Том Роб Смит
Дете 44 (27)

Ростовска област, осем километра северно от Ростов на Дон

16 юли

Седяха в електричката и пътуваха към покрайнините на града, приближавайки се към целта на пътуването си — центъра на Ростов на Дон. Шофьорът на камиона не ги предаде. Прекара ги през няколко контролно-пропускателни пункта и ги остави в Шахти, където пренощуваха при тъща му Сара Карловна и нейното семейство. Сара, прехвърлила петдесетте, живееше с децата си, включително омъжената си дъщеря, която имаше три деца. Тук живееха и родителите на Сара, общо се събираха единайсет души в три стаи; по едно поколение във всяка спалня. Лев вече за трети път разказа историята на разследването си. За разлика от градовете на север, тук вече бяха чули за престъпленията — за убийствата на деца. Според Сара малцина бяха хората в цялата област, които не знаеха за това. Но не разполагаха с никакви факти. Не знаеха дори приблизителния брой на жертвите.

Изобщо не възникна въпрос дали да им помогнат, или не: цялото голямо семейство веднага започна да чертае планове. Лев и Раиса решиха да излязат в града, след като се мръкне, защото в завода през нощта ще има по-малко хора. Освен това вероятността убиецът да си е вкъщи е по-голяма. Беше решено също да не пътуват сами. Затова щяха да ги придружават три невръстни деца и двама енергични баба и дядо. Лев и Раиса щяха да играят ролята на таткото и майката, а истинските родители да останат в Шахти. Играта на семейство беше предпазна мярка. Ако преследвачите им са стигнали до Ростов, ако държавните органи са се досетили, че те не се канят да бягат от страната, ще търсят мъж и жена, които пътуват заедно. Нямаше как да променят външността си до неузнаваемост. И двамата се подстригаха късо и се преоблякоха в нови дрехи. Но въпреки това, ако не ги съпровождаше това семейство, лесно щяха да ги разпознаят. Раиса се тревожеше, че ще използват и децата, защото биха ги подложили на опасност. Беше решено, че ако нещо се обърка, ако ги заловят, бабата и дядото ще кажат, че Лев е заплашил да ги убие, ако не помогнат.

Влакът спря. Лев погледна през прозореца. Гарата беше оживена: няколко униформени офицери обикаляха перона. Те седмината слязоха от влака. Раиса носеше на ръце най-малкото момченце. На трите деца им бе казано да бъдат шумни. Двете по-големи момчета разбираха и играеха ролята си, но най-малкото объркано гледаше Раиса, нацупило устни, може би усещайки опасността и съжалявайки, че не са го оставили вкъщи. Само най-наблюдателен офицер би заподозрял, че семейството не е истинско.

Перонът гъмжеше от агенти, които бяха прекалено много за делничен ден на обикновена гара. Явно търсеха някого. Макар Лев да се опита да убеди сам себе си, че много хора са обявени за издирване, интуицията му подсказваше, че търсят тъкмо тях. Изходът беше на петдесетина крачки. Почти бяха стигнали.

Внезапно пред тях застанаха двама въоръжени офицери.

— От къде и за къде пътувате?

Раиса не можа да отговори веднага. Думите се бяха изпарили от съзнанието й. За да не изглежда стресната, тя премести детето от едната ръка на другата и се засмя.

— Като поотраснат, стават толкова тежки!

Лев се намеси:

— Бяхме на гости на сестра й. Тя живее в Шахти. Ще се омъжва.

Бабата добави:

— За пияница, никак не го одобрявам. Казах й да не го прави.

Лев се усмихна и се обърна към бабата.

— Да не искаш да се омъжи за мъж, който пие само вода?

— Ще е по-добре.

Дядото кимна, преди да добави:

— Може да пие, но защо трябва да е толкова грозен?

И бабата, и дядото се засмяха, но офицерите останаха сериозни. Единият се обърна към най-малкото момче.

— Как се казва?

Въпросът беше отправен към Раиса. Умът й отново блокира. Не можеше да си спомни. Нищо не й идваше наум и тя изтърси първото име, което й хрумна.

— Александър.

Момченцето поклати глава.

— Казвам се Иван.

Раиса се засмя.

— Обичам да ги дразня. Обърквам имената на братята и те така смешно се ядосват. Детето на ръцете ми се казва Иван. А това е Михаил.

Това беше името на средното момче. Раиса си спомни, че най-големият се казва Алексей. Но за да направи лъжата достоверна, трябваше да се престори, че името му е Александър.

— А най-големият ми син се казва Александър.

Той понечи да отвори уста да възрази, но дядо му бързо се намеси и го погали нежно по главата. Раздразнено, момчето се дръпна.

— Не прави така. Вече не съм дете.

Раиса едва спотаи облекчението си. Офицерите се отместиха от пътя им и тя поведе фалшивото си семейство към изхода.

Щом се отдалечиха от гарата, се сбогуваха със семейството и се разделиха. Лев и Раиса се качиха на такси. Вече бяха дали на семейството на Сара цялата информация, събрана по време на разследването. Ако по някаква причина не успееха, ако убийствата продължаха, другото семейство щеше да поеме тяхното дело. Щяха да организират други хора, за да намерят убиеца, в случай че някоя група се провали, друга ще заеме мястото й. Не биваше да позволят той да оцелее. Лев разбираше, че ако се прибегне до правосъдие на тълпата без съд и следствие, без солидни доказателства, тоест да се осъди на смърт човек само по косвени улики, в опита си да упражнят справедливост ще подражават на системата, на която се противопоставят.

Седнали на задната седалка на волгата, почти със сигурност произведена във Волск, Лев и Раиса мълчаха. Нямаха нужда от думи. Планът беше готов. Лев трябваше да влезе в завода „Ростселмаш“ и да прегледа записите в трудовите книжки. Не знаеше как точно ще го направи, щеше да импровизира. Раиса трябваше да остане в таксито и ако шофьорът прояви подозрителност, да го убеди, че всичко е наред. Предварително бяха му платили щедро, за да не възникват проблеми. Щом Лев откриеше името и адреса на убиеца, шофьорът трябваше да ги закара до адреса му. Ако не го намереха вкъщи, ако е в командировка, трябваше да разберат кога ще се върне. След това да заминат за Шахти и да дочакат при Сара неговото завръщане.

Таксито спря. Раиса докосна ръката на Лев. Той беше нервен, гласът му прозвуча като едва доловим шепот.

— Ако не се върна до един час…

— Знам.

Лев слезе и затвори вратата.

Порталът на завода се охраняваше, макар охраната да не изглеждаше твърде бдителна. Ако се съдеше по охраната, в МГБ още не подозираха, че именно този завод за трактори е неговата крайна цел. Имаше вероятност охраната при портала да е намалена нарочно, за да го примамят, но той се съмняваше в това. Може и да са се досетили, че е тръгнал към Ростов, но не са разбрали къде точно. Тръгна покрай оградата и откри място, където тухлена постройка скриваше портала от погледа. Покатери се, прекрачи бодливата тел и се спусна от другата страна. Беше вътре.

Конвейерът в завода работеше по двайсет и четири часа в денонощието. Освен работниците, които бяха на смяна, наоколо нямаше много хора. Територията на завода беше огромна. Тук сигурно работеха няколко хиляди души, Лев си мислеше, че са десетина хиляди — счетоводители, чистачи, товарачи и монтажници на конвейера. Тъй като дневната смяна още не беше напуснала, едва ли някой би го заподозрял като външен човек. Вървеше спокойно и решително към най-голямата сграда, сякаш цял живот е работил тук. Оттам излязоха двама мъже, запалиха цигари и тръгнаха към портала. Забелязаха го и спряха. Лев нямаше как да ги избегне, махна им с ръка и тръгна към тях.

— Аз съм снабдител от автомобилния завод във Волск. Трябваше да пристигна по-рано, но влакът закъсня. Къде е административната сграда?

— Няма отделна сграда. Администрацията е тук, на горните етажи. Ще ви заведа.

— Няма нужда, ще се оправя.

— Не бързам за вкъщи. Ще ви заведа.

Лев се усмихна. Не можеше да откаже. Двамата мъже се сбогуваха и Лев последва нежелания си придружител в главната сграда.

Като прекрачи прага, Лев за миг забрави всичко. Поразиха го размерите на сградата, високият таван, шумът на машините — това създаваше усещане за чудо, присъщо само на църквите. Това наистина беше новата църква, народен храм, и чувството на благоговение бе почти толкова важно, колкото и произвежданите тук машини. Лев и мъжът вървяха един до друг и водеха неангажиращ разговор. Лев изведнъж се зарадва, че има придружител; никой не се заглеждаше в тях. Но пък се питаше как ще се отърве от него.

Тръгнаха нагоре по стълбата, която водеше от цеха към администрацията. Мъжът каза:

— Не знам дали ще има някой там. Обикновено не работят нощна смяна.

Лев все още нямаше ясна представа как ще действа по-нататък. Щеше ли да успее да ги заблуди? Едва ли, като се имаше предвид конфиденциалната информация, от която имаше нужда. Нямаше просто да му я дадат, каквато и причина да измисли. Щеше да е много по-лесно, ако все още притежаваше служебната си карта от Държавна сигурност.

Завиха зад ъгъла. От коридора, който водеше към администрацията, се виждаше конвейерът долу. Каквото и да предприемеше Лев, работниците щяха да го видят. Придружителят му почука на вратата. Сега всичко зависеше от това колко души има вътре. Вратата отвори възрастен мъж с жълтеникава кожа и кисело изражение, облечен в костюм, типичен счетоводител.

— Какво искате?

Лев надникна над рамото на счетоводителя. Стаята беше празна.

Лев се извъртя и удари придружителя си в корема, което го накара да се превие на две. Преди счетоводителят да се опомни, Лев го стисна силно за гърлото.

— Прави, каквото кажа, и ще останеш жив, ясно ли е?

Той кимна и Лев бавно го пусна.

— Спусни всички щори. И свали вратовръзката си.

Лев издърпа вътре младия мъж, който още не беше се съвзел. Затвори вратата и я заключи. Счетоводителят свали вратовръзката си и я хвърли на Лев, след което спусна щорите на прозореца и ги откъсна от външния свят. Лев завърза с вратовръзката ръцете на младия мъж, като държеше счетоводителя под око. Тук едва ли имаше оръжие или алармена инсталация, защото нямаше какво да се краде. Като спусна щорите, счетоводителят се обърна към Лев.

— Какво искате?

— Трудовите книжки.

Озадачен, той послушно отключи шкафа с документите. Лев застана до него.

— Останете на мястото си, не мърдайте и дръжте ръцете си върху шкафа.

Имаше хиляди папки с обширна информация не само за настоящите работници, но и за напусналите. Официално длъжността снабдител не съществуваше, тъй като това говореше за недостатъци в системата на производството и снабдяването. Едва ли те са вписани под тази длъжност.

— Къде са личните дела на снабдителите?

Възрастният мъж отвори шкафа и извади дебела папка, на която за прикритие пишеше „Изследователски отдел“. Доколкото Лев можеше да прецени, в момента по доставките работеха петима души. Изнервен, защото цялото им разследване зависеше от тези документи, той започна да проверява служебните данни за тези хора. Къде са пътували и кога? Ако датите на командировките съвпадат с датите на убийствата, значи е намерил убиеца. Ако съвпаденията са достатъчно, ще отиде при него и ще го обвини за убийствата — беше сигурен, че той няма да издържи и ще си признае. Прокара пръст по списъка, сравнявайки датите и местата с тези, които помнеше. Не намери съвпадения в първия списък. Спря за миг, съмнявайки се дали не му изневерява паметта. Но трите дати, които не можеше да забрави, бяха двете убийства във Волск и едно в Москва. Този доставчик никога не беше ходил там, нито беше пътувал по Транссибирската магистрала. Отвори втората папка и без да обръща внимание на личните данни, се прехвърли направо на служебната информация. Снабдителят бе започнал работа едва миналия месец. Лев отмести папката встрани и отвори третата. И в нея нямаше съвпадения. Оставаха само две. Прелисти четвъртата.

Волск, Молотов, Киров, Горки — редица градове по железопътната линия към Москва. На юг от Москва са означени градовете Тула и Орел. Вече в Украйна Лев видя градовете Харков и Горловка, Запорожие и Краматорск. Във всички тези градове бяха станали убийства. Затвори папката. Преди да погледне личните данни, трябваше да провери и петата. Опитвайки се да се съсредоточи, той прегледа списъка на градовете. Отбеляза някои съвпадения, но те бяха малко. Лев се върна на четвъртата папка. Обърна на първата страница и се взря в малката черно-бяла снимка. Мъжът беше с очила. Името му беше Андрей.

 

 

Същия ден

Василий седеше на леглото в стаята си в хотела. Пушеше, тръскаше пепелта на килима и пиеше водка направо от бутилката. Не хранеше илюзии: ако не предаде бегълците Лев и Раиса на началниците си, без съмнение щяха веднага да му припомнят убийството на Фьодор Андреев. Такава беше сделката, която сключиха, преди той да тръгне от Москва. Те ще повярват, че Фьодор е работил за Лев, че се е нахвърлил срещу Василий, но само ако той им предаде Лев. В МГБ бяха доста объркани поради своята неспособност да заловят тези двамата, които нямаха нито оръжие, нито пукнат грош, но сякаш бяха се изпарили. И ако Василий успее да ги залови, ще му простят всички грехове. Някои служители бяха готови да приемат, че Лев е вече в чужбина, в ръцете на западните дипломати. Бяха уведомени всички задгранични агенти. Снимки на Лев и съпругата му бяха разпратени до всички съветски посолства. Съставяха се планове за убийството им. Ако Василий успее да им спести скъпото и затрудняващо дипломатическите връзки международно преследване, досието му ще бъде чисто.

Пусна фаса на килима и няколко мига го съзерцаваше как дими, преди да го смачка с тока си. Беше се свързал с ростовската Държавна сигурност, тази пъстра шайка безделници. Даде им снимки. Каза на офицерите да не забравят, че е възможно Лев да си е пуснал брада или да е подстригал косата си късо. Че може да не пътуват заедно. Че може да пътуват по различни пътища. Че един от тях може да е мъртъв. Или да пътуват в група, с помощта на други хора. И че не трябва да обръщат твърде голямо внимание на документите, които Лев отлично знае как да подправи. Че трябва да задържат всички, които будят и най-малкото подозрение. Че Василий ще вземе крайното решение дали да освободят заподозрените, или не. Разполагайки с трийсет души, той организира няколко контролно-пропускателни пункта и проведе поредица от хайки. Нареди на офицерите да докладват за всички произшествия, колкото и незначителни да им се струват, за да може сам да ги провери. Докладваха му денонощно.

Досега не бяха открили нищо. Дали това нямаше да се окаже още една възможност за Лев да го унижи? Може би онзи идиот Фьодор е сгрешил. Може би Лев е тръгнал в съвсем друга посока. Ако е така, то Василий е мъртъв.

На вратата се почука.

На прага стоеше червендалест млад офицер с лист в ръка. Василий му направи знак да влезе.

Завод „Ростселмаш“. Административен отдел.

Двама мъже са нападнати, откраднати са лични дела.

Василий скочи на крака.

— Той е тук.

 

 

Същия ден

Стояха един до друг, на петдесет крачки от входа. Лев косо погледна жена си. Тя не подозираше за душевния потрес, който преживяваше. Чувстваше се замаян, сякаш бе взел наркотик. Някъде дълбоко в душата си се надяваше, че кошмарът ще се разсее, здравият смисъл ще се върне и за всичко ще се намери друго обяснение, а това няма да е къщата на по-малкия му брат.

Андрей Трофимович Сидоров.

Така се казваше неговият по-малък брат.

Павел Трофимович Сидоров.

А така се казваше някога самият той, преди да се отърси от детската си самоличност, както влечугите сменят кожата си. Малката снимка в трудовата книжка потвърждаваше, че това е Андрей. Чертите на лицето бяха същите — изгубено изражение. Очилата бяха нови. Но именно затова беше тъй непохватен, поради своето късогледство. Неговият срамежлив и тромав по-малък брат — убиец на четирийсет и четири деца. Това изглеждаше пълна безсмислица и в същото време имаше дълбок смисъл: примката, сдъвканата кора, преследването. Принуден отново да се върне в миналото, което бе прогонил завинаги, Лев си спомни как учеше малкия си брат да прави въжена примка и да дъвче дървесна кора, за да потиска чувството за глад. Нима тези уроци бяха станали причина за някаква лудост? Защо Лев не направи връзката по-рано? Не, би било нелепо да се очаква от него такава проницателност. Същите уроци са предавани на много деца, обучавани да ловуват. При огледа на жертвите Лев не забеляза тези съществени подробности. Или беше ги забелязал? Той ли бе избрал този път, или пътят бе избрал него? Това ли бе причината, поради която се бе заел с това разследване, когато разумът му диктуваше да се прави, че това няма отношение към него?

Когато видя името на брат си, напечатано черно на бяло, той даже седна, докато се съвземе, а после започна да проверява отново и отново местата и датите. Изпадна в шок и съвсем забрави за заплашващата го опасност. Едва когато забеляза счетоводителят да се промъква към телефона, дойде на себе си. Завърза го за стола, скъса кабела на телефона и заключи двамата мъже в стаята, като запуши устите им. Трябваше по-скоро да се измъква. Трябваше да се стегне. Но в коридора той залиташе като пиян. Виеше му се свят. Излезе навън напълно объркан, усещайки, че светът сякаш се е обърнал с главата надолу. Машинално тръгна към портала, като прекалено късно съобрази, че далеч по-безопасно би било отново да прескочи оградата. Но вече беше късно, не можеше да се върне; охраната беше го забелязала. Трябваше да мине покрай тях. Изби го студена пот. Обаче го пуснаха, без да го заподозрат. Качи се в таксито, даде адреса на шофьора и го помоли да побърза. Тресеше го — не можеше да спре треперенето. Гледаше как Раиса чете личното дело. Тя вече знаеше историята на брат му, знаеше как се казва, но не беше виждала цялото му име. Той следеше реакцията й, докато тя внимателно изучаваше папката. Не беше събрала две и две, не беше се досетила. И как би могла? Той нямаше сили да й каже.

Този мъж е моят брат.

Не се знаеше колко души има в къщата на брат му. Останалите й обитатели представляваха проблем. Те почти сигурно не подозираха за втората природа на този човек, на този убиец, не подозираха за извършените от него престъпления — отчасти защото той убиваше далеч от дома си. Малкият му брат живееше с раздвоена самоличност, на добър съпруг и баща, и на убиец, точно както в Лев съществуваха две самоличности: момчето, което беше, и мъжът, който бе станал. Лев тръсна глава: трябваше да се съсредоточи. Беше дошъл тук, за да убие този човек. Но как да отстрани хората, които живееха с него? Те нямаха оръжие.

Раиса усети колебанието му и попита:

— Какво те тревожи?

— Останалите обитатели на къщата.

— Ти видя лицето на този човек. И двамата видяхме снимката му. Можеш да се промъкнеш и да го убиеш, докато спи.

— Не мога да направя това.

— Лев, той не заслужава нищо повече.

— Трябва да съм сигурен. Трябва да говоря с него.

— Той ще отрече. Колкото по-дълго говориш с него, толкова по-трудно ще бъде да го убиеш.

— Може би си права. Но няма да го убия, докато спи.

Сара беше им дала нож. Лев го подаде на Раиса.

— Няма да го използвам.

Раиса отказа да го вземе.

— Този човек е убил над четирийсет деца, Лев.

— И аз ще го убия заради това.

— А ако се защити? Сигурно има нож. Може би дори пистолет. Може да е силен.

— Той не е борец. Той е тромав и срамежлив.

— Откъде знаеш, Лев? Вземи ножа. Как ще го убиеш с голи ръце?

Но Лев насила притисна дръжката в ръката й.

— Забравяш, че съм обучен да правя именно това. Имай ми доверие.

За първи път я молеше за доверие.

— Аз ти вярвам.

Те нямаха бъдеще, нямаха надежда за бягство, нито надежда да бъдат заедно след събитията от тази нощ. Раиса осъзна, че дълбоко в себе си иска този човек да не си е вкъщи, да е заминал в командировка, тогава щяха да имат причина да останат заедно още малко, да отсрочат залавянето поне с още два дни, преди да се върнат да довършат започнатото. Засрамена от тази мисъл, побърза да я отблъсне. Колко хора бяха рискували живота си, за да стигнат те дотук? Целуна Лев, пожела му успех, пожела му да убие този човек.

Лев тръгна към къщата, като остави Раиса скрита. Вече имаха начертан план. Тя щеше да остане в скривалището си, да наблюдава и да чака. Ако убиецът се опита да избяга, трябваше да му попречи. Ако нещо се объркаше, ако по някаква причина Лев се провалеше, тя щеше да се опита да ликвидира убиеца.

Лев стигна до вратата. Вътре мъждукаше светлина. Дали някой беше буден? Побутна колебливо вратата и тя се отвори. Пред него се разкри кухня, маса и печка. Светлината идваше от газена лампа: пламъкът трептеше в зацапано със сажди стъкло. Влезе в къщата, прекоси кухнята и се озова в съседната стая. За негова изненада там имаше само две легла. На едното спяха две момиченца. Майка им спеше на другото легло. Беше сама: Андрей го нямаше. Това ли беше семейството на брат му? Ако е така, значи са и негово семейство? Това ли е снаха му? И племенничките му? Не, може би долу имаше друго семейство. Обърна се. Черно-бяла котка със студени зелени очи се беше вторачила в него. Макар да беше по-охранена от котката, която преследваха и убиха в гората, тя много приличаше на нея и козината й беше със същия цвят. На Лев му се стори, че това е сън, в който се събират късчета от миналото. Котката се промуши през полуотворената врата. Лев я последва.

Тясното стълбище водеше към мазето, осветено от слаба светлина. Котката слезе надолу и се скри от погледа му. От горното стъпало стаята почти не се виждаше. От мястото си Лев забеляза само края на леглото. То беше празно. Може би Андрей не си е вкъщи? Слезе по стъпалата, като се стараеше да не вдига шум.

Стигна до долу и надникна иззад ъгъла. До масата седеше някакъв човек. Беше с очила с дебели квадратни стъкла, облечен в чиста бяла риза. Играеше на карти. Вдигна поглед. Не изглеждаше изненадан. Изправи се. На стената зад главата на брат си Лев видя колаж от изрезки от вестници, на които се повтаряше една и съща снимка на него самия — тържествуващ, до горящ танк, героят на Съветския съюз, момчето победител.

— Защо толкова се забави, Павле?

По-малкият му брат посочи свободното място срещу себе си.

Лев се почувства безсилен и разбра, че не му остава нищо друго, освен да се подчини, и вече не контролира ситуацията. Андрей никак не изглеждаше разтревожен, нито бе сварен неподготвен, не заекваше от вълнение, нито дори се канеше да избяга. Изглежда, отдавна беше обмислял тази среща. А Лев, напротив, бе объркан и смутен: не можеше да не се подчини на молбата на брат си.

Лев седна. Андрей също седна. Брат срещу брат: отново заедно след повече от двайсет години.

Андрей попита:

— Още от самото начало ли знаеше, че съм аз?

— От самото начало?

— След първия труп, който откри?

— Не.

— Кой труп откри първи?

— На Лариса Петрова, във Волск.

— Младото момиче, помня я.

— И на Аркадий, в Москва.

— В Москва бяха няколко.

„Няколко“ — той с такова безразличие произнесе тази дума. Ако убийствата наистина са били няколко, значи всичките са потулени.

— Аркадий е убит през февруари тази година, на жп линията.

— Малкото момче?

— На четири години.

— Помня и него. Това беше съвсем наскоро. По това време вече бях се усъвършенствал. И пак не си знаел, че съм аз? При по-предишните убийства картината не беше толкова явна. Бях нервен, защото не можех да покажа съвсем очевидно, че съм аз. Трябваше да бъде нещо, което да подсети само теб. Не можех просто да напиша името си. Общувах с теб и само с теб.

— За какво говориш?

— Братко, не повярвах, че си мъртъв. Винаги съм знаел, че си жив. И имах само едно желание, една амбиция… да те върна.

Гняв ли звучеше в гласа на Андрей, или привързаност? Или и двете заедно? Дали единствената му амбиция бе да го върне, или да му отмъсти? Андрей се усмихна с топла, широка и открита усмивка, сякаш току-що беше спечелил на карти.

— Твоят глупав, тромав брат беше прав за едно. Беше прав за теб. Опитах се да убедя мама, че си жив. Но тя не искаше да ме чуе. Беше сигурна, че някой те е хванал и те е убил. Казвах й, че това не е вярно, казвах й, че си избягал с уловената от нас котка. Обещах да те намеря и когато това стане, няма да ти се сърдя. Тя не ме чуваше. Полудя. Забравяше кой съм аз и се преструваше, че съм Павел. Наричаше ме Павел и ме молеше да й помагам, както й помагаше ти. И аз се преструвах, че съм брат ми, защото така беше по-лесно и тя беше щастлива, но щом направех грешка, разбираше, че това съм аз. Ядосваше се, биеше ме, докато гневът й не утихнеше. И отново започваше да те оплаква. Не спря да плаче за теб. Всеки си има някого, заради когото си струва да живее. И тя живееше за теб. И аз също. Единствената разлика между нас беше убедеността ми, че си жив.

Лев слушаше в благоговейно мълчание като дете, седнало пред възрастен, който му обяснява как е устроен светът. Вече не можеше да вдигне ръце, да стане, да направи нещо, с което да го прекъсне.

Андрей продължи:

— Докато майка ни бавно полудяваше, аз се научих да се грижа за себе си. За щастие зимата беше към края си и нещата бавно се подобряваха. От нашето село оцеляха само десет души, единайсет, ако броим и теб. В другите села не остана нито един жив човек. Когато дойде пролетта и снегът се стопи, труповете започнаха да се разлагат и се размирисаха. Човек не можеше да се приближи до тях. Но през зимата бяха тихи и спокойни, съвсем застинали. По онова време всяка нощ, съвсем сам ходех на лов в гората. Вървях по следи. Търсех те, виках те по име, но ме чуваха само дърветата. Ти така и не се върна.

Умът на Лев бавно асимилираше думите и той попита колебливо:

— Убил си тези деца, защото си мислел, че съм те изоставил?

— Убивах ги, за да ме намериш. Убивах ги, за да те накарам да се върнеш у дома. Убивах ги, за да разговарям с теб. Кой друг щеше да разбере уличаващите ме неща от нашето детство? Знаех, че ще ги проследиш и ще стигнеш до мен, както четеш следите в снега. Ти си ловец, Павле, най-добрият ловец на света. Не знаех къде служиш — в милицията или някъде другаде. Когато видях снимката ти, се опитах да говоря с журналистите от „Правда“. Попитах за името ти. Обясних, че сме били разделени и според мен името ти е Павел. Казаха, че не си Павел и че подробностите за теб са засекретени. Помолих ги да ми кажат в коя дивизия си. Отказаха дори да отговорят. Аз също бях войник. Не като теб, не герой, не от елита. Но разбирах достатъчно, за да се досетя, че си в специалните части. Съдейки по секретността относно името ти, се досетих, че най-вероятно е да работиш в милицията, в Държавна сигурност или в държавните органи. Знаех, че ще станеш голям човек, ти не можеше да си нещо друго. И че ще имаш достъп до информацията за тези убийства. Разбира се, нещата можеха да се развият по друг начин. Бях сигурен, че ако убия повече деца на различни места, ти рано или късно ще се натъкнеш на стореното от мен, с каквото и да се занимаваш. Бях сигурен, че ще разбереш, че съм аз.

Лев се наведе напред. Брат му говореше с толкова нежност, логиката му беше безупречна. Лев попита:

— Какво е станало с теб, братле?

— Искаш да кажеш, след като напуснах село? Същото, което стана с всички: бях мобилизиран в армията. Изгубих очилата си по време на боя и попаднах в ръцете на немците. Предадох се. Бях заловен. Когато се върнах в Русия, ме арестуваха, разпитваха и биха. Заплашиха ме със затвор. Попитах ги как мога да бъда предател, след като почти не виждам. Шест месеца нямах очила. Светът на една крачка от носа ми беше като размазано петно. И във всяко дете виждах теб. Трябваше да ме разстрелят. Но охраната ми се смееше, когато се блъсках в ъглите и мебелите. Непрекъснато падах, както през детството. Но оцелях. Бях прекалено глупав и тромав, за да бъда немски шпионин. Наричаха ме какъв ли не, пребиха ме за изпроводяк и ме пуснаха. Върнах се тук. Дори тук ме мразеха и ме наричаха предател. Но нищо не ме тревожеше. Аз имах теб. Целият ми живот бе посветен на едно — да те върна при себе си.

— И започна да убиваш?

— Започнах първо в тази област. Но след шест месеца се сетих, че може да живееш другаде. Затова започнах работа по доставките, за да пътувам. Трябваше да оставям следи из цялата страна, които да можеш да следваш.

— Следи? Та това са деца.

— Отначало убивах животни, ловях ги, както бяхме уловили котката. Но никой не обръщаше внимание. Никой не даваше пет пари. Никой нищо не забеляза. Един ден срещнах дете в гората. То ме попита какво правя. Обясних му, че оставям примамка. Момчето беше на твоята възраст, когато ме изостави. Тогава осъзнах, че едно дете ще бъде много по-добра примамка. Хората ще забележат мъртво дете. И ти ще разбереш значението на моята постъпка. Защо, мислиш, убих толкова много деца през зимата? За да проследиш стъпките ми в снега. Не последва ли стъпките ми дълбоко в гората, както последва котката?

Лев слушаше тихия глас на брат си, който сякаш говореше на чужд неразбираем език.

— Андрей, ти имаш семейство. Видях децата ти горе, деца като тези, които си убил. Имаш две красиви момиченца. Не можеш ли да разбереш, че стореното от теб е зло?

— Беше необходимо.

— Не.

Андрей изведнъж се ядоса и удари с юмруци по масата.

— Не ми говори с такъв тон! Нямаш право да се гневиш! Така и не ме потърси! Не се върна! Знаеше, че съм жив, но това не те интересуваше! Забрави глупавия и тромав Андрей! Той беше нищо за теб! Изостави ме с проклетата ни луда майка в селото, пълно с гниещи трупове! Нямаш право да ме съдиш!

Лев гледаше внезапно преобразеното, разкривено от гняв лице на брат си. Това ли лице виждаха децата? Какво бе преживял брат му? Какви непоносими ужаси? Но времето за съжаление и разбиране отдавна бе отминало.

Андрей избърса потта от челото си.

— Само така можех да те накарам да ме намериш, това бе единственият начин да привлека вниманието ти. Можеше да започнеш да ме търсиш. Но не го направи. Изхвърли ме от живота си. Постара се да ме забравиш. Най-щастливият момент в моя беше, когато хванахме заедно онази котка, бяхме като един отбор. Когато бяхме заедно, никога не мислех, че светът е несправедлив, дори когато бяхме гладни, дори когато мръзнехме. Но после ти ме напусна.

— Не съм те изоставил, Андрей. Отвлякоха ме. Един мъж ме удари по главата. Сложи ме в чувал и ме отнесе. Никога нямаше да те изоставя.

Андрей клатеше глава.

— Така казваше и майка ни. Но това е лъжа. Ти ме предаде.

— Аз едва не умрях. Човекът, който ме взе, се канеше да ме убие. Искаха да нахранят сина си с мен. Но когато стигнахме до тях, синът им вече беше умрял. Получих мозъчно сътресение. Не можех да си спомня дори името си. Бяха нужни седмици, за да се възстановя. Тогава живеехме вече в Москва. Бяхме напуснали селото. Те търсеха някакво препитание. Аз си спомних за тебе. Спомних си и майка ни. Спомних си живота ни заедно. Разбира се, че си спомнях. Но какво трябваше да направя? Нямах избор. Трябваше да продължа напред. Съжалявам.

Лев се извиняваше.

Андрей взе картите и ги разбърка.

— Можеше да ме потърсиш като възрастен. Можеше да направиш усилие. Аз не съм променил името си. Лесно щеше да ме намериш, особено след като си имал власт.

Това беше вярно, Лев можеше да намери брат си, можеше да го потърси. Но той предпочете да зарови миналото. А ето че сега с тези убийства брат му се върна в живота му.

— Андрей, през целия си живот съм се опитвал да забравя миналото. Израснах, страхувайки се да не огорча новите си родители. Страхувах се да им напомня за миналото, за времето, когато искаха да ме убият. Събуждах се нощем, облян в пот и обзет от ужас, да не би да са променили решението си и пак да искат да ме убият. Правех всичко, за да ги накарам да ме обикнат. Беше въпрос на оцеляване.

— Винаги си искал да минеш без мен. Винаги си искал да ме изоставиш.

— Знаеш ли защо дойдох тук?

— Дошъл си да ме убиеш. Защо може да дойде един ловец? След като ме убиеш, аз ще бъда мразеният, а ти обичаният. Както винаги е било.

— Смятат ме за предател, братле, защото се опитвам да те спра.

Андрей изглеждаше искрено изненадан.

— Защо?

— Приписват убийствата ти на други хора — пряко или косвено. Много невинни хора умряха заради извършените от теб убийства. Разбираш ли? Твоята вина е, че си досадна пречка за държавата.

Андрей остана безучастен. Накрая каза:

— Ще напиша признание.

Още едно признание… и какво ще пише в него?

Аз — Андрей Сидоров — съм убиец.

Брат му така и не разбра. Никой не искаше признанието му, никой не искаше той да е виновен.

— Андрей, не съм дошъл да взема признанието ти. Дошъл съм, за да се уверя, че няма да убиваш повече.

— Аз няма да ти преча. Постигнах всичко, което исках. Доказах, че съм прав. Накарах те да съжаляваш, че не си ме потърсил по-рано. Помисли колко деца щяха да бъдат спасени, ако го беше направил.

— Ти си луд.

— Искам да изиграем една ръка на карти, преди да ме убиеш. Моля те, братко, това е най-малкото, което можеш да направиш за мен.

Андрей раздаде картите. Лев ги погледна.

— Моля те, братко, една игра. Ще те оставя да ме убиеш, ако играеш.

Лев взе картите си не заради обещанието на брат си, а защото имаше нужда от време да събере мислите си. Трябваше да си представи, че Андрей е някой непознат. Започнаха играта. Андрей се увлече и изглеждаше напълно спокоен. Отстрани се чу някакъв шум. Разтревожен, Лев се обърна. До стълбите стоеше красиво момиченце с разрошена коса. Застана на най-долното стъпало, плахо надничайки иззад ъгъла. Андрей стана.

— Надя, това е брат ми Павел.

— Същият, за който ми разказа? Който трябваше да ни дойде на гости?

— Да.

Надя се обърна към Лев.

— Гладен ли сте? Отдалече ли идвате?

Лев не знаеше какво да отговори. Андрей го изпревари:

— Връщай се в леглото.

— Вече съм се събудила. Просто ще си легна и ще ви слушам как си говорите. Нали може да поседя с вас? И аз искам да се запозная с брат ти. Не съм виждала никого от роднините ти. Моля те, татенце, моля те.

— Павел дълго е пътувал, за да ме намери. Има много неща да си кажем.

Лев трябваше да се отърве от момиченцето. Заплашваше го опасността да участва в семеен празник: чаши водка, студено месо за мезе и въпроси за миналото. А той беше дошъл тук да убие.

— Може би да пием чай, ако има?

— Да. Знам как да го приготвя. Да събудя ли мама?

Андрей каза:

— Не. Остави я да спи.

— Ще го приготвя сама тогава.

— Да, приготви го сама.

Детето се усмихна и изтича горе.

Надя беше радостно развълнувана. Братът на баща й беше красив и сигурно ще разказва много интересни истории. Беше войник, герой от войната. Може да й разкаже как да стане летец изтребител. Може би самият той има жена летец. Отвори вратата и ахна. Насред кухнята стоеше много красива жена. Стоеше абсолютно неподвижна, с ръка зад гърба, сякаш някой се бе протегнал през прозореца и я бе поставила тук — кукла в кукленска къща.

Раиса държеше ножа зад гърба си, притиснат до роклята й. Беше чакала отвън, както й се стори, непоносимо дълго. Нещо сигурно се е случило. Щеше да се наложи да довърши започнатото сама. Веднага щом влезе, с облекчение разбра, че в къщата има малко хора. Имаше две легла, в едното спеше майката, в другото дъщерята. Но кое беше момичето пред нея? Откъде се появи? Изглеждаше щастливо и развълнувано. Нямаше причина за паника или страх. Никой не беше умрял.

— Казвам се Раиса. Съпругът ми тук ли е?

— За Павел ли говорите?

Павел — защо се нарича Павел? Защо използва старото си име?

— Да…

— Аз се казвам Надя. Радвам се да се запозная с вас. Никога не съм виждала никого от роднините на татко.

Раиса продължаваше да държи ножа зад гърба си. Роднини — за какво говореше това момиче?

— Къде е съпругът ми?

— Долу.

— Просто искам да знае, че съм тук.

Раиса тръгна към стълбата и премести ножа отпред, за да не го види Надя. Отвори вратата.

Слезе бавно по стъпалата, заслушана в отмерения говор на двамата мъже. Държеше ножа пред себе си с протегнати и треперещи ръце. Напомни си, че колкото по-дълго отлага убийството, толкова по-трудно ще й бъде. Докато слизаше по стълбите, видя мъжа си да играе карти.

* * *

Василий заповяда на хората си да обградят къщата, така че никой да не може да избяга. Придружаваха го петнайсет офицери. Мнозина бяха от местния отдел и той не ги познаваше. Страхувайки се, че ще действат според закона и ще арестуват Лев и жена му, той разбираше, че трябва да ги изпревари. Да сложи край на всичко, като се погрижи да унищожи всички доказателства, свидетелстващи в тяхна полза. Тръгна напред с готов за стрелба пистолет. С него имаше двама офицери. Направи им знак да останат на местата си.

— Дайте ми пет минути. Не влизайте, освен ако не ви извикам. Ясно ли е? Ако не изляза след пет минути, нахлуйте в къщата и избийте всички.

* * *

Ръката на Раиса трепереше, тя продължаваше да държи ножа пред себе си. Не можеше да го направи. Не можеше да убие този човек. Той играеше карти с мъжа й. Лев направи крачка към нея.

— Аз ще свърша всичко.

— Защо играеш карти с него?

— Защото той е мой брат.

Горе се чуха писъци. Пищеше момиченцето. Грубо й се скара някакъв мъж. Преди някой да е успял да реагира, на стълбите се появи Василий с пистолет в ръка. Огледа обстановката. Той също се обърка за кратко, като забеляза картите на масата.

— Изминали сте дълъг път, за да поиграете на карти. Мислех, че преследвате убиец на деца. Или това е нов начин за водене на разпит?

Лев бе закъснял. Вече нямаше как да убие Андрей. Ако направи рязко движение, Василий ще го застреля и брат му ще остане на свобода. Макар че нямаше да има причина да убива, тъй като се бяха събрали отново, Лев се съмняваше, че брат му ще може да спре. Беше претърпял поредния провал. Беше говорил, а трябваше да действа. Беше забравил, че много хора искат да видят мъртъв него, а не брат му.

— Трябва да ме изслушаш, Василий.

— На колене.

— Моля те…

Василий вдигна пистолета. Лев падна на колене. Можеше само да се подчинява, да моли и умолява, но това беше единственият човек, който нямаше да го слуша, който не се интересуваше от нищо, освен от личното си отмъщение.

— Василий, това е много важно…

Василий допря дулото на пистолета до главата му.

— Раиса, застани на колене до мъжа си, веднага!

Тя се подчини и двамата коленичиха рамо до рамо, точно както и при екзекуцията на семейството на Михаил пред плевнята. Пистолетът се премести зад нейната глава.

Раиса хвана мъжа си за ръката и затвори очи.

Лев извика:

— Не!

В отговор Василий почука с дулото по главата й, за да го ядоса.

— Лев…

Гласът на Василий заглъхна. Раиса стисна по-силно ръката на Лев. Изминаха секунди в тишина. Нищо не се случваше. Лев бавно обърна глава.

Назъбеното острие стърчеше забито в гърба на Василий и излизаше през гърдите му. Андрей стоеше и държеше дръжката на ножа. Беше спасил брат си. Бе взел ножа спокойно, без да се спъне, без да падне, и беше пробол Василий бързо и ловко. Андрей бе щастлив, също толкова щастлив, както когато убиха котката заедно, както никога в живота си.

Лев се изправи и взе пистолета от ръката на Василий. От ъгълчето на устата му се стече кръв. Беше още жив, но в очите му вече угасваше омразата, вече не правеше никакви планове. Той с мъка вдигна ръка и я сложи на рамото на Лев, сякаш сбогувайки се с приятел пред лицето на смъртта. Човекът, посветил целия си живот на това да унищожи Лев, беше мъртъв. Но той не изпитваше нито облекчение, нито удовлетворение. Сега можеше да мисли единствено за задачата, която трябваше да свърши.

Раиса се изправи и застана до него. Андрей остана на мястото си. Лев вдигна бавно пистолета и се прицели в челото на Андрей, точно над очилата. Стаята беше толкова малка, че едва ли имаше и трийсет сантиметра между дулото и главата на брат му.

В това време някой извика:

— Какво правите?

Лев се обърна. На долното стъпало на стълбата стоеше Надя.

Раиса прошепна:

— Нямаме много време, Лев.

Но Лев не можеше да дръпне спусъка.

Андрей каза:

— Искам да го направиш, братле.

Раиса се протегна и обгърна с дланта си ръката на Лев. Дръпнаха спусъка заедно. Оръжието стреля и даде откат. Главата на Андрей отхвръкна назад и той падна на пода.

Като чуха изстрела, в къщата нахлуха въоръжени офицери и изтичаха надолу по стълбата. Раиса и Лев оставиха оръжието. Първият офицер се вторачи в трупа на Василий. Лев заговори с треперещ глас. Посочи Андрей — по-малкия си брат.

— Този човек е убиец. Началникът ви загина при опит да го арестува.

Вдигна от пода черната чанта. Отвори я, без да знае дали предположението му ще се окаже вярно. Извади стъклен буркан, в който имаше нещо, завито във вестник. Отвинти капачката и изсипа съдържанието на масата, направо върху картите. Беше стомахът на последната жертва на брат му, завит във вестник „Правда“. Лев добави едва чуто:

— Василий загина като герой.

Офицерите наобиколиха масата, за да разгледат зловещото доказателство, а Лев отстъпи назад. Надя беше впила поглед в него, а в очите й блестеше гневът на баща й.