Метаданни
Данни
- Серия
- Сянката на гарвана (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Blood Song, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Антъни Райън
Заглавие: Кръвна песен
Преводач: Красимир Вълков; Иван Иванов
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-632-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3505
История
- — Добавяне
Трета част
За мен е удоволствие да докладвам за отличния напредък, постигнат от отряда на лорд Ал Хестиан през последните месеци. Много Отричащи платиха полагаемата цена за своята ерес или избягаха от гората, уплашени за живота си. Духът на хората е висок, рядко съм срещал войници, толкова въодушевени от каузата.
Записките на Верниерс
Докато перото ми продължаваше да драска трескаво по пергамента, той се умълча. Около мен лежаха десетте свитъка, които бях запълнил с историята му. Отвън се бе спуснала нощ и единствената светлина идеше от самотен фенер, полюшващ се на гредата над главите ни. Китката ме болеше от часовете писане, а гърбът ми беше схванат от привеждане над бурето, на което бях избрал да положа записките си. Почти не забелязвах.
— Е? — подканих го аз.
Лицето му беше мрачно в мъждивата светлина на фенера, а изражението му — отнесено. Трябваше да заговоря пак, преди да се сепне.
— Жаден съм — каза той и посегна към манерката, която капитанът му бе позволил да напълни от бъчвата с вода. — От пет години не съм изричал повече от няколко думи на ден. Гърлото ме боли.
Оставих перото и облегнах бодящия ме гръб на корпуса.
— Видя ли я пак? — попитах. — Принцесата.
— Не. Предполагам, че съм бил безполезен за нея, след като отказах да участвам в плана й. — Надигна манерката към устата си и отпи жадно. — Но с годините славата й растеше, легендата за красотата и добротата й се носеше нашир и надлъж. Често я виждали в бедните квартали на града и в цялото Кралство, да раздава милостиня на нуждаещите се, да дарява средства за нови училища и лечебници на Петия орден. Много благородници я ухажвали, но тя отказвала на всички. Говореше се, че кралят й бил ядосан, задето не си взима подходящо могъщ съпруг, но тя се противопоставяла на волята му, макар че това й причинявало голяма болка.
— Мислиш, че все още чака теб? — Трагедията в това разчувства писателската ми душа. — Че лекува разбитото си сърце с благодеяния, знаейки, че само така ще спечели одобрението ти? Макар че няма представа дали не си умрял през последните пет години?
Погледът, с който ме дари, бе изпълнен с весело неверие. След миг се засмя. Имаше дълбок звучен смях. Смях едновременно силен и, в този случай, много продължителен.
— Един ден, милорд — каза той, когато веселието му премина, — ако твоите богове те прокълнат, може да срещнеш принцеса Лирна. В такъв случай, вслушай се в съвета ми и бягай в обратната посока колкото ти държат краката. Струва ми се, че ще й е много лесно да смачка сърцето ти.
Подхвърли ми манерката. Отпих бързо с надеждата да прикрия гнева си. Всичко, което ми бе казал той за принцесата, говореше за жена с голяма интелигентност и чувство за дълг, жена, която иска да почете желанията на баща си и да служи на своя народ. Подозирах, че бих открил много неща за обсъждане с такава жена.
— Тя не се е омъжила, защото един съпруг би бил като окови за нея — каза Вейлин Ал Сорна. — Върши добрини, за да си спечели благоразположението на обикновените хора. Покорявайки сърцата им, тя се сдобива с власт. А ако тя самата има сърце, то властта го кара да трепти, а не страстта.
Взех мълчаливо решение да проведа собствени изследвания върху живота на принцеса Лирна. Колкото повече ми разказваше този северняк, толкова повече се усилваше импулсът да предприема пътуване до родната му земя. Макар да подозирах, че той не оценява постиженията на изкуството и науката в описваната от него култура, жадувах за нея. Исках да прочета книгите във Великата библиотека и да видя фреските на майстор Бенрил Лениал за Червената ръка. Исках да зърна древните камъни на Кръга, където той бе пролял кръвта на трима мъже. Ние смятаме хората от Обединеното кралство за малко повече от невежи диваци и честно казано, повечето им воини бяха именно такива. Но сега виждах, че в историята им има нещо повече от обикновено варварство и жажда за война. За няколко кратки часа бях узнал за тяхното кралство повече, отколкото през всичките си години проучвания за моята история на войната. Той беше разпалил нещо у мен, желание да напиша друга история, по-голяма и по-богата от всичките ми предишни творби. История на неговото кралство.
— Кралят спази ли обещанието си? — попитах. — Въздаде ли правосъдие и спаси ли жената в Черната твърд?
— Мъжете, които назовах, бяха екзекутирани на следващия ден. Жената и синът й бяха пратени в Северните предели до края на седмицата. — Той замълча, лицето му бе изпълнено със скръб. — Отидох да я видя преди да замине, Ерлин уреди срещата. Помолих я за прошка. Тя ме заплю и ме нарече убиец.
Взех перото и записах думите му, като си позволих волността да заменя думата „заплю“ с „прокле ме с цялата сила на своите Отричащи богове“. Обичам да вкарвам малко колорит, където мога.
— Ами твоята част от сделката? — продължих. — Направи ли както ти бе заповядал кралят? Уби ли Линден Ал Хестиан?
Той сведе поглед към отпуснатите си на коленете ръце, сви пръсти и вените и сухожилията изпъкнаха ясно сред белезите. „Ръце на убиец“, помислих си; знаех, че могат да ме удушат за секунди.
— Да — каза той. — Убих го.