Антъни Райън
Кръвна песен (5)

2.

Вейлин уби за пръв път човек една година след като влезе в Ордена. Година на сурови уроци, преподавани от сурови учители — в безкрайна измъчваща рутина. Ставаха в пет и хващаха меча, размахваха дървените остриета с часове, удряха стълбовете, опитваха да парират атаките на инструктор Солис и повтаряха все по-сложните комбинации от движения. Вейлин продължаваше да е най-добър в отбиването на ударите, но инструкторът продължаваше да намира нови начини, с които пробиваше защитата му и го поваляше, насинен и ядосан, на земята. Бяха усвоили урока да не се втренчват в очите на противника, но Солис разполагаше с множество трикове.

Фелдриан беше изцяло посветен на упражнения с меч, а илдриан беше денят на лъка. Инструктор Чекрил, мускулест спокоен нилсаелец, ги учеше да изстрелват стрели с момчешките си лъкове.

— Ритъмът, момчета, всичко е в ритъма — повтаряше той. — Постави, опъни, стреляй… Постави, опъни, стреляй…

Вейлин изпитваше проблеми с овладяването на лъка. Оръжието се опъваше мъчно и прицелването беше трудно, освен това пръстите му се прежулваха от тетивата и изпитваше болки в неукрепналите си ръце. Стрелите му често удряха ръба на мишената или направо я пропускаха. Боеше се от деня, в който щеше да дойде Изпитанието на лъка и трябваше да забие четири стрели в центъра на мишената, от двайсет крачки, за времето, необходимо на един шал да падне на земята. Задачата му се струваше непосилна.

Дентос бързо се доказа като най-добрия стрелец и стрелите му рядко пропускаха центъра.

— Май и преди си стрелял, момче — каза инструктор Чекрил.

— Да, учителю. Чичо ми Дрелт ме научи. Бракониерстваше в горите на васалния лорд, дорде не му резнаха пръстите.

Вейлин се дразнеше, че Норта се очертава като втори в стрелбата — стрелите му попадаха в мишената с неприятна постоянност. Напрежението между двамата растеше и се подхранваше от арогантността на русокосия. Той се подсмихваше при провалите на останалите, обикновено зад гърба им, и постоянно говореше за семейството си, за разлика от другите. Разказваше за земите им, за множеството имения и за времената, когато бе излизал на езда и лов с баща си, който според твърденията му беше Пръв министър на кралството. Баща му го бе научил да си служи с лък. Дълъг тисов лък на кумбраелците, а не съставният от рог и ясен, предпочитан от Ордена. Норта смяташе, че дългият лък е по-добър, защото баща му го бил казал. Бащата на Норта явно се имаше за голям разбирач.

В оприан се обучаваха с тояга: преподаваше им инструктор Хоунлин, обгореният мъж, когото Вейлин бе видял първия ден в трапезарията. Обучаваха се с дървени тояги, дълги четири стъпки, които по-късно щяха да бъдат заменени с петстъпковата алебарда, използвана когато членовете на Ордена трябваше да се сражават като армия. Хоунлин беше весел човек, с бърза усмивка, и харесваше песните. Често им пееше, докато тренираха, предимно войнишки песни и по някоя любовна балада, със странна прецизност и яснота, която напомняше на Вейлин за менестрела, когото бе видял веднъж в двореца.

Вейлин усвои тоягата бързо. Харесваше му как свисти, когато я върти, и цялостното усещане в ръцете му. Понякога даже я предпочиташе пред меча — беше по-лесна за ползване и някак си по-солидна. Симпатиите му към тоягата се увеличиха, когато стана ясно, че Норта хич не се справя с нея. Противниците му често я избиваха от ръцете му и той постоянно търкаше очуканите си пръсти.

Кигриан беше ден, който бързо им докара ужас, защото го прекарваха в конюшните: ринеха тор, като се пазеха от металните подкови и острите зъби, а после трябваше да чистят безбройните сбруи, които висяха по стените. Инструктор Ренсиал се разпореждаше в конюшните и любовта му към пръчката караше Солис да изглежда направо сдържан.

— Казах да го почистиш, не да го гъделичкаш, малоумнико! — изкрещя той на Кейнис и пръчката му остави червена следа по врата на момчето, което се опитваше да полира едно стреме. За разлика от суровото си държане към момчетата, Ренсиал беше изключително нежен с конете, шепнеше им тихо и ги галеше с умиление. Неприязънта на Вейлин беше смекчена от празнината, която виждаше в очите му. Инструктор Ренсиал предпочиташе конете пред хората, ръцете му потрепваха непрекъснато и той често спираше насред изречението и започваше да си мънка под носа. Но очите му го обобщаваха: Ренсиал си беше откачен.

Ретриан беше любимият ден за мнозина, защото инструктор Хутрил им преподаваше оцеляване в природата. Излизаха на дълги походи в горите и хълмовете и учеха кои растения стават за ядене и кои могат да се ползват за отрова за стрелите. Учеха как да палят огньове с кремък и как да залагат капани за зайци. Лежаха с часове в храсталаците в опит да се скрият от инструктора, който ги откриваше бързо, щом решеше. Вейлин често оставаше предпоследен, а Кейнис винаги успяваше да остане неоткрит най-дълго. Той се оказа най-способен сред природата и особено в проследяването дори сред тези, които бяха израснали в по-гористи области. Понякога оставаха да пренощуват навън и Кейнис винаги се връщаше с първия улов.

Инструктор Хутрил бе един от малкото, които никога не използваха пръчка, но методите му за наказание бяха достатъчно сурови. Веднъж накара Вейлин и Норта да претичат по голи задници през един къпинак, защото се бяха скарали как най-добре да разположат примките. Говореше с тихо самочувствие и рядко използваше повече думи от необходимото. Явно предпочиташе езика на жестовете, използван и от другите учители. Беше подобен на този, който ползваше немият инструктор Сментил, но по-прост и създаден за комуникиране, когато наблизо има врагове или дивеч. Вейлин и Баркус го изучиха бързо, а Кейнис направо го попиваше — тънките му пръсти правеха сложните жестове с нечовешка точност.

Въпреки доброто му представяне инструктор Хутрил беше странно хладен с него и почти никога не го хвалеше. При някои от двудневните преходи Вейлин засичаше Хутрил да се взира в Кейнис с неразгадаемо изражение.

Хелдриан беше най-трудният ден. Тичаха по плаца, като носеха тежки камъни, плуваха в студените води на реката и инструктор Интрис, дребен, но страшно бърз мъж с чупен нос и липсващи зъби, ги обучаваше на ръкопашен бой. Учеше ги на тънкостите на ритниците и ударите, как да извиват юмрук в последния миг, как първо да вдигат коляно, а после да изпъват крак, как да блокират, да препъват и събарят противниците през рамо. Малко от момчетата се радваха на хелдриан, защото вечерта бях толкова насинени и изтощени, че дори не можеха да се насладят на храната. Само Баркус го харесваше: якото му едро тяло му позволяваше да понася изтезанията и сякаш не чувстваше болка. Никой не се радваше, ако му се падне за спаринг-партньор.

Елтриан трябваше да е почивен ден, отдаден на молитви и размишления, но за най-малките означаваше десетки скучни задачи в пералнята и кухнята. Ако имаха късмет, ги пращаха да помагат на инструктор Сментил в градините и поне можеха да задигнат по някоя ябълка. Вечерта имаше допълнителна молитва и преподаване на катехизиса, както и цял час мълчалива медитация. Трябваше да стоят навели глави и потънали в собствените си мисли, да се борят с неудържимата сънливост — всеки хванат да дреме отнасяше сериозен бой и го пращаха да патрулира нощем по стените без наметало.

Любимият момент на Вейлин беше последният час, преди да угасят светлините. Цялата дисциплина се изпаряваше в шумна глъчка и хлапашки номера. Дентос разправяше истории за чичовците си, Баркус ги разсмиваше с шеги и страхотни имитации на различните учители. Обичайно мълчаливият Кейнис им разказваше някоя от хилядите легенди, докато упражняваха мълчаливия език или удари с меча. Вейлин откри, че прекарва повече време с него, отколкото с останалите. Сдържаността и интелектът на слабичкото момче му напомняха по някакъв начин за майка му. Кейнис изглеждаше изненадан, но беше благодарен за дружбата. Вейлин подозираше, че животът му преди Ордена е бил самотен, защото Кейнис определено не беше свикнал с близостта на други момчета. Двамата никога не говореха за миналото, за разлика от Норта, който не можеше да се отърси от този навик въпреки гневните реакции на другите и редовните наказания от инструкторите. „Нямаш друго семейство освен Ордена.“ Вейлин вече започваше да разбира думите на аспекта. Започваха да се превръщат в семейство, в братя, защото имаха само един друг.

 

 

Първото изпитание се проведе в месец сънтерин, почти година след постъпването му в Ордена, и беше Изпитанието на прехода. Нямаха почти никаква информация в какво се състои то, но знаеха, че всяка година на него се провалят най-голям брой ученици. Събраха ги на двора заедно с другите момчета на приблизително същата възраст, близо двеста човека. Носеха лъкове, колчани със стрели, ловни ножове, манерки и нищо друго.

Аспектът изрецитира кратка част от катехизиса и ги информира какво да очакват.

— С Изпитанието на прехода откриваме кои от вас са наистина годни да служат в Ордена. Имахте привилегията да служите на Вярата една година, но в Шестия орден привилегиите трябва да се заслужат. Ще бъдете откарани нагоре по течението на реката и свалени на различни места по брега. Трябва да се върнете до утре в полунощ. Тези, които не успеят да се върнат навреме, ще запазят оръжията си и ще им бъдат платени три златни крони.

Кимна на инструкторите и се оттегли. Вейлин усети страх и несигурност, но не ги сподели. Щеше да издържи изпитанието; трябваше, защото нямаше къде другаде да отиде.

— Бегом към брега! — изкрещя Солис. — Не се мотайте! По-живо, Сендал, това не ти е скапана бална зала.

На кея ги очакваха три баржи, широки плоскодънни съдове с черни корпуси и червени платна. Срещаха се често в делтата на Саламурената река — прекарваха въглища от южните мини за Варинсхолд. Моряците се разпознаваха лесно, защото носеха черни шалове и сребърни халки на лявото ухо. Когато не бяха на корабите, бяха прословути пияници и скандалджии. Азраелските майки често хокаха дъщерите си с израза: „Бъди добра, инак ще можеш да се ожениш само за моряк.“

Солис каза нещо на капитана, жилав мъж, който гледаше подозрително мълчаливите момчета, подаде му кесия пари и се развика да се качват на борда и да стоят в центъра на палубата.

— И не пипайте нищо, празноглавци!

— Никога не съм излизал в морето — обади се Дентос, когато насядаха на твърдите дъски.

— Това не е море — каза Норта. — Река е.

— Чичо ми Джимнос плаваше — продължи Дентос, без да му обръща внимание, както правеха често и останалите. — Така и не се върна. Мама каза, че го изял кит.

— Какво е кит? — попита Микел, дебеличко момче от Ренфаел, което въпреки месеците сурови изпитания бе запазило теглото си.

— Голямо животно, което живее в морето — отвърна Кейнис, който знаеше отговорите на повечето въпроси. Обърна се към Дентос. — Те не ядат хора. Чичо ти сигурно е изяден от акула. Някои акули стават големи колкото китове.

— Ти пък откъде знаеш? — озъби се Норта, както обикновено, когато Кейнис изкажеше мнение. — Да не би да си виждал акули?

— Да. Виждал съм.

Норта се изчерви, млъкна и зачопли трески от палубата с ловния си нож.

— Кога бе, Кейнис? — попита Вейлин. — Кога си виждал акула?

Кейнис се усмихна, което се случваше рядко.

— Преди повече от година, в Еринейско море. Моят… веднъж пътувах по море. Там живеят много създания, тюлени, китове и повече риби, отколкото може да си представите. Има и акули. Една дойде до кораба ни. Беше дълга трийсет стъпки. Един моряк каза, че се хранят с китове и даже с хора, ако нямаш късмет и паднеш във водата. Разправяше истории, че се блъскали с кораби, за да ги потопят и да изядат екипажа.

Норта изсумтя пренебрежително, но останалите бяха явно впечатлени.

— А видя ли пирати? — попита Дентос нетърпеливо. — Казват, че Еринейско море е пълно с пирати.

Кейнис поклати глава.

— Нямаше пирати. Те не закачат кораби от Кралството след войната.

— Коя война? — попита Баркус.

— Мелденейската, за която все разправя инструктор Грейлин. Кралят изпратил флот да изгори най-големия им град и понеже всички пирати в Еринейско море са мелденейци, са се научили да не ни закачат.

— Не е ли по-разумно да им изгориш корабите? — зачуди се Баркус. — Така въобще няма да има пирати.

— Винаги може да си построиш нови кораби — обясни Вейлин. — Изгарянето на град оставя спомен, предаван от родители на деца. Така е сигурно, че няма да ни забравят.

— Можело е просто да избием всички — предложи намусено Норта. — Като няма пирати, няма и пиратство.

Пръчката на инструктор Солис се стовари от нищото и го перна по ръката и той пусна забития в палубата нож.

— Казах да не пипате нищо, Сендал. — Погледът му се насочи към Кейнис. — Значи сме пътешественици, а, Ниса?

Кейнис наведе глава.

— Само веднъж, учителю.

— Сериозно? И къде те изпрати това приключение?

— До остров Венсел. Моят… ъ-ъ, един от пасажерите имаше работа там.

Солис изръмжа, наведе се, измъкна ножа на Норта от палубата и му го подхвърли.

— Прибери го, смешнико. Съвсем скоро ще ти потрябва наточено острие.

— Бяхте ли там, учителю? — попита Вейлин. Само той се осмеляваше да задава въпроси на Солис въпреки риска от напердашване. Инструкторът можеше да се разгневи, но можеше и да сподели информация. Нямаше как да се предвиди преди да зададеш въпроса. — Присъствахте ли на изгарянето на мелденейската столица?

Бледите очи на Солис срещнаха неговите. В тях се четеше въпрос и любопитство. За пръв път Вейлин осъзна, че инструкторът смята, че той знае повече. Че баща му му е разказвал за множеството си сражения и че във въпросите му се прикрива обида.

— Не — отвърна Солис. — Тогава бях по северната граница. Сигурен съм, че инструктор Грейлин ще ви отговори на всички въпроси за войната. — И продължи напред, за да накаже друго момче, което се беше приближило твърде много до едно навито въже.

Баржите отплуваха на север, следвайки широката извивка на реката, което смаза всички идеи на Вейлин да наблюдава брега до седалището на Ордена: просто нямаше да му стигне времето. Ако искаше да се вмести в срока, трябваше да мине през гората. Погледна тревожно тъмните дървета. Уроците на инструктор Хутрил ги бяха запознали с особеностите на гората, но идеята за самотно пътуване не беше приятна. Знаеше колко лесно човек може да се загуби сред дърветата и да се върти с часове.

— Насочи се на юг — прошепна му Кейнис. — С гръб към северната звезда. Върви на юг, докато не излезеш на брега, и после се спусни по него до кея. След това само ще ти остане да преплуваш реката.

Вейлин хвърли поглед към него, но Кейнис се взираше в небето, сякаш не бе обелил и дума. Беше очевидно, че скучаещите им спътници не го бяха чули. Кейнис помагаше само на него.

След тричасово пътуване започнаха да стоварват момчетата, без излишни церемонии. Солис избираше някого случайно и му казваше да скача и да плува към брега. Дентос беше първи от тяхната група.

— Ще се видим в цитаделата, Дентос — окуражи го Вейлин.

Момчето замълча като никога, усмихна се унило и нагласи лъка си, преди да се метне през парапета в реката. Изплува бързо до брега, изтръска се, махна им и изчезна в гората.

След него беше Баркус, който застана театрално на перилата и направи задно салто. Няколко момчета му изръкопляскаха. Следваше Микел, който изпитваше сериозни колебания.

— Учителю, не съм сигурен дали мога да плувам толкова много — каза неуверено, взрян в тъмните води на реката.

— Тогава опитай да се удавиш, без да вдигаш глъчка — отвърна Солис и го метна през парапета. Микел падна със силен плясък и остана под водата плашещо дълго. Все пак, за тяхно успокоение, се показа и след известно пляскане успя да се окопити и да доплува до брега.

След това беше Кейнис, който прие с кимане пожеланията за късмет на Вейлин и скочи безмълвно през борда. След още малко дойде ред на Норта, който успяваше да укроти очевидното си притеснение със сериозни усилия.

— Учителю, ако не се върна, бих искал да кажете на баща ми…

— Нямаш баща, Сендал. Скачай.

Норта преглътна гневния си коментар и след миг колебание се хвърли във водата.

— Сорна, ти си.

Вейлин се замисли дали нарочно е оставен последен, така че да му се наложи да измине най-голямо разстояние. Приближи се до парапета, намести тетивата на лъка и притегна каишките на колчана, така че да не откачи във водата. Постави две ръце на перилата и се приготви да скочи.

— Няма да помагаш на другите, Сорна — каза Солис. На останалите не беше давал такива нареждания. — Гледай да се прибереш, а нека те да се притесняват за себе си.

— Учителю? — Вейлин се намръщи.

— Чу ме. Каквото и да стане, съдбата им е в техните си ръце, не в твоите. — И кимна към реката. — Тръгвай.

Беше ясно, че няма да каже друго, така че Вейлин се хвана за парапета и се преметна. Падаше с краката надолу.

Вода беше стряскащо студена.

Той потисна моментната паника, зарита с крака и излезе на повърхността. Пое си въздух и заплува към брега, който внезапно му се стори доста по-далеч отпреди малко. Когато излезе от водата, баржите го бяха отминали и продължаваха да се отдалечават. Стори му се, че инструктор Солис все така седи до парапета и го гледа, но не можеше да е сигурен.

Свали лъка и прокара пръсти по тетивата, за да изцеди водата. Инструктор Чекрил казваше, че влажната тетива е безполезна като куче без крака. Огледа стрелите, за да се убеди, че водата не е проникнала през промазаната кожа на колчана, и намести ножа на кръста си. Огледа сенчестата зеленина. Знаеше, че трябва да върви на юг, но когато се стъмнеше, щеше да му е по-трудно. Ако искаше да следва съвета на Кейнис, щеше да му се наложи да се катери по дървета, за да търси звездата, а това не беше особено приятно нощем.

За щастие изпитанието се провеждаше лятно време, но Вейлин започваше да чувства хлад след плуването. Инструктор Хутрил ги беше научил, че най-добрият начин да се изсушат без огън е като тичат. Защото топлината на тялото ще изпари водата от дрехите. Вейлин затича равномерно, като се стараеше да не спринтира — знаеше, че енергията ще му е необходима по-нататък. Скоро се озова сред сумрака на гората и откри, че инстинктивно оглежда сенките. Навик, придобит по време на продължителното ловуване и спотайване. Спомни си думите на инструктор Хутрил: „Умният враг се крие в сенките и пази тишина.“ Вейлин потисна тръпките и продължи да тича.

Изкара така следващия час: поддържаше стабилно темпо и не обръщаше внимание на засилващата се болка в краката. Речната вода беше заменена от пот и хладното усещане изчезна. Той коригираше посоката с моментни погледи към слънцето и се бореше с усещането, че времето тече по-бързо, отколкото трябва. Идеята, че ще го изгонят с шепа монети и че няма да има къде да отиде, беше едновременно плашеща и неразбираема. Имаше кратко и кошмарно видение как се появява на прага на баща си, стиснал жалките монети, и моли да го приберат. Успя да изхвърли тези мисли и продължи да тича.

След като измина около пет мили, седна на един дънер да си поеме дъх и да пийне вода. Зачуди се как ли се справят другарите му. Дали тичат като него, или се лутат, загубени в гората. „Няма да помагаш на другите.“ Това предупреждение ли беше, или заплаха? Естествено, гората криеше опасности, но нищо, което да застраши прекалено калените в продължение на месеци момчета от Ордена.

Помисли още малко, не откри отговори, затвори манерката и се огледа. И замръзна.

Вълкът клечеше на десетина метра и го оглеждаше любопитно с ярките си зелени очи. Беше много голям, със сиво-сребриста козина. Вейлин не беше попадал толкова близо до вълк. Край града се срещаха много рядко и се мяркаха само като подскачащи из сутрешната мъгла силуети. Беше поразен от размера на животното и очевидната мощ, която излъчваха мускулите под козината. Вълкът наклони глава и отвърна на погледа му. Вейлин не изпитваше страх. Инструктор Хутрил им беше казал, че историите за вълци, нападащи овчарчета и крадящи бебета, са измислици. „Вълкът няма да ви закачи, ако и вие не го закачате.“ Но въпреки това животното си беше голямо, а очите…

Вълкът клечеше, неподвижно и тихо, а лекият ветрец разрошваше сребристосивата му козина. Вейлин усети, че в сърцето му се размърдва нещо ново.

— Красив си — прошепна той.

Животното се обърна и изчезна в храсталака по-бързо, отколкото Вейлин можеше да осъзнае. Дори не издаде звук.

Вейлин усети една от редките усмивки на лицето си и запази спомена за вълка; знаеше, че никога няма да го забрави.

 

 

Гората се казваше Урлиш, беше дълга седемдесет мили и широка двайсет и се простираше от северните стени на Варинсхолд до подножията на хълмовете, бележещи границата с Ренфаел. Разправяха, че кралят обича тази гора, че е запленила сърцето му с нещо. Беше забранено да се секат дървета от нея, освен с изрично кралско разрешение, и само семействата, които живееха тук от поне три поколения, можеха да останат в нея. От скромните си познания по история Вейлин знаеше, че тук се е разразила сурова битка между ренфаелците и азраелците, продължила цял ден и цяла нощ. Азраелците бяха спечелили и владетелят на Ренфаел бе преклонил глава пред крал Янус. Затова наследниците му се наричаха васални лордове и трябваше да дават пари и войници на краля. Такава бе историята, която му разказа майка му, след като не издържа на постоянните въпроси за успехите на баща му. Точно на това място той бе заслужил благоволението на краля и бе провъзгласен за Меч на кралството. Майка му бе спестила доста детайли, ограничавайки се до това, че баща му е велик воин и е проявил голяма храброст.

Усети, че очите му обхождат земята, докато тичаше, с надеждата да зърнат отблясък на метал, връх на стрела, някой кинжал, а защо не и меч. Зачуди се дали Солис би му позволил да запази подобен сувенир и реши, че е малко вероятно. Умът му се отплесна в обмисляне на най-доброто скривалище в цитаделата.

Ссссс!

Вейлин се наведе и се претърколи зад един дъб, после се надигна. Беше изсвистяване на стрела — това беше очевидно за момче с неговото обучение. Той успокои думтящото си сърце и се заслуша за други шумове.

Дали беше ловец? Може би го бяха объркали с елен. Мигновено заряза тази мисъл. Въобще не приличаше на елен и всеки ловец щеше да види разликата. Някой искаше да го убие. Разбра, че инстинктивно е свалил собствения си лък и е поставил стрела. Облегна гръб на дънера и остави гората да му разкаже кой го преследва. Хутрил казваше, че природата има глас. „Научете се да го чувате и никога няма да се изгубите, нито пък ще бъдете изненадани от враг.“

Отвори уши за гласа на природата, шепота на вятъра, шумоленето на листата и скърцането на клоните. Нямаше птичи песни. Значи наблизо имаше хищник. Можеше да е един човек, а можеше и да са повече. Изчакваше за издайническо изпращяване на клонка или изстъргването на кожена подметка по земята, но не чуваше нищо. Ако врагът му се движеше, явно знаеше как да прикрива шумовете. Но Вейлин разполагаше и с други сетива, а гората можеше да му каже много. Затвори очи и вдиша бавно през носа. „Не сумти като прасе пред копаня. Дай на носа си време да различи миризмите. Бъди търпелив.“

Усети смесеното ухание на цъфнал синчец, загниваща растителност, животински изпражнения… и пот. Човешка пот. Вятърът идваше отляво и носеше миризмата й. Но нямаше как да разбере дали стрелецът изчаква, или се движи.

Чу се съвсем лек звук, минимално изшумоляване на плат, но за Вейлин си беше като крясък. Той се показа иззад дъба, опъна тетивата и стреля — с едно-единствено плавно движение, преди да се прикрие отново. Беше възнаграден с къс стон на болезнена изненада.

Поколеба се за миг. Да побегне или да остане? Подтикът да побегне беше силен. Тъмната прегръдка на гората вече му се струваше желано убежище. Но знаеше, че не бива. Солис им беше казал, че Орденът не бяга.

Надникна иззад дървото и веднага видя стърчащите нагоре пера на стрелата си — подаваха се от папратите на петнайсетина крачки. Сложи на тетивата нова стрела и се приближи с приклякане. Очите му се оглеждаха за други врагове, ушите му слухтяха за гласа на природата, а ноздрите му потрепваха.

Мъжът беше с мръсни зелени бричове и туника. Стискаше лък от ясен, а стрелите му бяха с гарваново оперение. Имаше меч на гърба, кама в ботуша, а от гърлото му стърчеше стрелата на Вейлин. Беше съвсем мъртъв. Момчето се приближи и видя нарастващата локва кръв, която изтичаше от раната на врага. „Уцелил съм голямата вена. А мислех, че съм лош стрелец.“

Засмя се високо и пискливо, след което се преви на четири крака и заповръща.

Минаха няколко мига преди шокът и прилошаването да преминат и да започне да мисли трезво. Този мъртвец се бе опитал да го убие. Защо? Никога досега не го беше виждал. Дали беше разбойник? Някоя бездомна отрепка, решила, че едно самотно момче е лесна плячка?

Насили се да погледне отново трупа и забеляза качеството на ботушите и на дрехите. Поколеба се преди да вдигне дясната ръка, която беше отпусната на тетивата. Длан на стрелец, с мазоли на върховете на двата пръста. Човекът явно си изкарваше прехраната с лък. Вейлин се съмняваше, че разбойниците са толкова добре облечени.

Внезапно в главата му се прокрадна паническа мисъл. „Дали това не е част от изпитанието?“

За момент беше почти убеден в това. Нима не беше чудесен начин да се отсее плявата? Наблъскай гората с убийци и виж кой ще оцелее. „Колко златни монети биха спестили.“ Но в крайна сметка не можеше да го повярва. Орденът беше брутален, но не чак до такава степен.

Тогава защо?

Поклати глава. Нямаше да разгадае мистерията, ако стоеше тук. Щом имаше един, можеше да има и други. Трябваше да се върне до цитаделата на Ордена и да потърси съвет от инструктор Солис… Ако успееше да оцелее. Надигна се нестабилно и изплю последните остатъци жлъчка. Хвърли последен поглед към мъртвеца и се замисли дали да вземе меча или ножа му, но реши, че ще е грешка. Имаше усещането, че може да му се наложи да отрича за убийството, а това означаваше, че трябва да прибере стрелата си. Но не можеше да се насили да я изтегли от мъртвата плът. Вместо това реши да отреже оперението с ловджийския нож. Перата от чайка щяха да са очевидно доказателство, че човекът е убит от член на Ордена. Потисна нов пристъп на гадене, предизвикан от лепкавите звуци, които издаваше стрелата, докато отрязваше перата. Имаше чувството, че това му отне цяла вечност.

Прибра перата и отстъпи от трупа, като търкаше ботуши в земята, за да заличи следите. След това побягна отново. Краката му се бяха налели с олово и се препъна на няколко пъти, преди тялото му да си спомни заучения в продължения на месеци ритъм. Отпуснатите безжизнени черти на мъртвеца продължаваха да изскачат пред очите му, но Вейлин успя да ги потисне. „Той се опита да ме убие. Няма да тъжа за човек, който иска да убие дете.“ Въпреки това не можеше да заглуши вика на майка си към баща му: „От вонята на кръв по тебе ми се гади.“

 

 

Нощта се спусна изневиделица, може би защото се притесняваше от нея. Вейлин виждаше дебнещи стрелци във всяка сянка и на няколко пъти се хвърляше към укритие, но при по-внимателен поглед се оказваше, че предполагаемите нападатели са храсталаци или стърчащи дънери. След сблъсъка бе спрял да почине само веднъж. Бърза глътка вода зад едно дебело дърво, без да спира да оглежда за врагове. Тичането му се струваше по-безопасно — движеща се мишена се поразяваше по-трудно. С падането на мрака обаче и това минимално чувство за сигурност се изпари. Все едно тичаше към бездна и всяка стъпка можеше да доведе до болезнено падане. На два пъти се спъваше и падаше и накрая се наложи да приеме, че ще трябва да се движи ходом.

Намираше посоката според северната звезда, когато излезеше на поляна или изкатереше удобно дърво. Движеше се стабилно на юг, но нямаше как да определи изминатото разстояние. Взираше се напред с нарастващо отчаяние, с надеждата да види сребристата повърхност на реката. При следващото спиране за коригиране на посоката зърна огън. Трепкаща оранжева светлинка сред черно-синия мрак.

„Продължавай да тичаш.“ Завъртя се, следвайки инстинктивната команда, и направи нова крачка на юг, но спря. Никое от момчетата от Ордена нямаше да запали огън по време на изпитанието. Просто не можеха да се разтакават. Огънят можеше да е случаен, просто кралски лесничеи, излезли на обход. Но нещо го караше да се съмнява, нашепващ за нередности глас в главата му. Усещането бе странно, почти музикално.

Вейлин се обърна, сложи стрела на тетивата и тръгна предпазливо към светлинката. Знаеше, че поема двоен риск, като едновременно проверява и губи време, защото до крайния срок на изпитанието не оставаше много. Но просто трябваше да разбере.

Светлинката бавно се превърна в огън, трепкащи червени и златисти пламъци сред безкрайния мрак. Вейлин спря и се разтвори за песента на гората, заслушан в нощното ехо, докато не различи гласовете. Мъжки. Два. Спорещи.

Приближи се с ловната походка, на която ги бе научил инструктор Хутрил. Вдигаше ходилото си съвсем малко и го плъзгаше напред и настрани, опипвайки почвата за издайнически клончета и съчки, преди да пристъпи. Гласовете станаха по-ясни и потвърдиха подозренията му. Двамата мъже се препираха разгорещено.

— Не спира да кърви! — изхленчи жално единият глас, чийто собственик още не се виждаше. — Направо съм като заклано прасе.

— Ами спри да го чоплиш, глупако! — отвърна му раздразнено просъскване. Този вече се виждаше. Набит мъж, отдясно на огъня, а мечът на гърба и лъкът до него накараха Вейлин да потръпне. „Не е съвпадение.“ Мъжът гледаше чувала между краката си и не спираше да обижда другаря си.

— Малкото копеленце! — продължи да хленчи първият, без да обръща внимание на гълчането. — Как се престори на умряло подлото малко копеленце!

— Предупредиха те, че са корави — отвърна набитият. — Трябваше да му шибнеш още една стрела за всеки случай, преди да се приближиш.

— Ама нали го уцелих във врата? Трябваше да е достатъчно. Виждал съм големи мъже, които рухват като чувал с картофи от такава рана. А не като това малко лайно. Да го бяхме оставили жив още малко…

— Ти си гнусно животно. — Думите на набития бяха язвителни. Той продължаваше да се взира намръщено в съдържанието на чувала. После каза: — Нещо не съм сигурен, че е той.

Вейлин с мъка удържа туптенето на сърцето си и погледна чувала; забеляза издутата му форма и тъмното петно в долния край. Осъзнаването се стовари отгоре му и гората сякаш се разлюля. Едва успя да спре ужасеното си възклицание, което щеше да доведе до сигурна смърт.

— Дай да погледна — каза хленчещият и се появи пред очите на Вейлин. Беше нисък, хилав, с остри черти, рехава брада и кокалесто лице. Стискаше лявата си ръка от която, макар да бе превързана, продължаваше да капе кръв. — Той трябва да е. — Гласът му бе някак отчаян. — Нали чу какво каза другият?

„Другият?“ Вейлин се напъна да чуе повече; още му се гадеше, но туптенето на сърцето му преминаваше в нарастващ гняв.

— От тоя ме побиват тръпки — отвърна набитият. — Няма да му повярвам дори да каже, че небето е синьо. — Намръщи се, бръкна в чувала, извади главата за косата и се взря в разкривените черти. Вейлин щеше да повърне отново, ако в стомаха му бе останало нещо. „Микел! Убили са Микел!“

— Може да е той — изсумтя набитият. — Смъртта може да промени лицето. Ама нещо не виждам семейна прилика.

— Брак щеше да знае. Каза, че е виждал момчето и преди. — Хленчещият отново се дръпна встрани от огъня. — Той къде се дяна? Трябваше да се е върнал досега.

— Аха. — Другият мъж върна трофея в чувала. — Ама явно го няма.

Хленчещият замълча за миг, после промърмори:

— Малки орденски лайненца.

„Брак… Значи това е името му.“ Вейлин се зачуди дали някой ще носи жалейка за Брак. Дали вдовица, майка или брат ще благодарят за живота му и за добротата и мъдростта, които е оставил след себе си. Но Брак беше разбойник, причакващ момчета в гората, така че се съмняваше. Никой нямаше да плаче за него… нито пък за тези двамата. Юмрукът му се сви около лъка и той насочи стрелата към гърлото на набития. Щеше да убие този и да рани другия. Стрела в крака или в корема щеше да свърши работа. След това щеше да го накара да признае всичко, а после да го убие. „За Микел.“

Нещо изръмжа откъм гората, нещо скрито и смъртоносно.

Вейлин се завъртя твърде късно и бе повален от мускулестото тяло, лъкът изхвърча от ръцете му. Посегна за ножа и ритна инстинктивно, но не уцели нищо. Изправи се и чу писъци на ужас и болка. Нещо мокро го плисна в лицето и опари очите му. Залитна, усетил вкуса на кръв, и трескаво посегна да се обърше. Успя да види притихналия лагер и двете жълти очи — блестяха на светлината на огъня над окървавената муцуна. Очите срещнаха неговите, примигнаха и вълкът изчезна.

В главата му заподскачаха трескави мисли. „Проследил ме е… Красив си… Проследи ме дотук и уби тези мъже… Красив вълк… Те са убили Микел… Няма семейна прилика…“

„СТИГА!“

Успя да обуздае вихъра от мисли и пое дълбоко дъх, за да се успокои, после се приближи до лагера. Набитият лежеше по гръб и стискаше разкъсаното си гърло, а лицето му бе замръзнало от страх. Хленчещият бе успял да направи няколко крачки, преди да бъде застигнат. Главата му бе извъртяна под неестествен ъгъл. От миризмата, която се носеше наоколо, бе очевидно, че се е изпуснал. Вълкът бе изчезнал безследно и се чуваше само шумоленето на раздвижваните от вятъра листа.

Вейлин погледна колебливо чувала. „Какво да правя с Микел?“

 

 

— Микел е мъртъв — каза Вейлин на инструктор Солис. Водата се стичаше от лицето му. Преди няколко мили бе започнало да вали и докато изкатери хълма до портата бе подгизнал. Бе изтръпнал от изтощение и шок от събитията в гората и едва успяваше да говори. — Убийци в гората.

Краката му омекнаха внезапно и той залитна, но Солис успя да го подхване навреме.

— Колко?

— Трима. Толкова видях. Мъртви са. — И подаде на инструктора оперението на стрелата си.

Солис повика учителя Хутрил да пази портата и въведе Вейлин вътре. Вместо да го прати в момчешката стая в северната кула, го заведе в собствените си покои, малко помещение в стената на южния бастион. Хвърли дърва в огъня и накара момчето да съблече мокрите си дрехи и да се увие с одеяло, докато пламъците в камината се разгаряха.

След това му предложи горещо мляко.

— Сега разкажи какво се случи. Всичко, което помниш. Не пропускай нищо.

Вейлин му разказа за вълка и за човека, когото бе застрелял, за хленчещия и набития… за Микел.

— Къде е?

— Кое, учителю?

— Главата.

— Зарових я. — Вейлин потисна поредната тръпка и отпи от млякото. — Изкопах дупка с ножа си. Не ми хрумна нищо друго.

Инструктор Солис кимна и се взря в оперението на стрелата, бледите му очи бяха неразгадаеми. Вейлин огледа стаята и видя, че не е толкова празна, колкото си бе мислил. На стената бяха окачени различни оръжия: алебарда, дълго копие с метален връх, боздуган с каменна топка, както и най-различни ками и ножове. На полицата имаше няколко книги и липсата на прах показваше, че не са само за украса. На отсрещната стена висеше нещо като украса от опъната в рамка козя кожа, изрисувана с примитивни фигури и непознати символи.

— Лонакско бойно знаме — обясни Солис и Вейлин се притесни, че е видял какво гледа: чувстваше се като шпионин. За негова изненада инструкторът продължи да обяснява: — Лонакските момчета се присъединяват към военните кланове от най-ранна възраст. Всеки клан си има собствено знаме и членовете му се заклеват да умрат в негова защита.

Вейлин обърса капка вода от носа си.

— А какво означават символите, учителю?

— Изброяват битките на клана, колко глави са отрязали и какви почести са получили от Върховната жрица. Лонаките обичат историята. Наказват децата, които не могат да изрецитират историята на клана си. Твърди се, че имат една от най-богатите библиотеки на света, но никой чужденец не я е виждал. Могат да седят с часове около огъня и да слушат историите на шаманите. Особено си падат по героични легенди за малочислени кланове, печелещи победи въпреки всичко, за смели воини, търсещи изгубени талисмани в недрата на земята… за момчета, справящи се с убийци в гората с помощта на вълк.

Вейлин го изгледа остро.

— Това не е легенда, учителю.

Солис сложи нова цепеница и тя разпръсна искри в огнището. Той разрови жарта с ръжена и заговори, без да поглежда момчето:

— Лонаките нямат дума за тайна. Знаеш ли това? За тях всичко е важно, трябва да се запише и да се разказва, пак и пак. Орденът има други вярвания. Участвали сме в сражения, които оставят сто трупа, а за тях не се е чувала и дума. Орденът често се сражава в сенките, без почести и награди. Ние нямаме знамена. — Той хвърли оперението в огъня. Мокрите пера изсъскаха, след което почерняха и се свиха. — Микел е убит от мечка. Рядко се срещат в Урлиш, но все пак ги има. Ти си открил останките и си ми докладвал. Утре инструктор Хутрил ще ги прибере и ще предадем нашия брат на огъня и ще благодарим за живота му.

Вейлин не изпита шок, нито изненада. Очевидно ставаше дума за неща, които не разбираше.

— Учителю, защо ме предупредихте да не помагам на другите?

Солис продължи да се взира в огъня и в един момент момчето реши, че няма да му отговори.

— Когато постъпим в Ордена, прекъсваме кръвните си връзки. Ние го осъзнаваме, а външните хора не. Понякога Орденът не може да ни защити от враждите, които бушуват навън. Не винаги може да те предпазим. Предположих, че останалите няма да се превърнат в мишени. — Пръстите му бяха побелели от стискане на ръжена, а мускулите на бузите му трепереха от потиснат гняв. — Сгреших и Микел плати цената.

„Баща ми. Искали са да ме убият, за да го засегнат. Които и да са, явно не го познават добре.“

— Учителю, ами вълкът? Защо ми се притече на помощ?

Инструктор Солис остави ръжена и потърка замислено брадичката си.

— Това е нещото, което не разбирам. Обикалял съм и съм виждал много неща, но не и вълк, убиващ хора не за храна. — Поклати глава. — Вълците не правят така. Тук е замесено нещо друго. Нещо, докосващо Мрачното.

Вейлин потрепери. Мрачното. Слугите на баща му използваха тази дума понякога, с приглушени гласове, когато мислеха, че никой няма да ги чуе. Хората я употребяваха, когато се случваха неща, които не бива да се случват: деца, родени с обезцветения кръвен знак на лицата, кучета, раждащи котки, кораби, които плават в морето без екипаж. Мрачното.

— Двама от братята ти се върнаха преди теб — продължи Солис. — По-добре иди да им кажеш за Микел.

Разговорът явно бе приключил. Солис нямаше да му каже нищо повече. Беше очевидно и тъжно. Инструктор Солис разполагаше с много истории и богат опит, знаеше много повече от правилното хващане на меча и под какъв ъгъл да се атакуват очите на противника, но Вейлин подозираше, че рядко ги споделя. Момчето искаше да узнае повече за военните кланове на лонаките и за Върховната жрица, както и за Мрачното, но очите на Солис бяха фиксирани в огъня, замислени, както често се случваше и с баща му.

— Добре, учителю. — Вейлин се изправи, допи млякото на една глътка, уви се с одеялото и взе мокрите си дрехи.

— Не казвай на никого, Сорна. — В гласа на Солис се долавяше заповедната нотка, която използваше преди да удари някого с пръчката. — Не се предоверявай на никого. Това е тайна, от която може да зависи животът ти.

— Добре, учителю — повтори Вейлин.

Тръгна по студения коридор към северната кула. Трепереше толкова силно, че се чудеше дали ще стигне до стъпалата, но млякото на Солис му бе дало достатъчно топлина и енергия, за да довърши пътешествието си.

Когато се довлече до вратата, откри Дентос и Баркус, отпуснати на леглата си. Умората бе видимо изписана на лицата им. Странно, но двамата се оживиха при появата му и се надигнаха да го поздравят с потупване по гърба и пресилени шеги.

— Не можа да намериш пътя в тъмното, а? — засмя се Баркус. — Щях да го изпреваря този, ако не ме беше повлякло течението.

— Течение ли? — Вейлин беше слисан от топлото посрещане.

— Пресякох твърде рано — обясни Баркус. — Много близо до теснините. Честно ти казвам, мислех, че съм свършен. Изхвърли ме точно срещу портите, но Дентос вече бе стигнал.

Вейлин хвърли дрехите на леглото си и се приближи до огъня, наслаждаваше се на топлината.

— Значи ти си първи, Дентос?

— Аха. Бях сигурен, че ще е Кейнис, ама не е цъфнал още.

Вейлин също бе изненадан. Кейнис се оправяше сред природата много по-добре от всички. Но все пак му липсваше скоростта на Дентос и силата на Баркус.

— Поне бихме другите групи — обади се едрото момче. — От тях още никой не се е появил. Мързеливи копелета.

— Аха — съгласи се Дентос. — Подминах неколцина. Загубени като девица в бардак.

Вейлин се намръщи.

— Какво е бардак?

Другите двама се спогледаха ухилено и Баркус смени темата.

— Отмъкнахме ябълки от кухнята. — Отметна одеялото от леглото и показа плячката. — И пай. Ще си направим пир, като се появят останалите. — Взе една ябълка и отхапа. Краденето се бе превърнало в универсален навик. Дори най-дребното нещо изчезваше, ако не бъдеше надлежно скрито. Сламата в дюшеците им бе заменена от всяко парченце плат и мека кожа, което успееха да докопат. Наказанията бяха сериозни, но без поучения за морал и честност, и момчетата бързо осъзнаха, че ги наказват не за кражбите, а за това, че са ги хванали. Баркус беше най-печеният, особено що се отнасяше до храната, а Микел бе специализирал в дрехите… Микел.

Вейлин се втренчи в огъня и прехапа устна, чудеше се как да оформи лъжата. „Гадно е. Трудно е да лъжеш приятелите си.“

— Микел е мъртъв — каза накрая. Не можа да измисли по-лек начин и се намръщи при внезапно настъпилата тишина. — Той… нападнала го е мечка. Аз… открих останките му. — Баркус изплю недосдъвканата ябълка. Дентос се стовари тежко на леглото си и дюшекът му изшумоля. Вейлин стисна зъби и продължи: — Инструктор Хутрил ще прибере тялото утре, за да го предадем на огъня. — Цепениците в огнището изпращяха. Студът си беше отишъл и кожата му започваше да щипе от топлината. — За да благодарим за живота му.

Баркус и Дентос не казаха нищо. Вейлин имаше усещането, че Дентос се е просълзил, но не искаше да се обърне и да види със сигурност. След малко се дръпна от огъня и простря дрехите си да съхнат. После откачи тетивата от лъка и прибра колчана си.

Вратата се отвори и се появи Норта, подгизнал от дъжда, но с триумфално изражение.

— Четвърти! — възкликна той. — Бях сигурен, че ще съм последен. — Вейлин не го беше виждал весел досега и изпита неудобство. Може би се дължеше и на факта, че Норта не знаеше какво се е случило.

— Дори се загубих на два пъти. — Норта се засмя и остави екипировката на леглото си. — Видях вълк. — Приближи се до огъня и протегна ръце да се стопли. — Така се уплаших, че не можах да мръдна.

— Видял си вълк ли? — попита Вейлин.

— О, да! Огромен. Но явно вече се бе нахранил. По муцуната му имаше кръв.

— Каква мечка? — попита Дентос.

— Какво?

— Черна или кафява? Кафявите са по-едри и зли. Черните обикновено избягват хората.

— Не беше мечка — озадачи се Норта. — Видях вълк.

— Не знам — отвърна Вейлин. — Не я видях.

— Откъде знаеш, че е било мечка?

— Микел е бил убит от мечка — обясни Баркус на Норта.

— Имаше следи от нокти. — Вейлин откри, че заблудата е по-трудна, отколкото си беше мислил. — Беше… на парчета.

— На парчета! — възкликна Норта с отвращение. — Микел е бил на парчета?

— Щото чичо казва, че в Урлиш няма кафяви — продължи Дентос. — Имало ги само на север.

— Обзалагам се, че е бил вълкът — прошепна Норта. — Вълкът, който видях, е изял Микел. Щеше да изяде и мен, ако не се беше наял.

— Вълците не ядат хора — каза Дентос.

— Може да е бил бесен. — Момчето седна на леглото си. — Леле, почти да ме изяде побеснял вълк!

Вечерта продължи по този начин. Другите момчета идваха едно по едно, уморени, мокри и облекчени, че са издържали изпитанието, но усмивките им се стопяваха, щом чуеха вестта. Дентос и Норта спореха за вълци и мечки, а Баркус сподели скромната си плячка, която бе изядена в притеснена тишина. Вейлин се уви в одеялото и опита да забрави безжизнените черти на Микел и усещането за мъртва плът през чувала, докато копаеше плиткия гроб…

Събуди се разтреперан от студ. Другите спяха и даже Баркус похъркваше нетипично тихо. Цепениците в огнището бяха почернели и едва димяха. Вейлин стана, за да сложи още. Полутъмната стая внезапно му се стори по-плашеща от сумрака в гората.

— Няма повече дърва, братко.

Обърна се и видя Кейнис, седеше на леглото си. Още беше облечен и влажните му дрехи проблясваха на оскъдната светлина на луната, която влизаше през прозорците. Лицето му бе скрито в сенки.

— Кога се прибра? — попита Вейлин и разтърка ръце, за да си върне чувствителността. Не знаеше, че може да му е толкова студено.

— Преди доста време. — Гласът на Кейнис звучеше кухо, лишен от всякаква емоция.

— Чу ли за Микел? — Вейлин започна да се разхожда, за да се сгрее.

— Да — отвърна Кейнис. — Норта каза, че било вълк. Дентос твърди, че било мечка.

Вейлин се намръщи: долавяше насмешка в гласа на Кейнис. После сви рамене. Всеки реагираше различно. Дженис, най-добрият приятел на Микел, започна да се смее, като му казаха, и не можеше да спре, та се наложи Баркус да му зашие една плесница.

— Мечка — каза Вейлин.

— Щом казваш. — Кейнис не помръдна, но сякаш наклони въпросително глава. — Дентос твърди, че ти си го намерил. Сигурно е било гадно.

Кръвта на Микел беше гъста и се процеждаше през чувала, и цапаше ръцете му…

— Мислех, че вече ще си тук, когато се върнах. — Вейлин се уви по-плътно с одеялото. — Обзаложих се с Баркус на един следобед в градината, че ще изпревариш всички.

— О, щях да успея. Но бях възпрепятстван. В гората се натъкнах на загадка. Може би ще ми помогнеш да я разреша. Какво ще кажеш за мъртъв човек, прострелян в гърлото? Със стрела без оперение.

Треперенето на Вейлин стана почти неконтролируемо. Тресеше се така, че одеялото се свлече на пода.

— Ами… горите са пълни с разбойници — заекна той.

— Вярно. Толкова пълни, че открих още двама. Но не бяха убити със стрели. Може да ги е изяла мечка, като Микел. Може би дори същата мечка.

— М-може. — „Какво става?“ Вейлин протегна ръка и се вгледа в треперещите си пръсти. „Това не е студ. Нещо друго е…“ Внезапно изпита почти неустоим импулс да разкаже всичко на Кейнис. Да свали товара от плещите си и да потърси утеха. Все пак Кейнис му беше приятел. Най-добрият! На кого другиго да каже? Щом го дебнеха убийци, щеше да има нужда от приятел, който да му пази гърба. Двамата можеха да ги отблъснат заедно…

„Не се предоверявай на никого… Това е тайна, от която може да зависи животът ти.“ Думите на Солис спряха езика му и заздравиха решителността му. Вярно, Кейнис му беше приятел, но не можеше да му каже истината. Беше твърде голяма и твърде важна, за да бъде прошепната между момчета.

Откри, че решителността му надделява и треперенето преминава. Всъщност не беше чак толкова студено. Страхът и ужасът от нощта в гората бяха оставили в ума му отпечатък, който можеше да не избледнее никога, но той щеше да се изправи срещу него и да го пребори. Нямаше избор.

Вейлин вдигна одеялото от пода и се върна на леглото.

— Урлиш е наистина опасно място. По-добре се съблечи, братко. Инструктор Солис ще те набие, ако се простудиш и не можеш да тренираш утре.

Кейнис продължи да седи неподвижно. От устните му се откъсна тиха въздишка. След малко се надигна, съблече се и подреди дрехите си с обичайната прилежност, прибра внимателно оръжията и се мушна в леглото.

Вейлин се отпусна и се замоли сънят да се върне, въпреки че беше гаден. Копнееше нощта да свърши и да усети топлината на зората, която да изпепели кръвта и страха, които тежаха на душата му. „Това ли е животът на воините? Живот, прекаран в треперене в сенките?“

Гласът на Кейнис беше едва доловим шепот, но Вейлин го чу ясно.

— Радвам се, че си жив, братко. Радвам се, че си се измъкнал от гората.

„Другарство. То също е част от войнишкия живот. Споделяш го с тези, които биха умрели за теб.“

Това не премахна страха и тежката топка в стомаха му, но поне оглади ръбовете на скръбта.

— И аз се радвам, че успя, Кейнис — прошепна той. — Съжалявам, че не мога да помогна със загадката ти. По-добре говори с инструктор Солис.

Така и не разбра дали Кейнис му отвърна със смях, или с въздишка. След много години щеше да се замисли колко болка би спестил на себе си и другите, ако беше чул по-ясно кое от двете е. Но в този момент го прие за въздишка, а последвалите думи за обявяване на очевиден факт.

— О, мисля, че в бъдещето ни ще има още множество загадки.

 

 

Натрупаха кладата на тренировъчния плац — отсякоха дървета от гората и ги подредиха според наставленията на инструктор Солис. Бяха отменили тренировките за деня, но влаченето на трупи до каруцата беше достатъчно тежко. Въпреки това Вейлин устоя на изкушението да се оплаква. Микел заслужаваше поне това. Инструктор Хутрил се върна в ранния следобед, водеше кон с плътно загърнат товар на седлото. Момчетата спряха работа и се вгледаха в увитото в плат тяло.

„Това ще се случи отново. Микел е просто първият. Кой ще е следващ? Дентос? Кейнис? Аз?“

— Трябваше да го питаме — обади се Норта, след като Хутрил мина през портата.

— Какво да го питаме? — каза Дентос.

— Дали е било вълк, или меч… — И отскочи, като едва успя да се дръпне от дървото, с което го замери Баркус.

Учителите положиха тялото на кладата, а момчетата се строиха в ранната вечер, над четиристотин, подредени по отряди. Солис и Хутрил отстъпиха и аспектът пристъпи напред, стиснал запалена факла в кокалестата си осеяна с белези ръка. Застана до кладата и огледа събраните ученици. Лицето му беше безизразно както винаги.

— Събрали сме се да почетем края на съсъда, който приютяваше падналия ни брат по време на живота му. — Аспектът отново демонстрира невероятната способност да говори спокойно и сдържано, но да го чуват всички.

— Тук сме да благодарим за проявите на добрина и кураж и да простим моментите на слабост. Той беше наш брат и падна, служейки на Ордена. Чест, която очаква всички ни. Сега той е с Покойните. Духът му ще се присъедини към тях и ще напътства нашата служба на Вярата. Мислете за него, изкажете вашата благодарност и прошка и го помнете, сега и завинаги.

Сниши факлата и я допря до ябълковите разпалки, които бяха наредени между дънерите. Огънят се разгоря и се извисиха пламъци и пушек. Сладникавото ябълково ухание се изгуби сред миризмата на горяща плът.

Вейлин гледаше пламъците и се опитваше да си спомни за проявите на добрина и кураж от страна на Микел, призоваваше образ на благородство и състрадание, който да отнесе със себе си. Вместо това зацикли на спомена как Микел и Баркус бяха сложили пипер в една от торбите със зоб. Инструктор Ренсиал я беше вързал на един новозакупен жребец и едва не беше ритнат смъртоносно насред дъжд от конски сополи. Дали това бе проява на кураж? Наказанието беше сурово, но Микел и Баркус се кълняха, че си е струвало, а скоро обърканото съзнание на Ренсиал бе оставило инцидента да потъне сред мъгливите му спомени.

Вейлин гледаше как пламъците се издигат и поглъщат обезобразената плът и кости, които доскоро бяха негов приятел. „Съжалявам, Микел. Съжалявам, че умря заради мен. Съжалявам, че не можах да те спася. Ако мога, един ден ще открия кой е пратил тези мъже в гората и ще го накарам да плати с живота си. Благодаря ти.“

Огледа се и видя, че повечето от другите са се разотишли, вероятно на вечеря, но всички от неговата група още бяха тук. Дори Норта, въпреки че той изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото тъжен. Дженис плачеше беззвучно, сълзите се стичаха по лицето му.

Кейнис сложи ръка на рамото на Вейлин.

— Трябва да ядем. Брат ни вече го няма.

Вейлин кимна.

— Мислех за онази история в конюшните. Сещаш ли се? С торбата със зоб.

Кейнис се усмихна.

— Помня. Завиждах им, че аз не съм се сетил. — Тръгнаха към столовата, като Баркус дърпаше все още плачещия Дженис. Останалите си разправяха истории за Микел, а огънят поглъщаше тялото зад тях.

На сутринта откриха, че остатъците са разчистени и по тревата е останал само кръг от черни сажди. През месеците, които последваха, дори и той щеше да избледнее.