Том Роб Смит
Дете 44 (18)

Ростов на Дон

Същия ден

Арон винаги смяташе работата в милицията за привлекателна — във всеки случай много по-привлекателна от работата в колхоза. Знаеше, че заплатата не е кой знае каква, затова и конкуренцията не беше голяма. Когато ставаше въпрос за търсене на добра работа, той никога не беше неоспорим кандидат, макар че всичко му беше наред. Всъщност беше добър ученик. Но беше роден с деформирана горна устна. Така беше казал лекарят — устната е деформирана и нищо не може да се направи. Изглеждаше, сякаш някой беше изрязал парче от горната му устна, а после я зашил така, че тя се повдигаше в средата и откриваше част от предните му зъби. И в резултат се получаваше вечна подигравателна усмивка. Макар това да не се отразяваше на работата му, но със сигурност се отразяваше на възможността да си намери работа. Милицията изглеждаше идеалното решение, там винаги имаше недостиг от кандидати. Бе свикнал с подигравките. Беше готов да се примирява с всичко, докато акълът му е на място.

И ето го тук, посред нощ, седнал в храстите в засада, нахапан от комари, да наблюдава автобусната спирка за необичайни прояви.

На Арон не му бяха казали защо седи тук или какво означава необичайни прояви. Като един от най-младите сътрудници в управлението, едва двайсетгодишен, той се питаше дали това не е някакъв ритуал в посвещаване на новаците — проверка за преданост, за изпълнение на заповедите. Подчинението се ценеше над всичко друго.

До този момент единственият човек наоколо бе момичето на автобусната спирка. Беше младо, може би четиринайсет-петнайсетгодишно, но се опитваше да изглежда по-възрастно. Стори му се, че е пияно. Блузата му беше разкопчана. Гледаше го как приглажда полата си и си оправя косата. Какво правеше на спирката? Нямаше да има автобуси чак до сутринта.

Приближи се някакъв мъж. Беше висок, с дълго палто и шапка. Стъклата на очилата му бяха дебели като дъното на чаша. Носеше елегантна чанта, застана до разписанието и започна да го изучава, прокарвайки пръст по редовете. Като някакъв вид оскъдно облечен паяк, дебнещ в ъгъла, момичето веднага стана и се спусна към него. Той продължи да чете, докато тя го обикаляше и докосваше ту чантата му, ту палтото, ту ръката. Мъжът сякаш не забелязваше тези закачки, но накрая отмести поглед от разписанието и огледа момичето. Заговориха за нещо. Арон не чуваше какво си казват. Момичето явно не се съгласяваше, клатеше глава. После сви рамене. Бяха се разбрали. Мъжът се обърна и на Арон му се стори, че гледа в храстите към него. Беше ли го забелязал? Едва ли — те бяха на светло, а той в сянката. Но изведнъж тръгнаха право към него, към мястото, където се криеше.

Арон се стресна и още веднъж се убеди, че е напълно скрит. Нямаше как да са го видели. Дори да е така, защо вървяха към него? Бяха само на няколко крачки. Чуваше ги да разговарят. Изчака, скрит в храстите, да види как минават покрай него и влизат в гората.

Арон се изправи.

— Стой!

Мъжът замръзна, раменете му безсилно увиснаха. Обърна се. Арон направи усилие да придаде на гласа си авторитетност.

— Какво правите тук двамата?

Отговори момичето, което не изглеждаше ни най-малко уплашено:

— Разхождаме се. Какво е станало с устната ти? Толкова е грозна.

Арон се изчерви от смущение. Момичето го гледаше с явно отвращение. За миг той млъкна, но бързо се съвзе.

— Щяхте да правите любов. На обществено място. А ти си проститутка.

— Не, просто се разхождаме.

Мъжът добави едва чуто, гласът му звучеше жалко:

— Не сме направили нищо лошо. Просто разговаряхме.

— Дайте си документите.

Мъжът пристъпи напред и започна да рови в джобовете си за документите. Момичето стоеше отзад и равнодушно пристъпваше от крак на крак: очевидно го бяха задържали и по-рано. Не изглеждаше смутено. Той провери документите на мъжа. Казваше се Андрей. Документите му бяха редовни.

— Отворете чантата.

Андрей се поколеба. На челото му се появиха едри капки пот. Все пак го хванаха. Никога не бе предполагал, че това може да се случи: никога не си представяше, че планът му може да се провали. Вдигна чантата, щракна закопчалката. Младият милиционер надникна и колебливо бръкна вътре. Андрей, вторачен в обувките си, чакаше. Когато вдигна поглед, милиционерът държеше ножа му, дълъг нож с назъбено острие. Андрей беше готов да се разплаче.

— Защо носите това?

— Пътувам много. Често се храня във влака. Режа салам с ножа. Евтин, твърд салам, но жена ми отказва да купува друг.

Андрей наистина използваше ножа, когато обядваше и вечеряше. Милиционерът намери и парче салам. Беше евтин и твърд със засъхнал край, отрязан със същия нож.

Арон извади стъклен буркан с винтова капачка. Беше чист и празен.

— А това за какво е?

— Някои от детайлите, които пренасям, са чупливи, а други мръсни. Бурканът е много нужен за работата ми. Вижте, другарю, знам, че не трябваше да тръгвам с това момиче. Не знам какво ме прихвана. Дойдох на спирката, за да проверя кога са автобусите утре, а то се приближи до мен. Нали знаете как е с инстинктите. Така се случи и с мен. Но погледнете в джоба на чантата, ще намерите партийния ми билет.

Арон намери билета. Намери и снимка на жена му и двете му дъщери.

— Това са дъщерите ми. Излишно е да пишете протокол, нали, другарю офицер? За всичко е виновно момичето: ако не беше то, отдавна да съм си вкъщи.

Примерен гражданин, съблазнен от пияно момиче, развратница. Мъжът беше учтив: не се взираше в устната му, не правеше презрителни забележки. Отнесе се с него като с равен, макар че беше по-възрастен, имаше добра работа и беше член на партията. Той бе жертвата, а тя престъпничка.

Андрей беше усетил как примката се стяга около него, но неочаквано разбра, че е почти свободен. Семейната снимка отново се оказа безценна. Понякога я използваше, за да убеди недоверчивите деца, че може да му се вярва. Че той самият е баща. Напипа грубото въже в джоба на панталоните си. Не и тази вечер; в бъдеще ще трябва да проявява по-голямо търпение. Вече няма да може да убива в родния си град.

Арон се канеше да освободи мъжа, като сложи обратно снимката и партийния билет, когато зърна в чантата изрезка от вестник, сгъната на две. Извади я и я разтвори.

Андрей едва се сдържаше, гледайки как този идиот с отвратителната устна докосва вестника с мръсните си пръсти. Вече беше готов да го издърпа от ръцете му.

— Моля да ми го върнете…

За първи път в гласа му се долавяше тревога. Защо това парче вестник беше толкова важно за него? Арон внимателно разглеждаше вестника. Изрезка отпреди няколко години с избледняло вече мастило. Текстът беше изрязан и не можеше да се каже от кой вестник е. Беше останала само снимката от Великата отечествена война. На нея се виждаше горящ танк, пред който стояха руски войници, победоносно вдигнали автомати, а в краката им лежаха мъртви немски войници. Беше снимка на победата, пропагандна снимка. Арон с деформираната горна устна прекрасно разбираше защо тази снимка е отпечатана във вестника. Руският войник в средата беше красив мъж с очарователна усмивка.