Том Роб Смит
Дете 44 (4)

Москва

Същия ден

Масата беше счупена, леглото — преобърнато, дюшекът нарязан, възглавниците разкъсани, а дъските на пода разковани, но досега претърсването на апартамента на Анатолий Бродски не подсказа с нищо къде би могъл той да се намира. Лев клекна, за да огледа камината. В нея бяха горили хартия. Слоеве фина пепел бяха останали от изгорената кореспонденция. С дулото на пистолета си той разрови старателно останките с надеждата да намери оцеляло късче хартия. Пепелта се разпадаше — всичко бе изгоряло докрай. Предателят беше избягал. И виновен за това беше той. Бе оправдал този човек, този непознат, поради липса на доказателства. Бе предположил, че е невинен, подобна грешка би могъл да допусне само новак.

По-добре да пострадат десетима невинни, отколкото един шпионин да избегне наказание.

Беше пренебрегнал фундаментален принцип в тяхната работа: презумпцията за вина.

Въпреки че се чувстваше отговорен, Лев не можеше да не се замисля, че ако не беше загубил цял ден със злополучната смърт на момчето, не би изпуснал Бродски. Да се среща с роднините, да пресича нелепи слухове — това не е работа на старши офицер от МГБ. Вместо да ръководи операцията по наблюдението на заподозрения, той се бе ангажирал със странична работа, разплитайки личната история на своя подчинен. Не биваше да се съгласява. Беше подценил заплахата, която Бродски представлява. Това беше първият му сериозен пропуск, откакто бе постъпил в органите на Държавна сигурност. И той добре знаеше, че малцина офицери имат възможността да допуснат втора грешка.

Отначало не прояви голям интерес към случая: Бродски беше образован, владееше английски език и редовно имаше работа с чужденци. Това бе повод за проява на бдителност, но, както беше отбелязал Лев, той бе уважаван ветеринарен лекар, каквито в града се брояха на пръсти. В края на краищата чуждестранните дипломати все при някого трябваше да водят котките и кучетата си. Освен това Бродски беше служил в Червената армия като полеви лекар. Произходът му бе безупречен. Според личното му дело той беше отишъл на фронта като доброволец и въпреки че формално нямаше нужната квалификация, тъй като беше ветеринарен лекар, бе работил в няколко полеви болници и два пъти бе награждаван. Заподозреният вероятно бе спасил живота на стотици души.

Майор Кузмин бързо се досети какви съмнения измъчват подчинения му. През войната Лев няколко пъти бе лекуван от полеви лекари и очевидно го възпираше чувство за другарство. Кузмин му напомни, че сантименталността може да замъгли истината. Тези, които изглеждаха най-достойни за доверие, заслужаваха най-голямото подозрение. Лев видя в това повторение на добре известния афоризъм на Сталин:

Доверявай се, но проверявай.

Думите на Сталин бяха изтълкувани като:

Проверявай тези, на които се доверяваш.

Тъй като онези, които не се ползваха с доверие, се проверяваха също така внимателно, както и онези, които го имаха, това означаваше, че поне се спазва някакво равенство.

Задачата на разследващия беше да премахва невиновността пласт по пласт, докато не се разкрие престъпление. Ако не се разкрие някаква вина, значи не са търсили достатъчно дълбоко. В случая с Бродски въпросът не беше дали чуждите дипломати се срещаха с него, защото е ветеринарен лекар, а по-скоро дали заподозреният не е станал такъв, за да могат чуждите дипломати да се срещат свободно с него. Защо кабинетът му беше близо до американското посолство? И защо — малко след като бе започнал да практикува — няколко от служителите в посолството се бяха сдобили с домашни любимци? И накрая, защо домашните любимци на чуждите дипломати, изглежда, се нуждаеха по-често от внимание от тези на обикновените граждани? Кузмин първи се съгласи, че във всичко това има комичен аспект, и точно това обезоръжаващо качество му изглеждаше подозрително. Обичайността на ситуацията му се струваше прекрасно прикритие. Сякаш се присмиваха на МГБ. Едва ли имаше по-сериозни престъпления от това.

След като проучи случая и се съобрази с изводите на своя наставник, Лев взе решението да следят заподозрения, вместо да го арестуват, тъй като, ако беше шпионин, щяха да имат възможността да разберат с кого работи и да заловят всички с един удар. Макар да не го признаваше, се чувстваше неудобно да извърши арест без повече доказателства. Разбира се, това бе угризение, което го измъчваше през целия му професионален живот. Беше извършил много арести, като знаеше само имената и адресите на заподозрените и факта, че някой си нямал доверие към тях. Колкото до доказателствата, те щяха да бъдат събрани при разпита. Но Лев вече не беше пионка, която безмълвно следва заповедите, и беше решил да се възползва от властта си и да постъпи другояче. Той беше детектив. Не се съмняваше, че накрая ще арестува Анатолий Бродски, просто държеше на доказателствата, на реалните улики, различни от обикновените предположения. Накратко, не искаше да има угризения за ареста.

Като част от операцията по наблюдението Лев бе взел дневната смяна и следеше заподозрения от осем сутринта до осем вечерта. За три дни не беше забелязал нищо необичайно. Заподозреният работеше, хранеше се навън на обяд и се прибираше у дома. Всъщност изглеждаше благонадежден гражданин. Може би обичайният му начин на живот бе притъпил бдителността на Лев. Когато тази сутрин го извика ядосаният Кузмин, осведомен накратко за случая с Фьодор Андреев — загиналото момче, и за истеричната реакция на роднините — и го инструктира веднага да оправи нещата, той се съгласи, без да възрази и да каже, че има много по-важни задачи. Сега със закъснение разбираше колко неразумно е постъпил. С огромно разочарование осъзна, че докато е разговарял с роднините и утешавал децата, заподозреният, този предател, бе избягал и направил Лев за смях. Агентът, на когото бе поверена дневната смяна, поради глупост не се беше замислил, че през целия ден в кабинета не бе влязъл нито един посетител. Едва надвечер се обезпокоил и решил да влезе, като се представи за клиент. Но намерил помещението празно. Задният прозорец бил отворен. Заподозреният е могъл да избяга по всяко време и най-вероятно го е направил сутринта, малко след идването си.

Бродски е изчезнал.

Когато чу това, на Лев му призля: обади се спешно на майор Кузмин вкъщи и помоли за среща. Лев вече разполагаше с доказателства за вината, които бе търсил, но заподозрения го нямаше. За негова изненада началникът му изглеждаше удовлетворен. Поведението на предателя потвърждаваше теорията му: в тяхната работа главното беше да не се доверяват никому. Ако в едно твърдение се съдържаше дори само процент истина, беше по-добре да го приемат за вярно, отколкото да го отхвърлят. На Лев бе заповядано да залови предателя на всяка цена. Да не спи, да не яде, да не почива, да не върши нищо друго, докато не го залови, което — както Кузмин самодоволно отбеляза — би трябвало да стане още преди три дни.

Лев разтърка очи. Усещаше стомаха си свит на топка. В най-добрия случай изглеждаше наивен, в най-лошия — некомпетентен. Беше подценил врага и изведнъж, изпаднал в нехарактерен за него силен пристъп на гняв, се замисли дали да не ритне прекатурената маса. Реши да не го прави. Беше научен да сдържа чувствата си. В стаята забързано влезе младши офицер, вероятно с желанието да помогне. Лев го отпрати с жест, искаше да остане сам. Изчака миг да се успокои, загледан през прозореца как вали снегът. Запали цигара и издуха дима към стъклото. И така, какво се бе случило? Заподозреният сигурно е видял агентите, които го следяха, и е разбрал, че трябва да бяга. Горенето на документи означаваше, че е искал да унищожи улики, свързани с шпионската му дейност или с настоящето му местонахождение. Лев беше сигурен, че Бродски има план за бягство, начин да се изплъзне от ръцете им. Трябваше да намери поне част от плана му.

Съседите бяха пенсионирана двойка, прехвърлили седемдесетте, живееха със сина си, съпругата му и двете им деца. Шестчленно семейство в две стаи, което беше нещо обичайно. И шестимата седяха в кухнята, рамо до рамо, а зад тях, за да ги сплаши, стоеше младши офицер. Съзнаваха, че са забъркани в престъпленията на друг човек, и Лев го виждаше. Виждаше страха им. Пренебрегна тези свои мисли като ненужни — вече беше проявил сантименталност — и се приближи до масата.

— Анатолий Бродски е предател. Ако му помагате по някакъв начин, дори с това, че мълчите, ще се отнесем с вас като със съучастници. Трябва да докажете предаността си към държавата. Излишно е ние да доказваме вашата вина. Тя се приема за даденост.

Възрастният мъж, дядото, веднага схвана за какво става дума и побърза да сподели всичко, каквото знаеше. Като подражаваше на думите на Лев, заяви, че предателят е отишъл на работа тази сутрин малко по-рано, като носел същото куфарче както обикновено, палто и шапка. Тъй като не искаше да изглежда, че не желае да им сътрудничи, дядото се впусна в предположения къде може да е сега предателят, но Лев усети, че това са само догадки. Дядото завърши с думите, че цялото им семейство не харесва Бродски като съсед и му няма доверие и че единственият човек, който го харесвал, била Зинаида Морозова, която живее на долния етаж.

Зинаида Морозова беше доста над петдесетте, трепереше като малко дете и неуспешно се опитваше да скрие това с пушене. Имаше гладка кожа и умни очи — Лев я завари да стои до евтина репродукция на известен портрет на Сталин, окачен на видно място над камината. Може би си мислеше, че той може да я защити. Лев не си направи труда да се представи, нито да покаже служебната си карта, пристъпи направо към въпросите в опит да я обърка.

— Защо сте в добри отношения с Анатолий Бродски след като всички съседи не го харесват и му нямат доверие?

Зинаида бе сварена неподготвена; възмущението от тази лъжа я накара да забрави за всякаква предпазливост:

— Всички съседи харесват Анатолий. Той беше добър човек.

— Бродски е шпионин. А вие го наричате добър? Според вас предателството добродетел ли е?

Прекалено късно разбрала грешката си, Зинаида започна да се оправдава:

— Исках само да кажа, че беше много тих човек. И много учтив.

Изрече заеквайки неуместните думи. Лев не им обърна внимание. Извади бележника си и записа зле подбраните й думи с големи видими букви.

ТОЙ БЕШЕ ДОБЪР ЧОВЕК

Пишеше ясно, за да може тя да види точно какво пише: отписваше следващите петнайсет години от живота й. Думите й бяха повече от достатъчни, за да я осъдят като съучастник. Щеше да получи дълги години като политически затворник. Едва ли щеше да оцелее в ГУЛАГ на нейната възраст. Нямаше нужда да изрича заплахи на глас. И без това те бяха общоизвестни.

Зинаида отиде в ъгъла на стаята, загаси цигарата си, като веднага съжали за това и потърси друга.

— Не знам къде е заминал Анатолий, но знам, че няма семейство. Жена му е загинала във войната. Синът му умря от туберкулоза. Рядко го посещаваше някой. Доколкото знам, има малко приятели…

Тя замълча. С Анатолий бяха приятели. Бяха прекарали много вечери заедно, хапвайки и пийвайки. По едно време дори се надяваше, че може да я обикне, но той не прояви интерес. Така и не преодоля загубата на жена си. Потънала в спомени, тя погледна Лев. Той остана равнодушен.

— Искам да знам къде е. Не ме интересуват нито загиналата му жена, нито умрелият му син. Историята на живота му не ме интересува, освен ако не е свързана с настоящето му местонахождение.

Животът й бе заложен на карта — имаше само един начин да се спаси. Но можеше ли да предаде мъжа, когото обичаше? За нейна изненада решението изискваше много по-малко обмисляне, отколкото бе очаквала.

— Анатолий живееше самотно. Обаче понякога получаваше и изпращаше писма. Обикновено ги даваше на мен да ги изпратя. Кореспондираше си редовно с някого от село Кимово. Мисля, че е на север оттук. Спомена, че има приятел там. Не помня името му. Това е истината. Всичко, което знам.

Чувството за вина я караше да говори сподавено. Външните изяви на чувствата невинаги са достоверни, но интуицията на Лев му подсказваше, че тя предава доверен човек. Скъса уличаващата страница от бележника си и й я подаде. Тя я прие като възнаграждение за предателството. Той съзря презрение в очите й, но това не го разтревожи.

Името на селото северно от Москва беше незначителна следа. Ако Бродски наистина беше шпионин, много по-вероятно беше да е приютен от хората, за които работи. В МГБ отдавна бяха убедени, че съществува мрежа от нелегални явочни квартири под чуждестранен контрол. Предположението, че свързаният с чужденци предател ще потърси помощ от свой приятел — колхозник, противоречеше на поведението на професионален шпионин. Но Лев беше сигурен, че това е следа, по която трябва да тръгне. Отхвърли несъответствията: задачата му беше да залови този човек и засега това беше единственото, с което разполагаше.

Забърза към камиона, спрял отпред на улицата, и се зачете отново в досието по случая, за да намери поне нещо, свързано със село Кимово. Прекъсна го заместникът му Василий Илич Никитин. Василий беше трийсет и пет годишен, с пет години по-възрастен от Лев, и навремето беше един от най-обещаващите офицери в МГБ. Безмилостен и борбен, той беше предан единствено на министерството. Лев мислеше, че предаността му се дължи не толкова на патриотизъм, колкото на кариеризъм. В началото на кариерата си като следовател Василий беше доказал своята преданост с доноса си срещу единствения си брат за това, че говорел против Сталин. Братът очевидно се беше пошегувал по адрес на вожда. Бил подпийнал, празнувал рождения си ден. Василий бе написал доклад и брат му бил осъден на двайсет години трудов лагер. Арестът беше от полза за Василий, докато брат му не избяга три години по-късно, като уби няколко души от охраната и лагерния лекар. Не го заловиха и Василий се озова в неудобно положение. Ако не беше помагал усилено в търсенето на беглеца, с кариерата му можеше да е свършено. Но вместо това той само изпадна в немилост. Тъй като нямаше още братя, за които да доносничи, Лев знаеше, че заместникът му търси други начини да си върне доверието на началниците.

Василий беше приключил с претърсването на кабинета на ветеринарния лекар и очевидно беше доволен от себе си. Подаде на Лев смачкано листче, което, както обясни, намерил зад бюрото на предателя. Цялата кореспонденция била изгорена — както и в жилището му — но в бързината предателят пропуснал да изгори това. Лев го прочете. Писмото беше от приятел, който канеше Анатолий да му гостува по всяко време. Адресът беше частично зацапан, но името на града личеше ясно: Киев. Лев сгъна писмото и го върна на заместника си.

— Писано е от Бродски, а не от приятел. Искал е да намерим това писмо. Не е тръгнал за Киев.

Писмото явно беше писано набързо. Почеркът беше колеблив и зле фалшифициран. Примамката беше смешна и, изглежда, целеше единствено да остави впечатлението, че писмото е писано от приятел, към когото Бродски би се обърнал при нужда. Адресът бе преднамерено зацапан, за да не се установи бързо до кого е адресирано и така да се докаже фалшивостта му. Намирането на писмото зад бюрото беше планирано.

Василий се опита да убеди Лев в достоверността му.

— Ще бъде пропуск да не се отработи киевската следа докрай.

Макар да не се съмняваше, че писмото е фалшиво, Лев си помисли дали да не изпрати Василий в Киев като предпазна мярка да се защити срещу евентуални нападки, че е пренебрегнал уликата. Отхвърли тази мисъл, защото, както и да водеше разследването, ако не заловеше заподозрения, с кариерата му беше свършено.

Отново се зачете в досието. От него личеше, че Бродски беше приятел с Михаил Святославович Зиновиев, демобилизиран от Червената армия след тежко измръзване. Бил на границата между живота и смъртта и се наложило да ампутират няколко пръста на краката му, след което бил освободен от военна служба. Операцията бил направил Бродски. Пръстът на Лев се спусна надолу по редовете в търсене на настоящия му адрес.

Кимово.

Лев се обърна към Василий и забеляза киселото му изражение.

— Тръгваме.