Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 37 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от moosehead

Глава седма
Бурята на властелините

През следващите дни с тъга си спомнях за Ийнес. Слънцето грееше силно, вятърът беше силен, а морето бурно. „Китиуейк“ се нахвърли върху бурните води като живо същество. За първи път предсказанието от Ийнес не се сбъдна. По вода се чувствах толкова добре, както и на суша. Често си мислех за него, когато вълните се разбиваха над кораба и ни измокряха до кости. Войниците непрекъснато стояха на борда и се държаха за коремите за огромно удоволствие на капитан Л’юр и останалите моряци. Касини също повръщаше много, което пък доставяше удоволствие на Дженъс. Морската болест, смееше се Дженъс тихичко, изглежда, не се влияе от магии. Шегата му ми харесваше, защото никога през живота си не се бях чувствал толкова здрав. Силата ми нарастваше с всяка измината лига по пътя ни към пристанището на Редонд. Кръвта ми все още кипеше от жажда за приключения и всички мисли за мрачната фигура на Грейф бяха изчезнали. Що се отнася до Ийнес, бях си обещал да извлека необходимия урок от неговата смърт, макар че все още не бях сигурен какъв урок бих могъл да извлека. Тайно посветих експедицията на него и се заклех, когато се върнем, да принеса в жертва угоена овца, за да съхраня спомена за него заедно с този за Халаб и майка ми.

Нещо обичайно за всеки пътешественик, тръгнал да търси нови страни, е в началото да не обръща голямо внимание на своите спътници. Всяка гледка е толкова нова и различна, че засенчва всичко, което вършат или изпитват другарите му, така че не мога да кажа как прекарваха времето си другите членове на експедицията. Спомням си, че Касини беше непрекъснато болен. Спомням си, че моряците мърмореха, макар и не много. Не си спомням много неща за войниците, с изключение на това, че сержант Мийна ги отдели от моряците и непрекъснато ги товареше с какви ли не задачи и упражнения. Спомням си също, че Дженъс стоеше повечето сам, задълбочен над разни карти и загадъчни документи.

В началото виждах други кораби — всичките далеч от нас, тъй като Л’юр беше доста предпазлив капитан и не искаше да изкушава пиратите. Но се чудех, както всеки неопитен моряк, откъде ли идват и накъде ли са се запътили. Мислех си, че сигурно не търсят някаква далечна страна, подобна на онази, която търсех аз, и се смеех на жалките им цели. Но като навлязохме в открито море, вече нямаше никакви кораби, защото малцина отиваха толкова навътре, а онези, които се осмеляваха, бяха предпазливи като нас.

Морето беше пълно с какви ли не същества. Имаше риби, които летяха над водата; костенурки, толкова големи, че можеха спокойно да носят на гърба си няколко души; насекоми с тела колкото човешка глава и дълги, криви крака, с които бързо се придвижваха от едни водорасли до други, за да хванат жертвата си. Видях същество два пъти по-голямо от нашия кораб, което изхвърляше вода през една дупка на главата си. Когато го доближихме, то избяга. По-късно видях две огромни птици или същества, които приличаха на птици, с грамадни кожени криле и дълги, остри човки. Те кацнаха на някакво тъмно тяло, носещо се по вълните, закрещяха доволно и закъсаха месата му. Когато се приближихме видях, че това бе трупът на едно от съществата, от чийто глави бликаха фонтани и за които вече споменах. В тялото му бяха забити няколко копия.

На следващия ден на повърхността се показа един морски гущер. Беше огромен и стар, целият покрит с рачета и какви ли не други животинки. Отначало моряците казаха, че било на късмет. Но той ни последва и те се разтревожиха и все по-често хвърляха мрачни погледи назад. Гущерът плува след нас дълго и погледите се смениха с проклятия. После изчезна. Но не го забравихме.

Скоро след това влязохме в район с голяма дълбочина и морето промени цвета си. Моряците мърмореха, че тук нямало дъно и в огромните дълбини живеел някакъв сърдит бог… бог, чието име не знаел никой жив човек. Капитанът се изсмя на приказките им, нарече ги суеверни глупости, на които никой истински моряк не обръщал внимание, но в тона му долових фалш и видях как докосна с пръст талисмана си. Освен това не направи нищо, за да спре приказките.

Страховете на моряците при пресичането на този дълбоководен участък, изглежда, бяха напразни. Не се случи нищо особено. Аз обаче разбрах откъде идваше тяхната нервност. Докато плувахме по тези води, не видяхме никакво живо същество — нито риба, нито морски гущери, нито дори някоя птица. Сякаш бяхме попаднали в някаква морска пустиня. И сигурно затова, когато един ден дежурният моряк зърна някакво платно и извика, всички се втурнахме към перилата, вместо да побързаме да се приготвим за отбрана. Л’юр каза, че трябвало да провери местонахождението ни и да закупи прясна вода, и ние се отправихме към непознатия кораб, като вдигнахме на мачтата флага за приятелство — две стиснати ръце. Другият кораб беше тримачтов, с триъгълни платна като нашето. Той продължи да следва курса си, без да се опита да се доближи или да избяга. Извикахме, че сме приятели. Никой не ни отговори. Когато стигнахме на един хвърлей от него и можехме ясно да разгледаме палубите му, разбрахме, че всъщност няма кой да ни отговори. Издутите му платна пукаха и скърцаха, вятърът зловещо виеше в тях. Но рулят беше на мястото си. Кой и как управляваше кораба? Един моряк замърмори, че имало магия.

Л’юр изкрещя да се махаме, но беше много късно. Бордовете на двата кораба почти се допряха. Цялата палуба на странния кораб беше опръскана с кръв, човешка кръв… обсипала палубата като с пъпчици от дребна шарка, и още кръв, която капеше от гротмачтата. Но не се виждаха никакви трупове, нито пък се чуваха ридания на ранени.

Избягахме ужасени. Л’юр крещеше, а моряците се щураха да изпълнят заповедите му. Сякаш Злокобният вестител бе отвързал кучетата си. „Китиуейк“ се отдели от зловещия кораб и когато отплавахме достатъчно далеч, Л’юр ни събра.

Някои казаха, че всичко било дело на зъл магьосник. Други смятаха, че е на хора. Всъщност не точно хора, а полупирати-полудемони, които избиват невинните моряци и се хранят с тяхната плът или ги пленяват и ги изяждат. По настояване на Дженъс Касини усмири своите все още бунтуващи се черва и изнесе проповед за добрите богове и благородните хора. Проповедта му беше суха и неубедителна, но не толкова поради болестта, колкото поради собствения му страх. Касини се опитваше да говори за трудностите, с които щяхме да се сблъскаме занапред и които трябваше да преодолеем, но разбираше колко малко значение имат думите му и затова поиска да се направи жертвоприношение на местните богове. Това стана причина за спор. Едни казаха, че трябва принесем жертва и на нашите богове, за да не предизвикаме в тях завист. Според други, жертвоприношение трябваше да се направи само на нашите богове, иначе те окончателно щели да ни изоставят. Разполагахме само с едно малко прасенце — то беше талисманът на кораба. Касини благоразумно настоя на първото си предложение, за да омилостиви близките, а не далечните богове. Прасенцето изквича когато Касини преряза гърлото му и събра течащата кръв в една купа с гравирани върху нея тайнствени символи.

— От това не може да се очаква никаква полза — чух да казва един мъж.

— Трябва да направим по-добро жертвоприношение — каза друг.

— Жалко за бедното прасенце — каза трети наблизо до мен.

— Той уби нашия талисман — измърмори четвърти.

Чух някой да казва:

— Червенокосият е виновен за всичко. Всички знаят, че червената коса носи нещастие по море. — Дженъс ме хвана за лакътя; с нищо не показах, че съм чул казаното. Докато той ме отвеждаше настрана, чух последния коментар.

— Той, а не бедното прасенце, трябваше да бъде принесен в жертва. Тогава щастието щеше да ни споходи.

— Разбирам какво мислиш за червената ми коса — изпъшках аз. — Тя винаги е била проклятие за мен.

— Глупаво е да се измъчваш за нещо, с което си се родил — успокои ме Дженъс. — Няма да се изненадам, ако има царства, в които всички са червенокоси и където за виновен считат онзи човечец, който има черна коса.

— Какво да правя? — попитах аз.

— Не се тревожи. Ние сме само на няколко дни път от Редонд. Засега нищо не те застрашава. Освен това имаме свои хора, добри, лоялни орисиански войници, срещу които моряците няма да посмеят да се опълчат. — Обърна глава към мен. Въпреки думите, погледът му беше мрачен. — Ножът обаче винаги да ти е подръка. В случай, че някой дойде при теб през нощта.

Касини привърши жертвоприношението като изсипа кръвта и някакви магически съставки в морето и съобщи с висок глас на боговете, че ние сме мирни хора, които скоро ще напуснат тяхното царство. Отново вдигнахме платна и духовете, изглежда, се успокоиха. Мърморенето престана, макар че косата ми продължаваше да привлича погледите на екипажа. Моряците почти се развеселиха когато влязохме в район, който бил благословен със спокойни ветрове. Л’юр промени курса, за да се насочим право към Редонд. Носехме се по вълните подобно на летящите риби. Следобед вятърът спря.

Л’юр каза да не се тревожим, тъй като затишието било само временно, и ни увери, че по тези места ветровете били много постоянни. Тази нощ спахме спокойно. На сутринта бързо се надигнахме, готови за прохладните ветрове на новия ден, но тези ветрове така и не дойдоха. Късно следобед също ги нямаше. Вечерният бриз също не ни дари със своята целувка. На следващата сутрин слънцето се показа — близко и горещо. С напредването на безветрения ден главите ни започнаха да тежат. Мазолестите крака на моряците се изприщиха, залепваха за палубата, кожата им се свличаше. На нажеженото небе не се виждаше нито едно облаче, което да ни вдъхне надежда за полъх на освежаващи ветрове.

Късно след обед Л’юр дойде при мен.

— Време е да накараш твоят жрец да пусне духовете на вятъра — каза той. — В този район никога не съм имал нужда от тях и досега съм ги пазил за противните места оттатък Редонд. — Той погледна безоблачното небе и поклати глава. — Някой ни е проклел. Трябва бързо да се махаме оттук.

Събрахме се тримата с Дженъс и Касини, за да обсъдим положението. За духовете на вятъра се плащаше висока цена, което осигуряваше добър живот на много стари пристанищни магьосници. Те улавяха блуждаещите духове на вятъра в магическа торба и след това ги продаваха на моряците, за да ги използуват, когато настъпи безветрие. Тези торби обаче бяха толкова скъпи, че се използуваха само при извънредни обстоятелства. Съгласихме се обаче, че нашият случай е точно такъв.

Касини направи от това истинска церемония. Нарисува една пентаграма на палубата точно зад приличащия на човка нос пречисти дъските около нея, като ги наръси с пепел от редки билки и кремирани части от също толкова редки животни. После облече най-хубавата си мантия и донесе торбата с духове на вятъра. Всички се събрахме. Касини вдигна лявата си ръка и със силен глас призова Те-Дейт. Призовава бога на пътешествениците час и половина, а после още цял час прославя името му и измолва съчувствие към нашето положение. Жегата беше непоносима, но никой не се оплакваше от страх да не стане причина за неуспех. Стоически изтърпяхме дългата екзалтация на жреца, като крепяхме онези наши другари, които не можеха да издържат на слънцето. Като днес си спомням пламтящото небе и магическите заклинания на Касини, с които той го умоляваше. Не се появи нито едно облаче.

Накрая настъпи върховният момент. Касини сложи торбата на палубата, хвана връвта, с която беше завързана, издърпа я силно и бързо се отдръпна, за да избегне удара от излизащите духове на вятъра. Разказват се случки за убити от силата на тяхното излизане хора. Този ден нямаше такава сила. Вместо към небето да се понесе голям облак, който да роди ветрове, от торбата се чу болезнено оригване. То се стовари на палубата — бедно, вяло, мъртво нещо, което не ни даваше никаква надежда. Касини стоеше на палубата с широко отворена уста — най-обикновен глупак, облечен в мантия на жрец. Екипажът изкрещя от изненада.

Един от моряците безсрамно влезе в свещената пентаграма и вдигна торбата. Не му знаех името, но ушите му бяха отрязани, което показваше, че три пъти е улавян в кражба. Той погледна печата, провесен на връвта на торбата, и извика гневно:

— Познавам този печат! Онази, която го е изработила, е измамница. Продава духовете си много евтино. Жалки неща, които не могат да направят дори едно малко облаче. — После се обърна към мен, разтърси торбата и каза: — Червенокосият е скръндза, момчета. Готов е да направи жените ни вдовици, вместо да плати каквото трябва, за да получи добра стока. — Екипажът гневно заръмжа, без да обръща внимание на молбите на Л’юр за спокойствие. Някои дори се хванаха за ножовете и завикаха, че моята червена коса щяла да омилостиви боговете.

Дженъс излая някаква заповед и като изневиделица се появиха сержант Мийна и войниците. Блеснаха извадени саби и моряците млъкнаха. Дженъс се качи на едно буре.

— Чуйте ме добре, хора на „Китиуейк“ — извика той. — Ако някой от вас пипне с пръст този човек, ще заповядам на войниците си да ви нарежат на парчета. Ние вече сме близко до Редонд, така че липсата на вашите моряшки умения, доколкото имате такива, изобщо няма да ни попречи, обещавам ви. — Мийна удари със сабята си по щита, за да подчертае това предупреждение. Същото сториха и войниците и звънът на метал стресна моряците и те замълчаха.

— Вятърът ще дойде, когато реши — продължи Дженъс. — Имаме достатъчно за ядене и за пиене и трябва да изтърпим само горещината. Те-Дейт скоро ще ни дари със своята благодат. Сега очевидно е зает с бедата на други, които наистина са в опасност. Но той ще дойде и при нас. Нима не беше призован от велик орисиански жрец? Те-Дейт никога няма да остави без внимание такъв велик жрец. Сега се залавяйте за работата си и ни оставете ние да вършим своята.

— Чухте ли к’во ви се каза! — изрева Л’юр. — Хващайте се на работа. А ако не можете да си намерите, аз ще ви намеря.

Моряците се разпръснаха. Л’юр изпрати някои да загребват с ведра морска вода и да заливат палубата, та да се разхладим. Потърсих човека с отрязаните уши, който ме беше обвинил, но не можах да го видя. Дженъс слезе от бурето и отиде при Касини. Последвах го. Лицето на жреца беше бяло като платно, очите му ни отбягваха.

— Какво направи, човече? — изръмжа Дженъс, изоставяйки обичайното уважение към един жрец. — Дадох ти добри пари и достатъчно много. Дори ти казах най-доброто място, откъдето да купиш духове на вятъра. Защо не ме послуша?

Касини поклати глава. Нищо не отговори.

— Ще ти кажа какво си направил — каза Дженъс. — Мислил си, че можеш да купиш нещо евтино и да прибереш в джоба си остатъка. Мислил си, че си достатъчно хитър и можеш да надушиш добра стока и между евтината. Прав ли съм?

Касини пак не отговори. От погледа му разбрах, че обвиненията на Дженъс отговарят на истината. Видях също как по страните му изби червенина и разбрах, че в него се борят чувството за вина и гневът. Това не биваше да се случи. Измамник или не, глупак или умник, ние имахме нужда от Касини. Орисианският закон и властта на Съвета на жреците го бяха включили в нашата група и той трябваше да остане в нея до завръщането ни.

— Сигурен съм, че е станала грешка, Дженъс — намесих се аз. — Може би е сбъркал адреса.

Касини се улови за това.

— Така е — каза той. — Бях сигурен, че съм отишъл, където каза. И платих пълната цена. Съжалявам за грешката.

— Недей й отдава толкова голямо значение — казах аз. — Всички правим грешки. И моля те, извини капитан Грейклок за неговото избухване. Жегата изнервя всички ни.

Дженъс разбра какво целя с тези приказки и бързо промени тона.

— Прав си — каза той. После се обърна към Касини. — Моля те да ми простиш за грубостта ми. Не издържах.

— Няма нищо за прощаване — отвърна Касини. — Всичко е забравено. — Всички се усмихнахме и отидохме да хапнем нещо. Аз обаче разбрах, от напрегнатата усмивка на Касини, че невъздържаните думи на Дженъс няма да бъдат забравени.

Ветровете, които беше обещал Дженъс, не дойдоха и дните минаваха в потиснато настроение. Белият „Китиуейк“ дрейфуваше с отпуснати, безжизнени платна, ние лежахме на сянка, ако можехме да намерим такава, и дишахме тежко като кучета. Един ден, докато седях под чергилото и си подавахме с Дженъс кана с добре разредено вино, си спомних за срещата ни през онази първа нощ, когато Лийго и неговите копои ме бяха сгащили в кръчмата.

— Помисли по това, Дженъс — казах аз. — Може би моята коса все пак носи щастие. Благодарение на нея попаднах в лапите на Мелина, което на пръв поглед изглежда като нещастие. Но делата на боговете наистина са чудни, защото без това нещастие може би никога нямаше да те срещна и да предприемем това пътешествие. А пък и самата среща беше най-голямото щастие, което може да си представи човек. Защото ако ти не беше потърсил място, на което да се облекчиш, Лийго сигурно щеше да ме убие.

Казах това като шега, но Дженъс не се усмихна. Дори се намръщи, борейки се за момент с някакво вътрешно вълнение.

— Срам ме е да кажа, че тази среща не беше случайна — отговори той. — Мисля, че е време най-после да призная какво се случи в действителност. — Той отпи една голяма глътка вино и после продължи: — Мийна дойде при мен след като си отказал предложената от него помощ. Каза, че някакъв мъж от благороден произход, изглежда, щял си създаде неприятности. Отговорих му с пренебрежителен смях. Какво ме беше грижа за синовете на богатите хора? — Той ме погледна, но аз не реагирах, защото бях смутен от това закъсняло признание. — После си помислих, че в това може да има някаква възможност — продължи той. — Както знаеш, търсех помощ за осъществяване на това пътешествие още от пристигането си в Ориса. Не знаех дали ти си човекът, който би могъл да ми помогне, но си помислих, че си заслужава да опитам.

— Значи през цялото време си чакал отвън? — попитах аз.

Дженъс кимна.

— Трябваше да се намеся било поради служебните си задължения, било просто като въпрос на чест, и то още при първите думи на Мийна, но съм длъжен да призная, колкото и да ме е срам, че действах от егоистични подбуди.

Бях очарован от признанието му. То правеше Дженъс да изглежда повече като обикновен човек. Не се усъмних нито за момент, че оттук нататък нашата дружба ще разцъфти на честна основа. Иначе защо ще прави това признание? Защо да представя в лоша светлина собствените си постъпки? Още като младеж бях научил, че силата е лоша защита и че хората се ръководят от най-различни подбуди. И макар сега да вярвам, че Дженъс беше мой приятел, той не можеше да не разчита на моята слабост. Защото той беше обсебен от идеята си.

Налях още вино; чутото ме накара да забравя горещината.

— Благодаря ти за признанието — казах аз. — Само силен човек може да признае своята грешка.

Дженъс се засмя мрачно.

— Аз имам повече грешки, отколкото сили, приятелю, — отговори той. — Но все пак оценявам думите ти.

— Ти си много странна личност — продължих аз. — Сестра ми те обяви за луд, лош и опасен. А тя рядко греши. Разкажи ми за себе си, ако искаш. Зная само онова, което съм чул по площада, и някои намеци, които си правил за себе си. Как се оказа тук с мен да очакваш някой мързелив бог да ни прати вятър?

Лицето на Дженъс помръкна. Отначало помислих, че съм го обидил с желанието си да ми каже нещо за себе си. Следващите му думи обаче ме смаяха.

— По дяволите боговете — каза той с пресипнал глас. — Те никога не идват, когато имаме нужда от тях. Пристигат само когато нещастието е пълно. Не разчитай на тях, Амалрик. Защото те са подли и лукави като демоните.

Толкова се слисах от богохулството му, че не можех да си отворя устата. Дженъс продължи:

— Позволи ми да ти кажа какво става с онези, които се уповават на боговете, вместо да разчитат на себе си. Както знаеш, когато родителите ми се оженили, майка ми била дъщеря на орисиански благородник, а баща ми — принц на Кострома. Когато той се завърнал в родината си със своята булка, баща му бил умрял и простолюдието го очаквало да го направи цар. Това била голяма отговорност, а и имал братя, които били готови да поемат бремето, но хората желаели него… и той приел с голяма неохота.

— Защо не искал да стане цар? — учудих се аз.

— Поради много причини, както сам ще разбереш, ако живееш достатъчно дълго. Но в Кострома царската участ беше особено трудна. Защото царят на Кострома отговаряше за щастието на града. Според закона, когато градът бъде засегнат от бедствие и няма никаква надежда, царят трябваше да принесе в жертва своя живот за благото на царството. Семейството на майка ми е било до известна степен право, като е смятало Кострома за варварска страна. Но моето семейство беше много по-цивилизовано, отколкото са го смятали. През малкото години, прекарани с родителите ми, аз имах високообразовани учители и това компенсираше липсата на цивилизация.

— Прости ми, ако разчоплих болезнена за теб рана — прекъснах го аз, — но съм чул, че родителите ти са починали. И говориш в минало време. Тази история има ли нещо общо с това?

— Много общо — отвърна Дженъс. — Кострома имаше много врагове, но баща ми използуваше своя ум, за да ги поддържа разединени, и войниците си, за да не допусне да дойдат близко до нас. Един ден обаче пристигна новината, че към нашите земи се придвижва голяма орда. Не зная кои бяха те, или са, защото бях много млад, за да зная нещо повече от това, че са опасни и особено зли. Баща ми изпрати разузнавачи, които се върнаха и съобщиха, че ордата била толкова голяма, че нямало никаква надежда. Кострома беше обречена.

— Тогава баща ми облече свещените си одежди, взе хоругвата на нашия бог — защитник и излезе на полето извън града, където беше вражеското войнство. Там остави хоругвата на земята и се обърна към бога да приеме неговата жертва и да спаси града. Така искаше този бог. Няма да назова неговото име, за да не би моята омраза да му даде живот.

— Врагът нападна, а баща ми стоеше между нападателите и града. Отново призова за помощ, без да помръдне от мястото си. Един конник се изсмя и с един удар отсече главата му. Тялото му се строполи, а конникът надяна главата на върха на копието си и поведе армията през портата на града. Избили всички, които се съпротивлявали, и отвлекли онези, които се предали, за да ги продадат като роби. Между загиналите била и майка ми. В известен смисъл това беше за добро, тъй като за да бъде пълно унижението, всички принцеси били предадени на тълпата да ги измъчва.

— Какво се е случило с града научих по-късно, защото през този ден бях с баща си. Макар че едва стигах до кръста му, аз бях принц и знаех, че при тази жертва трябва да стоя до него. Когато той падна, се помъчих да вдигна хоругвата. Спомням си колко тежка беше. И колко бях изплашен. Знаех обаче, че ако я вдигна и призова бога, той бързо ще дойде и ще оправи всичко. Някой препускаше към мен, викаше и размахваше сабята си. Ударих го с хоругвата, но той я отмести, вдигна ме от земята и ме тури на седлото зад себе си.

Очите на Дженъс се изпълниха с мъка.

— След битката ме затвориха в кошарите за роби.

— Но си успял да избягаш — отбелязах аз. — Иначе нямаше сега да си тук и да ми разказваш всичко това.

— Не — отговори раздразнено Дженъс. — Извървях много левги път, едва жив от умора и жажда. Накрая пристигнахме в Редонд, на пазара за роби, където един доставчик на ликантийската армия започна да се пазари за мен, сякаш бях някоя овца от стадото на баща ми.

Гледах глуповато, малко изненадан от себе си, че не се отдръпвам от него, след като току-що ми беше признал, че произхожда от най-ниската каста. Отново погледнах човека с черната брада и с белега на бузата и видях в него само приятел.

— И как остана жив? Сигурно си избягал и си се върнал у дома. Да, сигурно е станало точно така.

Дженъс отново поклати глава.

— Не. Останах. А що се отнася до Кострома, градът вече не съществува. Враговете ни го сринаха до основи и разпръснаха камъните по полето. Сега там живеят само диви зверове. — Той извади танцьорката изпод ризата си. — Само това ми остана да ми напомня за баща ми. Това е единственото, което съхранява спомена за него. И за майка ми. През този ден статуетката се счупи, а беше и толкова потъмняла, че никой не виждаше някаква стойност в нея, за да ми я вземе.

Дженъс пресуши чашата си и направи знак за още. Бързо му я напълних. Горях от желание да науча и останалата част от историята.

— Бях роб на войниците много години — продължи той. — Отначало работех в кухните или чистех клозетите. Бях много неприятно момче за всеки, който се опитваше да ме насили, пък имах и нож. Откриха, че ми се удават езиците. Събраха войска, която щеше да се бие близко до Кострома, а аз знаех местния език, така че взеха и мен. Оттогава пътувах навсякъде, където отиваше войската. Научих се да убивам. Отнасяха се към мен с презрение, но ме насърчаваха да упражнявам дарбите си, така че с времето опознах много народи и много култури.

— А как си се освободил? — попитах аз.

— Ликантийците са лоши хора и аз ги презирам — отговори Дженъс. — Но те имат един обичай, с който превъзхождат орисианците. Позволяват на робите да купуват свободата си. Така те могат да достигнат до всяко обществено положение. Точно това направих аз. Спестявах всяка пара, която можех да припечеля… или да открадна. Накрая имах достатъчно, за да си купя свободата. От дете исках да се върна в родината на майка ми. Но няколко години гордостта не ми позволяваше да го сторя. Гордостта и още нещо.

Той отново погали с пръсти верижката с танцьорката и продължи:

— Това ме спаси да не полудея през всичките тези години. През безбройните нощи си мечтаех за Далечното царство, представях си, че е чудесно място, дори над обиталищата на боговете. Място, където никой не е роб на другиго и всички са любезни един към друг. Където и да отидех, каквото и да вършех откриването на Далечното царство ръководеше действията ми. Детска мечта — да! Но тя се превърна в нещо по-голямо. Заклех се да го видя лично. Така че останах на служба при ликантийците и достигнах до чин капитан. Продължих да спестявам, докато натрупах достатъчно, за да напусна окончателно този град.

— Мен мечти не биха ме спасили от полудяване — подхвърлих аз. Говорех много уверено, защото не можех да си представя, че мога да бъда нечий роб.

— Ще се изненадаш, приятелю — отвърна Дженъс, — какво може да стори човек само за още една глътка въздух. А колкото до лудостта, може би аз съм луд. Но, както казах, ако ми е останал капка здрав разум, той се дължи на моята мечта. Изучавах езици. Изучавах хората така, че да мога да ги виждам от всяка страна, както и да прониквам в сърцата им. И сигурно няма да те изненада, ако ти кажа — защото забелязах, че ме наблюдаваш, докато се занимавах в моя тих ъгъл на кораба — че проявявам неприличен интерес към жреческото изкуство. Говорех с шамани от далечни селища, изучавах обичаите на варварските жреци. Надявам се, след като ти признах, че поназнайвам нещо от магьосничеството и съм проучвал древни книги, продължаваш да ме имаш за приятел.

— Досетих се още когато ми даде зъба от пор — отвърнах аз. — И макар да зная, че според жреците е грешно за обикновените хора да упражняват техния занаят, моето собствено мнение за тези кучи синове е толкова лошо, че признатият от теб грях ми се струва незначителен. — Казах го храбро, но вътре в мен нещо трепна, когато си спомних лъжата на Дженъс пред жреците по време на изпитанието. Молех се тази лъжа да не бъде разкрита.

Прикрих безпокойствието си със смях и отново напълних чашите. Вдигнах тост:

— За новите приятели и старите врагове!

Чашата на Дженъс иззвънтя о моята.

— Какво ще кажеш за ветровете? — попитах аз, връщайки се към началото на нашия разговор. — Кога мислиш, че ще дойдат?

Дженъс вдигна рамене.

— Когато най-малко ги очакваме. — После се обърна и заспа.

На следващата сутрин открихме, че корабът затънал в огромен пласт морски водорасли. Някои се отчаяха и мислеха, че измъкването е невъзможно. Миризмата на гнило беше непоносима. Още по-непоносимо беше чувството, че сме наблюдавани. Това чувство се превърна в увереност, когато един моряк извика и видяхме в морските водорасли две огромни очи. Бяха на една корабна дължина пред носа. Виждахме ги много добре. Бяха жълти, прорязани от червени вени, изпълнени с кръв. Наблюдаваха ни, а водата около тях лекичко се вълнуваше и излизаха мехурчета, сякаш съществото се хранеше. Капитанът заповяда на един моряк да се качи на върха на мачтата, за да види дали има и други такива същества. Той се заизкачва и съществото бавно извърна очи, за да го наблюдава.

Точно преди да достигне върха, от водата изскочи огромен кабел от жива плът. Морякът изпищя, когато езикът — защото това беше език, покрит с малки, остри зъби — се уви около него и го дръпна надолу. Човекът се извиваше и бореше, а езикът го теглеше надолу във водата, към все още неясното същество. Чу се последен нечленоразделен писък, после морякът изчезна. Под водораслите последва кратка борба, водата почервеня. Очите се заеха отново със задачата си… да ни наблюдават.

Настъпи нощ, каквато никога не бях преживявал. Не можехме да виждаме очите на съществото, но знаехме, че продължава да ни наблюдава. Чух някои да плачат. Чух изплашено шушукане. Чух вик: „Демонът иска червенокосия!“ Дженъс и Мийна отидоха при войниците. От гласовете им се разбираше, че и те са изплашени като моряците. Мийна ги успокояваше, подготвяше ги за дежурство. Не знаехме откъде ни застрашава най-голямата опасност — от наблюдателя в морето или от себеподобните ни.

Потънах в неспокоен сън. Беше сън на странни гласове, но без никакви образи. Чуваше се непрекъснато шептене, чийто характер не можех да определя, но знаех, че се обсъжда моята съдба. Появи се призрачна светлина, която прерасна в сини пламъци, издигащи се все по-нагоре и по-нагоре, сякаш раздухвани от магия. Исках да избягам, но краката ми тежаха като стоманени колони. Чу се вик, който прониза като с нож душата ми и от пламъците изскочиха двамата властелини от Ликантия. „Вдигни ветровете!“ — извика единият и гласът му прозвуча като гръмотевица.

„От север и юг — извика другият, — от изток и запад. Събирайте се, ветрове. Събирайте се.“ Неговият глас беше като светкавица.

„Търси червенокосия — заповяда гръмотевицата. — И другия, който се нарича Грейклок. Намери ги в моретата, където не духат ветрове.“

„Духайте силно, духайте бурно — викна другият. — После още по-бурно и още по-страшно. Духайте, ветрове! Духайте!“ От пламъците избухна черен облак и властелините изчезнаха. Облакът беше настръхнал от черни сили, които се въртяха ту в една, ту в друга посока. И изведнъж видях властелините в облака. Сочеха към мен! „Духайте ветрове, духайте!“ — извикаха силно те. Черният облак ревеше срещу мен.

Събудих се окъпан в кисела пот. Беше сутрин. Огледах се, все още разстроен от съня, и видях, че другите мъже на палубата стават. Усмихваха се. Усетих хладен бриз да милва лицето ми и разбрах причината на усмивките им. Дженъс ме удари по гърба и извика. — Щастието отново ни споходи! Духа в кърмата!

Моряците скочиха да изпълнят командите на капитан Л’юр. Скоро триъгълното платно се раздвижи под напора на усилващия се вятър. Изтичах до борда и видях, че наблюдателят си беше отишъл… и вятърът разтваряше плуващата маса от морски водорасли. Чу се трясък, платното се опъна и „Китиуейк“ отскочи напред. Всички доволно се развикаха, но аз не изпитвах същата радост, защото на хоризонта се мержелееше големият облак от моя сън. Ако наистина беше сън, а не прозрение за нашата съдба. Отговор на тези си съмнения получих, когато облакът стана черен и бурен, и изпълни небето. Дженъс извика нещо, но думите му бяха отнесени от вятъра, преминал от бриз в ужасен щорм. Морето се надигна и се стовари върху кораба. Виковете на радост се превърнаха в писъци. Едно въже се откъсна и префуча покрай нас, помитайки палубата. Легнах по корем, за да не ме отнесе вятърът. До мен падна някой, аз го хванах и го задържах, та да не го отнесе водата. Докато се мъчех да се закрепя, видях, че държа Дженъс.

Някаква ръка вдигна кораба и го запокити напред. „Китиуейк“ се гмурна във вълната и едва не се удавихме до един, когато морето се изсипа отгоре ни. Но корабът успя да изплува и полетя над вълните. Държахме се кой за каквото може часове наред, тъй като щормът бушуваше, без да спре. Много пъти бяхме толкова дълго под водата, че молех боговете за хриле като на рибите. И винаги излизахме отгоре. „Китиуейк“ отказваше да се предаде на ветровете на властелините на Ликантия.

Чух капитан Л’юр да вика в ухото ми, че сме далеч отвъд Редонд, в непознато море. Пред нас трябваше да се намира проклетият Пиперен бряг! Никой не бе посмял да свали платното и може би това ни бе спасило. А може и кръвта на прасето, което Касини принесе в жертва, да бе омилостивила местните богове, защото платното се държеше сякаш изтъкано от магически нишки и корабът продължи да ни носи по морето.

Един юмрук ме удари по рамото; обърнах се и видях, че Дженъс ми сочи нещо. Вдигнах поглед, чух сухо изпукване и видях как мачтата се разцепи точно над гнездото. Ако не издържеше, всичко щеше да бъде изгубено. Дженъс ме теглеше и крещеше нещо, което не можех да чуя. Знаех обаче какво иска да ми каже… по някакъв начин трябваше да спасим мачтата. Мъчехме се да се придвижим напред. Помислих си, че Дженъс е полудял, защото той хвана едно въже и започна да го увива около мачтата. Мислех, че това е безполезно подсилване, защото щеше да ни задържи само един-два мига.

Вече го чувах.

— Помогни ми, Амалрик! — викаше той. С мисълта, че това са последните мигове от живота ми, направих това, което искаше, и започнах да увивам въжето около нарастващата цепнатина в мачтата. Дженъс измъкна едно желязно шило за разплитане на въжета и го промуши през въжето, после бръкна в джоба си и извади някакъв предмет, провесен на конец. Разбрах, че беше зъбът от пор, предназначен за бедния Ийнес. Дженъс уви конеца около шилото, затвори очи и започна да пее монотонно. Платното се изду като балон, мачтата изпращя отново, но преди да се прекърши, усетих краищата на въжето под ръката ми да се втвърдяват и затягат, докато станаха по-здрави от кована стомана, и мачтата издържа.

Паднахме на палубата от изтощение. Минаха много часове, но ветровете вече отслабваха. Двамата с Дженъс трескаво оценявахме положението. Видяхме как Л’юр се бори сам да върне руля обратно в гнездото му. Успяхме да отидем при него, заобикаляйки подмятащи се въжета и разхлабени товари. Чух някакъв грохот и се обърнах. Видях суша. Назъбени рифове се издигаха заплашително през покрития с пяна прибой, а зад тях, в сивата светлина се виждаше брегът. Една вълна ни вдигна и ни хвърли към рифовете. Вкопчихме се в останките от кораба. „Китиуейк“ подскочи като жив и с удар заседна. Морската вода се оттичаше цяла вечност. И точно когато си помислих, че няма да издържа и ще си поема дъх, водата се оттегли.

Корабът беше изхвърлен на най-високия риф. Друга вълна нахлу в рифа, но щормът вече отслабваше и вълните се пенеха безобидно около кила. Двамата с Дженъс с дружни усилия успяхме да се изправим. Почти се смеех, защото неговата изненада, че все още сме живи, беше два пъти по-голяма от моята. Чух викове и се обърнах. С изненада видях, че Мийна и войниците, изглежда, се бяха спасили, а и моряците не изглеждаха много по-малко.

— Ей там! — извика Дженъс и посочи с ръка. Трима от нашите моряци, изглежда, бяха паднали през борда, когато корабът бе заседнал, и сега крачеха през прибоя, стигащ до кръста им, и отиваха към скалистия бряг. Видях, че единият беше Отрязаното ухо. Той изглеждаше по-силен от другите и крачеше бързо напред. Един от другарите му, изтощен и разкървавен, се хвана за крака му, но Отрязаното ухо го отблъсна и продължи към брега.

Дженъс нададе неочакван рев.

— Ах, проклети копелета!

Видях защо крещи. Стотици тъмни фигури припкаха по брега към газещите моряци. Бяха високи половин човешки бой и изглеждаха направени от твърда черупка и остри бодли. В този момент през бурното небе се показа слънцето и видях, че това са малки хора, диваци, въоръжени с тризъбци, щитове и други оръжия, направени най-вероятно от някакви черупки. Десетки от тях се хвърлиха в прибоя към моряците. Отрязаното ухо изрева и се опита да избяга, но те наскачаха отгоре му. Малко по-късно проснаха и него, и другите моряци на брега. Един от малките воини се наведе и си отряза дълго парче месо от гърчещото се, пищящо тяло на Отрязаното ухо.

Дивакът вдигна кървящо парче кожа, изкрещя някаква заплаха към кораба, после отвори уста и нагълта парчето цяло, като някой хищник. Обърна се и се наведе над Отрязаното ухо за още. Не можехме да направим нищо друго освен да гледаме как диваците ядат живи нашите другари.