Том Роб Смит
Дете 44 (29)

Москва

25 юли

Лев и Раиса седяха в кабинета на директора на Детски дом №12, намиращ се недалеч от зоологическата градина. Лев погледна жена си и попита:

— Защо толкова се бавят?

— Не знам.

— Нещо не е наред.

Раиса поклати глава:

— Едва ли.

— Май не се харесахме на директора.

— А на мен ми се стори доста свестен.

— Но какво ли си мисли за нас?

— Не знам.

— Как мислиш, добре ли ни посрещна?

— Няма значение как ни е посрещнал той. Важно е как ще ни посрещнат те.

Лев не си намираше място, стана и каза:

— Но той трябва да подпише.

— Той ще подпише всичко, което е нужно. Но не е в това проблемът.

Лев отново седна и кимна.

— Права си. Аз просто съм нервен.

— Аз също.

— Как изглеждам?

— Чудесно.

— Не съм ли прекалено официален?

— Отпусни се, Лев.

Вратата се отвори. В стаята влезе директорът, вече не млад мъж, някъде около петдесетте.

— Намерих ги.

Лев се запита дали просто се изразява така, или буквално е претърсил сградата. Директорът направи крачка встрани. Зад него стояха две момиченца, Зоя и Елена, дъщерите на Михаил Зиновиев. Бяха минали няколко месеца, откакто видяха разстрела на родителите си насред заснежения двор пред къщата им. Но през това време те бяха претърпели драматична промяна. Бяха отслабнали, кожата им бе придобила някакъв землист цвят. По-малката, Елена, която беше на четири години, бе с обръсната глава. По-голямата, Зоя, десетгодишна, беше много късо подстригана. Без съмнение и двете имаха въшки.

Лев се изправи, Раиса застана до него. Той се обърна към директора:

— Можем ли да останем за малко насаме?

Молбата явно не се хареса на директора. Но той се подчини, излезе и затвори вратата. И двете момиченца се притиснаха с гръб към вратата, колкото може по-далеч от тях.

— Зоя, Елена, казвам се Лев. Помните ли ме?

Те не отговориха и израженията на лицата им не се промениха. Гледаха уплашено, очаквайки някаква неприятност. Зоя хвана за ръката по-малката си сестра.

— Това е жена ми Раиса. Тя е учителка.

— Здравей, Зоя. Здравей, Елена. Защо не седнете? Ще ви е по-удобно.

Лев взе два стола и ги остави до момичетата. Макар да не искаха да се отдръпнат от вратата, те все пак седнаха, все още хванати за ръце, без да проронят и дума.

Лев и Раиса клекнаха, за да се гледат с тях в очите, но благоразумно решиха да стоят на разстояние. Ноктите на децата бяха мръсни, но ръцете им, общо взето, бяха чисти. Личеше, че набързо са ги поизмили преди срещата. Лев подхвана:

— Двамата с жена ми искаме да ви предложим дом, нашия дом.

— Лев ми разказа как сте се озовали тук. Съжалявам, ако разговорът за това ви огорчава, но трябва да ви кажем нещо много важно.

— Опитах се да спра убийството на родителите ви, но не успях. Може би не виждате разлика между мен и офицера, извършил ужасното престъпление. Но аз ви уверявам, че съм съвсем друг човек.

Лев се запъна. Помълча секунда, за да преодолее вълнението.

— Може би мислите, че ако се съгласите да живеете с нас, ще измените на родителите си. Но аз съм сигурен, че родителите ви биха искали за вас най-доброто. А животът в детския дом няма да ви предложи нищо хубаво. След четири месеца, прекарани тук, разбирате това по-добре от всеки друг.

Раиса продължи:

— Решението, което ви караме да вземете, е трудно. И двете сте много малки. За жалост живеем в такова време, когато децата са принудени да вземат решения като възрастните. Ако останете тук, животът ви ще бъде тежък и едва ли ще стане по-лек.

— Двамата с жена ми искаме да ви върнем детството, да ви дадем възможност да се радвате на младостта си. Не смятаме да заемем мястото на родителите ви. Никой не може да ги замени. Ще бъдем ваши настойници. Ще се грижим за вас, ще ви храним и ще ви дадем подслон.

Раиса се усмихна и добави:

— Не очакваме нищо в замяна. Не сте задължени да ни обичате: дори не разчитаме, че ще ни харесате веднага, макар да се надяваме и това да стане. Можете да ни използвате, за да се измъкнете оттук.

Опасявайки се, че момичетата могат да кажат „не“, Лев добави:

— Ако откажете, ще намерим друго семейство, което да ви осинови и което няма връзка с миналото ви. Кажете ни, ако така ще ви е по-леко. Истината е, че не мога да поправя стореното. Обаче можем да ви предложим по-добро бъдеще. Не очакваме нищо в замяна. Вие ще бъдете заедно. Ще имате собствена стая. Но за вас винаги ще остана човекът, нахлул в къщата ви, дошъл да арестува баща ви. Може би споменът ще избледнее с времето, но това никога няма да го забравите. Това неизбежно ще усложни отношенията ни. Но от личен опит зная, че можем да станем добро семейство.

Момичетата мълчаха, гледайки ту единия, ту другия. Те не реагираха, не помръдваха от столовете и продължаваха да се държат за ръце.

Раиса отбеляза:

— Свободни сте да кажете „да“ или „не“. Можем да ви намерим друго семейство. Всичко зависи само от вас.

Лев се изправи.

— Аз и жена ми ще излезем да се поразходим. Ще ви оставим да обсъдите всичко, само двете, насаме. Ще бъдете сами в стаята. Вземете каквото решение искате. Няма защо да се страхувате.

Мина покрай тях и отвори вратата. Раиса излезе, Лев я последва и затвори вратата след себе си. Тръгнаха заедно по коридора, развълнувани както никога в живота си.

* * *

В кабинета Зоя прегърна по-малката си сестра.