Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (10)

Глава десета
Диос

През следващите няколко дни Диос и другарите й наистина имаха основание да съжаляват, че сме ги освободили. Нощите в пустинята бяха студени, костите ни боляха, през деня се молехме за хладината на нощта. Беше невъзможно да поддържаме бързото темпо, което искаше Дженъс, но, за щастие, търговците на роби очевидно бяха решили да не ни преследват. Когато слънцето залезеше и мулетата започнеха да реват от умора, ние търкахме подпухналите си очи и разбирахме, че само глупаци може да тръгнат да ни преследват. Защото очевидно бяхме обречени, както и всеки, впуснал се да ни гони. От друга страна, наоколо имаше диви зверове… макар да не мога да твърдя, че бяха от този свят. Нощем ги чувахме да вият около лагера; в дневната жега усещахме как ни следят отдалеко.

На третия ден от пътуването ни, по здрач, магическата пръчка на Касини най-сетне слабо се изви и всички се хвърлихме върху пясъка и започнахме да ровим и копаем като къртици. Изръмжах от задоволство — останалите също — когато пръстите ми напипаха мокър пясък. Загребах пълни шепи и ги натъпках в устата си, засмуках припряно. Плюех щом изсъхнеше, а после отново налапвах пълни шепи. Когато удовлетворих малко жаждата си, вдигнах очи. Все още млясках пясъка, сякаш беше сладък шербет. Видях Диос. Лицето й беше мръсно, по зъбите й беше полепнал пясък. Тя се засмя, аз също се засмях на вида й, тя намери това за много забавно и се разсмя още по-силно.

Смехът й беше хубав. Дори сега, когато пиша тези редове, го чувам и се мъча да намеря подходящото сравнение. Не беше музикален, нито като звънче или нежен полъх в свещена горичка. Тя се смееше с цялото си същество, с дълбок, излизащ от сърцето смях, който завладява всички. И наистина скоро всички се смееха. Спря ни Дженъс — нареди да копаем по-широки и по-дълбоки дупки, от които да пият и животните.

Не си починахме кой знае колко тази нощ, нито пък се освежихме, но духът ни беше по-висок. Когато един от дивите зверове започна да вие, Лайън му отговори също с вой, завиха и всички мъже и скоро единствените звуци, които се чуваха в пустинята, бяха нашите.

Докато се хранехме, Диос седеше до мен, а после направи опит за разговор. Посочи ме, каза името ми и завъртя ръка. Повтори името ми, този път с въпросителен тон.

— Аха — казах аз. — Искаш да знаеш откъде идвам. — Посочих на запад. Тя се намръщи и поклати глава, сякаш това не беше възможно. Кимнах категорично и отново посочих на запад. Докато умуваше по това, аз произнесох нейното име и повторих нейния жест. Откъде е дошла тя? Диос посочи на юг и размаха няколко пъти пръстите си към мен, за да ми обясни, че е дошла от много далеч. Вдигнах ръце и посочих на юг, после натам, където бяхме срещнали номадите, и попитах:

— Какво стана? Как ви плениха?

Диос поклати глава, озадачена от въпроса ми. Посочих китките й, опитах се да изобразя белезници и верига и отново разперих въпросително ръце. Тя разбра въпроса и красивите й очи се избистриха. Заприказва бързо на своя език, после разочарована показа с пръсти бързо движение по пясъка. На лицето й се изписа израз на блажена невинност, Диос затананика, като че ли няма никакви земни грижи. Показваше ми началото на пътуването си, обясняваше, че е имала много придружители и силна охрана. После ми показа номадите — лукави лица, зли, скрити зад ръцете й. Разбрах, че номадите са ги издебнали от засада. После Диос скочи и ни показа битка, сражаващи се войници, накрая се отпусна, за да изобрази залавянето си. Сбърчи отчаяно лице и въздъхна, сякаш потискаше ридание. Посочи на изток — натам, накъдето я бяха карали търговците на роби — и показа как пълна кесия сменя собственика си. Разбрах, че трябваше да я откарат на някъде далеч и да я продадат.

Дори с тези торбести панталони и издутата риза, с попукани устни, Диос беше забележително красива. Щеше да донесе добра пара на номадския вожд.

Замълчахме за малко, и двамата търсехме начин да продължим разговора.

— Може би аз ще мога да помогна, приятелю — каза Дженъс. Не бях чул кога се е приближил и го погледнах леко изненадан. Той ми подаде малка дървена кутия с писмени принадлежности и клекна до мен. — Ако си спомняш, по тези въпроси имам известен опит.

— Не съм много сигурен, че можеш да помогнеш — казах аз. — Доколкото мога да разбера, между двата езика няма нищо общо.

Дженъс се засмя.

— Веднъж ти казах, скъпи Амалрик, че най-добрият начин да изучиш някой език е да легнеш с жена, която го говори.

Предложението му ме ядоса.

— О, стига, Дженъс! Няма да се възползувам от положението, в което се намира това момиче. Тя очевидно е от добро семейство. Като моето, или дори по-добро, гарантирам. И очевидно е девствена. Няма да е добре, ако…

— Няма да е добре, ако точно сега се държиш така, сякаш си у дома в спокойната, скучна Ориса, Амалрик. Това е животът. Реалният живот. — Той посочи с ръка към пустинята. — Приеми го такъв, какъвто е, приятелю. Иначе ще съжаляваш, докато си жив.

Исках да възразя, но Дженъс се обърна към Диос.

— Моят приятел мисли, че ти си най-хубавата жена на света — каза той на нашия език. — Той вярва, че ти си принцеса. И може би наистина е така. Амалрик също е почти принц, така че двамата ще бъдете добра двойка.

Диос леко се намръщи на думите му, понеже не ги разбра, после се усмихна, отговори му на своя език и посочи кутията с писмени принадлежности. Дженъс я отвори. Вътре имаше чисти листа и пера за писане. Диос се засмя и ги извади. Дръпна ръкава си, каза една дума, после я повтори бавно… и я записа на един лист. Подаде ми го и ми направи знак да сторя същото.

— Ръкав — казах аз. — Ръ-кав…

— Не бъди толкова недосетлив, търговецо — обади се Дженъс. — Тя очевидно има предвид цялата дреха. Ако я карате така, ще трябва цяла нощ да си обяснявате само части от облеклото. От шева и подгъва до яката.

— Смяташ, че има предвид цялата риза? — попитах аз глупаво.

— Повече от сигурно — каза Дженъс.

Диос ни гледаше нетърпеливо. После дръпна ризата си, каза същата дума, която бе казала по-напред, и посочи буквите на листа.

— Риза — казах аз. — Риза. — Написах думата. Диос плесна с ръце от удоволствие и хвана крачола на панталона си. — Панталон — обясних аз. Диос повтори след мен:

— Пан-та-лон.

Дженъс се изправи и подхвърли:

— Не е интересно. Викнете ме, когато стигнете… до анатомията.

Почервенях от яд. Бях сигурен, че Диос е разбрала казаното от тона му. Обърнах се, търсейки начин да се извиня за похотливите бележки на моя приятел, но видях на лицето й само учудване. Тя вдигна внимателно пръст и докосна косата ми, лицето ми. Каза една дума. Не ми трябваше речник. Единствената дума, която можеше да бъде, бе… червен.

— Не разбирам защо си решил да използуваш любовно биле за красивата Мелина, Амалрик — обади се Дженъс от тъмнината. — Огнената ти коса е достатъчна за повечето жени.

Диос ме потупа по ръката и попита:

— Мелина? Мелина? — Посочи ми да напиша думата на листа.

Поклатих глава и казах:

— Хайде да оставим Мелина за друг урок. А може и въобще да не стигнем до нея.

На следващия ден привечер попаднахме на пресъхващо ручейче. Течеше в тясна клисура, от двете му страни имаше рехави дървета и шубраци. По-нагоре ручейчето прерасна в поток, растителността стана по-гъста. Водата идваше от голям самотен хълм, издигащ се високо сред равнината. На картата той беше маркиран с дебело кръстче. Може би беше, и дано да бях прав, добро място за почивка. Всички бяхме много уморени и се надявахме да е така. Все пак въпреки водата, която се стичаше по скалите, хълмът изглеждаше толкова пуст, колкото и равнината. Дженъс нареди на Мийна и хората му да са готови, в случай че хълмът е зает, и когато слънцето се мушна под тъмния си юрган, тръгнахме към върха.

Очакваше ни чудо. Хълмът всъщност бе огромен кратер с тънки стени, които предпазваха вътрешността от външните стихии. Навсякъде имаше дървета и пълзящи растения, безброй потоци кръстосваха долината надлъж и шир. Стотици животни пиеха от тези потоци; гаснещото небе беше пълно с хиляди птици, които цвъртяха и се спускаха върху милионите тлъсти насекоми.

Диос ахна очарована и посочи един от вировете, разпръснати из този миниатюрен рай. Погледнахме натам и видяхме няколко стройни антилопи да играят във водата. Между тях имаше и два тигъра. Тигрите пляскаха и се преобръщаха, размахваха лапи във въздуха и се бореха като малки котенца, без да обръщат никакво внимание на естествените си плячки. Обзе ме чувство на спокойствие и радост и неочаквано ми се дощя да се присъединя към тяхната игра. Диос се усмихна и попита нещо на своя език. Аз също се усмихнах на искрящите й от щастие очи.

— Щастлив — казах аз. — Много щастлив.

— Щастлив — повтори тя. После добави: — Да… Щастлив. Диос много щастлив. — Това беше първото изречение, което каза на орисиански.

Тъмнината и предпазливостта не ни позволиха тази нощ да слезем долу. Пътят беше дълъг и спускането бе много опасно. На сутринта Мийна изпрати Лайън на разузнаване, за да сме сигурни, че наоколо не се крият никакви врагове. Зачакахме почти без да разговаряме; всички бяхме доволни да се отпуснем спокойно. Аз и Диос прекарахме няколко часа в обогатяване на речника си: сочехме животните, цветята и дърветата и ги назовавахме.

Лайън се завърна по тъмно. И той, и хората, които бяха слезли с него, се смееха и шегуваха, само дето не подскачаха от радост — досущ палави агънца, а не войници.

— Единствената грешка, която можем да направим, капитане — каза Лайън, — е да сме толкова глупави, че да си тръгнем оттук. — И ни описа чудната картина на всичко видяно през деня. Долината била пълна с живот: тревопасни и хищници, влечуги и земноводни, гризачи с остри зъби и месоядни със зъби като игли; сенчести плодни дървета; какви ли не цъфтящи растения; безброй насекоми, смучещи нектар. — Ама просто не можете да си представите, капитане — каза Лайън. — Единственото, което липсва, са хората. Няма никакви хора. О, да! И още нещо. Наистина интересно. Онези тигри и сърните, дето ги видяхме вчера да си играят. — Дженъс кимна. — Всичко в цялата долина е така. Животните, дето трябва да се крият, си ходят съвсем спокойно. А пък зверовете, дето трябва да ги гонят и убиват, не им обръщат внимание.

— А как се хранят? — зададох аз въпроса, който беше на устата на всички. Лайън ококори очи и не отговори.

— Виж, това е най-странното. Както казах, всичко беше мирно и тихо цял ден. Но точно преди да си тръгнем всичко се промени. Сърните се плашеха и бягаха. Тигрите ги гонеха. И навсякъде така. Тревопасните побягнаха, търсеха място да се скрият, а хищниците ги гонеха. Но най-странното беше, че хищниците, изглежда, избиваха само колкото могат да изядат… и толкова. После изведнъж цялото вълнение спря. И всичко стана тихо и мирно както преди. — Той се почеса по главата, на лицето му се появи глуповата усмивка. — Голяма идиотщина, нали?

Погледнах Касини. Бях обезпокоен от чутото.

— Магия ли е?

Касини поклати глава.

— Не чувствам чуждо… присъствие. Но имам усещане за… благополучие? Да. Това е. Благополучие. Но не мога да кажа какъв е източникът за него. От друга страна, всички магии, които направих за нашето благополучие, може да са се съединили, за да ни предпазят. — Той посочи стените на кратера. — Може би това кръгло място е помогнало заклинанията ми да се концентрират.

— Значи всички животни изведнъж са станали кротки, щом си се изправил над кратера, така ли? — изсумтя Дженъс. — Покорени от появата на великия жрец? Стига, Касини, ако това е обяснението, значи най-добре твоите началници в Ориса да напишат нови свещени текстове.

Касини се навъси.

— Достатъчно — намесих се аз. — Вместо да си задаваме въпроси и да спорим, предлагам всички просто да се наслаждаваме на това, на което сме попаднали. Можем да останем тук да си починем и да се възстановим. И то колкото си искаме. Това е единственото, което има значение.

— Точно така! — викна Лайън. Мийна го изгледа намръщено. — Добре де — продължи войникът. — Нямам намерение да си пъхам носа там, където не му е мястото. Но предложението на господаря Антеро е разумно. Долу е направо чудесно. Хайде утре да слезем и ще видите.

На следващия ден слязохме в кратера още преди росата да се е вдигнала. Въздухът беше свеж и сладък, птичите песни чисти и ясни. Всичко, в което ни беше уверявал Лайън, беше вярно. Този ден дори не построихме истински лагер, а само свалихме товара от мулетата и те зареваха от наслада, втурнаха се в близкия вир и заритаха. Два големи гущера, всеки дълъг три човешки боя, излязоха от водата да ги гледат как играят и раззинаха зъбатите си усти — толкова широки, че можеха да погълнат цяло муле. Мулетата не им обърнаха никакво внимание. По някакъв начин бяха разбрали, че са в безопасност. След малко и ние бяхме сред тях, зарязали цивилизацията на брега заедно с дрехите си. Държахме се като глупаци, смъкнали от плещите си бремето на дългото пътуване.

Гмурнах се под вода и заплувах. Наслаждавах се на хладните милувки по корема и хълбоците си. Водата беше толкова чиста, че ясно виждах крайниците на другарите си, както и телата на гущерите и набитите им яки крака. После видях сенчесто устие, което водеше настрани от вира. Излязох на повърхността да поема въздух, гмурнах се отново и заплувах по него. Бреговете бяха ниски, меки, покрити с мъх. Всяко орисианско дете се учи да плува в нашата голяма река още от раждането си. Дечицата, които едва ходят, плуват в такива течения, в които на други места не смеят да влязат и големи мъже. Не бях по-различен от другите орисианци и много обичах да плувам под вода, като задържах дъха си докрай, за да мога да се запозная с чудесата край мен. Накрая все пак почувствах, че трябва да поема глътка въздух.

Размахах лениво крака и бавно се отправих към повърхността. Близо до брега видях две стройни бедра. Бяха на жена. Смугли, дори златистокафяви, те се съединяваха в черно петно. Над тях лъщяха меки полукълба и тесен кръст. Без всякакъв умисъл или цел аз изплувах, наслаждавайки се на гледката. Излязох на повърхността, отворих уста да поема въздух и чух кискане, после плисък и вместо въздух нагълтах вода. Задавих се и с широко отворена уста се запрепъвах към брега, кашлях и бършех очи. Чух как някой зацапа към брега. Когато успях да си поема въздух и отворих очи, не видях никого. Но знаех кой е тук.

Чух гласа на Диос откъм провисналите върбови клони.

— Аз вижда Амалрик — викаше тя. Видях между вейките красивите й гърди. Тя видя, че я гледам, и придърпа клонките до тялото си. Намръщи се, после се засмя.

— Амалрик вижда Диос. Амалрик щастлив?

— Много щастлив — отговорих аз и за първи път истински оцених възгледа на Дженъс за общуването ни.

Тя ме посочи с пръст, погледнах се и видях, че съм гол. Водата стигаше едва до средата на бедрото ми.

— Диос много щастлива. Амалрик хубав.

Изгледах я глуповато: лицето й изчезна. След миг откъм върбата към мен полетя дълга риза, цялата покрита с кръпки. Облякох я. Беше до коленете ми.

— Амалрик сега дойде говори Диос — извика тя. Изкачих се по брега и я намерих легнала там. Беше си изпрала и закърпила дрехите толкова добре, че човек трудно можеше да си представи как доскоро бяха почти парцали. Диос потупа земята до себе си. — Говори на Диос — каза тя. Вече заповядваше. Можех само да се подчиня.

Надеждите ми обаче не се оправдаха, защото щом седнах, тя извади дървената кутия.

— Диос учи много повече… — Тя се навъси, промърмори нетърпеливо нещо и грабна речника от кутията. Малкият й красив розов пръст бързо го запрелиства. — Аха — извика тя и посочи една заврънкулка. — Диос научи много повече… думи. — Тя ми се усмихна, очите й блещукаха. — Да?

— Да — казах аз. После си спомних съвета на Дженъс за уроците по анатомия и хванах малкия пръст на крака й. — Пръст — казах аз. — Пръст.

Диос прилежно повтори:

— Пръст. — Записа думата в речника и ми го подаде да я напиша и на орисиански. Придвижих ръката си по-нагоре.

— Прасец — казах аз. — Прасец. — Тя ококори очи, когато разбра намерението ми. После примижа. Засмя се високо и повтори:

— Прасец.

Вдигнах ръката си още по-нагоре.

— Коляно.

— Коляно — отговори тя, но почувствах как мускулите й се стегнаха — готвеше се да предпази следващия обект на изследването ми. Вместо да продължа към него, аз докоснах рамото й и казах:

— Рамо. — Тя ме погледна странно, изненадана от промяната на тактиката ми.

— Рамо — повтори Диос предпазливо. Наведох се към нея и тя не се отдръпна.

— Целувка? — попитах аз и доближих лицето си още повече.

— Целувка? — отговори тя шепнешком. Устните ни леко се допряха. Трепнах, когато почувствах колко са меки. Сложих ръката си на врата й и я притеглих по-близко, за да пия по-дълбоко от тези прекрасни устни. Почувствах на гърдите си една малка ръка, която нежно ме отблъскваше. Подчиних се, леко задъхан.

— Няма повече целувка — каза тя, но гласът й беше дрезгав, а гушата й почервеня от страст. — Амалрик учи Диос думи. Не целувка.

Кимнах и взех речника, а умът ми се бореше да възстанови нарушеното равновесие. Диос забеляза объркването ми и ме потупа по ръката.

— Целувка хубав — каза тя. — Прави Диос щастлива. — Тя приглади дрехите си и превзето се изправи. — Учи целувка по-късно. — И докато надеждите ми се отправиха към бъдещето, Диос отново се засмя. — Много по-късно… Може би…

Вечерта Дженъс настоя тримата с Касини да поговорим за експедицията.

— Мисля, че ще бъде разумно — каза той, — ако се разберем още отсега за някои неща. Например колко ще останем тук. И какво поведение ще имаме през това време.

— Зная с какво нетърпение очакваш отново да тръгнем, Дженъс — казах аз, — но преди това имаме нужда от почивка. Съмнявам се пътуването да стане по-леко и в колкото по-добра форма сме, толкова по-големи ще са шансовете ни за онова, което ни предстои.

— Няма да оспорвам това — каза Касини. — Озадачен съм обаче от думата „поведение“.

— Говоря за споразумението, което, изглежда, са постигнали съществата, живеещи в този кратер — каза Дженъс. — Мисля, че трябва да следваме техните правила, ако мога да употребя тази дума, и също да ограничим нашето ловуване.

Касини го погледна свирепо.

— Какво те кара да мислиш, че безсловесните зверове могат да направят такова споразумение? — присмя се той. — Спокойствието, което виждаш, е единствено в наша полза.

— Все още ли мислиш, че това е твое дело? — попита Дженъс, без да си прави труда да прикрие отвращението в гласа си.

— Какво друго логично обяснение може да има? — отговори Касини. — От момента, в който напуснахме Ориса, аз правя заклинания, за да осигуря нашата безопасност и благополучие. Освен това ние имаме мощната благословия на Съвета на жреците. Досега тези две неща ни предпазваха от стрелите, намираха ни вода в самото сърце на пустинята. А сега ни дават отсрочка.

Вместо да възрази разгорещено, Дженъс се замисли над думите му.

— Помогни ми, мой учени жрецо — каза той, което изненада не само мен, но и Касини, тъй като в тона му нямаше никаква подигравка, — да видя мъдростта на твоята логика. Без да разкриваш някакви големи тайни на своя занаят, как избираш заклинанията си? И как разбираш какъв може да бъде крайният ефект от дадена магия?

— Това е много просто за онези, които са надарени с жречески талант — каза Касини. — Ние изучаваме, под мъдрото ръководство на върховния жрец, всички писани заклинания, а после ги запаметяваме.

— Но сигурно съществуват безброй много заклинания — каза Дженъс. — Дори за един жрец не е ли много трудно да ги запомни?

— Разбира се — отговори Касини. — Точно поради това има повече или по-малко силни жреци. Аз например имам отлична памет. Не искам да се хваля, но това ми качество оцени още първият учител, когато бях приет всред братята-жреци. Обаче онези, които нямат такава дарба, а дори и аз не мога да помня абсолютно всичко, просто трябва да отидат в архивите, където се съхраняват всички заклинания.

— Когато пътуваш — отбеляза Дженъс, — не можеш да носиш със себе си библиотека.

Касини посочи с пръст челото си.

— Всичко съхранявам тук — каза той. — Това е една от причините, поради която вие сте щастливи, капитане, че именно аз бях помолен да се включа в тази експедиция.

— Да, разбирам, че сме щастливи — отговори Дженъс. — Аз обаче искам да ми отговориш направо на един въпрос. Заклинанията, които използуваш, са зазубрени. Мъдростта, както се казва, идва от древността чрез старите книги.

— Правилно — каза Касини. — Ние знаем, че те ще действат, понеже винаги са действали. Няма значение защо. Не е възможно хората да разберат тези неща. Само боговете могат да знаят защо.

Дженъс го гледаше втренчено. Касини се изчерви, разбирайки къде го е отвел разговорът.

— Значи не може да се каже защо попаднахме в този малък рай. Или нещо изпускам? — попита Дженъс. Касини запелтечи, но не можа да намери отговор. — Значи не знаем — продължи Дженъс — дали мирът, който намираме тук, е дело на хора, или дело на зверове. Вярно ли е?

— Вярно е — отговори Касини с нежелание.

— Тогава предлагам да не се допитваме повторно до боговете — каза Дженъс. — Предлагам да се подчиним на тукашните правила, все едно че са наложени от самите богове.

— Мисля, че това е най-безопасното нещо, което можем да направим — казах аз. Бях категорично на страната на Дженъс. — Освен това, дори Дженъс да греши, няма да се случи нищо лошо. А не можем да кажем какво ще се случи, ако е прав.

— Много добре — съгласи се Касини, като скърцаше със зъби. — Ще направим както казваш.

— И всички ще спазваме часовете, нали? — настоя Дженъс.

— Да — каза Касини и стана преди Дженъс да го хване в други словесни уловки.

— Не е учудващо, приятелю — каза Дженъс, — че в изучаването на нещо толкова важно като магията въобще няма никакви закони… освен закона магьосниците да пазят в тайна знанията си.

— Предполагам, че такова е естеството на нещата — отвърнах аз.

— Наистина ли мислиш така?

Започнах да отговарям, после поклатих глава.

— Кой може да каже? Когато бях дете, подлудявах учителите си с такива въпроси.

— А сега, когато си зрял мъж?

— Аз не съм Касини — отговорих му. — Не е необходимо да хитруваш. Кажи си направо какво имаш предвид. Нали виждам, че ти се говори за това.

Дженъс се засмя на прозорливостта ми.

— О, всеки човек обича да се слуша като говори! — каза той. — Сигурно има някакъв малък демон на самовъзхищение, който лудее от радост при звука на собствените ни гласове. — Той пийна сладка вода от една кратуна и ми я подаде и аз да пия. — Аз наистина имам собствени теории, както ти се досети, и те отиват много по-далеч от празното бръщолевене на Касини, че магиите действат, защото винаги са действали.

Кимнах му да продължи.

— Аз вярвам, че в основата на всичко лежат някакви принципи — каза Дженъс. — Един от тях е, че всяко нещо създава подобно на себе си нещо, от което следва, че последствието прилича на своята причина. Друг такъв принцип е, че нещата, които веднъж са били в контакт, ще продължат да си въздействат независимо колко голямо е разстоянието между тях. Един пример може да илюстрира и двата принципа: ако един жрец реши да унищожи някого, той се опитва да вземе нещо лично, къдрица от косата например. Такова нещо се опитаха да направят с теб в Ликантия. Тогава той прави подобие на врага с косата като част от подобието и после го атакува… чрез изгаряне например. Ако това бъде извършено правилно, врагът силно ще пострада и може дори да умре.

— Черна магия — промълвих аз.

— Не, просто пример за законите на жреците — каза Дженъс. — Те делят магията на черна и бяла. На добра и лоша.

— А ти не мислиш ли, че има разлика?

— Никаква. За онзи, който се опитва да унищожи своя враг, магията е добро нещо. С други думи, бяла. За жертвата, разбира се, повече от сигурно е черна. Мисля, че единствената разлика е от коя страна се гледа.

— Защо се обременяваш с такива неща? — попитах аз — Защо не престанеш да им обръщаш внимание?

— Защото са средство за постигане на определена цел — отговори Дженъс. — Заинтересувах се от тях, когато бях роб, и искам да усвоя магиите, които контролират живота, за да не може някой да ми го отнеме ей така, от каприз.

Поклатих глава.

— Смяташ ли, че е безопасно? Или още по-точно… разумно?

— Нито едното, нито другото — отговори Дженъс.

— Защото според една друга моя теория всяко заклинание се отразява и на заклинателя. Така че накрая, след много заклинания, магьосникът ще разбере, че неговото същество също е увредено. Бедата е, че магията е много съблазнителна наука… защото вярвам, че някой далечен ден тя ще стане наука. Който някога се е срещнал с цел, която не може да се отхвърли, той е готов да рискува всичко.

Спомних си за любовното биле и Мелина и не можех да не се съглася.

— Какво очакваш да постигнеш с това проучване? — попитах аз.

— Да постигна целта си — отговори тихо Дженъс. — И нищо повече. — Той гледаше замечтано огъня. — В бъдеще ще има по-умни хора, Амалрик. Хора, които ще изследват всички закони… от магьосническите до онези, които наричаме природни. Защо реката тече надолу, а не нагоре по планината? Защо една тояга с камък под нея може да повдигне предмет, който не може да се помръдне с голи ръце? Как се открива вода с пръчка? Как може да се хванат духовете на вятъра в кожена торба и по-късно да се пуснат, за да издуят платната? Може би съм глупак, но според мен съществуват закони, на които тези неща се подчиняват. И няма ли да е чудесно, приятелю, ако те са едни и същи? Ако няма разлика между материалното и духовното?

— Наистина ли мислиш така? — попитах аз изненадан.

Дженъс се изкиска.

— Не. Би било много лесно. Но ако живееш толкова дълго, че да срещнеш тези бъдни мислители, не се изненадвай, че поне някои от нещата, които казах, може да се окажат верни.

С това разговорът ни завърши, но — много пъти след краткото време, прекарано в рая, мислих върху тези му думи. Възгледите на Дженъс събудиха у мен огромна надежда. Ако наистина съществуваха правила, ако магията се подчиняваше на закони, които могат да се научат от всеки мъж или жена, това би било голям дар за всички. Ако този ден някога дойдеше, той щеше да отнеме властта на жреците над обикновените хора като мен! Властта, която бяха имали над моя брат! Хрумна ми и друго: може би Дженъс търсеше нещо също толкова ценно, колкото Далечното царство.

Чух Диос да се смее до съседния лагерен огън и мисълта ми изчезна.

Следващите дни отлетяха бързо и бяха едни от най-щастливите в моя живот. Лесно се приспособихме към приятния начин на живот в кратера. Хранехме се с плодове и ядки, плувахме и лудувахме с животните и ги убивахме само през определените часове, когато преследвани и преследвачи се връщаха към обичайните си роли. Изстъргахме от себе си всичката натрупана през тежкото пътуване мръсотия, изпосталелите ни тела се наляха с плът.

Диос и аз се сближихме. Тя беше красива и по-рано, но под благотворното влияние на този истински рай стана направо очарователна. Бедрата й се наляха, кожата и косата й блестяха от здраве, искрящите й очи запълваха празнината на липсващите думи. Другарите ни се правеха, че не ни забелязват, когато се разхождахме ръка за ръка из благодатния кратер. Имаше десетки ромонливи потоци и тучни долини, които ни канеха да ги посетим, и ние май ги обиколихме всичките. Продължихме и с уроците, но сега те вървяха по-бързо и за кратко време толкова напреднахме, че преминавахме неусетно от нейния майчин език на моя, сякаш бяхме израсли заедно.

Разбрах, че Диос е принцеса, както и предполагах. Майка й управлявала малкото княжество Салкей. Мъжете от нейния народ били по-добри в домакинството и ежедневието и се грижели за палатките и приготвянето на храната. Но на война всички трябвало да се бият. Жените били разузнавачки, ръководители, военноначалници. По политически причини майка й я сгодила за благородник от друго племе. Диос отивала на сватбата си когато ги нападнали търговците на роби.

Бях много разстроен, когато разбрах за предстоящата й женитба. Но Диос бързо ме успокои. Обясни ми, че „благородникът“ бил момченце на шест години и тъй като тя била сред чужди мъже толкова дълго без подходяща придружителка, нямало никаква надежда да я одобрят за негова жена. Заболя ме, когато чух това. Заради нея.

Тя обаче се разсмя и каза:

— Това просто означава, че вече не съм длъжна да се омъжа за малко момченце. В моя собствен род не е толкова важно момичето да е девствено. Девствеността е важна само за… другите. За търговците на роби например. — Тя потрепера. Те щяха да ме продадат, за да бъда поднесена като жертвен дар за плодородие. — На лицето й се появи тъжна усмивка. — Ако не бях девица, поне щях да имам по-голям шанс да остана жива. — Диос ме погледна замислено. Чудех се какви ли мисли се въртят в ума й. Тя въздъхна.

— В някои отношения беше по-лесно, когато нашите… думи… бяха по-малко.

— В кои отношения? — запитах аз. Диос поклати глава и каза:

— Няма значение.

Въпреки че не отговори на въпроса ми, знаех какво има предвид. От времето, когато я целунах на брега, бях станах изключително внимателен. Възможността да си говорим вече ме привличаше по-силно, отколкото страстта. От непринудените ни разговори разбрах, че сме станали приятели. После се сближихме още повече, а когато Диос ми разказа за пътуването и пленяването си, изпитах нужда да й разкажа и за нашата цел.

— Далечното царство! — възкликна тя. — Наистина ли си решил да го намериш? — Очите й бяха пълни с възхита и благоговение.

— Ако волята на боговете е такава — отговорих аз.

— Сигурен съм, че е такава — каза тя, — иначе нямаше да стигнеш чак дотук. В Салкей казват, че когато нашият народ и всички други народи се обединят с Далечното царство, ще настъпи краят на всякакво насилие. Няма да има никакви убийства, никакви войни.

— Никакви войни? — Засмях се. — Хубава мисъл. Страхувам се обаче, моя прекрасна Диос, че войната е постоянна злочестина и няма нищо общо с тъмните сили, които, както казват, се борели срещу просветения народ на Далечното царство. Войната може да е магия. Дори лоша магия. Но убиването е естествено състояние на всички същества. То не се нуждае от помощта на тъмни сили.

Вместо отговор Диос ми посочи извора, който бълбукаше в корените на голямото дърво под нас. Една хиена се правеше на уплашена до смърт от някаква тлъста млада маймунка.

— Тук не е така — каза Диос.

Не можех да възразя нищо.

После, съвсем неочаквано, Диос заяви:

— Трябва да го видя. Ще дойда с теб.

— Невъзможно! — възразих аз разтревожен.

— А какво ще правиш с мен? — попита тя. Основателен въпрос, който от известно време избягвах да си задам. — Не можеш да ме изпратиш в Салкей. Не можеш да се върнеш обратно… много е далече; няма никакъв начин да се присъединя и към някой търговски керван, защото в тази безлюдна страна няма кервани. За теб единствената възможност е да вървиш напред. Значи най-разумно е да ми дадеш оръжие — аз съм опитен войн, както всички жени в Салкей — и да ти помагам по време на пътуването, вместо да съм просто допълнително бреме.

Отново нямах какво да възразя. Засмях се, а тя се обиди, така че й обясних колко ми напомня за моята собствена сестра, Рейли, с войнишкия й навик да говори ясно и само по същество.

— Сестра ми ще ти хареса — казах аз.

— Сигурна съм, че ще ми хареса — каза тя. Или поне така ми се стори, защото говореше толкова тихо, че не бях сигурен.

— Моля? — попитах аз.

Тя отвори уста да отговори, после поклати глава.

— О, Амалрик! Всички орисианци ли са такива?

— Какво искаш да кажеш?

— Стига вече! — изкрещя тя. — Какво трябва да направи една жена, за да получи целувката, която си й обещал?

И се хвърли върху мен. Беше малка, но ме събори на земята, устните й се впиха в моите. За момент се сащисах, но само за момент, тъй като пламенната женска плът притисната о мен, и огънят, който толкова дълго беше тлял, избухнаха. Задърпахме дрехите си, докато помежду ни не остана нищо. Претърколих се върху нея, тя разтвори широко крака и подигна бедра, за да ме поеме. Обезумях. Усетих съпротива, чух стенание и реших, че е от болка; опитах се да се отдръпна. Но ръцете й ме хванаха за хълбоците и ме задърпаха още по-навътре. Съпротивата изчезна, лудостта отново ме завладя и аз продължих все по-бързо и по-силно. Бедрата ни се удряха, устата и ръцете ни се търсеха като побеснели.

Любихме се цяла нощ. Сутринта се изкъпахме, закусихме набързо, отделихме се от другите и пак се любихме до пълно изтощение. С всеки изминат ден страстта ни се усилваше, както и нашата любов. Вече не се поставяше въпросът дали тя трябва да участва в пътешествието. Сега ви казвам, че ако бях върховен жрец, бих направил такава силна магия, която да ме върне в онези дни с Диос в спокойната пустош на тайнствения кратер. Бих живял там с нея до края на земните си дни.

Не зная колко дни престояхме там, защото бях прекалено погълнат от Диос, за да ги броя. Но когато дойде краят, загубих нещо ценно, нещо, което вече никога не можах да намеря през целия си дълъг живот.

Часът, когато всички същества се връщаха към своята обичайна природа и начин на хранене, беше отминал. По време на пребиваването си в кратера педантично бяхме спазвали нашата част от споразумението. През този ден бяхме убили две антилопи и хванали малко риба. Изпекохме ги и ги изядохме с удоволствие, а месото, което ни остана, сложихме на скари да се суши. Двамата с Дженъс се бяхме излегнали на един склон и се наслаждавахме на последните слънчеви лъчи, доволни от хубавата вечеря. Касини слагаше нова тетива на лъка си. Една от антилопите беше паднала от негова стрела и той бе изключително доволен. Беше странно един жрец да изпитва такова удовлетворение от неща, които обикновените хора трябва да вършат, за да си осигурят ежедневното съществувание, но Касини се перчеше, като че ли беше първият ловец на света.

Чух Диос да вика от радост и се надигнах на лакът. Тя стоеше под едно плодно дърво и сочеше към клоните.

— Виж тази маймуна — викаше тя. — Чудесна е. Вдигнах поглед нагоре и я видях. Беше се настанила на един клон, гризеше зрял плод и се караше на Диос. Окраската й бе изненадваща — животинчето сияеше в зелено и червено, синьо и златно, всичко това размесено като в шарка на килим.

— Никога не съм виждал такова нещо — каза Дженъс. Станахме да я разгледаме отблизо.

С крайчеца на очите си видях, че Касини също стана, стиснал лъка в ръка, но не му обърнах внимание. Отидохме при Диос под дървото. Маймуната скачаше от клон на клон, а ние се смеехме лудориите и.

— Точно колкото за една чудесна шапка — каза Касини зад гърба ми.

Обърнах се слисан.

— Какво… — И с ужас видях, че беше вдигнал лъка и го опъваше.

— Касини, не! — извика Дженъс.

В този миг Касини пусна стрелата. За момент помислих, че няма да улучи, защото маймуната скочи от един клон на друг. Но в такива моменти щастието рядко се усмихва на човек или животно и ние гледахме безпомощно как стрелата излита и се забива в гърдите на животното. Маймуната изпищя от болка и ужас като малко дете. Изстинахме. Касини бе извършил истинско убийство.

Маймунката падна в краката му. Той я вдигна, лицето му светеше от радостта на победата.

— Дори не използувах заклинание върху стрелата — похвали се жрецът.

Диос стоеше и го гледаше. Очите й бяха изпълнени с ужас, устата й разкривена от мъка.

— Дявол да те вземе, Касини! — изкрещя Дженъс. — Ти наруши споразумението.

Касини вдигна рамене.

— Е, и какво? То и без това беше глупаво. А сега имам кожа за хубава шапка, която да пази главата ми от горещото слънце.

Дженъс вдигна юмрук. Диос хвана дръжката на ножа си. Усетих как в сърцето ми се надига такава ярост, че ако имах подръка оръжие, щях да убия Касини. После ме обхвана отвращение и се обърнах да повърна. В този момент се разнесе ужасен рев. Някой изкрещя от ужас. Обърнахме се и видяхме другарите си да бягат. Един тигър тичаше по петите им.

Дженъс се спусна към тях и пътьом грабна една главня от лагерния огън. Хвърли я в муцуната на тигъра. Звярът изрева, прескочи през хората и изчезна сред дърветата. Едва беше преминала тази опасност и чухме да реват други разярени зверове.

— Какво става? — извика Диос и изскимтя от болка, защото от клоните на дървото излетя тежък плод и я удари по ръката. Последваха го дузина други, после от дърветата се изсипа истинска градушка. Не можехме да видим нападателите, но чувахме разгневени маймунски крясъци. Бяха стотици — толкова много, че дърветата се извиваха под тежестта им. Чувахме и другите зверове от кратера да призовават за отмъщение. Два големи гущера плуваха към брега на езерото. Там към тях се присъедини глутница хиени. За броени секунди брегът загъмжа от месоядни животни, които се събираха за атака.

— Бягайте! — извика Касини и се спусна към лагера. В този момент небесата се отвориха и се изсипа истински потоп. Дъждът беше толкова силен, че не можех да дишам. За наша радост обаче той попречи и на животните, които побързаха да се скрият на сушина. Знаехме, че отсрочката ще бъде кратка. Щом бурята преминеше, те щяха да подновят атаката. Нямаше никаква надежда групата ни да устои срещу обединените сили на кратера. Разговорите и обсъжданията какво да правим по-нататък бяха излишни. Под блясъка на светкавиците, които раздираха небето, и екота на гръмотевиците, мокри до кости, ние натъпкахме багажа си във вързопите, качихме го на мулетата и побягнахме.

Двамата с Диос спряхме на ръба на кратера. Обърнахме се да хвърлим последен поглед към мястото, където бе разцъфтяла нашата любов. Но в бурята не се виждаше нищо. Дженъс дойде зад нас и ни прегърна през раменете. Утешителна прегръдка на приятел. Тримата постояхме, загледани в кратера, а дъждът се лееше върху окаяните ни фигури.

— Време е да тръгваме, приятели — каза накрая Дженъс. — Хайде.

И ние тримата се обърнахме и напуснахме рая.