Антъни Райън
Кръвна песен (15)

5.

В съня му нямаше болка. През прозореца струеше мека златиста светлина, а сестра Шерин го гледаше с ослепителна усмивка.

— Оживя — каза тя. — Знаех си.

„Сън… сънят ти позволява да говориш от сърце.“

— Красива си — каза той.

Усмивката й премина в смях.

— В делириум си, братко. Опитай да поспиш. Трябва да почиваш. Отвън има няколко опасно изглеждащи младежи, които ще ми се ядосат много, ако не се възстановиш.

— Трябва да се махнем заедно — продължи той весело, доволен от свободата на съня. — Да избягаме. Да намерим някое тихо местенце в света, където ти ще можеш да лекуваш, а аз да науча нещо друго освен да убивам…

— Шшшш! — Пръстите й се спряха на устните му, а усмивката й изчезна. — Моля те, Вейлин…

— Не усетих нищо, когато убих онези мъже. Нищо. Това не е редно…

— Успя да спасиш аспекта. Нямаше избор.

Мъжът в черно стискаше раната на бедрото си, когато мечът на Вейлин го прониза във врата. От гърлото му се отрони детско хленчене…

— Посрамих майка си. В сравнение с нея съм нищо…

— Не. — Ръката й погали челото му, лицето й се наведе и тя го целуна нежно по устните. — Ти си закрилник. Воин, който се сражава в защита на безпомощните. Ти си силен и справедлив. Винаги го помни. И винаги помни, че ще бъда тук, когато имаш нужда от мен. Уменията ми са на твое разположение винаги.

Сънят започна да избледнява. Изтощението го дърпаше към забравата.

— Предпочитам да избягаме заедно…

 

 

Когато се събуди, го болеше, но не от агонията на лекарството, а по-скоро вследствие на схванатите мускули и обезводняването. Завивките му бяха изцапани с червеникавокафяви петна, а раната на ръката продължаваше да щипе. Клепачите му отново се спуснаха към утешителните обятия на примамливия сън, когато забеляза, че не е сам.

Инструктор Солис седеше в ъгъла, скръстил ръце, положил меч в скута си. Зачервените му очи подсказваха за безсънна нощ.

— Явно не искаш да се събуждаш.

— Съжалявам, учителю — изхриптя Вейлин.

Инструктор Солис стана, отиде до масичката и наля чаша вода от глинена стомна.

— Ето. — Поднесе чашата към устните на Вейлин. — Малки глътчици, не се наливай.

Водата беше по-вкусна от всякога и успя да оправи пресъхналото му гърло.

— Благодаря, учителю.

— Сестра Шерин каза, че трябва да пиеш поне по една чаша на час. Остави стриктни инструкции за възстановяването ти.

„Шерин… Да избягаме заедно…“ В гърдите му се появи нова болка. Не можеше да понесе, че сънят не е бил истински.

Погледна петносаните чаршафи.

— Оперираха ли ме? — Представи си изключително неприятната гледка как разтварят гърдите му с уреда за разширяване на ребра.

— Явно коренът от джофрил предизвиква кървава пот. Казаха, че това е част от пречистващия ефект. — Солис придърпа стола от ъгъла и се настани до леглото. — Трябва да ми кажеш какво се случи тук.

Вейлин му обясни, без да скрива нищо. Солис слушаше мълчаливо, само повдигна вежди, като чу за посещението на сестра Хена, и не трепна, когато Вейлин спомена за вълчия вой, който го бе спасил. Реакция предизвикаха единствено думите „Някога бяха седем“. Само леко трепване на очите, но то говореше много. „Той знае. Знае какво значат, но залагам торба със злато, че няма да ми каже.“ Солис не реагира на останалата част от историята и зададе само няколко въпроса.

— Как оценяваш уменията на тези убийци?

— Можеха да въртят меч, но не разбираха от тактика. Бях отровен, отслабнал, можеха да ме убият, ако бяха нападнали едновременно. Вместо това ми излизаха по един, всеки път от засада.

Инструктор Солис замълча, обмисляше информацията. Вейлин усещаше отчаяна нужда да заспи, но се удържаше буден. Послушниците не можеха да дремят в присъствието на инструктор.

— Сестра Шерин ще се върне ли? — попита Вейлин с надеждата, че прекъсването на тишината ще му помогне да остане буден. — Искам… да разбера колко ще ме държат на легло.

— Тя се грижи за ранените. Вероятно ще е заета известно време. През последните два дни в града имаше неприятности.

„Два дни?“ Беше сънувал и пускал кървава пот цели два дни.

— Неприятности ли, учителю?

— Имаше безредици. Когато се разчу за атаките, плъзна мълва за заговор на Отричащите. Хората решиха, че в каналите има скрита армия от кумбраелци, които се готвят да ни убият, щом заспим. — Поклати отвратено глава. — Невежите ще повярват на всичко, ако са достатъчно уплашени.

Вейлин беше объркан.

— Атаки ли?

— Елера Ал Менда не беше единственият нападнат аспект. Аспектите на Четвъртия и Втория орден са мъртви. Останалите оцеляха благодарение на късмета. Аспект Хендрил е тежко ранен. Явно ножът не е бил достатъчно дълъг, за да достигне сърцето през тлъстините му.

Умът на Вейлин се разбунтува. Двама убити аспекти — това звучеше невероятно. Помнеше добре Корлин Ал Сентис от Изпитанието на познанието. Суров сериозен мъж, който го бе притиснал за събитията в гората. Беше му странно да си го представи пронизан от отровни ножове. Пътя на мислите му го поведе към неизбежното притеснение.

— Аспект Арлин?

— Жив и здрав е. Изпратиха трима мъже за него. Проникнали през хранилището, но се натъкнали на инструктор Грейлин. Винаги е грешка да подценяваш дебелите хора в сражение. — Това бе най-близкото до комплимент, което Солис изричаше за Грейлин.

— Пострадал ли е?

— Само няколко охлузвания. Много го е яд, че не е заловил един от нападателите жив, за разпит.

— А братята ми?

— Добре са. Брат Норта успя да си изпроси изключване от Втория орден още на втория ден. Брат Кейнис се отличи, убивайки нападателя, пронизал аспект Хендрил. Останалите са спали след запой, когато аспект Монтиш е бил убит. Половината братя от Шестия орден да са в цитаделата на Четвъртия, а убийците да прережат гърлото на аспекта и да се измъкнат незабелязано! Ще има сурови наказания.

Вейлин се отпусна на матрака, внезапно сломен от умора.

— Прости ми, учителю. Че не успях да заловя един от тях жив. Отровата замъгли разсъдъка ми… — Започна да се унася, а безизразното изпито лице на Солис потъна в сенките.

 

 

Баркус беше ядосан, Дентос се шегуваше, Норта се смееше, а Кейнис бе несловоохотлив. Вейлин осъзна, че му бяха липсвали много.

— Това е проклета лудост. — Учудването беше набръчкало веждите на Баркус. — Какво изобщо става?

— Очевидно сред нас има врагове, братко — каза Кейнис. — Трябва да сме нащрек.

— Но защо? Защо им е да убиват аспектите?

Вейлин беше уморен. Раната на ръката бе оставила синкав белег, а агонията от корена бе преминала в приглушена болка в крайниците. От сутринта се бяха появили няколко посетители. Инструктор Харин му направи комплимент и се засмя пресилено с кънтящия си глас. Вейлин виждаше, че едрият мъж е доволен от оцеляването му и натъжен от предателството на Хена. Тя беше нещо като любимец в групата му. Брат Селин прекара в стаята около час, стиснал тоягата си с костеливите си ръце. Говореше как щял да я използва срещу нападателите, ако бил получил шанс. Вейлин си представи за миг възрастния брат, лежащ до портата с прерязано гърло.

— Постъпили са разумно, като са те избегнали, братко.

Старецът остана щастлив от думите му и обеща да дойде на другия ден със специална супа по собствена рецепта. Имаше и други посетители, но сестра Шерин липсваше подозрително и Вейлин се тревожеше как се е изложил с бълнуванията си насън.

— Как е Френтис? — попита Вейлин.

— Ядосан — отвърна Норта. — Не знае какво да прави. Трябваше да го измъкваме от три сбивания. Умоляваше аспекта да го пусне с нас, но вместо това си спечели един ден в конюшните.

— Наглеждайте го, като се върнете. Не искам да се върти сам около инструктор Ренсиал. Кажете му, че съм добре и че ще се върна скоро. И нека се грижи за Белег всеки ден.

Норта кимна. Всички се бяха разбрали без уговорки, че той ще води до възстановяването на Вейлин.

— Казват, че си убил четирима. Впечатляващо.

— Трима. Имаше и едно момиче, което се е преструвало на сестра от години. Тя се самоуби, когато не успя да ме премахне.

— Момиче? — Устните на Норта се извиха в палава усмивка, а очите му се стрелнаха към белега на ръката на Вейлин. — Колко близо я допусна, братко?

— Твърде близо. — „Урок, който няма да забравя.“

— Брат Нилин е бил в Четвъртия орден от дванайсет години — каза Кейнис. — Един от най-уважаваните книжовници, автор на три книги по лингвистика. Преподавал е езици на послушниците, а през цялото време е чакал да убие аспект Хендрил.

— Тлъстото копеле трябва да ти благодари, че още е сред нас — каза Норта. — Как го надуши?

— Никак. Просто връщах една книга, която бях взел от аспекта. Когато чух писъка, разбих вратата. — Направи пауза и настроението му видимо се помрачи. — Брат Нилин оказа сериозна съпротива за мъж на четирийсет и седем.

— Как го оправи? — попита Дентос.

— Нямах оръжие, защото не виждах смисъл да нося в седалището на Четвъртия орден. Трябваше да използвам ръцете си.

— Сигурно не е било лесно — коментира Баркус. — Да си невъоръжен срещу нападател с нож.

— Той имаше умения, но… — Кейнис сви рамене.

— Не може да се сравнява с нас — довърши Вейлин.

Кейнис кимна.

— Което поражда въпроса защо се изчакали ордените да се напълнят с момчета от Шестия, преди да атакуват.

— В нищо от това няма смисъл. — Норта се прозя. — Но разбирам защо някой би поискал да убие аспекта на Втория орден. Още една минута от отегчителното дърдорене на дъртия глупак и щях да го удуша лично.

— Затова ли те изгониха? — попита Вейлин.

Дентос се изхили, а в усмивката на Норта за пръв път пролича истински хумор.

— Имаше недоразумение с една от сестрите. Явно освежителният масаж има някои ограничения. Май каза нещо такова преди да ме шамароса и да избяга.

Вейлин ги остави да се посмеят малко, преди да изгледа всеки един в очите.

— Не знам какво става, братя. Не го разбирам по-добре от вас. Знам само, че живеем в опасни времена и можем да вярваме само на нас. Слушайте инструктор Солис, подчинявайте се на аспекта и най-вече се пазете един друг.

Вратата се отвори и се появи сестра Шерин с купа, от която се вдигаше пара. Вейлин я виждаше за пръв път този ден.

— Вън! — нареди тя. — Време е да измия брат Вейлин, а и поседяхте достатъчно.

— Да го измиеш, а? — Норта повдигна вежда, докато тя оставяше купата с вода на масата, и я огледа от главата до петите. — Вярвам, че ще бъдеш много прилежна, сестро.

Шерин го изгледа със същия уморен незаинтересован поглед, запазен за похотливите пияници в приемната.

— Не е ли време да идеш да си поиграеш с меча, братко?

Норта се засмя сухо и последва останалите през вратата.

— Приятелят ти има нужда от урок по маниери — отбеляза Шерин и сложи купата на малката масичка до леглото. — Поведението му е непристойно за един брат.

— В моя орден има различни братя. Някои са по-непристойни от другите.

Тя сбърчи вежди, но не каза нищо. Натопи парцала в купата и посегна към завивките.

— Вече съм достатъчно укрепнал, че да се измия сам, сестро — каза Вейлин и стисна здраво одеялото.

Тя го погледна с насмешка.

— Братко, повярвай ми, нямаш нищо, което вече да не съм виждала. Кой те миеше, докато беше в безсъзнание, как мислиш?

Вейлин избута неудобните мисли в краищата на съзнанието си и продължи да стиска завивките.

— Въпреки това. Вече съм достатъчно добре.

— Както искаш. — Тя пусна парцала в купата и се дръпна. — Щом си толкова укрепнал, може да се срещнеш с аспекта. Тя те очаква. По обед, в градината. Ще ти помогна, стига да успееш да ме изтърпиш.

И излезе от стаята, без да погледне назад. Трябваше да измине един дълъг миг преди Вейлин да се усети, че е наранил чувствата й.

 

 

Градините на Петия орден бяха обширни и обхващаха няколко акра плодородна земя. Тук братята и сестрите отглеждаха разнообразните растения, които играеха важна роля в работата им. В по-голямата си част градината бе съставена от зелени и кафяви правоъгълни сектори, подобно на шахматна дъска. Тук-там се срещаха и шарени петна от разцъфтели цветя и дръвчета.

— И ние си имаме градини — каза Вейлин на Шерин. Тя го подкрепяше, докато вървяха по чакъла между парцелите. Краката и гърдите го боляха силно и той бе увиснал на рамото й по-тежко, отколкото искаше, защото подобна близост го караше да се чувства неудобно. Сестрата не каза нищо, когато се появи да го вземе за срещата с аспекта, и старателно избягваше погледа му. — Не са такива — продължи Вейлин, след като тя не отговори. — Инструктор Сментил се грижи за тях, предимно сам. Говори само с жестове, лонаките са му отрязали езика… — Думите му заглъхнаха. Сестра Шерин явно не беше в настроение за разговор.

Тя спря пред поредица цветни лехи. Аспект Елера вървеше сред цветята към тях.

— Аспектът ще ти помогне на връщане — каза Шерин и смъкна ръката му от рамото си.

— Благодаря, сестро.

Тя кимна и се обърна.

— Сестро. — Той посегна към китката й. — Изчакай за миг.

Шерин дръпна ръката си, за да избегне докосването, но спря и го погледна сдържано.

— Не ти благодарих. Че ми спаси живота.

— Това ми е работата, братко.

— Докато… бях под ефекта на лекарството, имах странни сънища. Може да съм изрекъл неща, които не е трябвало. Ако съм те обидил…

— Не си казвал нищо, братко. — Тя вдигна очи към неговите и се усмихна. — Нищо обидно. — Скръсти ръце пред гърдите си и усмивката й изчезна. — Скоро ще се върнеш на онова гадно място и ще заминеш на някоя ужасна война. Ние… повече няма да се видим, може би никога.

Вейлин неволно пристъпи напред и посегна към ръцете й.

— Ще говорим отново. Обещавам.

— Вейлин! — Аспект Елера стоеше наблизо, стиснала градинарски нож. Усмивката й бе сияйна. — Укрепнал си.

— Благодарение на грижите на сестра Шерин, аспект.

— Така е. Загрижеността й е ценна. Както и времето й.

— Простете, аспект. — Шерин наведе глава. — Не бива да се мотая…

— Това не беше укор, сестро. Но градът се вълнува. Боя се, че съвсем скоро ще имаме нужда от уменията ти.

Шерин кимна и погледна прощално Вейлин с тъжна усмивка. След това пусна ръцете му и си тръгна. Вейлин я гледа, докато не изчезна от погледа му.

— Какво знаеш за цветята? — попита аспект Елера и му предложи ръка за опора, преди да го поведе към градината.

— Инструктор Хутрил ме научи да разпознавам отровните. Казва, че е добре да ги смелим и да намажем с тях стрелите си. — „И имам сестричка, която харесва зимничета.“

— Убедена съм, че са много полезни. Знаеш ли какви са тези? — Тя спря пред ниска леха с лилави цветя, оградени от четири издължени листа.

— Не съм виждал такива, аспект.

— Марлиански орхидеи от далечния юг на Алпиранската империя. Всъщност са кръстоска. Добавих от местните, защото нашият климат е по-студен от обичайния им. Често се случва при цветята. Ако ги извадиш от почвата, на която са свикнали, повяхват и умират.

Вейлин усети, че му преподават урок, който нямаше желание да слуша.

— Разбирам, аспект. — Предполагаше, че това е отговорът, който се очаква.

— Шерин е специална — продължи аспектът. — Грижа я е. Даже повече от братята и сестрите в този орден. Може би на това се дължат уменията й. И е много добра. Вече ме задминава в много области, но не й го казвай. Подобни умения я изолират. Малцина биха си направили труда да я опознаят, за да разберат колко е специална. Но ти го направи, както и предполагах. Затова ви разпределих заедно. Но не очаквах, че връзката ви ще стане толкова здрава.

— Вярвам, че приятелството между служителите на Вярата не е забранено.

Аспект Елера сбърчи вежди от нахалството му, но не го смъмри.

— Приятелството трябва да се цени винаги. Но не може да попречи на ролите, които ви предстоят. Шерин е същото нещо за този Орден, каквото си ти за твоя.

— И какво е то?

— Бъдещето. Необходимо е и двамата да го разберете. Майка ти не можа, или пък отказа. Любовта може да го причини. Да те ослепи за пътищата, които ти е предопределила Вярата. Когато ни напусна и се омъжи за баща ти, Петият орден загуби бъдещия си аспект.

— Сигурен съм, че майка ми е познавала гласа на сърцето си.

Тя се намръщи леко, доловила горчилката в гласа му.

— Да. Не го казвам с критика, а със съжаление. Тя беше най-добрата ми приятелка и ме обучаваше. Без нея нямаше да знам нищо.

Спря пред една проста дървена пейка и му махна да седне. Вейлин беше благодарен за почивката. Краката му щяха да се подгънат всеки миг.

— Аспект, може ли да попитам какво научихте за нападателите?

Тя поклати глава.

— Много малко. Огледахме телата. Не открихме нищо значимо, освен че всички имат отровни капсули в зъбите, като сестра Хена. Лицата им са непознати. Кралската гвардия и Четвъртият орден водят разследването. Вярвам, че с времето ще открият нужните отговори.

За жена, избегнала на косъм смъртта, изглеждаше изумително незаинтересована от самоличността на нападателите.

— Не се ли боите, че може да опитат отново?

Тя се намръщи, сякаш не й бе хрумвало досега.

— Ако решат, ще пробват. Не мога да направя нищо по въпроса. Вярата ни учи да приемаме нещата, които не можем да променим.

— Сестра Хена е била тук дълго време. Сигурно ви боли от предателството й.

— Предателство? Съмнявам се някога да е имала лоялност към нас, така че как би могла да ни предаде? Тя направи това, за което е била изпратена. Признавам, че съм впечатлена от отдадеността й. Да живее в лъжа през цялото време и никога да не трепне и да свали маската си.

— Преди да умре ми каза нещо. „Някога бяха седем.“ Знаете ли какво означава?

Отново имаше реакция, но не същото разпознаване като при инструктор Солис. По-скоро страх, който изчезна мигновено.

— Днес имаш много въпроси, Вейлин. Това започва да става постоянна черта в нашите разговори.

„Още един човек, който няма да ми каже нищо.“

— Простете, аспект.

Тя разсея притесненията му със смях.

— След всичко, което направи за мен, чувствам, че ти дължа поне един отговор. Питай, но само едно нещо.

„Само един въпрос?“ Изглеждаше почти жестоко, сякаш го разиграваше. Той искаше отговори на купищата въпроси, които го измъчваха, но след трескав размисъл се спря на този, който го вълнуваше от месеци.

— Какво знаете за сестра ми?

— Аха. — Тя направи пауза и на лицето й се изписа тъга. — Знам, че е много умно момиче. Че родителите й я обичат много. Знам, че е родена преди десетина години.

— Докато майка ми е била още жива.

Аспектът въздъхна тежко.

— Вейлин, не искам да те наранявам, но трябва да разбереш, че не всеки брак е щастлив. Баща ти и майка ти се обичаха много, но бяха и много различни. Майка ти мразеше войната, беше се нагледала на кръв по време на службата си в Ордена. Но приемаше позицията на баща ти, защото го обичаше и защото той беше справедлив мъж, който се опитваше да удържа жестокостта на Кралската гвардия. Но при Третата мелденейска война тя откри, че вече не издържа. Знаеше какво му е заповядано и го молеше да откаже. Но баща ти се подчини на краля.

— Градът. — „Мъже, жени, деца… пищящи сред пламъците.“

— Да. Това ги измъчваше и сложи край на брака им. Тя го отблъсна. Баща ти започна да прекарва повече време навън. Не знам как се е запознал с жената, която му е родила дъщеря. Но след смъртта на майка ти, когато ти беше изпратен в Шестия орден, те се преместиха при него. Той поиска позволение да се ожени отново и да узакони момичето, но кралят отказа. Военачалникът трябва да е за пример, модел за подражание. Не след дълго баща ти напусна поста си.

— Майка ми знаеше ли? За момичето.

— Не мисля. Точно тогава здравето й се влоши. Беше притеснена за твоето бъдеще. — Елера посегна и приглади косата на челото му. — Имаше големи надежди за теб. Въпреки всички добрини и излекувани хора ти беше най-скъпото й постижение.

— Радвам се, че не е жива да види в какво се превърнах.

Плесницата бе бавна по неговите стандарти, но толкова неочаквана, че не успя да я блокира.

— Никога не го казвай! — Гласът й бе изпълнен с гняв, а той търкаше зачервената си буза. — В какво си се превърнал? Храбър младеж, който спаси живота ми. Както и живота на сестра Шерин. Знам, че духът на майка ти е горд от това какъв си станал.

— Аз съм убиец. Само това знам да правя.

— Ти си воин, служещ на Вярата. Не го забравяй. Сега може да не значи много, но след време ще разбереш.

— Желанието й не беше такова. Баща ми ме прати в Ордена, за да прибере курвата си в нейната къща…

— Решението не беше негово.

— Значи е било поредната кралска заповед. Символ на отдадеността му.

— Това беше предсмъртното желание на майка ти.

Той осъзна, че са го зашлевили отново, но много по-силно. Главата му се завъртя и мислите му запрепускаха. „ЛЪЖИ! Тя лъже! Майка ми никога не би го пожелала.“

— Вейлин?

Той се надигна от пейката и залитна. Коремът му кипеше от гадене и объркване, но отслабналите крака направиха едва няколко крачки, преди да рухне в ценните орхидеи и от очите му да бликнат сълзи.

— Вейлин. — Тя го прегърна, за да успокои риданията му. — Съжалявам. Трябваше да ти го кажа.

— Защо? — прошепна той в гърдите й. — Защо го е сторила?

— Защото бе достатъчно смела да погледне в теб и да види мъжа, в който е предопределено да се превърнеш. Молеше се на Покойните да наследиш дарбата й и да прекараш живота си като лечител. Но докато растеше, виждаше, че си наследил уменията на баща си. Ако беше останал с него, щеше да имаш друг живот. Пак щеше да служиш, но не на Вярата, а на краля. Знаеш ли, че той имаше планове за теб? Щеше да си му много полезен. Майка ти загуби съпруга си заради плановете му и не искаше да загуби и сина си. Когато здравето й се влоши, тя знаеше, че няма да може да те защити, а баща ти винаги би се подчинил на своя монарх. Тя познаваше аспект Арлин добре от кумбраелските войни и го помоли да те вземе. Той се съгласи, макар да знаеше, че рискува конфликт с Короната. Баща ти се разгневи страшно, когато научи, но тя умираше и с последното си желание го накара да обещае, че ще те даде на Ордена. Това бе последната му проява на вярност към нея.

„Верността е нашата сила… Вярност към крал… Вярност към предадена съпруга…“

Гласът му премина в шепот и той сподели една от дълбоко пазените си тайни.

— Веднъж я чух, първата вечер в Ордена, докато се тресях от страх. Чух я да казва името ми.

Елера го прегърна силно.

— Тя те обичаше много. Когато те положих в ръцете й, засия от радост.

Той се дръпна и я погледна объркано.

Елера се усмихна и го целуна по челото.

— Аз ти бях акушерка, Вейлин Ал Сорна. Беше голямо и пищящо бебе.

„Въпроси. Толкова много въпроси.“ Някак си успя да се стърпи и да ги остави неизречени. Тези отговори му стигаха засега. Елера продължи да го държи, докато хлипането му не престана, след което му помогна се върне в къщата.

Вейлин си тръгна след два дни, като се сбогува сърдечно с братята и сестрите. Сестра Шерин отсъстваше. Елера я беше пратила по южното крайбрежие, където имаше много пострадали след безредиците. Щяха да минат почти пет години преди Вейлин да я срещне отново.