Антъни Райън
Кръвна песен (32)

2.

Включването на ренфаелските рицарски турнири в Летния панаир беше сравнително скорошно нововъведение, но бързо бе спечелило популярност сред хората. Тълпата зарева одобрително на някакъв особено зрелищен сблъсък, докато Вейлин си пробиваше път към кралската шатра с качулка, спусната над лицето, за да му спести неудобството от разпознаването. На терена един рицар излетя от седлото сред дъжд от трески, а противникът му хвърли строшеното си копие на тълпата.

— Ето един високомерен копелдак, който няма да стане отново! — отбеляза някакъв червендалест мъж и това накара Вейлин да се зачуди дали хората харесват зрелището на битката, или шанса да видят осакатяването на богаташите.

Стражите на входа на шатрата го удостоиха с по-дълбок поклон, отколкото изискваше рангът му, и хвърлиха само бегъл поглед на кралското пълномощно, което им показа. Почти без забавяне отметнаха платнището и го поканиха да влезе. Беше се върнал от Севера само преди два дни, но легендата за уж голямата му победа над лонаките вече бе плъзнала нашир и надлъж.

След като му взеха оръжията, го отведоха до кралската ложа, където той не се изненада да завари принцеса Лирна, сама.

— Братко — поздрави го тя с усмивка и му протегна ръка да я целуне. Той се смути за миг, защото принцесата не бе правила такова нещо досега; това беше знак за благоволение, с какъвто хората се удостояваха рядко, и се правеше пред събралото се население на столицата. Въпреки това Вейлин падна на едно коляно и притисна устни към кокалчетата на пръстите й. Плътта й беше по-топла, отколкото очакваше, и той се ядоса на себе си, че усещането му хареса.

— Ваше височество — каза той, като се изправи; опитваше се да говори спокойно, но не му се получи съвсем. — Бях призован да се явя пред баща ви…

Тя махна с ръка.

— Ще дойде. Изглежда, е забутал някъде любимия си плащ. Напоследък не излиза без него. — Посочи мястото до себе си. — Ще седнеш ли?

Той седна и насочи вниманието си към рицарския турнир. Две групи се събираха в двата края на полето, по около трийсет души във всяка. Едната развяваше карирано червено-бяло знаме с орел, а другата — знаме с червена лисица на зелен фон.

— Мелето е кулминацията на ренфаелския турнир — обясни принцесата. — Червената лисица е знамето на барон Хюлин Бандерс, това е онзи с ръждясалата броня, някога главен поддръжник на васален лорд Терос. Орелът принадлежи на лорд Дарнел, наследника на васалния лорд. Явно мелето ще уреди отдавнашна вражда между двамата. — Тя взе бял копринен шал от близката масичка. — Помолиха ме да дам това на простака, когото сметна за по-свиреп от останалите. Явно гледката на едри мъже в метални костюми, които се пребиват до безсъзнание, би трябвало да разтупти женското ми сърце.

— Рядко погрешна идея, ваше височество.

Тя се обърна към него и се ухили.

— Каквато едва ли би минала на теб, братко.

— Надявам се, че не. — Той загледа как двете групи се строиха, размениха си поздрави, а после се устремиха една срещу друга в пълен галоп, размахали мечове и боздугани. Срещнаха се с такъв трясък на метал и конска плът, че и Вейлин, и принцесата трепнаха. Последвалата битка представляваше хаос от падащи рицари и звън на оръжия. Вейлин знаеше, че се предполага рицарите да удрят само с плоското на остриетата, но повечето като че ли пренебрегваха това правило и той видя поне три облечени в стомана фигури да лежат неподвижно сред мелето.

— Значи това е битка — отбеляза Лирна.

— Нещо такова.

— Е, какво мислиш за него? За наследника на васалния лорд.

Вейлин видя как лорд Дарнел стовари дръжката на меча си върху шлема на един противник и онзи се свлече на разровената земя с кръв, бликаща изпод наличника.

— Бие се добре, ваше височество.

— Макар и не толкова добре като теб, сигурна съм. И не притежава нищо от твоята прозорливост или почтеност. Жените ще лягат с него заради влиянието и богатството му, не от любов. Мъжете ще го следват за плата или заради дълг, не от привързаност. — Тя млъкна и на лицето й се изписа леко раздразнение. — А баща ми си мисли, че от него ще излезе чудесен съпруг за мен.

— Сигурен съм, че баща ви иска най-доброто…

— Баща ми иска да раждам деца. Иска дворецът да се изпълни с врещенето на отрочета на Ал Ниерен, до едно носещи кръвта на ренфаелския васален лорд. Последният печат на неговия съюз. След всичко, което съм направила в служба на това кралство, баща ми все още вижда в мен само свиня за разплод.

— Катехизисът на единението е ясен, ваше височество. Никой, нито мъж, нито жена, не може да бъде венчан против волята си.

— Моята воля. — Тя се засмя горчиво. — С всяка отминала година, през която не се омъжвам, волята ми се руши все повече. Ти имаш меча, ножовете и лъка си. Моите единствени оръжия са умът ми, лицето ми и обещанието за власт, което лежи в утробата ми.

Откровеността на този разговор беше смущаваща. Къде беше напрежението, знанието за споделена вина? „Не забравяй — предупреди се той. — Не забравяй каква е тя. Какво направихме.“ Забеляза как очите й следят лорд Дарнел в мелето, измерващи, преценяващи, видя как тя едва скрива отвратената усмивка, напираща на устните й.

— Ваше височество — каза той. — Съмнявам се, че сте уредили тази среща, за да искате мнението ми за човек, за когото нямате намерение да се омъжвате. Може би имате нова теория за мен?

— Ако имаш предвид Клането на аспектите, боя се, че мнението ми си остава непроменено. Макар че открих нов фактор. Кажи, чувал ли си за Седмия орден?

Тя наблюдаваше зорко лицето му и Вейлин знаеше, че ще усети, ако излъже.

— Това е приказка. — Той сви рамене. — Или по-скоро легенда. Някога имало орден на Вярата, посветен на изучаването на Мрачното.

— Значи не вярваш в него?

— Оставям историята на брат Кейнис.

— Мрачното. — Принцесата произнесе думата предпазливо. — Интригуваща тема. Всичко това са суеверия, разбира се, но се появяват с ужасно постоянство в историческите документи. Ходих във Великата библиотека и поисках всички книги по темата, с които разполагат. Това предизвика известен смут, защото се оказа, че повечето от старите томове са били откраднати.

Вейлин се сети как брат Харлик хвърляше книги в огъня в разрушения град.

— И каква е връзката между тази легенда и Клането на аспектите?

— За това злополучно събитие се носят много истории. Заех се да събера всички, които мога — дискретно, разбира се. Историите са предимно безсмислици, преувеличения, които растат с всеки преразказ, особено що се отнася до теб, братко. Знаеш ли, че си ликвидирал с една ръка десет убийци, всичките въоръжени с магически остриета, които пият кръвта на падналите?

— Не бих казал, че си го спомням, ваше височество.

— И аз се съмнявах. Тези приказки може да са пълни глупости, но споделят една обща черта: всяка от тях е обагрена с елемент на Мрачното, а по-шантавите включват споменавания на Седмия орден.

Въпреки цялата си предпазливост той не можеше да отрече остротата на ума й. Това, което по-рано бе смятал за обикновено лукавство, беше само частица от един значителен интелект. Много пъти през последните три години се бе чудил за смисъла на признанието на Харлик в разрушения град, опитваше се да събере в едно различните късчета информация. Но нищо не се получи: привидното предателство на аспектите към Правоверните, силата на Едноокия, познатият глас на онова, което живееше зад очите на Хентес Мустор. Колкото и да се опитваше, не съзираше връзка. Непрестанно имаше чувството, че нещо се спотайва извън обсега му, някакво дълбоко разкритие, до което дори кръвната песен не можеше да стигне. „Но дали принцесата може? И ако може, дали бих могъл да й доверя това знание?“ Идеята да й се довери бе абсурдна, разбира се. Но дори ненадеждните могат да са полезни.

— Кажете, ваше височество — рече той. — Защо един човек, посветен на учението, ще прочете една книга и веднага след това ще я хвърли в огъня?

Тя се намръщи озадачено.

— Това има ли връзка?

— Щях ли да ви питам, ако нямаше?

— Не. Съмнявам се, че би ме питал нещо, ако не се налага.

На полето броят на рицарите, които продължаваха да се бият, се бе стопил до около дузина. Сега лорд Дарнел си разменяше удари с барон Бандерс; сковаността на ръждясалата броня на барона явно не бе голяма пречка за яростта му.

— Ако такъв човек е наистина посветен на учението — продължи принцесата, като че ли изобщо не бе изричала предишния си коментар, — за него изгарянето на книга би изглеждало ужасно престъпление. И преди са били горени книги; известна е историята за крал Лакрил Лудия, който веднъж направил клада от всички книги във Варинсхолд и обявил всеки поданик, който може да чете, за нелоялен и заслужаващ екзекуция. За щастие Шестият орден го свалил от власт скоро след това. Както и да е, в лудостта на Лакрил е имало известна мъдрост. Ценността на една книга се крие в знанието, което съдържа, а знанието винаги е опасно.

— Значи изгарянето на книгата премахва опасността от това знание.

— Може би. Казваш, че този човек бил начетен. Колко начетен?

Вейлин се поколеба, обзет от нежелание да сподели името.

— Някога е бил учен във Великата библиотека.

— Значи извънредно начетен. — Тя присви устни. — Знаеш ли, че аз никога не чета книга два пъти? Не ми е нужно. Помня идеално всяка дума.

Тонът й беше толкова небрежен, че Вейлин разбра, че това не е проста хвалба.

— Значи един човек със същата способност няма да има нужда да пази някоя книга, опасна книга. След като я е прочел, той вече притежава знанието.

Тя кимна.

— Може би този човек се е опитвал да съхрани това знание, не да го унищожи.

„Значи такава е била мисията на Харлик. Откраднал е книгите за Мрачното от Великата библиотека. Унищожил ги е, за да скрие знанието в тях, като първо ги е прочел, за да го съхрани и защити. Но защо?“

— Няма да ми кажеш, нали? — попита принцесата. — Кой е бил той. Къде си го намерил.

— Това е само една любопитна случка, на която станах свидетел…

— Знам, че уважението ми към теб не е взаимно, братко. Знам, че нямаш високо мнение за мен. Но моето мнение за теб винаги се е основавало на факта, че не ме лъжеш. Твоята истина може да е сурова, но винаги е истина. А сега ми кажи истината, моля те.

Той срещна очите й и остана поразен, като видя в тях да блестят сълзи. „Дали са истински? Възможно ли е?“

— Не знам дали мога да ви вярвам — каза й простичко. — Някога ние двамата направихме нещо ужасно…

— Не знаех! — прошепна тя яростно. Приведе се към него, а тонът й бе настойчив. — Линден дойде при мен със своята шантава идея за експедиция в Мартиш. Баща ми ми нареди да благословя начинанието му. Не съм давала на Линден никакви обещания, обичах го, но както сестра обича брат си. Само че той ме обичаше по-силно от всякаква сестра и чу в думите ми онова, което искаше да чуе. Кълна ти се, че не знаех истинските замисли на баща си. В края на краищата ти също заминаваше с него, а знаех, че не си способен на убийство. — Сълзите потекоха от очите й, оставяйки дири по съвършения овал на лицето й. — Аз направих собствени проучвания, Вейлин. Знам, че не си го убил, знам, че си му спестил ужасен край. Казвам ти тези истини, защото сега трябва да ми повярваш. Трябва да се вслушаш в думите ми. Трябва да откажеш да направиш онова, което ще поиска баща ми от теб днес.

— Какво ще поиска?

— Принцеса Лирна Ал Ниерен! — разнесе се силен глас. Властен глас. Кралски глас. Вейлин не беше виждал Янус повече от година и откри, че се е състарил още повече, бръчките по лицето му са станали по-дълбоки, повече сиво прошарва медната му грива, а прегърбването на раменете му е по-забележимо. Но въпреки това бе запазил кралския си глас. Двамата станаха и се поклониха, внезапно осъзнали тишината, легнала върху тълпата.

— Дъщеря на кралската линия на Ал Ниерен — продължи кралят. — Принцеса на Обединеното кралство и втора наследница на трона. — Една тънка, покрита със старчески петна ръка се подаде изпод хермелиновата му роба и посочи към полето под тях. — Забравяш задълженията си.

Вейлин се обърна и видя лорд Дарнел, паднал на едно коляно пред кралската шатра. Зад него победените участници в мелето се отдалечаваха със залитане или пък ги изнасяха от терена, сред тях и барон Бандерс в ръждясалата му броня. Въпреки раболепието в поклона на лорд Дарнел главата му не бе сведена и той държеше шлема си под мишница. Очите му бяха приковани във Вейлин и блестяха с обезпокоителна ярост.

Лирна бързо изтри сълзите от лицето си и се поклони пак.

— Простете, татко — каза с насилено лекомислен тон. — Толкова отдавна не съм разговаряла с лорд Вейлин…

— Лорд Вейлин не може да обсебва вниманието ти тук, милейди.

По лицето й пробяга гняв, но тя го овладя бързо и се насили да се усмихне.

— Разбира се. — Обърна се, протегна копринения шал и даде знак на лорд Дарнел да се приближи. — Бихте се добре, милорд.

Лорд Дарнел се поклони със скована официалност и посегна да вземе шала с металната си ръкавица. Трепна видимо, когато принцесата дръпна ръката си преди да е успял да я целуне. Отстъпи назад и пак впери яростния си поглед във Вейлин.

— Лорд Вейлин — каза той с треперещ от гняв глас, — доколкото разбирам, на братята от Шестия орден е забранено да приемат предизвикателства.

— Правилно, милорд.

— Много жалко. — Рицарят се поклони още веднъж на Лирна и на краля и си тръгна, без да хвърли поглед назад.

— Изглежда, си спечели неприязънта на лъскавото момче — отбеляза кралят.

Вейлин срещна погледа му и видя в него същата пресметливост, която помнеше от първата им омразна сделка.

— Свикнал съм с хорската неприязън, ваше величество.

— Е, ние пък те харесваме, нали, дъще? — попита кралят Лирна.

Тя кимна с безизразна физиономия и не каза нищо.

— Може би прекалено, струва ми се. Когато Лирна беше малка, се тревожех, че сърцето й ще се окаже прекалено ледено, за да позволи привързаност към някой мъж. А сега откривам, че ми се иска то да замръзне отново.

Вейлин не бе свикнал да го смущават и намери това за трудно поносимо.

— Повикали сте ме, ваше величество?

— Да. — Кралят задържа още миг погледа си върху Лирна. — Да, така е. — Обърна се и махна към входа на шатрата. — Има някой, когото бих искал да видиш. Дъще, моля те остани и се опитай да напомняш на събралото се простолюдие, че ние ги превъзхождаме, та дори това да не личи на пръв поглед.

Гласът на принцесата бе лишен от всякаква емоция, когато отвърна:

— Разбира се, татко.

Вейлин падна на коляно и пое ръката, която тя му протегна, за да лепне още една целувка върху топлата й кожа. „Дори ненадеждните могат да са полезни.“

— Ваше височество — обърна се той към нея, докато ставаше, усещайки остро присъствието на краля. — Не съм сигурен, че сте права.

— Права ли?

Това бе неправилно в много отношения, ужасяващо нарушение на етикета, но той пристъпи напред и я целуна по бузата, като прошепна в ухото й:

— Мрачното не е суеверие. Идете в западния квартал и се поинтересувайте от историята за Едноокия.

 

 

— Опитваш се да ме изпиташ ли, Млади ястребе?

Отдалечаваха се от шатрата, придружени само от двама стражи. Кралят газеше през калта, краят на хермелиновата му роба беше оплескан. Изглеждаше някак си по-дребен, смален от възрастта, главата му едва стигаше до рамото на Вейлин.

— Да ви изпитам ли, ваше величество?

Кралят се извъртя към него.

— Не си играй с мен, момче! — Очите му се впиха във Вейлин. — Недей!

Вейлин срещна открито погледа му. Кралят можеше да е още бухал, но той вече не беше мишка.

— Приятелството ми с принцеса Лирна оскърбява ли ви, ваше величество?

— Вие не сте приятели. Не можеш да я понасяш, и то съвсем основателно. — Кралят наклони глава и присви очи в размисъл. — Тя искаше да ти покаже лъскавото момче, да събуди ревността ти. Нали?

„Кешет — спомни си Вейлин думите й в градината на Ал Хестиан. — Атаката на лъжеца. Скрий една хитрост в друга.“ Лорд Дарнел беше за отвличане на вниманието, нещо, което баща й очакваше. „Трябва да откажеш да направиш онова, което ще поиска баща ми от теб днес.“

Той сви рамене.

— Предполагам.

— Какво й каза? Знам, че не си открадваше целувка.

Вейлин се усмихна смутено със стиснати устни.

— Казах й, че красотата й помръква, заедно с възможностите й.

Кралят изсумтя и продължи да крачи прегърбен през калта.

— Не бива да я дразниш така. Наложително е да не ставате врагове. Заради Кралството, нали разбираш?

— Разбирам, ваше величество.

— Тя няма да се омъжи за него, нали?

— Много се съмнявам.

— Знаех си. — Кралят въздъхна обезсърчено. — Само момчето да не беше такъв идиот. Каква тегоба е да имаш интелигентна дъщеря! Противоестествено е умът да бъде обвит в толкова красота. Опитът ми говори, че наистина красивите жени са надарени или с голям чар, или с огромна проклетия. Майка й, моята скъпа покойна кралица, се славеше с красотата си и притежаваше цялата проклетия, която можеш да си представиш, но за щастие имаше малко мозък.

„Това не е откровеност — заподозря Вейлин. — Просто още една маска. Преструва се на искрен, за да ме впримчи в друг свой замисъл.“

Стигнаха до богато украсена каляска, покрита със сложна дърворезба и блестяща от варак, с перденца от черно кадифе на прозорците. Впрягът от четири сиви коня чакаше. Кралят даде знак на Вейлин да отвори вратата и влезе, пъшкайки от усилието, след което го подкани да го последва. Настани се на меката кожена седалка и почука с костеливия си юмрук по стената зад себе си.

— Към двореца! Не много бързо.

Отвън се чу изплющяване на камшик и каляската потегли рязко, когато четирите сиви коня напрегнаха сили.

— Подариха ми ги — обясни кралят. — Каляската, конете. Лорд Ал Телнар, помниш ли го?

Вейлин си спомни мъжа във фини одежди от Залата на съвета.

— Министърът на строителството.

— Да, подло копеленце е, нали? Искаше от мен да отнема една четвърт от земите на кумбраелския васален лорд като наказание за бунта на брат му. Разбира се, той щедро щеше да поеме бремето на управител, заедно с всички полагащи се ренти. Благодарих му за каляската и отнех една четвърт от собствените му земи, като дадох рентите на васален лорд Мустор. Това би трябвало да му осигури виното и курвите за известно време. И да служи като напомняне за Ал Телнар, че един истински крал не може да бъде купен.

Кралят бръкна под плаща си и извади кожена кесия с големина на ябълка.

— Дръж. — Подхвърли я на Вейлин. — Знаеш ли какво е това?

Вейлин развърза кесията и откри в нея голям синкав камък със сиви жилки.

— Син камък. И то голям.

— Да, най-големият, намиран някога. Изкопан е в рудниците на Северните предели преди повече от седемдесет години, когато дядо ми, двайсетият лорд на Азраел, построил кулата и основал първата колония. Знаеш ли колко струва?

Вейлин хвърли пак поглед към камъка. Светлината на лампата играеше по гладката му повърхност.

— Страшно много пари, ваше величество. — Завърза кесията и я подаде на краля.

Старецът не извади ръце изпод плаща си.

— Задръж го. Кралски дар за най-ценния ми меч.

— Не ми трябват богатства, ваше величество. — „Аз също не мога да бъда купен.“

— Дори брат от Шестия орден може един ден да открие, че му трябват богатства. Моля те, мисли за него като за талисман.

Вейлин окачи кесията на колана си.

— Синият камък — продължи кралят — е най-ценният минерал на света, високо тачен от всички народи — алпиранци, воларианци, търговците-крале от Далечния запад. Цената му е по-висока цена от тази на среброто, златото и диамантите и по-голямата част от него се намира в Северните предели. Кралството има и други богатства, разбира се: кумбраелско вино, азраелска стомана и прочие, но именно със син камък построих флотата си и създадох Кралската гвардия, двата стълба, които крепят единството на нашето Кралство. А Върховен лорд Ал Мирна ми казва, че находището започва да се изчерпва. До двайсет години там ще остане толкова малко син камък, че не може да покрие заплатата на копачите, които го добиват. И какво ще правим тогава, Млади ястребе?

Вейлин сви рамене, не беше добре запознат с търговските въпроси.

— Както казахте, ваше величество, Кралството има и други богатства.

— Но не достатъчно, не и без да наложим такива данъци на благородниците и простолюдието, че да им се прииска да видят мен и децата ми обесени на стените на двореца. Виждал си колко неспокойна може да бъде тази страна, дори и с Кралската гвардия да я държи единна, а представи си колко кръв ще се пролее, когато нея я няма. Не, имаме нужда от нещо повече, от подправки и коприна.

— Подправки и коприна ли, ваше величество?

— Главният търговски път на подправките и коприната минава през Еринейско море. Подправки от южните провинции на Алпиранската империя и коприна от Далечния запад се събират в алпиранските пристанища по северното крайбрежие на Империята. Всеки кораб, който пристава там, трябва да плати на императора за привилегията с дял от стойността на товара си. Алпиранските търговци са забогатели от тази търговия, някои са станали дори по-богати от западните търговци-крале, и всички те плащат дан на императора.

Безпокойството на Вейлин се усили. „Не може да си мисли за това.“

— Искате да подмамите тази търговия към нашите пристанища ли? — осмели се да предположи.

Старецът поклати глава.

— Нашите пристанища са само няколко и освен това са прекалено малки. Твърде много бури връхлитат бреговете ни и сме твърде далеч на север, за да привлечем толкова търговия. Ако го искаме, трябва да си го вземем.

— Ваше величество, не съм добре запознат с историята, но не мога да си спомня случай нашето Кралство или някоя от васалиите да е била застрашена от алпиранско нашествие или дори разбойнически набег. Между нашите народи не се е проливала кръв. В Катехизисите се казва, че войната е оправдана само ако трябва да се защити земята, животът или Вярата ни.

— Алпиранците са богопоклонници, нали? Цяла империя, която отрича Вярата.

— Вярата може да бъде само драговолно приета, не и наложена насила, особено пък върху една империя.

— Но те кроят планове да въведат боговете си тук, да подкопаят нашата Вяра. Техните шпиони са навсякъде, замаскирани като търговци, шепнат отричащи думи, оскверняват нашата младеж с Мрачни ритуали. И през цялото време армията им расте, а императорът им строи все повече кораби.

— В това има ли нещо вярно?

Кралят се усмихна лекичко, бухалските му очи блестяха.

— Ще има.

— Очаквате цялото Кралство да повярва на тази нелепост?

— Хората винаги вярват в онова, в което искат, независимо дали е истина, или не. Спомни си Клането на аспектите, всички онези Отричащи и заподозрени за Отричащи, които бяха изтребени в бунтовете само въз основа на слухове. Дай на хората подходящата лъжа и те ще й повярват.

Вейлин изгледа мълчаливо краля — каляската трополеше по калдъръмените улици на северния квартал — и осъзнаването бе смразяващо. „Тук няма никаква измама, той наистина смята да го направи.“

— Какво искате от мен, ваше величество? Защо споделяте това с мен?

Кралят разпери костеливите си ръце.

— Имам нужда от меча ти, разбира се. Трудно бих могъл да тръгна на война без най-прочутия воин в Кралството, нали? Какво ще си помисли простолюдието, ако откажеш да понесеш меча на Вярата срещу Империята на Отричащите?

— Очаквате да започна война срещу народ, с който нашето кралство няма вражда, въз основа на лъжи?

— И още как.

— И защо да го правя?

— Верността е твоята сила.

Лицето на Линден Ал Хестиан, придобиващо мраморна белота, докато кръвта изтича от среза на шията му…

— Верността е още една лъжа, която използвате, за да въвлечете непредпазливите в кроежите си.

Кралят се намръщи. Отначало изглеждаше ядосан, после се изсмя.

— Ама разбира се. А ти за какво мислиш, че служи кралският сан? — Веселието му бързо угасна. — Забравяш за сделката, която сключихме. Аз заповядвам, а ти изпълняваш. Помниш ли?

— Вече наруших тази сделка, ваше величество. В Мартиш не направих каквото ми заповядахте.

— И все пак Линден Ал Хестиан още си е в Отвъдното, погубен от твоя нож.

— Той страдаше. Исках да сложа край на мъките му.

— Да, много удобно. — Кралят махна раздразнено с ръка, явно отегчен от темата. — Няма значение, ти сключи сделка. Ти си мой, Млади ястребе. Тази твоя връзка с Ордена е само въображаема, знаеш го не по-зле от мен. Аз заповядвам, ти изпълняваш.

— Не и с Алпиранската империя. Не и без по-добра причина от изчерпването на синия камък.

— Отказваш ли ми?

— Да. Екзекутирайте ме, ако трябва. Няма да изнасям речи в своя защита. Но до гуша ми дойде от кроежите ви.

— Да те екзекутирам ли? — Янус се изсмя пак, още по-силно. — Колко благородно, особено след като напълно съзнаваш, че не мога да направя подобно нещо, без да предизвикам бунт сред простолюдието и война с Вярата. Пък и мисля, че дъщеря ми ме мрази достатъчно и без това.

Изведнъж кралят дръпна настрани кадифеното перденце, закриващо прозореца, и лицето му грейна.

— А, пекарната на вдовицата Норна. — Почука пак по стената и изрече високо с кралския си глас: — СПРИ!

Слезе от каляската, като отказа с махване на ръка помощта на двамата войници от конната гвардия, които ги ескортираха. Ухили се на Вейлин почти като пораснало дете.

— Ела с мен, Млади ястребе. Най-хубавите пасти в града, а може би и в цялата васалия. Угоди на прищявката на един старец.

Пекарната на вдовицата Норна беше топла и изпълнена с миризмата на прясно изпечен хляб. Щом видя краля, тя бързо излезе иззад тезгяха — висока пълна жена със зачервени от горещината бузи и поръсена с брашно коса.

— Ваше величество! Сир! Отново ощастливявате скромното ми заведение! — избъбри тя, като се кланяше непохватно, и разблъска смаяните клиенти. — Мърдайте! Направете път на краля!

— Милейди. — Той взе ръката й и я целуна, при което червенината на бузите й се усили. — Човек не може да пропусне възможността да се наслади на пастите ви. Освен това лорд Вейлин е любопитен. На него рядко му се удава случай да вкуси сладкиши, нали, братко?

Вейлин видя как очите й зашариха по лицето му, как клиентите й, вече паднали на колене, му хвърлят потайни погледи, и почти ги намрази за ласкателството.

— Познанията ми за сладкишите са наистина оскъдни, ваше величество — отвърна той, като се надяваше раздразнението му да не е проличало в гласа му.

— Да ви се намира някоя задна стаичка, където можем да се насладим на вашите изделия? — попита кралят вдовицата. — Няма да ми е приятно да разстройвам още повече бизнеса ви.

— Ама разбира се, ваше величество. Разбира се.

Тя ги поведе към дъното на пекарната и влязоха в нещо като склад. Покрай стените се редяха лавици, отрупани с буркани и чували брашно. Стаята бе обзаведена с маса и столове. На масата седеше пищна млада жена в кичозна рокля от евтин плат, косата й бе къносана, устните й — начервени, а разтворената й блуза разкриваше щедро деколте. При влизането на краля жената стана и направи безупречен реверанс.

— Ваше величество. — Говореше дрезгаво и малко завалено. Като човек от улицата.

— Здравей, Дерла — поздрави я кралят, после се обърна към пекарката. — Мисля, че ще взема от ябълковите бисквити, госпожо Норна. И чай, ако ви е удобно.

Вдовицата се поклони и се оттегли, като затвори плътно вратата. Кралят се отпусна в един стол и махна на пищната жена да седне.

— Дерла, това е лорд Вейлин Ал Сорна, прочут брат от Шестия орден и Меч на кралството. Вейлин, това е Дерла, неизвестна никому курва и високо ценена шпионка на моя служба.

Жената хвърли на Вейлин дълъг преценяващ поглед и върху устните й заигра лека усмивка.

— За мен е чест, милорд.

Вейлин също й кимна.

— Милейди.

Усмивката й се разшири.

— Едва ли.

— Не си хаби чара по него, Дерла — посъветва я кралят. — Брат Вейлин е истински служител на Вярата.

Тя повдигна изрисуваната си вежда и се нацупи.

— Жалко. Най-добрата си търговия въртя с хора от Ордените. Особено от Третия, тези книжовници са похотлива паплач.

— Прелестна е, нали? — попита кралят. — Жена с остър ум, но без никакви морални скрупули. И понякога със свиреп нрав. Колко точно пъти намушка онзи търговец, Дерла, че забравих?

Вейлин се взря внимателно в лицето на Дерла, но не видя в безизразността й нищо изкуствено.

— Около петдесет, ваше величество. — Тя намигна на Вейлин. — Искаше да ме пребие до смърт и да чука трупа ми.

— Да, наистина извратен тип — призна кралят. — Само че богат и освен това популярна фигура в двора. Щом осъзнах колко полезна можеш да бъдеш, трябваше да похарча значителни средства, за да уредя привидното ти самоубийство и освобождаването ти.

— За което винаги ще съм ви благодарна, ваше величество.

— Така и трябва. Виждаш ли, Вейлин, задължение на краля е да издирва талантливите сред своите поданици, за да може да им възложи полезна служба. Имам няколко като Дерла, скрити из четирите васалии, и всички докладват директно на мен. Получават доста злато и удовлетворението да знаят, че техните усилия пазят сигурността на това кралство. — Кралят изведнъж доби уморен вид, опря брадичка на дланта си и потърка очите си. — Докладът ти от миналата седмица — каза той на Дерла, — повтори го на лорд Вейлин.

Тя кимна и заговори с официален, отработен тон.

— На седмия ден от пренсур се намирах в уличката зад кръчмата „Беснеещият лъв“ и наблюдавах една къща, за която знаех, че се посещава от Отричащи от сектата на Асцендентите. Към полунощ в къщата влязоха много хора, включително висок мъж, жена и момиченце на около петнайсет години, които пристигнаха заедно. След като бяха влезли, аз проникнах вътре през улея за въглища в мазето. От мазето можах да чуя еретичните обреди, които се извършваха в стаята горе. След около два часа стигнах до заключението, че срещата е към края си, излязох от мазето и се върнах в уличката, откъдето видях как същите трима си тръгват заедно. Нещо у високия мъж ми се струваше познато, затова реших да ги проследя. Те се отправиха към северния квартал, където влязоха в голяма къща над мелницата при Стражевия завой. Докато мъжът влизаше, светлината на лампите огря лицето му и успях да разпозная в него лорд Кралик Ал Сорна, бивш Военачалник и Първи меч на Кралството.

Изгледа Вейлин с лишен от любопитство поглед, в който нямаше нито страх, нито опасения. Кралят почеса разсеяно сивата четина по брадичката си.

— Не винаги е било така, знаеш ли? — рече той. — С Отричащите. Като бях момче, те живееха сред нас, предпазливо, но ги търпяхме. Първият ми учител по фехтовка беше Търсач, и то добър човек. Ордените ни предупреждаваха за тях, но никога не са призовавали за забрана на техните практики, в края на краищата ние сме земя на изгнаници, прокудени към тези брегове преди столетия от хора, които биха ни убили заради нашата Вяра и нашите богове. Вярата винаги е била господстваща, разбира се, първа в списъка от религии, но редом с нея съществуваха и други, и макар че сред Правоверните имаше много, на които това не им харесваше, повечето хора като че ли не се интересуваха особено. А после дойде Червената ръка.

Ръката на краля посегна към яркочервените белези по шията му и очите му се премрежиха от спомени.

— Наричаха я Червената ръка заради белезите, които оставя, като одраскване от нокти по шията. Появят ли се, пиши се умрял. Представяш ли си, Вейлин, цялата земя опустошена за няколко месеца. Помисли си за всички, които познаваш — мъже, жени или деца, няма значение. Помисли си за всички тях и после си ги представи половината мъртви. Представи си ги умрели от пагубна болест, която ги кара да беснеят, да се мятат и да пищят, докато повръщат собствените си вътрешности. Телата се трупаха на камари, никой не беше в безопасност, страхът се превърна в единствената вяра. Не можеше да е просто още една чума, не и това. Трябваше да е дело на Мрачното. И така, очите ни се насочиха към Отричащите. Те страдаха също като нас, но понеже бяха по-малко на брой, изглеждаше, че страдат по-малко. Тълпи почнаха да кръстосват градовете и полята, издирваха ги и ги убиваха. Някои секти бяха заличени и вярванията им изгубени завинаги, а останалите бяха прокудени. Докато яростта на Червената ръка утихне, останаха само Вярата и кумбраелският бог. Останалите бяха скрити, извършваха преклоненията си на тъмно, вечно уплашени да не бъдат разкрити.

Очите на краля отново се фокусираха и се втренчиха във Вейлин със студена пресметливост.

— Изглежда, баща ти е развил нездравословни интереси, Млади ястребе.

Кръвната песен се върна, силна и остра, по-гръмка, отколкото я бе чувал някога, и с по-ясно послание, отколкото си спомняше. В тази стая се таеше огромна опасност. Опасност от знанието, което притежаваше курвата шпионка. Опасност от кралските замисли. Но най-вече опасността от кръвната песен, която му подсказваше да ги убие и двамата.

— Аз нямам баща — каза той прегракнало.

— Може би. Но имаш сестра. Малко е младичка да бъде окачена в клетка на стените на двореца с изтръгнат език, след като е била изложена на грижите на Четвъртия орден в Черната твърд. Предполагам, и майка й също. Ще ги окачат една до друга да си ломотят безсмислици, дорде не изнемощеят от глад и не дойдат враните да кълват плътта им, докато са още живи. Искаше по-добра причина. Ето ти я.

Тъмни очи, също като неговите, малки ръчички, стискащи зимничетата. „Мама каза, че ще дойдеш да живееш с нас и ще ми бъдеш брат…“

Кръвната песен виеше. Ръцете му потръпваха. „Никога досега не съм убивал жена — помисли си. — Нито пък крал.“ Гледаше как старецът се прозява и търка болнавите си колене и мислеше колко лесно би било да хване крехкия му врат и да го прекърши като суха съчка. Колко приятно би било…

Стисна юмруци, укроти треперенето и се тръшна тежко на стола.

И кръвната песен секна.

— Всъщност — каза кралят и се надигна с мъка — не мисля, че ще остана за сладките. Моля, наслади им се с моите комплименти. — Сложи костеливата си ръка на рамото на Вейлин. „Като нокти на бухал.“ — Предполагам, не е нужно да те уча какво да кажеш, когато аспект Арлин потърси съвета ти.

Вейлин отказа да го погледне, разтревожен, че кръвната песен ще се върне. Само кимна сковано.

— Прекрасно. Дерла, моля те, поостани малко. Сигурен съм, че лорд Вейлин има още въпроси.

— Разбира се, ваше величество. — Тя направи още един съвършен реверанс, докато кралят си тръгваше. Вейлин остана седнал.

— Може ли да седна, милорд? — попита го Дерла.

Той не каза нищо, затова тя се настани срещу него.

— За мен е голямо удоволствие да се запозная с толкова изтъкнат лорд като вас — заяви тя. — Разбира се, имала съм си доста работа с лордове. Негово величество винаги се интересува от навиците им, колкото по-отвратителни, толкова по-добре.

Вейлин не каза нищо.

— Чудя се дали всички истории за вас са верни? — продължи тя. — Сега като ви видях, си мисля, че е възможно. — Изчака той да заговори и се размърда неловко, когато не получи отговор. — Вдовицата доста се бави с тези нейни сладки.

— Сладките няма да дойдат — каза й Вейлин. — И нямам никакви въпроси. Той те остави тук, за да те убия.

Срещна очите й и за първи път видя в тях истинска емоция: страх.

— Вдовицата Норна без съмнение е веща в потайното отърваване от трупове — продължи той. — Предполагам, че през годините той е водил тук немалко нищо неподозираща глупаци. Глупаци като нас двамата.

Очите й се стрелнаха към вратата, а после се върнаха към него. Устата й се присви, преглъщайки предизвикателствата и провокациите. Тя знаеше, че не може да се бори с този човек.

— Аз не съм беззащитна.

— Имаш нож в корсажа и още един отзад на кръста. Предполагам, че иглата в косата ти също е доста остра.

— Служих добре и вярно на крал Янус в продължение на пет години…

— На него не му пука. Знанието, което притежаваш, е твърде опасно.

— Имам пари…

— На мен не ми трябват богатства. — Кесията със синия камък висеше тежко на колана му. — Изобщо.

— Е… — Тя се отдръпна от масата и остави ръцете си да паднат край тялото, надигна полите си, за да покаже разтворените си колене, а върху устните й заигра още една полуусмивка, не по-искрена от първата. — Поне ми окажи любезността да ме чукаш преди това, а не след това.

Смехът замря върху устните му. Той извърна поглед и стисна ръце върху масата.

— От моя страна не те заплашва нищо, но не и от негова. Трябва да напуснеш града, а ако можеш и Кралството. И никога не се връщай.

Тя бавно се надигна и тръгна предпазливо към вратата. Посегна към дръжката, скрила другата си ръка зад гърба, без съмнение стискаше ножа. Завъртя дръжката и спря.

— Баща ви е извадил късмет със син си, милорд.

После изчезна, а вратата се затвори бавно на зле смазаните си панти.

— Аз нямам баща — промълви тихо Вейлин на празната стая.