Том Роб Смит
Дете 44 (14)

Москва

5 юли

До вчерашния ден, дори Лев да беше арестуван, с нищо не можеше да се установи връзката на Раиса със своеволното му разследване. Тя би могла да го изобличи и евентуално да оцелее. Сега вече нямаше такава възможност. Те пътуваха с влака, наближаващ Москва, с фалшиви документи и вината им вече беше обща.

Защо Раиса се качи във влака, защо реши да придружи Лев? Това противоречеше на главния принцип, от който се ръководеше — оцеляването на всяка цена. Поемаше огромен риск, когато имаше и друга алтернатива. Можеше да остане във Волск и да не прави нищо или, за още по-голяма сигурност, да предаде Лев и да се надява, че това предателство ще й осигури безопасно бъдеще. Тази стратегия беше неприятна, лицемерна и жалка, но тя бе извършила много неприятни неща в името на оцеляването, включително беше се омъжила за Лев, човек, когото ненавиждаше. Какво се беше променило? За любов не можеше и дума да става. Сега Лев беше неин партньор, но не в очевидния брачен смисъл. Бяха партньори в това разследване. Той й имаше доверие, вслушваше се в мнението й — и не като проява на любезност, а защото бяха равни. Бяха екип, имаха обща цел, бяха се обединили заради нещо по-важно от живота на двамата. Изпълнена с енергия, тя не искаше да се върне към предишното си съществуване, в което основна грижа бе оцеляването, и се питаше каква част от душата си ще се наложи да отреже и продаде, за да оцелее.

Влакът спря на Ярославската гара. За Лев беше особено важно, че се върнаха именно тук, където на жп линията недалеч бе открито тялото на Аркадий. Връщаха се в Москва за първи път, откакто бяха изпратени в изгнание преди четири месеца. Официално нямаха работа тук. Животът и разследването им зависеха от това да останат незабелязани. Ако ги заловят, с тях е свършено. Бяха пристигнали в Москва заради жена на име Галина Шапорина, която беше видяла убиеца и можеше да го опише, да каже на колко години е, да му придаде плът — да го направи реален. В момента и двамата нямаха представа за мъжа, когото търсеха. Не знаеха дали е стар или млад, слаб или пълен, опърпан или добре облечен. Накратко, той можеше да се окаже всякакъв.

Освен разговора с Галина, Раиса предложила да се срещнат и с Иван, колегата й от училище. Той беше чел много забранени западни материали и имаше достъп до поверителни публикации, статии в списания, вестници и неофициални преводи. Може би знаеше за проведени в чужбина разследвания на случайни, серийни или ритуални убийства. Раиса знаеше съвсем малко за подобни престъпления. Беше чувала за американеца Албърт Фиш, който убивал деца и ги изяждал. Беше чувала и за французина доктор Петио, който по време на Великата отечествена война примамвал евреи в мазето си, предлагайки им безопасност, а после ги убивал и изгарял телата им. Впрочем това биха могли да бъдат измислици на съветската пропаганда за загниването на западната цивилизация, убийците бяха описани като продукт на развратено общество и погрешна политика. Те не можеха да използват детерминистката теория за своето разследване. Тя означаваше, че заподозреният, когото търсят, би могъл да бъде само чужденец, някой, чийто характер се е формирал от живота в капиталистическото общество. Но убиецът очевидно пътуваше безпрепятствено из страната, говореше руски и очароваше децата. Следователно добре познаваше тяхното ежедневие. Всичко, което знаеха или бяха чели за този вид престъпления, беше или фалшиво, или неприложимо. Трябваше да се освободят от всички предразсъдъци и да започнат на чисто. Раиса вярваше, че достъпът на Иван до точна информация е от съществено значение за новите им познания по въпроса.

Лев признаваше, че подобни материали могат да са им от полза, но искаше да ограничи общуването им с хората до минимум. Основната им цел беше Галина Шапорина, Иван оставаше на второ място. Лев не беше убеден, че той си струва риска. Обаче съзнаваше, че това класиране на нещата по важност е субективно. Ревнуваше ли жена си от Иван? Да, ревнуваше. Искаше ли да привлече Иван в тяхното разследване? Не, нито за миг.

Лев погледна през прозореца и изчака пътниците да слязат. Гарите се наблюдаваха от униформени или цивилни агенти. Всички главни транспортни възли се смятаха за уязвими от гледна точка на проникването на вражески шпиони. По пътищата имаше контролно-пропускателни пунктове с въоръжена охрана. Пристанищата бяха под непрекъснато наблюдение. А контролът никъде не бе така засилен, както в Москва. Лев и Раиса се опитваха да проникнат в най-охранявания град в страната. Единственото им предимство беше, че Василий няма никакви основания да предполага, че са толкова безразсъдни да се впуснат в такова начинание. Преди да слязат от влака, Лев се обърна към Раиса.

— Ако привлечеш нечий поглед, на охраната или на някого другиго, дори на някой цивилен, не поглеждай веднага встрани. Не се усмихвай и не прави прибързани жестове. Просто погледни го, а после премести погледа си другаде.

Слязоха на перона, и двамата нямаха много багаж. Имаше опасност големите чанти да привлекат вниманието. Вървяха бързо и едва се сдържаха да не ускоряват ход. Лев се зарадва, че гарата е оживена. Въпреки това усети, че яката на ризата му е мокра от пот. Опита се да се успокои с мисълта, че е невероятно някой от агентите да търси тях. Бяха се постарали да се отърват от възможно наблюдение още във Волск, като съобщиха на познати, че отиват на екскурзия в планината. За отпуската трябваше да напишат молби. Поради наложените им ограничения успяха да получат само два дни. Тъй като времето ги притискаше, потеглиха към гората и направиха кръг, за да се уверят, че никой не ги следва. Убедени, че са сами, излязоха близо до гарата. Съблякоха туристическите си дрехи, заровиха ги заедно с оборудването за лагеруване и седнаха да чакат московския експрес. Качиха се в последната минута. Ако всичко вървеше по план, щяха да се срещнат със свидетелката, да се върнат във Волск, да влязат в гората, да вземат оборудването си и отново да облекат туристическите дрехи. Щяха да се върнат в града по една от северните пътеки.

Почти бяха стигнали изхода, когато някакъв мъж зад тях извика:

— Документите.

Без да се поколебае, Лев се обърна. Не се усмихна, нито се опита да изглежда невъзмутим. Беше ги спрял офицер от Държавна сигурност. Лев не го познаваше и това беше голям късмет. Подаде документите си, а Раиса нейните.

Лев изучаваше лицето на мъжа. Беше висок и добре сложен, но движенията му бяха бавни и лениви. Оглеждаше ги, без да бърза. Беше рутинна проверка на документи. Но документите бяха фалшиви и можеха да издържат само повърхностно преглеждане. Когато работеше в МГБ, такива документи не биха го заблудили. Нестеров беше помогнал да се сдобият с тях и ги беше подправил с помощта на Лев. Колкото повече усилия полагаха, толкова повече съзнаваше, че документите не са много сигурни: драскотини по снимките, избледняло мастило, двойни линии на печатите. Сега се чудеше как е могъл да се осланя на такава несигурна фалшификация, сигурно се е надявал, че няма да бъдат проверени.

Раиса гледаше как агентът, намръщен, разглежда документите им и разбра, че той едва умее да чете. Опитваше се да скрие своята неграмотност, като се преструваше, че внимателно ги преглежда. Но тя беше виждала как много деца се сблъскваха със същия проблем. Мъжът мърдаше устни, местейки поглед по редовете. Знаеше, че ако с нещо се издаде, той почти сигурно ще ги задържи. Затова придаде на лицето си израз на уплаха. Предполагаше, че му харесва да буди страх, който успокояваше неговата тревога и неувереност. Агентът огледа внимателно лицата им не защото се съмняваше в документите им, а за да се убеди, че продължават да се страхуват от него. Доволен, че все още буди страх у тях, той похлопа с документите по дланта си, давайки им да разберат, че решава съдбата им.

— Дайте да видя чантите.

Лев и Раиса отвориха малките си чанти. Не носеха нищо повече от бельо и някои основни неща. Офицерът започна да се отегчава. Сви рамене. Те му кимнаха почтително в отговор и тръгнаха към изхода, стараейки се да не бързат много.

 

 

Същия ден

След като беше забранил на Фьодор да прави свое разследване за смъртта на сина си, след като със заплахи го беше придумал да мълчи, сега Лев смяташе да го моли за помощ по същия въпрос. Имаше нужда Фьодор да го заведе при Галина Шапорина, тъй като нямаше адреса й. Дори не знаеше дали е запомнил правилно името й. Тогава не обърна особено внимание, а пък и беше минало много време. Без помощта на Фьодор нямаше да успее да открие свидетелката.

Лев беше готов да изтърпи унижението и срама, да понесе презрение и подигравки, само и само да получи свидетелските показания на жената. Макар че Фьодор беше агент от МГБ, Лев залагаше на това, че предаността към паметта на сина му ще надделее. Колкото и силна да бе омразата му към Лев, стремежът му към справедливост би трябвало да им помогне да се съюзят. Особено като се има предвид, че преценката на Лев за ситуацията преди четири месеца беше правилна. Неофициално разследване на смъртта на сина му би застрашило цялото семейство. Фьодор може би се беше примирил с тази преценка. По-добре беше да защити живите, да предаде Лев на МГБ, с което да си осигури безопасност и да му отмъсти. Но какво решение все пак ще вземе? Лев почука на вратата. Скоро щеше да разбере.

Квартира №18 на четвъртия етаж, вратата отвори възрастна жена — същата, която се бе осмелила да му противоречи и нарече убийството с истинското му име.

— Името ми е Лев, това е съпругата ми Раиса.

Старицата впи очи в Лев, не беше го забравила и в погледа й пламна омраза. Погледна и Раиса.

— Какво искате?

Отговори Раиса с тих глас:

— Дошли сме във връзка с убийството на Аркадий.

Настъпи дълга тишина, старицата огледа лицата и на двамата, преди да отговори:

— Сгрешили сте адреса. Тук не е имало убийство.

Понечи да затвори вратата, но Лев пъхна крак в пролуката.

— Вие бяхте права.

* * *

Лев очакваше изблик на гняв. Но старицата се разплака.

Фьодор, съпругата му и възрастната жена, майката на Фьодор, стояха един до друг като някакъв граждански трибунал и гледаха как Лев съблича палтото си и го оставя на стола. Започна да разкопчава ризата си. Под нея, прикрепени за тялото му, се намираха материали за убийствата — снимки, описания, показания, карти на географското разположение на престъпленията: най-важните доказателства, които бяха събрали.

— Трябваше да взема някои предпазни мерки, за да пренеса тези материали. Това са подробностите за над четирийсет убийства на деца, момчета и момичета, убити в западната част на страната. Убити са почти по един и същи начин, както и вашият син, в което сега не се съмнявам.

Лев свали от гърдите си материалите, някои от които бяха влажни от пот. Фьодор започна да ги преглежда. Жена му и майка му пристъпиха напред. Скоро и тримата четяха, като си подаваха документите един на друг. Първа проговори съпругата на Фьодор:

— И какво ще направите, ако го заловите?

Колкото и чудно да е, на Лев за първи път задаваха този въпрос. Досега мислеха само дали изобщо е възможно да го заловят.

— Ще го убия.

Щом Лев им обясни смисъла на личното си разследване, Фьодор реши да не губи време за упреци и обвинения. През ума му даже не мина мисълта да им откаже помощ, да се усъмни в искреността им или да се тревожи за последиците. Такива мисли не вълнуваха нито жената, нито майката на Фьодор. Той беше готов веднага да ги заведе при Галина.

Най-прекият път беше през жп линиите, където бе открито тялото на Аркадий. Няколко линии вървяха успоредно, а зад тях започваше широко открито пространство, обрасло с храсти и дървета. На избледняващата вечерна светлина Лев оцени удобството на тази изолирана ничия земя. В сърцето на града се усещаше странна празнота. Нима момчето беше тичало по тези траверси, преследвано от убиеца? Дали беше паднало, отчаяно, че няма да може да се изплъзне? А покрай него в мрака са профучавали равнодушно влаковете? На Лев му олекна, когато най-после пресякоха релсите.

Наближиха къщата на Галина и Фьодор каза, че е по-добре Лев да остане отвън. Веднъж вече беше я наплашил до смърт и не си струваше да рискуват пак. Лев се съгласи. Щяха да влязат само Раиса и Фьодор.

Раиса последва Фьодор нагоре по стълбите. Когато стигнаха до квартирата, тя почука. Отвътре се чуваше шум от детска игра. Това беше добре дошло. Разбира се, тя не смяташе, че жената трябва да бъде майка, за да оцени сериозността на ситуацията, но фактът, че и децата на Галина са били в опасност, трябваше да им помогне в разговора.

Вратата отвори слаба жена на около трийсет години. Беше облечена така, сякаш навън бе сурова зима. Изглеждаше болна. Огледа нервно Раиса и Фьодор, отбелязвайки най-малките нюанси, които излъчваха лицата им. Фьодор веднага я позна.

— Помните ли ме, Галина? Аз съм Фьодор, бащата на Аркадий, момченцето, което беше убито. Това е Раиса, моя добра позната. Живее във Волск, град на Урал. Дошли сме, защото човекът, убил сина ми, продължава да убива и други деца, в други градове. Затова Раиса е дошла в Москва, за да действаме заедно. Имаме нужда от помощта ви.

Галина говореше тихо, с едва доловим шепот.

— С какво бих могла да ви помогна? Аз не знам нищо.

Раиса, очаквайки такъв отговор, беше готова за него:

— Фьодор не е дошъл като офицер от МГБ. Ние сме родители, бащи и майки, граждани, потресени от тези престъпления. Името ви няма да се появи в официалните документи; вие никога повече няма да ни видите. Искаме само да знаем как е изглеждал той. На колко е години? Какъв е на ръст? Какъв е цветът на косата му? Как е облечен? Със скъпи или евтини дрехи?

— Но мъжът, когото видях, беше сам. С него нямаше дете. Казах ви го вече.

В разговора се включи Фьодор:

— Моля ви, Галина, пуснете ни вътре за малко. Да не говорим на прага.

Тя поклати глава.

— Не мога да ви помогна. Не знам нищо.

Фьодор започна да нервничи. Раиса докосна ръката му, давайки знак да замълчи. Трябваше да останат спокойни, нямаше начин да я принудят. В случая най-важно беше търпението.

— Добре, добре, Галина. Не сте видели мъж с дете. Фьодор ни обясни, че сте видели мъж с чанта за инструменти, така ли е?

Тя кимна.

— Можете ли да го опишете?

— Но с него нямаше дете.

— Разбираме. С него не е имало дете. Вече го казахте. Носел е само чанта за инструменти. Но как изглеждаше?

Галина се замисли. Раиса притаи дъх, усещайки, че жената е готова да заговори. Не им трябваха писмени показания, нито подпис на свидетели. Просто им трябваше описание на човека, което не ангажираше никого с нищо. За това бяха нужни само трийсетина секунди.

Но ненадейно отново се намеси Фьодор:

— Няма нищо лошо в това да ни кажете как е изглеждал мъжът с чантата. Никой не може да пострада за това, че е описал някакъв железничар.

Раиса отчаяно погледна Фьодор. Той развали всичко. Хората можеха да имат неприятности за това, че са описали някакъв железничар. Можеха да имат неприятности за много по-малко. Винаги беше най-безопасно да не се прави нищо. Галина поклати глава и се отдръпна назад в коридора.

— Съжалявам, вече се стъмняваше. Не го видях добре. Носеше чанта, това е всичко, което помня.

Фьодор натисна вратата.

— Не, Галина, моля ви…

Тя поклати глава.

— Вървете си!

— Моля ви, моля ви…

Като на обзето от паника животно гласът й стана пронизително рязък.

— Вървете си!

Настъпи тишина. Децата спряха да играят. Появи се мъжът на Галина.

— Какво става тук?

Отвориха се други врати, хората надничаха, шепнеха си, сочеха ги с пръст, от което Галина се притесни още повече. Усетила, че губят контрол над ситуацията и ще се лишат от единствения си свидетел, Раиса пристъпи напред и прегърна Галина, като че ли се сбогуваше с нея.

— Как изглеждаше той?

Притиснала се до лицето на Галина, Раиса чакаше и се надяваше. Усещаше топлия й дъх. Но тя не отговори.