Антъни Райън
Кръвна песен (11)

1.

Започнаха да яздят късно, през месец пренсур. Конете им бяха все жребци, на не повече от две години, млади животни за млади ездачи. Разпределението се извърши под надзора на инструктор Ренсиал. Грубото му държане бе поомекнало, макар че продължаваше да мърмори, докато водеше всеки до животното му.

— Да, висок, да — измърмори, докато оглеждаше Баркус. — Трябва сила. — Издърпа младежа до най-едрия кон, висок кафеникав жребец. — Изчеткай го и провери подковите.

Кейнис получи боязлив тъмнокафяв жребец, а Дентос набит и светлосив. Конят на Норта бе изцяло черен с бяло петно на челото.

— Бърз — мърмореше инструктор Ренсиал. — Бърз ездач, бърз кон. — Норта огледа животното мълчаливо: обичайната му реакция, откакто бе излязъл от лечебницата. Постоянните опити да го включат в разговор биваха посрещани със свиване на рамене и пълно безразличие. Младежът се оживяваше единствено на тренировките и демонстрираше нов устрем с меча и алебардата, който им носеше множество синини и охлузвания.

Конят на Вейлин беше здрав и ръждив на цвят, с белези по хълбоците.

— Опитомен — обясни инструктор Ренсиал. — Не отгледан. Див кон от северните земи. Все още е запазил част от духа си. Има нужда от внимание.

Конят оголи зъби, изцвили и изпрати към Вейлин дъжд от слюнка. Младежът не бе яздил, откакто бе напуснал бащиния си дом, и перспективата му се струваше странно обезсърчителна.

— Днес се погрижете за тях. Утре ще яздите. Спечелете доверието им. Те ще ви носят на война и без доверието им ще загинете. — Инструкторът спря да говори и погледът му се отплесна. Това обикновено предвещаваше нов изблик на викове и насилие, затова младежите побързаха да върнат конете в конюшнята и да се заемат с тях.

Започнаха да яздят на следващата сутрин и през следващите четири седмици не правеха почти нищо друго. Норта яздеше от ранно детство и печелеше всяко състезание — преодоляваше с лекота и най-трудните препятствия на инструктор Ренсиал. Единствено Дентос можеше да се мери с него, защото беше природен талант.

— Ходех по надбягвания всеки месец през лятото — обясни той. — Мама напечели, като залагаше на мен. Казваше, че мога да спечеля и с товарен кон.

Кейнис и Вейлин се справяха добре, макар и не отлично, а Баркус се научи бързо, макар да не изпитваше удоволствие.

— Имам чувството, че са блъскали задника ми с хиляда чука — изръмжа той една вечер, докато лягаше по корем в леглото.

Младежите започнаха да се сближават с конете си, дадоха им имена и ги поопознаха. Вейлин нарече своя Плюй, защото животното правеше само това всеки път когато се опиташе да спечели доверието му. Беше постоянно в лошо настроение и склонно към внезапни къчове и блъскания с глава. Опитите да го умилостиви с ябълки и захарни пръчки не можеха да смекчат агресията му. Единственото утешение бе, че Плюй се държеше с останалите още по-лошо. Въпреки особения си характер конят препускаше бързо и никога не се плашеше от мелето, а посягаше да хапе животните на противника.

Уроците по кавалерийски бой, в които се опитваха да се свалят от седлото с пики и мечове, бяха изтощителни. Уменията на Норта и неговата любов към сражения доведоха до множество падания и контузии. Започнаха да изучват и стрелбата с лък от седло: трудно умение, което трябваше да овладеят за Изпитанието по езда, предстоящо следващата година. Вейлин и по принцип изпитваше затруднения с лъка, но уцелването на копа сено от трийсет крачки, докато се извиваше на седлото, си бе почти невъзможно. От друга страна, Норта успя още от първия път и така и не пропусна нито веднъж.

— Можеш ли да ме научиш? — попита Вейлин, ядосан след поредната трагична тренировка. — Обясненията на инструктор Ренсиал не са много разбираеми.

Норта го изгледа безизразно пасивно, както винаги, и каза:

— Защото е плямпащ, ненормалник.

— Наистина е човек с проблеми — съгласи се Вейлин с усмивка. Норта не каза нищо. — Е, ще ми помогнеш ли?

Младежът сви рамене.

— Щом искаш.

Оказа се, че няма някакъв чалъм, а е въпрос на упражнения. Всеки ден след вечеря двамата прекарваха по час в тренировки. Вейлин продължаваше да не уцелва, а Норта го напътстваше.

— Не се надигай толкова от седлото, преди да пуснеш тетивата… Бъди сигурен, че си я издърпал до брадичката си… Стреляй, когато усетиш как копитата се вдигат от земята… Не се цели толкова ниско… — Минаха пет дни, преди Вейлин да уцели сеното, и още три преди да почне да го прави достатъчно често.

— Благодаря, братко — каза той една вечер, докато водеха конете си към конюшнята. — Нямаше да го схвана без твоя помощ.

Норта го погледна неразгадаемо.

— Бях ти задължен, нали?

— Ние сме братя. Дълговете не значат нищо между нас.

— Наистина ли вярваш на всички тези глупости? — В гласа на Норта нямаше злоба, просто неясно любопитство. — Наричаме се братя, но нямаме обща кръв. Ние сме просто момчета, събрани в Ордена насила. Не си ли се чудил какво щеше да стане, ако се бяхме запознали навън? Дали щяхме да бъдем приятели, или врагове? Нали знаеш, че бащите ни бяха врагове?

Вейлин поклати глава; надяваше се, че мълчанието му ще прекрати разговора.

— О, да. Като бях малък, подслушвах срещите в кабинета на баща ми. Той говореше често за твоя, предимно лоши неща. Казваше, че е парвеню с по-малко мозък и от брадва. Казваше, че Сорна трябва да стои заключен и да го пускат само като почне война, и се чудеше защо кралят се допитва за съвет до подобен тъпак.

Бяха спрели с лице един към друг. Очите на Норта блестяха с познатия глад за сражение. Плюй усети напрежението, размята глава и изцвили възбудено.

— Опитваш се да ме провокираш, братко — каза Вейлин и потупа коня си по врата, за да го успокои. — Но забравяш, че нямам баща и думите ти не значат нищо. Защо в последно време показваш радост единствено когато се бием? Защо е този глад? Нима те кара да забравяш? Или успокоява болката ти?

Норта дръпна поводите на коня си и продължи към конюшнята.

— Не успокоява нищо. Но ме кара да забравя, поне за миг.

Вейлин сръчка Плюй в тръс и го подмина.

— Може би едно състезание също ще те накара да забравиш.

И препусна в галоп към главната порта. Естествено, Норта го победи с една дължина, но поне на лицето му се появи усмивка.

 

 

Късно през месец дженисласур, седмица след неотбелязания му петнайсети рожден ден, Вейлин бе извикан в покоите на аспекта.

— Сега пък какво? — зачуди се Дентос. Беше по време на закуска и той ръсеше трохи, докато говореше. Маниерите на маса си оставаха неусвоен урок за него. — Явно те харесва, защото винаги си близо до покоите му.

— Вейлин е любимец на аспекта — включи се Баркус с подигравателно сериозен тон. — Всички го знаят. Помнете ми думите, един ден и той ще стане аспект.

— Разкарайте се и двамата. — Вейлин взе една ябълка и стана от масата. Нямаше представа защо го викат този път. Поредният деликатен въпрос около баща му или нова заплаха за живота му? Изненадваше се, че изтеклото време го бе направило безразличен към такива страхове. Кошмарите бяха позатихнали през последните месеци и той можеше да се обърне към мрачните събития от Изпитанието на прехода с трезва преценка, макар че липсата на страст въобще не разбулваше мистерията.

Успя да изяде почти цялата ябълка, докато стигне до покоите, и скри огризката в наметалото си, преди да почука. Щеше да я даде на коня си по-късно и несъмнено да получи за награда дъжд от слюнка.

— Влез, братко — долетя гласът на аспекта през вратата.

Мъжът стоеше до тясното прозорче, гледащо към реката, и се усмихваше леко на нещо. Почтителното кимане на Вейлин бе прекъснато от другия обитател на стаята, тънко като скелет момче, облечено в парцали. Босите му кални крака се клатеха от стола, на който се бе настанило неудобно.

— Тоя е! — извика Френтис и подскочи при влизането на Вейлин. — Братът, дето ме в-вдъхнови! Дето е син на Военачалника.

— Той е ничий син, момче — поправи го аспектът.

Вейлин изруга наум и затвори вратата. „Даването на ножове на улични хлапета е срамно деяние. Не каквото се очаква от един брат…“

— Познаваш ли това момче, братко? — попита го аспектът.

Вейлин погледна Френтис и видя вълнението му под слоя мръсотия.

— Да, аспект. Помогна ми при скорошното… недоразумение.

— Видя ли? — Френтис се обърна оживено към аспекта. — Казах ти. Казах ти, че ме знае.

— Това момче иска да влезе в Ордена — продължи аспектът. — Ще се застъпиш ли за него?

Вейлин погледна Френтис шашардисано.

— Искаш да влезеш в Ордена?

— Аха! — Френтис почти подскочи от вълнение. — Да вляза. Да стана брат.

— Ти… — Вейлин преглътна думата „луд“ и си пое дълбоко дъх, преди да се обърне към аспекта. — Какво значи да се застъпя за него?

— Това момче няма семейство и няма кой да го остави официално в ръцете на Ордена. Според нашите правила всеки послушник трябва да има застъпник. Родител или при сираците някой известен с добра репутация. Момчето назова теб.

„Застъпник?“ Никой не му беше казвал за това.

— И за мен ли се застъпиха, аспект?

— Разбира се.

„Баща ми е говорил с тях преди да ме доведе тук. Колко ли дни и седмици по-рано го е уредил? Колко по-рано е знаел, без да ми каже?“

— Кажи му, че може да съм брат — подкани го Френтис. — Кажи, че ти помогнах.

Вейлин въздъхна тежко и погледна трескавото отчаяние в очите на момчето.

— Може ли да поговоря насаме с него, аспект?

— Разбира се. Аз ще съм в главната цитадела.

Френтис заговори отново веднага щом аспектът излезе:

— Трябва да им кажеш. Кажи, че мога да стана брат…

— Мислиш, че това е игра ли? — прекъсна го Вейлин, сграбчи парцалите, покриващи мършавото му тяло, и го придърпа към себе си. — Какво мислиш, че те чака тук? Безопасност, храна, подслон? Не знаеш ли какво е това място?

Очите на Френтис се разшириха от страх и гласът му затихна.

— Тук тренират братята.

— Да, тренират ни. Бият ни, карат ни да се сражаваме един срещу друг всеки ден, подлагат ни на изпитания, при които може да загинем. Аз съм на петнайсет и имам повече белези от ветераните от Кралската гвардия. Отначало в групата ни имаше десет момчета, сега сме пет. Какво ме караш? Да се застъпя за смъртта ти ли? — Пусна хлапето и се завъртя към вратата. — Няма да го направя. Върни се в града. Ще оцелееш по-дълго.

— Ако се върна, ще съм мъртъв до довечера — извика Френтис, гласът му бе натежал от страх. Той се отпусна на стола и изхлипа жалостиво. — Няма къде другаде да ида. Ако ме отпратите, съм мъртъв. Хората на Хунсил ще ми видят сметката.

Ръката на Вейлин се спря на дръжката на вратата.

— Хунсил?

— Управлява уличните банди. Джебчиите, курвите и главорезите му плащат данък, пет медника на месец. Аз не можах да платя миналия и хората му ме набиха.

— А ако не платиш и този, ще те убие, така ли?

— Вече е късно. Не става въпрос за пари. Окото му.

— Окото му ли?

— Аха, дясното. Вече го няма.

Вейлин загърби вратата с тежка въздишка.

— Ножовете, които ти дадох.

— Аха. Не можех да чакам да ме обучиш. Тренирах сам. Станах доста добър. Реших да ги пробвам на Хунсил и го причаках пред една кръчма.

— Да го уцелиш в окото е забележително попадение.

Френтис се усмихна криво.

— Целех се в гърлото.

— И той знае, че си ти.

— Знае. Това копеле научава всичко.

— Имам пари, не много, но братята ми ще съберат още. Може да ти намерим работа като юнга на търговски кораб. Там ще е много по-безопасно, отколкото тук.

— Мислех, ама не ща. Не обичам кораби. Прилошава ми, като прекосявам реката със сала. А и съм чувал, че моряците правят разни неща с юнгите…

— Сигурен съм, че няма да те закачат, ако го гарантираме.

— Искам да стана брат. Видях какво направихте с войниците. Ти и другият. Никога не съм виждал подобно нещо. Искам и аз така. Да бъда като теб.

— Защо?

— Защото те прави някой, значим. Знаеш ли, че по таверните още разправят как момчето на Военачалника унизи Черните ястреби. Вече си почти толкова известен колкото стареца си.

— Това ли искаш? Да бъдеш известен?

Френтис се разшава. Очевидно не беше свикнал да го питат за мнението му и изпитваше притеснения от подобна заинтересованост.

— Не знам. Искам да бъда някой, не прост джебчия. Не мога да го правя цял живот.

— Тук най-вероятно ще си докараш бърза смърт.

В този момент Френтис не изглеждаше като дете, а като възрастен човек с богат опит. Вейлин имаше чувството, че той е хлапе в присъствието на старец.

— Винаги е изглеждало така.

„Мога ли да го направя? Да го обрека на това?“ Отговорът дойде след един удар на сърцето. „Поне има избор. Сам е решил да дойде тук. А и на какво ще го обрека, ако го отпратя?“

— Какво знаеш за Вярата? — попита Вейлин.

— Това, дето става, като умреш.

— И какво става?

— Отиваш при Покойните и те, такова, ни помагат.

„Не е баш катехизис, но е относително точно.“

— Вярваш ли?

Френтис сви рамене.

— Май.

Вейлин се наведе и го погледна твърдо в очите.

— Когато аспектът те попита, бъди уверен. Орденът се сражава първо за Вярата и чак после за Кралството. — Изправи се. — Ела да го намерим.

— Ще му кажеш ли да ме вземе?

„Дано душата на майка ми ми прости.“

— Да.

— Супер! — Френтис скочи и хукна към вратата. — Благодаря…

— Никога не ми благодари — каза Вейлин. — Никога.

Френтис го погледна озадачено, после каза:

— Добре. А кога ще ми дадат меч?

 

 

Оставаха три месеца до следващия прием на послушници, затова впрегнаха Френтис на работа. Момчето изпълняваше поръчения, трудеше се в кухнята и овощните градини и чистеше конюшните. Дадоха му легло в тяхното спално в северната кула. Аспектът смяташе, че ще е лоша проява на гостоприемство да го оставят някъде сам.

— Това е Френтис — представи го Вейлин на останалите. — Нов послушник. Ще живее с нас до края на годината.

— Не е ли още малък? — Баркус го изгледа от глава до пети. — Само кожа и кости е.

— Шибай се, тлъстьо! — изръмжа Френтис и отстъпи назад.

— Очарователно — отбеляза Норта. — Имаме си собствен уличен хулиган.

— Защо ще живее при нас? — поинтересува се Дентос.

— Защото така реши аспектът и защото съм му задължен. Както и ти, братко. — Той се обърна към Норта. — Ако не ми беше помогнал, сега щеше да висиш в клетка на стената.

Норта наклони глава, но не каза нищо.

— Това е този, дето го зашемети — каза Френтис. — Дето наръга Черния ястреб в крака. Беше супер. Значи ли, че ни е позволено да колим Кралската гвардия?

— Не! — Вейлин го дръпна към старото легло на Микел, което стоеше неизползвано след смъртта му. — Това е твоето. После ще те заведа в хранилището при инструктор Грейлин да получиш завивки.

— Той ли ще ми даде меч?

Останалите се засмяха.

— О, ще ти дадат меч — каза Дентос. — Най-доброто острие от ясен.

— Искам истински — настоя намусено Френтис.

— Ще трябва да го заслужиш — каза му Вейлин. — Като нас. Сега дай да си поговорим за краденето.

— Няма да открадна нищо. Заклевам се, че вече спрях.

Другите отново се засмяха.

— От него ще излезе брат — каза Баркус.

— Краденето… — Вейлин се затрудни да намери точните думи. — Тук е прието, но има правила. Няма да крадеш от нас и никога няма да крадеш от инструкторите.

Френтис го изгледа подозрително.

— Това от онези изпитания ли е?

Вейлин стисна зъби. Започваше да разбира защо инструктор Солис толкова обича пръчката си.

— Не. Можеш да крадеш от другите в Ордена, стига да не са от твоята група и да не са инструктори.

— Сериозно? И на никой не му пука?

— О, не, ще те пребият, ако те спипат. Но не за краденето, а за това, че са те хванали.

На устните на Френтис се появи съвсем лека усмивка.

— Хващали са ме само веднъж. Повече няма да се повтори.

 

 

Ако Вейлин очакваше Френтис бързо да се обезкуражи от трудния живот в Ордена, щеше да остане разочарован. Хлапето щастливо се заемаше с всяка задача, търчеше из цитаделата, гледаше внимателно тренировките и ги тормозеше да му предадат уменията си. В повечето случаи те откликваха и го обучаваха на меч и невъоръжен бой. Френтис почти нямаше нужда от инструкции за мятането на ножове и скоро започна да съперничи на Дентос и Норта в състезанията. Те надушиха възможността и организираха турнир, в който спечелиха множество остриета и си ги разделиха поравно.

— Защо не са за мен? — изскимтя Френтис, докато брояха печалбата.

— Защото още не си истински брат — каза Дентос. — Като станеш, ще получаваш цялата си печалба. Дотогава ние ще вземаме дял като отплата за прилежното ти обучаване.

Най-изненадваща бе пълната липса на страх у Френтис, когато се занимаваше с Белег. Другите се притесняваха, а той се боричкаше весело с кучето и се кикотеше, когато то го събореше с лекота. Отначало Вейлин се притесняваше, но после забеляза, че Белег действа нарочно внимателно. Френтис не беше ухапан и одраскан нито един път.

— За него хлапето е пале — обясни инструктор Джеклин. — Сигурно си мисли, че е твое. Вижда се като по-голям брат.

Френтис се оказа и единственото момче, което не ядеше пердах от инструктор Ренсиал. По някаква причина киселият отговорник на конюшните никога не му посегна, а само посочваше задачите и гледаше мълчаливо изпълнението им. Изражението му бе още по-странно от обичайното. Любопитна смесица от почуда и тъга, която накара Вейлин да държи Френтис максимално далече от конюшните.

— Какво не му е наред на инструктор Ренсиал? — попита Френтис една вечер, докато Вейлин го учеше как да парира. — Нещо е откачен ли?

— Не знам много за него — отвърна Вейлин. — Определено разбира от коне. Иначе му личи, че трудният живот в Ордена може да те побърка.

— И ти ли ще се побъркаш?

Вейлин не отговори, а замахна към главата на Френтис. Момчето едва успя да парира удара с дървеното си острие.

— Внимавай — изръмжа Вейлин. — Инструкторите няма да са толкова милостиви като мен.

Месеците с Френтис минаваха бързо. Енергията и ентусиазмът му ги караха да забравят за собствените си несгоди. Дори Норта изглеждаше по-оживен около момчето и се бе заел да го учи на стрелба с лък. Както и при обучението на Дентос за Изпитанието на познанието, Норта демонстрира педагогически талант. Останалите, особено Дентос, се ядосваха понякога, но Норта сякаш разполагаше с безкрайно търпение.

— Браво — каза той, когато Френтис изпрати стрелата си на цяла крачка от мишената. — Опитай да избуташ лъка напред, докато дърпаш тетивата, така ще се огъне по-лесно.

Благодарение на Норта Френтис бе единственият, който уцели мишената на първата си официална тренировка.

— Не може ли да остана с вас? — попита момчето вечерта преди да му се наложи да се премести.

— Трябва да отидеш при групата си — каза Вейлин. Бяха в кучкарника и гледаха Белег, който пазеше тежко бременната си кучка. Вече никой не смееше да влиза в кучкарника — състоянието на кучката го бе направило свирепо грижовен. Би нападнал дори инструктор Джеклин.

— Защо? — Скимтенето в гласа на Френтис бе смекчено, но още се долавяше ясно.

— Защото ние не може да участваме в обучението ти. Ще намериш братя сред момчетата, които ще дойдат утре. Заедно ще си помагате в изпитанията. Така се прави в Ордена.

— Ами ако не ме харесат?

— Тук харесването не значи нищо. Връзката, която ни сплотява, е отвъд дружбата. — Той сръчка Френтис в ребрата. — Не се притеснявай. Вече знаеш повече от тях и те ще те търсят за напътствия. Просто не бъди прекалено наперен.

— А вие няма ли да ме учите повече?

Вейлин поклати глава.

— Ще бъдеш в групата на инструктор Хоунлин. Той ще ви обучава. Ние не можем да се месим. Той е добър човек. Няма да те набие, ако не го предизвикаш. Дръж се добре.

— А ще мога ли да крада за вас?

Това бе нещо, над което Вейлин не бе мислил. Талантът на Френтис с лекота да им доставя ценни предмети щеше да им липсва. Вече имаха допълнителни дрехи, пари, талисмани, ножове и всякакви дреболии, които правеха живота по-комфортен. Малкият бе удържал на думата си и никога не го хванаха, макар някои момчета бързо да свързаха появата му с масовото изчезване на ценности, което една вечер доведе до особено кървав бой в столовата. За щастие те вече разполагаха с физика и умения да се защитят и от по-големите и инцидентът не се повтори. Въпреки това инструктор Солис ги предупреди да удържат Френтис за известно време.

— Вече ще трябва да крадеш за своята група — каза му Вейлин със съжаление. — Но можете да търгувате с нас.

— Мислех, че вече няма да ни позволяват да си говорим.

— Напротив. Може да се срещаме тук всеки елтриан привечер.

— Инструктор Джеклин ще ми позволи ли да взема едно от кученцата?

Вейлин виждаше враждебния поглед и напрегнатата стойка на Белег. Знаеше, че той може да захапе и него, ако влезе в клетката.

— Не мисля, че зависи от инструктор Джеклин.