и мехлеми, начерта на пясъка пентаграми и символи. Прашните вихрушки станаха по-големи, нараснаха на петнайсет стъпки.

— Добре — каза Дженъс. — Пясъчната буря поне ще ни защити срещу друга атака. Макар че едва ли ще ни отърве от онези другите, на фланговете. Още повече, че според мен те знаят къде отиваме… Извинявай, имам да свърша още две неща.

Той се обърна към войниците, коленичили или залегнали около нас, и викна:

— Много добре! Действате бързо. Виждам, че добре съм избрал хората си. — Аз на свой ред огледах лицата им и се изненадах, като не видях по тях нито ужас, нито паниката, която бях очаквал. Видях само гняв и безпокойство. Очевидно за войниците смъртта, дори и подпомогната от магия, не беше нещо особено. Може би точно това значеха думите „войнишка съдба“.

— Стани! — изкомандва Дженъс. — Тръгваме, и то ще вървим бързо. Сержант Мийна, отдели по двама души за всяко муле, за да сме сигурни, че няма да избягат, ако отново ни атакуват. Товарът на убитото муле да се разпредели върху останалите. За душата на нашия другар ще се погрижим когато жрецът свърши със защитното заклинание.

Касини очевидно беше свършил работата си, защото опаковаше нещата си. Дженъс отиде при него.

— Моите извинения, жрецо — започна той. — Не разбрах, че вече подготвяше плановете си.

Касини го погледна студено.

— Веднъж ти каза, че си проявявал интерес към магиите — каза той. — Хубав интерес. Да знаеш заклинанието, с което магьосниците общуват помежду си. Такова познание в Ориса изисква обяснение пред Съвета.

— Тук ще го дам доброволно — каза Дженъс нехайно. — Веднъж, когато служех в Ликантия, магьосникът на моя полк направи същото заклинание, когато окупирахме един град и ни обстрелваха от покривите.

Чаках да видя колко глупав е Касини. Жрецът погледна Дженъс в очите.

— Паметта ти — каза той студено, — работи най-бързо в моменти на опасност.

— И други са ми го казвали. Да ти помогна ли да си оправиш багажа? Трябва да тръгваме, и то бързо.

След погребалната церемония на убития войник попитах Дженъс какви точно са неговите планове.

— Да приемем — каза той, — че тази част на маршрута е като другите. Ще рече най-късно след два дена ще попаднем на вода — кладенец или оазис. Ако дотогава не се измъкнем от номадите, мисля да не им позволим да се доближат до него, докато жаждата не ги накара да се оттеглят.

— Значи не мислиш, че магията на Касини ги е обезкуражила и ги е накарала да се откажат?

— Изключено — отговори Дженъс. — Единственото, което показа тя, е, че ние не сме безсилни пътници, което пък означава, че притежаваме нещо ценно, което си струва да се вземе. Не. Битката тепърва започва.

Молех се Дженъс да грешеше.

Вървяхме цяла нощ, като се ориентирахме по звездите и картата. На разсъмване вече си мислех, че молитвите ми са чути, тъй като не се виждаха никакви преследвачи. Дженъс обаче беше още по-разтревожен, но отказа да ми обясни защо. След два часа видяхме пред нас на хоризонта да блещука зеленина. Не беше мираж; беше оазис. Стигнахме до него един час преди мръкване. През ниските храсти и сенчестите дървета се провиждаше чиста синя вода. Очите ни бяха зажаднели за такова място, за цвят, различен от кафявото на пустинята.

Бяхме само на два хвърлея от дърветата, когато чухме вой. Номадите ни бяха изпреварили. Дъжд от стрели — обикновени, а не омагьосани — излетя от храсталака и падна на няколко стъпки от нас.

— Скрийте мулетата в долчинката — изкрещя Дженъс. — Сержант Мийна, погрижи се за това! Касини… Амалрик… останете тук с мен. Ей сега ще изпратят човек да преговаря.

Зачудих се как ли може да направи такъв извод, след като стреляха по нас.

— Приберете оръжията в ножниците — продължи Грейклок, преди да мога да го запитам. — Когато дойдат, дръжте се гордо и предизвикателно, не покорно. Враговете ни искат да ни заловят живи.

Касини го попита откъде знае.

— Стрелите трябваше да ни сплашат, не да ни наранят. Значи номадите искат или да ни направят роби, или да ни принесат в жертва. По-вероятно е първото, тъй като жителите на пустинята не прахосват нищо ценно за невидимите богове, освен ако не се принудени.

От храстите излязоха трима мъже. Бяха облечени почти еднакво: високи до коленете кожени обуща, туники и наметала с качулки. На кръстовете им висяха извити саби. Двамата носеха обърнати надолу копия с опънат на тях бял плат. Третият разтвори ръце с вдигнати нагоре длани. Приближиха се. Приготвих се да направя същия знак на миролюбие, но Дженъс поклати глава и промълви:

— Не! — после повиши глас: — Спри! — Тримата спряха. — Как може да предлагате мир — попита той на търговски език, — когато вече убихте един от нас и стреляхте срещу нас, макар да показахме, че не сме ви врагове? За глупаци ли ни смятате?

Мъжът отпред се засмя неприятно и отговори на същия език, развалено, от което стана ясно, че рядко го използува.

— Не ви смятам за глупаци, не. Смятам ви за… може би за овце. Овце, загубили стадото си и залутани из пустинята, изложени на опасности от вълци и орли. Аз… аз съм пастирът, който предлага сигурност и подслон.

— Несъмнено от добро сърце — каза Дженъс.

Мъжът леко вдигна рамене.

— Никой не върши нищо само от милосърдие — каза той. — Иначе ще бъде бог. Пастирът предлага на овцата сигурност, овцата му дава вълната си и накрая месото си, за да може той да отгледа още овце. Така е открай време.

— Много мило от твоя страна — каза Дженъс. — Но… може би зрението ми не е в ред. Ти казваш, че си пастир… пък аз не виждам никакво стадо освен три крякащи свраки, които вонят на тор, докато говорят за мед. — Той се направи, че не забелязва гневното съскане на тримата и продължи: — А и ние не сме овце. — Той измъкна сабята си и търговецът на роби отскочи назад, а ръката му се насочи към собствената му сабя.

— Овцете нямат такива зъби — засмя се Дженъс. — Може би пустинното слънце те е заслепило и не виждаш, че дразниш вълци. — Дженъс се обърна към мен.

— Склонен ли си да се съгласим с предложението на този чакал да носим вериги? — попита ме той, все още на търговски език.

Нямаше нужда да му отговарям.

— Нито пък аз — продължи Дженъс. — Никога отново. — Касини, изглежда, се колебаеше. — Жрецо — каза Дженъс, — ти не влизаш в това любезно предложение, защото ще бъдеш принесен в жертва, за да се усили мощта на техния шаман.

Касини бързо приключи с колебанието.

— Разбира се, че съм с вас.

— Аз пък мога да говоря и от името на войниците — завърши Дженъс. — Вие ще можете да ни плените само с оръжие, канибали проклети — каза той на търговеца на роби. — А това ще потопи в скръб палатките на твоето племе.

Номадът вдигна ръце в знак на съгласие.

— Ти говори смело. Може би утре… или вдругиден… ще заграчиш другояче, когато водата изчезне. А може и моите пустинни лъвове да не ми разрешат да бъда милостив и да чакам да ви дойде умът в главата. — Тримата се оттеглиха към оазиса и изчезнаха.

— Касини! — озъби се Дженъс. — Няколко думи за защитно заклинание. Бързо! — Касини едва бе започнал да произнася заклинанието, когато откъм храстите излетя стрела, насочена точно към Дженъс. Видях, сякаш всички бяхме потопени в кехлибар, как стрелата се забави във въздуха. Дженъс отстъпи настрана, вдигна ръка толкова бързо, че очертанията й се размазаха — и вече държеше стрелата. Счупи я, хвърли я на пясъка, обърна се и тръгна към долчинката.

Там събра всички и обясни какво се е случило. Един или двама от войниците гледаха така, сякаш биха взели друго решение, но сведоха очи така бързо, както и Касини. После тримата се оттеглихме, за да съставим план за по-нататъшните си действия.

— Те могат да чакат, докато всички изнемощеем и тогава ще ни нападнат — каза Дженъс. — По-вероятно обаче няма да имат търпение за това. Сигурно ще ни оставят да се пържим на слънцето два или три дни и тогава ще атакуват. Със сигурност няма да нападнат сега, когато сме нащрек. Всяка битка е толкова по-жестока, колкото повече са войниците. Когато се бият малко, а умират много, в крайна сметка всички губят. Затова номадите нападат от засада или с неочакван набег.

Касини сбърчи вежди.

— Ако това е вярно, капитане… няма ли вероятност, когато ни нападнат и успеем да ги задържим на разстояние и им нанесем щети, те да се откажат?

— Точно така — каза Дженъс. — Затова ще се престорим, че сме свършили водата още преди да се смрачи и с всеки изминал час ще се правим на все по-изтощени. Дори — ако те решат да ни изчакат дълго — можем да убием мулетата и да пием кръвта им.

Тогава ми дойде една идея — не точно прозрение, но не и обикновено хрумване.

— Търговците на роби мислят — започнах бавно аз, после заговорих по-бързо, обяснявайки мисълта си, — че сме градски жители или селяни, нали така? Щом ни оценяват толкова евтино, не можем ли да използуваме високомерието им срещу самите тях? Нали знаете, никой не взима на сериозно един просител, ако приношението му е бедно и дрехите му са парцаливи и изцапани. — За последния пример съм си виновен сам и оттогава винаги съжалявам. Дженъс се ухили.

— Виждаш мислите им като в огледало. Съгласен съм. Продължавай. Дръж огледалото и говори. — Дори в онзи ужасен момент в нажежената от слънцето пустиня се възхитих на умението на Дженъс да сдържа езика си, вместо да ме прекъсне и започне да излага своите идеи.

— Тази нощ — казах аз. — Ти, аз, сержант Мийна и още един. И още четирима, които да пазят гърба ни, както ти тренираше гвардейците.

Дженъс се изненада.

— Но другите…

— Не. Нека другите да изпълняват ролята на овце, така няма да възбудим подозрение. Ти, жрецо, ще останеш с тях. Трябва ни заклинание… за несигурност. Или нещо такова. — Помнех какво беше казал Дженъс в ковачницата за магиите на бойното поле, но си мислех, че тази може да е по-различна. Моят план не приличаше много на битка… дано да успееше… атаката на търговците на роби след два или три дена също нямаше да е битка.

— Има нещо по-добро от несигурност — каза Дженъс. Можеш ли да направиш заклинание, което да предизвика ужас в подходящ момент? Като например ужаса, който изпитва селянинът, когато посред лято от ясно небе се разрази гръмотевична буря.

— Щом разбера какви точно са плановете на господин Антеро — отговори заядливо Касини, — мога да изляза с такива хитри и съвършени планове, каквито всеки от вас има в своята собствена област. И забележете, аз не съм толкова безразсъден, че да ви се меся.

Дженъс успя да се сдържи да не му отговори и ме погледна.

— Много добре. Четирима, така ли? Най-подходящото време е… щом залезе луната. Ще имаме достатъчно време преди зазоряване. Възпламенители… Ще вземем катран, ще го размекнем на огъня и ще намажем стрелите си. После влизаме в оазиса и вземаме главни от техния собствен огън, за да осветим смъртта им… — И замърмори под носа си, разработвайки моя план.

Щом луната залезе, ние четиримата изпълзяхме от долчинката. Носехме лъкове и запалителни стрели, според плана на Дженъс и освен това по едно късо копие. Сержант Мийна беше избрал за четвърти избухливия Лайън — тази нощ неговата бързина и сила бяха точно това, което ни трябваше.

Трите огъня в оазиса все още горяха и ни показваха къде е лагерът на номадите; поне нямаше опасност да се заблудим. Направихме кръг, за да влезем отстрани, после се отправихме към оазиса. Той приличаше на парк — с гъсти шубраци и палми, но с малко трева и почти никакви драки, които да ни спъват и да се оплитат около краката ни. Излязохме на една криволичеща пътека, водеща от езерцата към полянките, подходящи за лагеруване, и се запромъквахме към враговете. Дженъс ми каза да не гледам в огъня, за да мога да виждам добре в тъмнината, но това беше трудно. Колкото повече доближавахме лагера, толкова по-трудно виждах какво има между нас и огньовете. Затънах в някаква кал и едва не пльоснах в едно от езерцата, но сержантът успя да ме задържи. После ръката му ме натисна надолу и аз коленичих. Видях пред себе си нещо високо и тъмно. Не беше дърво, а часовой. До него се изправи една тъмна фигура и чух изпъшкването на човек, ударен под гръдния кош. Дженъс измъкна кинжала си от тялото на часовоя; видях блясъка на стоманата.

Вече бяхме на края на лагера. Дженъс ни махна с ръка. Запълзяхме зад прикритието на един храст, после вдигнахме глави. Имаше две шатри, всяка, изглежда, побираше десетина души. Там сигурно спяха номадите. Между огъня и шатрите, на голата земя, спяха мъже и жени. Видях блясък на метал и разбрах, че всички са навързани на синджир. Търговците на роби очевидно вече бяха намерили своето „стадо“. Един полузаспал мъж пазеше робите, друг стоеше пред малка конична шатра. Предположих, че тя е на вожда.

Потреперих, сякаш леден вятър повя над душата ми, заблудена в някаква тъмна пустиня. Пустинята бе пълна с огромни зверове и предпочитах те да ме убият веднага, отколкото в последния момент да видя колко са ужасни. Заклинанието на Касини действаше.

Мийна и Дженъс сложиха на лъковете си бойни стрели; ние с Лайън извадихме намазаните с катран. Раздухахме праханта, която носехме, и ги подпалихме.

— Стреляй! — изсъска Дженъс.

Тетивите на лъковете иззвънтяха, чу се как удрят на месо. Часовите паднаха, без да издадат звук. Лайън и аз изстреляхме по шатрите огнените си стрели, последваха ни Мийна и Дженъс. После скочихме и се втурнахме напред.

Не мога да опиша точно какво последва — бих излязъл или убиец, или лъжец. Тези неща не могат да се опишат с думи. Представете си, че сте пустинен номад, който спи и може би сънува, как навън в пустинята го чакат жертвите му — глупави търговци. После чувате писъци… лумват пламъци… скачате уплашено… грабвате сабята… и се препъвате в шатрата… и срещу вас се втурват четири виещи демона. Мушкат те с копие от мрака, падаш, мярват се кървави саби… вихрушка от удари… пламтящи факли, запалени от собствения ти огън… палатките ти пламват. Ако се озовете сред такъв ужас, няма ли да направите същото като търговците на роби? Няма ли да изпищите отчаяно и да побегнете в тъмната нощ? И няма ли ужасната гледка на шестима от другарите ви, проснати изтърбушени на земята, да ви накара да побегнете още по-бързо през пустинята?

Бях пред коничната шатра, вдигнал сабята си за смъртоносен удар. Исках номадският вожд да умре от моята ръка. Но завесата на входа се отметна и в светлината на огъня видях, че отвътре излиза жена. Сега благодаря на боговете, че навремето не бях бърз като Дженъс или Мийна, нито пък такъв, какъвто станах по-късно. Бях много бавен и сабята ми мина покрай целта. Помислих си, че жената е любовница на вожда, но после видях сребърните белезници около китките й. Още едно бедно пленено същество, което трябваше да стане робиня.

Жената беше млада, облечена в торбеста риза и панталони като мъж. Черната й коса се спускаше на вълни върху раменете. Забелязах — сякаш беше пладне и разполагах с неограничено време да я огледам, че на врата й има златни бижута. И че е много красива.

— Кои сте… — запитахме и двамата едновременно, или поне аз предположих, че питаме едно и също, защото жената говореше на непознат за мен език. Казах, че сме приятели, и тя, изглежда, разбра. Погледна зад мен; обърнах се и видях останалите наши войници да идват към огъня. Между тях беше и Касини. Робите се бяха изправили, Дженъс и Мийна вървяха между тях. Мийна беше намерил ключове и отключваше веригите. Дженъс предпочиташе по-директните действия — направо разсичаше желязото с тежката си сабя.

Жената видя нещо и мина покрай мен, без да обръща внимание на окървавената сабя, която държах. Отиде до един от убитите номади и се наведе над него. Познах го… беше вождът. Тя се изплю в лицето му, изсмя се и каза нещо на своя език.

— Дженъс! — викнах аз. Той освободи последните пленници, дойде при мен, взе едно дърво от купа и го хвърли в огъня. Избухнаха пламъци. Пленниците изглеждаха объркани.

Дженъс опита търговския език. Само един човек, изглежда, разбираше, и то много малко, така че Дженъс започна да жестикулира, опитваше се знаците му да са по-ясни.

— Вие сте свободни. — Той хвърли една от веригите.

— Ние… ние вървим на изток… — Потупа се по гърдите и посочи на изток. — Вие трябва да дойдете с нас… търговците на роби ще се върнат… утре. — Дженъс показа как изгрява слънцето. — С още хора… и още оръжия. — После взе веригата и заразперва пръсти, за да покаже колко много ще бъдат. — Елате с нас… вие сте свободни.

Доскорошните роби се спогледаха нерешително. Никой не помръдна. Накрая красивата жена пристъпи напред, дойде при мен и каза някаква дума, която не разбрах. После я повтори и потрети. Сега вече разбрах — казваше „свободни“. И то с голямо удоволствие. След това се обърна към другите и им заговори. Освободените роби дойдоха на себе си и скоро се разприказваха. Най-напред един, после двама, след тях петима отидоха при Дженъс. Другите изведнъж млъкнаха. Гледаха в земята, после седнаха. Дженъс заговори отново, но никой от тях не стана. Той дори хвана един за ръката и го изправи насила, но човекът се отпусна и падна. Дженъс се разтрепери от яд — можеше да убие някого… или да заплаче.

— Капитан Грейклок — обади се Мийна. — Зазорява се. Трябва да тръгваме.

Дженъс се овладя.

— Колко съм глупав — каза той на пленниците. — Виждал съм хора като вас, когато бях… каквото бях. Хора, които предпочитат да живеят във вериги, отколкото да умрат свободни.

После те сякаш престанаха да съществуват за него. Извика ни да тръгваме. Трябваше да се върнем в нашия лагер и да натоварим мулетата. Номадите щяха да се върнат… почти сигурно с подкрепления. Трябваше да се махнем, преди да са се върнали, да изчезнем в пустинята. Ограбихме лагера, като оставихме само храна за онези, които предпочитаха да бъдат роби. Всичко друго изгорихме. Прогонихме конете в различни посоки, като се надявахме с това да насочим номадите по лъжливи следи. Не смеехме да ги вземем със себе си. Номадите знаеха къде има вода, но ние не знаехме и не искахме да осеем пътя на бягството си със скелети. После, тъкмо когато тръгвахме, жената дойде при мен, потупа ме по гърдите и каза нещо. За миг не разбрах какво ме пита, после се сетих.

— Амалрик — отговорих аз. Тя докосна с ръка гърдите си.

— Диос.

Тръгнахме през пустинята. Последните отблясъци от номадския лагер се изгубиха в ослепителния блясък на изгряващото слънце.