Алън Кол, Крис Бънч
Далечно царство (20)

Глава двайсета
Оспорваните земи

Проходът през Юмрука на боговете беше почти толкова равен, колкото изглеждаше, когато двамата с Дженъс го видяхме първия път отдалеч. Изкачваше се около „кокалчето“ на показалеца и се губеше в планините. Както преди, и за разлика от видението в Ориса, Юмрукът беше без сняг. Спомних си, че Дженъс се беше опитвал на няколко пъти по време на зимуването на втората експедиция в Уоумуа да го изследва, и го попитах докъде е стигнал преди снежните бури да го върнат.

— Не съм стигал дотук — отвърна Дженъс. — Бях доста по-надолу. Но не снегът ме спря, а ветровете и ледените бури. През зимата откъм върховете духат силни ветрове и снегът не се задържа дълго върху скалите.

Преходът беше лек: не беше необходимо човек да е атлет, за да преодолее дефилето. Отбелязах това със задоволство, тъй като повечето търговци са възпълнички и не признават друго освен печено месо и червено вино. Нямаше да е трудно и за тежко натоварените животни, които щяха да носят орисиански търговски стоки за Далечното царство. Вярно, от скалите се бяха изтърколили големи камъни, но тъй като проходът беше широк почти два хвърлея, тези препятствия можеха да се заобиколят много лесно. Един малък водопад изливаше водите си отгоре и видях, че някой е наредил камъни, за да се образува вир. Значи по този път бе пътувано преди… и пак ще се пътува.

Изкачвахме се нагоре в планината. Вече не можехме да виждаме долината и прокълнатия град зад нас. Проходът ставаше все по-тесен. Започнах да се безпокоя да не би да сме тръгнали по задънен път, въпреки че вирът, който бяхме видели, говореше за обратното, и се успокоих чак когато скалите пред нас отново се раздалечиха.

Дженъс крачеше начело на колоната, аз бях непосредствено след него; останалите заедно с животните вървяха в колона отзад. Над нас се изтърколи камъче. Обърнах се. Един от стрелците беше запънал лъка си и гледаше нагоре. Не видяхме нищо освен голи сиви скали. Може би нямаше нищо, но станахме по-предпазливи. Проходът се разширяваше, но ставаше и по-стръмен и усетих, че се задъхвам. Пътят водеше към билото и реших, че като стигнем горе, където в средата на прохода се виждаха два огромни обли камъка, ще трябва да си починем. Бях обхванат от нетърпение, но Мийна не веднъж и дваж ни беше казвал, че прибързаността води само до „произшествия, засади и брак — все неща, които трябва да се избягват“. Доказателството не закъсня. Задъхан, аз вече не обръщах внимание на нищо освен на следващата си стъпка, когато чух предупредителен вик. Видях единият от двата огромни обли камъка на билото да се търкаля към нас. Беше набрал скорост, подскачаше и се мяташе от една страна на друга. Но предупреждението беше дошло навреме и ние успяхме да се отдръпнем и да махнем животните от пътя му, без да пострадаме. Камъкът затрещя надолу и се изгуби. Побързах да настигна Дженъс.

— Камъните — отбеляза той очевидното — не се местят сами.

Дженъс заповяда всички стрелци да опънат лъковете си и постави четирима зад мен, всеки със задача да следи определено пространство над нас. Нареди също Лайън да застане втори в колоната. Вървяхме към билото с надежда да видим достъпен терен и да открием най-големите градове на Далечното царство. Вместо това видяхме още планини, а в далечината проходът се извисяваше още нагоре.

Внимателно огледахме мястото, където камъкът беше лежал хилядолетия, преди да избере момента да се изтърколи. Нямаше никакви следи от лост или греда, което да намеква за човешка намеса. Може би беше чисто съвпадение или, както бях започнал да подозирам, магия. Може би вече бяхме засечени от нашите невидими врагове. Но никой от нас и особено Дженъс не чувстваше някакви признаци на магия. Движехме се предпазливо през дефилето. Проходът още един път се стесняваше, после се разширяваше и се изкачваше към поредното било. Бяхме точно в средата на теснината, когато се чу грохот. Помислих, че е гръмотевица, и вдигнах глава към безоблачното небе. Тогава разбрах причината: към нас се спускаше каменна лавина. Извиках — един от безчетните викове — и побягнах със съзнанието, че трябва да се спася от този капан; трябваше да избягам там, където клисурата отново се отваряше, та големите колкото къщи камъни и чудовищните плочи, които се търкаляха надолу, да не ме смажат. Последният в колоната — Мийна, който смело вървеше нагоре — тъкмо беше напуснал опасната зона, когато лавината се разби на пътя; камъните затрещяха в демонична какофония.

Бавно срутването спря, ехото замря, прахта се слегна. Засрамен от моментния страх, аз се овладях и бързо преброих хора и животни. Слава на Те-Дейт! Реших да направя богато жертвоприношение веднага щом преминем тези планини — всички бяхме оцелели, както и нашите животни и товари. Лавината беше започнала малко късно. Никой не искаше да повярва, че двете събития, само минути едно след друго, са проста случайност. Тук поне бяхме на сигурно място — скалите от двете ни страни бяха доста полегати и по тях нямаше никакви камъни. Тъкмо се канех да попитам Дженъс как ще продължим и дали има някаква военна стратегия за преминаване през проходи, каквито, изглежда, има за всичко друго… когато се чу рев, сякаш викаха самите планини.

И тогава видяхме великана. Общоприето е едрите хора да се наричат великани, както и всяко племе, чиито хора са с ръст над нормалния. Но този беше истински великан. Дори и като допуснем, че планинският въздух го увеличаваше, той беше три пъти по-висок от орисианците и широк почти половин човешки ръст. Отначало можеше да бъде взет за огромна маймуна, тъй като изглеждаше покрит с козина. Беше на малко повече от един хвърлей от нас. Вдигнахме оръжия и великанът се скри зад един камък. Той отново извика на някакъв непознат език и звукът префуча като самотен планински вятър. Когато скочихме да се скрием, установих, че съм възвърнал спокойствието си.

Хладнокръвно размислих какво точно се беше случило и заявих:

— Слагам бас, че ни казва да се върнем, да напуснем „неговите“ планини.

Дженъс кимна в знак на съгласие и издаде заповеди — разбира се, че военните си имаха стратегия за преминаване през проход, когато има съпротива.

— Ще има и други — каза Дженъс на Мийна. — Най-вероятно е да са горе, за да осигуряват прикритие на този.

Мийна кимна, че разбира, и Дженъс му изложи плана. Не казах нищо, а слушах с половин ухо и в същото време размишлявах за нещо по-разумно. Дженъс каза, че той, Мийна и онзи, който беше най-близко до катерачите — нашият учител по музика, който обичаше да се качва по стени, Хебръс — ще заобиколят великана в гръб; на другите също възложи специални задачи, като кратко и ясно обясни какво да правят и кога да го правят.

— Готови сме, господин Антеро — каза той официално, както често правеше, когато възникваха проблеми и наблизо имаше войници, които можеха да чуят. — Ще поемете ли командването на главната група? Ние тримата ще дадем знак, когато заемем позиция, и ще чакаме вашия отговор.

— Дженъс… може би ще помислиш, че или съм полудял, или неочаквано съм се разкиснал — отговорих аз. — Ела настрана.

Отведох го малко встрани и му изложих една напълно различна стратегия. Той се намръщи.

— Не ми харесва — заяви той, след като отдели на моя план няколко секунди привидно размишление. — Ако те нападне и… всичко, достигнато досега, отива по дяволите.

— Не, няма — отговорих аз. — Ако се случи най-лошото, тогава ти ще поемеш експедицията и ще вземеш необходимите мерки. Никой няма да ти търси сметка. Така съм наредил на Рейли, на братята ми и на Еко. Ти не само ще можеш да говориш от мое име, но и за хората на Ориса ще имаш същата власт, каквато имам аз.

Дженъс погледна настрани. Беше развълнуван.

— Ти… ти ми оказваш неизмерима чест, на мен и на моята фамилия. Но… — Той погледна към скалите. — Но какво ще стане, ако онази огромна маймуна там горе те нарани? Ако се случи нещо идиотско, когато сме толкова близко до осъществяване на нашите мечти?

— Не съм обезпокоен — отговорих твърдо аз. — Имам две сериозни основания. Първо, съществото ни предупреди, вместо веднага да се опита да ни унищожи. А също се питам дали тази лавина наистина беше предназначена да ни засипе, или беше само първо предупреждение? Второ, не мога да се плаша от някой, който е гол.

Имаше и трето основание, което не споменах. Унищожаването на номадите все още ме безпокоеше. Не виждах мисията си в този живот като откриване на Далечното царство чрез сеене на смърт.

— Продължавам да мисля, че е неразумно — каза Дженъс.

— Много добре — казах аз. — Значи съм неразумен. Ти пак ще изпълниш плана си, само с тази забележка, че трябва да чакаш сигнал от мен… или онова същество да нападне… преди да атакуваш. Сега е още по-наложително да не ви видят с Мийна и Хебръс.

— В това отношение няма да има никакъв проблем — каза Дженъс. — Но съм длъжен да те предупредя, приятелю, че ако те убият при това абсурдно доброжелателство, много ще ти се карам.

Засмях се, потупах го по гърба и се заехме да приведем плана в изпълнение. Дженъс, Мийна и Хебръс се върнаха назад и изчезнаха в тясното дефиле, а останалите се разпръснахме наоколо за отвличане на вниманието. Чакахме почти половин час. Великанът не предприе никакъв друг ход, само извика още един път някаква заплаха. Изглежда, беше готов да чака, докато зимата ни прогони. В това видях още един признак, че съществото може би не е съвсем недоброжелателно. Погледнах багажа ни, опитвайки се да реша какво може да му се хареса — нали никога преди не бях имал работа с великани. Спомних си и една неизменна тяхна характеристика във всички приказки, разказвани ми от моите бавачки, и се ободрих.

Най-после най-зоркият ни човек, който наблюдаваше посочения от Дженъс проскубан шубрак, докладва, че той се е размърдал… малко. Свалих горната си дреха и колана с оръжия, запретнах и ръкавите на ризата си, потрепервайки от планинския вятър. Тръгнах напред с кожената чанта, в която бях сложил избраните предмети. Великанът ме погледна подозрително и извика. Не му отговорих, а продължих да вървя бавно напред. Той се наежи и се присви — също като котка, която не знае дали да побегне, или да остане. Колкото повече се приближавах, толкова по-грозен ми се виждаше. Козината му приличаше на пълна с бълхи черга, а от постоянното му дръгнене бях сигурен, че те наистина шареха по цялото му тяло. Беше безформен, с големи ръце и крака, които не съответстваха дори и на чудовищното му тяло. Главата му беше също толкова масивна и издължена, с издадена долна челюст и изпъкнали жълти зъби. Съществото се изправи в цял ръст и размаха една огромна сопа. Приличаше на дънер на младо дърво с отсечени клони и изподрана от камъните кора. Доближих го. Великанът обилно се потеше, сякаш бяхме в пустинята, а не на тези мразовити височини. Миришеше отвратително, толкова лошо, че едва не се задуших. Не обърнах внимание на молбата на прекалено цивилизования си нос — търговец, който диктува социални навици на клиентите си, е не само глупав, но и обречен на неуспех. Сложих чантата на земята, отворих я и започнах внимателно да вадя предметите. Ръцете ми бяха голи, за да покажа, че нищо не крия в ръкавите, и пипах много, много бавно. Великанът, изглежда, се успокои. Седнах, кръстосах крака под себе си като обикновен панаирджийски търговец, и зачаках. Великанът не помръдна. Наистина беше глупав.

Избрах едно от нещата си, сложих го на един плосък камък и натиснах дръжката, която излизаше от центъра му. Механическият пумпал покорно се завъртя, цветовете му заблестяха весело на фона на сивия камък. Чух сумтене, което явно изразяваше интерес. После взех един златен гердан. Сърцето ми се сви, като си спомних неговата стойност и че беше предназначен за врата на принцеса, но го увих около китката си. После внимателно го хвърлих към моя евентуален търговски „партньор“. Той се отдръпна стреснат. Герданът не го впечатли много, но той все пак пристъпи напред, вдигна го, разгледа го като си мърмореше нещо, и го сложи на китката си. Погледна го отсам, сетне оттатък, после се изкикоти в знак на одобрение на новата си гривна. След това се огледа. Приказките излязоха верни — великаните не бяха по-умни, отколкото ги представяха те, тъй като на моя му трябваше доста време, за да разбере, че наоколо няма нищо, което да послужи за размяна. След като разгледа скалите и дори един лишей, порасъл върху един кръгъл камък, великанът все пак избра един предмет — сложи сопата си там, където преди това беше герданът. Сега бях съвсем сигурен, че няма някаква особена опасност. Поклатих глава: не, не искам сопата му, и му посочих, че герданът е подарък. Той дойде по-близо. Видях как носът му се сбърчи от отвращение и едва не се засмях — спомних си как баща ми веднъж търгувал с толкова примитивни хора, че те никога не се къпели, нито пък сменяли кожите, с които били облечени, докато не се скапели, и смятали миризмата на чисто човешко същество за отвратителна.

Предложих му и други предмети: някои от тях не хареса, особено парфюмите; други хареса, като например малката сребърна фигурка, която залюлях като бебе. Той отново се засмя и я взе. Досетих се, че тя ще послужи като кукла на негово или на друг великан дете. Златните синджирчета бяха приети. Но големия успех постигнах с кутията със сладкиши, които се бях сетил да взема почти накрая. Той излапа цялата кутия и се огледа като някое виновно дете, което се е стиснало и не е оставило нищо за другарчетата си.

Когато всичките ми подаръци бяха или приети, или отхвърлени, аз се изправих и посочих с ръка себе си, после другарите си, а след това махнах с ръка към пътя. Показах с пръсти как се ходи… исках разрешение да преминем. Той изсумтя, а после извика. От височините се чуха други викове. Великанът се изправи, показа ми още жълто-кафяви зъби в приятелска усмивка и посочи, че пътят е свободен. Имаше само още един малък въпрос. Извиках и аз. Великанът изглеждаше леко разтревожен, после, когато Дженъс, Мийна и Хебръс се появиха на хребета точно над нас с опънати лъкове, направо се ужаси. Но преди да изръмжи, че се предава, тримата, следвайки моите инструкции, свалиха лъковете, тържествено счупиха стрелите си на две и ги хвърлиха към нас. Дори и моят, меко казано, недодялан събеседник разбра, че сме можели да го убием, но сме решили да го пощадим. Счупените стрели също трябваше да покажат, че имаме намерение мирно да минем през прохода сега… както и в бъдеще. Великанът се засмя, не зная на какво, и се насочи към близката клисура. Дженъс и другарите му слязоха от хребета, събрахме се и тръгнахме. Повече не видяхме нито тези, нито други великани.

През нощта Дженъс дойде при мен.

— Научих нещо ново — каза той примирително. — Сабята не винаги е най-добрият начин за разплитане на стегнатите възли.

Вдигнах рамене. Успехът при едно миролюбиво и глупаво същество не означаваше, че трябва да отслабим бдителността си. Забелязах обаче, че Дженъс се беше променил. Помислих си, че онзи, старият Дженъс, който беше участвал заедно с мен в първата експедиция, би могъл по-лесно да предпочете търговията пред леенето на кръв, но може би грешах. Във всеки случай бяхме преодолели една пречка, без да претърпим никакви загуби.

Едно нещо, с което съм изключително горд, е, че договорът, който сключих между Ориса и великаните, е в сила и до днес. Керваните, които минават през планинския път, имат грижата да носят подаръци, иначе може да пострадат от лавини и дори да заварят прохода затворен. Никой никога не видя друг великан освен онзи, ако наистина е той, когото аз бях дарувал. А неговите желания, както и желанията на неговото племе, намаляваха с годините. Сега единственото, което желаят, са бонбони, и колкото по-сладки, толкова по-добре. Всичко друго се отхвърля от тези странни и все още неизследвани същества.

Трябваха ни три дни да достигнем до централните върхове на голямата верига и след това проходът започна да се вие надолу. Вървяхме още два дни преди да видим какво лежи оттатък. За наше голямо разочарование под нас нямаше никакви златни градове. Вместо тях се виждаха безброй планински долини, простиращи се във всички посоки. Стъписахме се. Нима бяхме предприели експедиция, която ще продължава безкрайно, докато всички не измрем по този път? Но продължихме да вървим, следвайки прохода. Когато достигнехме до равнината, щяхме да решим в коя посока да тръгнем. Не беше необходимо обаче някакво решение — проходът се стесни и се превърна в клисура. После по дъното й потече ручей, други води се вливаха в него и скоро вървяхме покрай бързо нарастваща планинска река. Чудех се какво ще правим, когато тази река изпълни дъното на клисурата, но когато това стана, вече знаехме, че сме на верен път. Появи се истинско шосе, изсечено в самата планина, прорязано в склона. Беше широко двайсет стъпки и също толкова високо, и приличаше на тунел, отворен откъм реката. Тук-там бяха изсечени по-дълбоки вдлъбнатини, така че керваните да могат да се разминават или да спират за нощувка. Пътят следваше реката на един хвърлей над най-високото й ниво, а в скалите под него бяха издълбани стъпала, така че можеше да се слиза и да се налива вода. Никой от нас, дори и Дженъс, не беше виждал нито пък чувал такава мащабна работа да е извършена някъде в цивилизованите страни.

Валеше често, но скалният таван ни пазеше и върху нас не капваше нито капка. Почти съжалихме, когато достигнахме до дъното на долината, където тази защита от дъжда липсваше, но пък придвижването през зеленината радваше окото, нищо че редовно бяхме мокри. Сега вървяхме по един каменен път, който се виеше през долината. Не беше много умно, но нямахме друг избор: от двете страни имаше гъсти, подобни на джунгла храсти и дървета, за изсичането на които щяха да са необходими седмици, пък й ударите щяха да се чуват много надалеч. Тръгнахме по този път и поради една друга опасност, която открихме още през първия следобед. Бях наредил на разузнавача да потърси място за лагеруване и той беше намерил: една котловинка малко встрани. Там имаше и вир с вода за пиене и за къпане, дървета, под които можехме да се разположим, и сочна трева за животните. Дженъс нареди да се разтоварва, но изведнъж видяхме, че долината се движи. Сякаш тревата беше оживяла и вървеше срещу нас. Листата на дърветата се полюшваха в неподвижния въздух. Помислих, че трябва да е магия, а после, когато разбрах причината за това движение, ме присви стомах: пиявици. Никога не бях виждал толкова големи — почти по две педи. Усетили кръв, те пълзяха към нас подобно на разтревожена армия от мравки. Други пиявици висяха по дърветата — полюшващите се „листа“, които бях видял. Това място можеше да превърне най-храбрия герой в хленчещ страхливец и ние побързахме да го напуснем. Тази нощ спахме на средата на пътя, и то след като Дженъс направи магия за ситост. Въпреки това на сутринта трябваше да запалим малък огън и да използуваме запалени клонки, за да откъртим няколко от тези кръвопийци, които ни бяха открили и по някакъв начин бяха избегнали магията. Бяха тлъсти и пълни с кръв. Отлепихме ги, но раничките кървяха обилно и трябваше да се превържат.

Няколко часа по-късно ни откриха наблюдателите. Долината се разшири, реката стана по-плитка и зави към високите планини. Пътят минаваше напреки на долината, прав като копие, и можехме да виждаме надалеч. Беше топло и тихо. В ленивото планинско лято бръмчаха насекоми. После далече пред нас внезапно се появиха ездачи. По блестящите им доспехи и броните на конете веднага разбрах кои са. Бяха поне двайсетина: повече, отколкото бяхме срещали някога. Видяха ни преди да успеем да напуснем пътя и да се скрием. Водачът им наведе копието си, готов за атака. Ръцете в железни ръкавици спуснаха забралата на шлемовете и призрачният патрул потегли в лек тръс срещу нас. Не се чуваше подрънкване на доспехи, нито команди, нито дори чаткане на копита по камъните.

— Патрул — отбеляза Дженъс. — Ако възнамеряват да ни атакуват без преговори, командирът им ще заповяда да преминат в галоп точно когато влязат в ниската точка на пътя и изчезнат от погледа ни.

Конната атака беше друга ситуация, за която бяхме подготвени. Мъжете измъкнаха от вързопите специално направените удължения на копията и ги напъхаха в приготвените железни гнезда на дръжките. Шест души коленичиха край пътя и се заслониха с щитовете си. Копията щръкнаха напред и нагоре. Зад тях се наредиха стрелците, а още по-назад откарахме животните — за всеки две се грижеше по един човек. Останалите измъкнаха сабите си, готови да се хвърлят където и когато потрябва. Макар че се бяхме наежили като разтревожен таралеж, ние не предлагахме непременно конфронтация: ако решеха, наблюдателите можеха да спрат и дори да ни отминат без сражение.

— Дръжте позицията — предупреди Дженъс. — Не се плашете… и не бягайте. Няма кон нито в живота, нито дори в легендите, който да атакува стена от копия. Спокойно… спокойно… — Гласът му беше толкова хладнокръвен, сякаш се намирахме на учение в моето имение.

Конниците се скриха в ниското и вече не ги виждахме.

— Ей сега — каза Дженъс — ще разберем какви са намеренията им. Само секунда.

Но не разбрахме. Секундите станаха минути, а конниците не се появиха от ниското.

— Интересно — отбеляза Дженъс. — Да изчезнат тъкмо там, където даже няма възможност да дръпнеш юздите, без да се катурнеш от коня. Двама души! Отидете да видите какво става! Не че ще намерите нещо.

Точно както предполагаше, двамата разузнавачи докладваха, че няма никой.

— Още по-интересно — каза Дженъс съвсем спокойно. — Първата възможност, в която се съмнявам, е, че сме ги изненадали и с присъствието си, и с готовността си да приемем боя. Втората е, че те или онзи, под чието командване са, се опитват да отслабят нашата решимост. Третата, която е само логическа, е, че командирът им е толкова несигурен в нас, колкото ние в него. Четвъртата, под която мога да се подпиша, е, че не е замесен някакъв наистина голям магьосник. То е като да пикаеш срещу вятъра — облекчава в началото, но хем е трудно, хем сам се опикаваш. Строй се! Тръгваме!

Така и направихме, без по-нататъшни вълнения. Но вървяхме по-бавно, вече с доспехи и с оръжие, готово за бой.

На следващия ден ни нападнаха от засада. Бяха избрали добре мястото — от едната страна на пътя имаше скала, а от другата беше голо поле без никакво място за укритие, нито възможност за бягане. Единствената им грешка беше, че трябваше да изчакат, докато центърът на групата стигне до мястото на засадата, вместо да нападат нашите разузнавачи. Иззвънтяха тетиви и двама от хората ни извикаха и паднаха; после иззад големите камъни полетяха копия. Някой зави от болка, а враговете надаваха ужасни писъци, за да смразят кръвта ни. Спряхме нерешително за момент; едно от животните ни изрева и се изправи на задните си крака — в хълбока му стърчаха две стрели. Чух Дженъс да крещи: „Бий! Напред! Напред, копелета!“ Мийна прескочи един от ранените, измъкна сабята си и се спусна към нападателите. Видях как една стрела удари скалата до него, после той се скри зад един голям камък. Аз също се спуснах със сабя в ръка, а зад себе си чух викове, този път бойни. Хвърлих се през храстите, заобиколих друг камък и видях един човек тъкмо да опъва лъка си. Не разбрах къде отиде стрелата, тъй като с един удар отсякох ръката му. Бликна кръв и той изпищя. Втори човек изникна пред мен и вдигна сабята си. С голямо усилие успях да избегна удара и малко несръчно замахнах. Сабята ми се отклони от ризницата му, аз залитнах и се блъснах в него; олюляхме се и двамата. Кюснах го с глава, размазах му носа, той се дръпна назад и се препъна. Преди да възстанови равновесието си, го намуших: сабята ми се заби в слабините му чак до ефеса. Едва не я изпуснах, докато той падаше, но се съвзех и го доубих от съжаление. Една стрела се заби в земята до крака ми. Вдигнах поглед и видях стрелеца на камъка точно над мен — носеше стоманена каска и тъкмо вадеше от колчана си друга стрела. В очите му видях смърт, смърт на върха на тази бойна стрела, насочена срещу лицето ми — и изведнъж отнякъде се появи Дженъс и хвърли кинжала си по него. Улучи го в гърдите, вярно, с дръжката, но стрелецът изпусна лъка, политна назад и падна от камъка. Чух как изхрущяха костите му; той изпищя от болка. Скочих отгоре му, замахнах с всичка сила и главата му се търкулна.

Нямаше повече кого да убиваме. Спрях до една скала. Целият треперех от възбуда. После се овладях и отидох при другите. Между скалите лежаха осем тела.

— Осем срещу двайсет — каза Дженъс с известно възхищение. — И не ги беше страх. Знаели са, че изненадата учетворява силите.

После скептично погледна кинжала си и се позасмя.

— Защо става така? Защо в епопеите винаги, когато героят хвърли ножа си, уцелва негодника точно в сърцето? Е, добре, поне го улучих. Много се страхувах да не разцепя камъка.

Благодарих му. Отново ми беше спасил живота. Дженъс се усмихна и се опита да премахне напрежението с една шега.

— Фактически причината, поради която хвърлих кинжала, беше да имам възможност да дискутирам онова чудесно промушване, което нанесе на другия. Щеше да ти донесе много точки… в залата за тренировки. Ако бяхме обаче в казармите, щях да те дам за пример на отчаяна храброст и да те пратя в кухнята за една седмица.

— Благодаря ви, сър Грейклок. — Засмях се. — Говориш като един от старите ми учители. Макар че като се замисля, той беше един от малкото, от когото можах да науча нещо ценно.

Обърнах му внимание върху стрелеца, а след това и върху боеца със сабята, които бях убил. Аз също вече бях закоравял и можех да гледам трупове, без да позеленея и след това да отвърна глава.

— Всички са с хубави доспехи и оръжие — казах аз.

— И с униформено облекло. Така че не са бандити. И не вярвам да са пехотен еквивалент на наблюдателите.

Дженъс беше пребледнял.

— Аз мога да ти кажа, кои са те — промълви той. — Ликантийци. Погледни ботушите на онзи човек. Или стила на доспехите му… или дръжката на онази сабя там. Аз самият имах такава сабя, когато служех при тях.

— Но какво правят тук? Невъзможно е да са вървели подире ни! Не биха могли и да ни изпреварят. Или поне така мисля.

Дженъс коленичи над тялото на войника със сабята и го претърси. В една малка кесийка намери няколко монети — ликантийски.

— Забеляза ли — започна той, — че макар да са ликантийци, те не носеха знаме или щандарт? Нито пък имат знаци на броните. — Той стана. — Сержант Мийна!

— Да, сър!

— Всички убити нападатели да се съблекат. Струпайте ги накуп. Претърсете вещите им и ми донесете намереното.

— Слушам!

Докато чакахме резултатите от претърсването, започнахме да правим равносметка на битката. Изненадващо, но не бяхме загубили нито един човек. Първите двама улучени не само нямаше да умрат, но и бързо щяха да оздравеят, макар че единият беше с рана в бедрото, от която течеше много кръв, и Дженъс трябваше да направи няколко заклинания, за да я спре. После наложихме раната с лапа и я превързахме. Раните на другия бяха по-леки — стрелата беше минала през ръката му, а после се беше ударила в бронята. И други от хората ни имаха кървави рани, но те — няколко от сабя и едно промушване с кама — щяха скоро да зараснат, особено като се имаха предвид магическите способности на Дженъс за бързо възстановяване. Човекът с раната в бедрото и един друг трябваше да яздят няколко дни, но всички останали ранени можеха да ходят пеша. Появата на наблюдателите неволно ни беше подготвила за тази засада. Ако наистина беше неволно.

Тъкмо се чудех и недоумявах — въпреки предупреждението на Дженъс да не се опитвам да правя предсказание за предсказателя — дали намерението на призрачните ездачи наистина е било да ни предизвестят, когато Дженъс ме докосна по рамото. Сержант Мийна беше намерил нещо: малка емблема, носена на синджирче. Дженъс мълчаливо ми я подаде. Не бяха нужни никакви думи. Бях виждал тази емблема на броните на войниците, които претърсваха околностите на Ликантия, за да ни хванат. Бях я виждал също и издълбана в мрамор над вратата на една голяма къща в този дяволски град.

Беше емблемата на дома Саймън.

Пътят водеше обратно към реката и скоро спряхме пред цяла редица от каменни докове, предназначени за малки речни съдове. Не се виждаха обаче никакви лодки. На един железен кнехт Дженъс намери парче сиво и старо въже. Беше минало много време, откакто на това място не бе връзван никакъв речен съд. Оттук щяхме да пътуваме по начин, с който бях много по-добре запознат, отколкото с непрестанното планинско пътуване. Тъкмо се канех да заповядам да спрем на лагер и да изпратя една група да насече трупи за салове, когато видях какво прави Дженъс и си спомних за потъналото кану и крайбрежните жители.

Дженъс беше извадил треските от кануто и приготвяше магията си.

— Това е просто — обясни той, докато рисуваше тайнствени символи на каменната площадка, а до тях шест издължени елипси. — Едва ли е толкова сложно да разбереш, че една част от цялото може да се превърне в самото цяло. И ако боговете погледнат благосклонно на усилията ми, ще прибавя и заклинание за обновяване.

Той постави по една треска във всяка елипса и започна магията. Знаех какво ще последва и бих нарекъл уменията му банални, но сега не беше време за шеги. Заповядах товарът на животните да се разпредели на шест еднакви вързопа, като всеки съдържа по възможност едни и същи неща, за да бъдат загубите по-малки, ако се преобърне някое кану. Правенето на магия отне само няколко минути, после въздухът заблестя така, че не можеше да се гледа, и на кея се появиха шест канута. Но вместо да бъдат точно копие на сивите, пълни с вода останки, които бяхме измъкнали, тези бяха блестящи и нови, сякаш всяко от тях току-що бе издялано, изтъркано с пясък и намаслено.

Тази магия, която Дженъс беше нарекъл „проста“, изглежда, подейства на войниците повече от всички други. Дженъс се усмихна.

— Сега разбирате защо жреците вършат по-голяма част от работата си на тъмно и тайно. Всеки свидетел на начина, по който построих лодките, след като се съвземе от видяното ще се чуди, защо това или други подобни на неща не станат обичайна практика. Защо неговата жена например трябва да плаща на тенекеджията да й изкове ново котле, когато съседът й мъдрец с няколко думи може да преработи старото или дори да й направи ново срещу една-две дребни монети, като използува само част от старото?

— Отличен въпрос — казах аз. — Наистина, защо пък не?

— Ако ти си изкарваше препитанието като тенекеджия или миньор, или като ковач, или като строител на лодки, сигурно щеше да знаеш отговора. Но има и една истинска загадка — в кой момент свободно достъпното за всички магьосничество може да стане сила за зло, вместо за добро?

— Отговорът е лесен — каза сержант Мийна, който тихо се беше приближил. — Когато всички имаме магически големи къщи и живеем така, сякаш сме в Далечното царство, ще можем да се отпуснем удобно в креслото, да наредим на нашите магически слуги да отворят нова голяма бъчва с вино и после да обсъждаме въпроса надълго и нашироко.

— Тогава — каза Дженъс развеселен — ще бъде много късно.

— Е, да, но пък ще намерим отговора, нали? Междувременно ние приготвихме товарите, ако вие, господа философи, сте готови за път.

Канутата бяха пуснати на вода и натоварени, и ние съставихме екипажите, като се постарахме във всяка лодка да има по един човек с опит. Най-трудното беше с оставянето на животните. Но имаше достатъчно храна за тях, а един от гледачите каза, че много от растенията наоколо свидетелствали за мека зима, така че долината нямало да се превърне в замръзнала пустиня. Не бяхме видели никакви хищници, които да изядат животните, а пък и зверовете, които да са толкова глупави или гладни, та да нападнат едно хитро муле, не са много. Пътешествието не беше донесло на нашите мулета нищо освен изтощение, жажда, болка и дори смърт. Тук те можеха да се охранят, да се размножават, дори да реват, тъй като Дженъс беше развалил магията за тишина, с която бяха обременени. И въпреки това, когато потеглихме, а четирите животинки останаха на брега, сивите им очи се изпълниха с мъка по нас и се разнесе отчаян рев, така че се почувствахме виновни.

Реката стана голяма, тъй като в нея се вливаха много други потоци. Плувахме надолу, подмятани и запокитвани от течението, целите във водни пръски, така че понякога не виждахме накъде гребем. Отново пътувахме едновременно и бързо, и бавно. Спускахме се по праговете, отчаяно предпазвайки лодките с веслата от острите камъни, или се плъзгахме по гладките бързеи подобно на видри, които се спускат по калните си пързалки. На два пъти се обръщаха лодки и ни трябваха часове да измъкваме вързопи и хора от кипящите води. Но Те-Дейт беше благосклонен и никой не се удави.

Понякога бивахме принудени да сваляме багажа на брега и да го пренасяме по суша около плитки прагове или опасни водовъртежи. Три или четири пъти трябваше съвсем да се отклоняваме от реката, да теглим лодките с въжета и после пак да ги спускаме в плавателни води. Въпреки тези трудности ние не само не получихме никакви нови наранявания, но и ранените напълно оздравяха. После, лека-полека, реката стана по-широка и по-дълбока и плаването стана по-спокойно. Странно, все още не виждахме признаци на живот, дори никакви изоставени селища. Тук-таме имаше гранитни кейове като онзи, от който бяхме започнали пътешествието си по реката, но каменните пътища, които тръгваха от тях, бяха обрасли и изоставени. Местността беше зелена и изглеждаше плодородна. Не можехме да разберем защо хората я бяха напуснали.

После намерихме и хора, и обяснение за тази пустош. Първо доловихме далечно гръмотевично бумтене. След това трясъци, като че ли се приближавахме към голяма леярна. Накрая чухме викове и писъци. Минахме един завой — и реката почервеня от кръв. По средата на реката имаше островче, свързано с единия бряг с дига, по която минаваше път, а с другия — с висок сводест мост. Течението стана по-бързо и ни отнесе към моста; още миг и щяхме да минем под него.

Но не това забелязахме най-напред. Най-напред видяхме телата. Бяхме пристигнали в последния момент на една битка… битка, която свършваше, без никой от участващите в нея да обърне внимание на нашите шест малки лодки. По целия път до островчето имаше трупове, самото то също беше покрито с трупове, с трупове бе обсипан и мостът. На тази река се беше водил кървав бой. На отсрещния бряг, до една скала, умираха последните защитници… или нападатели, тъй като може и те да бяха започнали битката. Видях едно знаме, толкова окървавено, че не можех да различа емблемата. Около него се водеше смъртна схватка. Видях един грамаден мъж да размахва дълъг двуръчен меч. Беше изгубил шлема си или пък не желаеше да го носи и видях бялото злато на косата и брадата му да блести на слънцето. Цар? Благородник? Около него имаше хора — последните му телохранители, а атакуващите връхлитаха отново и отново, както вълните на бурно море връхлитат върху брега. После русият човек падна, знамето се олюля и се свлече на земята; последваха победни викове.

Хората в моята лодка гледаха изумени и ужасени, някои проклинаха, един или двама повърнаха. Водата около нас беше кървава, а каменната зидария на моста беше обагрена в тъмночервено.

— Гребете по-бързо — заповядах аз. — Внимавайте да не се блъснем в устоите. Молете се на боговете да останем незабелязани.

Лодката на Дженъс префуча покрай нашата точно когато течението ни подгони под моста. През парапета се беше провесил човек. Видях, че очите му са вперени в отвъдното… и духът му го напусна пред очите ми. После преминахме. Стори ми се, че чух викове откъм моста, и по-късно някой каза, че подир нас била изстреляна стрела, но реката правеше нов завой, дърветата достигаха до бреговете и успяхме да се измъкнем невредими.

Плувахме почти до мръкване и чак тогава измъкнахме лодките на един малък остров по средата на реката и ги скрихме в храстите. Всички бяхме уплашени и изненадани — да не видим никакви признаци на живот толкова дълго, а после да се натъкнем на такава жестока сцена.

— Жестоко си беше — каза Лайън. — Може и да не сте видели, но имаше цели взводове след войниците. Доубиваха всички ранени, та да са сигурни, че никой няма да има нужда от лечение. Минаваха наред, сякаш изпълняваха заповед.

— Мародерство — каза Мийна.

— Нищо не взимаха — възрази Лайън. — Само убиваха.

— Може би сме видели края на кръвна вражда — предположих аз.

— А може би — мрачно каза Дженъс, — тези земи ненапразно са наречени Оспорвани. Единственият победител, изглежда, са червеите.

— Във всеки случай — казах аз, като се опитвах да повиша малко духа на хората ни, — сега вече знаем защо Далечното царство не е изпратило емисари или търговци. Сигурно е трябвало да минат през кланици като тази.

Думите ободриха всички.

— Сега все пак се доближаваме до някаква форма на цивилизация, макар и да изглежда варварска — продължих аз. — Устието на тази река и самото Далечно царство трябва да са много близко. — Последното, разбира се, беше само предположение.

Но ден и половина по-късно намерихме цивилизация. Или по-точно, цивилизацията ни намери. Четири дълги бойни галери изскочиха от един проток. Преброих по двайсет гребла от всяка страна, а на палубите бяха строени въоръжени мъже. На носа на корабите имаше балисти, насочени точно към нас. Бяхме хванати в истинска клопка. Един брадат мъж с доспехи и шлем ни поздрави.

— Добре дошли, пътници! — извика той. — Добре дошли, гости.

Усмивката му обаче беше не само негостоприемна, но и безмилостна.