Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава четвърта
Танцьорката от Далечното царство

Разхождахме се бавно в една градина със скулптури близко до вкъщи. Чудех се как отново да зачекна въпроса. Не разговаряхме за нищо конкретно, разговаряхме за всичко, всеки възприемаше възгледа на другия. Накрая вече чувствах новия си приятел достатъчно близък и си позволих да споделя нещо, което напоследък много ме тревожеше.

— Защо ме погледна неодобрително, когато казах, че ще пътувам на запад?

Дженъс спря, изпъшка измъчено и поглади брадата си. Това ми даде още една възможност да разбера ролята на брадата, тя изглежда, е чудесно средство за един умен човек да обмисли думите си, преди да ги изрече.

— Моля за извинение — каза той. — Очевидно съм надценявал маниерите си на цивилизован човек. А ти очевидно притежаваш талантите на ясновидец.

— Няма никаква магия — отговорих аз. — Просто ми омръзна да ме смятат за богат глупак. Да можеше да видиш всички онези нищожества, които се въртят около човек, чийто баща е богат… и как всички непрекъснато повтарят колко си умен, колко си красив, колко си сръчен и силен! Дори как начина, по който се любиш, е най-хубав от всичко, което са изживели. И не би ли могъл да отделиш нещо от своята кесия, Амалрик, приятелю мой?

Дженъс кимна.

— Най-добрият начин да се живее, и бих желал това да беше възможно, е да живееш честно. Единственото от което имаме нужда, е да намерим свят, където всеки един от нас да бъде добродетелен. И дебелокож. Признавам, че не одобрих плана ти за търсене на търговско щастие. Защото оценявам действията ти по онова, което аз бих направил, ако бях на твое място.

— А какво би направил ти, приятелю Дженъс? Ако можеше по някакъв магически начин да се превърнеш в Амалрик Антеро?

— Първо, щях да надаря този Дженъс Грейклок с богатства, които да надхвърлят и най-дръзките му мечти, така че никога да не трябва да се кланя пред дебели стари глупаци. После щях да търся своето търговско щастие на изток. И ако оцелея, моето пътуване не само ще ме направи богат, но и ще ми даде власт, по-голяма от тази на повечето почтени жреци, и ще направи името ми да се помни докато свят светува.

— Ах! — усмихнах се аз. — Да не би да потърсиш Далечното царство?

— Точно така.

Засмях се, защото просто се бях пошегувал, но видях, че той е съвсем сериозен.

— Наистина ли вярваш, че съществува такова място?

— Не вярвам. Зная.

— О! — Почувствах как умът ми изключи също както когато уважаваният ми учител съобщаваше, че съществуват светове извън нашия или когато някой философ започнеше да врещи като пръч над първата срещната празноглава уличница.

Като дете бях слушал с интерес разказите за величието на Далечното царство, намиращо се далеч на изток, отвъд познатите на човека земи. Според повечето разкази то беше оттатък проливите на Тясното море, зад потъналия в невежество Пиперен бряг, в ненанесената на картите територия. Ако човек оцелееше в изпълненото с опасности пътуване — което, всички бяха единодушни, бе невъзможно, защото ние сме безкрайно по-слаби от гигантите от древните времена — той би попаднал в една чудно красива и приказно богата страна. Винаги, още от съвсем малък, бях смятал, че Далечното царство е подходящо за философски примери, мечти на селяни или измислици на поети. И до този ден, ако чуех изказване като това, което Дженъс току-що бе направил, щях учтиво да се усмихна, да побъбря малко, да се извиня и да си отида, решен да потърся друг офицер за пътуването. Сега обаче, придържайки се към новия курс на честност, избързах и заявих:

— Винаги съм вярвал, както и моят баща… и както и всички образовани хора, които съм срещал… че Далечното царство е просто мечта. Също както някои селяни вярват, че преди нас е съществувал Златен век, когато всички мъже са били герои, всички жени девственици-проститутки-майки, всички въпроси са имали отговор и така нататък, и така нататък…

— Какво би могло да те убеди, че една мечта е реалност? — попита Дженъс.

Въпросът му ме смая, защото неочаквано си спомних за моя сън: сън за едноокия мъж в речната пещера, кошмара, който ме измъчваше, след като срещнах Мелина. Потреперих, сякаш хубавият пролетен ден се бе превърнал в мразовит. После прогоних съня от ума си и се замислих върху въпроса на Дженъс.

— Всъщност не зная. И не се опитвам да се правя на онзи философ, който разсъждава дали човек сънува, че е пеперуда, или пък пеперудата сънува, че е човек. Болка? Страдал съм в сънищата си. Вечно ли ще продължат? Най-често съм сънувал по даден повод.

— Аз ще ти предложа три аргумента, но не такива каквито ни предлагат учителите по логика — отговори Дженъс. — Ще започна с най-съкрушителния. Този. — Той свали едно тънко синджирче от врата си и ми го подаде. На него висеше нещо: малка счупена статуетка на танцуваща девойка с вдигнати над главата ръце. Може би в едната си ръка някога бе държала шал или воал. Статуетката беше пречупена при бедрата. Може би беше от сребро или друг полублагороден метал, но сега беше силно потъмняла. Изработката обаче беше изключителна: лицето на девойката сияеше от щастие. Помислих си, че ако я разгледам през лупа, ще мога да различа всеки детайл върху лицето и ръцете й.

— Красива е — казах най-сетне. — Но съм виждал също толкова изкусни ювелирни изделия в работилниците на нашите майстори.

— Пипни я.

Пипнах я. И статуетката оживя. Синджирчето сякаш изчезна и половинката жена започна да танцува пред очите ми върху невидим подиум. Не беше от потъмняло сребро… кожата й имаше цвят на слонова кост, покри се с руменина. Косата й беше черна, тънката й дреха — виолетова. Махнах си пръста от нея и тя отново се превърна в потъмняла, счупена статуетка.

— Такова нещо никога не съм виждал, нито пък съм чувал — признах аз.

— Нито пък някой друг в тези земи — допълни Дженъс. — Съветвал съм се със свещеници и жреци и никой не знае с каква магия е изработено такова изящество. Всъщност един глупак ми каза, че то нарушава всички закони на магията — и затова сигурно е плод на черна магия. Заповяда ми да му го дам, за да го „очисти“. Взех си я и му казах какво ще му се случи, ако спомене за нея пред някого.

— Откъде си я взел?

— Баща ми ми я е дал като подарък за първия ми рожден ден. И тя не беше счупена. Когато станах на шест години, ми каза и откъде е донесена. Според майка ми тя му струвала три бойни коня — жребци, чието родословие стига чак до самия бог на конете.

— И баща ти е казал, че е донесена от Далечното царство, така ли?

— Да.

Замълчах и отново се замислих за селските разкази за тайнствените далечни земи. И колко велики били магьосниците там, и как можели да правят магии, които никой не успявал да развали. Как улиците и статуите били от масивно злато. В момента виждах доказателство за изкусната работа на някой голям магьосник — нещо, което дори върховният жрец на Ориса би обявил за най-голямо постижение в своя живот, нещо, което можеше да стане сватбен дар на някой крал.

— Как е счупено, ако мога да попитам?

Дженъс помълча, после промълви:

— Днес не е ден за разказване на такива неща.

Върнах му статуетката и промених темата.

— Надделява първото ти съображение — подхванах отново. — Но просто за да ти опонирам, ще кажа, че никой не познава всички магьосници на света. Не само тези от още неоткритите градове, но и онези, които живеят усамотени — в джунглите или в планините.

— Вярно. Но онзи могъщ магьосник, който е сътворил това, сигурно ги познава. Вторият и третият ми аргумент са по-маловажни и аз не мога да ти покажа нищо, с което да ги подкрепя. Ти чу, че ме наричат ликантиец. Но аз не съм оттам, макар да изкарах няколко години служба в Ликантия. Всъщност идвам от по-далече, откъм Тясното море отвъд Ликантия, от Валори. Земя с високи планини и малки долчинки. Кострома.

— Никога не съм чувал за Кострома — признах аз.

— Не. Няма как да си чул. — Той започна да обяснява, но после се отказа. — Недалеч от крепостта на моето семейство имаше търговски път. Керваните плаща ха данък на баща ми, а той осигуряваше войници, които да ги пазят от разбойници. Когато идваха да си плащат данъка, търговците правеха панаир. Това ставаше два, понякога три пъти през годината и за нас тези панаири бяха голямо събитие, също като Празника на жътвата. От време на време баща ми канеше някой от търговците у дома и го гощаваше богато. Не само защото беше гостоприемен, а защото за нас това беше единственият начин да научим нещо за далечните земи. Между историите, които ни разказваха, беше и тази за Далечното царство.

— Тук трябва да те прекъсна — намесих се аз. — Да не би да искаш да кажеш, че вярваш на приказките на търговците? Ние, търговците, сме известни като хора, които разказват какви ли измислици, стига да могат да избегнат плащането на някоя и друга пара.

— Въпреки това — продължи Дженъс — техните разкази бяха много интересни. Никой от тях не лъжеше, че е посещавал Далечното царство. Нито пък претендираше, че е виждал граничните му стълбове. Но всички, които бяха пътували на изток, бяха виждали търговските им стоки. Луксозни стоки, които минавали от ръка на ръка, и при всяко преминаване цената им растяла. Понякога дори предпазливо ни показваха някоя от тези скъпоценни стоки, а те далеч надхвърляха скромните доходи на моя баща: например лютня, на която, щом засвиреше, дори простото конярче се превръщаше в прекрасен трубадур; рокля или дори воал, които превръщаха най-простата слугиня в очарователна съблазнителка. Имаше и други неща — като моята танцьорка например, — които бяха още по-чудни. Вълшебства, за които никога не бяхме чували. Много съм пътувал, но и до ден-днешен не съм виждал други такива неща.

Не казах нищо. Дженъс може би смяташе втория аргумент за празни приказки, но това не бяха измислици на търговци. Ние също бяхме чували — и понякога дори виждали — неща, които ни бяха поразявали, като никое от тях да не беше толкова необичайно като малката танцьорка на Дженъс. И за тях също се твърдеше, че са от Далечното царство, и това винаги предизвикваше силен смях всред околните. И понеже знаеше, че на усамотените места живеят магьосници аскети с много голяма сила, тези предмети се приписваха на един или друг от тях. „Но защо? — неочаквано се запитах аз. — Защо да е по-логично да се вярва в съществуването на някакъв магьосник, скрит в джунглата, в някакъв жрец, намиращ се на планинския връх, вместо да се приеме, че съществува един източник, откъдето идват всички тези неща?“ Същият въпрос зададох на Дженъс.

— На това може лесно да се отговори — каза той. — Откога човек, бил той мъж или жена, може да приеме мисълта, че има същество по-надарено и по-цивилизовано от него или пък по-хубаво място?

Кимнах.

— Да. Баща ми много пъти ми е напомнял, че когато отида някъде другаде, не бива да се хваля с чудесата на Ориса. Хвалбите, дори да са верни, не водят до нищо добро освен до възмущение, макар всички да се правят, че им вярват. Твоят аргумент е по-добър, отколкото предполагах, капитан Грейклок. Какъв е третият?

— Може би ще трябва да намерим друга кръчма, преди да ти го кажа, защото ми се струва, че той се възприема, по-лесно при смазано гърло. Пък и нека бъда честен — тази история трябва да се разказва само през бурна нощ и всички да са малко пияни.

— История за духове? Много ми допадат — отговорих аз.

— Духове? Не зная. Можеш да ги наречеш както желаеш. Но тази история се случи лично с мен.

Намерихме една кръчма с приятна, усмихната кръчмарка, готова да ни налее от най-хубавото вино.

— Беше дошло времето — започна Дженъс, — когато гадателите трябваше да принесат в жертва животно от стадата на моето семейство. Най-често вътрешностите не разкриваха нищо, но понякога гадателят съзираше нещо ужасно. Този път той обяви обсадно положение. Всички мъже и жени, момичета и момчета от нашата долина трябваше да се приберат в градската крепост преди смрачаване. Стадата трябваше да се изоставят, наблюдателниците да останат без стража цели четири нощи.

— Хората ни трябваше да се сгушат край огнищата, да залостят вратите и плътно да закрият прозорците. Понякога… рядко… се чуваше тътен, също като този, който се чува, когато кавалерийски патрул застигне банда разбойници. Имаше хора, които се кълняха, че чували проскърцване на конски седла и дори потракване на копита върху калдъръма, когато патрулът пристигал на някой от малкото ни павирани площади. Но на сутринта по пътя не се виждаха никакви следи от копита. Съвсем нищо.

— Тогава какво е било това през нощта? — попитах озадачен. — И дали не е било просто гръмотевица? Боговете са ми свидетели, че като дете много често убеждавах сам себе си, докато лежах буден през нощта, че чувам на улицата пред къщи, или понякога дори на покрива, точно над моя балкон, дяволи, готови да се нахвърлят върху мен. Но си казвах, че ще е много глупаво незабелязано да се измъкна и да ги видя с очите си.

— Аз пък направих точно това. — Дженъс едва забележимо се усмихна на детинските ми измислици. — Спуснах се от спалнята си по едно въже, което бях откраднал от караулната стая точно когато гадателя съобщаваше последното си предупреждение.

— И, разбира се, конниците този път не бяха приели материален образ, нали?

— Не точно… Виж сега. Бях слушал внимателно всички разкази и си бях нарисувал малка карта на района около нашата крепост. Бях отбелязал местата, където както казваха, най-често идвали ездачите. Едно от тези места беше тясно дефиле на около осем хвърлея — в Кострома така измерваме разстоянията, което отговаря приблизително на една трета левга — зад краварниците на баща ми. Скрих се зад едно маслинено дърво в дефилето. Луната беше само тъничък сърп. Зачаках. Не зная колко дълго съм чакал. Бях едва осем или девет годишен и може би съм заспал въпреки голямото вълнение. Събуди ме шум. Точно такъв, за какъвто разказваха говедарите: чух чаткане на конски копита.

— Но нищо не видя.

— Нищо в дефилето — каза Дженъс и погледна чашата си, сякаш тя беше кристална топка, която го връща в миналото. — Но видях едно нещо… две неща… да препускат на баира над дефилето. Двама ездачи. Мисля, че бяха хора. Бяха въоръжени… или поне видях блясъка на шлемове и копия. Високи шлемове. Дори конете им бяха с брони, тъй като видях отблясък от луната от главата на единия. Позицията, която бяха заели, беше точно такава, каквато сега сам бих заповядал да се заеме… ако предвождах патрул в неприятелска територия… да наблюдавам дефилето, така че основната сила да не бъде изненадана. Тропотът на копита се усили, после отмина. И щом заглъхна, двамата ездачи се присъединиха към останалите. Тропотът от тяхното препускане също замря… Яздеха на изток — където според легендите се намира Далечното царство. Побягнах обратно към замъка и се пъхнах под завивките, като че ли някой ме гонеше.

— А на сутринта, когато се върна?

— Не намерих нищо. Нито по меката пръст на баира, нито пък в дефилето. Никакъв знак, че е минала някаква група от разузнавачи, яздили далеч отвъд своите граници.

— Сън — казах аз разочарован, че в разказа на Дженъс нямаше никакъв кървав череп, изчезнал селянин или поне стадо, панически хвърлило се от скалите.

— Без съмнение — съгласи се Дженъс и погледна слънчевия часовник. — А новият ми сън е, че нощес съм началник на караула и вече закъснявам да се върна в казармата и да се накича с всички труфила, които трябва да нося, докато проверявам часовите.

— Днес за мен беше един радостен ден, приятелю — продължи той и извади от кесията си една сребърна монета въпреки моите възражения. — Ти успя да ме убедиш, че няма такова нещо като Далечно царство. Може би ще се срещнем друг път. Може би ще мога да ти помогна да планираш своето пътуване, тъй като сам доста съм пътувал на запад. — После стана и си тръгна.

Останах сам и си поръчах още една кана вино — отчасти защото исках да разбера на кого от двама ни се усмихваше кръчмарката, отчасти да размисля върху нова, което бях чул. Защото по някакъв начин, въпреки че онова, което бе казал Дженъс, противоречеше на логиката, чувствах, че някъде там, далеч на изток, наистина съществува мрачното и приказно богато Далечно царство.

През следващите седмици се видях с Дженъс няколко пъти. Освободен от омаята на Мелина аз четях, подготвях се за пътуването си, разговарях с по-стари търговци, слушах разказите на пътешественици и моряци така, както бях правил като дете. Но вече знаех какво търся. Баща ми, изглежда, забеляза моето ново увлечение и вероятно го одобряваше, защото все по-малко ме подлагаше на ироничните си критики. Събирах и всички легенди за Далечното царство и се мъчех да ги проумея. Но това беше невъзможно: защото срещу всяка една, в която се казваше, че в Далечното царство има магии, които правят конете да летят, се намираше друга, според която техните жреци са толкова силни, че не са им нужни никакви товарни животни: предметите и хората просто летят чрез магии.

Някои от тези легенди споделях с Дженъс. Той учтиво слушаше, но се отнасяше скептично към тях. Държеше се така, сякаш изобщо не го интересуваха. Всъщност се държеше точно така, както се държа самият аз днес, когато предлагам на някой стиснат шивач товар най-фина коприна, чиято цена надхвърля онова, което той е готов да заплати. „Този плат, господине, въпреки че е много рядък и фин, е прекалено скъп. Аз самият умувах цели две седмици преди да си позволя да го купя.“ Или: „Разбира се, с този плат трябва да се работи много внимателно, тъй като е предназначен за най-изтъкнати люде.“ И така нататък, докато накрая бедният човечец не реши, че е готов да ме убие, ако откажа да му продам стоката.

Един ден Дженъс ме покани на вечеря в офицерската столова. За мен това беше чест: военните се смятаха за социалния елит на Ориса и поканите от този род високо се ценяха. Освен това имаше нещо, което бях почти сигурен, че искам да му кажа, и нещо, за което исках да го питам. Оставаше ми само да реша, как да го направя. Дженъс ме придружи до вкъщи, тъй като трябваше да се измия и преоблека в подходящ черен кадифен брич и жилетка, червена копринена риза с широка бродирана яка, ботуши, високи до коленете, и дълга пелерина с качулка. Казах на Ийнес, че не е необходимо да идва с мен… офицерската прислуга щеше да е повече о достатъчна.

Докато вървяхме по слабо осветените улици към казармите, попитах Дженъс защо, щом е имал такова силно желание да види нови светове, е постъпил на служба в градската гвардия? Разбира се, това беше чест; но задълженията му се състояха главно да охранява сановниците, жреците и важните обществени сгради в Ориса, което едва ли беше много вълнуващо. Дженъс се съгласи: честта наистина била съмнителна, но той нямал друг избор. Когато отишъл в казармите и заявил, че иска да го зачислят, съдбата му била решена в минутата, в която чули името на майка му.

— Не можеха да уронят престижа на фамилията Кетер, независимо колко малко държа на това име, и да ме изпратят да служа като разузнавач по границата, което означава евентуално да помириша кръв или да размахам сабя поне веднъж. Макар че първоначалната ми молба беше точно такава. Вместо това ме направиха капитан в гвардията. Интелектуално стимулиращ пост, ако въобще може да се каже така. Знаеш ли, че се смята за лош вкус в столовата да се говори за война, полицейски поделения, религия или жени? Коне, кучета и лов са постоянните теми на разговор и се разказват все нови и нови случки. Щом чуя как някой се хвали, че кучетата му проявявали почти магически способности да откриват дивеч, ми се дощява да разкажа как веднъж ми се наложи да гладувам цял месец и храната ми бе само едно куче. Бях на една наблюдателна кула и следях за ликантийци от юг. Всъщност не е лошо, печени мръвки, доста тлъстички, със сладки картофи — каза той замечтано. — Няма войник, който при всяка възможност да не се оплаче от тежката служба. Това е негово право и той го получава заедно със сабята и униформата с лъскави медни копчета.

Столовата на градската управа беше разкошна: чиниите бяха сребърни, чашите кристални и на всяка маса беше сложена фина покривка. В центъра на залата бяха подредени полковите отличия и трофеи, а военните ордени бяха провесени на гредите и по стените. Дженъс се извини, остави ме и след малко се върна с пълна униформа — ниски, меки кожени ботуши, пелерина през рамо, копринена риза и куртка. Над нея носеше вталена дреха без ръкави и с подплънки, за да изглежда като ризница. Вместо обичайната си сабя, провесена през рамо, беше сложил колан, на който бяха окачени традиционните къса сабя и кинжал. Шлемът му беше без забрало, добре излъскан и увенчан с голямо, полюшващо се перо. Останалите офицери бяха облечени по същия начин.

Слугите разнасяха из навалицата подноси с наредени по тях чаши за вино. Един от тях спря пред Дженъс, той се поколеба, после поклати глава.

— Предпочитам по време на яденето да пия вода.

И се позасмя. Озадачих се… Дженъс едва ли можеше да се нарече аскет. После си спомних нещо, което ми беше казал баща ми, когато, затънал в младежко отчаяние, бях решил да напусна дома ни без пукната пара в джоба и да постъпя в армията. Той се беше засмял добродушно и ме бе попитал в каква част ще отида. Може би в градската гвардия? По онова време бях очарован от смелостта и популярността на гвардейците и отговорих начумерено: „Може би“. А той ми бе обяснил какво ще спечеля: само една мизерна заплата на низш офицерски чин, която едва ще ми стига за храна в столовата, за вино, за ракия и за разходите за специалните вечери. Градската гвардия беше за богатите и според някои оценки, на човек му трябваха поне десет хиляди сребърни монети годишно, за да се държи на положение, като се имаха предвид необходимите дузина или повече различни униформи и половин дузината кавалерийски коне, личната прислуга извън вестовоите и така нататък. Спомних си, че Дженъс на два пъти през този ден беше споменавал за бедност.

Разбрах затруднението му. Навремето се бях включил в един отбор по фехтовка, съставен от децата на търговци, жреци и градски първенци. Никой от нас не мислеше за пари. Но имаше едно момче, една година по-малко от мен, чийто баща беше направил някакви несполучливи инвестиции и момчето нямаше нова куртка за всяко тържество, имаше само една рапира, и то купена на старо. Това много ме смущаваше, макар да не си спомням аз или някой от моите приятели някога да бе казал нещо. Спомних си, че момчето беше способно, после се помъчих да се сетя, какво стана с него. Не можах… един ден то просто не дойде.

Дженъс не можеше да предложи вино. Много добре. Повиках един от слугите и се осведомих дали с намисленото от мен ще наруша обичаите. След няколко минути обявиха на всеослушание, че виното е скромен подарък от Амалрик Антеро в знак на благодарност, че е удостоен с честта да бъде гост на такива благородни воини. Чашите бяха напълнени и всички вдигнаха тост за мен. За момент долових погледа на Дженъс.

След първото ястие веднага поднесоха второ. Вечерята беше значително по-добра, отколкото си бях представял. Сетих се за сержантите и копиеносците в казармите отвън и си спомних как веднъж бях доставял храни за полка. Чиния месо за обикновените войници, което означаваше, че храната им не се отличава от тази на обикновените хора. Това не беше правилно… Баща ми ми казваше, че един търговец или яде онова, което ядат неговите чиновници, или в противен случай се храни вкъщи. Никой не обича показността на богатия — или на военния офицер — освен ако тя не е споделена с всички.

Вечерята завърши, висшите офицери се извиниха и напуснаха. Сега вечерта беше на по-низшите чинове, на дребните рибки. Изпи се много вино. Вино и ракия. Вечерта не обещаваше нищо, освен скука и напиване, а на сутринта тежест в главата. Стараех се да не прекалявам, тъй като не желаех да посрамя семейството си като си счупя носа в таблата със сладкиши. Другите обаче нямаха никакви задръжки. Гласовете ставаха все по-високи, жестовете все по-невъздържани, смехът все по-силен. После, в едно кратко затишие, чух ясно изказано мнение:

— Разбира се, мелезите не са съвсем за пренебрегване. Жените им понякога са забележителни, нали са със смесена кръв. И войниците им могат да бъдат смели, макар да подозирам, че при първа възможност бързат да избягат от бойното поле.

Настъпи гробовна тишина. Всички гледаха Дженъс. Лицето му беше бледо на фона на напомадената му, къдрава брада — същинска маска на мъртвец. Офицерът, който беше казал тези думи, носеше стилизирана катарама на капитан. Някой се опита да наруши тишината, като започна да разказва виц, но на третата дума млъкна.

Дженъс направи знак на един прислужник, взе сребърния поднос от ръцете му и измъкна кинжала си. Сложи го на подноса така, че дръжката да остане почти отвън и повика един низш офицер.

— Занеси това на капитан Херън. Кажи му, че то има сестра, която принадлежи на капитан Дженъс Кетер Грейклок от Кострома и Ориса. И че са неразделни. След един час навън.

Знаех, че това предизвикателство няма да свърши с театрален дуел, както при мен. Тази нощ в пясъка щеше да падне най-малко един труп. Младият офицер, пребледнял като Дженъс, отиде при другия капитан, изправи се пред него с подноса и повтори думите на Дженъс. Херън не взе кинжала, а се изчерви, сведе очи и промърмори:

— Беше просто шега.

— Кажи на уважаемия капитан, че в казаното от него не можах да доловя никаква шега. Може би нашата среща навън ще ми помогне да я видя. Или пък капитанът ще предпочете да се извини — каза Дженъс, леко нарушавайки протокола по въпросите на честта, защото, макар и косвено, се обръщаше към човека, нанесъл му обидата.

Отново настъпи тишина. Най-после Херън промълви:

— Извинявам се за обидата, която с неуместната си забележка може да съм нанесъл на капитан Грейклок.

Дженъс пое дълбоко дъх.

— Приемам извинението — каза той. — Казаното е забравено. Поканата е оттеглена, Херън. — Забелязах, както и всички в залата, че Дженъс съзнателно пропусна да назове чина на Херън, да се обърне към него като към брат по оръжие, като към равен или да произнесе някаква друга дума, която се казва при истинска прошка. Страхливостта на Херън дълго щеше да се помни. Поне така си мислех тогава, когато кръвта ми лесно се горещеше. Сега зная по какъв повод човек може да приеме да се бие и какво място с радост може да избере един глупак — място, където да бъде убит.

Дженъс се пресегна да вземе чаша вино и видя, че го гледам.

— Може би — каза той тихо — няма да имаш нищо против да излезем? Тук стана задушно. — Без да чака да му отговоря, той се отправи към изхода. Последвах го. Навън Дженъс си сложи наметалото и погледна към осветените прозорци на казармата под нас.

— Виждаш как е — каза той повече на себе си, отколкото на мен. — Ако остана в тази клетка да се движа, да ръмжа и да измервам силата на рапирата си, рано или късно ще умра. Може би ще ме убие някой глупак като Херън, може би сам ще се убия. Този град и неговата парадна суета не могат вече да ме задържат. Хайде да вървим!

Той тръгна надолу по хълма и аз го последвах.

— Къде отиваме?

— Не знам — отговори Дженъс. — Имам нужда от компанията на мъже, не на глупаци. Мъже… и жени. Може би на пристанището.

Вдигнах рамене. Защо не? Аз също бях отегчен от формалностите в столовата и ги намирах за толкова безсъдържателни, колкото и банкетите в гилдията на баща ми.

Пътят ни минаваше покрай една от градските порти. Както обикновено, с изключение на случаите, когато имаше голяма опасност, подсилените с желязо дървени крила бяха отворени, беше пусната само решетката от ковано желязо. През нея можехме да видим платнищата на разпънати пред града палатки и лагерните огньове. Чуваха се викове и смях, звуци на флейти и думкане на барабани.

— Караул! — извика Дженъс един от часовите. — Кои са тези там?

— Племето ифора, капитане. Не могат да влязат в града през нощта, защото…

— Знам защо. Вдигни решетката. Искам да отида при тях.

Знаех не по-зле от Дженъс защо не разрешаваха на хората от племето да влязат в града. Те бяха една от многото опасности, застрашаващи всеки търговец, и баща ми ме беше запознал много подробно с тяхната варварска култура. Племето ифора беше номадско и живееше в южните пустини. Беше прочуто с крадците си, които можеха да се промъкнат покрай часовите на всеки керван, преминал през тяхната територия, и да задигнат всичко, което им хареса. Или пък, ако са достатъчно много или водачът на кервана е глупак, да избият всички мъже и да отвлекат жените. Бяха известни с храбростта си, с неумолимостта си към враговете и с редкия си талант на мъчители. Идваха рядко на север, в цивилизованите територии, и то само да продават изкусно изтъканите от жените им килими, хубави дрехи от козя козина и екзотични сребърни бижута. Никъде не ги пускаха да влязат през градската порта: членовете на племето ифора смятаха за свой свещен дълг да освобождават болните слабаци като нас от всякаква собственост, която им хареса, и то с всички средства — било чрез кражба, било с меч — без оглед на такива последици като арест или съд.

Мислех да кажа на Дженъс: „Днес ти пропусна шанса да рискуваш главата си в дуел; значи ли това, че трябва да намериш друга възможност да ти прережат гръкляна?“ Но тъй като бях млад и прекалено скромен, не казах нищо. Освен това историите за купища скелети и пищящи жени, отвлечени в пустинята, възбуждаха любопитството ми и исках да разбера що за чудовища са тези хора. Охлабих сабята в ножницата и съжалих, че не си бях взел и кинжал, пък и ризница под официалните дрехи. Понечих да напомня и на Дженъс, който крачеше напред, че носи само парадната си сабя вместо двустранно наточения си любим бръснач.

Приближихме лагера и от сянката изскочи един висок върлинест мъж.

— Орисианци… не! Не идва! Не добре дошъл! Бъде ранен! Бъде убит!

Дженъс му отговори с поток от думи. Огромният мъж изръмжа и му заговори на език, който звучеше по същия начин. За пореден път се удивих — значи Дженъс познаваше и племето ифора. Трябваше да се досетя — макар че тази нощ имах странното чувство, че е готов да влезе дори в бърлогата на смъртните си врагове. Двамата се надпреварваха да говорят. Чудовището се засмя с мечешки смях. Дженъс се обърна и ме посочи. Още думи. Изсумтяване. Дженъс се намръщи, после отново заговори. Звярът пак се засмя.

— Извади сабята си — каза Дженъс. — Допри я до челото си и му я подай.

Поколебах се, но изпълних нареждането му. Мъжът прие оръжието, обърна се и извика нещо към лагера. Миг по-късно към нас се приближи снажен мъж с богати дрехи. Кожата му, черна като нощта, блестеше в светлината на огъня. От двете му страни вървяха двама телохранители, въоръжени със саби, и двамата много мършави, също като дългуча, който ни спря.

— Това — каза Дженъс тихо — трябва да е негово величество Хам’ю. Главатарят. Хората от ифора вярват, че колкото е по-тъмна кожата на един мъж, толкова по-голяма е божията благодат над него. И тъй като са предимно светлокожи, един мъж с черна кожа автоматично се смята за благородник. Това тяхно вярване идва от далечното минало, когато са били, както те самите казват, варвари. Робите им въстанали, освободили се и им показали как да покоряват пустинята. Това било началото на тяхното величие. — Затворих очи, забравяйки за момент опасността. Нищо такова не бях чувал нито от моя баща, нито пък в самохвалките разкази на други търговци за техните срещи с различни племена.

Черният човек поздрави Дженъс, който се поклони. Разбрах намека и също се поклоних. Дженъс изтегли сабята си, допря я до челото си и я подаде на главатаря Хам’ю. Черният човек направи същото и му я върна. Дженъс отново заговори и ме посочи. Хам’ю взе моята сабя от часовоя, направи онова, което бе направил със сабята на Дженъс, и ми я върна. Отново се поклонихме и Хам’ю отстъпи настрани и ни посочи лагера.

— Сега сме почетни гости на ифора. От този момент три дни ще бъдем техни кръвни братя. През това време те ще ни предложат всичко най-хубаво, което имат, а ако ни преследват врагове, ще се бият с тях така, както биха се били за човек от своето племе.

— А какво ще стане, ако останем след изтичането на трите дни?

— Е — каза Дженъс. — Ще трябва да си поговорим пак. Или поне ще ни дадат преднина.

Заведоха ни в центъра на лагера, там, където се извиваха пламъците на огъня. Земята беше постлана с килими, имаше високи възглавници за сядане и за облягане. Палатките бяха кръгли като варели, направени от някаква животинска кожа, боядисана в червено. Около огъня лежаха петдесетина мъже и жени. Представиха ме на един мъж, който се поклони, сякаш беше срещнал царя на света, и ми намери място за сядане. После махна с ръка и от сянката изскочи девойка, няколко години по-млада от мен. Двамата си казаха нещо; девойката се изкикоти и ми се поклони. После влезе в една палатка и донесе чаша с широко гърло. Взех я и погледнах към Дженъс за някакви указания. Той вече се бе изтегнал на близката възглавница, заобиколен от две млади жени.

— Изпий го.

— Какво е?

— Просто го изпий. После ще ти кажа. Изпий го на един дъх, иначе ще ги обидиш.

Подчиних се и почувствах как главата ми експлодира. Светът около мен пламна. Стомахът ми се надигна възмутен. Но по някакъв начин питието остана вътре и почувствах парене, което се превърна в огън, огънят в гореща дъга и си помислих, че ще е най-добре да седна. Девойката взе чашата от ръцете ми точно преди да я изпусна.

— Казва се депш — обади се Дженъс. — Ферментирало кобилешко мляко и ферментирала кръв от техните говеда. Към това се прибавя цвят от някаква билка, Хам’ю също я пие, за да не му отслабнат очите. По действието човек би допуснал, че са запознати с процеса на дестилация. Но вместо дестилация Хам’ю произнася някакви заклинания над сместа и тя е готова. Досега не можах да убедя никой да ми каже това заклинание. Ако успея да го науча, няма да имам нужда от никаква армия и никаква сабя, нито пък от чужди пари за пътуванията, които искам да направя.

Една от двете жени до него му подаде чаша като моята. Дженъс изпи питието и хвърли чашата през рамото си.

— Една от най-големите стоки на племето ифора са техните дъщери. Макар че презират слабаците от водните земи — така наричат всички освен себе си, — те смятат за голяма благодат младите им жени за известно време да станат куртизанки. Защото се връщат с много сребро, с което купуват кози и коне, и се омъжват с големи почести. Пищността на сватбата зависи от успеха им в предишната им професия. Такава е съдбата на една млада жена, освен ако поличбите не покажат, че тя ще стане вожд или съветник, което пък е върховна благодат; или просто жена от лагера, което според тях е почти нещастие. Жената до теб, между другото, е дъщеря на мъжа, когото Хам’ю е избрал за достоен да бъде твой домакин. Казва се Типън.

Може би се дължеше на депша или вече бях свикнал с непредвидените събития тук, извън стените на Ориса, но вместо да се намръщя на онова, което повечето орисианци биха сметнали за най-неморалното нещо, аз се обърнах към девойката и й се усмихнах, окуражих я, преместих се по-близко, повдигнах малко роклята й. Миришеше на рози и мускус.

Типън се усмихна. Устните й бяха страстни, дъхът сладък, а зъбите й бяха с красиви, остри като игли връхчета, което им придаваше допълнителен екзотичен привкус. Изпих още един депш. Момичето ми говореше, гласът й беше мек и музикален. Поклатих глава: не разбирах.

— Тя мисли, че цветът на косата ти е много хубав. Като на пустинно слънце — преведе Дженъс. Свих глупаво рамене. После изведнъж осъзнах в каква ситуация се намираме.

— Дженъс, приятелю. Ифорийците нали са хора?

— Хора са.

— Тогава това гостуване сигурно има някаква цена. Освен ако не са очаровани от моята коса и твоето красноречие.

— Прав си — започна Дженъс и в този момент дойде един мъж, който дрънкаше на изкусно изработена хлопка. Засвири флейта, после друга. Зазвънтя цимбал. Ритмично задумка голям барабан.

— Ах! — възкликна Дженъс. — Това ми е познато. Цената е ниска.

Той се изправи, отмествайки една от девойките, която се интересуваше какво има под неговата туника, и измъкна късата си сабя. Подхвърли я нагоре така, че тя се запремята, и я хвана за дръжката.

— Не! — чух гласа му. — Трябва ми истинска сабя, не украшение. — И той я хвърли, забивайки я до дръжката в земята. Извика нещо на техния език и на тъмната земя пред него се появи голям извит ятаган. Дженъс го подхвърли, хвана го, отново го подхвърли и острието се завъртя, отразявайки светлината на огъня. Хам’ю се изправи и започна ритмично да напява. Може би се дължеше на билките в напитката, а може би си представях, но разбрах съвсем ясно историята, представяна от Дженъс чрез танца, който започна бавно, а после ставаше все по-бърз; сега приятелят ми беше само по риза. Това беше историята на великия боец, победен от дявола и магията, принуден да бяга от своята шатра в дълбините на пустинята, където не могат да се намерят дори кости от див осел. Боецът странства дълго, в солената пустош среща лоши същества, които се опитват да го унищожат — тук ятаганът на Дженъс проблесна в серия причудливи движения, — но той ги побеждава. После се изгубва, влачи се по корем през пясъците и почти умира, но богът на пустинния вятър се смилява…

Двете девойки застанаха зад Дженъс, затанцуваха в отблясъците на огън и коприна, даваха му сили. Разказът продължи: и духът на вятъра го хранел и поддържал, и се грижел за него през безкрайните пясъци чак до шатрите на неговите врагове… Изведнъж Дженъс остана да танцува сам, ятаганът му засвятка като мълния, загуби очертанията си, сякаш той се биеше с невидим враг. Накрая боецът триумфира, а противникът пада мъртъв в краката му. Героят вече е богат, силен, могъщ. Но избира друг път. Решава да се върне в пустинята. И да прегърне пустинния вятър.

Песента свърши и Дженъс спря. Чуваше се само пращенето на дървата в огъня. После цимбалът удари веднъж, два пъти, три пъти. През лагера премина силен вятър. Дженъс се поклони. На племето? На вятъра? На танца? Не зная. Двете девойки се приближиха до него взеха го на ръце и го отнесоха в една от палатките.

Усетих до устните си чаша. Изпих я на един дъх. От ново легнах, долепен до тялото на Типън. Пръстите нежно ме галеха. Беше настъпил моментът, който бях чакал.

— Дженъс! — Гласът ми беше слаб.

— Чувам.

— Ще дойдеш ли с мен? До Далечното царство?

Чу се смях, който сякаш идваше от нищото.

— Разбира се! Разбира се! Мислех, че никога няма да ме попиташ.

А после не остана нищо освен Типън, палатката, която неочаквано изникна около нас, и ние бяхме сами аз, тя и светлината на огъня.

Събудих се след разсъмване. Бях гол, завит през кръста само с наметалото си. Една любопитна коза почти бе завряла глава в лицето ми. Лежах на каменистата почва под изгарящите лъчи на слънцето. Типън беше сложила глава на корема ми. Големият тъпан от предишната нощ сега биеше в главата ми.

Бях предопределен за Далечното царство.