Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава шестнайсета
Историята на сержанта

— Какво се е случило? — попитах аз. — Къде е той?

— В… в Ликантия — успя да продума сержант Мийна. — В тъмницата. Или по-лошо… — Той неочаквано замълча. Обърнах се и видях, че слугите са се събрали и ни гледат. Бързо въведох Мийна вътре. Заповядах да донесат храна и вино и никой да не повтаря нищо от онова, което е чул, макар да знаех, че последното ми нареждане е безполезно. Мийна се опита да продължи, но аз му казах да не бърза, освен ако не се налага да действаме най-късно след един час.

— Не час, господин Антеро… не дори ден. Може би никога — въздъхна той.

Почти насила го заведох в гостната, където вече бяха донесли храна и пиене. Наредих на трима от най-доверените си хора да го обслужват. Мийна лакомо се нахвърли върху храната, изпи цяло шише вино и накрая се сгромоляса. Скърцайки със зъби от нетърпение аз го оставих да поспи четири часа. Знаех, че нищо няма да спечеля, ако го разтърся и събудя. Наредих да изгорят дрипавите му дрехи. Забелязах също, че беше пристигнал без оръжие и разбрах, че се е случило нещо ужасно. Войник като Мийна не се разделя с оръжието си. Когато се събуди, той се изкъпа, масажираха го и го доведоха в кабинета ми. Сипах му освежаваща билкова напитка, седнах зад масата и го поканих да разкаже историята си така, както смята за най-добре. Очаквах да чуя почти несвързан брътвеж, но трябваше да променя мнението си за добрия сержант… и за подготовката, която беше получил от Дженъс.

Изтощен до краен предел, сержант Мийна докладва съвсем накратко:

— Господин Антеро, втората експедиция до Далечното царство е разгромена. Бяхме изтребени от магия отвън… и от некомпетентност отвътре. Единственият оцелял офицер, доколкото зная, е капитан Дженъс Грейклок. Сега той е пленник в Ликантия. Не зная къде или за какво обвинение, затова не мога да бъда поточен.

— Дженъс жив ли е?

— Мисля, че да, освен ако ликантийците не са го екзекутирали или измъчвали до смърт. Войници им понесоха големи загуби, докато ни плениха. Не искаха капитанът да бъде ранен.

Казах му да започне отначало и да ми разкаже всичко, независимо колко тежко е то, и той ме послуша. Но Мийна не беше трубадур и не започна разказа за експедицията с подробно излагане на целта или как боговете са се отвърнали от участниците преди да е опънато първото корабно платно. Нямаше нужда от такива приказки. Но още от първия ден нещата тръгнали зле. Корабите били претоварени, а като достигнали устието на реката и се отправили към Тясното море, станало ясно, че не са и от подходящ тип — повечето били плитководни речни баржи или набързо преустроени крайбрежни търговски кораби.

Времето се развалило и макар да не било толкова лошо, колкото при бурята, която властелините, на Ликантия бяха изпратили срещу „Китиуейк“, корабите се пръснали. Корабът на офицерите, на който били Дженъс и сержант Мийна, бил изхвърлен на сушата на много левги от земите на хората от Пиперения бряг.

— Това беше единственото добро нещо, което ни дариха боговете — добави Мийна.

Останалата част от флотилията пътувала няколко седмици до селището на крайбрежните жители, а пет кораба изчезнали безследно. Разтоварването било много тежко: бутали конете през борда, за да изплуват сами: покрили лодките с талпи и ги използували като салове, дори накарали войниците да предават от ръка на ръка багажа на офицерите от кораба до брега. Накрая експедицията слязла на сушата. За това време вече били станали няколко инцидента между войниците и туземците: нашите нападнали жените им и имало скандали, крайбрежните жители пък крадели от запасите на експедицията. Наложило се Дженъс да приложи цялото си дипломатическо умение, а Черната акула целия си разум, за да не стане положението още по-лошо. Мийна, който командвал взвода за охрана, присъствал на всички заседания. Той ми каза, че генерал Версред заявил, че всичко това били глупости… не си струвало да си губят времето с крайбрежните жители.

Най-сетне експедицията потеглила, следвайки приблизително същия маршрут както моята; приблизително, защото нямаше начин две хиляди души да минат по същите пътеки, по които бяхме минали ние, или да нощуват на открито като нас. Тяхното настояване да носят какви ли не неща, включително палатки и дори два магазина за военно снабдяване — един за офицерите и един за всички останали — плюс най-различни униформи, забавило пътуването. Товарните фургони също определяли пътя. Мийна ми съобщи, че пет или шест от офицерите водели със себе си „приятелки“, които изобщо не ходели пеша. Дори конете били много неподходящи; повечето били плашливи и придирчиви към храната, за разлика от нашите мулета, и изисквали по-големи грижи. Хората започнали да измират още докато експедицията минавала през онази пасторална, изоставена земя, която за нас приличаше на парк… умирали от грешки, заболявания и невежество. Два пъти експедицията се губила и трябвало отново да се връща. Това вече не го разбрах — какво са правили тогава жреците? Сержантът каза, че, изглежда, заклинанията им били блокирани или отправени в погрешна посока с много по-голяма сила, отколкото при Касини. Попитах за талисмана — свитъка на война в кехлибар. Той действал с прекъсване. Най-надеждното средство било едно копие от картата, която бях начертал. „Ами Дженъс?“ Той насочил цялото си внимание към една от офицерските „приятелки“. Офицерът, изглежда, не възразявал срещу вниманието, отделяно на неговата любовница. Сержант Мийна каза, че Дженъс май не отделял нужното внимание на пътуването. Но може би пазел силите си за опустошената земя. Спомних си „умората“ на Дженъс при племето рифт, но не казах нищо.

Експедицията оставяла подир себе си опустошена ивица, широка приблизително една левга, каза Мийна. Като скакалците от неговото детство, само че скакалците се движели по-бързо. Те стигнали до изворите и после навлезли в пустинята. Попитах го дали са били обезпокоявани от търговците на роби или от тяхната магия. Не били. Попитах й дали се е върнала магическата сила на жреците. И това не станало, поне не напълно.

Мийна огледа нервно стаята.

— Ти, господарю, нали знаеш за… интересите на капитан Грейклок?

— Имаш предвид магията?

— Да, господарю. Той задели една от палатките само за себе си и прекарваше там много време. Когато беше вътре, ми заповядваше да сложа охрана около палатката и да му съобщавам, ако някой от офицерите или жреците се приближи. Убеден съм, че причината, поради която бяхме поразени от магия, както стана и по-напред, е в онова, което прави капитанът.

Но не видели никакви наблюдатели. Експедицията избегнала кратера, продължи сержант Мийна, макар че отначало смятали да го използуват като база за попълване на запасите. Едва не ми призля като си представих какви поразии би могла да стори тази орда в рая, който бяхме открили с Диос. Замалко да заплача, защото отново си дадох ясна сметка, сякаш за първи път… както го правех всеки час и всеки ден… че моята любима завинаги си беше отишла. Но с нищо не го показах, а продължих да разпитвам Мийна. Дженъс променил решението си не от някакви романтични подбуди, а защото се страхувал, че магията на кратера е много силна и ако този рай бъде сполетян отново от смърт, имало вероятност експедицията да понесе ужасни жертви. Освен това имали достатъчно провизии и вода. Нямало смисъл да търсят рифт… нямало начин долината да може да помогне на експедицията, макар че сега те не били повече от хиляда и петстотин души. Опустошената земя била истински мрачен кошмар, но това не тревожело Мийна, защото той знаел, че имала край. През предпланините следвали пътя, изминат от мен и Дженъс, но сега проблемът бил, че сезонът бил към края си… есента почти била настъпила. И тъкмо там според Мийна започнали най-големите им трудности. С приближаването на прохода Дженъс сякаш се събуждал от летаргията и се държал като кочияш, който иска да пришпорва експедицията да се движи все по-бързо.

— Разбрах какво иска капитанът, но нямаше начин да се ускори темпото — Мийна поклати глава. — Може би ако бяхме по-малко хора, носехме по-малко багаж, бяхме по-добре тренирани или… — Гласът му постепенно заглъхна. — Имах чувството… не че искам да критикувам капитана и постъпките му, но той не слушаше никого. Генералът и офицерите смятаха, че само дрънка като някоя продавачка на риба.

Дженъс, генерал Версред и неговият щаб решили да атакуват прохода преди падането на първия сняг. Чак след като минели през него, щели да потърсят квартири за презимуване.

— Но дотам не се стигна — каза Мийна. — Продължихме напред и влязохме в един град, точно в началото на прохода.

Спомних си това място. — Там ни атакува кавалерията. Мийна кимна. — Точно това казаха първенците на града и се извиниха. Всички говореха търговски език. Казаха, че имали ужасни врагове и че командирът на частта бил много припрян. Извиниха се, както би се изразил капитанът, най-разточително. — Мийна понечи да се изплюе, но си спомни къде се намира. — От този ден съдбата ни бе предрешена.

Градът бил красив, както и хората му.

— Те казаха на генерала и на капитан Грейклок, че много се радват на нашето пристигане. Това щяло да бъде началото на нов ден, каза владетелят на града, ден, в който те ще сключат съюз с Ориса и повече няма да се страхуват от бойците от пустошта. Особено доволни останаха, когато научиха за целта на експедицията. Като дойдела пролетта, някои от младите им войници може би щели да пожелаят да се присъединят към нас и да тръгнат на изток, към Далечното царство. Градът се казваше Уоумуа и преди много векове бил в най-приятелски отношения с мирните учени на Далечното царство.

Сержантът спря, извади от туниката си парцалив папирус и ми го подаде.

— Като доказателство — каза той, — онези лъжливи копелета дадоха на капитана това.

Развих рулото и ахнах от изненада. Беше знаме, като кавалерийско, и толкова старо, че чак мръсносиво. Но знаците се виждаха съвсем ясно: изгряващо слънце и огромна навита змия. Помнех добре този символ. Умът ми бързо се пренесе на Пиперения бряг, към война в кехлибар, чийто дух бяхме успокоили. Змията и слънцето бяха щамповани на кожената торба на загиналия войн.

— Те ни казаха, че знамето било на войници от Далечното царство — обясни Мийна. — И било оставено последния път, когато дошли да им помогнат в битка.

— Какво мислеше Дженъс за това? — попитах аз.

— О, той каза, че знамето сигурно е от Далечното царство. И че най-вероятно са го поставяли над герба на владетелите.

— Толкова ли беше сигурен — натъртих аз. Спомних си как двамата мислехме, че украшението трябва да е представлявало нещо такова.

— Беше абсолютно уверен както когато му го дадоха, така и в деня, когато ми го връчи, за да ти го дам… ако остана жив и те видя.

Навих знамето и го сложих на писалището. И до ден-днешен е на него. После внимателно подканих сержанта да продължи.

— Значи хората от града твърдяха, че са в приятелски отношения с Далечното царство, така ли?

— Да, господарю. Така ни казаха онези лъжци — отговори Мийна с глас, изпълнен с горчивина. — Казаха ни, че градът воювал няколко пъти с варварите от Оспорваните земи и изгубил връзките си с Далечното царство. Поради тези войни имало достатъчно свободни жилища за всички нас. Не беше необходимо да опъваме палатки и да спим на земята. Колкото до жени… имало толкова вдовици и моми, че било достатъчно само да си пожелаем по някоя. — Мийна вдигна чашата с билковата отвара до устата си, после я остави и попита дали може да получи още ракия.

Напълних му чашата.

— И така, ние останахме там и когато започна зимата, онова, което беше военна сила, лека-полека се беше разпаднало. Защо да се упражняваме и да правим учения щом като можехме да укрепваме силите си до огъня с любовница или греяно вино? Не ми харесваха тези дни. Чувствах се като жертва на някаква тайна магия, сякаш всички бяхме превърнати в глупаци и някой се подиграваше зад гърба ни.

Бях озадачен: когато двамата с Дженъс бяхме там, би трябвало да видим пушек през деня или отблясък от огньове през нощта. А може би не; може би градът беше скрит от някоя гънка на терена. Мийна каза, че Дженъс направил опит сам да проучи прохода, но колкото пъти опитвал, винаги бил възпиран от лошо време. Накрая и той затънал в блатото на удоволствията и зачакал да се стопи снегът; и отново се върнал към тайните си изследвания.

— Макар че те направиха едно-друго и за него… и за нас… все пак ме е страх да ги споменавам — призна Мийна.

За отпразнуване на средата на зимата имало богата гощавка. Всички се събрали в една огромна зала с дълги маси, отрупани с редки храни; по една жена седнала до всеки мъж. Слугите тичали с подноси с хляб и кани с вино, музикантите свирели, във въздуха се носело ухание от запалените благовонни пръчици.

— Не зная от какво се разтревожих — каза Мийна. — Но се разтревожих и пъхнах един остър кинжал в ръкава на мантията си… нарушавайки всички закони за гостоприемството. И слава на боговете, че ги наруших.

Той не видял никакъв сигнал, но жената срещу него изведнъж забила кама в гърба на компаньона си. Залата се превърнала в лудница от писъци, кръв и трупове на посечени орисианци.

— Кинжалът ми се заби между плешките на жената до мен, преди тя да успее да извади своя. Тя падна, после капитанът се изправи и започна да ги размазва с един канделабър. Знаех, че нямаме изход, но онези изведнъж сякаш изпаднаха в транс от пролятата кръв. — Той потрепери. — Видях една красива руса жена да разкъсва със зъби гърлото на генерал Версред като лъвица. А после тя… и останалите… започнаха да ядат.

Мъжете и жените от града разкъсвали труповете, но не проявявали никакъв интерес към останалите живи орисианци. И докато траела тази магия, оцелелите от разбитата експедиция избягали — вземали каквото оръжие и храна могли да докопат и изскочили навън в бурята и нощта. Колкото и да е чудно, отвратителните жители на град Уоумуа не ги преследвали.

— Може би бяха получили онова, което им беше нужно — каза Мийна.

Помислих си, че освен човешката плът са имали и друга цел, но запазих мнението за себе си.

Оцелели само двеста-триста орисианци. От строевите офицери жив бил само Дженъс; от благородниците — само двама потомствени аристократи. Започнало дългото отстъпление. Смъртта събирала жертвите си всеки ден — мнозина падали от изтощение и жажда, или в плен, или ги пленявали и избивали хората на пустинята.

— Накрая останахме само трийсетина, а от офицерите единствен капитан Дженъс. Той нямаше други средства за ориентиране освен слънцето и звездите и се отклонихме от набелязания курс. Най-сетне стигнахме морето, но на запад от земята на крайбрежните жители, в една пустинна местност. Двама души знаеха как се правят салове. Свързахме няколко сала в един груб кораб, направихме малко платно от дрехите, които свалихме от гърбовете си, и поверихме живота си в ръцете на боговете с надеждата, че течението ще ни отнесе до Редонд.

Но така и не достигнали търговския град. Вместо това били пленени от пиратска галера. Но това май не били пирати, защото се държали като военни. Ще рече — ликантийска галера. Осем души от нашите паднали в тази битка. Останалите били оковани и галерата отплувала за Ликантия.

— Двамата с капитан Грейклок измислихме план и когато наближихме проклетия кей на Ликантия, го приведохме в изпълнение. Идеята беше капитанът да започне бой с надежда, че другите ще се присъединят към нас. Тъй като още от дете съм добър плувец, аз трябваше да скоча във водата и да достигна до брега. Ако капитанът успееше да се освободи… щеше да ме последва. — Мийна поклати засрамено глава, сякаш се беше провалил. — Последното, което видях, беше как го събориха на палубата. После около мен започнаха да падат стрели и трябваше да се гмурна под вода.

Мийна успял да доплува до брега навреме, за да види как галерата минава над голямата верига, защитаваща входа на ликантийското пристанище. Нищо не можел да направи за Дженъс или за другите, освен да дойде в Ориса и да разкаже за случилото се. Претупа последния си подвиг надве-натри, сякаш дивите зверове и Ликантийските патрули не заслужаваха внимание. А може би след такова продължително и изтощително пътуване наистина да беше така.

Това бе краят на историята. Сипах му още една ракия и се замислих какво трябва да се прави по-нататък. Но само след два часа нещата бяха иззети от ръцете ми. Някой — часовой на градските порти, минувач по улицата или човек от моята къща, бе разпространил новината. Цяла Ориса плачеше и раздираше дрехите си. Градът и по-рано беше преживявал катастрофи, но никога чак такава. Никой не се бе спасил от две хиляди души, с изключение на Мийна. Всички останали бяха или мъртви, или изгубени в пустинята, или роби: трима сановници — млади, но много уважавани; генерал Версред и неговият щаб; десетки офицери, всички известни с храбростта си; цялата градска гвардия с изключение на щаба и една кохорта; и отгоре на всичко стотици загинали обикновени войници — най-храбрите, най-смелите млади мъже на Ориса.

Мийна беше извикан пред управата, за да разкаже историята отново. Предполагам, с някои съкращения, като например критиката на покойния генерал Версред, убийствено бавното темпо на експедицията или подробности за самия Дженъс. Не че това би имало някакво значение според мен, защото виждах гнева и скръбта на хората. Заповядаха на Мийна да повтори разказа си и в големия амфитеатър и отново избухна силен гняв. Ориса изпадна в истерия: слухове, нападки, обвинения относно станалото се разнасяха из града като пламъци в сухи храсти. Огънят бе подхранван от жреците, начело с Касини. Не само че експедицията трябвало да се води единствено с магически средства — жреците осъществявали своето присъствие посредством заклинания, но тя била и предварително обречена, тъй като била поведена към капан от Дженъс Грейклок. Той бил предател, двоен агент на служба на Ликантия. Бил дори по-лош, демон от отвъдното, дори не и човек. Кой в края на краищата някога беше отивал по-далеч от Редонд и бе виждал провинцията Кострома? Именно Дженъс бил попречил на Ориса в нейната свещена мисия да се свърже с Далечното царство. Поддръжниците му не искаха да чуят нищо от това, но аргументите им, че за тази трагедия са виновни жреците, решили да си присвоят славата на Далечното царство и да запазят жалката си теокрация, също не се изслушваха. Дори Гамелан намери за политически разумно да се оттегли извън града и да се потопи в мъдростта на другите светове преди да направи коментар по ужасните събития.

Отново изплуваха клеветите срещу фамилията Антеро. Ние също не сме били верни на Ориса, а само на златните монети и сребърните кюлчета. Една вечер случайно дочух един простак да казва, че благородните жреци били усетили поквара в брат ми Халаб и това била причината за смъртта му. Избих зъбите на този негодник с дръжката на кинжала си и сигурно щях да го заколя като шопар, ако Рейли не ме беше издърпала. Тя и Мийна сега бяха единствената ми утеха. Но дори и този уличен скандал беше един от малкото светли моменти, които си спомням. Сякаш целият свят беше потънал в сива мъгла и между мен и живота висеше воал. Диос и Емили занимаваха съзнанието ми повече, отколкото всички писъци и плачове.

По това време обаче се върна старият ми сън, кошмарът, в който бях измъчен затворник, воден от същество, което сега приличаше на ликантиеца Грейф, през странните пещери към собственото ми унищожение — съдба, която приветствах в съня си.

Улових се, че скитам край реката потиснат, наблюдавам как черните води текат към морето и си мисля колко нежни изглеждат те, досущ като меко легло за уморен човек. Отдръпнах се назад. Баща ми щеше да ме зашлеви, ако беше жив и разбереше мислите ми. Никой Антеро не си беше позволявал да се удави от себесъжаление. Трябваше да направя нещо, и то незабавно.

Още щом ми дойде тази мисъл, знаех какво да направя. Ориса нямаше да стори нищо, за да спаси Дженъс, дори ако неочаквано всички се вразумяха. Много добре тогава. Аз пак ще го спася. Забързах към дома. Събудих всички и започнах да давам нареждания. Казах на Рейли какво съм намислил, а тя се намръщи.

— Може би скачаш във водата, без да знаеш има ли дъно — каза сестра ми и аз неволно се изплаших от сравнението й. — Може би Дженъс е по-ценен в Ликантия… или поне те мислят така… отколкото си мислим ние.

— Едва ли — казах аз. — Никога не съм виждал ликантиец, който да се откаже от злато. А и аз ще заръчам на Дженъс, преди да го откупя, да разкаже на ликантийците всичко, което знае. Нека те организират собствена експедиция, ако искат, нека се сблъскат с трудностите на пустинята, с търговците на роби и лешоядите. Дженъс, както е ясно от това, че на връщане са загубили пътя, е запомнил картата невярно. Друга карта не съществува, с изключение на онази, която съставих лично аз и която още помня.

Рейли поклати глава.

— Ти разсъждаваш логически, братко. Това може да ни навлече неприятности. Когато хората се интересуват единствено от цвета на знамената, както става в момента в двата наши града, и от това, което смятат за престиж на родината… тогава изчезва всяка рационалност. Към това прибави умопомрачението, което настъпва тези дни само при споменаването на Далечното царство… — Гласът й затихна. — Върви, щом трябва, Амалрик. Но ме е страх за теб.

На разсъмване с наета карета излязох през градските, порти. Карах два сандъка, пълни с навити на рула листове чисто злато, които бях извадил от избите под нашата къща. Те щяха да ме въведат при ликантийците, ако трябва, дори при техните зловещи властелини. Не беше царски откуп, но сигурно беше достатъчен за един или двама князе. Пазеха го шестима от най-добрите ми подчинени. Исках да взема и сержант Мийна, но разбрах, че ако единственият човек, оцелял при трагедията, напусне града и тръгне към Ликантия, враговете ми веднага ще намерят очевидното обяснение и само след час ще изпратят конници подире ни.

Пътуването до Ликантия мина без инциденти. Наредих на хората ми да останат в последния приличен хан, само на един ден път от града, докато не ги повикам, и препуснах към Ликантия самичък. Не забелязвах какво е времето, нито пък дали има други пътуващи. Бях зает с репетиране на доводите си и подхода, който да използувам, за да освободя Дженъс. Влязох в града без произшествия и се отправих към същата странноприемница, където бяхме спрели по-рано. Имах намерение да се подкрепя и след това да започна да проучвам по какъв начин да се обърна към някой ликантийски управник, за да искам услуга. Не успях да стигна до странноприемницата.

Беше сумрак и улиците бяха претъпкани, тъй като Ликантийските работници се прибираха от работа. Трябваше да си пробивам път с коня през навалицата. Съвсем неочаквано обаче всички се пръснаха и се оказах самичък на безлюдната улица. Последният ликантиец затвори вратата зад гърба си.

Чух лая и си спомних всичко. Иззад ъгъла се подаде онази отвратителна, безкосместа хиена с човешко лице — съществото, което беше заповядало да ни заведат в двореца на властелините, а след това беше избрало жертвата. Хиената седеше на хълбоците си и ме разглеждаше. Отново зина и ехото от съседните каменни постройки многократно повтори лая й. После съществото заговори:

— Амалрик Антеро. Ти си извикан. Трябва да се подчиниш.

Инстинктивно дръпнах юздите на коня си, опитвайки се да избягам от призоваващия. Но цяла редица войници с насочени срещу мен копия препречваше пътя ми. Втора редица се появи зад съществото.

— Амалрик Антеро. Ти си повикан.