Том Роб Смит
Дете 44 (1)

Съветски Съюз, Украйна, село Чорная

25 януари 1933 г.

Сега, когато Маря беше решила да умре, щеше да се наложи котката й да се грижи сама за себе си. Тя вече достатъчно се бе грижила за нея. Отдавна плъховете и мишките бяха изловени и изядени от селяните. А после бяха изчезнали и домашните животни. Всички, с изключение на едно, тази котка, нейният приятел, която беше скрила. Защо не я уби? Имаше нужда от нещо, заради което си струва да живее, нещо, което да защитава и обича — нещо, заради което да оцелее. Беше си обещала да продължи да я храни до деня, когато вече няма да може да храни себе си. И този ден беше днешният. Вече беше нарязала кожените си ботуши на ивици, беше ги сварила с коприва и семена от цвекло. Беше ровила за червеи и дъвкала дървесна кора. Тази сутрин, бълнувайки от глад, загриза крака на кухненския стол, докато във венците й не се забиха дървени тресчици. Като я видя, котката избяга, завря се под леглото и отказа да излезе дори когато Маря коленичи и я извика по име, за да я приласкае. В този миг Маря реши да умре, защото нямаше какво да яде и кого да обича.

Тя изчака да падне нощта и едва тогава отвори входната врата. Мислеше си, че под прикритието на мрака котката й по-лесно ще може да се шмугне в гората. Ако я видеше някой от селото, щеше да се опита да я улови. Дори когато самата тя бе тъй близо до смъртта, тревожеше я мисълта, че котката й също може да загине. Утешаваше се със съзнанието, че изненадата ще помогне. В селото, където мъжете дъвчат буци пръст с надеждата да намерят мравки или яйца на насекоми, където децата ровят в конските фъшкии с надеждата да намерят несмляно зърно, а жените се бият за оглозгани кокали, никой нямаше да предположи, че все още може да има жива котка, Маря беше сигурна в това.

* * *

Павел не вярваше на очите си. Животинката беше непохватна, слаба, със зелени очи и черна козина на петна. Без съмнение беше котка. Той събираше дърва за огрев, когато видя как изскочи от къщата на Маря Антоновна, пресече заснежения път и се втурна към гората. Павел затаи дъх и се огледа. Никой не беше видял котката. Наоколо нямаше жива душа, прозорците бяха тъмни. Тънки струйки дим, единственият признак на живот, се издигаха нарядко от комините. Селото сякаш бе погребано от силния снеговалеж, всички признаци на живот бяха изчезнали. Снегът се стелеше непокътнат, само тук-таме се забелязваха стъпки и нямаше прокарана нито една пътека. Дните бяха тихи като нощите. Никой не се надигаше за работа. Нито един от приятелите му не излизаше да играе, всички оставаха по къщите си и лежаха, сгушени със семействата си в леглата, хлътнали очи гледаха втренчено тавана. Възрастните бяха заприличали на деца, а децата — на възрастни. Повечето дори се бяха отказали да търсят храна. Така че появата на котка бе истинско чудо — внезапно появяване на същество, чийто вид се смяташе за изчезнал.

Павел замижа и се опита да си спомни кога за последен път бе ял месо. Когато отвори очи, устата му се бе напълнила със слюнка. Тя се стичаше гъста от двете ъгълчета на устата му. Избърса я с опакото на дланта си. Развълнуван, пусна на земята наръча съчки и изтича вкъщи, бързайки да съобщи забележителната новина на майка си Оксана.

* * *

Оксана седеше, завита във вълнено одеяло, и с невиждащи очи гледаше в пода. Остана неподвижна, пестеше сили, докато мислеше как да спаси семейството си, мисли, които изпълваха всеки неин час, когато беше будна, и населяваха неспокойния й сън. Тя беше една от малкото, които не се бяха предали. Никога нямаше да се предаде, поне докато имаше синовете си. Но решимостта не беше достатъчна, трябваше да внимава: неправилно прецененото усилие можеше да означава пълно изтощение, а изтощението неминуемо означаваше смърт. Преди няколко месеца Николай Иванович, съсед и приятел, беше предприел отчаян опит да проникне в държавния хамбар. Не се върна. На следващата сутрин жена му и Оксана тръгнаха да го търсят. Намериха го край пътя, проснат по гръб — подобно на скелет тяло с издут корем, натъпкано със суровото зърно, което беше погълнал малко преди да умре. Докато жена му плачеше, Оксана изгреба останалото зърно от джобовете му и го подели с нея. Когато се върнаха в селото, жената на Николай разказа новината на всички. Вместо да я съжалят, всички й завидяха, мислейки само за зърното, което тя имаше. Оксана я сметна за наивна глупачка — беше изложила и двете на опасност.

Мислите й бяха прекъснати от тропота от бягащи нозе. В селото вече никой не бягаше, освен ако нямаше важни новини. Изправи се, обзета от страх. В стаята се втурна Павел и, останал без дъх, извика:

— Мамо, видях котка.

Тя пристъпи напред и го хвана за ръцете. Трябваше да се увери, че не халюцинира: гладът можеше да си прави странни шеги с хората. По лицето му обаче не личаха признаци на бълнуване. Очите му бяха ясни, изражението сериозно. Беше само на десет, а вече беше мъж. Обстоятелствата го бяха лишили от детство. Баща му почти сигурно беше мъртъв, поне за тях бе така. Беше тръгнал за Киев с надеждата да донесе храна. Не се върна и Павел разбра, без да има нужда някой да му казва и да го утешава, че баща му никога няма да се върне. Сега Оксана зависеше от сина си толкова, колкото и той от нея. Двамата бяха съдружници и Павел се беше заклел, че ще успее там, където баща му се бе провалил: щеше да се погрижи семейството му да оцелее.

Оксана го погали по бузата.

— Можеш ли да я хванеш?

Той се усмихна гордо.

— Ако имам кокалче.

Езерото беше замръзнало. Оксана разрови снега, за да намери камък. Опасявайки се, че шумът ще привлече вниманието, уви камъка в шала си, за да заглуши звука, и проби малка дупка в леда. Остави камъка. Подготви се мислено за черната ледена вода, потопи ръка в нея и ахна от студа. Само след секунди ръката й стана безчувствена и тя побърза да я изтегли. Беше стигнала дъното, но напипа само тиня. Къде беше? Изпаднала в паника, се наведе и потопи ръката си до рамото, като потърси вляво и вдясно. Пръстите й докоснаха стъкло. С облекчение хвана бутилката и я извади. Кожата на ръката й беше посиняла като кожа на труп. Това не я тревожеше, беше намерила каквото търсеше — запечатаната с катран бутилка. Избърса тинята и разгледа съдържанието. Вътре имаше малки кокалчета.

Върна се в къщата, където Павел вече беше запалил огъня. Стопли печата над пламъците и катранът покапа по въглените на лепкави капки. Синът й, винаги загрижен за нея, забеляза синкавата й кожа и започна да разтрива ръката й, за да възстанови кръвообращението. Когато катранът се разтопи, тя обърна бутилката с дъното нагоре и я разклати. Подадоха се няколко кокалчета. Извади ги и ги подаде на сина си. Павел ги разгледа внимателно, почегърта ги с нокът и дори ги помириса. След като си избра едно кокалче и беше готов да тръгне, майка му го спря.

— Вземи брат си.

Павел си помисли, че това е грешка. По-малкият му брат беше тромав и бавен. А и котката беше негова плячка. Той я беше видял, той щеше да я хване. Победата щеше да е негова. Но майка му мушна второ кокалче в ръката му.

— Вземи и Андрей.

* * *

Андрей беше почти на осем и обожаваше по-големия си брат. Рядко излизаше навън, прекарваше по-голямата част от времето в задната стая, където тримата спяха, и си играеше с тесте карти. Картите бяха направени от баща му от листове хартия, нарязани на квадратчета и залепени, прощален подарък, преди да тръгне за Киев. Андрей все още чакаше той да се върне у дома. Никой не му беше казал да очаква нещо различно. Когато бащата му му липсваше, което се случваше често, той подреждаше картите на пода по бои и номера. Беше сигурен, че когато свърши, баща му ще се върне. Нали затова му беше дал картите, преди да тръгне? Разбира се, Андрей предпочиташе да играе с брат си, но Павел вече нямаше време за игри. Беше непрекъснато зает да помага на майка им и играеше само вечер, преди да си легнат.

В стаята влезе Павел. Андрей се усмихна, надявайки се, че ще изиграят една ръка, но брат му клекна и събра картите.

— Остави ги. Излизаме. Къде са ботушите ти?

Приел въпроса за заповед, Андрей пропълзя под леглото и извади ботушите: две ивици, отрязани от тракторни гуми, и куп парцали, привързани с въже, които служеха за ботуши. Павел му помогна да ги завърже здраво и му обясни, че довечера ще могат да се нахранят с месо, ако Андрей прави точно каквото му каже.

— Татко ли ще се върне?

— Не, татко няма да се върне.

— Изгубил ли се е?

— Да, изгубил се е.

— Кой ще ни донесе месо?

— Сами ще го хванем.

Андрей знаеше, че брат му е сръчен ловец. Беше уловил повече плъхове от всички други момчета в селото. За първи път Андрей бе поканен да го придружи при такава важна задача.

Навън, на снега, Андрей с всички сили се стараеше да не падне. Често залиташе и се препъваше, защото светът му изглеждаше като в мъгла. Виждаше добре само предметите, които доближаваше до лицето си. Докато някой успяваше да различи човек в далечината, Андрей виждаше само неясно петно — той приписваше това на ума, опита или на някакво друго качество, което му предстоеше да придобие. Тази нощ той нямаше да падне и да изглежда като глупак. Ще накара брат си да се гордее с него. За него това бе по-важно от възможността да хапне месо.

Павел спря в края на гората, наведе се и разгледа котешките следи в снега. Андрей смяташе за забележителна способността му да открива следи. В благоговение той клекна и се загледа как брат му докосва един от отпечатъците от котешките лапи. Андрей не знаеше нищо за разчитането на следи и лова.

— Оттук ли е минала котката?

Павел кимна и погледна към гората.

— Следите са едва забележими.

Подражавайки на брат си, Андрей проследи с пръст очертанията и попита:

— Какво означава това?

— Котката не тежи много, значи ще има по-малко храна за нас. Но ако е гладна, е по-вероятно да захапе примамката.

Андрей се опита да осмисли информацията, но умът му блуждаеше.

— Бате, ако беше карта за игра, каква би искал да бъдеш? Асо или поп, пика или купа?

Павел въздъхна, а в очите на обидения Андрей бликнаха сълзи:

— Ако ти отговоря, обещаваш ли да не говориш повече?

— Обещавам.

— Няма да хванем котката, ако говориш и я изплашиш.

— Ще мълча.

— Ще бъда вале, рицар с меч. А сега обещай — нито дума.

Андрей кимна. Павел се изправи. Навлязоха в гората.

* * *

Вървяха дълго — струваше им се, че са минали часове, макар че чувството за време на Андрей, както и зрението му, не беше остро. Тъй като имаше луна и светлината й се отразяваше от снега, брат му, изглежда, не се затрудняваше да открива следите. Бяха навлезли дълбоко в гората, по-навътре, отколкото Андрей бе навлизал някога. Той често подтичваше, за да върви редом с брат си. Краката го боляха, коремът също. Беше му студено, беше гладен и макар у дома да нямаше храна, поне краката там не го боляха. Въжетата, прикрепящи парцалите към парчетата гума, се бяха разхлабили и снегът се промъкваше под стъпалата му. Не се осмеляваше да помоли брат си да спрат, за да ги завърже. Беше обещал — нито дума. Снегът ще се разтопи, парцалите ще се намокрят и краката му ще станат безчувствени. За да не мисли за това неудобство, той откърши клонка и задъвка кората, тя се превърна в сурова каша, която усещаше грапава със зъбите и езика си. Възрастните му бяха казали, че кашата от кората на дърво утолява чувството за глад. Той им вярваше; смяташе, че е полезно да се вярва.

Изведнъж Павел му даде знак да остане неподвижен. Андрей спря насред крачка, зъбите му бяха станали кафяви от кората. Павел клекна. Андрей го последва и заоглежда гората, за да види онова, което брат му беше забелязал. Примижа, опитвайки се да фокусира дърветата.

Павел не сваляше поглед от котката и тя като че ли също го гледаше втренчено с двете си малки зелени очи. Какво ли си мислеше? Защо не бягаше? Скрита в къщата на Маря, може би още не се беше научила да се страхува от хората. Павел извади ножа си, бодна върха на пръста си и капна кръв върху пилешката кост, дадена му от майка му. Направи същото с примамката на Андрей, счупен череп на плъх — използва собствената си кръв, защото нямаше доверие на брат си, че няма да извика и да уплаши котката. Без да кажат и дума, братята се разделиха и тръгнаха в противоположни посоки. Още у дома Павел даде на Андрей подробни указания, затова сега нямаше нужда да говорят. След като заобиколиха котката от двете страни на известно разстояние, оставиха костите на снега. Павел погледна брат си, за да се увери, че не е объркал нещо.

Андрей направи всичко както му беше казано и извади въжето от джоба си. Павел вече беше завързал примка. Брат му трябваше само да се погрижи черепът на плъха да остане вътре в нея. Успя да се справи и с това, отстъпи назад доколкото позволяваше въжето и легна по корем, а снегът се слегна и изхруска под него. Лежеше и чакаше. Само че сега, когато лежеше на земята, осъзна, че едва вижда примамката, която приличаше на размазано петно. Изведнъж се изплаши, но се надяваше, че котката ще тръгне към брат му. Павел нямаше да допусне грешка, щеше да я хване и щяха да си отидат вкъщи, където да се нахранят. От страх и студ ръцете му започнаха да треперят. Виждаше нещо: черно петно, което се движеше към него.

Дъхът на Андрей топеше снега пред лицето му; студени струйки вода потекоха към него и надолу по дрехите му. Отчаяно му се искаше котката да тръгне в обратна посока, към капана на брат му, но петното се приближаваше и стана ясно, че животното бе избрало него. Разбира се, ако хванеше котката, Павел щеше да го обича, да играе карти с него и никога повече нямаше да се ядосва. Тази вероятност му достави удоволствие и настроението му се промени — вече не изпитваше ужас, а радостно предчувствие. Да, той ще хване котката. А после ще я убие. Щеше да докаже, че струва нещо. Какво беше казал брат му? Беше го предупредил да не дърпа въжето прекалено рано. Ако подплаши котката, всичко ще пропадне. Затова, пък и защото не виждаше къде точно е котката, Андрей реши да изчака, просто за да бъде сигурен. Почти различаваше черната козина и четирите лапи. Щеше да изчака още малко, съвсем малко… Чу брат си да изсъсква:

— Хайде!

Андрей се паникьоса. Беше чувал този тон много пъти преди. Означаваше, че е направил нещо погрешно. Примижа силно и видя, че котката стои в средата на примката. Дръпна въжето. Но прекалено късно, котката беше отскочила. Примката не се стегна около нея. Въпреки това Андрей продължи да дърпа отпуснатото въже с отчаяната надежда, че някак си може да има котка в края му. Но в ръката му се озова празната примка и той усети как лицето му пламва от срам. Обзет от гняв, вече беше готов да се изправи, да преследва котката, да я хване, да я удуши и да размаже черепа й. Но не помръдна: видя, че брат му остана легнал на земята. И Андрей, свикнал винаги да следва брат си, направи абсолютно същото. Примижа, напрегна очи и откри, че размазаното черно петно пълзи към капана на брат му.

Гневът на Павел от непохватността на малкия му брат отстъпи място на вълнението, предизвикано от неблагоразумието на котката. Мускулите на гърба му се напрегнаха. Без съмнение котката беше подушила мириса на кръв и гладът бе по-силен от предпазливостта. Видя я как спира насред крачка с вдигната лапа и гледа право към него. Притаи дъх: пръстите му стиснаха въжето и той зачака, като мислено я подтикваше.

Моля те. Моля те. Моля те.

Котката скочи напред, отвори уста и грабна кокалчето. Преценил точния момент, той дръпна въжето. Примката се стегна около предната лапа на котката. Павел скочи, дръпна въжето и затегна примката. Котката се опита да побегне, но въжето я стягаше здраво. Момчето дръпна и я събори на земята. Пронизителни писъци изпълниха гората, сякаш много по-голямо животно се бореше за живота си, мяташе се в снега, извиваше тяло, мъчеше се да прегризе въжето. Павел се страхуваше, че възелът няма да издържи. Въжето беше тънко, износено. Опита се да се приближи, но котката отстъпи назад, там, където не можеше да я стигне. Извика на брат си:

— Убий я!

Андрей още не беше помръднал, опасявайки се да не направи друга грешка. Но сега му дадоха указания. Скочи, изтича напред, но се препъна и падна по лице. Вдигна глава и видя пред себе си котката да съска. Ако въжето се скъса и котката избяга, брат му ще го намрази завинаги. Павел изкрещя неистово с дрезгав глас:

— Убий я! Убий я! Убий я!

Андрей се изправи, залитайки, и без да съзнава какво точно прави, се хвърли върху мятащата се котка. Може би се надяваше, че падайки върху нея, ще я смачка. Но сега, докато лежеше върху животното, усещаше, че тя е жива, гърчи се под корема му и дращи чувалите за зърно, от които бе съшито палтото му. Продължи да лежи върху котката, за да не избяга, и погледна към Павел с молба да се намеси.

— Още е жива!

Павел изтича, коленичи и мушна ръка под тялото на по-малкия си брат, но успя само да се добере до хапещата уста на котката. Тя го ухапа. Той издърпа рязко ръката си. Без да обърне внимание на кървящия си пръст, мина от другата страна и отново пъхна ръце под тялото на брат си, като този път хвана опашката. Пръстите му полазиха нагоре по гърба на котката. Животното нямаше как да се защити.

Андрей остана неподвижен, усещаше борбата, която се водеше под него, усещаше как ръцете на брат му приближават главата на котката, все по-близо и по-близо. Котката разбираше, че това означава смърт, и започна да хапе всичко наред — палтото му, снега — полудяла от страх, страх, който Андрей усещаше като вибрации в корема си. Подражавайки на брат си, той извика:

— Убий я! Убий я! Убий я!

Павел пречупи врата на животното. Още известно време братята лежаха неподвижно и дишаха тежко. Павел отпусна глава на гърба на Андрей, ръцете му все още стискаха здраво врата на котката. Най-после издърпа ръцете си и се изправи. Андрей остана в снега, без да смее да помръдне.

— Ставай.

Вече можеше да се изправи и да застане редом с брат си. Можеше да стои с гордо вдигната глава. Той не разочарова брат си. Не се провали. Протегна ръка нагоре, хвана ръката на Павел и се изправи. Павел нямаше да може да улови котката без него. Въжето щеше да се скъса. Котката щеше да избяга. Андрей се усмихна, а после се засмя с глас, запляска с ръце и затанцува. Чувстваше се така щастлив, както никога в живота си. Те бяха екип. Брат му го прегърна и двамата погледнаха надолу към наградата си: мършава мъртва котка, затисната в снега.

Да занесат котката в селото, без никой да ги види, беше необходима предпазна мярка. Хората бяха готови да се бият, да убият за такъв улов, а някой може и да е чул писъците. Павел не искаше да рискува. Не бяха взели чувал, в който да приберат котката, и той реши да я скрие под купчина съчки. Ако срещнеха някого на път за дома, щеше да изглежда, че са събирали съчки за огъня, и нямаше да им задават въпроси. Вдигна котката от снега.

— Ще я нося под наръча, за да не я види никой. Но ако наистина сме събирали дърва, ти също трябва да носиш съчки.

Андрей беше впечатлен от логиката на брат си — той никога нямаше да се сети за това. Започна да събира клонки. Но падналите клони бяха затрупани със сняг и той беше принуден да търси с голи ръце. След всяко ровене в снега потриваше длани и духаше върху тях. Носът му протече и по горната устна се стичаха сополи. Той обаче не обръщаше внимание, не и тази вечер, не и след този успех. Затананика любимата песен на баща си и отново зарови ръце в снега.

Клоните бяха малко и Павел се отдалечи от по-малкия си брат. Наложи се да се разделят. Недалеч видя паднало дърво, чиито клони стърчаха на всички страни. Забърза натам, като остави котката в снега, за да начупи сухите клони. Имаше много, повече от достатъчно и за двамата, и той се огледа, търсейки Андрей. Канеше се да извика, но преглътна думите. Чу шум. Обърна се рязко и се огледа. Гората беше гъста и тъмна. Замижа и се вслуша в ритмичния шум: скърцане, скърцане, скърцане на снега. Стъпките ставаха по-бързи и по-шумни. Адреналин изпълни тялото му. Отвори очи. Там, в мрака, се движеше някой: към него тичаше някакъв мъж. Държеше дебел, тежък клон. Крачките му бяха широки. Явно е чул като убиват котката и сега щеше да открадне наградата им. Но Павел няма да го допусне: няма да позволи майка им да умре от глад. Няма да се провали като баща си. Започна да затрупва котката със сняг в опит да я скрие.

— Събираме…

Гласът на Павел заглъхна, когато мъжът изскочи от гората и вдигна тежкия клон над главата си. Едва сега, като видя изпитото му лице и обезумелите очи, Павел осъзна, че той не иска котката. Искаше него.

Устата на Павел се отвори, когато клонът се стовари върху главата му. Не усети нищо, но разбра, че вече не стои на краката си. Беше паднал на едно коляно. С клюмнала на рамото глава той видя мъжа да вдига клона за втори удар.

* * *

Андрей спря да си тананика. Павел ли го беше извикал? Не беше събрал много съчки и не искаше брат му отново да му се кара, след като се беше справил толкова добре.

Изправи се и извади ръце от снега. Вгледа се в гората, примижал, неспособен да различи дори близките дървета.

— Павле?

Не последва отговор. Извика отново. Това някаква игра ли е? Не, Павел вече не играеше игри. Андрей тръгна към мястото, където бяха се разделили, но не видя нищо. Това беше глупаво. Не той трябваше да намери Павел, а Павел трябваше да го търси. Нещо не беше наред. Извика отново, този път по-високо. Защо брат му не отговаря? Андрей избърса носа си в ръкава на грубото палто и си помисли дали Павел не го изпитва отново. Как щеше да постъпи брат му в такава ситуация? Щеше да потърси следи в снега. Андрей пусна съчките на земята, коленичи и, лазейки, започна да оглежда земята. Откри собствените си следи и ги проследи до мястото, където бяха се разделили с брат си. Горд от себе си, започна да проследява стъпките му. Ако се изправеше, нямаше да вижда следите, затова бе коленичил, носът му беше само на ръка разстояние от снега и продължи като куче, което души следа.

Стигна до падналото дърво, около което бяха разпилени клони, а наоколо личаха следи — някои дълбоки и големи. Снегът беше червен. Андрей гребна шепа и го разтри между пръстите си. Снегът се превърна в кръв.

— Павле!

Не спря да вика, докато гърлото не го заболя и гласът му не секна. Разплака се, искаше да каже на брат си, че може да вземе своя дял от котката. Просто искаше брат му да се върне. Но всичко беше напразно. Брат му го беше изоставил. И той бе останал сам.

* * *

Оксана беше скрила торбичка стрити на прах царевични стъбла, куча лобода и сушени обелки от картофи зад тухлената пещ. По време на обиските в нея винаги гореше слаб огън. Проверяващите, изпратени да се уверят дали не крие зърно, никога не се завираха в пламъците. Не й вярваха — защото изглеждаше здрава, когато другите бяха болни, като че ли да бъдеш жив беше престъпление. Но не намираха храна в къщата й, не можеха да я заклеймят като кулачка, богата селянка. Вместо да я разстрелят веднага, я бяха обрекли на бавна смърт. Вече беше разбрала, че не може да ги победи със сила. Преди няколко години организира съпротива в селото, когато беше обявено, че са изпратени хора да свалят църковната камбана, за да я претопят. Тя и четири други жени се бяха заключили в камбанарията, биеха камбаната непрекъснато и не даваха да я отнесат. Оксана викаше, че камбаната принадлежи на Бога. Можеха да я застрелят, но мъжът, който беше началник, реши да пощади жените. След като разбиха вратата, той каза, че са му заповядали само да вземе камбаната, и обясни, че металът е необходим за индустриалната революция на страната. В отговор тя се беше изплюла на земята. Когато държавата започна да взема зърното на хората с твърдението, че то й принадлежи, Оксана вече беше поумняла. Вместо да показва сила, се преструваше на покорна и съпротивата й стана тайна.

Тази вечер семейството щеше да има угощение. Разтопи буци сняг, сложи водата да заври и я сгъсти със стритите царевични стъбла. Добави кокалчетата от бутилката. След като се свариха, ги стри на брашно. Разбираше, че избързва. Павел още не беше се върнал. Но беше сигурна, че той ще успее. Макар Бог да й беше изпратил изпитания, но й беше дал син да й помага. Заричаше се да не се ядоса дори той да не хване котката. Гората беше голяма, котката малка, а гневът — напразно хабене на енергия. Опита се да се подготви за разочарованието, но не можеше да не изпитва радостна възбуда при изгледите за месо и картофена супа.

На прага стоеше Андрей, лицето му беше издраскано, палтото засипано със сняг, а от носа му течаха кървави сополи. Ботушите му се бяха разпаднали и пръстите му стърчаха. Оксана се хвърли към него.

— Къде е брат ти?

— Той ме изостави.

Андрей заплака. Не знаеше къде е брат му. Не разбираше какво е станало. Не можеше да обясни. Знаеше, че майка му ще го намрази. Знаеше, че вината ще е негова, макар да бе направил всичко както трябва, а брат му го беше изоставил.

На Оксана й секна дъхът. Избута Андрей встрани, изскочи навън и погледна към гората. Нямаше и следа от Павел. Може би е паднал и се е ударил. Може би има нужда от помощ. Тя изтича обратно вътре, отчаяна да получи отговор, и видя Андрей да стои до тенджерата със супата с лъжица в ръка. Хванат на местопрестъплението, той погледна глупаво майка си, а от устните му капеше картофена супа. Обзета от гняв — гняв към мъртвия съпруг, към изчезналия син — тя събори Андрей на земята и набута лъжицата в гърлото му.

— Когато издърпам лъжицата от устата ти, ще ми кажеш какво се е случило.

Но щом издърпа лъжицата, той се закашля. Ядосана, тя отново натика лъжицата в гърлото му.

— Ти, безполезно, тромаво, глупаво момче. Къде е синът ми? Къде е той?

Издърпа отново лъжицата, но той плачеше и се давеше. Не можеше да говори. Продължаваше да плаче и да кашля и тя започна с юмруци да го блъска в гърдите. Спря, защото забеляза, че супата ще изкипи. Изправи се и я издърпа от огъня.

Андрей скимтеше на пода. Оксана го погледна и гневът й се стопи. Беше толкова малък. И толкова много обичаше по-големия си брат. Наведе се, вдигна го и го сложи да седне на стола. Загърна го с одеяло и му напълни купа супа, щедра порция, много по-голяма, отколкото получаваше обикновено. Опита се да го храни с лъжица, но той не отваряше уста. Не й вярваше. Подаде му лъжицата. Той спря да плаче и започна да сърба супата. Изгълта я. Тя напълни купата повторно. Каза му да яде бавно. Той не й обърна внимание и изяде и втората купа. Много тихо тя го запита какво се е случило и се заслуша в разказа му за кръвта в снега, за разпилените съчки, за изчезването на брат му и за големите следи. Затвори очи.

— Брат ти е мъртъв. Взет е за храна. Разбираш ли? Както вие преследвахте котката, някой е преследвал вас. Разбираш ли?

Андрей мълчеше и гледаше втренчено сълзите на майка си. Беше ясно, че не разбираше. Видя я как се изправя и излиза от къщата. Чу гласа й и изтича до вратата.

Оксана беше коленичила в снега и гледаше към пълната луна.

— Моля те, Господи, върни ми сина.

Само Бог можеше да го върне у дома сега. Не молеше кой знае за какво. Нима Бог имаше толкова къса памет? Тя бе рискувала живота си, за да спаси камбаната му. И в замяна искаше само сина си, смисъл на живота й.

Няколко съседи се подадоха от вратите си. Гледаха Оксана. Слушаха виковете й. Но нямаше нищо необичайно в тъгата й и хората бързо се прибраха по къщите.