Том Роб Смит
Дете 44 (20)

Сто километра източно от Москва

12 юли

Раиса и Лев се бяха свили в задната част на вагона и седяха тук, откакто се бяха качили във влака предишния ден. Качиха се последни и бяха принудени да се задоволят с единственото останало свободно място. Най-удобните груби дървени пейки край стените на вагона на три нива отдавна бяха заети. На тези пейки, широки малко повече от трийсет сантиметра, лежаха един до друг по трима души, толкова близо, все едно че правеха любов. Но нямаше нищо сексуално в тази ужасяваща близост. Единственото място, което Лев и Раиса намериха, беше близо до дупка с размерите на юмрук в дъсчения под — тоалетната за целия вагон. Нямаше преграда и хората нямаха избор, освен да ходят по нужда под погледите на всички. Лев и Раиса седяха на една стъпка от дупката.

В началото, в тази воняща тъмнина, Раиса изпита неконтролируем гняв. Деградацията беше не само несправедлива и кошмарна, тя беше странна като резултат от преднамерена злоба. Ако отиваха в лагерите да работят, защо ги превозваха така, сякаш отиваха на разстрел? Но после с усилие на волята прогони тези мисли: възмущението няма да им помогне да оцелеят. Трябваше да се приспособи. Непрекъснато си повтаряше:

Нов свят, нови правила.

Не можеше да сравнява сегашното им положение с миналото. Затворниците нямаха права и не биваше да имат очаквания.

Без да имат възможност да погледнат навън, Раиса се досещаше, че е минало обяд. Нажеженият от слънцето железен покрив на вагона безмилостно напичаше стотиците тела, времето сякаш помагаше на охраната да ги наказва. Влакът пълзеше толкова бавно, че през цепнатините на дървените стени не проникваше ветрец. Дори да подухваше, усещаше се само от онези, които имаха късмета да седят на пейките.

Раиса успя да потисне гнева си и непоносимите задух и миризма станаха по-търпими. Да оцелееш, означаваше да се нагодиш. Но един от затворниците бе решил да не се примирява с новите правила. Раиса нямаше представа кога е умрял: мъж на средна възраст. Беше починал тихо и неусетно, без да привлича вниманието, така че никой нищо не забеляза, а дори да беше, би предпочел да премълчи. Миналата вечер, когато влакът спря и всички слязоха да пият вода, някой извика, че има мъртвец. Минавайки покрай тялото, Раиса си помисли, че е решил, че този нов свят не е за него. Беше се предал, беше се изключил като износена машина — причина за смъртта: безнадеждност, незаинтересуваност от живота. Ако това е новият живот, не си заслужава да оцелееш на всяка цена. Трупът беше изхвърлен от вагона, търкулна се надолу по склона и изчезна от погледите им.

Раиса се обърна към Лев. През по-голямата част от времето той спеше, отпуснал се върху нея като дете. Когато беше буден, изглеждаше спокоен, явно не се чувстваше неудобно, нито се гневеше, мислите му бяха някъде далеч, челото му браздяха дълбоки бръчки, сякаш се опитваше да осмисли нещо много важно. Прегледа тялото му за следи от мъчения и откри огромна синина на ръката му. А също червени ивици около китките и глезените. Връзвали са го. Нямаше представа през какво е преминал, но очевидно страдаше повече от психологически и химически травми, отколкото от рани и изгаряния. Погали го по главата, вдигна ръката му и я целуна. Можеше да му предложи само това лечение. Нахрани го с парче черен хляб и сушена, осолена риба, каквото им бяха дали. Рибата беше поръсена с малки кристалчета сол и някои от затворниците я държаха в ръце и не се решаваха да я изядат, като нямаше вода. Жаждата беше по-страшна от глада. Раиса, доколкото можа, я отърси от солта, преди да я разкъса на малки парченца и да нахрани Лев.

Той седна и проговори за първи път, откакто се бяха качили във влака, думите му едва се долавяха.

Раиса се наведе и напрегна слух, за да го чуе.

— Оксана беше добра майка. Обичаше ме. Аз ги изоставих. Предпочетох да не се върна. Малкият ми брат винаги искаше да играем на карти. А аз все повтарях, че съм много зает.

— Кои са те, Лев? Коя е Оксана? Кой е брат ти? За кого говориш?

— Майка ми не им позволи да вземат църковната камбана.

— Анна ли? Говориш за Анна?

— Анна не ми е майка.

Раиса облегна главата му на гърдите си, опасявайки се да не е полудял. Огледа вагона и усети, че безпомощността му ги прави лесна мишена.

По-голямата част от затворниците бяха твърде наплашени, за да представляват някаква заплаха, с изключение на петимата мъже, седнали на висока пейка в далечния ъгъл. За разлика от другите, те явно не изпитваха страх, чувствайки се в този свят като в свои води. Раиса предполагаше, че са професионални престъпници с присъди за кражби или грабежи, получили далеч по-меки присъди от политическите затворници: учители, медицински сестри, лекари, писатели и балерини. Затворът беше за тях родна и обичайна среда. Те, изглежда, разбираха правилата на този свят по-добре, отколкото на нормалния. Превъзходството им се дължеше не само на очевидната физическа сила; тя забеляза, че охраната им дава известна власт. С тях разговаряха като с равни или почти равни, като мъже с мъже. Другите затворници се страхуваха. Отстъпваха им път. Те можеха да стават от пейката, да използват тоалетната и да си носят вода, без да изгубят ценното си място. Никой не се осмеляваше да го заеме. Поискаха обущата от един мъж, когото със сигурност не познаваха. Когато той ги попита защо, равнодушно му обясниха, че са изгубени на карти. Раиса беше благодарна, че мъжът не се опита да протестира.

Нови правила, нов свят.

Той им даде обувките си и в замяна получи чифт скъсани.

Влакът спря. От всички вагони се понесоха викове за вода. Но никой не обръщаше внимание на затворниците, имитираха ги и им се подиграваха:

Вода! Вода! Вода!

Като че ли в молбата им имаше нещо досадно. Почти цялата охрана се беше струпала около техния вагон. Отвориха вратата и заповядаха на всички да останат по местата си. Охраната извика онези петимата. Те скочиха от пейката като хищни животни, пробивайки си път през затворниците, и слязоха от влака.

Нещо разтревожи Раиса. Тя наведе глава, дишаше тежко. След малко ги чу да се връщат. Застина в очакване, наблюдавайки мъжете, които се качваха обратно във вагона. И петимата не сваляха погледи от нея.

 

 

Същия ден

Раиса побутна Лев.

— Лев.

Чуваше ги да се приближават, като си проправяха път в претъпкания вагон през насядалите по пода затворници.

— Лев, чуй ме, в беда сме.

Той не помръдна, като че ли не разбра и не долови опасността.

— Лев, моля те, умолявам те.

Отговор нямаше. Тя стана и се обърна с лице към приближаващите мъже. Какво друго можеше да направи? Лев остана свит на пода до нея. Планът й беше прост: да се съпротивлява колкото може.

Главатарят, най-високият измежду петимата, пристъпи напред и я сграбчи за ръката. Очаквайки нещо подобно, тя се опита да го удари в окото със свободната си ръка. Ноктите й, неподрязани и мръсни, се забиха в кожата му. Можеше да му извади окото. Тази мисъл се мярна в главата й, но тя успя само да го одраска. Мъжът я тръшна на пода. Без малко да падне върху един от затворниците, ако той не се беше отместил. Това не беше тяхната битка и нямаше кой да й помогне. Можеше да разчита само на себе си. Усети, че не може да се мръдне — някой я държеше за глезена. Подхванаха я и други ръце, вдигнаха я и я обърнаха по гръб. Един от мъжете коленичи, хвана ръцете й и ги притисна към пода, а главатарят разтвори краката й. Държеше парче дебела назъбена стомана, приличащо на огромен зъб.

— След като те чукам, ще те чукам с това.

Размаха парчето стомана, което, както се досети Раиса, току-що му беше дадено от охраната. Без да може да се помръдне, тя обърна глава към Лев. Но той беше изчезнал.

Мислите на Лев се откъснаха от гората, котката, селото и по-малкия му брат. Жена му беше в опасност. Опитваше се да прецени ситуацията и недоумяваше защо го пренебрегват. Най-вероятно на тези хора им бяха казали, че той не е на себе си и няма да окаже съпротива. Но той успя да се изправи на крака, без те да му обърнат внимание. Главатарят разкопчаваше панталона си. Когато забеляза, че Лев стои изправен, ги делеше само една ръка разстояние.

Главатарят се подсмихна презрително, обърна се рязко и го удари в лицето. Лев не се наведе, нито се прикри, мълчаливо прие удара и рухна на пода. Лежеше на дъските с разцепена устна и чу как се засмяха криминалните. Нека се смеят. Болката му се отрази добре, помогна му да се концентрира. Бяха прекалено самоуверени и неподготвени — силни, здрави, но неумели. Престори се, че не е дошъл на себе си след удара. Изправи се бавно с гръб към тях, представяйки се за лесна плячка. Чу някой да тръгва към него, хванал се на въдицата. Погледна през рамо и забеляза главатаря да се спуска към него, замахвайки с желязото с намерението да го довърши.

Лев направи крачка встрани с такава бързина и лекота, които изненадаха бандита. Преди да запази равновесие, Лев го удари с юмрук в гърлото и той изхриптя. Хвана ръката му, изви я, изтръгна желязото и го заби отстрани в мускулестия му врат. Заби го отново, разрязвайки сухожилия, вени и артерии. Издърпа оръжието си, а главатарят се строполи, опитвайки се да затисне зейналата рана на шията.

Най-близкият член на бандата пристъпи напред с протегнати ръце. Лев му позволи да го хване за шията и заби острието в корема му през ризата, дръпна нагоре и настрани. От гърлото на мъжа се чу клокочене, но Лев продължи да върти желязото в раната, разкъсвайки кожа и мускули. Ръцете на бандита се разхлабиха и той пусна Лев, тъпо взирайки се в кървящия си корем, преди да се свлече на пода.

Лев се обърна към останалите трима. Те бяха загубили всякакъв интерес към него. Каквато и сделка да са им предложили, не си струваше битката. Може би им бяха обещали по-добра храна в лагера или по-лека работа. Единият от тях, възприел това като възможност да заеме мястото на главатаря, забързано заговори:

— Ние не сме се карали с теб.

Лев не отвърна, ръцете му бяха изцапани с кръв, стоманеното острие стърчеше в ръката му. Бандитите отстъпиха, като изоставиха мъртвия и ранения. Бързо признаха поражението си.

Лев помогна на Раиса да се изправи и я притисна до себе си.

— Съжалявам.

Прекъснаха ги виковете на ранения, който молеше за помощ. Главатарят с разрязания врат вече беше умрял. Но другият, с разпрания корем, беше още жив и притискаше кървящата рана. Лев го погледна, за да прецени раната. Щеше да умре бавно и болезнено. Не заслужаваше милост. Но за останалите затворници ще е по-добре да умре бързо, за да не слушат виковете му. Лев коленичи, стисна го за врата и го удуши.

Върна се при жена си. Раиса прошепна:

— Охраната нареди на тези мъже да ни убият.

Той се замисли:

— Единственият ни изход е да избягаме.

Влакът намали ход. Когато спре, охраната ще отвори вратата, очаквайки да намери Лев и Раиса мъртви. Но като открият мъртви двама от убийците, ще поискат да разберат кой ги е убил. Някой със сигурност ще проговори, страхувайки се от мъченията или пък от желание да бъде възнаграден. А това ще е достатъчно основание Лев и Раиса да бъдат разстреляни.

Лев се обърна към затворниците. Сред тях имаше бременни, старци, които нямаше да оцелеят в лагерите, бащи, братя, сестри — обикновени, с нищо незабележителни хора, каквито самият той много пъти беше арестувал и откарвал на Лубянка. Сега беше принуден да ги моли за помощ.

— Името ми нищо няма да ви каже. Преди да ме арестуват, разследвах убийствата на повече от четирийсет деца, извършени от Уралските планини до Черно море. Убити са момчета и момичета. Знам, че е трудно да повярвате в подобна жестокост, дори е невъзможно. Но аз съм виждал труповете с очите си и съм сигурен, че това е дело на един и същи човек. Той не убива децата заради пари, секс или по някаква причина, която мога да обясня. И ще продължи да убива. Негова жертва може да бъде всяко дете от всеки град. Моето престъпление беше само в това, че исках да го заловя. Арестуването ми означава, че той е на свобода и продължава да убива. Никой не го търси. Ние с жена ми трябва да избягаме, за да го спрем. Но не бихме могли без вашата помощ. Ако извикате охраната, ние ще бъдем мъртви.

Във вагона настъпи тишина. Влакът беше почти спрял. Вратата щеше да се отвори и охраната да влезе с готови за стрелба оръжия. Кой можеше да обвини хората, че казват истината пред дулото на оръжието? Една жена от горната пейка извика:

— Аз съм от Ростов. Чувала съм за тези убийства. Деца с изрязани стомаси. Обвиняват за това група западни шпиони, проникнали в страната ни.

Лев отговори:

— Сигурен съм, че убиецът живее и работи във вашия град. Но се съмнявам, че е шпионин.

Друга жена се обади:

— И когато го намерите, ще го убиете ли?

— Да.

Влакът спря. Чуваше се как по насипа се приближава охраната. Лев добави:

— Нямам основание да очаквам, че ще ми помогнете. Но ви моля за помощ.

Лев и Раиса се свиха сред затворниците. Тя го прегърна и скри изцапаните му с кръв ръце. Вратата се отвори, слънчевата светлина нахлу във вагона.

Охраната откри двата трупа и поиска обяснение.

— Кой ги уби?

Отговориха им с мълчание. Лев хвърли поглед над рамото на жена си към охраната. Бяха млади и безразлични. Готови да изпълнят всяка заповед, но без излишно усърдие. Фактът, че не бяха убили Лев и Раиса собственоръчно, означаваше, че не са получили такава заповед. Това трябваше да бъде извършено тайно, с чужди ръце. Те не биха действали без ясна заповед. Не биха предприели нищо по своя инициатива. Но биха се възползвали от възможността, ако имаха дори малко оправдание. Всичко зависеше от затворниците във вагона. Охраната крещеше и тикаше дулата на оръжията в лицата на най-близките до тях. Но хората мълчаха. Тогава те избраха възрастна двойка. Бяха немощни старци. Щяха да проговорят.

— Кой уби тези хора? Какво е станало тук? Отговаряйте!

Един от охраната вдигна подкования си с желязно налче ботуш над главата на жената. Тя заплака. Съпругът й започна да моли да не я бият. Но нито един от двамата не отговори на въпроса. Вторият от караула приближи Лев. Ако го накара да стане, ще види окървавената му риза.

Бандитът, който каза на Лев, че не са се карали, стана от пейката. Със сигурност щеше да си поиска обещаната награда. Извика:

— Оставете ги на мира. Знам какво стана и ще ви кажа.

Охраната остави възрастните хора и Лев.

— Кажи.

— Изпотрепаха се заради печалбата от играта на карти.

Лев разбираше, че отказвайки се да ги предадат, бандитите следваха своята извратена логика. Бяха готови да изнасилват и убиват за грошове. Но не и да доносничат. Това беше въпрос на техния морал. Ако другите урки, участниците в тяхното престъпно братство, разберат, че са предавали събратята си, прошка за тях няма да има. И просто ще ги убият.

Двамата от конвоя се спогледаха. Не знаеха как да постъпят и решиха да не правят нищо. Нямаше за къде да бързат. Пътуването до Вторая Речка, градче на брега на Тихия океан, щеше да продължи няколко седмици. Имаха много време и възможности. Можеха да изчакат по-нататъшни заповеди. Началниците ще измислят нов план. Един от охранителите се обърна към затворниците.

— За наказание ще оставим труповете тук. В тази жега скоро ще почнат да се разлагат и смърдят и всички ще се разболеете. Може би тогава ще проговорите.

Горд от своята находчивост, той слезе от вагона. Последваха го и останалите от охраната. Затръшнаха вратата.

След малко влакът потегли. Млад мъж със счупени очила се взря в Лев през напуканите стъкла и прошепна:

— Как смятате да избягате?

Имаше право да знае. Сега бягството им засягаше всички. В отговор Лев му показа окървавеното желязо. Охраната беше забравила да го прибере.