След като обикаля града цяла нощ, разрани краката си и чорапите му бяха подгизнали от кръв, Лев седна на една пейка в парка, стисна с ръце главата си и тихо заплака.

Не беше спал, не беше ял. Миналата вечер, когато Раиса се опита да говори с него, той не й обърна внимание. Тя му донесе храна от ресторанта, но той и нея не погледна. Не можеше да остане повече в малката миризлива стая, слезе долу, пробил си път през тълпата, и излезе навън. Вървеше където му видят очите, разстроен и прекалено ядосан, за да стои на едно място, без да прави нищо, макар да разбираше, че това е същността на затрудненото му положение — да не може да направи нищо. Още веднъж се сблъска с несправедливостта, но този път не можеше да се намеси. Родителите му нямаше да бъдат застреляни в тила — това би било прекалено бърза смърт, приличаща на помилване. Щяха да ги тормозят дълго. Можеше да си представи разнообразието от начини, които би родил методичният, садистичен и дребнав ум. Щяха да ги понижат в заводите, където работеха, да им дадат най-тежката и мръсна работа, с която трудно биха се справили дори млади хора. Ще им натякват за изселването на Лев, за позора и унижението му. Може би дори ще им кажат, че е изпратен в ГУЛАГ, осъден на двайсет и пет години каторга. Колкото до семейството, с което родителите му бяха принудени да делят квартирата, без съмнение ще бъде възможно най-грубо и неприятно. На децата ще обещават шоколад, ако вдигат повече шум, а на родителите целия апартамент, ако крадат от храната, правят скандали и превръщат живота на старците в ад. Нямаше нужда да си представя подробностите. Василий с удоволствие ще му разказва, като знае, че Лев няма да се осмели да му затвори от страх, че ако го направи, трудностите на родителите му ще се удвоят. Василий ще се постарае да го измъчва отдалеч, прилагайки систематично натиск върху уязвимото му място — семейството. Нямаше как да се защити. С малко усилия Лев можеше да научи адреса на родителите си, но ако писмата му не бъдат залавяни и унищожавани, би могъл само да им съобщи, че е добре. Беше им осигурил удобен живот, за да ги лишат от него, когато най-малко можеха да се справят с промяната.

Изправи се, треперейки от студ. Без да знае какво ще прави по-нататък, едва придвижвайки се, тръгна да се връща към новия си дом.

* * *

Раиса седеше долу на една от масите. Беше го чакала цяла нощ. Знаеше, предсказваше го и Василий, че сега Лев съжалява за решението си да не я предава. Цената бе прекалено висока. Но какво й оставаше? Да се преструва, че той е рискувал всичко заради възвишената любов? Но любовта не е нещо, което става по поръчка. Дори да искаше да се преструва, не знаеше как: какво да каже, как да постъпва. Би могла да го съжали. Всъщност донякъде се радваше на унижението му. Не от злоба или отмъстителност, а защото искаше той да знае:

Така се чувствам всеки ден.

Безсилна и уплашена — искаше и той да изпита тези чувства.

Изтощена, с натежали за сън клепачи, тя вдигна поглед, когато Лев влезе в ресторанта. Изправи се, приближи се и забеляза зачервените му очи. Никога преди не го беше виждала да плаче. Той се извърна и си наля водка от най-близката бутилка. Тя сложи ръка на рамото му. Всичко стана за миг: Лев се обърна и я стисна за гърлото.

— Ти си виновна за всичко.

Раиса се задушаваше, лицето й се зачерви. Лев я повдигна и тя едва допираше с пръсти пода. Опита се да се измъкне от ръцете му. Но той не я пускаше, я тя не можеше да отслаби хватката му.

Протегна ръка към масата и със замъглено зрение потърси чаша. Напипа една, но я събори. Успя да я грабне, замахна и удари Лев по бузата. Чашата се счупи в ръката й и поряза дланта й. Сякаш се развали магия и той я пусна. Тя политна назад, закашля се, конвулсивно разтривайки шията си. Те се гледаха вцепенени, като чужди, сякаш целият им съвместен живот изчезна в тази част от секундата. В лицето на Лев се беше забило парче стъкло. Той го опипа и го измъкна, апатично взирайки се в него. Без да се обръща с гръб към него, Раиса забързано заотстъпва към стълбите и го остави сам.

Вместо да последва жена си, Лев пресуши чашата на един дъх, наля си друго питие, после още и когато чу колата на Нестеров да спира отвън, беше изпил почти цялата бутилка. Леко олюляващ се, неизмит и неизбръснат, пиян, зъл и склонен към немотивирана агресия — беше му достатъчен един ден, за да падне до скотското състояние, с което се славеше милицията.

Докато пътуваха, Нестеров не отвори дума за порязаното лице на Лев. Накратко го запознаваше с града. Лев почти не го слушаше, едва забелязваше околността, мисълта му беше заета с онова, което току-що бе сторил. Дали наистина се опита да удуши жена си, или това беше зла шега на възпаления му от безсънието и алкохола мозък? Докосна раната на бузата си, видя кръв по пръстите си — значи е истина, бил е готов да я убие. Още няколко секунди, още едно усилие и тя щеше да е мъртва. Беше се отказал от всичко — от родители, от кариера — заради един илюзорен предлог, обещание за семейство, заради вярата, че между тях съществува някаква връзка. Тя го излъга, предизвика кавга, направи саможертвата му безсмислена. Едва когато се почувства в безопасност, а родителите му пострадаха, призна лъжата за бременността си. Но стигна и по-далеч и открито заяви, че го презира. Използва неговата сантименталност, а после се изплю в лицето му. Той не получи нищо в замяна на саможертвата си, в замяна на това, че затвори очи за подозрителните доказателства.

Но Лев не повярва нито за миг. Времето за самооправдания изтече. Онова, което бе извършил, бе непростимо. И тя е права да го презира. Колко братя и сестри, майки и бащи беше арестувал? По какво се различава от човека, когото смяташе за своя морална противоположност, Василий Никитин? Беше ли разликата в това, че Василий проявяваше безчувствена жестокост, докато той идеалистична жестокост? Едната жестокост бе празна и безразлична, докато другата беше принципна и претенциозна, която се възприемаше като разумна и необходима. Но истината, разрушителната истина, бе, че между тях нямаше различия. Липсваше ли му на Лев въображение, за да осъзнае в какво се е замесил? Или което е по-лошо — дали беше предпочел да си затваря очите? Старателно пропъждаше подобни мисли.

Сред останките от моралните му ценности оставаше един факт. Беше жертвал живота си за Раиса само за да се опита да я убие. Това беше безумие. Ако продължаваше по същия начин, нямаше да му остане нищо, дори жената, за която се бе оженил. Искаше да каже — жената, която обичаше. Но обичаше ли я? Беше се оженил за нея, но това не е същото. Не, всъщност беше се оженил за нея, защото е красива и интелигентна, гордееше се с нея, с това, че може да я нарече своя. Това беше още крачка към идеалния съветски живот — работа, семейство и деца. В известен смисъл тя беше незначително винтче в механизма на неговите амбиции, необходимият домашен фон за успешната му кариера, за статута му на идеален гражданин. Беше ли прав Василий, когато каза, че лесно може да бъде заместена с друга? Във влака я помоли да каже, че го обича, да го успокои, да го възнагради с романтичната фантазия, в която той беше истински герой. Това бе излишно патетично. Лев въздъхна, потривайки чело. Беше загубил играта с Василий, за когото в тази игра пуловете бяха знаци на нещастието. Вместо Василий да удари жена му и да я нарани, Лев го стори вместо него и изпълни изцяло неговия план.

Пристигнаха. Колата спря. Нестеров слезе и го зачака. Лев нямаше представа колко дълго е седял така, отвори вратата на колата, излезе и последва началника си в управлението на милицията, за да започне своя първи работен ден. Представиха го на колегите му, той стискаше нечии ръце, кимаше, правеше каквото се очакваше от него, без да запомни нещо, имена и подробности преминаваха покрай съзнанието му. Едва когато остана сам в съблекалнята пред шкафчето, където висеше униформата му, започна да се връща към настоящето. Събу обувките си, свали бавно и чорапите, отлепяйки ги от окървавените си пръсти, подложи краката си под студената вода, която почервеня. Тъй като нямаше други чорапи и не се решаваше да помоли за нов чифт, беше принуден да обуе старите и трепна от болка, когато те се допряха до спуканите мехури. Съблече се, остави цивилните дрехи накуп в дъното на шкафчето и закопча новата си униформа: груби панталони с червени кантове и тежка милиционерска куртка. Огледа се в огледалото. Под очите му имаше тъмни кръгове и прясна рана на лявата буза. Погледна значката на куртката си. Беше обикновен участъков, нищо повече.

По стените на кабинета на Нестеров бяха окачени различни дипломи в рамки. Лев ги прегледа и разбра, че началникът му е спечелил състезание по борба за любители в турнир по стрелба с пушка и е получавал награди „Офицер на месеца“ при различни случаи тук, както и в Ростов, където е служил. Дипломите имаха за цел да впечатляват, което бе разбираемо, предвид това, че заеманият пост не се ползваше с голямо уважение.

Нестеров изучаваше новия си служител и не можеше да разгадае неговата същност. Защо този човек, бивш офицер от МГБ с висок ранг, герой от войната, изглеждаше толкова неугледно — с мръсни нокти, с рана на лицето, несресан, лъхащ на алкохол и очевидно безразличен към понижението си. Може би беше точно такъв, какъвто го описваха: изключително некомпетентен и неспособен да поема отговорност. Външността му съответстваше на описанието. Обаче Нестеров се съмняваше: може би тази неугледна външност беше само уловка. Той усети, че има някаква клопка още от момента, когато научи за преместването му. Този човек можеше да причини огромни неприятности на него и на хората му. Беше достатъчно да изпрати само един доклад против него. Нестеров реши, че ще е най-добре да го наблюдава, да го провери в работата и да го държи близо до себе си. Накрая Лев щеше да се разкрие.

Нестеров подаде на Лев една папка. Лев я погледна, опитвайки се да се досети какво се очаква от него. Защо му я даваха? Каквото и да е, беше му безразлично. Въздъхна и се насили да прегледа папката. Вътре имаше черно-бели снимки на момиче. Лежеше по гръб в черния сняг. Черен сняг… прогизнал от кръв. Изглеждаше, че момичето вика. При разглеждане по-отблизо се виждаше, че има нещо в устата му. Нестеров обясни:

— Устата й е била пълна с пръст, за да не може да вика за помощ.

Пръстите на Лев, стиснали снимката, трепнаха и всичките му мисли за Раиса, родителите му и за самия него се изпариха, когато очите му се спряха върху устата на момичето. Тя беше широко отворена, пълна с пръст. Погледна следващата снимка. Момичето бе голо: кожата, където не беше наранена, беше бяла като сняг. Коремът й беше свирепо разкъсан, отворен. Прегледа следващата снимка, следващата и по-следващата, но не виждаше момичето, а момчето на Фьодор, което не беше голо и коремът му не беше разпран, но устата му беше пълна с пръст — момчето, което не беше убито. Лев остави снимките на масата. Не каза нищо, загледан в дипломите на стената.

Същия ден

Двата инцидента нямаха нищо общо един с друг, смъртта на сина на Фьодор и убийството на момичето. Това беше невъзможно. Бяха на стотици километри един от друг. Това бе само ирония на съдбата и нищо повече. Обаче Лев беше допуснал грешка, като отхвърли обвиненията на Фьодор. Момичето беше убито по начина, описан от Фьодор. Значи това е напълно възможно. Сега нямаше как да разбере какво всъщност се е случило със сина на Фьодор, Аркадий, защото не си беше направил труда да огледа тялото. Може да е било нещастен случай. Или просто случаят бе потулен. Ако това беше вярно, Лев се е оказал инструмент в режисиран замисъл. Беше изиграл своята роля, без да мисли — беше се присмял, заблудил и накрая заплашил скърбящото семейство.

Генерал Нестеров откровено сподели подробности около убийството, наричайки го с истинското му име — убийство — и не проявяваше желание да го опише като нещо друго освен брутално и ужасяващо престъпление. Искреността му не се хареса на Лев. Как бе възможно такова спокойствие? Годишната статистика за управлението му трябваше да потвърди заплануваното: намаляване на престъпността, увеличаване на социалната хармония. Макар населението на града да беше съществено нараснало от придошлите осемдесет хиляди изтръгнати от родните си места работници, престъпността трябваше да намалява, тъй като теорията твърдеше, че ако има повече работа, има повече справедливост и по-малко експлоатация.

Името на жертвата беше Лариса Петрова. Открили я преди четири дни в гората, близо до гарата. Подробностите по намирането на тялото бяха неясни, но когато Лев настоя да научи повече, Нестеров като че ли побърза да приключи разговора. Лев успя да разбере само, че трупът е бил открит от двойка, прекалила с пиенето и скрила се в гората да прави секс. Натъкнали се на момичето, което лежало в снега от няколко месеца, но студът бил запазил напълно тялото. Била ученичка на четиринайсет години. Била известна на милицията с това, че водела безразборен полов живот не само с момчета на нейната възраст, но и с възрастни мъже. Можело да бъде купена с малка бутилка водка. В деня на своето изчезване Лариса се скарала с майка си. На отсъствието й не обърнали внимание, защото тя често заплашвала да избяга от къщи, и всички решили, че е изпълнила заплахата си. Никой не я търсил. Според Нестеров родителите й били уважавани хора. Баща й бил счетоводител в автозавода. Срамували се от дъщеря си и не искали да помагат на разследването, което трябвало да бъде запазено в тайна, да не се потулва, но и да не се разгласява. Родителите се съгласили да няма погребение и били готови да се престорят, че дъщеря им просто е изчезнала. Нямало защо обществото да научава. Освен милицията малцина знаели за убийството. Тези хора, включително двойката, открила трупа, били предупредени за последиците, ако се разприказват. Въпросът щял да приключи бързо, защото вече имало арестуван.

Лев знаеше, че милицията има право да започне разследване, само ако е започнало наказателно дело, и при това, ако е сигурно, че ще бъде успешно приключено. Липсата на обвиняем се смята за недопустима, а последиците са най-сериозни. Завеждането на дело в съда означаваше само едно: че заподозреният е виновен. Ако случаят беше труден, сложен или неясен, той просто нямаше да бъде разгледан. Спокойствието на Нестеров и подчинените му говореше единствено за убеждението им, че са заловили виновника. Бяха си свършили работата. Мозъчната атака по време на следствието, представянето на доказателства, разпитите и повдигането на обвинение бяха задължение на държавните следователи и прокуратурата. Лев не беше повикан да помогне: просто му разясниха нещата и очакваха да се възхити от експедитивността на милицията.

Килията беше малка и липсваха обичайните за Лубянка съоръжения. Стените бяха бетонни, подовете също. Заподозреният седеше, ръцете му бяха закопчани с белезници на гърба. Беше млад, може би шестнайсет-седемнайсетгодишен, с мускулесто като на възрастен мъж тяло, но с детско лице. Очите му блуждаеха безцелно. Не изглеждаше уплашен. Беше спокоен, очевидно не разбираше къде се намира и какво става с него. По него не личаха признаци за физическа разправа. Без съмнение имаше начини, които не оставят следи, но интуицията на Лев му подсказваше, че момчето не е бито. Нестеров посочи заподозрения.

— Това е Варлам Бабинич.

Като чу името си, младият мъж погледна Нестеров, както кучето гледа господаря си.

Нестеров продължи:

— Намерихме у него кичур от косата на Лариса. Знае се, че дебнел Лариса — стоял е пред дома й, пресрещал я на улицата. Майката на Лариса си спомня, че го е виждала много пъти. По думите й дъщеря й се оплаквала от него. Постоянно се опитвал да докосне косата й.

Нестеров се обърна към заподозрения и му заговори бавно:

— Варлам, кажи ни какво стана, как си се сдобил с кичур от косата й.

— Нарязах я. Вината беше моя.

— Кажи на този офицер защо я уби.

— Харесвах косата й. Исках да я имам. Имам жълта книга, жълта риза, жълта консервна кутия и малко жълта коса. Ето защо я нарязах. Съжалявам. Не трябваше да правя това. Кога ще получа одеялото?

— Ще говорим за това по-късно.

Лев го прекъсна.

— Какво одеяло?

— Преди два дни отвлече едно бебе. То беше увито в жълто одеяло. Той е обсебен от жълтия цвят. За щастие бебето не пострада. Той няма чувство за добро и зло. Прави каквото иска, без да мисли за последиците.

Нестеров се приближи до заподозрения.

— Защо си помисли, че си в беда, когато намерих косата на Лариса в книгата ти? Кажи на този човек онова, което каза на мен.

— Тя не ме харесваше, все ме пъдеше, но аз исках косата й. Толкова много я исках. А когато отрязах от косата й, не каза нищо.

Нестеров се обърна към Лев и му предложи да продължи разпита.

— Имате ли въпроси?

Какво се очакваше от него? Лев се замисли за миг, преди да попита:

— Защо напълни устата й с пръст?

Варлам не отговори веднага. Изглеждаше объркан.

— Да, имаше нещо в устата й. Сега си спомням. Не ме удряйте.

Нестеров го успокои:

— Никой няма да те удари, отговори на въпроса.

— Не знам. Забравям всичко много бързо. Наистина имаше пръст в устата й.

Лев продължи:

— Обясни какво стана, когато я уби.

— Нарязах я.

— Нея или косата й?

— Съжалявам, нарязах я.

— Слушай ме внимателно. Тялото й ли наряза, или косата?

— Намерих я и я нарязах. Трябваше да кажа на някого, но бях уплашен. Не исках да си имам неприятности.

Варлам се разплака.

— В такава голяма беда съм. Съжалявам. Исках само косата й.

Нестеров пристъпи напред.

— Засега това е достатъчно.

Като чу думите му, Варлам спря да плаче. Успокои се. Лицето му не подсказваше, че е човек, способен на убийство.

Лев и Нестеров излязоха отвън. Нестеров затвори вратата на килията.

— Имаме доказателства, че е бил на местопрестъплението. Следите в снега съвпадат с ботушите му. Разбрахте ли, че е от интернат и е бавноразвиващ се?

Сега Лев проумя защо Нестеров толкова смело е поел това убийство. Имаха заподозрян, който беше умствено изостанал. Варлам беше извън съветското общество, извън комунизма и политиката — поведението му беше обяснимо. Постъпките му не се отразяваха на партията, не променяха истината за престъпността, защото заподозреният не беше пълноценен съветски гражданин. Той беше аномалия.

Нестеров добави:

— Това не бива да ви кара да мислите, че не е способен на насилие. Той призна, че е убил момичето. Имал е мотив, макар и ирационален, но все пак мотив. Искал е нещо, което не е можел да получи — русата й коса. В миналото също е извършвал престъпления, когато не е могъл да получи каквото иска: крадял и отвличал деца. А сега е извършил и убийство. За него убийството на Лариса не е по-различно от отвличането на бебето. Чувството му за морал е неразвито. Тъжно е. Отдавна трябваше да го затворим. Сега това е работа за следователя.

Лев разбра. Разследването бе приключило. Този млад човек трябваше да умре.

Същия ден

Спалнята беше празна. Лев коленичи и погледна под леглото. Куфара й го нямаше. Изправи се, изтича от стаята надолу по стълбите и се втурна в кухнята на ресторанта. Базаров режеше тлъсти ивици от голямо парче месо.

— Къде е жена ми?

— Платете бутилката и ще ви кажа.

Посочи празната бутилка, евтина бутилка водка, която Лев беше изпил в ранните часове на сутринта, и добави:

— Все ми е едно кой от вас я е изпил, вие или жена ви.

— Моля ви, само ми кажете къде е.

— Платете бутилката.

Лев нямаше пари у себе си. Все още беше в милиционерската си униформа. Цивилните му дрехи бяха останали в съблекалнята.

— Ще платя по-късно. Колкото искате.

— По-късно, разбира се, по-късно ще ми дадете милион рубли.

Базаров продължи да реже месото, с което показа несъгласието си да отстъпи.

Лев изтича обратно горе и претършува куфара си. В „Справочник на пропагандиста“ имаше четири банкноти по двайсет и пет рубли за краен случай. Изправи се, изтича обратно надолу по стълбите до ресторанта и тикна едната банкнота в ръцете на Базаров, което бе значително повече от цената на бутилка водка.

— Къде е тя?

— Тръгна преди два часа. Носеше куфара си.

— Къде отиде?

— Не каза нищо. И аз не я питах.

— Кога тръгна, преди колко време?

— Преди два-три часа…

Три часа — това означаваше, че е напуснала не само ресторанта, но вероятно и града. Лев не можеше да предположи къде е заминала, в каква посока е поела.

Базаров прояви великодушие след неочаквано щедрото заплащане и доброволно даде още малко информация.

— Едва ли е стигнала за обедния влак. Доколкото си спомням, няма други и сега ще пристигне още един.

— В колко часа?

— В седем и половина…

Лев имаше десет минути.

Без да обръща внимание на умората, той се затича. Но отчаянието го задушаваше. Не му достигаше въздух, имаше само слаба представа къде се намира гарата. Опитваше се да си спомни откъде беше минала колата. Панталоните му прогизнаха от снежната киша на улицата, евтиният плат ставаше все по-тежък. Мехурите отново започнаха да кървят, краката му горяха, ботушите му се пълнеха с кръв. Всяка крачка предизвикваше изгаряща болка.

Зави зад ъгъла и се озова в задънена улица, сред редица дървени къщи. Беше се изгубил. И закъснял. Жена му си беше заминала и той не можеше повече нищо да направи. Превит на две, се опитваше да си поеме дъх, спомни си тези разнебитени дървени къщи, вонята на човешки екскременти. Беше сигурен, че е близо до гарата. Вместо да се върне по същия път, той се затича напред, влезе през задната врата на една от къщите и завари семейство, което седеше на пода и вечеряше. Скупчени около печката, хората гледаха уплашени както от нахълтването му, така и от милиционерската му униформа. Без да каже дума, той прекрачи децата и изтича на главната улица, по която бяха минали с колата при пристигането им. Гарата се виждаше вече. Опита се да тича по-бързо, но силите го напускаха. Адреналинът не можеше повече да компенсира изтощението. Беше капнал от умора.

Блъсна се във вратата на гарата и я отвори с рамо. Часовникът показваше седем и четирийсет и пет. Беше закъснял с петнайсет минути. Разбра, че тя е заминала, сигурно завинаги. Все пак имаше призрачната надежда, че може би е на гарата, че не се е качила във влака. Излезе на перона, огледа се. Но вече ги нямаше нито жена му, нито влака. Изпита страшна слабост. Наведе се напред, сложи ръце на коленете си, по лицето му се стичаше пот. С крайчеца на окото си забеляза мъж, седнал на една от пейките. Защо беше още на перона? Влак ли чакаше? Лев се изправи.

Раиса стоеше в далечния край на перона, скрита в мрака. Трябваше да положи огромно усилие, за да не се затича и да не вземе ръцете й в своите. Въздъхна по-спокойно и се опита да измисли какво да каже. Представи си как изглежда — потен, мръсен и задъхан. Но тя дори не го погледна: гледаше някъде над него. Лев се обърна. Над върховете на дърветата се издигаха кълба дим. Закъснелият влак влизаше в гарата.

Лев си представяше как ще се извини, ще намери точните думи, ще бъде красноречив. Обаче сега имаше само секунди, за да я убеди. Запъвайки се, едва отрони:

— Прости ми, не зная какво ме прихвана. Стиснах те за врата, но това не бях аз — или поне не беше човекът, който искам да бъда.

Безнадеждно — трябваше да се справи по-добре. Да се съсредоточи, да намали темпото — да направи още един опит.

— Искаш да ме напуснеш. Имаш това право. Мога да ти кажа колко трудно ще ти бъде сама. Може да те спрат, да те разпитват, да те арестуват. Нямаш документи. Ще станеш скитница. Но това не са причини да останеш с мен. Знам, че ще предпочетеш да рискуваш.

— Документите могат да се фалшифицират, Лев. Предпочитам фалшиви документи пред този брак.

Така значи. Бракът им беше преструвка. На Лев му спря дъхът. Влакът пристигна. Лицето на Раиса не изразяваше нищо. Лев се отдръпна от пътя й и тя тръгна към вагона. Можеше ли да я остави да си отиде? Повиши глас, за да надвика скърцането на спирачките:

— Не те изобличих не защото мислех, че си бременна, и не защото съм добър човек. Направих го, защото семейството ми е единствената част от моя живот, от която не се срамувам.

За изненада на Лев Раиса се обърна.

— Откъде дойде това просветление за една нощ? Евтин трик. След като ти отнеха униформата, кабинета и властта, ти реши, че трябва да запазиш поне мен. Така ли? Нещо, което никога преди не е било важно за теб, нашият брак, изведнъж стана много важно, защото нищо повече не ти остана.

— Не ме обичаш, знам го. Но имаше причина да се оженим, между нас имаше нещо, някаква връзка. Изгубихме я. Аз я изгубих. Но можем да опитаме отново да я намерим.

Вратите на вагона се отвориха и на перона слязоха няколко пътници. Времето изтичаше. Раиса погледна към влака, преценявайки възможностите си. Те бяха нищожни. Нямаше приятелки, при които да отиде, нямаше семейство, което да я подслони, нямаше пари и средства, с които да се издържа. Нямаше дори билет. Лев беше прав. Ако си тръгнеше, сигурно щяха да я арестуват. Само от тази мисъл се чувстваше отчаяна. Погледна мъжа си. Те нямаха никого, освен себе си, независимо дали това им харесваше, или не.

Остави куфара. Лев се усмихна, очевидно повярвал, че са се помирили. Ядосана от идиотската му самоувереност, тя вдигна ръка и усмивката му се стопи.

— Омъжих се за теб, защото бях уплашена, страхувах се, че ако отхвърля ухажванията ти, ще ме арестуват, може би не веднага, но все някога ще намерят повод. Бях млада, Лев, а ти имаше такава власт. Това беше причината да се оженим. А онази история, когато ти казах, че се казвам Лена? Намираш ли я за забавна и романтична? Излъгах те, защото се страхувах, че ще ме проследиш. Онова, което ти смяташе за ухажване, аз приемах като следене. Връзката ни се крепеше на страх. Може би не от твоя гледна точка — ти нямаше защо да се страхуваш от мен, нима аз имах някаква власт? Помоли ме да се омъжа за теб и аз се съгласих, защото това е в реда на нещата. Хората се примиряват с много неща, понасят ги, за да оцелеят. Ти никога не ме удари, никога не повиши глас, никога не се прибра вкъщи пиян. Така че сигурно беше ми провървяло. Когато ме стисна за гърлото, ти унищожи единствената причина да остана с теб.

Влакът потегли. Лев гледаше как се отдалечава, опитвайки се да осмисли казаното. Но тя не му даде възможност, продължаваше да говори, сякаш думите й бяха обмисляни в продължение на много години. Сега, освободени, те се лееха свободно.

— Когато останеш без власт като теб сега, неприятното е, че хората започват да ти казват истината. Ти не си свикнал с това, живял си защитен от страха, който си предизвиквал. Но ако останем заедно, трябва да се освободим от илюзорната романтика. Свързват ни само обстоятелствата. Аз имам теб. Ти имаш мен. Нямаме нищо друго. И ако останем заедно, отсега нататък ще ти казвам истината, а не удобни лъжи — ние сме равни, каквито не сме били никога преди. Или ще го приемеш, или ще изчакам следващия влак.

Лев нямаше отговор. Беше неподготвен, обезоръжен, бяха му казали истината в очите. В миналото беше свикнал да използва положението си, за да осигурява по-добро жилище и по-добра прехрана. Не знаеше, че го е използвал и за да се сдобие със съпруга. Гласът й поомекна.

— Има толкова много неща, от които трябва да се страхуваме. Не искам ти да си едно от тях.

— Никога вече няма да бъда.

— Студено ми е, Лев. Стоя на този перон вече три часа. Връщам се в стаята ни. Ти идваш ли?

Не, той не искаше да се връщат заедно, усещайки, че между тях се е отворила бездна.

— Ще се прибера по-късно. Ще се видим там.

Раиса взе куфара си и влезе в сградата на гарата. Лев седна на една пейка, зареял поглед в гората. Прерови спомените за тяхната връзка, преразгледа всеки от тях, свиквайки с променената ситуация, пренаписвайки миналото.

Не знаеше колко дълго е седял там, когато усети, че някой е застанал до него. Вдигна глава и видя младежа от гишето за билети, първия човек, когото срещнаха, когато пристигнаха.

— Няма повече влакове тази вечер.

— Имаш ли цигари?

— Не пуша. Мога да ви донеса от къщи. Живея тук, на втория етаж.

— Няма нужда, но все пак ти благодаря.

— Аз съм Александър.

— Лев. Имаш ли нещо против да остана тук още малко?

— В никакъв случай, ще ви донеса цигара.

Преди Лев да успее да отговори, младежът изтича.

Лев се облегна на пейката и зачака. Забеляза дървена будка отвъд линията. Някъде там бяха намерили тялото на момичето. Представи си края на гората, мястото на престъплението — утъпкания сняг от агентите, фотографите и следователите — всички те са оглеждали мъртвото момиче с отворената и натъпкана с пръст уста.

Изведнъж му хрумна една мисъл, Лев скочи от пейката, слезе от перона, прекоси релсите и тръгна към гората. Някой извика след него:

— Какво правите?

Обърна се и видя Александър на края на перона с цигара в ръка. Направи му знак да го последва.

Лев стигна до мястото с утъпкания сняг. Във всички посоки се кръстосваха следи. Навлезе в гората и след няколко минути стигна до мястото, където предполагаше, че е намерено тялото. Клекна. Александър се приближи. Лев вдигна глава.

— Знаеш ли какво е станало тук?

— Аз бях този, който видя Илона да тича към гарата. Беше пребита, трепереше — дори не можеше да говори. Извиках милицията.

— Илона?

— Тя е открила тялото, препънала се в него. Тя и мъжът, с когото е била.

Двойката в гората — Лев подозираше, че нещо не е наред.

— Защо е била пребита?

Александър явно се притесни.

— Тя е проститутка. Мъжът, с когото е била онази нощ, е важен партиец. Моля ви, не ме питайте повече.

Лев разбра. Важният партиец не искаше името му да фигурира никъде. Но можеше ли да бъде заподозрян в убийството на момичето? Лев кимна на младия мъж, за да го успокои.

— Обещавам, няма да те споменавам.

Лев разрови тънкия слой сняг.

— Устата на момичето е била пълна с пръст, ронлива пръст. Представи си, че се боря с теб, точно тук, и протягам ръка, за да докопам нещо, което да натикам в устата ти, защото се страхувам, че ще викаш и някой ще чуе.

Пръстите на Лев напипаха земята. Тя беше твърда като камък. Опита на друго място, после на друго и на друго. Нямаше ронлива пръст. Земята бе здраво замръзнала.

18 март

Застанал пред болница №379, Лев препрочиташе доклада от аутопсията, най-важните места от който беше преписал на ръка в бележника си:

Многобройни прободни рани

Неустановена дължина на острието

Сериозни наранявания по тялото и вътрешните органи

Изнасилване преди или след смъртта

Устата е пълна с пръст, но жертвата не се е задушила, носният канал е чист

Пръстта е послужила за друга цел — може би да я накара да млъкне?

Лев бе оградил последното с кръгче. Тъй като земята е замръзнала, убиецът сигурно е носил пръстта със себе си. Излиза, че е планирал убийството. Било е подготвено преднамерено. Но защо му е трябвало да носи пръст? Това е доста неудобно средство да запушиш устата на някого, с парцал или дори с ръка би било много по-лесно. Отговори на тези въпроси нямаше и Лев със закъснение реши да се възползва от съвета на Фьодор — сам да огледа тялото на жертвата.

Попита къде държат трупа и го насочиха към болница №379. Лев не очакваше да намери лаборатория по съдебна медицина, опитни патолози или поне оборудвана морга. Знаеше, че няма методика за работа с трупове на загинали от насилствена смърт. И можеше ли да има, след като няма насилствена смърт? Милиционерите бяха принудени да молят лекарите да им обърнат внимание по време на обедната почивка или през свободните десетина минути преди следващата операция. Тези лекари, които освен основната си специалност нямаха друга подготовка, можеха само да предположат какво се е случило с жертвата. Протоколът от аутопсията, който Лев прочете, се основаваше на бележки, водени по време на тези кратки огледи. Бележките бяха напечатани на машина няколко дни по-късно от друг човек. Нямаше съмнение, че истината се е изгубила някъде между двата записа.

Болница №379 беше една от най-известните в страната и според наличните данни една от най-добрите безплатни клиники в света. Разположена в края на улица Чкалов, болницата заемаше няколко хектара, като стигаше чак до гората. Лев беше впечатлен. Това не беше просто пропаганден проект. В болницата бяха инвестирани много пари и той разбираше защо високопоставените чиновници предпочитаха да пътуват неколкостотин километра, за да се възстановят сред тези живописни околности. Предполагаше, че щедрото финансиране беше нужно, за да бъде работната сила от завода здрава и производителна.

На гишето за информация попита дали може да говори с лекар, като обясни, че му трябва помощ при огледа на жертва на убийство, младо момиче, чийто труп е в моргата. Мъжът изглеждаше смутен от молбата му, поинтересува се дали е спешно и дали не може да дойде отново в по-ненатоварено време. Лев разбра, че не иска да има нищо общо със случая.

— Спешно е.

Мъжът неохотно отиде да провери кой от лекарите е на разположение.

Лев забарабани нетърпеливо с пръсти по плота на гишето. Беше неспокоен и поглеждаше през рамо към входа. Беше дошъл по собствена инициатива без разрешение. Какво се надяваше да постигне? Негова задача беше да намери улики, потвърждаващи вината на заподозрения, а не да я подлага на съмнение. Макар да беше изгонен от престижния свят на политическите престъпления в мръсните тайни на обикновената престъпност, подходът оставаше същият. Беше определил смъртта на момчето на Фьодор като нещастен случай не въз основа на доказателства, а поради партийните изисквания. Извършваше арести въз основа на списък, съставен при закрити врати. Такъв беше методът му. Лев не беше толкова наивен да мисли, че може да промени хода на разследването. Нямаше такава власт. Дори да беше офицер с най-висок ранг, нямаше да може да върне съдебната процедура назад. Бяха предприети действия, беше избран заподозрян. Беше неизбежно Бабинич да бъде обявен за виновен и смъртта му също беше неизбежна. Системата не допускаше отклонения или признаване на грешки. Видимата ефективност бе по-важна от истината.

И какво го интересува всичко това? Това не е неговият град. Това не са неговите хора. Не беше обещал на родителите на момичето, че ще залови убиеца. Не познаваше момичето, нито го вълнуваше историята на живота му. Нещо повече, заподозреният представляваше опасност за обществото — беше отвлякъл бебе. Това бяха успокоителни причини да не прави нищо, но имаше и още една:

Нима мога нещо да променя?

Служителят от гишето се върна, придружен от лекар на около четирийсет години, доктор Тяпкин, който се съгласи да заведе Лев в моргата и устно да го консултира, ако името му не се споменава в официални документи.

Докато вървяха, лекарят изрази съмнение дали тялото на момичето е още там.

— Не държим труповете дълго, освен ако не ни помолят. Останахме с впечатлението, че милицията има всичката информация, от която се нуждае.

— Вие ли проведохте първоначалния оглед?

— Не. Но чух за убийството. Мислех, че вече сте заловили извършителя.

— Да, възможно е.

— Надявам се, нямате нищо против да ви попитам дали съм ви виждал преди.

— Пристигнах наскоро.

— Откъде сте?

— От Москва.

— Преместиха ли ви тук?

— Да.

— Мен ме изпратиха тук преди три години, също от Москва. Без съмнение сте разочарован, нали?

Лев предпочете да премълчи.

— Можете да не отговаряте. Когато ме преместиха тук, бях твърде разочарован. Имах добра репутация, познати, семейство. Бях приятел с професор Вовси. Възприех преместването тук като заточение. Но се оказа благодат.

На Лев му беше познато името — професор Вовси бе един от известните арестувани лекари евреи. Арестуването му, както и арестите на колегите му, ознаменува началото на антисемитските чистки, зад които стоеше Сталин. Бяха подготвени планове. Лев беше ги виждал. Отстраняването на ключови еврейски фигури от влиятелни сфери щеше да бъде последвано от мащабна чистка на всички еврейски граждани без изключение. Но тези планове бяха осуетени от смъртта на Сталин.

Доктор Тяпкин, който нямаше представа какво си мисли неговият събеседник, безгрижно продължи:

— Страхувах се, че ще ме изпратят в някоя затънтена провинциална болница. Но болница №379 е предмет на завист в цялата област. Може да се каже даже, че тя е прекалено добра. Много от работниците в завода предпочитат да прекарат нощта у нас, на легла с чисти чаршафи, с вътрешна тоалетна и гореща вода пред собствените си домове. Разбрахме, че не всички са болни, както твърдят. Някои стигат дори толкова далеч, че режат част от пръстите си, за да си осигурят една седмица тук. Единственото решение беше да се обърнем към МГБ и сега те проверяват всички постъпващи пациенти. Не че не съчувстваме на работниците, защото знаем какво представляват домовете им. Но ако общата производителност спадне поради броя на болните, ще бъдем обвинени в небрежност. Здравето на хората се превърна във въпрос на живот и смърт, и то не само за пациентите, но и за нас, лекарите.

— Разбирам.

— Вие сте служили в московската милиция, нали?

Дали трябваше да признае, че е бил служител на МГБ, или да излъже, че е служил в милицията? Щеше да е по-лесно да излъже. Не искаше да прекъсне доктора.

— Да, служих.

Моргата беше в мазето, дълбоко в земята, която замръзваше през дългата зима, и коридорите бяха естествено студени. Тяпкин въведе Лев в просторно помещение с нисък таван и покрит с плочки под. В единия му край имаше огромен правоъгълен съд за течности, който приличаше на малък басейн. В далечния край стоманена врата водеше към моргата.

— Кремираме телата в рамките на дванайсет часа, освен ако роднините не си ги вземат. Умрелите от туберкулоза кремираме до час. Не е нужно да пазим труповете. Почакайте ме, сега ще се върна.

Докторът отключи стоманената врата и влезе в моргата. Лев се приближи до съда за течности и надникна вътре. Не видя нищо освен собственото си отражение. Беше пълен с черна, неподвижна течност, но от петната по бетонните стени личеше, че течността всъщност е тъмнооранжева. На едната стена имаше дълъг метален прът с назъбена кука на края. Лев потопи куката, течността като сироп се раздели и отново се събра, като придоби предишната гладкост. Лев потопи куката по-дълбоко и този път усети, че тя закачи нещо тежко. Натисна по-силно. На повърхността изплава голо тяло, преобърна се бавно и отново потъна. Тяпкин излезе от моргата, като буташе количка.

— Тези трупове ще бъдат поставени в лед и изпратени в Свердловск за дисекция в тамошния медицински институт. Намерих вашето момиче.

Лариса Петрова лежеше по гръб. По бледата й кожа прозираха сини, тънки като паяжина вени. Част от бретона на русата й коса беше отрязана неравно: очевидно частта, която Варлам беше взел. Устата й вече не беше пълна с пръст — тя беше извадена — но челюстта й беше още увиснала, останала в предишното си положение. Зъбите и езикът бяха мръсни, изцапани в кафяво от останките от пръст.

— В устата е имало земя.

— Наистина ли? Съжалявам, за пръв път виждам тялото.

— Устата е била натъпкана с пръст.

— Може би лекарят я е отстранил, за да прегледа гърлото.

— Дали случайно не пазите пръстта?

— Едва ли.

Очите на момичето бяха отворени. Бяха сини. Може би майка му е пристигнала тук от някакво градче близо до финландската граница, от Балтика. Като си спомни поверието, че лицето на убиеца се отпечатва в очите на жертвата, Лев се наведе и се вгледа в светлите сини очи. Смути се и рязко се изправи. Докторът разбиращо се усмихна.

— Всички го правим — и лекарите, и агентите. И макар разумът да ни подсказва, че това е невъзможно, всички искаме да се уверим. Разбира се, работата ви би била много по-лесна, ако това беше вярно.

— Ако беше вярно, убийците щяха да избождат очите на жертвите си.

Лев никога преди не беше оглеждал трупове, не и като експерт криминалист. Затова не знаеше откъде да започне. Според него раните бяха толкова жестоки, че можеше да са дело само на някой луд. Гърдите й бяха разкъсани. Лев беше видял достатъчно. Варлам Бабинич подхождаше по всички показатели. Сигурно е донесъл пръстта по някаква негова, неразбираема за другите причина.

Лев вече беше готов да си тръгне, но доктор Тяпкин, слязъл чак до мазето, като че ли не бързаше. Наведе се по-ниско и се вгледа в онова, което на пръв поглед изглеждаше като каша от плът и тъкани. Побутна с върха на молива си корема и разгледа раните.

— Може ли да ми кажете какво пише в протокола?

Лев извади бележките си и ги прочете на глас. Докторът продължаваше огледа.

— Там не пише, че стомахът липсва. Бил е изрязан и отделен от хранопровода.

— Доколко прецизно, имам предвид…

— Искате да кажете дали е извършено от лекар?

Докторът се усмихна и отбеляза:

— Възможно е, но краищата на разрезите са неравни. Не са направени от хирург. Груба работа. Макар че няма да се учудя, ако се изясни, че убиецът не е държал нож за първи път. И друг път е разрязвал плът. Разрезите са направени неумело, но с уверена ръка. Нанесени са целенасочено, не хаотично.

— Следователно това може да не е първото убито от него дете?

— Напълно възможно.

Лев изтри челото си и откри, че въпреки студа в моргата се е изпотил. Може ли двата смъртни случая — на сина на Фьодор и на това момиче — да имат нещо общо?

— Колко голям е бил стомахът й?

С върха на молива доктор Тяпкин очерта над трупа на момичето приблизителната големина на стомаха му. Попита:

— Не е ли бил намерен до тялото?

— Не.

Или не са го забелязали при огледа, което изглежда невероятно, или го е взел убиецът.

Лев помълча и зададе още един въпрос:

— Изнасилена ли е?

Докторът прегледа вагината на момичето.

— Не е била девствена.

— Но това не значи, че са я изнасилили.

— Имала е полови контакти и преди?

— Така ми казаха.

— По гениталиите й няма наранявания. Нито натъртвания или драскотини. Също така, забележете, че половите органи не са били цел на нараняването. Не са нарязани нито гърдите, нито лицето й. Убиецът се е интересувал от тясната ивица под гръдния й кош и над влагалището, от вътрешностите й — храносмилателните органи. Изглежда истинско зверство, всъщност добре замислено.

Излезе, че Лев е прибързал с извода, че нападението е било импулсивно. Кръвта и осакатяването за него означаваха хаос. Но не беше така. В действията на убиеца личат пресметливост, прецизност и хладнокръвно планиране.

— Връзвате ли номерца на труповете, когато ги докарат, за идентифициране на лицето?

— Не, доколкото знам.

— А това какво е?

Около глезена на момичето имаше въжена примка. Беше стегната и част от въжето се провесваше от количката. Кожата беше ожулена там, където въжето се врязваше в нея.

На вратата стоеше генерал Нестеров. Доктор Тяпкин го видя пръв. Не се знаеше колко дълго е стоял там и ги е наблюдавал. Лев се отдръпна от тялото.

— Дойдох тук, за да се запозная лично с процедурата.

Нестеров се обърна към доктор Тяпкин.

— Може ли да ни оставите сами?

— Разбира се.

Преди да се отдалечи, Тяпкин хвърли поглед към Лев, сякаш му желаеше късмет. Нестеров се приближи. За да отклони вниманието му, Лев започна да обобщава последните резултати от огледа.

— В първоначалния протокол не се споменава, че е бил изваден стомахът. Трябва да зададем на Варлам въпроса: защо е изрязал стомаха и какво е направил с него?

— Защо се озовахте във Волск?

Нестеров стоеше срещу Лев. Между тях беше тялото на момичето.

— Преместиха ме тук.

— Защо?

— Не мога да кажа.

— Мисля, че още работите за МГБ.

Лев премълча. Нестеров продължи:

— Това не обяснява защо се интересувате толкова от това убийство. Освободихме Микоян, без да повдигнем обвинения, както ни наредиха.

Лев нямаше представа кой е Микоян.

— Да, знам.

— Той нямаше нищо общо с убийството на момичето.

Микоян сигурно е онзи известен партиец. Прикрили са го. Но дали той, който е пребил проститутката, е същият, който е убил момичето? Според Лев беше малко вероятно. Нестеров продължи:

— Арестувах Варлам не защото е казал нещо нередно или е забравил да отиде на манифестация на Червения площад. Арестувах го, защото е убил момичето, защото е опасен и защото в този град стана по-безопасно, когато той е зад решетките.

— Той не е убил.

Нестеров замислено се почеса по бузата.

— За каквото и да са ви изпратили тук, помнете, че вече не сте в Москва. Тук има ред. Моите хора са неприкосновени. Никой от тях не е бил арестуван, нито някога ще бъде. Ако извършите нещо, с което да застрашите хората ми, ако докладвате нещо, което подкопава авторитета ми, ако не се подчините на заповед, ако пречите на следствието, ако обвините офицерите ми в некомпетентност, ако направите някакви разобличения, засягащи моите хора: ако направите нещо от изброеното, ще ви убия.

20 март

Раиса опипа рамката на прозореца. Гвоздеите, с които беше закована, бяха извадени. Обърна се, отиде до вратата и надникна в коридора. Отдолу се чуваше шумът на ресторанта, но Базаров не се виждаше никъде. Беше късна вечер, най-оживеното време. Раиса затвори вратата и я заключи, върна се при прозореца и го отвори. От него се виждаше скосен покрив, по-долу беше кухнята. Снегът беше утъпкан там, където беше скочил Лев. Тя беше много ядосана. Бяха оцелели по чудо, а сега той отново рискуваше живота им.

Днес беше втори ден на Раиса в средно училище №151. Директорът на училището, Виталий Каплер, мъж на около петдесет, беше повече от щастлив, че Раиса попълни педагогическия колектив, защото щеше да поеме част от неговите уроци и той щеше да има възможност, както твърдеше, да навакса с документацията. Раиса не беше сигурна дали идването й наистина ще го освободи да върши друга работа, или просто ще работи по-малко. От първите впечатления доби представата, че той предпочита книжната работа пред преподаването. Но тя с удоволствие започваше работа веднага. Съдейки по няколкото урока, които беше провела, учениците тук не бяха толкова пристрастени към политиката както в Москва. Те не започваха да ръкопляскат при споменаването на партийни дейци, не се надпреварваха на всяка цена да докажат предаността си към партията и, общо взето, приличаха много повече на нормални деца. Имаха различен произход и възпитание, бяха от семейства, дошли от всички краища на страната. Същото важеше и за учителите. Почти всички бяха прехвърлени във Волск от различни региони на Съветския съюз. Преживели всички несгоди като нея, те я посрещнаха дружелюбно, но разбира се, и подозрително. Коя беше тя? Защо беше тук? Беше ли наистина такава, каквато? Но тя не обръщаше внимание на това, такива въпроси си задаваха всички за всекиго. За първи път след пристигането си в този град Раиса разбра, че може да започне тук нов живот.

Остана в училището до късно, четеше, подготвяше уроците си. Учителската стая в училище №151 беше значително по-удобно място от шумния коптор над вонящия ресторант. Лошите условия бяха замислени като наказание и макар това да нервираше Лев, не беше ефективно оръжие срещу нея. Освен всичко друго, тя беше изключително адаптивна. Не се привързваше към сгради, градове или вещи. Това чувство й беше отнето, бе лишена от него в деня, когато домът от детството й беше разрушен. В самото начало на войната, седемнайсетгодишна, веднъж отиде в гората, събираше гъби в единия джоб, боровинки в другия, когато започнаха да се взривяват снаряди. Не падаха близо до нея, а в далечината. Покатерила се на най-високото дърво, усещаше вибрациите на ствола, седеше на високия клон като птица и гледаше как на няколко километра оттам родният й град се превръща в тухлен прах и дим, буквално вдигнат в небето. Хоризонтът изчезна зад предизвиканата от човека тежка мъгла, издигнала се от земята. Разрушението беше толкова голямо, всичко стана толкова бързо, че не й остана дори най-слаба надежда семейството й да е оцеляло. След края на обстрела слезе от дървото и тръгна обратно през гората, беше в шок, а от джоба й течеше сокът на смачканите боровинки. Очите й сълзяха, но не от мъка, защото не плака нито тогава, нито някога после, а от праха. Изкашляйки горчиви храчки, всичко, което беше останало от дома и семейството й, тя осъзна, че снарядите идваха не от немските позиции, а свистяха над главата й, летяха от руската фронтова линия. По-късно като бежанка тя научи, че Червената армия е имала заповеди да разруши всички градове и села, които биха могли да попаднат в немски ръце. Пълното унищожение на дома от детството й беше:

Предпазна мярка.

Тези думи можеха да оправдаят всяка смърт. По-добре е да избиеш собствения си народ, отколкото да оставиш възможност на немските войници да намерят хляб. Угризенията, извиненията и въпросите бяха недопустими. Да възразиш на тези убийства беше равносилно на държавна измяна. И тя трябваше да скрие дълбоко в подсъзнанието си всички уроци за любовта и привързаността, които бяха й дали родителите, уроците, които детето научава, живеейки с двама влюбени. Тяхното поведение принадлежеше на миналото. Ако имаш дом, значи имаш родина: само децата вярват в подобни мечти.

Раиса се отдръпна от прозореца и се опита да се успокои. Лев беше я помолил да остане с него, като й описа подробно опасностите, на които щеше да се подложи, ако замине. Тя се съгласи само защото нямаше друг изход. А ето че сега той беше готов да ги лиши от последната им възможност да започнат нов живот. Ако искаха да оцелеят в този нов град, трябваше да не бият на очи, да не говорят нищо и никого да не провокират. Беше почти сигурна, че ги следят. Базаров явно беше доносник. А Василий имаше агенти в града, които ги шпионират и само чакат повод да заменят наказанието им от заточение на разстрел.

Раиса изгаси осветлението. Стоеше в мрака и гледаше през прозореца. Навън не се виждаше никой. Ако имаше агенти, които да ги следят, те седяха долу в ресторанта. Може би затова прозорецът беше закован. Лев трябваше да донесе нови пирони, за да ги забие на мястото на старите. Базаров можеше да влезе и да провери стаята, докато са на работа. Сложи ръкавиците, облече палтото си и излезе през прозореца на заледения покрив, стараейки се да не вдига шум. Затвори прозореца след себе си и се спусна на земята. Беше накарала Лев да се закълне, да приеме единственото й условие, че ще бъдат равни както никога преди. А той вече наруши обещанието си. Ако мисли, че тя ще стои мълчаливо до него като послушна, безсловесна жена, докато излага живота й на опасност, той много греши.

Същия ден

Район с радиус около петстотин метра от мястото, където е открито тялото на Лариса, е бил претърсен още при официалното разследване. Според Лев, който нямаше никакъв опит в разследванията на убийства, този район изглеждаше недопустимо малък. Не бяха открили нищо, освен дрехите на момичето в гората, на четирийсетина крачки от тялото. Но защо дрехите й — блузата, полата, шапката, палтото и ръкавиците — бяха намерени подредени на спретната купчинка толкова далеч от тялото й? По тях нямаше кръв, нито следи от нож, никакви разрези. Лариса Петрова или е била съблечена, или сама се е съблякла. Може би се е опитала да избяга, но са я хванали на самия край на гората. Ако е било така, значи е бягала гола. Убиецът вероятно я е убедил да тръгне с него, може би дори й е предложил пари срещу секс. И щом са се скрили по-дълбоко в гората и тя се е съблякла, той я е нападнал. Но Лев намираше нещо нелогично в това престъпление. Странните детайли му се струваха необясними — пръстта, изрязаният стомах, примката на крака — и тъкмо те не му даваха покой.

Беше малко вероятно да намери нещо ново около смъртта на Лариса, дори като се има предвид некомпетентността и немарливостта на онези, които са оглеждали мястото на престъплението. Ето защо Лев очакваше да намери още един труп. През зимата никой не ходеше в гората и един труп можеше да лежи с месеци и да се запази като този на Лариса. Лев имаше основание да предполага, че тя не е първата жертва. Според лекаря убиецът е знаел какво прави, притежавал е увереност, която се придобива с практиката. Методът на убийството предполагаше рутина, а рутината изискваше многобройни опити. И освен това не биваше да забравя за смъртта на Аркадий.

Започвайки търсенето на лунна светлина и дискретно помагайки си с джобно фенерче, Лев се надяваше да остане незабелязан. Не се съмняваше, че генералът е способен да осъществи заплахата си. Обаче тайната му операция едва не бе разкрита, когато касиерът на гарата, Александър, го видя да навлиза в гората. Той го извика и Лев не можа да измисли правдоподобна лъжа, затова беше принуден да каже истината и да признае, че събира доказателства за убийството на момичето. Помоли Александър да не споменава за това пред никого, за да не попречи на разследването. Александър се съгласи, пожела му късмет и отбеляза, че според него убиецът е пристигнал с влака. Защо иначе трупът беше толкова близо до гарата? Всеки човек от града би намерил по-скришно място в гората. Лев се съгласи, че мястото навежда на размисъл, и си помисли, че трябва да проучи и самия касиер. Макар да изглеждаше мил човек, невинността често е измамна.

Снабден с карта, открадната от милицията, Лев раздели гората, заобикаляща гарата, на четири квадрата. Не откри нищо в първия, където беше открито тялото на жертвата. Земята беше утъпкана от стотици ботуши. Не беше останал дори окървавеният сняг, изчистен, за да се заличат всички следи от престъплението. Доколкото Лев можеше да предположи по девствения сняг, останалите три квадрата не бяха претърсвани. Беше му нужен повече от час, за да претърси и втория квадрат, а когато свърши, пръстите му бяха станали безчувствени от студа. Снегът обаче даваше и предимството, че може да се движи сравнително бързо и да оглежда големи пространства, като отбелязва със собствените си стъпки огледаните вече части.

Беше почти приключил с третия квадрат, когато чу стъпки — скърцането на снега. Изгаси фенерчето, застана зад едно дърво и клекна. Но не можа да се скрие — явно някой вървеше по неговите следи в снега. Трябваше ли да бяга? Това бе единствената му възможност.

— Лев?

Той се изправи и светна с фенерчето. Беше Раиса.

Наведе фенерчето, за да не свети в лицето й.

— Проследиха ли те?

— Не.

— Защо си тук?

— За да ти задам същия въпрос.

— Вече ти казах. Убито е момиче, имат заподозрян, но аз не мисля…

Раиса го прекъсна нетърпеливо и грубо:

— Не мислиш, че е виновен?

— Да.

— И откога това има значение за теб?

— Раиса, просто се опитвам…

— Лев, млъкни. Не мога да понасям да ми говориш, че вършиш каквото трябва, мотивиран от принципи за справедливост или чест. Нека бъдем откровени. Това ще свърши зле, а щом свърши зле за теб, ще свърши зле и за мен.

— Искаш да не правя нищо?

— Може би трябва да ти благодаря, че си започнал частно разследване — каза тя гневно. — Невинни хора страдат навсякъде, из цялата страна, и аз не мога да направя нищо, освен да се опитам да не бъда една от тях.

— Вярваш ли, че ако наведем глави и не правим нищо нередно, няма да пострадаме? Ти и преди не беше направила нищо лошо, но искаха да те ликвидират като предателка. Ако не правим нищо, това не е гаранция, че няма да ни арестуват — усвоил съм този урок.

— Но ти си като дете, което е научило нещо ново. Всички знаят, че няма гаранции. Става въпрос за риска. А този е неприемлив. Мислиш, че ако заловиш истинския виновник, всички невинни мъже и жени, които си арестувал, просто ще изчезнат? Не става въпрос за някакво момиче, а за теб.

— Мразеше ме, когато поддържах партийната линия. Мразиш ме и сега, когато постъпвам правилно.

Лев изгаси фенерчето. Не искаше тя да го вижда разстроен. Разбира се, че беше права. Съдбите им бяха преплетени; той нямаше право да предприема това разследване без нейното одобрение. И освен това нямаше право да спори по морални въпроси.

— Раиса, не мисля, че някога ще ни оставят на мира. Предполагам, че ще изчакат няколко месеца, може би година, и ще ме арестуват.

— Ти не можеш да го знаеш със сигурност.

— Те не оставят хората на мира. Сигурно събират компромат срещу мен. Може би искат да гасна тук в забрава, преди да ме ликвидират. Но аз имам още малко време. И искам да го използвам, за да открия човека, извършил всичко това. Той трябва да бъде заловен. Разбирам, че от това няма ти стане по-леко. Но има начин да оцелееш. Малко преди да ме арестуват, ще засилят следенето. Тогава може да отидеш при тях и да им разкажеш някаква история за мен, да ме предадеш.

— А какво трябва да правя дотогава? Да стоя в онази стая и да чакам? Да лъжа заради теб? Да те прикривам?

— Съжалявам.

Раиса поклати глава, обърна се и тръгна обратно към града. Останал сам, Лев включи фенерчето. Силите го напускаха, движенията му станаха бавни — той изведнъж загуби интерес към разследването. Нима това начинание беше егоистично и безполезно? Не беше се отдалечил много, когато отново чу стъпки в снега. Раиса се връщаше.

— Сигурен ли си, че този човек е убивал и преди?

— Да. И ако открием и друга жертва, делото ще се поднови. Доказателствата срещу Варлам Бабинич са свързани само с това момиче. Ако има втора жертва, делото срещу него ще увисне.

— Ти каза, че този младеж, Варлам, е умствено изостанал. Подходящ е като идеален извършител на всякакво престъпление. Може просто да го обвинят и за двете.

— Права си. Има такава опасност. Но втора жертва е единствената възможност, която имам, случаят да бъде разгледан повторно.

— Значи, ако намерим друг труп, ще започне разследване. Ако не намерим, обещаваш да се откажеш.

— Да.

— Добре тогава. Ти водиш.

След кратко колебание двамата тръгнаха несигурни и навлязоха по-дълбоко в гората.

След като почти трийсет минути вървяха един до друг, Раиса посочи нещо отпред. Следите им се пресичаха от две други, на възрастен и дете, които също са вървели един до друг. Не личеше детето да е било дърпано или влачено. Следите на възрастния бяха огромни и дълбоки. Бил е висок и тежък мъж. Детските стъпки бяха едва забележими. Детето е било съвсем малко.

Раиса се обърна към Лев.

— Следите могат да продължат чак до някое село.

— Възможно е.

Тя разбра. Лев щеше да ги проследи докрай.

Вървяха доста дълго, следвайки стъпките, но по нищо не личеше, че това са следите, които търсят. Лев започна да се съмнява дали Раиса не беше права. Може би обяснението ще бъде съвсем невинно. И изведнъж се спря като вкаменен. Снегът пред тях беше изгладен, като че ли някой е лежал там. Лев се втурна напред. Следите се преплитаха като при борба. Възрастният явно се е отдалечил от мястото на борбата, а стъпките на детето се връщаха обратно, като разстоянията между тях станаха неравни — детето е тичало. По единствения отпечатък от детска ръка можеше да се предположи, че детето е падало. Но е станало и продължило да бяга, преди отново да падне. Отново се е борило, макар да не беше ясно с какво или с кого: други стъпки нямаше. Каквото и да е станало тук, детето бе успяло да се изправи и отново да затича. Отчаянието му личеше по стъпките в снега. Но следи на възрастния не се виждаха. Появиха се отново след няколко метра. Дълбоките отпечатъци от ботуши идваха откъм дърветата. Но имаше нещо странно — възрастният е тичал на зигзаг, приближавайки се несигурно към детето. Беше безсмислено. Отдалечил се от него, е променил решението си и е затичал отново напосоки към детето. Ако се съдеше по ъгъла на стъпките, го е настигнал някъде след следващото дърво.

Раиса се спря и се вгледа там, където следите се пресичаха. Лев я докосна по рамото.

— Остани тук.

Той заобиколи дървото. Първо видя окървавения сняг, после голите крака и обезобразеното тяло. Беше момче, не повече от тринайсет-четиринайсетгодишно. Дребно, с крехко телосложение. Както и момичето, лежеше по гръб с вперени в небето очи. В устата му имаше нещо. С крайчеца на окото си Лев долови движение. Обърна се и видя Раиса, впила поглед в трупа на момчето.

— Добре ли си?

Тя бавно притисна с ръка устата си и кимна леко.

Лев коленичи до тялото на момчето. Около глезена му имаше завързано въже. Беше отрязано и само крайчецът се влачеше в снега. Кожата беше зачервена там, където въжето се е трило и впивало в нея. Лев се стегна и погледна лицето на момчето. Устата му беше пълна с пръст, което създаваше впечатление, че то вика. За разлика от случая с Лариса, тялото не беше покрито със сняг. Беше убито по-късно, може би през последните седмици. Лев се наведе над трупа и взе от устата му щипка черна пръст. Разтри я с пръсти. Беше груба и суха и не приличаше на земя. Буците бяха едри и различни по големина и се разсипваха при допир. Не беше пръст. Беше дървесна кора.

22 март

Бяха изминали трийсет и шест часа, след като двамата с Раиса откриха трупа на момчето, но Лев все още не беше докладвал за това. Раиса бе права. Вместо да преразгледат делото, можеше да обвинят Варлам Бабинич и за второто убийство. Момчето нямаше инстинкт за самосъхранение, беше податливо на внушения — ако нашепнеха нещо на ухото му, то сигурно щеше да се съгласи. Това предполагаше удобно и бързо разкриване на две жестоки убийства. Защо да се търси втори заподозрян, след като вече има един зад решетките? Едва ли Бабинич има алиби, като се има предвид, че персоналът от интерната няма да помни къде е бил и какво е правил или пък да се застъпи за него. В обвинението ще бъде споменато вече не едно, а две убийства.

Лев не можеше просто да обяви, че е открил труп на още едно дете. Първо трябваше да установи, че Варлам Бабинич не знае нищо за него. Това бе единственият начин да го спаси: като попречи на следствените действия на милицията срещу главния и единствен заподозрян. Но Нестеров го беше предупредил да не прави това. То щеше да означава, че е заведено дело, без да имат заподозрян, дело срещу неизвестен извършител. Признанията на Бабинич утежняваха още повече случая. Със сигурност щяха да се включат и местните агенти от МГБ, щом научат, че милицията не е взела под внимание признанията, които бяха непоколебимата основа на съдебната система и неприкосновеността им трябваше да бъде защитена на всяка цена. Ако някой друг разбере за второто убийство, преди Лев да успее да докаже, че Бабинич няма нищо общо с него, властите можеха да решат, че е много по-лесно, просто и безопасно да подправят признанията и да внушат на заподозрения недостигащите подробности — как преди няколко седмици е наръгал в гората отвъд железопътната линия тринайсетгодишно момче. Подобно решение би било удобно и ефикасно и не би смутило никого, дори самия Бабинич, който вероятно не би разбрал какво става. Имаше само един начин информацията да не изтече и това беше Лев да мълчи. След като се върна на гарата, той не вдигна тревога, нито се обади на началниците си. Не докладва за убийството, не огради мястото на престъплението. С една дума, не направи нищо. Озадачи Раиса, като я помоли да не казва на никого, и й обясни, че няма да получи достъп до Бабинич чак до следващата сутрин, което означаваше тялото да остане в гората още една нощ. Лев не можеше да действа другояче, ако искаше да осигури на момчето справедливо правосъдие.

Милицията не се занимаваше повече с Бабинич, той беше предаден на прокуратурата. Следователите вече бяха изтръгнали от него признание за убийството на Лариса Петрова. Лев беше прочел документа. Между признанията, направени пред милицията, и получените от следователите имаше разлики, но това едва ли беше от значение: те се обединяваха в едно — Варлам е виновен. Във всеки случай документът на милицията не беше официален и нямаше да бъде взет под внимание в съда: тяхната работа беше само да посочат вероятния заподозрян. Когато Лев помоли да разпита Бабинич, следствието практически бе приключило. Всичко беше готово за съдебен процес.

Лев бе принуден да заяви, че е възможно заподозреният да е убил и други деца, и преди делото да отиде в съда, милиционерите и следователите трябва да го разпитат още веднъж заедно, за да установят дали няма повече жертви. Нестеров неохотно се съгласи, съзнавайки, че отдавна трябваше да са го направили. Той настоя да участва в разпита, което устройваше Лев: колкото повече свидетели, толкова по-добре. В присъствието на двама следователи и двама офицери от милицията Бабинич отрече да знае за други жертви. След разпита екипът заключи, че едва ли обвиняемият е убил още някого. Доколкото им беше известно, нямаше други изчезнали момичета с руса коса, какъвто беше мотивът на неговото престъпление. След като постигнаха взаимно съгласие, че няма вероятност Бабинич да е убил още някого, Лев с престорена загриженост заяви, че за всеки случай трябва да претърсят гората, като разширят търсенето в радиус на трийсет минути пеша от периметъра на града. Нестеров усети, че Лев има нещо наум, което още повече го обезпокои. При обикновени обстоятелства и ако Лев не беше бивш сътрудник на МГБ, предложението му щеше да бъде отхвърлено. Самата мисъл, че ресурсите на милицията трябва да се изразходват за търсене на друго престъпление, беше нелепа. Но въпреки недоверието към Лев Нестеров, изглежда, се страхуваше да му се противопостави, опасявайки се, че заповедта идва от Москва. Бе решено претърсването на гората да започне днес: трийсет и шест часа след като Лев и Раиса бяха открили трупа.

Лев не можеше да се освободи от спомена за момчето в снега. През нощта сънува кошмар, в който момчето лежеше в гората, голо, изкормено, и го питаше защо са го изоставили в снега.

Защо ме изоставихте?

Момчето от кошмарите беше Аркадий — синът на Фьодор.

Раиса сподели с Лев, че не може да се съсредоточи в работата си, като знае за мъртвото дете в гората, и при това да се преструва, че нищо не се е случило. Искаше да предупреди децата, по някакъв начин и целия град, защото родителите не знаеха нищо за заплашващата ги опасност. Никой не беше съобщавал в милицията за изчезнало дете. В училищните дневници нямаше отбелязани безпричинни отсъствия. Кое е момчето в гората? Искаше да научи името му, да открие семейството му. Но Лев беше я помолил да почака. Пренебрегнала глождещата я тревога, тя бе принудена да се съгласи с аргументите на мъжа си, че това е единственият начин да бъде оправдан невинният младеж и да започнат да търсят истинския престъпник. Въпреки абсурдността на подобно обяснение то изглеждаше напълно приемливо и правдоподобно.

* * *

Нестеров събра работници от дъскорезницата за претърсване на гората и ги раздели на седем групи по десет човека. Лев оглави групата, която трябваше да претърсва около болница №379, на другия край на града от мястото, където беше намерено тялото. Това бе добре дошло, защото щеше да е най-добре трупът на момчето да бъде намерен от друг. Освен това имаше вероятност да открият и други трупове. Лев беше убеден, че тези жертви не са първите.

Десетимата от групата на Лев се разделиха на две групи от по трима и една от четирима. Лев вървеше до заместника на Нестеров, на когото, без съмнение, бе наредено да го държи под око. Към тях се присъедини една работничка от дъскорезницата. През целия ден претърсваха тяхната част от гората, няколко квадратни километра. Едва се придвижваха в дълбоките преспи, в които ровеха с пръчки, за да се уверят, че в тях няма нищо. Не откриха трупове. Когато се събраха отново край болницата, се разбра, че и другите две групи не са открили нищо. В тази част на гората нямаше труп. Лев с нетърпение чакаше новини от другия край на града.

* * *

Нестеров стоеше в края на гората, до будката на стрелочника, превърната във временен щаб. Лев се приближи бавно с престорено безразличен вид. Нестеров попита:

— Какво открихте?

— Нищо.

След премислена пауза Лев се поинтересува:

— А тук?

— Също нищо.

Спокойното безразличие на Лев го напусна. Съзнавайки, че генералът наблюдава реакцията му, той се обърна и се опита да се досети какво се е объркало. Дали просто не са забелязали трупа? Или той вече не е там? Следите в снега се виждаха ясно. Може би периметърът на претърсването да не е стигнал до мястото, където лежеше трупът, но би трябвало хората да вървят по следите. Дали не са ги проследили до края? Ако не са били убедени, че трябва щателно да огледат територията, може би са се отказали, щом следите са продължили извън определения район. Една след друга групите се връщаха: операцията приключваше, а тялото на момчето все още беше в гората.

Лев започна да разпитва връщащите се мъже. Двама сътрудници на милицията, и двамата младежи на по осемнайсет години, бяха от групата, претърсваща гората най-близо до мястото, където лежеше трупът. Признаха, че имало следи, но не им обърнали внимание, тъй като следите били от четирима, а не от двама души, и те предположили, че са на семейство, излязло на разходка. Лев не бе взел под внимание, че той и Раиса също бяха оставили следи, паралелни на тези на жертвата и убиеца. Потисна раздразнението си и забравил, че вече няма власт, нареди на двамата мъже да се върнат в гората и да проследят следите докрай. Но те отказаха. Следите можеше да продължават с километри. Пък и кой беше Лев, че да заповядва?

Лев нямаше друга възможност, освен да се обърне към Нестеров и с помощта на карта да докаже, че наблизо няма села и следите изглеждат подозрителни. Но Нестеров се съгласи с двамата млади офицери. Следите бяха от четирима души и затова не заслужаваха внимание. Едва сдържайки гнева и разочарованието си, Лев заяви:

— Тогава ще отида сам.

Нестеров го изгледа внимателно.

— Ще отидем двамата.

Придружен от Нестеров, Лев следваше собствените си стъпки все по-дълбоко и по-дълбоко в гората. Със закъснение осъзна, че е в опасност, невъоръжен и сам с човека, който заплашваше да го убие. А мястото беше подходящо за убийство. Нестеров в това време спокойно пушеше цигарата си.

— Кажете ми, Лев, какво ще намерим в края на тези следи?

— Нямам представа.

— Но това са вашите следи.

Нестеров посочи отпечатъците пред тях и тези, които току-що оставяше Лев. Те бяха съвсем еднакви.

— Ще намерим тялото на мъртво дете.

— Което вече сте открили?

— Преди два дни.

— Но не сте докладвали?

— Исках да установя, че Варлам Бабинич няма нищо общо с това убийство.

— Страхувахте се, че ще обвиним него?

— И все още се страхувам.

Дали Нестеров ще посегне към пистолета? Лев чакаше. Нестеров изпуши цигарата, без да спира. Не размениха повече нито дума, преди да стигнат до трупа. Момчето лежеше в същото положение, по гръб, голо, със земя в устата, с обезобразени корем и гърди. Лев поизостана, докато Нестеров правеше огледа. Той не бързаше. Лев виждаше, че началникът му е разярен от престъплението. Това беше някакво утешение.

Най-после Нестеров се приближи към Лев:

— Искам да се върнете и да се обадите в прокуратурата. А аз ще остана тук при момчето.

Не забравяйки за опасенията на Лев, генералът добави:

— Варлам Бабинич явно няма нищо общо с това убийство.

— Съгласен съм.

— Това са два различни случая.

Лев го погледна неразбиращо, объркан от думите му.

— Но децата са били убити от един и същи човек.

— Момиче е било изнасилено и убито. Момче е било изнасилено и убито. Това са различни престъпления. Различни извращения.

— Ние не знаем дали момчето е било изнасилено.

— Погледнете го!

— Не вярвам, както не вярваше и лекарят, с когото говорих, че момичето е било изнасилено.

— Тя беше гола.

— Но и двамата имат дървесна кора, стрита дървесна кора, в устите си.

— Устата на Лариса е била пълна с пръст.

— Не е така.

— Варлам Бабинич призна, че е натъпкал пръст в устата й.

— Ето защо не може той да е убиецът — земята е замръзнала. Ако е било пръст, откъде я е взел? Устата й беше пълна с дървесна кора, както и устата на момчето. Кората е била приготвена предварително, но аз не зная защо.

— Бабинич всичко си призна.

— Той ще си признае каквото искате, стига да го попитате няколко пъти.

— Защо сте толкова сигурен, че убиецът е един и същ? Едното дете е убито до гарата: невнимателно, безразсъдно, на място, където са могли да го видят, а пътниците да чуят виковете. Това е идиотско престъпление и идиотът си призна. А момчето е заведено дълбоко в гората, на час път от гарата. Убиецът се е погрижил никой да не му пречи. Извършено е от друг човек.

— Кой знае как е било, може би е искал да заведе и момичето навътре в гората, но то е променило решението си и се е наложило да го убие там. Защо и двете жертви имат въжени примки около глезените?

— Това са различни престъпления.

— Оставам с впечатлението, че вие толкова бързате да предадете делото в съда, че сте готов да повярвате на всичко.

— Не, вие ми кажете що за човек е този, който изнасилва момиче и го убива, а после изнасилва и убива момче? Кой е този човек? Работя в милицията от двайсет години и никога не съм срещал подобно нещо. Дори не съм чувал за нещо подобно. Можете ли да ми дадете пример?

— Момичето не е било изнасилено.

— Прав сте. Убито е по друга причина — заради русата коса. Убито е от психопат. И момчето не е убито безпричинно. Но е убито от човек, който страда от друго заболяване.

23 март

Александър затвори гишето за билети, спусна щората и се облегна на стола. Помещението беше малко, не повече от два квадратни метра, но на него му харесваше, че е само негово. Не го делеше с никого, нито някой надзираваше работата му. Имаше известна свобода, нямаше норма или отчитане на производствени показатели. В положението му имаше само един недостатък. Всички, които го познаваха, предполагаха, че е разочарован от обрата, който беше му поднесъл животът.

Преди пет години Александър беше най-бързият спринтьор в училище №151. Никой не се съмняваше в успеха му на национално равнище, може би дори на международно, ако Съветският съюз участваше в Олимпийските игри. Но вместо това той се озова зад прозорчето на гишето за билети, гледайки как другите тръгват на път, докато той самият нямаше къде да отиде. Години наред бе подложен на строг режим на тренировки и печелеше регионалните състезания едно след друго. И за какво? За да следи сега разписанията на влаковете, да продава билети: работа, която би могъл да върши всеки. Александър помнеше как мечтата му се бе разбила на пух и прах. Двамата с баща му заминаха за Москва за подбора в Централния спортен клуб на армията. ЦСКА беше част от въоръжените сили и беше известен с това, че избира най-добрите атлети от цялата страна и ги прави изключителни спортисти. Наистина отхвърляха деветдесет процента от кандидатите. Александър вложи всичките си сили, но на финала му прилоша. Подобри собственото си време, но не можа да се класира. На връщане баща му се опита да намери в отказа нещо положително. Каза, че несполуката ще го накара да тренира по-усилено, че следващата година непременно ще успее и ще стане по-силен, защото ще се бори за мечтата си. Но Александър беше дал всичко от себе си и то се оказа недостатъчно. Нямаше да има следваща година. Макар баща му да продължи да настоява, Александър се предаде, а скоро се предаде и баща му. Напусна училище, започна работа и затъна в ежедневието.

Както обикновено, приключи работа в осем вечерта. Излезе от гишето и заключи вратата. Живееше с родителите си на втория етаж на гарата, приспособен за жилище. Формално баща му се водеше началник на гарата. Но не беше добре със здравето. В болницата не можеха да му поставят диагноза, освен че беше с наднормено тегло и пиеше прекалено много. Докато майка му имаше завидно здраве и като се изключат тревогите около болестта на съпруга й, беше с весел нрав. И имаше за това сериозна причина — те бяха щастливо семейство. Заплатата в железниците беше скромна, те нямаха особени привилегии или власт. Но вместо да делят някоя квартира с друго семейство, имаха предимството да живеят в самостоятелно жилище с всички удобства и топла вода. В замяна работният им ден продължаваше двайсет и четири часа. В квартирата от гарата беше прокаран звънец. Трябваше да бъдат на разположение, ако имаше нощен влак или рано сутрин. Но тези неудобства бяха дребни в сравнение с предимствата, още повече че те семейно споделяха задълженията си. Жилището беше достатъчно голямо за две семейства. Сестрата на Александър бе омъжена за чистач, с когото работеха в автозавода, и се преместиха в нов апартамент в добър район. Очакваха първото си дете. Това означаваше, че Александър, който беше на двайсет и две години, нямаше за какво да се тревожи. Един ден щеше да поеме поста на баща си и жилището щеше да бъде негово.

В стаята си той съблече униформата, преоблече се и седна да се храни с родителите си: за вечеря имаха грахова супа, риба и каша. За баща му бе приготвено парче телешки дроб. Макар че беше скъп и се намираше извънредно трудно, дробът му беше препоръчан от лекарите. Баща му спазваше строга диета, която изключваше алкохола, а от това според него му ставаше по-зле. Не разговаряха по време на вечерята. Баща му, изглежда, не беше в настроение и почти не се хранеше. След като изми чиниите, Александър каза, че отива на кино. Баща му вече беше си легнал. Александър го целуна за лека нощ и каза да не се тревожи, защото той ще стане и ще посрещне сутрешния влак.

Във Волск имаше само едно кино, макар че допреди три години нямаше нито едно. Църквата беше превърната в зала с шестстотин места, където показваха съветски филми, много от които хората не бяха гледали. Това бяха „Двамата бойци“, „Без вина виновни“, „Подвигът на разузнавача“ и „Среща на Елба“, най-популярните филми от последните години, които Александър беше гледал по няколко пъти. След откриването на киното той започна често да идва тук и това стана любим начин да прекарва времето си. Заради спорта не се пристрасти към алкохола и не беше твърде общителен. Като влезе във фоайето, видя, че дават „Незабравимата година“. Беше го гледал преди няколко вечери и много пъти преди това. Филмът му харесваше не толкова заради сюжета, а заради това, че показваха Сталин. Интересно му беше дали Сталин е избрал актьора за ролята. Какво ли е да гледаш как друг човек те пресъздава на екрана и да му подсказваш какво прави правилно и какво не. Александър прекоси фоайето. Не се нареди на опашката, а тръгна към парка.

В центъра на Парка на победата имаше бронзова статуя на трима войници, преметнали автомати през рамо и вдигнали свити юмруци към небето. Официално паркът се затваряше за през нощта. Но нямаше ограда и правилото не се спазваше. Александър знаеше как да влезе: трябваше да завие по пътеката, скрита от погледите от дървета и храсти. Сърцето му започна да бие по-силно, както ставаше винаги, докато обикаляше бавно парка. Но тази вечер, изглежда, беше сам и след като се поразходи още малко, реши да се прибере.

Изведнъж пред него се появи мъж. Александър се спря. Мъжът се обърна с лице към него. По напрегнатото мълчание личеше, че и двамата са тук по една и съща причина. Александър тръгна напред, а мъжът изчака да го настигне. След като се изравниха, се огледаха, за да се уверят, че са сами, и едва тогава се погледнаха. Младежът беше по-млад, на около деветнайсет години. Изглеждаше притеснен и Александър предположи, че му е за първи път. Мълчанието наруши Александър.

— Знам едно място, където можем да отидем.

Младежът отново се огледа, после кимна, без да каже нищо. Александър продължи:

— Следвай ме, но на разстояние.

Двамата тръгнаха поотделно. Александър вървеше на стотина крачки пред спътника си. Обърна се и видя, че младежът го следва.

Когато стигна до гарата, първо провери дали родителите му не са на прозореца. Незабелязан от никого, влезе в чакалнята, като че ли се канеше да се качи на влак. Без да включва осветлението, отключи будката за билети и влезе, като остави вратата отворена. Бутна стола встрани. Нямаше много място, но беше достатъчно. Зачака, поглеждайки часовника си и недоумявайки защо мъжът се бави, но се сети, че беше вървял много бързо. Най-сетне чу някой да влиза в гарата. Вратата на будката се отвори широко. Младежът влезе и двамата за първи път се огледаха добре. Александър пристъпи напред, за да затвори вратата. Звукът от превъртането на ключа го възбуждаше. Означаваше, че са в безопасност. Почти се докосваха, но не съвсем, не знаеха кой ще направи първата стъпка. Александър харесваше този момент и изчака по-дълго, преди да се наведе напред и да го целуне.

Изведнъж някой заблъска по вратата. Първата мисъл на Александър беше, че е баща му — или го е видял, или е знаел през цялото време. Но после се досети, че чукането не идва отвън. Младежът блъскаше по вратата, за да го пуснат да излезе. Дали беше променил решението си? На кого говореше? Александър загуби ума и дума. Чуваше гласове отвън. Младежът вече не изглеждаше кротък и притеснен. Беше се преобразил. Ядосан и отвратен, той заплю Александър в лицето. Капката слюнка се стече по бузата му и той я избърса. Мислите му се объркаха, без да разбира какво става, и той блъсна младежа във вратата.

Дръжката на вратата се разтресе. Отвън прозвуча силен глас:

— Александър, генерал Нестеров е, човекът с теб е сътрудник на милицията. Заповядвам ти да отвориш вратата. Или ще се подчиниш, или ще извикам родителите ти, за да видят как те арестувам. Баща ти е болен, нали? Ако научи за престъплението ти, това ще го убие.

Беше прав — това щеше да убие баща му. Александър се втурна да отваря, но будката беше толкова тясна, че отпуснатото тяло на младежа препречваше пътя. Наложи се да го дръпне встрани, за да може да отключи вратата. Веднага щом я отвори, отвън се протегнаха нечии ръце и го издърпаха в чакалнята.

Лев гледаше Александър, първия човек, когото срещна, когато слезе от московския влак, който му донесе цигара и му помогна да претърсят гората. Но сега той с нищо не можеше да му помогне.

Нестеров надникна в будката, където все още лежеше на пода милиционерът, замаян и смутен от факта, че е бил надвит.

— Измъкнете го оттам.

Двама милиционери влязоха вътре и помогнаха на пострадалия си колега да стигне до колата. Като видя какво бе направил с един от хората му, заместникът на Нестеров удари Александър в лицето. Генералът се намеси, преди да е успял да го удари повторно.

— Достатъчно.

Заобиколи задържания и каза, подбирайки думите си:

— Разочарован съм да те заловя с това занимание. Никога не бих помислил.

Александър изплю кръв на пода, но не отговори. Нестеров продължи:

— Кажи ми защо.

— Защо ли? Не знам защо.

— Извършил си много сериозно престъпление. Съдията ще те осъди на пет години и няма да обърне внимание, че съжаляваш.

— Не съм казал, че съжалявам.

— Браво, Александър, но искам да видя как ще се държиш, когато научат всички. Ще бъдеш унижен и опозорен. Дори след като излежиш петте години, няма да можеш да се върнеш да живееш и работиш тук. Ще изгубиш всичко.

Лев пристъпи напред.

— Просто го попитайте.

— Има начин да избегнеш този срам. Трябва ни списък на всички мъже в града, които правят любов с други мъже, с младежи, с момчета. Ще ни помогнеш да съставим такъв списък.

— Не познавам други. За първи път ми е…

— Ако не ни помогнеш, ще те арестуваме, ще заведем дело и ще извикаме родителите ти в съда. Те сега сигурно вече си лягат? Мога да изпратя един от хората си да ги доведе.

— Недейте.

— Помогни ни и няма да споменем нищо на родителите ти. И може би нещата няма да стигнат до съд. Може би позорът ти ще остане тайна.

— За какво става дума?

— За убийство на малко момче. Ще помогнеш на обществото и ще изкупиш престъплението си. Ще съставиш ли такъв списък?

Александър докосна разкървавената си устна.

— А какво ще стане с хората от списъка?

29 март

Лев седеше на края на леглото и си мислеше как стана така, че опитът му да поднови разследването се превърна в обхванал целия град погром. През последната седмица милицията беше арестувала около сто и петдесет хомосексуалисти. Само в днешния ден Лев арестува шестима, с което закръгли бройката си на двайсет. Някои арестуваха на работните места, слагаха им белезници и ги отвеждаха под погледите на колегите. Други измъкваха от къщи, разделяха ги със семействата — жените им умоляваха, убеждаваха, че е станала грешка, неспособни да проумеят обвиненията.

Нестеров можеше да бъде доволен. Съвсем случайно беше открил втори нежелан член на обществото: заподозрян, когото можеше да нарече убиец, без да нарушава теорията за обществения ред. Убийството се смяташе за отклонение от нормалното. И всички тези хора станаха отклонение от нормалното. Нестеров можеше да обяви, че полската милиция е започнала безпрецедентен лов на убиец. Това непредпазливо твърдение можеше да му струва кариерата, ако усилията не бяха насочени към хора, отхвърлени от обществото. В милицията не достигаше място, кабинетите на сътрудниците бяха превърнати във временни килии и стаи за разпити. Дори при тези импровизирани мерки се наложи да заключват по няколко мъже в килия, а на охраната бе наредено да не сваля очи от тях.

Причината за това безпокойство беше възможността за неочакван инцидент или сексуално отклонение. Милиционерите не разбираха с кого си имат работа. Но бяха сигурни, че престижът на институцията ще спадне значително, ако в сградата на милицията се случват подобни сексуални контакти. Това ще е оскърбление на принципите на правосъдието. Освен състоянието на повишена бойна готовност графикът изискваше всеки сътрудник да дежури по дванайсет часа, като заподозрените бяха разпитвани непрекъснато, по двайсет и четири часа в денонощието. Лев трябваше да задава отново и отново все същите въпроси, като търси в отговорите дори най-малки разминавания. Изпълняваше задачата машинално като автомат, убеден още преди началото на арестите, че тези хора са невинни.

Списъкът на Александър беше прегледан име по име. Предавайки го на генерала, той обяснил, че е могъл да го състави не защото е имал безразборни сексуални контакти със стотина мъже. Всъщност много от хората в списъка той никога не бе срещал. Знаеше за тях от разговорите с десетината партньори, с които поддържаше отношения. Всеки от тях имаше свои познати, което му позволи да определи това съзвездие от хомосексуалисти, в което всеки имаше своето място по отношение на другите. Лев слушаше обясненията и пред него се разкриваше таен свят, затворено общество, което живееше по свои закони. Александър описваше как мъжете от списъка се запознаваха случайно в обикновени ситуации, застанали на опашка за хляб, или хранейки се на една маса в стола. В тази всекидневна обстановка случайните разговори бяха забранени и най-многото, което можеха да си позволят, е случаен замаскиран поглед. Тези правила бяха наложени не по взаимно съгласие или със заповед, никой нямаше нужда да му ги разясняват, те възникваха от инстинкта за самосъхранение.

С първата вълна от арести сред редиците им плъзна слух за чистка. Местата за тайни срещи, които вече не бяха тайна, бяха изоставени. Но тези отчаяни контрамерки не помогнаха. Милицията имаше списък. Печатите, ограждащи тайната група, бяха счупени. Не се налагаше Нестеров да ги залавя по време на сексуално компрометиращ акт. Видели имената си в списъка, осъзнали, че редиците им са накърнени, повечето мъже се поддаваха на натиска на предателството. Подобно на подводници, останали дълго незабелязани под водата, те изведнъж разбираха, че са разкрити. Принудени да изплават на повърхността, трябваше да направят своя избор, може би не голям, но все пак избор: да бъдат изправени пред прокурора със сигурна присъда, затвор и така нататък. Или да посочат хомосексуалиста, извършил ужасното престъпление, убийството на малкото момче.

Доколкото Лев разбираше, Нестеров изглежда вярваше, че всички тези мъже страдат от някаква болест. И ако някои наистина не бяха тежко болни, ако изпитваха чувства към други мъже както обикновените хора страдат от главоболие, други бяха опасно болни и симптомите се изразяваха в страст към малки момчета. Това бе хомосексуализъм в най-остра форма. Убиецът бе от тях.

Когато Лев показваше снимки от местопрестъплението на момчето с изкормените вътрешности, всички заподозрени реагираха еднакво — изглеждаха ужасени или поне се преструваха на такива. Кой би могъл да извърши подобно нещо? Не беше един от тях, не беше човек, когото познават. Никой от тях не се интересуваше от момчета. Мнозина имаха деца и дори внуци. Всички твърдяха, че не знаят да има убиец сред тях и не биха го прикривали, ако знаеха. Нестеров очакваше до седмица да залови убиеца. Но след седмица милицията нямаше друг отчет за работата си освен по-дълъг списък. В него бяха добавени още имена, някои просто от злоба. Списъкът се превърна в жестоко и ефективно оръжие. Сътрудници на милицията включваха в него свои врагове, твърдейки, че имената им са споменавани по време на разпитите. Щом човек попаднеше в списъка, вече не можеше да докаже невинността си. И така броят на арестуваните нарасна до сто и петдесет души.

Недоволни от липсата на резултати, от местното МГБ предложиха да поемат разпитите, което означаваше прилагане на изтезания. За огорчение на Лев, Нестеров се беше съгласил. Но въпреки обагрените с кръв подове пробив нямаше. На Нестеров не му оставаше друго, освен да започне дела срещу всичките сто и петдесет мъже с надеждата да накара един от тях да проговори. Унижението, позорът и изтезанията бяха недостатъчни, те трябваше да разберат, че животът им е в опасност. Ако на съдията бъдат дадени съответни указания, те щяха да бъдат осъдени на двайсет и пет години лагер за политическа диверсия, а не само на пет години за хомосексуализъм. Сексуалните им наклонности се смятаха за престъпление срещу държавата. Изправени пред подобна перспектива, трима от мъжете се бяха пречупили и започнаха да дават показания. Но и тримата посочваха различни хора. Нестеров не искаше да признае, че версията му е погрешна, и беше убеден, че се е сблъскал с някаква извратена престъпна солидарност, че перверзниците имат свое понятие за чест.

Разгневен, Лев се приближи до началника си.

— Тези мъже са невинни.

Нестеров го изгледа озадачен.

— Всички те са виновни. Въпросът е кой от тях е виновен и в убийство.

* * *

Раиса гледаше как Лев тропа с крака и от ботушите му на пода падат буци мръсен сняг. Той не вдигаше поглед и не забелязваше жена си. Беше непоносимо да гледа разочарованието му. Той вярваше, искрено вярваше в успеха на повторното разследване. Възлагаше надежди на нереалната мечта за изкупление: последния акт на правосъдието. Тъкмо на това се присмя тя онази нощ в гората. Но съдбата се присмя още по-жестоко над Лев. В търсене на справедливост той беше освободил ужаса. В търсене на убиеца сто и петдесет мъже щяха да изгубят живота си, ако не в буквален, то в друг смисъл — щяха да изгубят семействата и домовете си. И сега, гледайки приведените рамене и изопнатото лице на мъжа си, тя осъзна, че той никога не е правил нещо, без да вярва в него. У него нямаше нито цинизъм, нито пресметливост. И нямаше нищо странно, че той е вярвал и в брака им: вярвал е, че ги свързва любов. Но всичките му заблуди — за държавата, за връзката им — бяха разбити на пух и прах. Раиса му завиждаше. Дори сега, дори след всичко случило се, той беше способен да се надява. Все още искаше да вярва в нещо. Пристъпи напред, седна до него на леглото и плахо го хвана за ръката. Той я погледна учудено, не каза нищо, приемайки жеста. И те заедно загледаха как се топеше снегът.

30 март

Детски дом №80 беше пететажна тухлена сграда, от едната страна на която с избелели букви беше написано „Слава на труда!“. На покрива стърчеше дълга редица от комини. На прозорците с решетки висяха мръсни парцали вместо пердета и вътре не се виждаше нищо. Лев почука на вратата. Никой не отвори. Натисна дръжката. Беше заключено. Почука на прозореца. Парцалът се отмести. За миг се мярна лице на малко момиче като мръсно привидение и парцалът отново се спусна. Лев беше дошъл заедно с Мойсеев, офицер от милицията, който изглеждаше като униформен главорез. След като чакаха дълго, входната врата се отвори. Възрастен мъж с връзка месингови ключове в ръка се вторачи в двамата офицери. Като видя униформите им, раздразнителността на лицето му се смени с почтителност. Той леко се поклони.

— С какво мога да ви услужа?

— Ние разследваме убийство на едно момче.

Детският дом се помещаваше в бивша фабрика, откъдето беше изнесено оборудването. В партера на обширно пространство се намираше трапезарията, не защото вместо машините тук бяха внесени маси и столове, каквито нямаше, а защото на пода с кръстосани крака седяха в редици деца, притиснати едно до друго и опитващи се да се хранят. В ръцете си стискаха дървени купи с нещо, което приличаше на водниста зелева супа. Лъжици имаха само големите деца. Останалите или седяха и чакаха за лъжица, или сърбаха направо от купите. Щом приключеше, детето облизваше цялата лъжица, преди да я подаде на следващото.

Лев идваше в детски дом за първи път. Влезе вътре и огледа помещението. Трудно беше да прецени колко са децата — двеста, триста, на възраст от четири до четиринайсет. Никое не му обърна внимание: бяха прекалено заети или със супата, или с очакване на лъжицата. Всички мълчаха. Чуваше се само стържене на лъжиците по дъното на купите и мляскане.

Лев се обърна към възрастния мъж:

— Вие ли сте директорът?

Кабинетът на директора беше на първия етаж и гледаше към партера на фабриката, където седяха децата като изделия на масовото производство. В кабинета няколко по-големи момчета играеха карти на бюрото на директора. Той плесна с ръце.

— Вървете в стаята си.

Момчетата се вторачиха в Лев и Мойсеев. Лев предположи, че раздразнението им идва от това, че им нареждаха какво да правят. В очите им се четеше ум и опит, който надхвърляше възрастта им. Без да отронят и дума, те се скупчиха като глутница вълчета, прибраха картите и кибритените клечки, които използваха за чипове, и се изнизаха от стаята.

Щом излязоха, директорът си наля питие и направи знак на Лев и Мойсеев да седнат. Лев остана прав, оглеждайки стаята. Имаше един-единствен метален шкаф. Най-долното чекмедже беше огънато от удар. Горното беше полуотворено и от него се подаваха смачкани документи.

— Намерихме убито момче в гората. Чули ли сте за това?

— Ваши колеги вече ми показаха снимки на момчето и ме питаха дали го познавам. Казах, че не го познавам.

— Но не можете ли да кажете със сигурност дали липсва някое дете?

Директорът се почеса по ухото.

— Ние сме четирима възпитатели и се грижим за около триста деца. Децата идват и си отиват. Непрекъснато пристигат нови. Трябва да ни разберете, че не успяваме да поддържаме документацията в ред.

— Занимават ли се децата с проституция?

— По-големите правят каквото искат. Не може непрекъснато да са под око. Дали се напиват? Да. Дали проституират? Твърде е възможно, но без мое разрешение, нямам нищо общо с това и не се облагодетелствам от техните занимания. Моя грижа е да имат храна и покрив над главата. И като се имат предвид ресурсите ми, справям се много добре. Не че очаквам похвали.

Директорът ги поведе към горния етаж, към спалните. Когато минаха покрай банята, той каза:

— Да не мислите, че съм безразличен към хигиената на децата? Правя всичко, каквото мога. Грижа се да се къпят веднъж седмично, да се подстригват и да се почистват от въшки веднъж месечно. Изваряваме всичките им дрехи. Не бих търпял въшки в детския дом. Ако отидете в някой друг, ще видите, че косите и веждите на децата гъмжат от тях. Отвратително е. Не и тук. Но никога не съм чул благодарност от някое дете.

— Бихме ли могли да разговаряме с децата насаме? Вашето присъствие може би ги смущава.

Директорът се подсмихна.

— С мен няма да ги уплашиш. Но щом настоявате…

Той посочи стълбата.

— По-големите живеят на горния етаж. Той е тяхно владение.

В спалните на горния етаж, сгушени под покрива, нямаше легла, а само тънки дюшеци на пода. По-големите деца очевидно се хранеха когато поискат; сигурно вече бяха обядвали, като бяха получили най-добрата храна.

Лев влезе в първата стая. Забеляза скрито зад вратата момиче и проблясване на метал. Беше въоръжено с нож. Като видя униформата му, прибра ножа, острието изчезна в гънките на роклята му.

— Помислихме, че са момчетата. Те не бива да влизат тук.

Двайсетина момичета на предполагаема възраст между четиринайсет и шестнайсет не откъсваха погледи от Лев с каменни лица. Той изведнъж си спомни как бе обещал на Анатолий Бродски, че двете дъщери на приятеля му ще се чувстват добре под грижите на московски детски дом. Звучеше нелепо и високопарно. Сега Лев разбра това. Бродски беше прав. Двете момичета щяха да са по-добре, ако живееха сами и се грижеха за себе си.

— А къде спят момчетата?

По-големите момчета, някои от които Лев видя в кабинета на директора, се бяха скупчили в задната част на стаята и ги чакаха. Лев влезе, клекна и сложи албум със снимки на пода пред тях.

— Искам да разгледате снимките и да ми кажете дали някой от тези мъже не ви е досаждал и не ви е предлагал пари срещу сексуални услуги.

Нито едно от момчетата не помръдна, нито подсказа с нещо, че догадката му е вярна.

— Не сте направили нищо лошо. Имаме нужда от вашата помощ.

Лев разтвори албума и започна бавно да отгръща страниците. Стигна до края. Момчетата разглеждаха снимките, но не реагираха. Прелисти страниците обратно. Отново никаква реакция. Вече се канеше да затвори албума, когато момче, застанало отзад в групата, протегна ръка и посочи една от снимките.

— Този мъж ли ти е досаждал?

— Плати ми.

— Платил ти е?

— Не, ти ми плати и ще ти кажа.

Лев и Мойсеев събраха общо три рубли и му ги дадоха. Момчето прелисти албума, намери нужната страница и посочи една от снимките.

— Мъжът приличаше на този.

— Значи не е бил този?

— Не, но приличаше.

— Знаеш ли как се казва?

— Не.

— Можеш ли да ни кажеш нещо за него?

— Плати ми.

Мойсеев поклати глава, с което отказваше да даде повече пари.

— Можем да те арестуваме за спекулация.

Пренебрегвайки заплахата, Лев извади последните си пари и ги даде на момчето.

— Само толкова имам.

— Работи в болницата.

Същия ден

Лев извади пистолета си. Бяха на най-горния етаж на дом №7, квартира 14 в края на коридора. Получиха адреса в болницата. Заподозреният беше болен през последната седмица, когато със сигурност щеше да бъде разпитан, ако всички офицери на МГБ не бяха толкова заети. Оказа се, че началото на болестта му съвпада с първата вълна арести на хомосексуалисти.

Лев почука на вратата. Нямаше отговор. Настоя да отворят, като назова имената и чиновете им. Нямаше отговор. Мойсеев вече беше вдигнал обутия си в ботуш крак, за да ритне вратата, когато тя най-после се отвори.

Като видя насочените срещу него пистолети, доктор Тяпкин вдигна ръце и отстъпи назад. Лев едва го позна. Беше човекът, помогнал му при огледа на тялото на момичето, престижният лекар, преместен от Москва. Косата му беше несресана, очите му гледаха безумно. Беше отслабнал и измачканите дрехи висяха на него като на закачалка. Лев бе виждал хора, съсипани от тревога и безпокойство, бе виждал как мускулите им губят форма и стегнатост, сякаш страхът ги разяждаше.

Лев блъсна вратата с крак и огледа квартирата.

— Сам ли сте?

— Вкъщи е малкият ми син. Но той спи.

— На колко години е?

— На четири месеца.

Мойсеев пристъпи напред и удари с дръжката на пистолета си Тяпкин по носа. Той падна на колене и в събраните му длани потече кръв. Мойсеев нареди на Лев:

— Обискирай го.

А той започна да претърсва жилището. Лев клекна, помогна на Тяпкин да се изправи, заведе го в кухнята и го сложи да седне на един стол.

— Къде е жена ви?

— На пазар… ще се върне скоро.

— От болницата ни казаха, че сте болен.

— Вярно е донякъде. Чух за арестите. Знаех, че е само въпрос на време да дойдете.

— Кажете ми какво се случи.

— Сигурно бях полудял, нямам друго обяснение. Не знаех на колко е години. Беше съвсем млад. Може би на петнайсет-шестнайсет, имах нужда от някого, който няма да говори с мен и няма да разказва на всички за мен. Не исках да се срещам отново с него. Или да го виждам. Търсех анонимност. Мислех, че никой няма да обърне внимание на сираче от детски дом. Никой няма да повярва на думите му. Можех да му дам малко пари и с това всичко да приключи. Търсех някой невидим — нали разбирате?

Мойсеев приключи с повърхностното претърсване, върна се в стаята и прибра пистолета в кобура. Хвана Тяпкин за счупения нос и го завъртя надясно и наляво, така че той изкрещя от болка. В съседната стая се събуди бебето и заплака.

— Правиш любов с момчетата, а после ги убиваш?

Мойсеев пусна носа на Тяпкин. Докторът се свлече на пода и се сви на кълбо. Мина доста време, преди да може отново да проговори.

— Не съм правил любов с него. Просто не можах. Не се реших. Помолих го, платих му, но не можах да го направя. Тръгнах си.

— Ставай. Ще дойдеш с нас.

— Трябва да почакаме да се върне жена ми — не можем да оставим сина ми сам.

— Нищо му няма. Ставай.

— Позволете ми поне да спра кървенето.

Мойсеев кимна.

— Не затваряй вратата на банята.

Тяпкин излезе от кухнята и тръгна, залитайки към банята, като остави кървав отпечатък от ръката си на вратата, която не затвори, както му бе заповядано. Мойсеев оглеждаше жилището. Личеше, че завижда. Докторът имаше хубав дом. Тяпкин пусна водата, притисна с кърпа носа си и заговори, стоейки с гръб към тях.

— Много съжалявам за онова, което направих. Но не съм убивал никого. Трябва да ми повярвате. Не защото се надявам, че репутацията ми може да бъде спасена. Знам, че с мен е свършено. Но някой друг е убил момчето и той трябва да бъде заловен.

Мойсеев започна да става нетърпелив.

— Тръгваме.

— Желая ви късмет.

Като чу тези думи, Лев се втурна към банята и обърна Тяпкин към себе си. В ръката му беше забита спринцовка. Краката му омекнаха. Той се свлече. Лев го положи на пода и издърпа спринцовката. Провери пулса му. Доктор Тяпкин беше мъртъв. Мойсеев стоеше и гледаше тялото от горе надолу.

— Това улеснява работата ни.

Лев вдигна поглед. Жената на Тяпкин се беше върнала. Стоеше на прага с покупките в ръце.

1 април

Александър затвори касата. Нестеров беше удържал на думата си. Тайната на сексуалната му насоченост беше запазена. Никой от пътниците не го гледаше странно. Никой не шепнеше нещо зад гърба му. Семейството не го отбягваше. Майка му все така го обичаше. Баща му все така му благодареше за усилената му работа. И двамата както и преди се гордееха с него. Цената за това беше списъкът с имената на повече от сто мъже, които бяха арестувани, докато Александър продължаваше да продава билети, да отговаря на въпросите на пътниците и да се справя с всекидневните си задължения на гарата. Животът му се върна в нормалното русло. Почти нищо не беше се променило. Вечеряше с родителите си, водеше баща си до болницата. Чистеше гарата, четеше вестници. Но вече не ходеше на кино. Всъщност вече не ходеше в центъра на града. Страхуваше се да не срещне някого, някой офицер от милицията, който да се подсмихне самодоволно и многозначително. Светът му неимоверно се стесни. Промени се, още когато се бе отказал от мечтата си да стане атлет, и сега си казваше, че ще се приспособи, както бе успял да се приспособи и преди.

Истината беше, че постоянно се питаше кога ли мъжете ще се досетят кой ги е предал. Може би вече са им казали. Дори броят на арестите означава, че държат по няколко души в килия. И как другояче те ще прекарват времето си, ако не размишлявайки кой е съставил списъка? За първи път в живота си вече нямаше какво да крият. И Александър изведнъж разбра, че би заменил свободата си за публичното унижение в една от тези килии. Но едва ли биха му се зарадвали там. За него вече нямаше място — нито в техния свят, нито в неговия собствен.

Затвори вратата на касата, заключи и погледна часовника в залата. Пусна ключовете в джоба си и излезе на перона. Една двойка чакаше влака. Познаваше ги само по лице, но не и по име. Те му махнаха и той махна в отговор, отиде до края на перона и погледна към приближаващия влак. Беше дошъл навреме. Слезе от перона, легна на релсите и се загледа в нощното небе.

Надяваше се, че родителите му ще повярват на оставената от него бележка. В нея обясняваше, че така и не е могъл да се съвземе от огорчението от неуспеха да стане бегач на къси разстояния. И че никога не си е простил това, че е разочаровал баща си.

Същия ден

През последните четири години Нестеров обещаваше на семейството си ново жилище, обещание, което доскоро непрекъснато повтаряше. Но сега вече не вярваше, че ще им дадат по-добра квартира; както не вярваше, че ако ще той и жена му да се скъсат от работа, трудът им няма да се превърне в материални блага. Живееха на улица Кропоткинска, в покрайнините на града, близо до дъскорезниците. Къщите на тази улица бяха построени как да е; всичките бяха с различни форма и размери. Голяма част от свободното си време Нестеров използваше, за да направи подобрения вкъщи. Той беше добър дърводелец и смени рамките на прозорците и вратите. Но с годините основите поддадоха и предната част на къщата се наклони напред под такъв ъгъл, че вратата не се отваряше докрай и опираше в земята. Преди няколко години иззида пристройка, която използваше за работилница. Двамата с жена си Инеса изработваха маси и столове, като обзавеждаха къщата с мебели, от които имаха нужда. Вършеха това не само за собственото си семейство, но и за съседите от улицата. Трябваше само да им донесат материал, а после да им се отблагодарят с храна или алкохол.

Но в края на краищата никакви ремонти не бяха в състояние да компенсират недостатъците на къщата. Нямаше течаща вода, а най-близкият кладенец беше на десет минути път. Нямаше и канализация, тоалетната беше зад къщата. Когато се нанесоха, тя беше в ужасно състояние и почти се разпадаше. Беше прекалено плитка и вътре не можеше да се влезе, без да си запушиш носа заради неприятната миризма. Нестеров направи нова, на друго място, като работеше дори и нощем, за да я завърши по-бързо. Иззида здрави стени, изкопа дълбока яма и сложи варел с дървени стърготини, за да се почиства. Въпреки това съзнаваше, че семейството му живее в мизерни условия, без минималните блага на цивилизацията и без надежда за по-добро бъдеще. Беше на четирийсет години. Заплатата му беше колкото на работниците от автозавода. Мечтата му да осигури на семейството си прилично жилище бе рухнала.

На входната врата се почука. Беше вече късно. Нестеров, който още не беше свалил униформата си, чу, че Инеса отваря. След малко влезе в кухнята.

— За теб е. От работата ти. Не го познавам.

Генералът излезе в коридора. Отвън стоеше Лев. Нестеров се обърна към жена си.

— Сам ще се оправя.

— Ще влезете ли вътре?

— Не, няма да отнеме много време.

Инеса погледна Лев и ги остави сами. Нестеров излезе навън и затвори вратата.

През целия път дотук Лев беше тичал. Новината за смъртта на Александър го накара да забрави всякакво благоразумие и предпазливост. Вече не изпитваше разочарование и меланхолия, които го измъчваха през цялата седмица. Беше разстроен, чувстваше се участник в гротесков фарс — наивен мечтател, търсещ справедливост, но оставящ след себе си само смърт и разрушение. Стремежът му да бъде заловен убиецът доведе до кръвопролитие. Раиса през цялото време знаеше за това, още в гората, преди две денонощия, опита се да го предпази, но той упорстваше като дете, впуснало се в приключение.

Какво може да постигне един човек?

Той вече имаше отговор: съсипването на живота на двеста души, самоубийството на млад мъж и смъртта на лекар. Прерязаното на две от влака тяло на младия касиер: такива плодове донесоха усилията му. Заради това бе рискувал живота си, както и живота на Раиса. Това бе неговото изкупление.

— Александър е загинал. Самоубил се е, като се е хвърлил под влака.

Нестеров наведе глава.

— Съжалявам. Дадохме му възможност сам да намери решение. Може би не е могъл. Сигурно е бил много болен.

— Ние сме виновни за смъртта му.

— Не, той беше болен.

— Той беше на двайсет и две години. Имаше майка и баща и обичаше да ходи на кино. А сега е мъртъв. Но затова пък, ако намерим друго мъртво дете, ще можем да обвиним Александър и да приключим случая за рекордно време.

— Стига, млъкнете.

— За какво го правите? Щом не е за пари и облаги!

Лев демонстративно огледа килнатата къща на Нестеров.

Генералът отговори:

— Тяпкин се самоуби, защото чувстваше вината си.

— Още когато започнахме арестите, той е знаел, че ще разпитаме децата от детския дом и ще го открием.

— Той имаше необходимите хирургически познания, за да изреже стомаха на детето. Даде фалшиви показания, когато оглеждахте тялото на момичето, за да ни обърка. Беше неискрен и хитър.

— Каза ми истината. Стомахът на момичето беше изрязан. В устата му имаше дървесна кора, както беше изрязан стомахът на момчето и устата му бе натъпкана с кора. Около глезените и на двамата бяха вързани въжени примки. Били са убити от един и същи човек. И не от доктор Тяпкин, нито от оня младеж Варлам Бабинич.

— Вървете си вкъщи.

— В Москва беше открит труп. На малко момче на име Аркадий, което нямаше и пет години. Не видях тялото му, но ми казаха, че е било намерено голо, с разрязан стомах и уста, пълна с пръст. Подозирам, че е била пълна с дървесна кора.

— Я виж ти… Изведнъж се появява убито дете в Москва. Много навреме, Лев. Но не ви вярвам.

— Аз също не повярвах. Скърбящото семейство твърдеше пред мен, че детето е било убито, а аз не повярвах. Казах им, че не е вярно. Колко ли още случаи на убийства са потулени? Няма как да узнаем, няма начин да разберем. Системата е такава, че позволява на този човек да убива безнаказано. И той ще убива отново и отново, а ние ще арестуваме невинни хора, хора, които не харесваме или не одобряваме, а той ще продължава да убива.

Нестеров не вярваше на застаналия пред него мъж. Никога не му беше вярвал и нямаше да позволи да бъде въвлечен в разговор, критикуващ държавата. Обърна се с гръб към Лев и хвана дръжката на вратата.

Лев го сграбчи за рамото и го обърна с лице към себе си. Възнамеряваше да убеди генерала, да го накара с разум и логика да му повярва, но не намери нужните думи и го удари. Ударът беше точен и силен. Главата на Нестеров се отметна настрани. Той така и замръзна на място. После бавно се обърна към подчинения си. Лев се стараеше гласът му да не трепери.

— Не постигнахме нищо.

Ударът на Нестеров събори Лев. Той падна по гръб на земята. Не го болеше, но все пак. Нестеров го изгледа отгоре, потривайки челюстта си.

— Върви си вкъщи.

Лев се изправи на крака.

— Не постигнахме нищо.

Понечи да го удари, но Нестеров парира удара и му отвърна. Лев се сниши. Беше добър в юмручния бой, тренирам и ловък. Но Нестеров беше по-едър и се движеше неочаквано бързо. Ударен в корема, Лев се преви на две. Несторов нанесе втори удар отстрани в лицето му, с който го повали на колене и разкъса кожата на скулата му. Зрението му се замъгли, той се препъна и падна по лице. Преобърна се по гръб, едва поемайки си дъх. Нестеров стоеше над него.

— Върви си вкъщи.

В отговор Лев го срита в слабините. Той отстъпи и се преви. Лев се изправи, залитайки.

— Нищо не сме…

Преди да е успял да довърши, Нестеров се спусна напред, блъсна се в него, отново го събори на земята, като го затисна с цялото си тяло. Започна да го удря в корема, в лицето, в корема и отново в лицето. Лев лежеше неподвижно, поемаше удар след удар и не можеше да се измъкне. Кокалчетата на Нестеров бяха разкървавени. Той спря, за да си поеме дъх. Лев не помръдваше. Лежеше със затворени очи, а в дясното му око се стичаше кръв от разкъсаната вежда. Нестеров се изправи и поклати глава. Тръгна към вратата и избърса кръвта в панталоните си. Протягайки ръка към дръжката, чу някакъв звук зад себе си.

Лев се изправи, мръщейки се от болка. Вдигна юмруци, сякаш готов да се бие. Олюляваше се така, като че ли стоеше в лодка насред бурно море. Почти не виждаше Нестеров. Гласът му прозвуча като едва доловим шепот.

— Нищо… не… постигнахме.

Нестеров го гледаше как се олюлява. Тръгна към него със свити юмруци, готов отново да се нахвърли. Лев замахна, за да му нанесе безнадежден, жалък удар. Нестеров се отдръпна встрани и го хвана под мишниците в момента, когато краката на Лев се подкосиха.

* * *

Лев седеше на масата в кухнята. Инеса стопли вода на печката и я наля в една купа. Нестеров потопи парцалче във водата и Лев започна да избърсва кръвта от лицето си. Устната му беше разцепена. Веждата му кървеше. Добре че болката в корема бе поутихнала. Опипа гърдите и ребрата си, нямаше счупено. Дясното му око беше отекло. Не можеше да го отвори. Но все пак беше платил сравнително ниска цена, за да привлече вниманието на началника си. Питаше се дали щеше да звучи по-убедително вътре в къщата, а не отвън, дали Нестеров би проявил същото презрително снизхождение пред съпругата си, когато в съседната стая спят децата им.

— Колко деца имате?

Отговори Инеса:

— Две момчета.

— През гората ли отиват на училище?

— Да, по-рано минаваха оттам.

— Но вече не минават оттам, нали?

— Караме ги да вървят през града. Оттам е по-далеч и те се оплакват. Налага се да ги изпращам, за да съм сигурна, че няма да минат през гората. Но на връщане няма друг начин, освен да им вярваме. И двамата сме на работа.

— А утре ще минат ли през гората? Сега, когато убиецът е заловен?

Нестеров стана, наля чай и сложи чашата пред Лев.

— Искаш ли нещо по-силно?

— Ако имате.

Нестеров извади половин бутилка водка и наля в три чаши, една за себе си, една за жена си и една за Лев.

Алкохолът опари раната в устата на Лев. Може да я дезинфекцира, помисли си той.

Нестеров седна и напълни отново чашата му.

— Какво търсиш във Волск?

Лев потопи окървавеното парцалче в купата, поизплакна го и го притисна към окото си.

— Дошъл съм да разследвам убийството на тези деца.

— Това е лъжа.

Лев трябваше да спечели доверието на този човек. Не можеше да направи нищо без помощта му.

— Прав сте. Но в Москва стана едно убийство. Не ми беше наредено да го разследвам. Беше ми наредено да го потуля, без да се вдига много шум. Изпълних дълга си. Но се провалих, когато отказах да изоблича съпругата си като шпионка. Решиха, че съм се компрометирал, и за наказание ме преместиха тук.

— Значи наистина си компрометиран офицер?

— Така е.

— Защо тогава така си се вкопчил в това дело?

— Защото са убити три деца.

— Не вярваш, че Варлам е убил Лариса, защото си сигурен, че тя не е първата жертва на убиеца. Прав ли съм?

— Лариса не е първата жертва. Той е убивал и преди. Вероятно е и момчето в Москва да не е първата му жертва.

— Лариса е първото дете, убито в този град. Това е истината, кълна се.

— Убиецът не живее във Волск. Убийствата са извършени близо до гарата. Той пътува с влак.

— Пътува и убива деца? Що за човек е това?

— Не знам. Но в Москва го е видяла една жена. Видяла го е с жертвата. Тя може да ни го опише. Но имаме нужда от всички рапорти за убийства във всеки по-голям град от Свердловск до Ленинград.

— Няма централизирана картотека.

— Затова трябва вие да отидете във всеки град и да проучите всеки един от случаите. Ще трябва да ги убедите, а ако откажат, да разговаряте с местни жители. И да научите подробности от тях.

Идеята беше нелепа. Нестеров би трябвало да се разсмее. Беше длъжен да арестува Лев. Но вместо това попита:

— Защо трябва да го правя за теб?

— Не за мен. Видяхте какво е сторил с децата. Направете го за хората, с които живеем. За нашите съседи, за пътниците във влака, направете го за децата, които не познаваме и никога няма да срещнем. Аз нямам властта да изискам тези сведения. Не познавам никого в милицията. А вие познавате тези хора и те ви вярват. Можете да получите тези дела. Ще търсите случаи за убийства на деца: случаите могат да бъдат разкрити или не. Навсякъде би трябвало да личи еднакъв почерк: устата да е пълна с дървесна кора, а стомахът да липсва. Телата е вероятно да са намерени на безлюдни места: в гора, на брега на река, може би недалеч от гара. И около глезените да е вързана въжена примка.

— А ако не открия нищо?

— Щом има три, на които попаднах случайно, ще има и още.

— Трябва да поема голям риск.

— Да, така е. И ще се наложи да лъжете. Няма да можете да разкажете на никого за истинската причина. Няма да можете да разкажете и на офицерите си. Не бива да имате доверие на никого. И в замяна за смелостта ви семейството ви може да се озове в ГУЛАГ, а вие да намерите смъртта си. Това е предложението ми.

Лев протегна ръка през масата.

— Ще ми помогнете ли?

Нестеров отиде до прозореца и застана до жена си. Без да го поглежда, тя въртеше замислено чашата с водка в ръката си. Би ли рискувал семейство, дом, всичко, за което бе работил?

— Не.

Към следващата част или към съдържанието

Том Роб Смит Дете 44 (11)

Метаданни

Данни

Дете 44

Информация

История

Сваляне / Връзки

Волск

Том Роб Смит
Дете 44 (11)