Антъни Райън
Кръвна песен (40)

10.

— Е, това е положението — каза Баркус.

— Умно — промърмори Кейнис. — Изглежда, не сме оценявали по достойнство този алпиранец.

Гъст стълб дим се издигаше от град Унтеш, за да омърси утринното небе. Стотици трупове осейваха земята пред стените, където стълби бяха опрени в бойниците като струпани на клада подпалки. През пушека Вейлин можеше да види развяващо се на вятъра знаме, с кръстосани черни саби на червен фон — същото, което бе видял и при оазиса. Алпиранският военачалник се беше отказал от обсадата за сметка на всеобщ щурм, понасяйки ужасни загуби, за да върне града под властта на императора. Унтеш беше паднал. Принц Малциус и Френтис бяха мъртви или пленени.

„Аз съм убиец…“

— Трябва да скрием това от хората — каза Кейнис. — Ефектът върху бойния им дух…

— Не — отсече Вейлин. — Ще им кажем истината. Те знаят, че не бих ги излъгал. Доверието е по-важно от страха.

— Може и да се е измъкнал — предположи Баркус, макар че в тона му нямаше убеденост. — Да се е добрал до някой кораб.

Вейлин затвори очи и се опита да успокои мислите си, да прати кръвната песен напред, както бе направил, когато бе загубил Дентос в пясъчната буря. Нотката бе равномерна, нетрепваща и не намери отговор.

— Няма го там — прошепна и в гърдите му избуя надежда. Беше му минала полубезумната мисъл да изчака до стъмване, а после да се прехвърли някак през стените и да потърси Френтис, макар отлично да съзнаваше, че най-вероятният изход ще е бърза смърт. „Само че щом не е там, къде е? Той не би изоставил принца.“

— Патрул — обади се Кейнис и посочи към равнината пред града, където конници вдигаха гъст облак прах. Препускаха право към тяхната позиция.

— Не може да са повече от десетина-петнайсет. — Баркус откачи секирата от седлото си и развърза кожения калъф, покриващ острието. — Малка компенсация за принца и брат ни.

— Остави ги. — Вейлин дръпна юздите на Плюй и го извърна от града. — Да вървим.

 

 

Мина още месец, докато чакаха да се разрази бурята. Вейлин тренираше мъжете усилено, докато не капнат от изтощение. Искаше да е сигурен, че всеки от тях знае мястото си на стената и е достатъчно заякнал и умел да преживее поне първата атака, когато тя дойде. Долавяше страха им и растящото им негодувание, но не можеше да им отговори по друг начин освен с още тренировки и по-сурова дисциплина. За негова изненада тази смесица от страх и уважение издържа и нямаше дезертьорства дори след като Баркус се върна от разузнавателна мисия в Марбелис с новината, че той също е паднал.

— Градът е почти в руини — съобщи Баркус. — Стената е пробита на шест места, половината къщи са опожарени и загубих броя на алпиранците, които лагеруват отпред.

— Пленници? — попита Вейлин.

Обикновено ведрото изражение на брат му този път бе мрачно.

— На стените има шипове, множество шипове, и на всеки от тях е набита по една глава. И да са пощадили някого, не го видях.

„Военачалникът… Алуциус… Инструктор Солис…“

— Какви глупаци бяхме да позволим на дъртия копелдак да ни прати тук — каза Баркус.

— Върви да си починеш, братко — каза Вейлин.

 

 

Нощем Шерин идваше при него и се любеха, намираха блажено облекчение в интимността. След това лежаха сгушени в мрака. И тя, като всяка жива душа в града, знаеше какво ги чака. Алпиранците щяха да залеят стените като вълна и те двамата, и всички други поданици на Кралството щяха да загинат тук.

— Можем да си тръгнем — каза тя умолително една нощ. — В пристанището още има кораби. Можем просто да отплаваме.

Ръката му помилва гладкото й чело, плъзна се по изящната извивка на бузата й и елегантната линия на брадичката й. Беше чудесно да докосва лицето й, да я усеща как трепери при допира му преди топла руменина да покрие кожата й.

— Спомни си обещанието ми, любов моя — каза той и бръсна с пръст сълзата, избила в окото й.

 

 

На следващата сутрин, докато обикаляше стените, се появи Кейнис с вестта, че кораби на Кралството се приближават към пристана.

— Колко са?

— Близо четирийсет. — Брат му не изглеждаше изненадан от обрата на събитията. Изглежда, и през ум не му бе минало, че кралят може да ги остави да загинат, без да направи нищо. — Ще получим подкрепления.

 

 

— Носят се приказки — каза Кейнис, докато чакаха на кея и гледаха как първият кораб завива покрай вълнолома и навлиза в пристанището. Тонът му бе неловък, но решителен. — За сестра Шерин.

Вейлин сви рамене.

— Е, възможно е. Не сме особено дискретни. — Хвърли поглед към Кейнис и съжали за лекомислието си при вида на неудобството, изписано на лицето на брат му. — Обичам я, братко.

Кейнис избегна погледа му, гласът му бе натежал.

— Според принципите на Вярата вече не си мой брат.

— Чудесно. Чувствай се свободен да ме отстраниш от командването. Ще се радвам да прехвърля града в твои ръце…

— Положението ти на лорд-маршал на полка и командир на този гарнизон ти е дадено от краля, не от Ордена. Нямам власт да те отстраня. Мога само да докладвам за твоята… простъпка на аспекта, за да отсъди той.

— Ако доживея да ме съди.

Кейнис посочи приближаващия се кораб.

— Идват подкрепления. Кралят не ни е забравил. Мисля, че всички ще поживеем още малко.

Вейлин виждаше в далечината останалата част от флотата да се полюшва лениво върху вълните. „Защо стоят там?“, зачуди се и изведнъж го осени прозрение, докато гледаше как корабът се приближава и забеляза колко плитко гази. Този кораб не караше подкрепления!

Моряците хвърлиха въжета на войниците на кея и корабът беше вързан за пристана. Над перилата бързо бе прехвърлен трап. Вейлин очакваше по него да слезе някакъв висш маршал от Кралската гвардия и се изненада при появата на мъжа, облечен в скъпите одежди на благородник на Кралството, който премина неуверено от кораба на брега. Трябваше му малко време, за да изрови името му от паметта си — Келден Ал Телнар, някогашен министър на строителството. Последвалият го втори мъж повече отговаряше на очакванията на Вейлин: беше висок и простичко облечен в синьо-бяла роба, с грижливо подрязана брада и тъмна като махагон кожа.

— Лорд Вейлин — каза Ал Телнар, когато Вейлин се приближи да ги приветства.

— Милорд.

— Разрешете да ви представя лорд Мерулин Нестер Велсус, Велик прокурор на Алпиранската империя, понастоящем действащ като посланик в двора на крал Янус.

Вейлин се поклони на високия мъж.

— Прокурор, така ли?

— Лош превод — отвърна Мерулин Нестер Велсус, говореше езика на Кралството почти съвършено. Тонът му бе хладен, а очите му оглеждаха Вейлин със зоркостта на хищник. — По-точно казано, аз съм Инструментът на имперското правосъдие.

Вейлин не бе сигурен защо се разсмя, но му трябваше известно време, докато смехът му утихне. Накрая стана сериозен и се обърна към Ал Телнар.

— Доколкото разбирам, имате кралска заповед за мен?

 

 

— Ясни ли са ви тези заповеди, милорд? — Ал Телнар беше нервен, на горната му устна лъщеше пот, а ръцете му бяха здраво стиснати на масата пред него. Но явното му задоволство, че участва в такъв значим момент, изглежда, надвиваше всякаква тревога, която би могъл да таи относно доставянето на въпросните заповеди на толкова опасен човек.

Вейлин кимна.

— Съвсем ясни. — Намираха се в съвещателната зала на Търговската гилдия и единственият друг присъстващ беше високият алпирански Велик прокурор. Липсата на свидетели бе подразнила Ал Телнар и го накара да се поинтересува къде е писарят, който трябваше да документира срещата. Вейлин не си направи труда да отговори.

— Разполагам с кралската повеля в писмен вид. — Ал Телнар взе една кожена чанта и извади от нея пачка листове с кралския печат. — Ако желаете да…

Вейлин поклати глава.

— Чувам, че кралят не бил добре. Той лично ли ви даде тези заповеди?

— Ами… не. Принцеса Лирна беше назначена за управител, само докато кралят се възстанови, разбира се.

— Но болестта му не му пречи да издава заповеди?

— Принцеса Лирна ми прави впечатление на много съвестна и предана дъщеря — намеси се лорд Велсус. — Ако това ще е някакво утешение за вас, забелязах явната й неохота, докато ни съобщаваше повелята на баща си.

Вейлин не успя да сдържи смеха си.

— Някога играли ли сте на кешет, милорд?

Велсус присви очи, стисна ядно устни и се приведе над масата.

— Не разбирам какво имаш предвид, невеж дивако. И не ме интересува. Твоят крал ти праща заповеди. Ще им се подчиниш ли, или не?

— Кхъм — прочисти гърло Ал Телнар. — Принцеса Лирна ме помоли да ви предам вест за баща ви, милорд. — Запъна се, като видя погледа на Вейлин, но храбро продължи: — Изглежда, той също не е добре, мъчат го различните болести на старостта, така ми казаха. Но тя искаше да ви уверя, че прави всичко по силите си да го крепи. И се надява да продължи да го прави.

— Знаете ли защо е избрала вас, милорд? — попита Вейлин.

— Предполагам, че е забелязала добрата ми служба…

— Избрала ви е, защото няма да е никаква загуба за Кралството, ако ви убия. Излезте и чакайте отвън. Имам работа с лорд Велсус.

Останал сам с алпиранския Велик прокурор, Вейлин можеше да усети омразата му като огън: очите му горяха от нея. Ал Телнар може да се бе наслаждавал на важността на момента, но Вейлин виждаше, че лорд Велсус не се интересува от историята, а само от правосъдието. Или пък от отмъщението?

— Казаха ми, че бил добър човек — каза Вейлин. — Надеждата.

Очите на Велсус проблеснаха и гласът му изстърга:

— Никога няма да разбереш величието на мъжа, когото уби, огромните мащаби на онова, което ни отне.

Вейлин си спомни недодяланата атака на мъжа с бялата броня, сляпото му пренебрежение към собствената му безопасност, докато се носеше към смъртта си. Дали това беше величие? Храброст, да, освен ако не бе разчитал на прословутата божия закрила. Както и да е, яростта на битката не оставяше много място за възхищение или размисъл. Надеждата беше просто още един враг, който трябваше да бъде убит. Той съжаляваше за това, но все още не можеше да открие никакво чувство на вина в спомена, а кръвната песен винаги бе мълчала по този въпрос.

— Започнах тази война с четирима братя — каза на Велсус. — Сега единият е мъртъв, а другият загубен в мъглите на битката. Двамата, които остават… — Гласът му заглъхна. „Двамата, които остават…“

— Не ми пука за братята ти — отсече Велсус. — Милосърдието на императора ми причинява истинска мъка. Ако зависеше от мен, щях да одера живи всички в армията ти и да ги натиря в пустинята като храна за лешоядите.

Вейлин го погледна в очите.

— Ако бъде направен и най-малкият опит да се възпрепятства свободното изтегляне на хората ми…

— Императорът даде думата си, тя бе записана и засвидетелствана. Никой не може да я наруши.

— Това би било против божията воля?

— Не, против закона. Ние сме империя на законите, дивако. Законите обвързват дори най-великите сред нас. Императорът даде думата си.

— В такъв случай, изглежда, нямам друг избор, освен да й се доверя. Искам да бъде отбелязано, че губернатор Аруан не е съдействал по никакъв начин на моите войници по време на пребиваването ни тук. Той остана верен слуга на императора от началото до края.

— Сигурен съм, че губернаторът сам ще даде показания.

Вейлин кимна.

— Добре. — Надигна се от масата. — Тогава утре призори, на миля южно от главната порта. Предполагам, че наблизо има някакви алпирански сили, които очакват вест от вас. Най-добре ще е да прекарате нощта при тях.

— Ако си мислиш, че ще те изпусна от поглед до…

— Да не би да искате да ви прогоня с камшици от този град? — Тонът му беше мек, но той знаеше, че алпиранецът ще долови стоманата в него.

Лицето на Велсус затрепери от ярост… и от страх?

— Знаеш ли какво те чака, дивако? Като ми паднеш в ръцете…

— Аз трябва да вярвам на думата на императора, нали? Вие ще трябва да повярвате на моята. — Вейлин се обърна към вратата. — Държим в плен един капитан от Имперската гвардия. Ще го помоля да ви ескортира. Моля, напуснете града до час. И по-добре вземете лорд Ал Телнар с вас.

 

 

Накара мъжете да се съберат на централния площад, ренфаелски рицари и оръженосци, кумбраелски стрелци, нилсаелци и Кралската гвардия — всички строени в очакване на заповедите му. Неприязънта му към речите не бе отслабнала и той не виждаше никакъв смисъл от встъпления.

— Войната свърши! — каза им, застанал върху една каруца, говореше високо, за да го чуят и задните редици. — Негово величество крал Янус е договорил мир с алпиранския император преди три седмици. Заповядано ни е да напуснем града и да се върнем в Кралството. В момента в пристанището чакат кораби, за да ни откарат у дома. Ще се отправите натам по роти, като вземете със себе си само раниците и оръжията си. Никаква алпиранска собственост не бива да бъде отнасяна под страх от екзекуция. — Огледа редиците. Нямаше радостни възгласи, нито ликуване, само изненадано облекчение върху почти всяко лице. — От името на крал Янус ви благодаря за службата. Стойте свободно и чакайте заповеди.

— Наистина ли свърши? — попита Баркус, когато Вейлин слезе от каруцата.

— Напълно — увери го той.

— Какво е накарало дъртия глупак да се откаже?

— Принц Малциус лежи мъртъв в Унтеш, по-голямата част от армията беше унищожена при Марбелис и в Кралството се надига недоволство. Предполагам, че иска да запази колкото се може по-голяма част от армията си.

Видя Кейнис да стои наблизо — вероятно бе единственият, който не се бе включил във всеобщото облекчено мърморене. Слабото лице на брат му изразяваше смес от озадаченост и нещо, което можеше да се опише само като тъга.

— Изглежда, няма да има Велико обединено кралство, братко — каза Вейлин, стараеше се да говори меко.

Погледът на Кейнис бе отнесен като на дълбоко шокиран човек.

— Той не допуска грешки — каза тихичко. — Той никога не допуска грешки…

— Отиваме си у дома! — Вейлин сложи ръце на раменете му и го разтърси. — Ще се върнеш в Дома на ордена до седмица-две.

— Майната му на Дома на ордена — викна Баркус. — Аз ще ида в най-близката пристанищна кръчма, където смятам да остана, докато целият този кървав фарс не се превърне в лош сън.

Вейлин стисна ръцете и на двамата.

— Кейнис, твоята рота ще потегли с първия кораб. Баркус, ти си на втория. Аз ще поддържам реда, докато всички не отплават.

 

 

Лорд Ал Телнар предпочете да хване първия кораб, вместо да чака кулминацията на този исторически момент. Лицето му беше сковано от възмущение, когато Вейлин го забави на трапа.

— Не казвайте на брат ми нищо за мирния договор, докато не стигнете до Кралството. — Хвърли поглед към Кейнис, който бе застанал на носа на кораба, изглеждаше все така безутешен. Всички те бяха загубили в тази война повече, отколкото трябва, приятели и братя, но Кейнис беше загубил заблудите си, мечтата си за величието на Янус. Вейлин се чудеше дали неговата мъка ще се превърне в омраза, когато чуе всички подробности по договора.

— Както желаете — отвърна Ал Телнар. — Нещо друго, милорд, или мога да се оттегля?

Вейлин имаше чувството, че би трябвало да му даде някакво съобщение за принцеса Лирна, но откри, че няма какво да каже. Също както не изпитваше вина за убийството на Надеждата, сега с изненада откри, че вече не таи и гняв към принцесата.

Дръпна се настрани, за да позволи на Ал Телнар да се качи на борда, и махна на Кейнис, докато вдигаха трапа. Корабът започна да се отдалечава от кея. Кейнис му отвърна с кратко и разсеяно махване, преди да се извърне.

— Сбогом, братко — прошепна Вейлин.

Баркус бе следващият, който трябваше да замине. Подкара мъжете си да се качват с люти крясъци, които не успяваха да скрият измъчения поглед, който бяха придобили очите му след връщането от Марбелис.

— Хайде, по-живо, отрепки такива! Курвите и кръчмарите няма да ви чакат вечно. — Маската му се смъкна почти изцяло, когато Вейлин се приближи и той се напрегна, едва сдържаше сълзите си. — Няма да дойдеш, нали?

Вейлин се усмихна и поклати глава.

— Не мога, братко.

— Сестра Шерин?

Вейлин кимна.

— Един кораб чака да ни откара в Далечния запад. Ам Лин знае едно тихо кътче, където можем да живеем в мир.

— В мир? Чудя се какво ли ще е. Мислиш ли, че ще ти хареса?

Вейлин се засмя.

— Нямам представа. — Протегна ръка, но Баркус я пренебрегна и го сграбчи в смазваща прегръдка.

— Някакво съобщение за аспекта? — попита, след като го пусна.

— Само че съм решил да напусна Ордена. Може да задържи парите.

Баркус кимна, вдигна гадната си секира и закрачи по трапа, без да хвърля поглед назад. Стоеше неподвижно на предната палуба, докато корабът се отдалечаваше, като някоя от статуите на Ам Лин — велик и благороден воин, застинал в камък. През идните години Вейлин предпочиташе да си го спомня така.

Остана на кея да гледа как всички си заминават. Лорд Ал Трендил подгони своя полк към корабите с порой от обиди и удостои Вейлин само с най-бегъл поклон преди да се качи на борда. Изглежда, така и не му бе простил напълно, задето му бе отнел възможността да се облагодетелства от тази война. Нилсаелците на граф Марвен се качиха на корабите с нескрито нетърпение и неколцина подвикнаха за сбогом на Вейлин, докато отплаваха. Самият граф беше необичайно весел: изглежда, след като всичките шансове за слава се бяха изпарили, вече нямаше причина за враждебност.

— Загубих повече мъже в свади помежду им, отколкото в битки — каза той и протегна ръка на Вейлин. — За което мисля, че моята васалия ви дължи благодарности, милорд.

Вейлин стисна ръката му.

— Какво ще правиш сега?

Марвен сви рамене.

— Ще се върна към гоненето на престъпници и ще чакам следващата война.

— Ще ми простиш, но се надявам да чакаш дълго.

Графът се засмя — а може би изсумтя — и се качи на кораба си. Взе бутилка вино, подадена му от неговите хора, които запяха с пълно гърло, докато корабът се отдалечаваше:

Пустинни бури брулеха ме тежко,

дорде достигнах яркото море.

И се понесох с кораб по вълните

любимата си да спася.

Барон Бандерс и рицарите му се качиха с тежка стъпка на корабите, натоварени с разглобените си брони. От целия контингент тяхното настроение варираше в най-големи граници: някои открито плачеха за големите си бойни коне, които трябваше да бъдат оставени, други бяха видимо пияни и се смееха гръмко.

— Жалка гледка са без брони и коне, нали? — каза Бандерс. Покритата му с фалшива ръжда броня се крепеше на раменете на един нещастен оръженосец, който залитна няколко пъти преди да я качи успешно на кораба.

— Добри мъже са — каза Вейлин. — Без тях този град щеше да падне и никой от нас нямаше да се върне у дома.

— Вярно е. Като се върнеш в Кралството, надявам се да ми дойдеш на гости. В имението ми масата винаги е пълна.

— С удоволствие ще дойда. — Вейлин стисна ръката на барона. — Трябва да знаете, че Ал Телнар донесе подробности за събитията в Марбелис. Изглежда, Военачалникът и неколцина други са успели да си пробият път до пристанището, когато стените паднали. Общо около петдесет мъже се измъкнали. Васален лорд Терос не бил сред тях, но синът му бил.

Смехът на барона бе суров, а лицето му — мрачно.

— Това паразитите винаги намират начин да оцелеят.

— Простете, бароне, но какво се случи в Марбелис, за да накара васалния лорд да ви отстрани? Така и не ми казахте.

— Когато най-сетне проникнахме в града, касапницата беше ужасна и не се ограничаваше до алпиранските войници. Жени и деца… — Той присви очи и въздъхна тежко. — Заварих Дарнел и двама от рицарите му да изнасилват момиче до труповете на родителите му. Не можеше да е на повече от тринайсет. Убих рицарите и тъкмо се опитвах да скопя Дарнел, когато боздуганът на васалния лорд ме повали. „Той е пълна отрепка — каза ми лордът на другия ден. — Но е единственият син, който имам.“ Затова ме прати при теб.

— Пазете се, като се върнете в земите си. Лорд Дарнел не ми изглежда човек, който прощава лесно.

Бандерс му отвърна с мрачна усмивка.

— Аз също, братко.

Сержант Крелник, Галис и Джанрил Норин бяха последните Вълчи бегачи, които си тръгнаха. Вейлин стисна ръцете на всички и им благодари за службата.

— Още не са минали десет години — каза на Галис. — Но ако искаш да те освободя, имам правото да го направя.

— Ще се видим в Кралството, милорд — отвърна Галис, козирува безупречно и се качи с маршова стъпка на кораба, последван от Крелник и Норин.

Кумбраелските стрелци бяха последният контингент, качил се на корабите. Вейлин беше предложил да ги сложи преди ренфаелците от страх, че може да заподозрат някакъв вероломен заговор на Мрачния меч да ги остави на алпиранците, но Брен Антеш го изненада, като настоя да изчакат, докато другите заминат. Вейлин предполагаше, че има риск от засада: в края на краищата беше сам с хиляда мъже, които го смятаха за враг на техния бог, но всички се качиха по корабите си, без да създават проблеми, като повечето или не му обръщаха внимание, или му кимаха с предпазливо уважение.

— Благодарни са ви за живота си — каза Антеш, като разгада изражението му. — Но проклети да са, ако го кажат. И аз ще постъпя по същия начин. — Поклони му се и Вейлин осъзна, че го прави за първи път.

— Няма защо, капитане.

Антеш хвърли поглед към чакащия кораб, после се взря във Вейлин.

— Това е последният кораб, милорд.

— Знам.

Антеш повдигна вежди, най-после разбрал.

— Не смятате да се връщате в Кралството.

— Имам работа другаде.

— Не бива да оставате тук. Тези хора могат да ви предложат единствено ужасна смърт.

— Това ли се случва с Мрачния меч в пророчеството?

— Надали. Съблазнен е от магьосница, която става кралица благодарение на умението си да извлича огън от въздуха. Двамата заедно нанасят ужасни опустошения на света, докато огънят й не го поглъща в гърчовете на греховната им страст.

— Е, поне знам какво да очаквам. — Отвърна на поклона на Антеш. — Късмет, капитане.

— Имам да ви кажа нещо — рече Антеш и обикновено спокойното му лице помрачня. — Аз невинаги съм носил името Антеш. Някога имах друго име — име, което знаете.

Кръвната песен заехтя, не предупредително, а с ясен и пронизителен триумф.

— Слушам ви — каза Вейлин.

 

 

Изгарянията на Ам Лин бяха зараснали, но белезите щяха да му останат за цял живот. Голямо петно набръчкана обезцветена плът грозеше дясната страна на лицето му от бузата до шията, по ръцете и гърдите му също имаше подобни грозни белези. Въпреки зова той изглеждаше приветлив както винаги, макар че явно се натъжи при въпроса на Вейлин.

— Тя ме спаси, грижеше се за мен — каза той. — Да направя такова нещо…

— Ти би ли направил по-малко за жена си? — попита Вейлин.

— Аз бих следвал песента си, братко. Ти следваш ли я?

Вейлин си спомни чистата триумфална нотка на кръвната песен, докато слушаше думите на Антеш.

— По-стриктно от всякога. — Погледна каменоделеца в очите. — Ще направиш ли за каквото те моля?

— Изглежда, нашите песни са в хармония по въпроса, така че нямам голям избор.

Шерин почука по вратата и влезе, носеше купичка супа.

— Той трябва да яде — каза, остави купичката до леглото на каменоделеца и се обърна към Вейлин. — А ти трябва да ми помогнеш да си събера багажа.

Вейлин докосна за миг ръката на Ам Лин в жест на благодарност и излезе с Шерин. Тя се бе настанила в покоите на сестра Гилма в мазето на Дома на гилдията и трескаво подбираше кои от безбройните шишенца и кутийки да вземе със себе си.

— Успях да осигуря малко сандъче за вещите ти — каза му и отиде до една полица. Пръстите й проследиха редицата шишенца, като взимаха едни и оставяха други.

— Аз имам само това — отвърна той, извади изпод плаща си едно пакетче и й го подаде. Бяха дървените блокчета, които му бе донесъл Френтис, увити в шала на Села. — Не е кой знае каква зестра, знам.

Тя разви нежно шала, после прокара пръсти по сложните шарки.

— Много фина работа. Откъде го намери?

— Дар на признателност от една прекрасна девица.

— Трябва ли да ревнувам?

— Едва ли. Тя е на половин свят оттук и подозирам, че е омъжена за един красив рус мъж, когото познавахме някога.

Шерин раздели блокчетата.

— Зимниче.

— От сестра ми е.

— Имаш сестра? В смисъл родна сестра?

— Да. Срещнахме се само веднъж. Говорихме за цветя.

Тя посегна да стисне ръцете му и това го накара да изпита такава страстна и всепоглъщаща нужда от нея, че едва не забрави за молбата си към Ам Лин, за аспекта, за войната, за цялата ужасна, подгизнала от кръв история. Но само едва.

— Губернатор Аруан урежда кораба, но имаме още часове — каза той. Отиде до масата, където Шерин приготвяше лечебните си смеси, седна и отпуши бутилка вино. — Това сигурно е последната бутилка кумбраелско червено в града. Ще пиеш ли с един бивш лорд-маршал на Трийсет и пети пехотен полк, Меч на кралството и брат от Шестия орден?

Тя повдигна вежда.

— Почвам да се чудя дали не съм се наказала с един пияница.

Той взе две чаши и наля по малко вино във всяка.

— Просто пий, жено.

— Да, милорд — каза тя с престорено угодничество, седна срещу него и взе едната чаша. — Каза ли им?

— Само на Баркус. Останалите си мислят, че пътувам с последния кораб.

— Все още можем да се върнем. Сега, когато войната свърши…

— Там няма място за теб. Сама го каза.

— Но ти губиш толкова много…

Той посегна през масата и стисна ръката й.

— Не губя нищо, а печеля всичко.

Тя се усмихна и отпи от виното.

— Ами задачата, която ти е възложил аспектът? Изпълни ли я?

— Не съвсем. Но ще я изпълня, докато си тръгнем.

— Вече можеш ли да ми кажеш каква е? Позволено ли ми е най-после да знам?

Той стисна ръката й.

— Не виждам защо не.

 

 

Беше студено, по-студено от обичайното за месец уеслин. Аспект Арлин стоеше в края на тренировъчния плац и гледаше как инструктор Хоунлин обучава група новаци. По възрастта им и относителната малобройност на групата Вейлин прецени, че това са оцелелите след третата година. В далечината лудият инструктор Ренсиал се опитваше да стъпче с коня си друга група момчета и пронизителните му викове се носеха надалеч в мразовития въздух.

— Брат Вейлин — поздрави го аспектът.

— Аспект. Моля Трийсет и пети пехотен полк да бъде настанен в Дома на ордена за зимните месеци. — По настояване на аспекта формалното искане за настаняването на полка всеки път, когато се върне в Дома на ордена, се беше превърнало в ритуал между тях двамата, като признание на факта, че макар Орденът да се грижеше за финансирането и екипировката, полкът си оставаше част от Кралската гвардия.

— Разрешавам. Как беше в Нилсаел?

— Студено, аспект. — Бяха прекарали близо три месеца на нилсаелската граница с Кумбраел, преследвайки особено свирепа и фанатична група богопоклонници, които се наричаха Синове на Верния меч. Един от по-безобидните им навици беше да отвличат нилсаелски деца и насила да ги обръщат във вярата си. Подлагаха ги на най-разнообразен тормоз, за да си осигурят верността им; убиваха някои, ако се окажеха прекалено неподатливи или непослушни. Гонитбата през хълмовете и долините на Южен Нилсаел беше трудна, но полкът преследваше групата и я жилеше с такава ярост, че тя се бе смалила само до трийсетина души, когато я приклещиха в едно дълбоко дере. Богопоклонниците веднага убиха останалите им пленници, брат и сестра на осем и девет години, отвлечени няколко дни по-рано от нилсаелска ферма, а после почнаха да обстрелват Вълчите бегачи, като пееха молитви към своя бог. Вейлин остави на Дентос и стрелците му да ги избият до един и откри, че това изобщо не смущава съвестта му.

— Загуби? — поинтересува се аспектът.

— Четирима загинали, десет ранени.

— Жалко. И какво научи за тези… как бяха. Синове на Верния меч?

— Смятаха се за последователи на Хентес Мустор, за когото много кумбраелци вярват, че въплъщавал пророкувания Верен меч от тяхната Пета книга.

— А, да. Изглежда, в Кумбраел много се шуми около някаква Единайсета книга, Книгата на Верния меч, в която се разказвала историята на живота и мъченичеството на узурпатора. Кумбраелските епископи я заклеймиха като еретична, но мнозина жадуват да я прочетат. С подобни неща винаги е така — изгори една книга и от пепелта й ще се пръкнат хиляда копия. Изглежда, убивайки един луд, ние сме създали нов клон на църквата им. Иронично, не мислиш ли?

— Много иронично, аспект. — Вейлин се поколеба, събирайки сили за онова, което имаше да каже, но както винаги аспектът беше на крачка пред него.

— Крал Янус иска подкрепата ми за своята война.

„Никога нищо ли не те изненадва?“, зачуди се Вейлин.

— Да, аспект.

— Кажи ми, Вейлин, вярваш ли, че във всяка уличка и зад всеки храст се таи алпирански шпионин, който постила пътя за нашествието на армиите им в нашата земя?

— Не, аспект.

— А вярваш ли, че алпиранските Отричащи отвличат децата ни, за да ги използват в неописуемо скверните си ритуали?

— Не, аспект.

— В такъв случай мислиш ли, че бъдещото богатство и просперитет на това Кралство зависят от това да си осигурим трите главни алпирански пристанища на Еринейско море?

— Не, аспект.

— И въпреки това си дошъл да искаш подкрепата ми от името на краля?

— Дойдох да поискам съвет. Кралят заплашва баща ми и семейството му, за да си осигури моето подчинение, но откривам, че не мога да ги опазя, докато хиляди умират в безсмислена война. Трябва да има някакъв начин да отклоним краля от този курс, някакъв натиск, който може да му бъде оказан. Ако всички Ордени заявят като един…

— Времето, когато Ордените говореха с един глас, е минало отдавна. Аспект Тендрис копнее за война срещу неверниците като зажаднял за бира пияница, докато братята ни в Третия орден са потънали в своите книги и наблюдават ставащото по света с хладно отчуждение. Петият орден по традиция не се меси в политиката, а що се отнася до Първия и Втория, те смятат, че единението на душите им с душите на Покойните има предимство пред всякакви мирски грижи.

— Аспект, някои неща ме карат да вярвам, че съществува още един Орден, може би по-могъщ от всички други, взети заедно.

Очакваше някакъв признак на шок или тревога, но аспектът само повдигна леко вежда.

— Виждам, че днес е денят, в който ще се разкрият всички тайни, братко. — Сплете дългите си пръсти и скри ръцете си под робата, после се обърна и кимна. — Ела да се поразходим.

Скреж хрущеше под нозете им, докато крачеха мълчаливо. Откъм тренировъчния плац се носеха викове и пъшкания на болка и триумф, които Вейлин помнеше толкова добре. Неочаквано го изпълни мъчителна носталгия, защото въпреки цялата болка и всички загуби през годините между тези стени онова беше по-простичко време, преди кралските кроежи и тайните на Вярата да внесат мрак и объркване в живота му.

— Как стигна до това знание? — попита накрая аспектът.

— На север срещнах един човек, брат от орден, който отдавна се смята за мит.

— И той ти каза за Седмия орден?

— Не без известно убеждаване от моя страна, и то само някои неща. Все пак потвърди, че съществуването на Седмия орден е тайна, известна на всички аспекти. Макар че, като се има предвид скорошният разрив с Четвъртия орден, подозирам, че аспект Тендрис е в неведение за тази информация.

— Така е, и е жизненоважно да си остане в неведение. Не си ли съгласен?

— Разбира се, аспект.

— Какво знаеш за Седмия орден?

— Че е свързан с Мрачното така, както ние сме свързани с войната, а Петият орден — с лечителството.

— Вярно е, макар че братята и сестрите ни от Седмия орден не го наричат Мрачното. Те гледат на себе си като на пазители и практиканти на опасно и тайнствено знание, голяма част от което не се поддава на такива банални идеи като имена или категории.

— А биха ли използвали това знание, за да ни помогнат?

— Разбира се. Винаги са го правили и продължават да го правят до ден-днешен.

— Човекът, когото срещнах на север, говореше за война във Вярата, че някои в Седмия орден били покварени от силата си.

— Покварени или пък заблудени. Кой може да каже? Много от знанията са си останали в изгубените години. Несъмнено е обаче, че членове на Седмия орден се сдобили със знание, което било по-добре да си остане скрито, че някак си проникнали в Отвъдното и докоснали нещо, някакъв дух или същество с такава сила и злост, че то за малко да унищожи Вярата ни заедно с цялото Кралство.

— Само че е било победено?

— Може би по-добрата дума е спряно. Но още се спотайва там, в Отвъдното, и чака; и някои хора биват призовани да изпълняват повелите му, да заговорничат и да убиват по негово указание.

— Клането на аспектите.

— И това, и други неща.

Вейлин си припомни сблъсъка си с Едноокия под града и какво беше казал той на Френтис, докато изрязвал сложната плетеница от белези на гърдите му.

— Онзи, който чака.

Този път изненадата на аспекта беше явна.

— Не си стоял със скръстени ръце, а?

— Кой е той?

Аспектът направи пауза и се обърна да изгледа момчетата на плаца.

— Може да е инструктор Ренсиал, а привидната му лудост през всичките тези години да е просто прикритие на истинските му замисли. Или пък инструктор Хоунлин, който никога не е казвал как е получил изгарянията си. Или дали не си ти, чудя се? — Погледът на аспекта, когато се обърна към Вейлин, беше смущаващо настойчив. — В края на краищата каква по-добра маскировка от тази? Син на Военачалника, храбър във всичко, наглед без недостатъци, обичан от Правоверните. Наистина — каква по-добра маскировка?

Вейлин кимна.

— Така е. Може да бъде надмината само от вас, аспект.

Аспектът премигна бавно, а после се обърна да продължи разходката си.

— Искам да кажа, че той си остава прекалено добре скрит и всичките усилия на Седмия орден не са успели да го разобличат. Може да е брат от Ордена или войник в твоя полк. Или може би дори човек без никаква връзка с Ордена. Пророчествата са неясни относно начина, но изрично твърдят, че целта на Онзи, който чака, е да унищожи нашия Орден.

Вейлин се намръщи озадачено. Идеята за пророчества не бе присъща на Вярата. Пророците и техните видения принадлежаха на фалшивите вярвания, на богопоклонниците и Отричащите, които се вкопчваха в разни предразсъдъци, погрешно смятайки ги за мъдрост.

— Пророчества ли, аспект?

— Онзи, който чака е бил предречен още преди много години от Седмия орден. Сред тях има някои с дарбата да виждат в бъдещето, или поне във вечно менящите се облаци от сенки, които представлява то, така са ми казвали. Рядко се случва виденията на такива хора да съвпаднат, сенките да се слеят в ясно различимо цяло, но всички те са в съгласие за две неща: ще имаме само един шанс да открием Онзи, който чака, и ако не успеем, този Орден ще бъде погубен, а без него ще загинат и Вярата, и Кралството.

— Но имаме шанс да го спрем?

— Един шанс, да. Последният брат, направил пророчество за това, е живял преди повече от век. Говорят, че изпадал в транс и записвал виденията си с почерк по-прецизен и изящен от този и на най-умелите писари в страната, макар че когато не бил в транс, не умеел нито да пише, нито да чете. Малко преди да умре той посегнал пак към перото и оставил кратък пасаж: „Война ще разобличи Онзи, който чака, когато един крал прати армията си да се бие под пустинно слънце. Той ще потърси смъртта на брат си и може би ще намери своята.“

„Смъртта на брат си…“

— Ти оцеля при две покушения срещу теб още по време на обучението си — продължи аспектът. — Ние вярваме, че и двете са били дело на служители на злата твар, която се спотайва в Отвъдното. По някаква причина тя горещо желае смъртта ти.

— Ако Онзи, който чака е скрит в Ордена, защо просто не го накара да ме убие?

— Или защото още не е изникнала такава възможност, или защото по този начин би рискувал да разкрие лицето си, а има да свърши още много. Но в хаоса на войната, заобиколен от толкова много смърт, може да си пробва късмета.

Вейлин почувства мраз, който нямаше нищо общо с ледените ветрове, веещи над плаца.

— Войната на краля е нашият шанс?

— Единственият ни шанс.

— Предречен от човек, надраскал нещо в транс преди повече от сто години? Готов сте да пратите Ордена на война въз основа само на това?

— След всичко, което си видял и научил, можеш ли наистина да се съмняваш? Тази война ще я има независимо дали я подкрепим, или не. Кралят е избрал своя път и няма да позволи да го разубедят.

— Ако това стане, Кралството може да погине.

— А ако не стане, ще погине със сигурност. И няма да се разпадне на воюващи владения както преди, а ще бъде напълно опустошено, земята ще бъде изпепелена, горите — изгорени до корен, а всички хора — жители на Кралството, сеорди и лонаки — ще са мъртви. Какво друго предлагаш да направим?

 

 

— Не ми дойде наум никакъв отговор — каза Вейлин на Шерин и плъзна палец по гладката кожа на ръката й. — Той беше прав. Беше ужасно, чудовищно, но беше прав. Каза ми, че тази война няма да прилича на никоя, която сме виждали досега. Че ще бъдат дадени големи жертви. Но че аз трябва да се върна. Независимо колко от войниците ми и братята ми загинат, аз трябва да се върна в Кралството, след като изпълня задачата. Преди да си тръгне ми каза, че му напомням за майка ми. Често съм се чудил откъде се познават, но предполагам, че така и няма да разбера.

Главата й лежеше на масата със затворени очи и леко разтворени устни, ръката й още държеше чашата, която й бе дал.

— Две части валериан, една част царски корен и щипка лайка да прикрие вкуса — каза той и я погали по косата. — Опитай се да не ме мразиш.

 

 

Наметна я с плаща й, затъкна в гънките му шала с увитите в него блокчета и я отнесе на пристанището. Тя беше лека в ръцете му, крехка. Ам Лин чакаше на кея до един голям търговски кораб. Жена му Шоала го стискаше за ръката, а лицето й бе сковано в опит да спре сълзите, докато хвърляше пълен с копнеж поглед към града, който вероятно нямаше да види отново. Губернатор Аруан преговаряше с капитана на кораба, набит мъж от Далечния запад, който се разтревожи при вида на Вейлин. Може да беше някой от капитаните, заставени да гледат горящите кораби след неуспешния опит за бягство на моряците, Вейлин не помнеше, но мъжът бързо приключи пазарлъка с губернатора и се качи по трапа.

— Цената е договорена — каза губернаторът на Ам Лин. — Пътуват право към запада. Първото пристанище, на което ще спрат…

— По-добре е да не знам — прекъсна го Вейлин.

Ам Лин пристъпи, за да вземе Шерин. Вдигна я с лекота в мускулестите си каменоделски ръце.

— Кажи й, че са ме убили — каза Вейлин. — Докато корабът е напускал пристанището, Имперската гвардия се е появила и ме е убила.

Каменоделецът кимна неохотно.

— Както желае песента, братко.

— Тя може да остане тук — предложи губернатор Аруан. — В края на краищата градът й е силно задължен. Няма да я грози никаква опасност.

— Наистина ли мислите, че лорд Велсус ще споделя вашата признателност, губернаторе? — попита Вейлин.

Губернаторът въздъхна.

— Може би не. — Откачи една кожена кесия от колана си и я подаде на Шоала. — За нея, когато се събуди. С моите благодарности.

Жената кимна, хвърли последен пълен с отрова поглед на Вейлин, а после един печален поглед към града, преди да се обърне и да тръгне по трапа.

Вейлин посегна и прокара пръсти през косата на Шерин, опитваше се да запечата в паметта си образа на спящото й лице.

— Грижи се за нея — каза на Ам Лин.

Каменоделецът се усмихна.

— Моята песен не би допуснала нищо друго. — Обърна се, после се поколеба. — В песента ми няма нотка на сбогуване, братко. Това ме кара да си мисля, че някой ден пак ще пеем заедно.

Вейлин кимна и отстъпи назад, докато Ам Лин качваше Шерин на кораба. Застана до губернатора и загледа как корабът се отдели от кея и пое с отлива към изхода на пристанището, а после вдигна платна да улови северния вятър, отнасяйки неговата любима. Чакаше и гледаше, докато платната се превърнаха в бледо петно на хоризонта, а после изчезнаха съвсем и останаха само морето и вятърът.

Свали меча си и го подаде на Аруан.

— Губернаторе, градът е ваш. Имам заповед да чакам лорд Велсус извън стените.

Аруан погледна меча, но не понечи да го вземе.

— Аз ще се застъпя за вас. Имам известно влияние в двора на императора. Той е прочут с милосърдието си… — Запъна се и млъкна, може би усетил колко безсмислени са думите му. След малко заговори пак: — Благодаря ви за живота на дъщеря ми, милорд.

— Вземи го — настоя Вейлин и пак му подаде меча. — Предпочитам да си ти, а не лорд Велсус.

— Както желаете. — Губернаторът взе меча с пухкавите си ръце. — Нищо ли не мога да направя за вас?

— Ами… всъщност кучето ми…