Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава двайсет и шеста
Пещерата

Събудих се всред кошмар. От двете ми страни светеха факли. Лежах на студен, мокър камък. Миришеше на плесен; в устата си усещах соления вкус на кръв. Знаех къде се намирам: все още бях в тъмницата, дълбоко под огромния морски замък на Ликантия. Събуждах се от един от онези прекрасни сънища, при които преминава половината от човешкия живот и всеки един момент от него ни се представя с най-големи подробности. Двамата с Дженъс не бяхме успели да се измъкнем от тъмницата, аз никога не бях воювал с жреците за душата на орисианския народ, никога не бях пътувал отвъд Пиперения бряг и обитавания от духове град, за да вляза в Далечното царство. Спомних си за жена на име Оумъри и разбрах, че никога не е съществувала, и очите ми се навлажниха. Поне боговете ми бяха изпратили момент на въображаемо щастие през този дълъг и често ужасен сън.

Събудих се, а умът ми продължаваше да блуждае през мъглата на фантазиите. Спомних си не само бягството от онази тъмница, но и точно как бяхме избягали. Това ме разсъни съвсем. Огледах проклетата килия, за да видя Дженъс. Щях да му разкажа съня си и особено онази част, която се отнасяше до тъмницата в Ликантия, а той може би щеше да доразвие моята илюзия за подготовка на истинско бягство.

— Ставай, Антеро! Мина достатъчно време, магията се е разсеяла — изграчи някакъв глас.

Не бях в тъмницата на Ликантия. Бях в друга подгизнала каменна килия, малка и тясна. Около мен нямаше хора… никаква охрана, никакви палачи, никакви затворници, нямаше го дори Дженъс. Имаше само един човек: Грейф. Той седеше свит на тежката каменна пейка до отсрещната стена. Усмихваше се. Насилих се и също му се усмихнах.

— Господарю Антеро — каза той с насмешка. — Ти се събуди. Да пратя ли слугините да приготвят банята? Да ти донесат копринени дрехи? Може би онази музикантка с хубави цици да изсвири нещо? Ех, да можех да я доведа и да видиш аз какво знам да правя. Но не е разрешено.

Умът ми беше като въртележка; не казах нищо. Нито пък можех да се мръдна от мястото, където бях. Грейф стана и дойде при мен. Видях зейналата му очна кухина — черна, гноясала. Ударът с дръжката на копието, нанесен от мен, наистина беше извадил едното му око. Грейф знаеше какво гледам и стиснатият му юмрук се заби в корема ми. Изпъшках и паднах на колене, без да мога да си поема дъх.

Той ме обърна с обутия си в ботуш крак, взря се в мен и се засмя.

— Ай! Ти изгаси една от моите светлинки. Но аз намерих по-добър начин за гледане. Моят господар ми даде… нещо, с което да виждам. Даде ми малко от своята сила, та да гледам хората и да виждам намеренията им. — Грейф потупа с пръсти празната си очна кухина, после се изкикоти; безмилостното ехо се разнесе из каменната килия.

В този момент видях в празната очна кухина червен огън — мъничко, червено, виещо се огънче. Разбрах, че навлизам в реалността на онзи кошмар, който ме преследваше дълги години. Не срещата ми с Грейф в Ликантия го бе направила мой безименен палач и лодкар. Беше ми разрешено, за добро или за лошо, да погледна в бъдещето. Кошмарът беше ясновидство и аз трябваше да съсека Грейф още първия път, когато го срещнах в двора на ликантийския хан.

— Виждам, че си все още замаян и се чудиш къде се намираш сега. В Ираяс. Дълбоко, дълбоко под земята, където никой няма да чуе твоя писък, нито да ти помогне. Знаеш ли, първото нещо, което научих от крадците и главорезите, беше, че най-напред трябва да сломиш човек с думи. Така че… Ти беше измамен. Излъган от човека, който мислиш за твой приятел. Човекът, който ти бе направил защитно заклинание, го отмени, така че аз и моите помощници можахме да влезем и да те отвлечем.

Въпреки усилията ми да се овладея на лицето ми сигурно пролича голямата ми мъка. Грейф пак се засмя и ме заплю в лицето.

— Стани… и се огледай наоколо. Виж какви прекрасни играчки съм донесъл да си поиграем. Принцът ми разреши цял ден да се забавлявам с теб. Единственото, което ми забрани, е да те убивам или да не полудееш. О, да, не мога и да те осакатявам или да ти чупя костите. Предполагам, че си има свои игри и ще се позабавлява с теб по-късно. Обзалагам се, че игрите на принца може да са дори по-хубави от моите, макар че аз имах време да помисля какво искам да ти сторя, да ти припомня какво други са сторили на мен. Освен ограниченията, които ми постави той, други ограничения за човек, прекарал живота си в служба на Нису Саймън, няма.

Единствената ми утеха беше, че Грейф може би не знае за моя кошмар, иначе той щеше да е още по-радостен от мисълта, че знам какъв ужас ме очаква. Но дори това, което ме очакваше, не беше толкова мъчително, както новината за предателството на Дженъс.

— Първо — почна Грейф, — вдигни си ръцете. Виждаш ли тия белезници? Сложи си ги. — Той се изкикоти когато безволно се подчиних на нареждането му. — Виж как помага магията на принца. Голям майтап — да те гледам как ми помагаш.

Някаква магия ми беше отнела волята и аз не можех да се съпротивлявам на заповедта; надянах белезниците на китките си. Грейф се изкикоти и отиде до стената, където от една халка, забита в тавана, висеше въже, промушено през белезниците. Той го развърза и го издърпа, докато ме повдигна от пода. Пръстите на краката ми едва допираха плочите.

— Ще има достатъчно време да ти понаместя кокалите преди… да тръгнем — каза той. — Сега само ще повисиш малко, защото съм сигурен, че имаш да питаш. Ще ти отговоря на всичките въпроси, понеже това ще направи последните ти часове още по-тежки. — Той отиде на пейката си и зачака.

Не исках да му доставям това удоволствие, но имаше едно нещо, което трябваше да потвърди.

— Още ли си на служба при Нису Саймън?

Грейф се засмя с противния си смях и енергично закима.

— Той мисли, че съм… и ще му взема парите, докато неговите желания съвпадат с моите. Никога не съм напускал службата си при него, ако това искаш да научиш, и затова за втори път попадаш в моя капан. Три пъти, ако броиш и онзи път, когато изкормих твоя роб в Ликантия, за да взема косите ти за заклинанията на Саймън.

Разбира се, той беше убиецът на Ийнес. Постарах се да запомня, че трябва да отмъстя за тази смърт и да осигуря покой на духа му преди самият аз също да се превърна в дух. Слаба надежда просветна в гърдите ми.

— Разбира се — продължи Грейф, — ти сигурно се питаш кой е моят истински господар, след като Нису Саймън се закле да служи на принца.

Интуицията ми отново се потвърди. Мисълта, която ми беше минала през ума преди няколко часа, беше вярна: Равелайн наистина планираше да превърне нашите земи в кланица, настройвайки ни един срещу друг.

— Как той… и ти… достигнахте до Ираяс?

— Господарят Саймън не е тук — каза Грейф. — Той е в Ликантия и се стяга за поход срещу Ориса. Никога не е стъпвал в Ираяс. Когато имаш такъв силен господар като принца, не е необходимо да стоиш тук и да му целуваш пръстена. Саймън му служи от… по дяволите, ако зная със сигурност от колко, нали не спим заедно и не си споделяме тайните, но от много дълго. Аз научих за тия работи преди два-три месеца. А как съм дошъл тук? — Грейф за момент изглеждаше разтревожен. — За това не мога да говоря. Господарят Саймън ми заповяда да служа на човека, когото ще видя, когато се събудя, докато съм жив, направи заклинание и след това се събудих в големия замък на принца. Не че трябваше да ми нарежда да му се подчинявам, напротив. Аз познавам истинската сила, когато я видя… и заповедта на господаря Саймън всъщност е чест за мен.

Грейф стана и се заразхожда из килията. Тя беше пълна с всякакви приспособления за изтезания: въжета, халки, ръжени, камшици, клещи, огън, вода и менгемета. Палачът ми ги заоглежда едно след друго.

— С кое ли да почна? — чудеше се той. — Е, стига приказки. Само още едно нещо, Антеро, приятелче… — Гласът му премина в ръмжене, обхвана го омраза и дори нещо като възбуда… — Помисли си. Ти би могъл да имаш всичко, знаеш нали? Ако беше коленичил пред принца… можеше да бъдеш помощник на господаря Саймън, когато нещата се оправят, и цяла Ориса щеше да ти се покланя като на него. Ама не, ти си горделив! Сега ще съжаляваш за това. Сега… и през цялата вечност, която те очаква. Понеже принцът май няма да те остави да умреш истински.

Грейф вдигна един бич, опипа го и изсъска:

— Я да почнем с това!

И го стовари върху мен.

Няма никакъв смисъл да описвам изтезанията подробно. Онези, които искат да научат нещо повече, нека отидат в най-близката кръчма до някой затвор и поръчат пиене на някой тъмничар, който ще задоволи любопитството им. Достатъчно е да кажа, че Грейф бе следил внимателно собствените си изтезания и бе усвоил майсторски боравенето с различните инструменти за измъчване.

Трябва да отбележа само четири неща. Първо, че между палача и жертвата се създава известна връзка. Тя не е нито сексуална, нито несексуална и аз не знам как да я опиша. Познавам и други, прекарали дълго време в ръцете на палачите. Те са ми казвали, че жертвата ставала най-предан роб на своя палач, когато душата й напускала тялото в безкрайна болка. Второто е почти садистичното или мазохистично удоволствие, когато се превръщаш в хихикащ наблюдател на болката. Това чувство също е сложно, отчасти причинено от нерви и от същия източник като секса, или поне така предполагам аз, но повече от амбицията да запазиш нещо от душата си, нещо от собственото си аз от натрапника и неговия огън и мъка. Третото нещо, което научих, беше желанието на Грейф да надмине себе си. Един опитен екзекутор никога не позволява на жертвата си удоволствието да изгуби съзнание. Това беше най-голямата грешка на Грейф и може би моето спасение. На три пъти ме навестява тази благодат и моето вътрешно аз успяваше да се превъоръжи за следващата атака на Грейф. Четвъртото, последно нещо беше най-ценно: че всичко си има край… евентуално. Както и този ден.

После започна истинският кошмар.

Свестих се. Двама души ме влачеха надолу по някакви каменни стъпала. Пред мен, вдигнал високо един фенер, вървеше Грейф. Познах го по белезите от камшик на гърба. Беше гол, само по черен брич. Стълбището беше старо; виждаше се бялата селитра, очертала камъните около нас. Стълбите неочаквано свършиха. Видях вода и малка лодка… черната лодка от моя сън. Двамата помощници на Грейф ме прехвърлиха през борда и мълчаливо си тръгнаха. Грейф отвърза лодката, застана на кормилото и течението ни подхвана и ни понесе по един тунел, чийто свод беше само на стъпка над главите ни.

За броени минути излязохме в открити води. Беше нощ без луна и без звезди. Движехме се по канал, който ми изглеждаше познат. Бяхме в сърцето на Ираяс, но не видях други лодки или кораби. Не бях нито окован, нито във вериги и можех да скоча от лодката; но не го направих. Можех да извикам за помощ. Но и това не направих. Изглежда, бях омагьосан, макар че също толкова вероятно бе да съм просто в шок от изтезанията. Всъщност последното беше по-вероятно, защото събитията бяха толкова неясни, и фантастични, както и в кошмара ми.

От този преход си спомням само отделни моменти. Плувахме по-бързо, отколкото по реката, по която пристигнахме от планините и влязохме в Гомалали. Каналът влезе в змиевидната река и сега вече знаех, че движението се извършва с магия, защото поехме срещу течението без помощта на весла или платна. Когато излязохме извън града, видях отдясно Свещената планина. Понесохме се покрай нея и навлязохме в района отвъд върха на древните. Спомням си, че по едно време се плъзнахме в дълбоко дефиле. Съскащата река зад бордовете на лодката вече не приличаше на вода, а на тъмна, гъста, мазна течност.

Грейф не докосна кормилото, но лодката неочаквано се понесе настрани, към една издадена скала. Вместо да се ударим обаче, хлътнахме в пещера, дълбана от реката в продължение на хилядолетия. В пещерата имаше каменен кей. Грейф върза лодката, изкатери се навън, обърна се и махна с ръка. И най-малката прашинка от душата ми, която беше все още моя, се мъчеше да се противопостави, но го последвах: стъпих тромаво върху седалката за гребеца и после скочих на покритите с тиня камъни. Краката ми се влачеха, а умът ми крещеше: „Бягай! Не можеш да се изкачиш по тези стъпала. Не бива да се изкачиш!“ Но се изкачих.

Грейф взе една от факлите, поставени от двете страни на сводестия вход, и ми махна пак. Чух лай и знаех какво има над мен. Далеч горе, високо над тази издълбана от реката пещера, в града, в порутения амфитеатър, сред огромните изваяния търпеливо чакаха същества, наредени в кръг. Там горе в безлунната нощ, чакаха съществата, които лаеха като кучета, но не приличаха на нищо виждано на тази земя. Мина ми мисълта, че някога може да са били хора. Прокълнати и забравени от всички хора.

Последвах Грейф. Умът ми отнякъде безкрайно далеч ми казваше, че никоя жертва никога не е минавала обратно по тези стъпала и отчаяно се мъчеше да измисли спасителна стратегия. Не успя. Думкането на огромния барабан започна. Влязохме в огромна зала, чиито сводове се извисяваха в тъмнината. Чух да звъни гонг или цимбал и когато Грейф се обърна, видях огън, подобен на червей, да се гърчи в празната му очна кухина. Чух го да говори за моето желание, че това е което искам, че това е моята съдба… и се засмя. Смехът ехтеше силно, все по-силно, сля се с лаенето на съществата отвън, смях на радост, и болка, и смърт, смях, издигащ се до какофония. Равелайн също беше тук. Над залата и над проклетите същества припадна тишина. Грейф се превърна в статуя — може би Равелайн го беше парализирал. Принцът беше в кървавочервени панталони и черна, дълга туника със златен ширит около китките и врата. На колана му висеше кама, украсена с инкрустации. Може би се беше облякъл за неочаквана работа в двореца.

— И така, Антеро, стигнахме до края — каза той. Гласът му беше спокоен. — Искаш ли да знаеш съдбата си? — Не казах нищо. — Само за момент ще те залича физически. По-голяма част от душата ти ще бъде разпръсната от ветровете, когато те взема в прегръдката си. Но ти ще бъдещ нещо повече от нещастен скитащ дух, какъвто е твоят брат или онзи роб, когото уби този разбойник. Аз ще запазя част от теб в собствената си душа и тя ще бъде свидетел, чрез моите очи, на големите промени, които ще настъпят в този свят. Ще бъде свидетел, но никога не ще може да стори друго, освен да пищи в ням ужас, когато те настъпят.

— За мен ще бъде чест — казах с глас, изпълнен със сарказъм. Бях решен да умра поне с малко достойнство.

— Ни най-малко. Искам да запазя частица от теб като спомен за провала и предупреждение срещу самохвалството.

— Това едва ли е провал за теб — казах аз.

— Съвсем погрешно. Неуспехът ми с теб и твоите хора през десетилетията прие няколко форми. Преди много години чувствах присъствието на твоето родословие далеч и много слабо. Не му обръщах никакво внимание. Смятах, както повечето ваканийци, че делата на варварите извън нашето царство са без значение за нас. Но после почувствах присъствието по-осезаемо. Позволих на сетивата си да тръгнат по следата и открих твоя брат.

Думите му изостриха вниманието ми и съвсем ме разсъниха. Не зная как точно да обясня, но поради някаква причина едно изречение казано от Грейф по време на кошмара, никога не ми беше правило нужното впечатление: „… Това е, което твоят брат не може да постигне…“ Питал съм и учени, и гадатели, и всички казваха, че често ставало така: че някой човек неочаквано започвал да се кълне, че всички около него говорят на чужд език, че друг губел паметта си. Един ми го обясни като превръщане на познатото в непознато.

— Насочих магиите си към и около Ориса — продължи Равелайн, — и усетих, че ме дебнат, както дивия звяр усеща ловеца. Твоят брат, без да се е учил и без магьосническа традиция в рода ви, беше потенциално по-голям магьосник от всеки, който се е раждал откакто свят светува.

Дори в агонията и предсмъртния момент бях обзет от гордост и гняв.

— И затова ти го уби.

— И затова го убих — съгласи се Равелайн. — Сложих капана си внимателно. Халаб не беше по-съвършено същество от теб или от мен, така че беше достатъчно да направя само една малка магия и да го подтикна към малко високомерие. Изпратих голяма магия срещу онези глупаци, които вашият град уважава и нарича жреци, макар че никой от тях тогава, нито пък сега има достатъчно талант да направи заклинание над водата, ако се дави. Те трябваше да се чувстват застрашени от Халаб и когато той поискаше да бъде проучен, за да стане жрец, да насочат срещу него най-смъртоносните си средства. Брат ти беше подложен на изпитание. Той с лекота устоя на онези жалки духове, които жреците изпратиха срещу него, и щеше да излезе победител. Тук беше първата ми грешка… и аз все още не съм преценил съвсем точно колко голяма беше тя.

— Тогава направих две големи магии. Едната от тях да спре времето, което ми даде възможност да повикам същество, за чиято природа и име дори не смея да помисля. Цената на това същество беше висока: след това бяха жертвани невинни хора от цяла общност. Аз убих Халаб, или по-точно моето същество го уби. Но дори и тогава успехът ми не беше пълен. Вместо да бъде заличен от този и всички други светове, духът на Халаб успя да се измъкне, подобно на всеки човек, умрял неизповядан или неотмъстен. Трябваше да настроя съдбата срещу всички от фамилията Антеро. Бях глупак да мисля, че Халаб е единствен, че е изключение. Всички вие притежавате по малко талант. Сестра ти има много и го направи още по-голям като не се омъжи, не роди, нито пък имаше полови сношения с мъж. Ти също имаш малко, за което, разбира се, знаеш.

— О! — продължи Равелайн, като забеляза учудването ми. — Значи не си знаел. Не е голям, но достатъчен, та през всичките тези години да избягваш лошите магии, без да си предупреждаван за тях. Хората наричат такава магическа сила щастие. Аз, между впрочем, ще се погрижа „щастието“ на Антеро да изчезне и през следващите няколко седмици ще изтребя целия ви род. — Той се наслади за момент на моята агония, после продължи: — Да се върнем към моята изповед. Трябва да призная, че това ми доставя удоволствие, тъй като никога през живота ми не е имало някой достатъчно глупав, на когото да се доверя, нито пък някога ще има. Освен ако, може би, твоят дух от време на време не ми разрешава аудиенция. Виж, това може да се окаже забавно.

— Та да продължа. След смъртта на Халаб отслабих бдителността си, подобно на пиян часови на крепостна стена, напечена от обедното слънце. Следващата заплаха от фамилията Антеро, която долових, беше при сприятеляването ти с Дженъс Грейклок. Друг забележителен магьосник, макар и без правилно обучение. Очевидно магията се лепи по твоята фамилия като мухи на мед. Отново реших да предприема мерки, но отново избрах лошо закалена стомана — от ликантийците с тяхната прехвалена буря, която е лек зефир в сравнение със силите, които владея, до глупавия Касини. Най-сетне, когато всичките ми опити пропаднаха, реших да излея яда си в лично отмъщение. Тогава прибягнах до Нису Саймън, чиито достойнства ще трябва да преоценя, след като свърша с теб. После разбрах, че не бива да пилея време, щом проблемът сам се навира в ръцете ми; не оставяй днешната работа за утре, нали? И сега вече имам Дженъс Грейклок. Ти знаеш, че в някои отношения Дженъс може да бъде по-голям и от Халаб, тъй като Халаб едва беше почнал да се развива като магьосник и макар и велик, силата му можеше да се счита за голяма само от непретенциозни хора. Дженъс, с неговата решимост да измерва, да подрежда в каталози, да анализира магията би могъл из основи да разтърси този свят и може би някои други в отвъдното. За мен е цяло щастие, че неговите пороци са толкова големи, колкото и достойнствата му. Дженъс Кетер Грейклок е вече съвсем безопасен.

Равелайн протегна ръка, разпери пръсти и сви острите си като на граблива птица нокти.

— Допреди два дни той не беше съвсем в ръцете ми. Но след като ти го напусна, когато изклюкарствахте всичко… о, да, аз слушах въпреки детинските опити на Грейклок да направи защитна магия… той ме уведоми за случилото се. Казах му какво трябва да прави… и той ми се подчини! Той се подчини! И сега Дженъс е мой.

— Но ти още се страхуваш от него — казах аз.

— От никого не се страхувам — сопна се Равелайн, но хвърли бърз поглед настрани. После се успокои и изръмжа: — Толкоз по въпроса. Разговорът повече не ме развлича. Време е да сграбча. Хайде, Амалрик Антеро. Ела към своята гибел.

Равелайн разтвори ръце и се усмихна. Почувствах силата му да приижда като смазващи вълни. Вдигнах ръце и направих крачка напред. Обзе ме необуздан, жесток гняв и магията му се разтури. Свалих ръцете си.

— Ти си притежавал повече сила, отколкото мислех — изненада се Равелайн. — Грейф! Доведи ми го!

Грейф излезе от парализата си и скочи напред, огромните му мускулести лапи ме сграбчиха и ме вдигнаха от пода, смазвайки ме в мечешката си прегръдка. Хватката му обаче припомни на мускулите ми за намазаните с мазнина тела, за борбите на тепиха, за виковете на съдиите и триковете, на които ни учеха старите борци, като ни предупреждаваха никога да не ги използуваме в спорта. Изритах заднишката Грейф по коляното, той извика и ме отпусна достатъчно, за да забия юмрука на дясната си ръка в чатала му. Той ме изтърва, изпъшка и се преви. Обърнах се към него, сплетох пръсти и стоварих двете си ръце върху врата му. Той рухна на каменния под — може би вече мъртъв, но аз сграбчих мазната му коса, стъпих на врата му и рязко дръпнах главата му нагоре. Вратът му се счупи като изгнила съчка.

Стори ми се, че чувам шепот, глас, който не бях чувал от времето, когато държах в ръцете си един умиращ човек в Ликантия: „Сега вече съм истински свободен…“

Заех отново стойка за борба, готов за атаката на Равелайн. Но той не се помръдна, а усмивката му стана още по-широка.

— Този боклук — отбеляза той — няма да ми липсва. Става интересно. Сега ще се изправят един срещу друг латентната сила, която притежавате вие от фамилията Антеро, срещу моите изпитани, разработени умения. Отново ти заповядвам. Ела при мен, Амалрик Антеро! — Този път пръстите му направиха магически знак и той прошепна думи, от които, макар че не можех да ги разбера, по гърба ми полазиха мравки.

Стана толкова тъмно, че освен Равелайн не се виждаше нищо друго и накрая останаха да светят само неговите очи, като фарове в тунел, които ми заповядваха да тръгна напред… извори на злото, притеглящи ме като водовъртеж. Той ме повлече, потънах… но миг преди това извиках името на Халаб, без да се надявам на някакво чудо в тази жестока пещера. И като че ли завеса от тънък воал се спусна пред злокобния поглед на Равелайн. В стаята стана светло — и бях свободен, свободен да скоча напред, без милост, без мисъл.

Стоварих се върху Равелайн, съборих го, посегнах да измъкна камата му. Но той беше не само магьосник, а и опитен боец. Претърколи се и се изправи на крака, камата му проблесна като зъб на отровна змия. Разбрах, че е омагьосана. Но този път не се поддадох на магията, защото в светлината, която се беше появила, когато произнесох името на Халаб, бях видял проход под арката зад Равелайн. Затичах се с всичка сила натам. Чух чудовищния му подигравателен смях, чух и думите му, така ясни, като че ли стоеше до мен.

— Искаш да изиграеш всичко докрай? Ще имаш тази възможност. Казват, че месото на плячката става по-сладко, ако тя изпита ужас и болка. Хайде, Антеро. Хрътките ми вече са по следите ти. Скоро ще се срещнем! Скоро ще те сгащят!

Не му обърнах внимание. Бях се измъкнал от първата уловка и щях да се изправя пред следващата, когато възникне. Побягнах нагоре по някакви стълби. Над мен беше разрушеният град, там бяха неговите обитатели, но там беше също и небето, и нощта, и въздухът. Дробовете ме боляха за въздух, измъченото ми тяло молеше за милост, но аз не им обръщах никакво внимание. Намерих две порти, порти, издигащи се високо в мрака. Бяха залостени с напречна греда, дебела като тялото ми, на височината на раменете. Огледах с какъв механизъм се отварят, но не намерих нищо. Бутнах смутен гредата, знаейки, че за преместването й е необходим цял взвод войници. Но гредата тихо се повдигна и се отмести. Докоснах портите и те се отвориха, прецизно балансирани или конструктивно, или с магия. Отвъд се виждаше лунна светлина. Докато бях с Равелайн, облаците се бяха изчистили. Виждаха се огромни катурнати камъни, счупени колони и разбит паваж от прокълнатия, разрушен град.

Изтичах навън под студената лунна светлина. Надявах се да намеря склон или дефиле, което да ме отведе или долу до равнината, или до реката. Исках да опитам щастието си с плуване в онези мазни на вид води през бързеите и да намеря безопасно течение надолу. Спрях за момент да се ориентирам по звездите, студени и безразлични. Избрах най-краткия според мен път към края на платото, поех си дъх и забързах нататък. Чух първите виения на съществата на Равелайн. Така ги нарекох, макар че не знаех дали наистина бяха негови същества, или просто злосторни същества, чиито отвратителни желания съвпадаха с тези на принца. Виенето стана по-силно. Затичах се. Излязох на широк булевард и видях останки от съборени статуи. Не спрях, но успях да ги огледам. Бяха статуи на мъже, но мъже не такива, каквито ги знаем, нито пък моделите са били гиганти или джуджета. Не знам как точно да ги опиша, освен че пропорциите бяха несъразмерни. Освен това всички лица бяха обезобразени, може би след бутането на статуите. Нямах повече време да ги разглеждам, тъй като първото същество изскочи от една странична улица и се насочи към мен. На лунната светлина видях очертанията му… него… Добре. Представете си голям човек, почти великан, който тича на четири крака. После си представете, че ръцете и краката на този човек са били чупени много пъти и отново са зараствали, и са обезформени така, че за него е станало по-лесно да се движи по този начин, отколкото като нормално човешко същество. Представете си лице два пъти по-дълго от човешкото, прибавете зъби на хищник, удължени и дръпнати очи, малко като на вълк, макар че такова сравнение е обидно за този благороден звяр, и завършете с бледа, гноясала кожа като на прокажен и ще получите макар и слаба представа за това същество. Ноктите му тракаха по каменната настилка. Лаят му се извиси ликуващо, после премина в квичене, защото грабнах един голям камък и с всичка сила го запратих в лицето му. Съществото се изправи на задните си крайници и падна, гърчейки се от болка и изненада. Може би жертвите, които бе преследвало преди, никога не го бяха удряли. Продължих да бягам. Зад себе си чувах още виене. В края на булеварда погледнах назад. Не ме преследваха. Вместо това се бяха възползували от възможността да изядат собствения си брат. Избрах друга улица и затичах натам, където свършваха руините и планината.

Нещо скочи върху мен и ме блъсна. Олюлях се, но успях да се обърна и видях друг звяр. Готвеше се пак да скочи. В ума ми изскочи една хватка, научена от Дженъс, и когато звярът разтвори челюстите си и усетих как ме лъхна дъх на гнилоч, напъхах лявата си ръка до лакътя в гърлото му. Усетих острите му зъби, сграбчих го с другата си ръка отзад за врата, дръпнах рязко и му разчекнах устата. Свлякохме се на земята, аз го затиснах с коляно и чух как ребрата му се чупят като върбови пръчки.

Отново се изправих и побягнах. Надявах се глутницата да се нахвърли върху новата мръвка и че зъбите на съществото не са отровни. Задишах по-леко; болката затихна. Сега, ако се наложеше, можех да тичам цяла нощ. Чух бучене и си помислих, че може да е реката. Сигурно бях близко до края на платото. Тичах надолу в нещо като естествен амфитеатър, използуван от строителите на града, за да направят арена, много по-просторна от големия амфитеатър на Ориса. Каменните стъпала водеха надолу към естрада, защитена с каменен свод. Някои от колоните, които поддържаха свода, все още стояха, а на капителите им се крепяха части от купола. Зад тях беше пропастта. Трябваше да намеря някаква урва, по която да сляза.

В този момент зверовете ме заобиколиха. Изскочиха сякаш от нищото… сякаш ги беше избълвала самата земя. Затичах към естрадата, скачах от камък на камък. Покатерих се и опрях гръб о една колона. Грабнах два големи камъка за оръжие. Съществата ме заобиколиха с ръмжене и вой, започнаха да стесняват кръга. Знаех, че няма да им бъде позволено да ме убият, но си помислих, че Равелайн ще ги остави жестоко да ме изпохапят преди да ги спре. Едно от тях се втурна към мен и аз като награда за неговата смелост разбих черепа му. Кръгът стана съвсем тесен. За момент погледнах назад и увереността ми се възвърна. Знаех, че тук ще умра. Но нямаше да загина нито от зъбите на тези зверове, нито от магията на Равелайн. Когато краят станеше неизбежен, щях да избера бърза и достойна смърт — да скоча в пропастта.

И тогава се върна моят пор. Отначало не разбрах какво беше, но чух съскане и свирене и видях нещо гъвкаво и свирепо да се носи през амфитеатъра към мен. Беше дълго почти трийсет стъпки, с лъскава козина и червени светещи очи; не знаех какво е, помислих си, че е гигантска норка, а после видях черната маска около лицето му и го познах. Огромният пор хвана най-близкото до него същество, прехапа гръбначния му стълб и хвърли трупа настрана. Глутницата изви изненадана от тази нова и неочаквана атака и се обърна да сръфа новодошлия. Но порът се спускаше от едно място на друго и всеки път, когато челюстта му щракнеше, поредното същество изквичаваше за последен път. Едно от тях се измъкна и излая някаква команда. Другите се оттеглиха от полесражението и припнаха нагоре по стъпалата, опитвайки се да избягат, но бяха избити. После труповете им изчезнаха и огромното животно се изправи на задните си крака, подобната му на змийска глава затърси нова плячка — и в този момент разбрах не само какво, но и кой беше това същество, тъй като в паметта ми изплува образът на отдавна умрялото любимо животно, което душеше въздуха преди да се спусне подир някой заек. То се върна при мен, размахвайки дългата си опашка, подсвирвайки за поздрав така, както беше правило преди години, и дори в онзи момент на най-голяма опасност едва не се задавих от потиснати ридания.

Въздухът до моето любимо животно заблещука и се появи силует, подобен на човешки. Знаех, че това е духът на Халаб, отворих уста за поздрав и внезапно порът и силуетът изчезнаха. Както и луната, звездите и всичко от амфитеатъра. Стана тъмно, сякаш се беше спуснал някакъв огромен похлупак. В центъра му струеше неясна призрачна светлина. Единственото, което бе останало от света, беше естрадата, колоните, поддържащи покрива и… Равелайн. Беше с кама в ръка.

— Много сполучливо — озъби се той. Вече не се правеше на небрежен. — Току-що допуснах последната си грешка с теб — оцених таланта ти за незначителен. Не можах да усетя, че има духове, които бдят над теб. Наистина много сполучливо. Защо не извика твоя брат или онзи звяр да те спасят в Ираяс, когато Грейф те отвлече? Или си подготвял капан за мен? — Равелайн поклати глава в почуда. — Тази магия крие двойна хитрост. Няма значение обаче дали ти преследваш мен, или аз теб. Този купол, този защитен екран е една от магиите, с които най-много се гордея. Той буквално ни запечатва. Ние сме недосегаеми за никаква известна ми сила, земна или свръхестествена. Направих я преди години, когато за първи път се сблъскахме с брат ни кой да наследи баща ми, проклета да е душата му, като владетел на Вакаан. Тя е, може би, най-съвършената версия на онази защитна магия, която направи Дженъс над теб и после я развали. Тя е защита срещу всичко и ще изчезне, когато аз пожелая това… или умра. Единственият й недостатък е, че не позволява използуването на друга магия от никого, дори и от мен, когато сме под купола.

— Така че това е, Антеро. Ти умееш да се бориш… аз също умея. Но аз имам и нож. Сега, без силите, които ми дават моите магии, но с това оръжие аз ще те изкормя. Искрено съжалявам, че твоите умения надвиха опитите ми да направя смъртта ти по-мъчителна, но така да бъде. Поне духът ти никога няма да бъде отмъстен, никога няма да намери покой и вечно ще странства. Този път, Антеро, аз ще се справя с теб. — Верен на думите си, той тръгна към мен.

Никога не съм се смятал нито за опитен боец, нито пък за пристанищен побойник, и не разбирах нищо от ножове, освен че най-разумното нещо е да се бяга с най-голяма бързина винаги, когато някой размахва нож. Дженъс обаче ни беше обучил какво да правим, когато застанем невъоръжени срещу нападателя. Има начини да се обезоръжи и повали човек, който държи ножа си нагоре или надолу или го размахва бясно пред себе си, сякаш очертава някакъв магически щит. Колкото до човек, който изчаква и гледа да ви заобиколи, да ви издебне и държи ножа почти допрян до бедрото или тялото си, и е протегнал другата си ръка напред, за да отблъсне удара ви… Дженъс се беше усмихнал мрачно и ни беше казал, че има две възможности: бягство или смърт.

Аз също приклекнах като борец, готов да се счепка с противника си… Надавах се, че Равелайн ще удари прибързано и ще мога да го хвана за китката или да го ритна. Наблюдавах само очите му — знаех, че мога да доловя навреме и най-малкото движение на камата. Той замахна веднъж, после още веднъж, но аз успях да се отдръпна. Камата му още един път проряза въздуха и този път ме настигна. Острието се плъзна по вътрешната страна на ръката ми, но за щастие нямаше засегнат кръвоносен съд. Не обърнах внимание на раната… и продължихме да се дебнем. Равелайн леко промени тактиката си и скъси дистанцията; изтикваше ме все по-назад. Искаше да ме притисне до стената и да ме прикове като препарирана пеперуда. Отстъпих назад, блъснах се в една от колоните и за момент изгубих равновесие. Равелайн се спусна да ме промуши в сърцето, аз бързо се дръпнах настрана, ножът му ме одраска по гърдите… но юмрукът ми се заби в лицето му. Той изкрещя от болка и падна. Носът му беше счупен, от ноздрите му бликна кръв. Ръката му обаче все още стискаше ножа.

— Откога не си изпитвал болка, твое невеличество? — запитах аз. Човек, който толкова обичаше да слуша собствения си глас, може би щеше да се повлияе от подигравката ми. — Откога, жалки принце, който никога няма да стане цар? Боли, а? Я си поплачи!

Устата му се разкриви в беззвучно ръмжене и той пристъпи към мен само с единия крак, като фехтовач. Всеки момент щеше да скочи. Стоях нащрек, без да се напрягам… оставяйки на инстинкта сам да намери най-правилната реакция.

Но той така и не скочи. Чух над нас леко стържене. Равелайн погледна нагоре, замръзна, очите му се изцъклиха, устата зейна… и огромният камък, някога част от свода, който векове наред се беше държал на косъм върху главната колона, го смачка, както ботуш смачква скорпион. Умря преди да успее да изпищи… черният купол изчезна… и отново се оказах сред разрушения град, облян от лунната светлина. Втрещен от станалото, погледнах колоната. Въздухът заблещука и видях неясните очертания на човек. „Халаб“ — ахнах аз.

И чух, повече с ума си, отколкото с ушите, тихия му глас:

„Принцът не знаеше всички закони на всички светове. Дори един дух може да премества неща от реалния свят… Ако нуждата е достатъчно голяма.“

Настъпи тишина. Чуваше са само ревът на реката долу. После Халаб продължи:

„Аз съм отмъстен й духът ми повече няма да блуждае. Сега поемам по пътя, който ти неотдавна отвори на Ийнес.“

Сведох глава.

— Довиждане, братко.

Чух гласа на Халаб за последен път.

„Довиждане, Амалрик. Остана само една задача. Аз не мога да бъда с теб… не мога да ти помогна. Но тя трябва да се свърши. Заради теб, заради семейството ни, заради Ориса и всички от този свят. Правя ти един последен подарък. Дано да ти е от полза.“

Почувствах празнота. Нещо си беше отишло… нещо, което беше било край мен през всичките тези години, откакто баща ми се върна от двореца на жреците с разказа за смъртта на Халаб.

Поех дълбоко дъх. Да. Оставаше да изпълня една последна задача.