Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава двайсет и трета
Първият воал пада

Царското обещание не е като на другите хора. Когато аз давам дума, тя има силата на договор; ако не е така, само глупак би могъл да върти търговия с мен. Но един цар може да се откаже от думата си, когато пожелае, без да изпитва никакви угризения. Да си цар е нещо по-различно: не си длъжен да даваш никакви обещания; ако обещаеш нещо на някого, ще се намерят много други, които ще се мъчат да спечелят царското ти благоволение.

Три седмици след като цар Домас бе обещал, че ще се срещнем, още ни разяждаха съмнения, че не ще заслужим неговото внимание. Не бях чул от Биймас за „времето“, обещано от царя, а от двореца нямаше никакъв отговор на многото ми запитвания. Разтревожен беше и Дженъс, защото той пък имаше обещанието на „по-малко величествения“ принц и неговите също толкова многобройни запитвания към Равелайн оставаха без отговор. Като капак на всичките беди на Дженъс принц Равелайн не беше направил нищо освен първия си жест, докато Домас беше изпълнил поне част от обещаното. За нашите хора се полагаха добри грижи; те се радваха на приятен живот в една голяма къща близко до пристанището, където имаше много заведения и любезни жени, които да ги развличат. Двамата с Дженъс бяхме настанени в много по-луксозни резиденции и ни се предлагаха всички земни удоволствия и наслади. Но богатото и очарователно настояще беше стъпило на рушащия се ръб на бъдещето и всяка секунда чакане за нас се превръщаше в мъчение.

— Почти желая Равелайн да не се беше намесвал, — сподели един ден Дженъс. — След като принцът е казал, че ще бъда негов ученик, никой с истински знания не би дръзнал да стори нещо повече, освен да ми каже добро утро.

Недоверието ми към Равелайн ме накара да се зарадвам на чутото, но приятелството ни ме подтикна към съчувствие.

— И двамата царствени домакини се оказаха недостижими като онази планина — казах аз и посочих свещения връх, който украсяваше изгледа от моя балкон. Всъщност в двореца ми имаше много други балкони, но този ми бе станал любим заради гледката на голямата синя Свещена планина. — Непрекъснато си повтарям да бъда търпелив — продължих аз, — но когато търпението е единствената алтернатива, ползата от такива напомняния е малка.

Дженъс подръпна брадата си и се засмя.

— Ти си добър приятел, Амалрик — каза той. — Но аз също съм твой добър приятел. Ето защо разбирам, че точно сега ти прикриваш истинските си чувства.

Вдигнах рамене и също се засмях. Казах му лошото си мнение за принца и той го отхвърли като чисто предположение, както си и беше.

— Когато говоря с царя — казах аз, — няма да забравя да помоля за… примерно… по-усърден учител.

— Ако изобщо говориш с царя — каза Дженъс и смехът му секна.

Въздъхнах вече развълнувано.

— Да… ако! Мразя тази дума. Винаги, когато мисля за нещо, изскача едно ако, което да ме препъне. Ако видя царя. И ако той пожелае да ме изслуша. И ако прояви благоразположение към моите предложения. И ако… и ако…

— Разбирам какво искаш да кажеш — отговори Дженъс сухо. — Дори прекалено добре. Тази дума ще ме преследва в сънищата… ако някога отново мога да заспя.

Засмяхме се и тревогата ни намаля. Облегнах се на меките, бродирани със злато възглавници и отново се загледах към Свещената планина. Мислех си за олтарите, споменати веднъж от Юториан, и за церемониите, провеждани някога там от древните в чест на първожреца след като Злокобният вестител е получавал дължимото си. За момент си представих пушека над жертвената плоча, представих си как вятърът го отнася. „На изток“ — беше казал Юториан.

— Защо на изток? — промърморих аз.

— Какво „на изток“? — попита Дженъс.

— Нищо — отговорих малко смутен. — Нали знаеш, че безделието подхранва глупостта.

Дженъс също си мислеше за свои неща. После махна към спокойната красива река.

— Те се мислят за висша раса — каза той — и за доказателство ни показват големи чудеса, като например тази укротена река.

— За мен това наистина е чудо — казах аз.

— Чудо е само мащабът — изсумтя Дженъс. — Принципът е прост като фасул. Ние често успокояваме малки площи около собствените ни кораби, когато условията го изискват, и също така пускаме ветрове от торби, които купуваме на пазарите, за да издуват платната ни. Вярно, малки ветрове, но няма принципна разлика между логиката, използувана за тях, и онова, което сигурно правят тук, за да карат времето да се промени според нуждите им.

— Можеш ли да направиш същото?

Дженъс вдигна рамене.

— С опити, да, бих могъл да се добера до техните методи. Но трябва да разбера и откъде вземат цялата необходима им енергия. Дори хиляда жреци да насочат цялата си сила върху една цел, ще се получи едва една десета от нея.

— Е, нашите жреци не могат да се мерят с техните — казах аз.

— Глупости! — отговори Дженъс. — Признавам, че те знаят много повече, а някои, например Равелайн, имат голяма естествена сила. Но моята не е по-малка от неговата и аз съм значително по-надарен. — Знаех, че не се хвали. — Все пак, дори всичките им магьосници да бяха толкова големи като Равелайн, енергията няма да е достатъчна. Следователно те я взимат от другаде. И когато науча откъде, и аз ще мога да взимам.

— Но ние видяхме много повече неща от реката и времето — възразих аз. — Където и да погледнеш, ще видиш чудни магии.

— Играчки и кръчмарски трикове — присмя се Дженъс. — Отново в голям мащаб. Всичките чудеса, които видяхме, се подчиняват на писани правила. Ако… отново тази проклета дума… ми разрешат да видя ръкописите на древните магьосници, аз също ще мога да ги правя.

— Няма ли нищо, което да те впечатлява?

— О, има разбира се! Иначе щях да се отчая. Видях много неща и бих дал всичко, за да науча, как стават. Ще ти кажа само едно: знаеш ли, че те могат да превръщат обикновените елементи в злато?

Засмях се.

— Нима това те интересува? Ти никога не си мечтал за злато освен като средство за постигане на целта.

— Забрави стойността — сериозно каза Дженъс. — Макар че могат да го направят от всичко, те го правят от пясък, тъй като е най-много; и го правят с такава лекота и в такива количества, че използуват златото в най-обикновени конструкции. Но все пак предпочитат златната сплав, която могат да получат само чрез преработване, тъй като тя е по-твърда. Интересува ме как го правят.

— Видях как ти превърна скорпиона в мишка — казах аз. — А Морташъс превърна мишката в златен поднос. Защо смяташ превръщането на пясъка в злато за по-голямо постижение?

Дженъс се замисли за момент, търсейки начин да обясни едно толкова сложно нещо на човек, който не разбира нищо от тези работи.

— Аз не промених скорпиона в мишка — каза най-после той. — Аз преместих скорпиона. На друго… място. Това е единствената дума, с която мога да опиша станалото. Аз не виждах това място, но го чувствах с ума си. И с ума си опипах един отвор, после… пуснах скорпиона в този отвор. По същия начин взех и мишката. Макар да не беше от същото място. Бедното същество, може би беше в кухнята на Морташъс. А може би дори не беше от този… свят. — Той ме погледна, за да види дали разбирам. Бях достатъчно непросветен, помислих, че съм разбрал, и кимнах.

— Добре — каза Дженъс. — Значи разбираш, че това беше само смяна на вида. Златото на Ираяс е нещо различно. Те фактически по някакъв начин правят злато. Всъщност влияят върху онова, което прави пясъка пясък.

— Но нали пясъкът — казах аз — е направен от мънички песъчинки.

— Съвсем не — каза Дженъс. После млъкна. — Всъщност не бива да съм толкова категоричен, след като не съм сигурен. Но имам една нова теория. Създадох я, когато обмислях постигнатото тук и как може да се направи. Мисля, че всичко, което виждаме наоколо… масата, край която седим, балконът, на който си почиваме, онази планина отсреща, дори нашите собствени тела… всичко е направено от толкова малки частици, че в сравнение с тях песъчинките, за които говорим, изглеждат като планини. И мисля, че те по някакъв начин преместват тези частици, пренареждат ги, ако искаш, докато получат същата структура като на златото. И тогава то става злато, и престава да е онзи материал, който са избрали, за да го превърнат в злато.

Въздъхнах дълбоко.

— Следях разсъжденията ти, доколкото ми бе възможно, приятелю — казах аз. — Но мисля, че изостанах там, където единичната песъчинка се оказа не едно, а много зрънца, и то толкова малки, че с моето зрение не мога да ги видя.

— Дори само това да си разбрал — усмихна се Дженъс, — значи си разбрал всичко. Сега си толкова умен, колкото съм и аз. — Лошото му настроение се върна, помрачи лицето му и той отново посегна към брадата си. — Недей да мислиш, че се подигравам с тези хора. Нямам намерение да омаловажавам техните постижения. Само ги разглеждах в перспектива. Тук има много тайни и си заслужава да ги изучим. Наистина много. И аз съм сигурен, че има и много умни и способни хора, и ако само ми разрешат да се срещна с тях…

Избухнах в смях — ужасното ако се появи отново. Дженъс разбра и също се разсмя, после погледна покрай мен. Чух стъпки. Обърнах се и видях един от прислужниците с някакво листче в ръка.

— Какво е това? — попитах аз и се пресегнах.

Слугата поклати глава и каза:

— Извинете, господине, но не е за вас. За господин Грейклок е.

Дженъс се намръщи, взе съобщението и благодари разсеяно, но щом прочете бележката, се усмихна.

— От кого е? — попитах аз.

Дженъс размаха победоносно хартийката.

— От принц Равелайн! — извика той. — Иска веднага да отида при него! — Той скочи и ме притисна до себе си. — Най-после! Един от способните хора, за които споменах. Сега вече ще става, каквото ще става.

Сбогува се набързо и изскочи навън, като подхвърли през рамо, че щял да ми разкаже всичко, когато свършат. Седях навъсен и го наблюдавах как излезе от вратата и се затича през просторната ливада към гондолата си — беше завързана на кея пред двореца. Мрачното ми настроение беше примесено със завист, както и с подозрение относно намеренията на Равелайн. Не виждах вече нищо смешно в безкрайния рефрен: „Ако видя царя… ако… ако…“

Изведнъж видях лодката на Дженъс да се разминава с друга лодка. Тя се плъзна гладко към кея, който приятелят ми току-що беше напуснал. От двете й страни имаше царски гербове. Когато спря, от нея изскочи един човек, без дори да дочака да я завържат за кнехта. Наведох се над парапета, горящ от желание да го видя по-добре. Беше дребен човечец, съвсем незабележителен, но за мен бе най-важната личност на света. Беше Биймас, дошъл да ме заведе при царя.

Заведоха ме направо в личния кабинет на царя. Умът ми беше зает с бързо съставяни и също толкова бързо отхвърляни речи, така че не обърнах голямо внимание на богато украсените коридори. Продължителното чакане, съчетано с неизвестността, беше превърнало предишните ми планове в объркване. Дори не обърнах внимание на огромната врата, през която спряхме, както и на отсъствието на охрана. Вратата бе само една пречка и аз вдигнах ръка, за да я отворя. Но шепотът на Биймас спря самонадеяната ми ръка. Дребосъкът сложи пръст на устните си, за да ми даде знак да мълча, после долепи ръка до ухото си и се наведе да чуе какво става вътре. До слуха ми достигна чудна мелодия. Звуците бяха слаби, но мелодията се чуваше доста ясно, долових и откъслечни разговори. Биймас направи знак да го следвам и тръгнахме по някакъв дълъг тесен коридор, обикалящ около стаите на царя. Стигнахме до една малка врата, влязохме и се оказахме в преддверие, закрито със завеси. Сега музиката се чуваше по-силно, по-прекрасна отпреди. Биймас разтвори завесата и ме въведе. Стаята беше затъмнена, но успях да видя пред мен една могъща фигура — можеше да бъде само царят. Беше седнал, с гръб към мен, но не можеше да има никаква грешка — главата, отпусната на силната ръка, беше негова. Биймас ме бутна напред и аз се препънах в стола до Домас. Царят, изглежда, не забеляза нито това, нито последвалото изскърцване на стола, шумоленето на бродираната възглавница, когато седнах до него. Сянката на Биймас пробягна зад нас и зае свободното място от лявата страна на царя. Мълчаливото присъствие на Домас ме притесняваше, но после видях, че е затворил очи в тих размисъл, а лицето му е озарено от лека доволна усмивка. Музиката прогони напрежението ми и аз се обърнах, за да чувам по-добре и да видя кой свири толкова прекрасно.

Най-напред видях сянката й — огромна върху надиплената завеса зад нея. Беше обърната настрани, с вдигнати ръце, в класическата стойка на флейтист. Ръцете бяха дълги и стройни, китките грациозно извити, пръстите умело танцуваха върху флейтата. Гладкото чело се наведе и видях трепването на миглите и как горната устна се свива като целувка, преди да докосне инструмента. После погледнах надолу и видях чаровната музикантка — съвсем дребничка, седнала на един осветен подиум. Беше облечена в семпла бяла роба, превързана със златен шал. Ръцете й бяха голи до раменете, тесен полукръгъл отвор бе изразен около стройната й шия. Чертите на лицето й бяха ясно очертани, сякаш издялани от длетото на скулптор, но и завършени, сякаш скулпторът беше посветил остатъка от живота си в полиране своята творба. Косата й беше тъмна в полумрака, но когато флейтистката се размърда, за да подхване друга мелодия, видях блясъка на къдрици, червени като моята коса.

Чух как царят шепне:

— Не е ли прекрасна?

Шепотът му сякаш отразяваше собствените ми мисли, но очите на Домас все още бяха затворени. Въпросът му беше насочен към духовното и се отнасяше до музиката, не до изпълнителката. Облегнах се, за да се отдам по-пълно на музиката. От изкуствата винаги най-много съм обичал нея, но тази тук беше такава, че превръщаше младежкото увлечение в зряла любов. Флейтистката засвири чудна мелодия и сякаш силен порив на вятъра ме отнесе надалеч. Бях като на кораб в небето и надничах, надвесен над перилата, за да видя чудесата, пред които всичко друго бледнееше. Никога не се бях чувствал толкова свободен; облъхваше ме свеж ветрец и ми искаше да остана на този кораб вечно.

Музиката плавно се промени и отново се върнах в стаята, потопен в друга мелодия. Обзе ме странно чувство, сякаш знаех какво ще се случи ей сега. По някакъв начин знаех, че флейтистката ще вдигне глава, и когато я видях да го прави — без устните й дори за миг да се отделят от флейтата — знаех, че очите й ще потърсят моите. Вълнението от срещата на очите ни беше по-голямо, отколкото очаквах. Вярвам, че и тя го изпита. Наведох се напред, тъй като музиката й поставяше един въпрос. Нотите бяха по-пламенни, но в тях имаше и свенливост, която ми причини сладка болка. Музиката сигурно намери отговор в мен, защото изведнъж стана много радостна. Аз също бях обзет от радост; видях очите на девойката да блестят и почувствах милувката на любовта. После неочаквано изникна образът на Диос и пръстите на флейтистката заподскачаха, опарени от жилото на вината. Побягнах като от демон с отровни зъби и се скрих в безмълвната самота на пещерата, в която бях живял толкова дълго. Видях в очите на музикантката, че е смаяна и наранена; тялото й се отпусна покрусено. После тя забави темпото, нотите станаха по-високи, мелодията гневна, сякаш ме уличаваше в предателство. Насилих се да отклоня поглед, но видях как тя неочаквано кимна, гневът премина в нежност — и песента свърши.

Настъпи продължителна тишина, мълчание пред голямото изкуство. Чух как царят шепнешком изразява възхищението си. Флейтистка стана, поклони се и изчезна зад завесата, но точно преди лампите да светнат, жената отправи към мен един последен поглед. Съжалих, че си отива. Обърнах се към царя развълнуван, но решен да се овладея за разговора ни. Той ме гледаше малко странно, после се засмя и погледът му се промени.

— Казва се Оумъри — осведоми ме Домас.

Направих се, че не проявявам интерес, но сърцето ми трепна.

— Благодаря ви, ваше величество, — казах аз. — Сега зная кого да хваля, когато разказвам на приятелите си за тази чудесна музика.

Домас се засмя и ме удари по коляното.

— Хайде, хайде, зная че ти хареса. И гарантирам, че не беше само музиката. — Заекнах и се опитах да отрека, но това още повече го развесели. — Няма значение — каза той. — Не ти се подигравам. Но ще ти кажа, като мъж на мъж, че Оумъри не е куртизанка, както може би си мислиш. Тя една от най-добрите ми музикантки и има право да избере или да отхвърли когото си пожелае. — Пак заекнах и му благодарих за информацията, която всъщност не ми беше нужна. Но царят вече беше отегчен от сватосването и бързо се насочи към причината за срещата ни.

— Ти искаш да започнеш търговия — каза Домас, откровен както винаги — Ще ти кажа направо… без намеци за това и онова… смятам да дам съгласието си.

— За мен това е чест и голяма радост, ваше величество — отговорих аз. — Но какво ще кажете, ако скрепим това съгласие с договор?

Домас бутна Биймас с лакът, изсмя се и викна:

— Този човек продължава да се издига в очите ми! Ако не беше търговец, щях да го направя мой съветник. Забеляза ли, как постави въпроса ребром? Без при това да обижда? — Биймас прошепна, че е забелязал, и царят се обърна към мен. — Искам ти да отговориш на въпроса, който ми зададе, когато се срещнахме първия път. Биймас ей сега ще ни го припомни точно.

Биймас коленичи в стола си и зашепна в ухото на царя. Домас високо заповтаря думите му — моите собствени думи. „Че ние ще спечелим много от този опит е очевидно. Но се чудя, ваше величество, каква полза ще имате вие от нас?“

Царят се отдръпна от него и продължи:

— Отговори ми на това. И отговаряй честно.

Засмях се, защото царят всъщност ме беше преметнал. Беше ми го върнал тъпкано. Засмях се, без да помисля, че се намирам пред цар; усмивката, с която ми отговори, ме успокои. Добре бях направил, че бях отговорил така открито.

— Много добре, ваше величество, ще опитам — почнах аз. — Няма да прикривам нашите нужди като хваля търговските възможности на нашия град като по-големи от възможностите на всяка друга страна. Нито пък ще се хваля с постиженията на моето семейство и неговата репутация за честност. Вие знаете тези неща, иначе сега нямаше да съм тук; и дори ако бях тук, вие не бихте участвали в този разговор. — Царят кимна. Окуражен, аз продължих: — Печалбата не е единственият ми мотив. Печалбата не беше единственият мотив и на моя народ, когато ме изпратиха да търся вашето благоразположение. Чуйте какво искам, ваше величество. И ще ви го кажа направо, така, както мога.

Разказах за Ориса и за добрия народ, който бе създал град, а не просто постройки, разпръснати по една река. Разказах за нашите мечти и надежди, дори за нашите беди. Описах последните ни страдания, спирайки се подробно, както го изисква честността, на собствените ми загуби и мъки. После признах как бях съзерцавал вълнуващите чудеса на Вакаан, докато пътувахме по реката към неговия дворец, и как бях пожелал те да просветлят и защитят собствения ми народ. Разказах всичко без увъртания, като се молех царят да не ме сметне за глупак поради честността ми. Когато свърших с това въведение, се облегнах назад да си поема дъх и да видя какъв ефект — ако въобще имаше ефект — са произвели думите ми.

Домас дълго мълча и аз дори повярвах, че е развълнуван.

— Сега наистина разбирам защо си дошъл, Амалрик Антеро — каза той най-после. — Защо си рискувал живота си и дори нещо повече. Твоите основания не накърняват интересите на моето царство. Нещо повече, те са съзвучни на моите чувства към собствения ми народ. Макар понякога моите хора да забравят, че всичко, което върша, го върша за тях. — Той се засмя подигравателно над самия себе си. — Разбира се, аз не съм алтруист, за какъвто се изкарвам. Аз съм цар. Царете по природа са егоисти. Ние трябва да бъдем и жестоки, но това е мръсната работа и точно за това аз съм я оставил на брат си, вместо да го заточа в някоя кула. Той обуздава моята егоистична природа, която иска целият ми народ да ме възхвалява, и пак той се справя с трудностите и бунтовниците.

Царят спря, защото Биймас зашепна в ухото му; после кимна и промърмори:

— Да. Да. Тъкмо щях да го кажа. — Обърна се към мен и продължи: — Биймас ми напомни, че твоята реч, макар и добра, се отклони от основния въпрос. Признавам, че изпитвам съжаление към твоя народ и преживените трудности. Но, Амалрик Антеро, какво засяга всичко това мен?

— Всичко ви засяга, ваше величество — отговорих аз. — Всичко, защото без желание от наша страна търговията изобщо няма да почне.

— Щом е така, покажи стоките си, търговецо.

И тогава аз разпънах сергията на въображението си и изложих какви ли не стоки. Разказах за порьозния камък от север, от който нашите хора изрязват идоли, от чиито очи тече парфюм преди да завали дъжд. Разказах за прекрасните рисувани платове, които тъкат жените на юг, и как всеки топ е различен от другите по десѐн и на пипане, как прилепва по тялото, когато от него се ушие дреха. Разказах му за най-различните плодове и напитки, които текат към нас от всички страни, граничещи с морето ни. Казах му, че въпреки голямото изобилие, в Далечното царство съм видял и много сиво еднообразие; и тъкмо затова, предположих аз, неговите готвачи имат толкова трудности да прикрият еднообразието с много сосове и подправки. Говорех надълго и нашироко и Домас слушаше, без да му омръзне, търговските ми истории за екзотични царства и народи, за странни чудеса, толкова далечни за него, както неговата страна за моята.

Прибрах въображаемата си сергия и завърших със следното:

— Нямам никакви претенции за пророк, ваше величество, но според мен вие скучаете във вашата преизобилна страна. Със собствените си уши чух да казвате, че вашият народ е изгубил духа си и вече нищо не му е интересно. Стоките, които ви предлагам, имат три изключителни качества: вълнението на чуждестранното, възбудата пред неизвестното и обновеният вкус към приключенията. — Отново седнах, развълнуван от търговския си подход. — Поради това, ваше величество, вярвам, че вие ще спечелите от тази сделка толкова, колкото и ние. Поради това съм сигурен, че след като се подпише, този договор ще има неизмерима стойност за всички нас.

Очите на цар Домас отразяваха собственото ми вълнение. Той кимна замислено веднъж, после още веднъж. Вярвах, че съм победител. После обаче предпазливостта на царя надделя; развълнуваният му поглед помрачня.

— Търговията не може да се извършва във Вакаан — каза Домас. — Външните влияния, както непрекъснато предупреждава моят брат, могат да предизвикат недоволство всред народа.

— Лесно бихме могли да изберем неутрално пристанище — казах аз. — Място, удобно и за двете страни.

— Да, бихме могли — промълви Домас, но гласът му показваше, че има резерви и към такава неутралност.

Аз разперих безпомощно ръце и възкликнах:

— Какво друго мога да кажа, за да ви убедя, ваше величество? Изчерпах всичко, което баща ми успя да набие в твърдата ми глава.

Царят отново се засмя. Гръмогласният му смях едва не спука тъпанчетата ми, но нямах нищо против. Отново видях в очите му вълнение.

— Нищо повече, добри ми човече — каза Домас. — Ти свърши добра работа за твоя град, а и аз няма от какво да се срамувам. Харесва ми твоето предложение. Достатъчно много го харесвам, за да го приема веднага. Обаче… — Той спря, защото Биймас пак зашепна в ухото му, после продължи: — Обаче, както казва Биймас, трябва внимателно да обмислим подробностите, преди да турим подписите си под договора.

— Сам зная, че това е най-умното, ваше величество — казах аз и станах, защото не ми трябваше подканване, за да разбера, че е време да си тръгвам. — Както казваше баща ми: „Всички сделки са като жарава, когато се подпишат, но повечето се превръщат в студена сгур, когато сложиш договора в джоба си.“

— Умен мъж — каза царят.

— Благодаря ви, ваше величество. Наистина беше умен. Той почина. А сега, с ваше разрешение… — Започнах да се оттеглям заднишком. Домас ускори излизането ми с леко махане с ръка и Биймас пъргаво скочи, за да ми покаже пътя.

— Как се държах? — попитах аз, щом излязохме в коридора. Биймас пошепна, че наистина съм се държал много добре, и разбрах, че вече имам и неговата подкрепа. Това вече наистина беше достатъчно за този ден.

Разказах на Дженъс всички подробности от срещата, като премълчах само за музиката и… за Оумъри. Когато свърших, видях, че нещо в разказа ми го е усъмнило: гледаше ме със същия странен поглед като царя. Ако настоеше, щях да си призная, макар че не бях сигурен точно какво; но той също имаше новини за мен и моментът отмина. Все пак най-напред обсъдихме какво съм направил, за да видим дали няма пропуски. Дженъс не намери нито един, похвали ме и каза, че съм надежден човек, който може да докара работата до щастлив завършек.

Когато го запитах как е минала неговата среща, го обзе такъв ентусиазъм, че езикът му се заплете, докато ми опише всички чудеса, които му бе разкрил принц Равелайн. Спря чак след последното: една магия от скрижалите на древните, която превръщала водата в кристален лед.

— Беше превръщане — възкликна Дженъс. — Също като превръщането на пясъка в злато, но не така сложно, защото водата е… водата е… — Лицето му просветна и той се удари по главата. — О, богове, ей сега ще го разбера! — Умът му се втурна след изплъзващата се жертва, после Дженъс поклати разочаровано глава: не беше успял да я улови. — Изплъзна ми се, по дяволите! — Погледна ме, видя в очите ми овчедушно невежество и се засмя. — Няма значение. Ще се върне. — Напълни отново чашите ни. — Равелайн ме покани утре пак да отида, и вдругиден също. Така че ще науча още много неща.

— А показа ли ти своите духове-покровители? — пошегувах се аз.

Шегата ми бе разбрана погрешно и Дженъс се начумери.

— Не… не ми ги показа. — Видях, че е разочарован, и това ме зарадва. Нямаше за какво да се безпокоя. Нали имаше забрана от царя. Дори неговият брат не би дръзнал да й се противопостави. Особено неговият брат.

Дженъс вдигна чашата си както навремето.

— За Далечното царство.

И аз вдигнах моята и като ехо повторих:

— За Далечното царство.

За известно време всичко в Ираяс вървеше добре. Срещите с Домас и Равелайн ни донесоха безброй покани: ние се хранехме и пиехме на богати трапези, научихме нови танци в грандиозни бални зали, обсипваха ни със скъпи подаръци и безброй почести. Нощем плувахме по сребърните канали на осветения град, пеехме песни и новите ни приятели ни прегръщаха през раменете. Денем се разхождахме из чудни градини и още по-чудни галерии, където бяха изложени скъпоценностите на Вакаан. Видях Оумъри още един път: изучаваше стойката на някакъв велик арфист. Мистериозната връзка между нас отново пламна и Оумъри обърна глава към мен; но раната от смъртта на Диос неочаквано ме заболя и аз бързо се отдалечих, преди тя да ме види.

Шокът от тази неочаквана среща разбуди в мен усещането за опасност и аз отново започнах да се безпокоя. Не можех вече да не си давам сметка, че бяха минали цели седмици, а не бях повикан на втора среща с царя. Бих могъл да направя цял път от бележките, които бях изпратил до него със запитване докъде е стигнал по въпроса за търговското споразумение. На някои не получих отговор; на другите отговорът беше неопределен: „Тези въпроси са сложни. Предварително ти благодарим за разбирането, което проявяваш за това неприятно, но необходимо закъснение.“

Разтревожен от тези студени отговори, изведнъж забелязах продължителното отсъствие на Дженъс. Дадох си сметка, че беше минало доста време, откакто не го бях виждал, и започна да ме гризе ново безпокойство. А и преди това с всеки изминат ден той идваше по-рядко. Спомних си и последните бележки, които бях изпратил до неговото жилище: те имаха същата съдба като онези, които бях изпратил на царя. Неговият слуга, Гатра, винаги отговаряше, че за съжаление господарят му е с принца и не бивало да ги смущава. Може би друг ден? Но всеки ден, който определяхме, все излизаше неудобен.

Накрая тръгнах към любимата кръчма на нашите хора. Разходих се из огромното пристанище. След толкова време, прекарано сред съвършенството на богатите квартали, порутените пристанищни сгради и шумното бърборене на обикновените хора ми подействаха освежаващо. Сигурно изпитвах носталгия по пристанището и неговите гледки и миризми, и по чувството, че там всеки, бил той рибар или продавач, или дори някоя дама, която натиска с пръст рибата, за да види дали е прясна, е равен с другите.

Сержант Мийна и останалите ми се зарадваха. Лайън ме помоли да си прибера парите и в чест на моето посещение почерпи всички в кръчмата. Докато пиехме и си разменяхме клюки, се огледах и видях, че хората ни си прекарват добре. В компанията им имаше доста пламенни млади жени, и то добри жени, дъщери и млади вдовици на работници или търговци. Помислих си, че ще последват много женитби, и се зачудих колко ли от моите хора ще останат и колко ще дойдат с нас, когато си тръгнем. Останалите мъже в кръчмата, много от тях вече приятели на Мийна, бяха яки, трудови хора; имаше само неколцина с мошеническата усмивка на крадци на дребно. Сержантът попита как се чувства Дженъс.

— Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш — отговорих аз. — От известно време не съм го виждал.

Мийна се намръщи, после се насили да си придаде бодряшки вид.

— Знаеш как понякога се държи капитанът, господарю — отговори ми той със смях. — Крие се като язовец в дупка, а после изскача и се втурва наоколо. Не се безпокой. Скоро ще се появи за някоя лудория със старите си другари.

— Чули ли сте изобщо някакви новини за него? — попитах аз.

Лайън се ухили похотливо.

— О, ама той не учи никакви магии, господарю. Капитан Грейклок е разгонен досущ като нас. — Той ме бутна с лакът. — Някои казват, дори повече.

Мийна го прекъсна с поглед и ми каза:

— Не му обръщай внимание, господарю. Капитан Грейклок може и да е отишъл да се поразвлече тук-там. Да се запознае с някои чудатости. Ама само така, за забава.

— Тези… хм… развлечения… имат ли нещо общо с принц Равелайн? — попитах аз. Знаех отговора, но ми се щеше да съм сгрешил.

Колебанието на Мийна ми подсказа, че не съм.

— Е… може би имат, господарю — каза той, въздъхна и се намръщи. — Чувам, че падал голям разврат. — Той се засмя нервно. — Но няма защо да се тревожиш, господарю. Това е просто мъжки каприз, който бързо ще премине. Когато всичко свърши, капитан Грейклок няма да се даде на принц Равелайн.

— Чие проклето име чувам? — изкрещя един пиянски глас. — Принц Равелайн, така ли? — Един едър червенолик мъж пристъпи тежко към нашата група. — Това е моята кръчма, господа. Не искам името му да уронва доброто име на заведението.

Погледнах собственика, заинтригуван от омразата му. Мийна и другите се отдръпнаха; някои нервно замърмориха. Мийна се почувства задължен да обясни на стопанина:

— Дошли сме тук да се почерпим като приятели, човече. Ако не ни искаш, ще отидем другаде.

Очите на кръчмаря се замъглиха, той пи жадно и след това кресна:

— Щом казвам, че е проклетник, значи е проклетник, по дяволите! Мръсно куче! Макар че едно куче не може да стори толкова злини, колкото е сторил този! — Преди да продължи, няколко приятелски настроени клиенти го сграбчиха. Той размаха ръце, опита да се освободи, но не успя; две жени, според мен дъщеря му и съпругата му, го отведоха през една врата. През това време стопанинът продължи да сипе псувни по адрес на Равелайн и неговите постъпки.

Всички се разтревожихме, но най-разтревожен беше Мийна. Той се озърна нервно, огледа и подлеците, които бях забелязал по-напред. Но там, където бях видял мошенически усмивки, сега имаше само лоши маски на учтива незаинтересованост.

— По-добре бързо да намерим друга кръчма — промърмори сержантът на Лайън. — Този кръчмар ще ни създаде неприятности. Лайън енергично закима.

— Признавам, че е недодялан човек — казах аз. — Но каква неприятност може да ни създаде? Думите му може да са неприятни, но царят иска неговите поданици да говорят това, което мислят. Нали чухте, самият той го каза.

Мийна се размърда неспокойно и се наведе към мен.

— Царят може да казва всичко, господарю, но нещата тук долу — той почука по масата за по-голяма убедителност, — не стават така. И от онова, което съм чул, горе е същото.

— Бъди по-конкретен — прошепнах аз.

Мийна поклати глава.

— Не е разумно да разискваме много по този въпрос, господарю. Навсякъде има уши. — Мийна посочи един негодник, който се промъкваше по-близко до нас. — Само едно ще ти кажа: може би добрите намерения на царя се опорочават от друг. И този друг, ако разбирате кого имам предвид, изглежда, много лесно се обижда. Знае се, че когато се говорят лоши неща по негов адрес, се случват недобри работи.

Исках да попитам още нещо, но онзи, който се промъкваше, беше вече почти до нашата маса, обърнал гръб в заучено безразличие, но видимо наострил уши. Затова казах високо:

— Приятели. Следващата почерпка е от мен. Да пием за царските домакини. — Последва шумно съгласие с моето предложение, а малко по-късно — невинно веселие. Мийна ми намигна, че трябва да си тръгвам и че след малко те небрежно ще ме последват.

Върнах се в двореца си силно разтревожен. Чудех се какви може да са „развлеченията“, уреждани от Равелайн. Най-вероятно оргии, сексуални извращения и забрава, премесени с магия. Спомних си голямата притегателна сила на тези неща за Дженъс. Току-що бях разбрал, че не всичко в Ираяс върви по мед и масло. Замислих се за важните преговори с царя. Знаех, че Домас не ме беше излъгал като говореше за своя интерес, нито пък прикриваше някаква тъмна цел. Отново ме обзе надежда и си спомних, че нищо не бях видял, само бях чул. Не се съмнявах в нито една дума, казана от Мийна, но самият той го беше чул от трета или четвърта ръка. И не само това, упрекнах се, нима самият аз не бях допуснал моята антипатия да повлияе на мнението ми? В края на краищата на какво почиваше тази ми антипатия? Принцът не беше сторил нищо, с което да я заслужи.

Докато се мъчех да разнищя това кълбо от противоречия, се появи Дженъс. Нахлу в стаята ми пълен с енергия, духовит, с повишено настроение.

— Липсваше ми, приятелю! — избоботи той и ме удари по гърба. — Толкова дълго се рових в прашните ръкописи и ушите ми са така натъпкани със заклинания, че се страхувам да не оглушеят за обикновения човешки разговор.

— Върви ли добре обучението ти? — попитах аз.

— Адски добре — отговори Дженъс. Винаги е бил самохвалко, но ми се стори, че откривам следи от маймунското блъфиране на нашите домакини. Подозрението изчезна, когато той отново ме удари по гърба и каза, че трябва да видим как са хората ни и да пийнем с тях по една-две чашки. Намерихме ги в друга кръчма, също толкова голяма и шумна, пълна с обикновени хора, както и първата. Заедно с Дженъс отново станахме двайсет; веселбата беше и шумна, и славна. Последва много пиене и може би по някоя пиянска сълза за милите спомени от съвместно преживените приключения. Но точно преди да се опием, Мийна се наведе към мен и тихо каза:

— Тук няма приказливи кръчмари.

— Като онзи от другата кръчма ли? — Мийна кимна. Огледах новото място с възхищение. — Добре сте направили, че сте се махнали оттам. Тук е по-хубаво.

— Не сме се махнали — каза Мийна. — Нямахме време. Той изчезна и никой повече нито го е виждал, нито е чувал нещо за него. Изгониха ни. Имало заповед кръчмата да се затвори.

— От кого? — попитах аз.

— Не се казва от кого — отговори Мийна. — Но всички смятат, че не може да е друг освен принц Равелайн.