Антъни Райън
Кръвна песен (7)

4.

Пролетта дойде и снегът на тренировъчното поле отстъпи пред зеленината. Момчетата продължаваха да се упражняват с инструктор Солис. Уменията им се увеличаваха с всеки ден, както и синините. В края на месец онасур започнаха да се подготвят за Изпитанието на познанието под наставничеството на инструктор Грейлин.

Всеки ден слизаха в обширното хранилище и слушаха разказите му за историята на Ордена. Грейлин беше роден разказвач и редеше истории за велики дела, героизъм и правосъдие, които караха повечето момчета да слушат запленено. И Вейлин харесваше легендите, но интересът му бе помрачен от това, че всички бяха за дръзки приключения и грандиозни битки, но никога не споменаваха за преследване на Отричащи или за затварянето им в Черната твърд. В края на всеки урок Грейлин ги изпитваше какво са запомнили. Който отговореше правилно, получаваше нещо сладко, а тези, които не можеха, тъжно поклащане на глава и мрачен коментар. Инструктор Грейлин не беше суров като останалите и никога не ги биеше — наказанията му се ограничаваха до думи и жестове. Освен това никога не псуваше като другите инструктори, включително немия Сментил, който успяваше да изобрази всякакви цинизми с жестове.

— Вейлин — каза Грейлин, след като бе свършил историята за обсадата на замъка Баслен по време на първата Война за обединение. — Кой е удържал моста, докато братята затворят портите зад гърба му?

— Брат Нолнен, учителю.

— Много добре, Вейлин, получаваш захаросан ечемик.

Вейлин беше забелязал, че всеки път като ги наградеше, Грейлин взимаше и за себе си.

— Така — продължи инструкторът, докато дъвчеше лакомството. — Как е името на командира на кумбраелските войски? — Огледа групата, за да си избере жертва. — Дентос?

— Ерм Верлиг, учителю.

— Олеле! — Инструктор Грейлин вдигна един карамел и поклати тъжно голямата си глава. — Без награда за Дентос. Малки братко, напомни ми — колко награди получи тази седмица?

— Нито една — измърмори Дентос.

— Извинявай, Дентос, какво каза?

— Нито една, учителю. — Гласът на Дентос отекна в подземието.

— Да. Нито една. Доколкото си спомням, и миналата седмица не получи награда. Нали?

Дентос изглеждаше така, сякаш предпочиташе да го пердаши инструктор Солис.

— Да, учителю.

— Хъм. — Грейлин метна карамела в устата си и го задъвка с наслада. — Жалко. Тези бонбони са много хубави. Кейнис, може би ти ще ни просветлиш?

— Верулин е бил командир на кумбраелците при обсадата на замъка Баслен, учителю. — Отговорите на Кейнис бяха винаги точни и изчерпателни. Вейлин подозираше, че на моменти познанията му не отстъпват, та дори и надминават тези на инструктора.

— Точно така. Вземи си захаросан лешник.

— Гадняр! — ядосваше се Дентос по-късно, по време на вечерята. — Дебел мазен гадняр. На кой му пука дали знаем какви ги е вършил някакъв скапаняк преди двеста години? Какво общо има това с обучението ни?

— Уроците от миналото ни напътстват в настоящето — изрецитира Кейнис. — Вярата ни укрепва от познанията ни за тези, които са били преди нас.

Дентос се намръщи.

— О, я млъквай! Всички знаем, че си любимецът на оня тлъст шопар. „Да, учителю Грейлин — успя да докара изненадващо точно мекия глас на Кейнис, — битката при Лайнян завой продължила цели два дни и хиляди нещастници като нас загинали. Дайте ми захарна пръчка и ще ви оближа задника.“

Норта, който седеше до Дентос, се изхили гадно.

— Затваряй си устата, Дентос — предупреди Кейнис.

— Или какво? Ще ме отегчиш до смърт с поредната проклета история за краля и изтърсаците?

Кейнис прескочи светкавично масата с перфектно гимнастическо движение и изрита Дентос в лицето. Шурна кръв и двамата се стовариха на пода. Боят беше кратък, но кървав. Извоюваните с труд умения правеха подобни счепквания доста опасни и момчетата по принцип се опитваха да ги избягват дори при най-разпалените спорове. Докато успеят да ги разделят, Кейнис имаше счупен зъб и изкълчен пръст. Дентос не беше по-добре — със счупен нос и натъртени ребра.

Заведоха ги при инструктор Хентал, лечителя на Ордена, който ги превърза, докато двамата се гледаха мрачно от срещуположните нарове.

— Вейлин, какво стана? — попита инструктор Солис, докато чакаха в коридора.

— Братята се скараха, учителю — отвърна Норта със стандартното оправдание.

— Не питам теб, Сендал — сряза го Солис. — Връщай се в столовата. Ти също, Джешуа.

Баркус и Норта погледнаха объркано Вейлин и бързо се изнесоха. Не беше обичайно инструкторите да задълбават в споровете между послушниците. Момчетата си бяха момчета и бе нормално да се бият.

— Е? — попита отново Солис, след като двамата се махнаха.

Вейлин изпита моментен импулс да излъже, но хладният гняв в очите на Солис му подсказа, че много ще сбърка, ако го направи.

— Заради изпитанието, учителю. Кейнис ще премине със сигурност, за разлика от Дентос.

— И какво ще направиш по въпроса?

— Аз ли, учителю?

— Всички в Ордена имаме различни роли. Повечето се бият, някои преследват еретици из кралството, други се движат в сенките, за да изпълняват задачите си в тайна, неколцина преподават, а съвсем малцина водят.

— Искате… да бъда водач?

— Аспектът смята, че това е твоята роля, а той рядко греши. — Солис кимна към лечебницата на Хентал. — Няма да се научиш да водиш, ако само гледаш как братята ти се бъхтят. Нито пък ако ги оставиш да се провалят на изпитанията. Погрижи се за това.

Обърна се и си тръгна. Вейлин опря глава на каменната стена и въздъхна тежко. „Водачество. Сякаш си нямам достатъчно грижи?“

 

 

— Негодници, ставате все по-лоши с всяка година — посрещна го оживено инструктор Хентал, когато влезе. — Едно време тригодишните послушници едва успяваха да се натъртят. Явно ви обучаваме твърде добре.

— Благодарни сме за мъдростта ви, учителю — увери го Вейлин. — Може ли да поговоря с братята си?

— Както искаш. — Лечителят притисна парче памук към носа на Дентос. — Дръж го, докато кървенето не спре. Не гълтай кръвта, а я плюй. В купата. Ако ми изцапаш пода, ще съжаляваш, че брат ти не те е убил. — Излезе и ги остави сами в напрегнатата тишина.

— Как е? — обърна се Вейлин към Дентос.

Момчето едва успя да изгъгне:

— Счупи ми носа.

Вейлин се завъртя към Кейнис, който притискаше бинтованата си ръка.

— А ти?

Кейнис погледна превързаните си пръсти.

— Инструктор Хентал го намести. Каза, че ще отече. Няма да мога да държа меч поне седмица. — Млъкна и изплю гъста кървава храчка в купата до леглото. — Извади ми и зъба. Натъпка го с памук и ми даде червен цвят за болката.

— Помага ли?

Кейнис се намръщи.

— Не особено.

— Е, заслужи си го.

Но лицето на момчето се изписа гняв.

— Чу го какво каза…

— Чух. Чух и какво каза ти преди това. Знаеш, че има проблеми с уроците, но реши да го поучаваш. — Обърна се към Дентос. — А ти не трябваше да го провокираш. Имаме достатъчно възможности да се нараняваме по време на упражненията. Правете го там, щом трябва.

— Ама той само ме ядосва — изфъфли Дентос. — Прави се на голям умник.

— Тогава научи нещо от него. Той има познания, ти имаш нужда, кой по-добър ще намериш? — Вейлин седна до Дентос. — Знаеш, че ако не издържиш изпитанието, ще трябва да напуснеш. Това ли искаш? Да се върнеш в Нилсаел да помагаш на чичо си с кучешките боеве и да разправяш на пияниците в кръчмата как си бил на косъм да влезеш в Шестия орден? Обзалагам се, че ще са много впечатлени.

— Разкарай се, Вейлин. — Дентос се наведе, за да може голямата капка кръв да падне от носа му в купата.

— И двамата знаете, че не бях длъжен да остана тук — каза Вейлин. — Знаете ли защо го направих?

— Защото мразиш баща си — веднага отговори Кейнис.

Вейлин преглътна забележката: не подозираше, че чувствата му са толкова очевидни.

— Не можех просто да напусна. Не можех да живея извън Ордена и да чакам един ден да чуя какво се е случило с вас. Да се чудя дали ако съм останал, това би могло да се избегне. Загубихме Микел и Дженис. Не можем да губим други. — Стана и тръгна към вратата. — Вече не сме деца. Но не мога да ви накарам да направите нещо насила. От вас си зависи.

— Извинявай — каза Кейнис. — За това дето казах за баща ти.

— Нямам баща — напомни му Вейлин.

Кейнис се засмя и от устната му потече гъста кръв.

— И аз. — Завъртя се и хвърли окървавения парцал по Дентос. — Ами ти, братко? Имаш ли баща?

Дентос също се засмя въпреки болката.

— Няма да го призная дори да ми даде торба злато!

Смяха се дълго, и тримата. Болката намаля и бе забравена. Смееха се и не коментираха колко ги боли.

 

 

Момчетата почнаха да обучават Дентос сами. Той продължаваше да не запомня нищо от инструктор Грейлин, затова всяка вечер му повтаряха истории от миналото на Ордена и го караха да ги наизустява. Беше досадна и изтощителна задача след продължителните тренировки, когато само искаха да си легнат, но продължаваха с твърда решителност. Като на най-напреднал, основната тежест се падаше на Кейнис, който се доказа като съвестен, макар и нетърпелив учител. Обичайно кротката му натура бе подложена на истинско изпитание от твърдоглавия отказ на Дентос да запомни повече от няколко факта наведнъж. Баркус имаше стабилни, макар и не пребогати познания по историята на Ордена и предпочиташе хумористичните легенди, като тази за брат Йелна, който, останал без никакви оръжия, накарал противника си да припадне с изключително противна и силна пръдня.

— Няма да го изпитват за пърдящия брат — заяви отвратено Кейнис.

— Откъде знаеш? — отвърна Баркус. — Нали и това си е в историята?

За всеобща изненада най-добрият учител се оказа Норта — методите му бяха праволинейни, но ефективни. Сякаш имаше неестествената способност да кара Дентос да запомня повече. Вместо просто да разказва и да очаква Дентос да повтаря дума по дума той правеше паузи, задаваше въпроси и го окуражаваше да мисли за поуките. Обичайният му стремеж да преувеличава бе забравен и той дори пропускаше очевидните възможности да се подиграе на невежия си ученик. Дори Вейлин, който бе доста критично настроен към Норта, трябваше да признае, че той е не по-малко решен от останалите да запази групата. Животът в Ордена беше достатъчно труден, а без приятели щеше да е непоносим. Методите на Норта носеха успех, но изборът му на истории беше доста ограничен. Баркус предпочиташе хумора, Кейнис рецитираше притчи, описващи добродетелите на Вярата, а Норта си падаше по трагедиите. Описваше с наслада пораженията на Ордена, падането на цитаделата в Улнар, смъртта на великия Лесандер, смятан от мнозина за най-добрия воин, загинал заради забранена любов към жена, която го предала на враговете. Трагичните истории на Норта бяха безкрайни. Вейлин не беше чувал някои от тях и се чудеше дали русолявият младеж не ги измисля.

Вейлин беше зает да се грижи за Белег всяка вечер и пое задължението да изпитва Дентос в края на седмицата — засипваше го с въпроси с нарастващо темпо. Често се дразнеше. Познанията на Дентос нарастваха, но момчето се бореше с дългите години, прекарани в блажено невежество. Въпреки това успя да изкара няколко награди от инструктор Грейлин, който демонстрира изненадата си с повдигане на вежди.

С настъпването на месец пренсур до изпитанието останаха няколко дни и Грейлин ги уведоми, че уроците са приключили.

— Познанието е това, което ни определя, малки братя. — Този път усмивката му я нямаше, а гласът му бе съвсем сериозен. — То ни превръща в това, което сме. Това, което знаем, диктува какво вършим и какви решения вземаме. През следващите дни помислете над наученото, не само за имената и датите, а за причините и значенията. Аз ви разказах за Ордена — какво значи, с какво се занимава. Изпитанието на познанието ще е най-тежкото за някои от вас. Никое друго изпитание не разголва така душата. — Усмихна се тъжно, след което се върна към обичайното си добро настроение. — А сега, последните награди за малките ми воини. — Извади торба с лакомства и започна да сипва в протегнатите им шепи. — Насладете им се, малки мъже. Сладостта се среща рядко в живота на братята. — Въздъхна тежко и се заклатушка бавно към склада, влезе и затвори тихо вратата.

— Какво беше това? — зачуди се Норта.

— Брат Грейлин е много странен човек — каза Кейнис и сви рамене. — Заменям меденка за захарно бобче.

— Захарното бобче струва поне колкото три меденки — изсумтя Норта.

Вейлин устоя на изкушението да изтъргува собствените си сладки и ги занесе в кучкарника, където щастливият Белег ги излапа още във въздуха. Не пропусна нито една.

 

 

Изпитът започна фелдриан сутринта, два дни преди лятното равноденствие. Момчетата, които преминеха, не само щяха да останат, но и да получат правото да посетят големия панаир във Варинсхолд. Щяха да ги пуснат сами навън за пръв път, откакто Орденът бе поел грижа за тях. Тези, което се проваляха, щяха да получат златните монети и да бъдат отпратени. За пръв път по-големите не им се подиграваха. Вейлин забеляза, че споменаването на изпита провокира само мрачни погледи и злобни блъскания. Чудеше се какво ги дразни толкова — все пак ставаше дума само за няколко въпроса.

— Единственият брат, пътувал през Великата северна гора? — попита той Дентос, докато излизаха от столовата.

— Лесандер — отвърна самодоволно Дентос. — Това е лесно.

— Третият аспект на Ордена?

Дентос спря и сбърчи вежди, търсейки отговора.

— Кинлиал?

— Питаш или отговаряш?

— Отговарям.

— Браво. Той е. — Вейлин го потупа по рамото, докато излизаха на двора. — Братко, вярвам, че ще издържиш днешния изпит.

Извикаха ги следобед, пред една стая в южната стена. Инструктор Солис ги предупреди строго да се държат добре и каза, че Баркус е пръв. Момчето беше готово да се пошегува, но мрачният вид на инструктора го спря и то само се поклони и влезе в помещението. Солис затвори вратата зад него.

— Чакайте тук. Като приключите, отидете в столовата. — И си тръгна, като ги остави пред тежката дъбова врата.

— Мислех, че той ще ни изпитва — каза Дентос малко притеснено.

— Е, явно няма да е той? — отвърна Норта, приближи се до вратата и долепи ухо до нея.

— Чуваш ли нещо? — прошепна Кейнис.

Норта поклати глава и се изправи.

— Само мърморене, вратата е прекалено дебела. — Бръкна под наметалото си и извади чамова дъска с множество драскотини и боядисана в черно точка в центъра. — Да поиграем на ножове, докато чакаме.

През последните месеци ножовете бяха основното им забавление. Простичка демонстрация на умение, като целта бе да се уцели максимално близо до центъра на дъската. Играта имаше варианти, като дъската можеше да е подпряна на стена, висяща на въже и люшкаща се или пък подхвърлена във въздуха. Ножовете за мятане бяха нещо като заместител на парите в Ордена. Заменяха се за предмети или услуги, а популярността на братята зависеше от запаса от ножове. Самите оръжия бяха обикновени, евтини триъгълни остриета, дълги шест пръста, с малка дръжка, колкото връх на стрела. Инструктор Грейлин им ги бе раздал в началото на третата година, по десет на човек, като запасът им се подновяваше на шест месеца. Нямаше стриктни инструкции как да ги ползват, просто гледаха по-големите и се учеха в движение. Очаквано, най-добрите стрелци бяха и най-добри в мятането. Дентос и Норта имаха най-много ножове, а Кейнис не беше далече зад тях. Вейлин печелеше едва една от десет игри, но знаеше, че става по-добър, за разлика от Баркус, който изглеждаше неспособен да победи. Момчето пазеше пестеливо ножовете си, макар че успяваше да неутрализира загубите, търгувайки с множеството откраднати вещи.

— Скапана, проклета, тъпа работа! — ядоса се Дентос, когато ножът му изкара искри, удряйки се в стената. Явно нервите влияеха на точността му.

— Изгаряш — каза Норта. Ако играч не уцелеше дъската, изпадаше от играта и губеше ножа.

Беше ред на Вейлин, който заби острието до външния ръб на кръга, по-добро хвърляне от обикновено. Ножът на Кейнис бе малко по-навътре, но Норта спечели, като уцели само на един пръст от центъра.

— Просто съм най-добър — заяви той, докато събираше ножовете. — Наистина трябва да спра да играя. Не е честно спрямо вас.

— О, я стига! — викна Дентос. — Бил съм те сто пъти.

— Само когато те оставя да ме биеш — отвърна спокойно Норта. — Ако не го правя, няма да искаш да играем.

— Да бе. — Дентос извади нож от колана си и го хвърли с грациозно движение. Може би беше най-доброто мятане, което Вейлин бе виждал. Ножът се заби до дръжката право в центъра на мишената. — Надмини това, богаташче!

Норта повдигна вежди.

— Късметът е на твоя страна днес, братко.

— Да бе, късмет! Ще хвърляш ли, или не?

Норта сви рамене, извади нож и се прицели внимателно. Дръпна бавно ръката си и я стрелна напред толкова бързо, че сякаш се замъгли, а ножът се превърна в мигновено сребърно проблясване и полетя към мишената. Чу се издрънчаване на метал в метал, острието се удари в дръжката на ножа на Дентос и падна на няколко крачки встрани.

— Е, добре. — Норта се наведе и вдигна ножа, върхът му бе огънат. — Мисля, че е за теб — каза и го подаде на Дентос.

— По-скоро сме наравно. Щеше да уцелиш центъра, ако моят нож вече не беше забит.

— Но не успях, братко. — И продължи да държи ножа, докато Дентос не го взе.

— Този няма да го заменям — заяви той. — Ще си го оставя за късметлийски талисман. Като онзи копринен шал, дето Вейлин си мисли, че не го виждаме.

Вейлин изсумтя отвратено.

— Нищо ли не може да се скрие от вас бе, смотаняци?

Продължиха да играят, като този път Вейлин подхвърляше дъската във въздуха. Тук беше силата на Кейнис и той бе събрал пет ножа, докато Баркус излезе.

— Реших, че ще останеш там завинаги — посрещна го Дентос.

Баркус изглеждаше смутен и отвърна с кратка, сдържана усмивка, преди да се обърне и забързано да излезе.

— Мамка му! — въздъхна Дентос. Понатрупаната му увереност се бе стопила.

— Дръж се, братко. — Вейлин го потупа по рамото. — Скоро ще свърши. — Тонът скриваше безпокойството му. Притесняваше се от държането на Баркус, напомняше му на мрачните изражения на по-големите, когато станеше дума за изпита. Докато се чудеше защо изпитанието предизвиква такива мрачни емоции, си спомни думите на инструктор Грейлин: „Никое друго изпитание не разголва така душата.“

Стегна се и приближи вратата, а в главата му се прескачаха стотици въпроси. „Запомни, Карлист е третият аспект на Ордена, не вторият. Честа грешка, заради убийството на предшественика му само два дни след като заема поста.“ Пое си дъх, за да спре треперенето на ръцете си, завъртя тежката месингова дръжка и влезе.

Стаята беше малка, съвсем обикновено помещение с нисък таван и тясно прозорче. Имаше свещи, но те не успяваха да разведрят потискащата обстановка. Зад голяма дъбова маса седяха трима души с раса, различни от неговото тъмносиньо, които очевидно не бяха от Шестия орден. Безпокойството на Вейлин премина в нова насока и той не успя да потисне потръпването си. „Що за изпитание е това?“

— Вейлин — започна една от изпитващите, руса жена със сива роба. Усмихна му се топло и посочи стола пред масата. — Заповядай, седни.

Той се стегна и тръгна към стола. Тримата го наблюдаваха мълчаливо, давайки му шанс да ги огледа на свой ред. Едрият мъж, със зелена роба, беше дебел и плешив, с рехава брада. Не можеше да се сравнява с инструктор Грейлин, защото не притежаваше вродената му сила. Розовото му месесто лице лъщеше от пот, а челюстите му мърдаха — дъвчеше нещо. А, да — на масата, до лявата му ръка, имаше купа с череши, а червеникавите му устни подсказваха, че често посяга към нея. Гледаше Вейлин със смес от любопитство и очевидна надменност. Обратно, другият мъж, с черна роба, беше слаб, та дори мършав, но бе също толкова плешив. Изражението му бе по-притесняващо от това на дебелия. Носеше същата сурова маска на фанатична отдаденост като брат Тендрис.

Но вниманието на Вейлин беше привлечено от жената в сиво. Изглеждаше на трийсет и няколко, ъгловатото й лице беше миловидно и смътно познато. Косата й бе златиста. Но най-интригуващи бяха очите й, светли и пълни с топлота и съчувствие. Напомняше му за бледото лице на Села и добротата, която бе видял в нея, когато тя се сдържа да го докосне. Но Села беше изплашена, а му се струваше, че никога няма да види тази жена толкова уязвима. В нея имаше сила. Същата сила, която имаше в аспекта или в инструктор Солис. Беше му трудно да откъсне очи от нея.

— Вейлин — каза тя. — Знаеш ли кои сме ние?

Той реши, че няма смисъл да гадае.

— Не, милейди.

Дебелият изръмжа и лапна една череша.

— Поредното неуко пале — каза, докато мляскаше. — Не учат ли тази малки диваци на нещо друго освен да се колят?

— Учат ни да защитаваме вярващите и Кралството, сър.

Дебелакът спря да дъвче и надменността му се смени с гняв.

— Ще видим какво знаеш за Вярата, младежо.

— Аз съм Елера Ал Менда — каза русата жена. — Аспект на Петия орден. Това са моите братя аспекти Дендриш Хендрил от Третия орден — тя посочи дебелия мъж в зелено — и Корлин Ал Сентис от Четвъртия орден. — Слабият мъж в черно кимна и се навъси още повече.

Вейлин се смути от величайшата компания. Трима аспекти в една стая, събрани заради него! Знаеше, че трябва да се чувства поласкан, но усещаше само смразяваща несигурност. Какво щяха да питат трима аспекти от други ордени за историята на неговия?

— Чудиш се за прилежно научените факти за изумителната история на Шестия орден с безбройните му кръвопролития. — Дендриш Хендрил, дебелият, изплю костилката в изящно бродирана кърпичка. — Инструкторите ви заблудиха, момче. Няма да питаме за отдавна мъртви герои и битки, които е по-добре да останат забравени. Не това познание търсим.

Елера Ал Менда завъртя глава и се усмихна на колегата си.

— Мисля, че трябва да обясним изпитанието по-подробно, скъпи братко.

Дендриш Хендрил присви очи и не отговори, а посегна за нова череша.

— Изпитанието на познанието — продължи Елера, обръщайки се към Вейлин, — е уникално с това, че всички братя и сестри от различните ордени трябва да го преминат. Това не е тест на сила, умение или памет. Това е изпитание на самопознанието. За да служиш на ордена си, трябва да имаш не само умения с оръжията, също както служителите на моя трябва да умеят и друго освен да лекуват. Душата определя кой си ти, тя те напътства в службата на Вярата. Това изпитание ще покаже, на нас и на теб, дали познаваш естеството на душата си.

— И не се опитвай да лъжеш — намеси се Дендриш Хендрил. — Тук не можеш, а ако пробваш, ще провалиш изпита.

Несигурността на Вейлин се задълбочи. Лъжите го пазеха в безопасност. Лъженето се бе превърнало в необходимост за оцеляване. Ерлин и Села, вълкът в гората, нападателят, когото беше убил. Тайни, забулени в лъжи. Той кимна, опита се да се пребори с паниката и отвърна:

— Разбирам, аспект.

— Не, момче. Готов си да надрискаш гащите. Направо го подушвам.

Усмивката на аспект Елера трепна леко, но тя задържа вниманието си.

— Страх ли те е, Вейлин?

— Изпитанието почна ли, аспект?

— Почна от момента, в който влезе в стаята. Отговори, ако обичаш.

„Не можеш да лъжеш.“

— Притеснявам се. Не знам какво да очаквам. Не искам да напускам Ордена.

— По-скоро те е страх да застанеш пред баща си — изсумтя Дендриш Хендрил. — Мислиш ли, че ще се радва да те види?

— Не знам — отвърна честно Вейлин.

— Баща ти искаше да се върнеш — каза Елера. — Това не ти ли показва, че го е грижа за теб?

Вейлин се размърда от неудобство. Избягваше и потискаше спомените за баща си от толкова време, че му бе трудно да издържи този разпит.

— Не знам какво показва. Почти не го познавах и преди да дойда тук. Често го нямаше. Сражаваше се за краля, а когато си беше вкъщи, рядко говореше с мен.

— Значи го мразиш? — попита Дендриш Хендрил. — Това е разбираемо.

— Не го мразя. Не го познавам. Не е от моето семейство. То е тук.

Слабият мъж, Корлин Ал Сентис, проговори за пръв път. Гласът му беше груб и дрезгав.

— Убил си човек, по време на Изпитанието на прехода. — Трескавите му очи се втренчиха в очите на Вейлин. — Хареса ли ти?

Вейлин се вцепени. „Те знаят! Какво ли още знаят?“

— Аспектите обменят информация, момче — каза Дендриш Хендрил. — Това е в основата на Вярата. Обединение в целта, обединение в доверието. На това се крепи държавата ни. Добре е да го запомниш. И не се бой, мрачните ти тайни са в безопасност при нас. Отговори на аспект Сентис.

Вейлин си пое дъх и се опита да успокои тежко тупащото си сърце. Замисли се за Изпитанието на прехода, за избръмчаването на тетивата, което го бе спасило от стрелата на убиеца, за отпуснатото, безжизнено лице на мъжа. Как му се догади, докато отрязваше оперението на стрелата…

— Не. Не ми хареса.

— Съжаляваш ли? — настоя Корлин Ал Сентис.

— Той искаше да ме убие. Нямах избор. Не мога да съжалявам, че съм останал жив.

— Значи само за това те е грижа? — попита Дендриш Хендрил. — Да останеш жив?

— Грижа ме е за братята ми, за Вярата, за Кралството… — „За Села, отричащата вещица, и за Ерлин, който й помогна да избяга. Но не мога да кажа, че ме е грижа за теб, аспект.“

Напрегна се, очаквайки порицание или наказание, но аспектите не казаха нищо, а само размениха неразгадаеми погледи. „Те могат да усетят, че лъжеш. Но не и мислите ти.“ Можеше просто да скрие някои неща, без да лъже. Мълчанието щеше да бъде негов щит.

Беше ред на аспект Елера и въпросът й беше по-тежък от предишните.

— Помниш ли майка си?

Неудобството на Вейлин внезапно се смени с гняв.

— Забравяме за семейните си връзки, щом постъпим в Ордена…

— Не бъди нагъл, момче! — скара му се аспект Хендрил. — Ние питаме, ти отговаряш. Това е положението.

Вейлин стисна зъби до болка, за да не отговори гневно. След това процеди, като се мъчеше да овладее емоциите си:

— Разбира се, че помня майка си.

— И аз я помня — каза аспект Елера. — Беше добра жена, която жертва много, за да се омъжи за баща ти и да те роди. И тя като теб бе избрала живот в служба на Вярата. Беше сестра от Петия орден, високо уважавана заради лечителските си умения. Беше глава на нашата обител и един ден можеше да стане аспект. Тръгна с кралската армия по време на първия кумбраелски бунт. Запозна се с баща ти, когато той беше ранен в битка. Докато се грижела за него, се влюбили и след това тя напусна ордена, за да се омъжи. Знаеше ли това?

Вейлин само поклати глава. Беше смаян. Спомените от детството му бяха мъгляви и нарочно потискани, но понякога имаше подозрения за различния произход на родителите си. Двамата просто бяха различни, дори в начина, по който говореха: баща му говореше като селяк, за разлика от прецизната реч на майка му. Освен това баща му нямаше обноски и често зарязваше ножа и вилицата, ядеше с ръце и се смееше на забележките на съпругата си. „Моля те, скъпи. Това не са ти казармите.“ Но никога не си бе представял, че и тя е служила на Вярата.

— Ако беше още жива — върна го към реалността гласът на аспект Елера, — щеше ли да ти позволи да се обречеш в служба на Ордена?

Изкушението да излъже беше твърде силно. Знаеше какво би казала майка му, как би се чувствала да го види в това расо, с ръце и лице, насинени от тренировки, и как щеше да я заболи. Но ако го кажеше, щеше да стане истинско и нямаше да може да се скрие от него. Знаеше, че това е капан. „Искат да излъжа. Искат да се проваля.“

— Не — отвърна той. — Тя мразеше войната. — Ето. Живееше живот, който майка му не би искала в никакъв случай, и петнеше паметта й.

— Тя ли ти каза?

— Не, каза го на баща ми. Не искаше той да заминава на война срещу мелденейците. Каза, че вонята на кръв я отвращава. Нямаше да иска подобен живот за мен.

— Това как те кара да се чувстваш? — настоя Елера.

Вейлин откри, че отговаря, без да мисли.

— Виновен.

— И въпреки това остана, макар да имаше възможност да напуснеш.

— Усещах, че е необходимо да съм тук. Трябваше да остана при братята си. Да науча това, което ще ми даде Орденът.

— Защо?

— Мисля… че това се очаква от мен. Вярата го иска. Научих меча и тоягата, така както ковачът се научава с чук и наковалня. Има сила, скорост и лукавство… — Той се поколеба. Знаеше, че трябва да се насили да изрече думите, въпреки че ги мразеше. — И мога да убивам. — Погледна я в очите. — Мога да убивам без колебание. Роден съм за воин.

В стаята настъпи тишина, ако се изключеше мляскането на Дендриш Хендрил, лапнал поредната череша. Вейлин ги изгледа поред, отвратен, че никой не иска да отвърне на погледа му. Реакцията на Елера Ал Менда беше най-шокираща. Тя гледаше сплетените си пръсти и сякаш беше готова да заплаче.

Накрая Дендриш Хендрил наруши тишината.

— Това е достатъчно, момче. Свободен си. Не говори с приятелите си на излизане.

Вейлин се надигна колебливо.

— Изпитанието приключи ли, аспект?

— Да. Издържа го. Честито. Сигурен съм, че ще си гордост за Шестия орден. — Горчивият му тон очевидно говореше, че това не е комплимент.

Вейлин тръгна към вратата, доволен, че е свършило. Атмосферата в стаята беше потискаща, а въпросите на аспектите — трудно поносими.

— Брат Вейлин — спря го дрезгавият глас на Корлин Ал Сентис, докато той посягаше към дръжката на вратата.

Вейлин преглътна раздразнената си въздишка и се обърна. Корлин Ал Сентис го гледаше с пълната сила на фанатичния си поглед. Аспект Елера не вдигна глава, а Дендриш Хендрил го гледаше незаинтересовано.

— Да, аспект?

— Тя докосна ли те?

Вейлин знаеше за кого говори, разбира се. Беше глупаво да се надява, че ще се измъкне, без да се стигне до този въпрос.

— Питате за Села ли, аспект?

— Да. Села убийцата, Отричаща и ученичка на Мрачното. Помогна на нея и на предателя в пустошта, нали?

— Чак после разбрах кои са те, аспект. — Истина, скриваща лъжата. Усети, че започва да се поти, и се замоли да не си проличи. — Те бяха просто странници в бурята. Катехизисът на милосърдието ни учи да приемаме странниците за братя.

Корлин Ал Сентис вдигна леко глава, а нетрепващият му поглед стана преценяващ.

— Не знаех, че тук ви преподават Катехизиса на милосърдието.

— Не ни го преподават, аспект. Майка ми ме научи на всички катехизиси.

— Аха. Тя беше дама, известна с милосърдието си. Но ти не отговори на въпроса ми.

Тук не беше нужно да лъже.

— Не ме докосна, аспект.

— Нали знаеш за силата на докосването й? Какво прави с душите на хората?

— Брат Макрил ми разказа. Имал съм късмет, че съм избегнал подобна съдба.

— Наистина. — Погледът на аспекта омекна, макар и минимално. — Може да ти се струва, че това изпитание е било най-тежкото, но знай, че оттук насетне ще става още по-трудно. Животът във вашия орден никога не е бил лесен. Много от братята ти ще обезумеят или ще бъдат осакатени преди да се присъединят към Покойните. Нали го разбираш?

Вейлин кимна.

— Да, аспект.

— Прави ти чест, че си решил да останеш, след като е имало възможност да си тръгнеш без последствия. Отдадеността ти към Вярата ще бъде запомнена.

Нямаше видима причина, но Вейлин усети тези думи като заплаха, въпреки че дори аспектът не осъзнаваше, че я изрича. Все пак се насили да отговори.

— Благодаря, аспект.

Излезе, затвори вратата, облегна се на нея и въздъхна с облекчение. Минаха няколко секунди, преди да обърне внимание на останалите. Изглеждаха притеснени, особено Дентос.

— Вярата да ми е на помощ — прошепна той, притеснен от изтормозения вид на Вейлин.

Вейлин се стегна, опита да му се усмихне и тръгна, като се стараеше да не бърза.

 

 

С изключение на Дентос всички бяха депресирани след Изпитанието на познанието. Кейнис мълчеше, Баркус отговаряше едносрично, Норта бе агресивно свиреп, а Вейлин бе завладян от спомени за майка си и прекара целия ден като в мъгла: подхвърляше храна на Белег и отбягваше опитите му за игра, преди да се присъедини към другите за безцелно мятане на ножове.

— Ама че тъпотии — заяви Дентос, единственият, който бе запазил прилично настроение, и метна ножа си към подхвърлената от Баркус дъска. Оживеността му беше още по-дразнеща поради факта, че не усещаше мрачното настроение на другарите си. — Въобще не ме попитаха нищо за Ордена. Само за майка ми и къде съм расъл. Дамата аспект, Елера не знам коя си, ме пита дали ми е мъчно. Да ми е мъчно?! Да не съм луд да искам да се върна в оная помийна яма!

Взе дъската, измъкна ножа си и я хвърли нагоре за опита на Норта. Ножът мина доста встрани и всъщност съвсем близо до главата на Дентос.

— Внимавай бе!

— Спри да говориш за изпитанието — предупреди го Норта.

— Че защо? — засмя се Дентос с искрено объркване. — Нали всички го издържахме? Всички сме тук и ще ни пуснат да отидем на Равноденствения панаир.

Вейлин се зачуди защо не бе осъзнал, че всички са издържали изпитанието. „Защото няма вкус на победа.“

— Просто не искаме да говорим за това, Дентос — каза той. — За нас не беше толкова лесно. По-добре да не говорим повече.

Шест момчета от другите групи бяха отпаднали и трябваше да се махнат. Видяха ги на сутринта, сгърбени фигури в мъглата, вървящи тихо към портата, нарамили скромните си вещи. Подсмърчането им се чуваше ясно. Не можеше да се определи кое от момчетата плаче — дали едно, или всичките.

— Аз със сигурност няма да плача — заяви Норта. Стояха на стената, увити в наметалата, и чакаха слънцето да прогони мъглата и да дойде време за закуска.

— Къде ли ще отидат? — зачуди се Баркус. — Дали въобще има къде?

— В кралската гвардия — отговори Норта. — Пълна е с отхвърлени от Ордена. Може би затова ни мразят толкова.

— Майната му — изръмжа Дентос. — Аз знам къде бих отишъл. Направо на пристанището. Ще се хвана на някой от търговските кораби, дето плават на запад. Чичо Фентис се върна оттам богат като цар. Коприна и лекарства. Единственият богаташ в историята на селото. Не че това му помогна. Пукна след една година от черна шарка, лепната от някоя пристанищна курва.

— Доколкото съм чувал, животът на корабите не е хубав — включи се Баркус. — Скапана храна, камшици, работа от сутрин до вечер. Все едно си в Ордена, ама без храната. Аз бих отишъл в гората и бих станал прочут разбойник. Ще си събера банда главорези, но няма да убиваме никого. Само ще обираме златото и бижутата, и то само на богатите. Бедните нямат нищо за крадене.

— Явно си го обмислил подробно, братко — сухо каза Норта.

— Човек трябва да има планове за живота. Ами ти? Къде би отишъл?

Норта се обърна към портата, все още забулена в сутрешната мъгла. На лицето му бе изписан невиждан досега копнеж.

— У дома — каза тихо той. — Просто ще си ида у дома.