Антъни Райън
Кръвна песен (6)

3.

Дните идваха и си отиваха, момчетата тренираха, дуелираха се и се обучаваха. Лятото премина в есен, а зимата донесе дъжд и хапещ вятър, който скоро премина в снежните бури, характерни за Азраел през месец оланасур. След кладата на Микел рядко споменаваха името му. Не го бяха забравили, просто не говореха за него. Появата на следващата партида новобранци ги остави със странни чувства. Вече не бяха най-младите и най-досадните задачи щяха да са чужд проблем. Вейлин гледаше новобранците и се чудеше дали и той е изглеждал толкова млад и самотен. Знаеше, че вече не е дете, както и останалите. Бяха различни, променени. Не като другите момчета. А неговата промяна бе още по-голяма, защото вече бе убиец.

След събитията в гората сънят му беше неспокоен и той често се събуждаше потен и треперещ, след сънища, в които безжизненото лице на Микел го питаше защо не го е спасил. Друг път се появяваше вълкът, тих, ближещ кръвта от муцуната си и с въпрос в очите, оставащ неразгадан за Вейлин. Появяваха се и лицата на убийците, окървавени и наръфани, сипещи проклятия, които го караха да се буди с викове: „Убийци! Боклуци! Дано да изгниете!“

— Вейлин? — Най-често от виковете му се будеше Кейнис, а понякога и останалите.

Вейлин лъжеше, че е сънувал майка си, и се бореше с вината, че опетнява паметта й, като крие истината. След това си говореха известно време, докато умората не надделееше. Кейнис беше безкраен източник на истории, знаеше наизуст притчите на Вярата, както и много други, като историята на краля.

— Крал Янус е велик мъж — обясняваше той всеки път. — Изградил е кралството ни с меч и с Вярата. — Винаги му беше интересно да слуша за единствената среща на Вейлин с крал Янус. Как високият червенокос мъж бе разрошил косата му и бе промълвил с усмивка: „Дано да имаш ръката на баща си, момче.“ Всъщност Вейлин почти не помнеше краля, защото бе само на осем, когато го бяха завели на прием в двореца. Но помнеше великолепието и красивите дрехи на събраните благородници. Кралят имаше син и дъщеря, сериозно изглеждащ младеж на седемнайсет и момиче на годините на Вейлин, което се мръщеше иззад дългото украсено наметало на баща си. По него време вече нямаше кралица. Тя бе починала миналото лято и според мълвата сърцето на Янус бе съкрушено и той се бе зарекъл да не се жени повече. Вейлин помнеше как момичето, което майка му бе нарекла принцеса, се задържа, след като кралят отмина към следващия гост, изгледа го студено и заяви:

— Няма да се омъжа за теб. Мръсен си. — След това хукна към баща си, без да поглежда назад.

Това предизвика един от редките смехове на бащата на Вейлин.

— Не се тревожи, момче. Няма да ти стоваря такова проклятие…

— Как изглежда той? — питаше Кейнис оживено. — Вярно ли е висок над шест стъпки?

Вейлин свиваше рамене.

— Висок беше. Но не знам колко точно. Освен това имаше странни червени белези по шията, като от изгаряне.

— Когато бил на седем, боледувал от Червената ръка — обясни Кейнис с разказваческия си глас. — Десет дни бил в агония и пускал кървава пот, която би убила възрастен човек, преди треската да отмине и той да се оправи. Дори Червената ръка, която отнела живот във всяко семейство, не могла да повали Янус. Дори като дете духът му бил силен и несломим.

Вейлин се досещаше, че Кейнис знае много истории за баща му. Времето в Ордена му бе показало пълното измерение на славата на Бойния лорд. Но въпреки това никога не го караше да ги разказва. За Кейнис баща му беше легенда, герой, стоящ до рамото на краля по време на Обединителните войни. За Вейлин си оставаше ездач, изчезнал в мъглата преди две години.

— Как се казват децата на краля? — попита Вейлин. По някаква причина родителите му не му бяха разказали много подробности за двора.

— Престолонаследникът е принц Малциус. Казват, че е ученолюбив и доблестен младеж. Дъщерята е принцеса Лирна. Смята се, че ще засенчи дори майчината си красота.

Понякога Вейлин се притесняваше от блясъка в очите на Кейнис, когато говореше за краля и семейството му. Това бяха единствените моменти, когато намръщеното му изражение изчезваше. Вейлин беше виждал такова излъчване в очите на хората, които благодаряха на Покойните. Сякаш нормалната им същност се бе оттеглила и бе останала само Вярата.

 

 

С напредването на зимата и падането на снега започна подготовка за Изпитанието на пущинака. Преходите с инструктор Хутрил станаха по-дълги, уроците по-подробни и сериозни. Инструкторът ги караше да тичат през снега до изтощение и наказваше строго липсата на усилия и внимание. Но момчетата знаеха, че е важно да научат колкото се може повече. Вече бяха изкарали достатъчно време в Ордена и по-големите момчета им даваха по някой съвет, предимно под формата на предупреждения, в които често фигурираше Изпитанието на пущинака. „Мислеха, че е изчезнал, но през пролетта го намериха замръзнал до едно дърво… Опитал да яде огнени къпини и си изповръщал корема… Влязъл в пещерата на барс и излязъл с разпрани вътрешности…“ Историите бяха несъмнено преувеличени, но съдържаха важна истина: всяка година по време на изпитанието имаше жертви.

Когато стана време, ги пускаха по един, за да се намали шансът да си помагат. Всеки трябваше да премине изпитанието индивидуално. Имаше кратко пътуване с шлепове нагоре по реката и по-продължително с каруца през хълмистата местност, която се простираше отвъд Урлиш. Инструктор Хутрил спираше през пет мили, отвеждаше по едно момче настрани и след известно време се връщаше. Когато дойде ред на Вейлин, той го отведе до малко поточе, течащо в дере със стръмни брегове.

— Носиш ли си кремъка? — попита инструктор Хутрил.

— Да, учителю.

— Връв, резервна тетива, допълнително одеяло?

— Да, учителю.

Хутрил кимна. Дъхът му излизаше на пара в студения въздух.

— Аспектът ми заръча да ти предам нещо. — Беше странно, че Хутрил отбягваше погледа му. — Според него е вероятно да бъдеш преследван всеки път, щом напуснеш цитаделата, така че може да се върнеш с мен и изпитанието ще ти се брои за преминато.

Вейлин остана без думи. Шокът от предложението, както и фактът, че това бе първият път, в който някой споменаваше премеждията му в гората, го поразиха. Изпитанията не бяха просто мъчения, измислени през годините от садистични инструктори. Те бяха част от Ордена, установени преди четиристотин години от неговия създател, и не бяха променяни оттогава. Бяха нещо повече от наследство, бяха догма на Вярата. Не можеше да се отърве от чувството, че да остане в Ордена, без да премине изпитание, не само ще е нечестно и неуважително към приятелите му, но и ще е богохулство. Докато размишляваше, му хрумна още нещо. „Ами ако това е друго изпитание? Може би аспектът иска да види дали ще избегна едно препятствие, което моите братя не могат?“ Но в присвитите очи на Хутрил видя нещо, което го увери, че предложението е реално: срам. За Хутрил офертата бе обидна.

— Учителю, боя се да оспорвам мъдростта на аспекта, но не мисля, че в тези хълмове, посред зима, ще ме дебнат убийци.

Хутрил кимна отново и на устните му се появи една от крайно редките му усмивки.

— Не се отдалечавай много, слушай гласа на хълмовете и следвай само най-пресните следи.

Инструкторът метна лъка си на рамо и тръгна обратно към каруцата.

Вейлин го изгледа как се отдалечава и въпреки обилната закуска тази сутрин усети, че е страшно гладен. Добре че бе успял да отмъкне един хляб от кухните преди да тръгнат.

Като следваше уроците на Хутрил, първо се захвана с подслона. Намери една удобна ниша между две скали, които щяха да служат за стени, и започна да събира клони за покрива. По земята имаше нападали, но му се наложи да отреже и още от околните дървета. Огради едната стена, като трупаше сняг на големи топки, както го бяха учили. След това се възнагради с един комат — насилваше се да не го изгълта набързо, въпреки глада, а да дъвче бавно и на малки хапки.

Следващ поред бе огънят. Вейлин подреди камъни в кръг пред входа на заслона и натрупа клечки и клончета. Беше обелил влажната кора, за да използва сухата сърцевина. Няколко опита с кремъка и скоро вече топлеше ръцете си на приличния огън. Храна, подслон и топлина, ги учеше инструктор Хутрил. Това е нужно за оцеляването. Останалото е лукс.

Първата нощ в заслона беше неспокойна заради свистящия вятър и хапещия студ. Одеялото, което бе разпънал на входа, не предлагаше сериозна защита. Реши да измисли по-добра преграда и изкара часовете до утрото, вслушвайки се в гласовете на вятъра. Казваха, че ветровете преминават през отвъдното и носят съобщения от Покойните. Някои хора стояха по хълмовете и с часове, дори дни, търсеха мъдрост и утеха от изгубените си близки. Вейлин никога не беше чувал глас във вятъра и се чудеше чий ли би го намерил. Може би този на майка му, макар да не го бе чувал след първата нощ в Ордена. А може би Микел или убийците, сипещи омраза по вятъра. Но тази вечер нямаше гласове и той се унесе в дрямка.

На следващия ден се зае да изплете врата от клони. Работата беше продължителна и пипкава и донесе допълнителна болка в бездруго премръзналите му пръсти. Остатъка от деня прекара ловувайки — търсеше следи в снега, с лъка в ръце. Мислеше, че през дерето е преминал елен, но следите бяха твърде неясни, за да успее да ги проследи. Откри пресни следи от коза, но те продължаваха по твърде стръмен склон, който нямаше да успее да изкатери преди да се стъмни. Накрая трябваше да се задоволи с две врани, които бяха кацнали твърде близо до заслона. Освен това разположи няколко примки за зайци, които можеха да решат да бродят из снега.

Оскуба птиците — запази перата — и ги опече. Месото беше сухо и жилаво и обясняваше защо враните не се смятат за деликатес. С падането на нощта нямаше какво друго да направи, освен да се сгуши до огъня, докато той не изгасне. Плетената врата вършеше малко по-добра работа от одеялото, но въпреки това студът се просмукваше в костите му. Стомахът му къркореше, а фученето на вятъра беше още по-силно, но пак не чу гласове.

На сутринта извади късмет и успя да убие един заек. Беше горд, защото стрелата му го улучи, докато заекът се подаваше от дупката си. Одра го и го изкорми, след което с удоволствие го опече, като гледаше как мазнината капе от заека и преглъщаше. Стомахът му отново изръмжа. „Трябва да го нарекат Изпитанието на глада.“ Изяде половината месо и скри другата половина в една хралупа, която бе избрал предварително. Беше достатъчно нависоко, за да не може да бъде достигната от някоя скитаща мечка. Трудно устоя на желанието да изяде целия заек, но знаеше, че ако го направи, може да няма какво да яде следващите дни. До вечерта продължи да ловува, но нямаше късмет. Примките оставаха вбесяващо празни и той се примири с това да изрови ядливи корени. Не бяха много и трябваше да се варят продължително, но поне притъпиха най-тежките пристъпи на глад. Единствената положителна находка беше корен от ялин, който не беше ядлив, но издаваше неприятна миризма, с която можеше да защити заслона и скривалището за храна от натрапници.

Докато се прибираше от поредния неуспешен лов, заваля сняг и скоро премина във виелица. Успя да стигне преди видимостта да спадне съвсем и залости плетената врата. Пъхна пръстите си в заешката кожа, която бе запазил. Не можеше да запали огън и трябваше да изчака виелицата; трепереше и свиваше и отпускаше пръсти, за да не замръзнат.

Вятърът бе по-силен от всякога, бучеше, но бе оставил гласовете в отвъдното… „Какво е това?“ Той се надигна затаил дъх и се вслуша. Глас, вятърът носеше глас. Слаб, умолителен. Вейлин застина, очакваше да го чуе отново. Писъкът на вятъра беше непрестанен и вбесяващ, а сякаш всяка промяна в тона носеше ново ехо от мистериозния глас.

Поклати глава и се уви с одеялото.

— … проклет да си…

Вейлин се разбуди мигновено. Този път нямаше грешка. Във вятъра се чуваше глас. Чу се отново, но от свистенето той успя да различи само няколко думи.

— … чуваш ли ме? Проклет да си!… Не съжалявам! Аз… нищо…

Гласът беше слаб, но гневът се усещаше ясно. Тази душа носеше послание на омраза през бездната. Дали бе насочено към него? Усети студения ужас, който го сграбчи като гигантски юмрук. „Убийците, Брак и другите двама.“ Треперенето му се засили, но не заради студа.

— … нищо! — гневеше се гласът. — Нищо… съм сторил… изобщо! Чуваш ли ме?

Вейлин си мислеше, че познава страха, че събитията в гората са го направили неподвластен на ужаса. Грешеше. Инструкторите говореха за хора, които се напикават, когато страхът ги завладее. Не им вярваше — до този момент.

— Ще отнеса омразата си в Отвъдното! Ако проклинаш живота ми, ще проклинаш смъртта ми хилядократно повече…

Треперенето на Вейлин спря моментално. Смърт? Каква душа на Покоен би говорила за смърт? Очевидният отговор се появи заедно със засрамването и той се зарадва, че няма свидетели. „Отвън в бурята има някой, а аз седя тук и треперя.“

Трябваше да си прокопае път — виелицата бе натрупала пред вратата три стъпки сняг. След известно усилие се измъкна навън в бурята. Вятърът режеше като нож, сякаш наметалото му бе от хартия, а снегът дереше лицето му като нокти. Не виждаше почти нищо.

— Ей! — Думите изчезнаха във вихъра още щом излязоха от устата му. Пое си дъх, преглъщайки снежинките, и изкрещя отново. — Ей! Кой си? Къде си?

Нещо се размърда във виелицата, неясна фигура в пелената от бяло. И изчезна преди Вейлин да успее да я различи. Той си пое отново дъх и започна да си пробива път през преспите. Спъна се на няколко пъти, преди да ги открие: двама души, притиснали се един до друг и вече затрупани от снега. Единият едър, другият доста по-дребен, почти дете.

— Ставай! — извика Вейлин и сръчка едрия. Човекът изстена и се завъртя и Вейлин видя две бледосини очи на премръзналото лице. Стресна се. Досега не беше виждал толкова втренчен поглед. Дори очите на инструктор Солис не можеха да проникнат в душата по този начин. Ръката му инстинктивно се плъзна към ножа под наметалото. — Ще замръзнете. Имам подслон. — Той махна към пъртината, която бе проправил. — Можеш ли да ходиш?

Очите продължаваха да се взират в него, а лицето не помръдваше. „Голям късмет — помисли тъжно Вейлин. — Само аз мога да намеря откачен насред снежна виелица.“

— Мога. — Гласът на мъжа прозвуча като ръмжене. Той кимна към дребния си спътник. — Но за нея ще ми трябва помощ.

Вейлин се наведе, вдигна жената — момичето? — и се сепна. Качулката се плъзна назад и той видя деликатно лице и червеникава коса. Момиче беше. Застана право за миг, след което се свлече.

— Чакай — изръмжа мъжът и преметна едната ръка на момичето през рамо. Вейлин хвана другата и двамата се затътриха към заслона.

Сякаш им отне цяла вечност. Невероятно, но бурята явно се засилваше и Вейлин знаеше, че ако спрат дори за миг, ги очаква сигурна смърт. Щом стигнаха до заслона, той разрови отново натрупаната пряспа и бутна момичето напред, след което махна на мъжа.

А той поклати глава и каза:

— Първо ти, момче.

Вейлин усети непоколебимия тон и разбра, че е безсмислено, а може би и смъртоносно да спори. Пропълзя в заслона, като избутваше тялото на момичето колкото се може по-навътре. Мъжът ги последва: зае малкото останало място и придърпа плетената врата.

Легнаха заедно и дъхът им замъгли тесния заслон. Вейлин усещаше болка в дробовете, ръцете му трепереха неконтролируемо. Пъхна ги в наметалото, за да ги спаси от премръзване. Неустоима умора се спусна над него и замъгли погледа му, тласкайки го към безсъзнанието. Той хвърли последен поглед към мъжа, който се взираше навън през една пролука във вратата, и преди изтощението да го отнесе окончателно, чу мърморенето му:

— Още малко. Още съвсем малко.

 

 

Събуди се с главоболие; тънкият слънчев лъч, проникнал през покрива, светна право в очите му и предизвика болезнен стон. Момичето до него се размърда насън и го ритна с ботуш в пищяла. Мъжът беше излязъл от заслона и отвън долиташе апетитна миризма. Вейлин реши, че е по-добре да излезе.

Мъжът печеше овесени питки на железен тиган, разположен над огъня. Миризмата предизвика у Вейлин болезнен пристъп на глад.

Мъжът го погледна. Гневът, който бе замъглявал очите му по време на бурята, бе изчезнал, заменен от лъчезарна дружелюбност, което се стори на Вейлин много по-обезпокоително. Беше някъде на четирийсет, но не можеше да се определи точно — в бръчките и тежестта на погледа му се четеше сериозен опит. Вейлин спря, притеснен, че ще посегне на питките, ако се доближи твърде много.

— Ходих да прибера багажа — обясни мъжът и кимна към две все още покрити тук-там със сняг раници. — Снощи ги зарязахме. Бяха твърде тежки. — Махна тигана от огнището и предложи на Вейлин питка.

Устата на Вейлин се напълни със слюнка, но той поклати глава.

— Не мога.

— От Ордена си, а?

Вейлин кимна, гледаше питката с копнеж.

— Няма друга причина момче да живее само по тия места. — Мъжът поклати тъжно глава. — Но пък ако те нямаше, двамата със Села щяхме да заспим завинаги в снега. — Подаде му ръка. — Благодарности, млади господине.

Вейлин се здрависа и усети твърдите мазоли по дланта. „Воин?“ На пръв поглед по-скоро не. Инструкторите имаха определен начин на движение и говор, който ги отличаваше. Този мъж беше различен. Имаше силата, но не и излъчването.

— Ерлин Илнис — представи се мъжът.

— Вейлин Ал Сорна.

Мъжът сбърчи вежди.

— Фамилията на Бойния лорд.

— Да, и аз така съм чувал.

Ерлин Илнис кимна и смени темата.

— Колко дни ти остават?

— Четири. Ако не умра от глад.

— Приеми извиненията ми, че се изтърсихме посред изпитанието ти. Надявам се, че няма да ти попречим да го издържиш.

— Ако не ми помагате, би трябвало да няма проблеми.

Мъжът клекна и почна да реже овесените питки. Вейлин не издържа и изтича до дървото, за да извади собствените си запаси заешко. Наложи му се да разрови доста сняг, но скоро се върна с месото.

— Не съм виждал подобна буря от години — каза Ерлин, докато Вейлин печеше месото. — Едно време мислех, че това е поличба. Че ще последва война или някаква болест. А сега мисля, че просто времето се разваля.

Вейлин имаше нужда да говори, за да спре да мисли за постоянно стържещия си стомах.

— Болест? Като Червената ръка? Не може да си толкова стар, че да я помниш.

Мъжът се усмихна.

— Аз… пътувал съм много. Болестите върлуват в много земи и под различни форми и имена.

— Колко много? — попита Вейлин. — Колко страни си обиколил?

Ерлин потърка наболата си сива брада и се замисли.

— Честно казано, не знам. Виждал съм славната Алпиранска империя и руините на храмовете в Леандрен. Обикалял съм по тъмните пътеки във Великата северна гора и съм яздил в безкрайните степи, където еорил сил ловуват огромни лосове. Виждал съм градове, планини и острови. Но винаги, където и да отида, попадам на буря.

— Значи не си от Кралството? — Вейлин беше объркан. Акцентът на мъжа беше странен, гласните дразнеха слуха, но определено беше азраелец.

— О, роден съм тук. Има едно селце, на няколко мили южно от Варинсхолд. Толкова е малко, че даже си няма име. Оттам съм.

— А защо го напусна? Защо си обикалял толкова?

Мъжът сви рамене.

— Имах много време и нищо за правене.

— А защо беше толкова ядосан?

Ерлин го изгледа остро.

— Какво?

— Чух те. Чух глас по вятъра и мислех, че е някой от Покойните. Но гласът беше много разгневен. Така ви открих.

Лицето на Ерлин придоби дълбоко, почти плашещо, тъжно изражение. Тъгата му бе толкова силна, че Вейлин отново се зачуди дали мъжът не е побъркан.

— Когато човек е изправен пред сигурна смърт, наговаря много глупости. Когато станеш пълноправен брат, ще видиш, че умиращите дърдорят абсолютни безсмислици.

Момичето се подаде от заслона и примигна срещу слънцето. Раменете му бяха увити с шал. Вейлин я видя за пръв път ясно и му беше трудно да откъсне очи. Лицето й беше бледо и безупречно, къдриците — кестеняви. Беше по-голяма от него с няколко години и малко по-висока. Вейлин осъзна, че не е виждал момиче от много време, и изпита неудобство.

— Добро утро, Села — каза Ерлин. — В раницата ми има още питки, ако си гладна.

Тя се усмихна сдържано и хвърли притеснен поглед към Вейлин.

— Това е Вейлин Ал Сорна — обясни Ерлин. — Послушник от Шестия орден. Дължим му благодарност.

Момичето се постара да го прикрие, но Вейлин усети как се напряга при споменаването на Ордена. Тя се обърна към него и ръцете и се задвижиха в серия сложни и плавни движения, придружени с куха усмивка. „Няма е!“

— Казва, че сме късметлии да открием такъв храбрец в пущинака — каза Ерлин.

Всъщност думите й бяха: „Кажи, че му благодаря, и да се махаме.“ Вейлин обаче реши да не разкрива познанията си в езика на жестовете и каза:

— Няма защо.

Момичето кимна и отиде до раниците.

Вейлин започна да се храни: късаше месото с мръсни пръсти, без да му пука, че инструктор Хутрил би се отвратил от подобно нещо. Ерлин и Села продължиха да общуват с жестове, докато той ядеше. Движенията им бяха отработени и плавни и засрамваха тромавите му опити да подражава на инструктор Сментил. Въпреки това ясно различаваше нейните нервни знаци и по-сдържаните и успокояващи жестове на Ерлин.

„Знае ли кои сме?“ — попита момичето.

„Не. Той е хлапе. Умно и храбро, но все още дете. Обучават се за войници. Орденът не им обяснява нищо за другите религии.“

Тя хвърли кратък поглед към Вейлин. Той й се усмихна и облиза мазнината от пръстите си.

„Ще ни убие ли, ако разбере?“ — попита тя.

„Не забравяй, че ни спаси.“ Ерлин направи пауза. Вейлин имаше впечатлението, че мъжът се старае да не поглежда към него. „Освен това е различен. Другите братя от Шестия орден не са като него.“

„Как различен?“

„В него има нещо повече, повече чувствителност. Не го ли усещаш?“

Тя поклати глава.

„Усещам само опасност. Само това, през последните дни.“ Направи пауза и гладкото й чело се намръщи. „Носи фамилията на Военачалника.“

„Да. Мисля, че е синът му. Чух, че го е поверил на Ордена след смъртта на съпругата си.“

Движенията й станаха още по-трескави и настоятелни.

„Трябва да тръгваме. Веднага.“

„Успокой се, или ще събудиш подозрение.“

Вейлин стана и тръгна към потока, за да измие мазнината от пръстите си. „Бягат. Но от какво? И какво значи това за другите религии?“ Отново му се прииска някой от учителите да е наблизо за съвет. Солис и Хутрил щяха да знаят какво да правят. Зачуди се дали трябва да задържи двамата по някакъв начин. Да ги надвие и да ги върже? Едва ли щеше да успее. Момичето не бе проблем, но Ерлин си беше истински здрав мъж. Освен това подозираше, че умее да се бие, дори да не беше професионален воин. Оставаше му само да продължи да следи разговора, за да научи повече.

Сякаш късметът обърна вятъра и донесе слабата, но непогрешима миризма на конска пот. „Трябва да са близо, щом ги подушвам. Повече от един. Идват от юг.“

Изкачи се по брега на дерето и огледа южните хълмове. На югоизток се виждаше група ездачи. Бяха на около половин миля. Петима или шестима, плюс три ловни кучета. Бяха спрели и не се виждаше какво правят, но беше лесно да се предположи, че изчакват кучетата да уловят следа.

Смъкна се бавно към лагера и видя, че момичето намусено ровичка в огъня с пръчка, а Ерлин пристяга една от презрамките на раницата си.

— Скоро ще тръгваме — каза Ерлин. — Причинихме ти достатъчно неприятности.

— На север ли? — попита Вейлин.

— Да. Към ренфаелското крайбрежие. Села има роднини там.

— Ти не си ли й роднина?

— Просто приятел и спътник.

Вейлин отиде до заслона и взе лъка си. Усети нарастващото напрежение у момичето, докато опъваше тетивата и мяташе колчана на рамо.

— Ще ходя на лов.

— Разбира се. Да можехме да ти оставим от нашата храна.

— Не е позволено да приемам помощ по време на изпитанието. А и съм сигурен, че не разполагате с излишна храна.

Момичето размърда ръце раздразнено: „Така е.“

— Ами… май е време да тръгваме. — Ерлин му подаде ръка. — Отново ти благодаря, млади сър. Рядко се срещат толкова щедри души. Повярвай ми, знам…

Вейлин раздвижи ръце. Жестовете му бяха тромави в сравнение с техните, но значението бе достатъчно ясно: „Ездачи от юг. С кучета. Защо?“

Села вдигна ръка пред устата си, бледото й лице бе станало съвсем бяло от страх. Ерлин посегна към ножа на колана си.

— Недей — каза му Вейлин. — Просто ми кажи защо бягате. И кой ви гони.

Ерлин и момичето размениха трескави погледи. Ръцете на Села потрепнаха, докато се бореше с импулса да комуникира. Ерлин стисна ръката й. Вейлин не беше сигурен дали иска да я успокои, или да й попречи да говори.

— Значи ви учат на езика на знаците — каза мъжът.

— Учат ни на много неща.

— Какво са ти казали за Отричащите?

Вейлин се намръщи и си спомни едно от редките обяснения на баща си. Отнасяше се за първия път, когато бе видял градската порта и гниещите тела в клетките по стените.

— Отричащите са богохулни еретици. Тези, които отричат истините на Вярата.

— Знаеш ли какво се случва с тях, Вейлин?

— Убиват ги и ги окачват в клетки по градските стени.

— Затварят ги в клетките живи и ги оставят да умрат от глад. Режат им езиците, за да не смущават с писъци минувачите. И това само защото изповядват различна вяра.

— Няма друга Вяра.

— Напротив, Вейлин. — Тонът на Ерлин беше разпален и нетърпящ възражения. — Казах ти, че съм пътувал по целия свят. Има безброй вероизповедания и безброй божества. Има повече начини за почитане на божествеността, отколкото са звездите в небето.

Вейлин поклати глава: нямаше смисъл да спори.

— Такива ли сте вие? Отричащи?

— Не. Аз изповядвам същата вяра като теб. — Мъжът се засмя горчиво. — Нямам голям избор. Но Села крачи по друг път. Нейните вярвания са различни, но не по-малко истински от нашите. Но ако бъде заловена от мъжете, които ни преследват, ще я измъчват и ще я убият. Мислиш ли, че това е правилно? Смяташ ли, че всички Отричащи заслужават такава съдба?

Вейлин погледна Села. Лицето й беше бяло от страх, устните й трепереха, но очите й бяха незасегнати от ужаса. Взираха се в неговите, без да мигат, магнетични и питащи, напомняха му за очите на инструктор Солис по време на първата тренировка с мечове.

— Не можеш да ме подлъжеш — каза й той.

Тя си пое дълбок дъх, измъкна ръката си от Ерлин и направи няколко жеста: „Не се опитвам да те подлъжа. Търся нещо.“

— Какво?

„Нещо, което преди не виждах.“ Обърна се към Ерлин. „Ще ни помогне.“

Вейлин отвори уста да възрази, но думите замръзнаха на устните му. Беше права: наистина щеше да им помогне. Решението изобщо не беше сложно. Знаеше, че е правилно. Щеше да им помогне, защото Ерлин беше честен и храбър, а Села беше хубава и бе видяла нещо в него. Щеше да им помогне, защото знаеше, че те не заслужават да умрат.

Отиде до заслона и извади корена ялин.

— Ето. — Подхвърли го на Ерлин. — Разрежи го на две и натъркайте ръцете и краката си. Чия миризма следват?

Ерлин подуши колебливо корена.

— Какво е това?

— Ще прикрие миризмата ви. Кого от двама ви следват?

Села се тупна по гърдите. Вейлин погледна копринения шал, който беше увит около врата й, посочи го и направи жест да му го даде.

„Майка ми“ — запротестира момичето.

— Тя ще е щастлива да спаси живота ти.

Момичето се поколеба за миг, след което му подаде шала. Вейлин го върза около китката си.

— Това е отвратително — оплака се Ерлин и направи гримаса, докато натриваше противно миришещия сок по ботушите си.

— И кучетата мислят така — отвърна Вейлин.

След като се погрижиха за обувките и ръцете на Села, Вейлин ги поведе към най-гъстата част на гората. Там, на няколкостотин крачки от лагера, имаше изровена в брега дупка, достатъчно голяма да скрие двама души, но не и от опитен преследвач. Вейлин се надяваше, че тези, които ги гонят, няма да стигнат дотук. След като ги настани в скривалището, той взе парчетата от корена и натърка останалия сок по дърветата и камъните наоколо.

— Стойте тук и пазете тишина. Дори да чуете кучетата да се укротяват, не бягайте. Ако не се върна до час, тръгнете на юг, вървете два дни и после продължете на запад. След това хванете крайбрежният път на север и стойте настрана от градовете.

Понечи да тръгне, но Села се пресегна и ръката й се озова близо до неговата. Сякаш внимаваше да не го докосне. Очите й отново срещнаха неговите, този път без въпрос — просто искряха от благодарност.

Той се усмихна и хукна с всички сили към ловците. Рядката гора се разми край очите му. Изтормозеното му от глад тяло протестираше от усилието. Вейлин обаче преглътна болките и продължи да тича, а шалът на китката му се вееше.

Минаха пет дълги минути, преди да чуе кучетата. Далечното скимтене премина в остър заплашителен лай — бяха го надушили. Вейлин си хареса добра позиция на една паднала бреза, смъкна шала от китката си, уви го около врата си и вдигна яката, за да не се вижда. След това извади стрела и зачака. Дъхът му излизаше на пара.

Кучетата се появиха по-бързо от очакваното. Три. Изскочиха от храсталака на двайсетина крачки от него, ръмжаха, оголили жълтите си зъби. Пръскаха сняг, докато тичаха към него. Вейлин за миг се стресна: породата му беше неизвестна. Бяха по-едри, по-бързи и по-мускулести от всички кучета, които бе виждал. Дори ренфаелските хрътки, които отглеждаше Орденът, изглеждаха като домашни любимци в сравнение с тези. Най-лоши бяха очите им. Искрящо жълти и пълни с омраза, те сякаш светеха, а от устите на кучетата летеше слюнка.

Стрелата му уцели първото в гърлото, завъртя го в снега и то нададе изненадано жалостиво скимтене. Вейлин посегна отново към колчана, но следващото куче му налетя преди да успее да измъкне стрелата — скочи, протегнало ноктести лапи към гърдите му, главата му бе извита под ъгъл, за да захапе гърлото. Вейлин се претърколи, пусна лъка, извади ножа с дясната си ръка и го заби нагоре, докато падаше. Устремът на кучето помогна на ножа да мине през ребра и сухожилия и да попадне в сърцето. От устата на животното рукна гъста черна кръв. Вейлин потисна гаденето и избута потръпващото тяло настрани с крак. След това се претърколи и вдигна ножа към третото куче, готов за нападението му.

Нападение обаче не последва.

Кучето клекна, присви уши и наведе глава към земята, избягваше погледа му. Изскимтя и надигна мускулестото си тяло, приближи се малко, след което отново клекна. Погледна го боязливо, но и с някак странно, очаквателно изражение.

— Дано да си богат, момче — чу се груб ядосан глас. — Дължиш ми за три кучета.

Вейлин се завъртя с готов нож и видя парцалив як мъж да излиза от храстите. Беше задъхан от тичането след животните. На гърба му висеше азраелски меч. Мръсното му наметало беше тъмносиньо.

— Две — отвърна Вейлин.

Мъжът се намръщи, изплю се на земята и извади меча си с тренирана лекота.

— Това са волариански робски хрътки, малко лайно такова. Третото вече не става за нищо. — Пристъпи към Вейлин. Краката му се мърдаха по снега с позната танцова стъпка, върхът на меча сочеше надолу, а ръката бе леко изнесена встрани.

Кучето изръмжа ниско, но заплашително. Вейлин хвърли поглед към него — очакваше, че ще го нападне. Но жълтите, изпълнени с омраза очи се бяха втренчили в мъжа с меча и кучето беше оголило зъби.

— Видя ли? — извика мъжът. — Видя ли какво направи? Четири години обучение на тези гадни псета изтекоха в кенефа.

Вейлин се усети чак сега, — а би трябвало да го направи от пръв поглед. Вдигна лявата си ръка, за да покаже, че е празна, и бавно извади амулета изпод ризата си, така че мъжът да го види.

— Извинявам се, братко.

На лицето на човека се появи мигновено объркване. Вейлин осъзна, че не е разколебан от медальона, а обмисля дали би било позволено да го убие, въпреки че е от Ордена. В крайна сметка се оказа, че решението не е негово.

— Прибери меча, Макрил — нареди един спокоен глас. Вейлин се обърна и видя приближаващия се ездач, мъж с остри черти. Непознатият му кимна официално и смуши коня си по-близо. Животното беше сиво и дългокрако, азраелска ловна порода, известна повече с издръжливостта, отколкото с бързината си.

Мъжът спря на няколко крачки от двамата и погледна Вейлин с изражение, което можеше да мине за добронамерено. Вейлин забеляза цвета на наметалото му. Черен. Четвъртият орден.

— Добър ти ден, малки братко — поздрави ги мъжът с острите черти.

Вейлин кимна и прибра ножа.

— И на теб, учителю.

— Учител? — Човекът се усмихна. — Едва ли. — Погледна кучето, което ръмжеше срещу него. — Боя се, че ще ти оставим нежелан другар, малки братко.

— Другар ли?

— Воларианските робски хрътки са необикновена порода. Невероятно диви, но си имат строг йерархичен код. Ти си убил водача на глутницата и този, който е щял да го наследи. Сега кучето те вижда като водач на глутница. Твърде младо е, за да те предизвика на двубой, и ще ти предложи непоклатима вярност. Засега.

Вейлин погледна кучето и видя озъбена олигавена грамада от мускули и зъби с множество белези по муцуната.

— Не го искам.

— Вече е твърде късно, малък негоднико — промърмори намиращият се зад него Макрил.

— Макрил, стига си се вкисвал — смъмри го мъжът с острото лице. — Загуби кучетата, но ще намерим нови. — Наведе се и подаде ръка на Вейлин. — Тендрис Ал Форне, брат от Четвъртия орден и служител на Съвета за еретични прегрешения.

— Вейлин Ал Сорна. — Момчето стисна подадената му ръка. — Послушник в Шестия орден.

— Да, разбира се. — Тендрис се изправи в седлото. — Изпитанието на пустошта, нали?

— Да, братко.

— Определено не завиждам за изпитанията във вашия орден. — Тендрис се усмихна съчувствено, след което се обърна към Макрил. — Братко, помниш ли своите изпитания?

— Само в кошмарите си. — Макрил обикаляше поляната и оглеждаше земята, като понякога се навеждаше ниско. Инструктор Хутрил действаше по подобен начин, но с доста повече грация. Хутрил излъчваше успокояваща аура, докато търсеше следи. Макрил беше пълна негова противоположност — раздразнен и неспокоен.

Тропот на подкови оповести пристигането на още трима братя от Четвъртия орден, всички на азраелски жребци като Тендрис. Имаха коравия вид на мъже, прекарали по-голяма част от живота си в преследване. Поздравиха Вейлин със сдържани кимвания, щом им бе представен, и се пръснаха да огледат околността.

— Може би са минали оттук — каза Тендрис. — Кучетата сигурно са надушили нещо повече от потенциална вечеря в лицето на нашия млад брат.

— Може ли да попитам какво търсите, братко? — попита Вейлин.

— Прокобата на нашето кралство и нашата вяра — отвърна малко тъжно Тендрис. — Неверниците. Това е задачата, поверена на мен и братята ми. Преследваме тези, които отричат Вярата. Може да си изненадан, че има такива хора, но е истина.

— Тук няма нищо — обади се Макрил. — Никакви следи и нищо, което кучетата да са подушили. — Обърна се към Вейлин. — Освен теб, братко.

Момчето се намръщи.

— Защо ще ме гонят кучетата ви?

— Срещал ли си някой по време на изпитанието? — попита Тендрис. — По-точно мъж и момиче?

— Ерлин и Села?

Макрил и Тендрис се спогледаха.

— Кога? — настоя Макрил.

— Онзиден вечерта. — Вейлин беше горд от лекотата, с която излъга. Ставаше все по-добър. — Валеше и имаха нужда от подслон. Прибрах ги при мен. — Погледна Тендрис. — Грешно ли съм постъпил, братко?

— Щедростта и милосърдието никога не може да са грешни — усмихна се Тендрис и Вейлин се притесни от факта, че усмивката му изглеждаше искрена. — Още ли са в твоя лагер?

— Не, тръгнаха си на следващата сутрин. Говорихме малко. Всъщност момичето не каза нищо.

Макрил се засмя без капка веселие.

— Защото е няма, момче.

— Даде ми това. — Вейлин показа копринения шал на Села под яката си. — От благодарност, каза мъжът. Обаче изобщо не топли. Ако преследвате тях, може би кучетата са надушили шала.

Макрил се наведе и подуши с разширени ноздри, без да откъсва очи от Вейлин. „Не вярва на нито една дума.“

— Мъжът каза ли къде отиват? — попита Тендрис.

— На север, към Ренфаел. Каза, че момичето имало роднини там.

— Излъгал е — каза Макрил. — Тя няма роднини никъде. — Ръмженето на кучето се засили. Макрил бавно отстъпи и Вейлин се зачуди що за куче може да предизвика страх у собствения си господар.

— Вейлин, това е много важно. — Тендрис се наведе от седлото и го изгледа внимателно. — Момичето докосна ли те?

— Да ме докосне ли, братко?

— Да, дори съвсем леко?

Вейлин си спомни колебанието на Села и осъзна, че не го бе докоснала в нито един миг. Макар че дълбокият поглед, когато бе открила нещо в него, му се бе сторил като докосване отвътре.

— Не. Не ме е докосвала.

Тендрис се намести на седлото и кимна доволно.

— Наистина си имал късмет.

— Късмет?

— Момичето е отричаща вещица, хлапе — обясни Макрил. Беше се подпрял на падналата бреза и дъвчеше захарна тръстика, появила се отнякъде в ръката му. — Може да поквари сърцето ти с докосването на скверната си ръка.

— Това, което иска да каже нашият брат — обясни Тендрис, — е, че момичето има способност от Мрачното. Ереста на неверниците понякога се проявява по странни начини.

— Има способност? Какво значи това?

— По-добре да не те товарим с подробностите. Казваш, че са тръгнали вчера сутринта?

— Да, братко. — Вейлин внимаваше да не гледа Макрил, защото знаеше, че той го наблюдава с напрегнато подозрение.

— Тръгнаха на север.

— Аха. — Тендрис се обърна към Макрил. — Може ли да ги проследим без кучета?

Макрил сви рамене.

— Може би. Няма да е лесно след снощната буря. — Отхапа отново от тръстиката и хвърли остатъка. — Ще огледам на север от хълмовете. Вие проверете на запад и на изток. Може да са опитали да заобиколят, за да ни заблудят. — Хвърли последен враждебен поглед към Вейлин и изчезна на бегом сред дърветата.

— Време е да тръгвам, братко — каза Тендрис. — Сигурен съм, че ще те видя отново, когато преминеш всички изпитания. Кой знае, може в отряда ми да има място за млад брат със смело сърце и остър поглед.

Вейлин погледна телата на двете кучета. Кървави струи бяха опетнили снега под тях. „Щяха да ме убият. Затова ги развъждат. Не за следене. Ако бяха открили Ерлин и Села…“

— Кой знае по какви пътища ще ни поведе Вярата, братко. — Нямаше кураж да докара нещо повече от неутрален тон.

— Така е — съгласи се Тендрис. — Късметът да е с теб.

Вейлин беше толкова изненадан, че планът му е проработил, че остави Тендрис почти да се скрие, преди да се сети за най-важния въпрос.

— Братко! Какво да правя с кучето!

Тендрис погледна през рамо, преди да пришпори коня си.

— Ако си умен, го убий, ако си храбър, го запази. — Засмя се, а конят му препусна в галоп: вдигаше облаци сняг, който заблещука на зимното слънце.

Вейлин погледна кучето. То го наблюдаваше с обожание, дългият му розов език висеше от олигавената муцуна. Той отново забеляза множеството белези. Животното беше младо, но очевидно бе имало тежък живот.

— Белег. Ще те кръстя Белег.

 

 

Кучешкото месо се оказа твърдо и жилаво, но Вейлин отдавна бе спрял да придиря по отношение на храната. Белег скимтеше, докато момчето разфасоваше трупа на по-едрото куче и отделяше единия бут. Запази дистанция, докато не се върнаха в лагера и Вейлин не отряза няколко ивици месо за печене. Чак след като момчето се наяде и скри остатъка от бута в хралупата, кучето се приближи и подуши ръката му. Колкото и див да бе характерът на воларианските робски хрътки, явно изключваше канибализъм.

— Не знам с какво ще те храня, щом не искаш да ядеш от своите — подсмихна се Вейлин и го потупа неловко по главата. Кучето явно не беше свикнало на гальовност, защото се присви.

Изкара в лагера около час: готвеше, поддържаше огъня, разчистваше снега от заслона и удържаше на порива да провери дали Ерлин и Села още са в скривалището. Имаше известни съмнения по отношение на Тендрис. Чувстваше, че той бе приел думите му твърде лесно. Разбира се, можеше и да греши. Тендрис приличаше на брат, чиято вяра е абсолютна и непоклатима. В такъв случай мисълта, че брат би излъгал, при това за да защити Отричащи, въобще нямаше да му хрумне. От друга страна, дали бе възможно човек, преследващ еретици из кралството цял живот, да е напълно лишен от цинизъм?

Без отговори на тези въпроси Вейлин не можеше да рискува да провери бегълците. По вятъра не се носеше нищо предупреждаващо, нищо не смущаваше песента на птиците, но въпреки това той остана в лагера, хапна още малко кучешко и се зачуди какво да прави с кучето.

Белег беше доста жизнерадостен за животно, отгледано да преследва и убива хора. Обикаляше из лагера и мъкнеше клонки и кости при Вейлин, който бързо се научи, че няма смисъл да се мори да ги дърпа от устата му. Момчето не беше никак сигурно, че ще му позволят да запази кучето, когато се върне в Ордена. Инструктор Чекрил, който отговаряше за кучкарника, едва ли щеше да иска подобен звяр в близост до любимите си питомци. По всяка вероятност щяха да убият Белег веднага щом го видеха.

Следобед излязоха на лов. Вейлин очакваше поредния безплоден опит, но не след дълго Белег надуши следа. Излая веднъж и заподскача през снега, а Вейлин се мъчеше да го настигне. Скоро откри причината: замръзнал млад елен, явно жертва на снощната буря. Трупът беше недокоснат. Белег стоеше до него и гледаше притеснено приближаващия Вейлин. Момчето изкорми елена, хвърли вътрешностите на Белег и се изненада от еуфоричната му реакция. Кучето изскимтя щастливо и излапа всичко, като тракаше с челюсти. Вейлин помъкна трупа към лагера, замислен за странната промяна в обстоятелствата. В рамките на един ден бе преминал от свирепо гладуване до изобилие. Разполагаше с повече храна, отколкото можеше да изяде преди инструктор Хутрил да се появи и да го върне в Ордена.

Нощта се спусна бързо, без облаци, а лунната светлина превърна снега в сребристо одеяло и разкри обширна гледка към звездната панорама. Ако Кейнис беше тук, щеше да назове всички съзвездия, но Вейлин познаваше само най-очевидните: Меч, Елен, Дева. Кейнис им бе разказал легенда, според която душите на първите Покойни бяха пратили звездите от Отвъдното като дар за поколенията, за да напътстват живите. Мнозина твърдяха, че могат да разчетат небесните послания, предимно хора по пазари и панаири, които гледаха да измъкнат някоя пара̀.

Чудеше се дали е от значение, че Мечът сочи на юг, когато чувството за нередност премина в ледена сигурност. Белег настръхна и вдигна леко глава. Нямаше мирис, нито предупредителен шум, но нещо не бе наред.

Вейлин огледа неподвижния храсталак. „Толкова тихо. Никой убиец не може да е толкова ловък.“

— Братко, ако си гладен, имам достатъчно месо — подвикна той. После сложи още няколко клона в огъня. След малко се чу скърцане на ботуши по снега и Макрил приклекна срещу него и протегна ръце към огъня. Не погледна Вейлин, но се намръщи на Белег и изръмжа:

— Трябваше да го убия тоя проклет звяр.

Вейлин се вмъкна в заслона и извади парче месо.

— Елен — каза и го подхвърли на Макрил.

Той го наниза на ножа си и направи стойка от камъни над огъня, след което разгъна постелката си на земята.

— Вечерта е хубава, братко — каза Вейлин.

Макрил изръмжа и изу ботушите си, за да си разтрие краката. Миризмата бе достатъчна, за да накара Белег да се надигне и да се отдалечи.

— Съжалявам, че брат Тендрис не е сметнал думите ми за достоверни — продължи Вейлин.

— Той ти повярва. — Макрил измъкна нещо между пръстите си, метна го в огъня и се чу пращене. — Той е истински човек на Вярата. Аз обаче съм подозрително копеле от простолюдието. Затова ме взима със себе си. Не ме разбирай неправилно, той е много способен, най-добрият ездач, когото познавам, и може да изтръгне информация от Отричащ преди да си издухаш носа. Но в някои отношения е наивен. Доверява се на вярващите. За него всички споделят неговите вярвания.

— А не твоите?

Макрил сложи ботушите си да съхнат до огъня.

— Аз ловувам. Търся следи, знаци, дири, мирис по вятъра, дъха на кръв, който следва убийството. Това е моята Вяра. Каква е твоята, момче?

Вейлин сви рамене. Подозираше, че откровенията на Макрил са капан, подмамващ го да сподели неща, които трябва да останат скрити.

— Аз следвам Вярата — каза той, като се постара да е убедителен. — Аз съм брат от Шестия орден.

— В Ордена има много братя, все различни и намиращи различни пътища във Вярата си. Не се залъгвай, че е пълен с религиозни мъже, които се молят на Покойните във всеки свободен момент. Ние сме войници, момче. Войнишкият живот е труден, с малко удоволствия и много болка.

— Аспектът казва, че има разлика между войник и боец. Войниците се бият за заплата или от лоялност. Ние се сражаваме за Вярата, войната е нашият начин за почитане на Покойните.

На лицето на Макрил се изписа тъжно изражение: сбръчкана космата маска на жълтеникавата светлина на огъня. Очите му загубиха фокус, насочени към неприятни спомени.

— Война? Войната е пълна с кръв, лайна и обезумели от болка мъже, които викат майките си, докато умират. В нея няма чест, момче. — Очите му помръднаха и срещнаха очите на Вейлин. — Ще го видиш, бедно малко копеленце. Ще видиш всичко.

Вейлин се почувства неудобно и добави нов клон в огъня.

— Защо преследвате момичето?

— Тя е Отричаща. От най-лошия вид, защото има способността да покварява сърцата на набожните. — Засмя се кратко и иронично. — Мисля, че ще съм в безопасност, ако се изправя пред нея.

— Каква е? Тази способност?

Макрил вдигна месото от огъня и започна да се храни — отхапваше малки късчета и дъвчеше замислено, преди да преглътне. Отработените, несъзнателни движения на човек, който не се наслаждава на храната, а просто я поглъща за гориво.

— Историята е мрачна, момче — каза той между две хапки. — Може да ти докара кошмари.

— Вече си имам кошмари.

Макрил повдигна рунтавите си вежди, но не каза нищо. Вместо това довърши месото и измъкна от раницата си малка кожена манерка.

— Приятел на братята — обясни и отпи. — Кумбраелско бренди, смесено с червен цвят. Поддържа огъня в корема на човек, когато пази стена по северната граница и чака лонаките да му прережат гърлото. — Предложи манерката на Вейлин, но той поклати глава. Алкохолът не беше забранен в Ордена, но по-набожните учители гледаха на него с лошо око. Според някои всичко, което притъпяваше сетивата, бе в пречка на Вярата. Колкото по-малко си спомняше човек от живота, толкова по-малко щеше да отнесе в Отвъдното. Очевидно брат Макрил не споделяше тези възгледи.

— Значи искаш да знаеш за вещицата. — Макрил облегна гръб на един камък и продължи да отпива периодично. — Беше арестувана по заповед на Съвета след сведения за практикуване на ерес. Обикновено подобни обвинения са пълни глупости. Хора, твърдящи, че чуват гласове от отвъдното, които не са на Покойните, лекуване на болести, общуване със зверове и тем подобни. Предимно става дума за страхливи селяни, които се обвиняват взаимно за собствените си несгоди, но понякога се сблъскваме с такива като нея.

— В нейното село имало неприятности — продължи той. — Двамата с баща й били чужденци, от Ренфаел. Затворени хора. Той припечелвал като писар. Един местен земевладелец го накарал да фалшифицира документи, някакъв наследствен спор с пасища. Писарят отказал и след няколко дни получил брадва в гърба. Земевладелецът бил братовчед на местния магистрат и всичко било потулено. Два дни по-късно той влязъл в местната кръчма, признал престъплението и си прерязал сам гърлото от ухо до ухо.

— И са обвинили нея?

— Явно са ги видели заедно по-рано през деня, което е странно, защото не се обичали още преди онзи да убие баща й. Казват, че го докоснала, просто леко бутане по ръката. Това, че е няма и чужденка, не й помогнало. Това, че е хубавка и по-умна отколкото трябва, също не било от полза. Хората все разправяли, че нещо с нея не било наред. Но те винаги така казват.

— И вие я арестувахте?

— О, не. Ние с Тендрис гоним само тези, които побегнат. Братя от Втория орден претърсили дома й и открили следи от Отричаща дейност. Забранени книги, изображения на богове, подправки и свещи, обичайните неща. Оказало се, че с баща й били последователи на Слънцето и Луната, дребна секта. Те са предимно безобидни, защото не се опитват да привличат други в ереста, но Отричащият си е Отричащ. Отвели я в Черната твърд. На следващата нощ избягала.

— Избягала е от Черната твърд? — Вейлин не беше сигурен дали Макрил не му се подиграва. Черната твърд беше малка грозновата крепост в центъра на столицата, чиито стени бяха оцапани със сажди от близките леярни. Известно място, откъдето хората не излизаха, освен за да изминат пътя или до бесилката, или до клетките. Ако някой изчезнеше и съседите му чуеха, че е в Черната твърд, спираха да питат кога ще се върне и даже въобще не го споменаваха. И никой не беше успял да избяга.

— Как е възможно? — зачуди се Вейлин.

Макрил отпи здрава глътка от манерката преди да продължи.

— Чувал ли си за брат Шаста?

Вейлин помнеше някои от по-невероятните военни истории на по-големите момчета.

— Шаста Брадвата?

— Същият. Легенда на Ордена, огромен мъж с ръце като дънери и юмруци като бутове шунка. Казват, че убил повече от сто души, преди да го пратят в Черната твърд. Беше истински герой… и най-тъпият главанак, когото съм срещал. Че беше и зъл, особено като пийне. Той й бил тъмничар.

— Чувал съм, че бил прочут воин, служил вярно на Ордена — каза Вейлин.

Макрил изсумтя.

— Орденът оставя реликвите си в цитаделата, момче. Онези, които оцелеят през петнайсетте години и са твърде прости или откачени, за да станат инструктори или командири, ги пращат да затварят еретици, та дори да не стават за това. Виждал съм мнозина като Шаста, едри, грозни, груби идиоти, които не мислят за нищо освен за следващата битка или следващата чаша. Обикновено не оцеляват достатъчно, за да станат проблем, но ако са достатъчно едри и силни, се задържат като противна миризма. Шаста се задържа достатъчно, че да го пратят в Черната твърд, Вярата да ни е на помощ.

— Е — продължи предпазливо Вейлин, — значи е оставил килията отворена и тя се е измъкнала ли?

Макрил се изсмя неприятно.

— Не съвсем. Дал й ключовете, смъкнал брадвата си от стената и почнал да избива другите братя на пост. Посякъл десетима преди един от стрелците да го надупчи достатъчно, че да го забави. Дори след това убил още двама преди да му видят сметката. Странното е, че умрял с усмивка на лице и преди това промълвил, че тя го докоснала.

Вейлин осъзна, че пръстите му си играят с нежната тъкан на шала на Села.

— Докоснала го? — Кестенявите къдрици и деликатните черти изплуваха пред очите му.

Макрил удари нова глътка от манерката.

— Така казват. Не разбират естеството на мрачните й способности. Ако те докосне, ставаш неин завинаги.

Вейлин се опита трескаво да си спомни всеки досег до Села. „Аз я избутах в заслона, дали я докоснах? Не, беше навлечена… Но тя посегна… Усетих я, в главата си. Дали така ме докосна? Затова ли й помогнах?“ Изпита нужда да потърси повече информация от Макрил, но знаеше, че е опасно. Следотърсачът го подозираше достатъчно. Нямаше да е разумно да го подпитва допълнително въпреки че бе пийнал.

— Оттогава я преследваме с Тендрис — продължи Макрил. — Четири седмици. Сега бяхме най-близо. Заради гадното копеле, с което пътува. Кълна се, че ще го накарам да пищи, преди да го убия. — Изхили се и отпи отново.

Вейлин усети, че ръката му се плъзва към ножа. Започваше да изпитва дълбока неприязън към брат Макрил, твърде много му напомняше на убийците от гората. А и кой знае какви заключения си беше извадил.

— Каза ми, че името му е Ерлин.

— Ерлин, Релис, Хетрил, има стотици имена.

— А кой е всъщност?

Макрил сви рамене малко пресилено.

— Кой знае? Помага на Отричащите. Крие ги, помага им да избягат. Разказа ли ти за пътуванията си? От Алпиранската империя до храмовете на Леандрен.

Вейлин стисна здраво дръжката на ножа.

— Каза ми.

— Впечатли ли те? — Макрил се оригна. — И аз съм пътувал. Мамка му, и аз съм пътувал. Мелденейските острови, Кумбраел, Ренфаел. Убивал съм бунтовници, еретици и бандити из цялата ни славна земя. Мъже, жени, деца…

Ножът на Вейлин бе наполовина излязъл от канията. „Пиян е, няма да е много трудно.“

— Веднъж с Тендрис намерихме цяла секта от семейства, молещи се на един бог в плевня в Мартиш. Тендрис се разгневи, най-добре е да не спориш с него, като изпадне в такова състояние. Нареди да залостим вратите и да полеем постройката с масло за лампи, след което извади огнивото… Не подозирах, че децата могат да пищят толкова силно.

Вейлин почти бе извадил ножа си, но видя нещо, което го спря. По брадата на Макрил се виждаха сребристи капчици. Мъжът плачеше.

— Пищяха толкова дълго… — Той вдигна манерката, но откри, че е празна. — Мамка му! — Изръмжа и се изправи, олюля се, след което изчезна в мрака. След малко се разнесе шуртенето на пикня в снега.

Вейлин знаеше, че ако ще го прави, сега е моментът. „Прережи му гърлото, докато пикае.“ Подходящ край за толкова противен човек. „Колко още деца ще убие, ако го оставя жив?“ Но сълзите го притесняваха: те показваха, че Макрил мрази това, което прави. Освен това беше брат от Ордена. Изглеждаше неправилно да убие човек, чиято съдба може да споделя след няколко години. Откри внезапна решителност, ярка и непоколебима. „Ще се бия, но няма да коля. Ще убивам противници в битка, но не и невинни. И няма да убивам деца.“

— Хутрил още ли е там? — изфъфли Макрил и се строполи със залитане на постелката. — Още ли учи малките лайнарчета как да проследяват?

— Да. Благодарни сме за неговата мъдрост.

— Майната й на мъдростта му. Знаеш ли, тази работа трябваше да е моя. Командир Лилден казваше, че аз съм най-добрият следотърсач в Ордена. Казваше, че като го направят аспект, ще ме вземе в цитаделата за инструктор по пустошта. След това обаче тъпото копеле си изпроси мелденейска сабя в корема и избраха Арлин. Това набожно лайно никога не ме е харесвало. Избра Хутрил, легендарния мълчалив ловец от гората Мартиш. А мен ме прати да гоня еретици с Тендрис. — Отпусна се по гръб и почти затвори очи, а гласът му премина в шепот. — Никога не съм искал това. Просто исках да се науча да проследявам… Като моя старец… Просто исках да съм следотърсач…

Вейлин го гледаше как заспива, после добави още дърва в огъня. Белег допълзя и се настани до него, като хвърляше тревожни погледи към Макрил. Вейлин го почеса зад ушите. Не му се лягаше, защото знаеше, че сънищата му ще са пълни с горящи плевни и пищящи деца. Поривът да убие Макрил бе отминал, но той все още изпитваше неудобство да споделя лагера си с него.

Изкара още час, взирайки се в звездите, а Белег лежеше до него. От другата страна на огъня Макрил спеше пиянски сън. Беше странно, че следотърсачът издава толкова малко шум — нямаше хъркане, сумтене, дори дишането му беше леко. Вейлин се зачуди дали това е умение, което може да се научи, или е инстинкт, който братята придобиват с течение на службата. Несъмнено способността да спиш тихо можеше да удължи живота на човек. Когато очите му започнаха да се затварят, влезе в заслона и легна на одеялото си, а Белег се настани между него и изхода. Вейлин реши, че Макрил не е дошъл да го убие, но бе по-добре да се застрахова. Макрил едва ли щеше да пробва атака, ако първо трябваше да мине през кучето.

Вейлин се притисна до топлото тяло на кучето и почувства задоволство, че го е запазил. Човек можеше да има и по-лоши другари от робска хрътка…

 

 

На сутринта Макрил бе заминал. Вейлин претърси внимателно, но не намери и следа, че дори е бил тук. Както и очакваше, скривалището на Села и Ерлин бе празно. Той свали шала от врата си и огледа сложната шарка, втъкана в коприната. Златните нишки образуваха различни символи. Някои бяха очевидни — полумесец, слънце, птици; други не познаваше. Вероятно икони от вярванията на Отричащите. В такъв случай трябваше да го хвърли. Инструкторите щяха да му наложат сериозно наказание, може би надхвърлящо нормалния пердах. Но шалът беше толкова хубав, майсторски изтъкан, а златната нишка блестеше като нова. Знаеше, че Села ще скърби за загубата — все пак шалът беше от майка й.

Вейлин въздъхна и прибра шала в ръкава си, после отправи мълчалива молитва към Покойните да осигурят безопасно пътуване на двамата. Върна се в лагера, потънал в размисли. Трябваше да реши какво да каже на инструктор Хутрил и да обмисли лъжите си внимателно.

Белег подскачаше пред него и щракаше игриво с челюсти.

 

 

Обратният път с инструктор Хутрил беше мълчалив. Вейлин бе единственото момче в каруцата. Попита за останалите, но получи само изръмжаване: „Лоша година, с тая буря.“ Вейлин потръпна, но потисна паниката за другарите си, след което се качи в каруцата. Хутрил изгледа Белег, който подскачаше в снега. И продължи да го гледа безизразно, докато Вейлин разказваше частично измислената история: придържаше се към версията, която бе разказал на Тендрис, но премълча за снощното появяване на Макрил.

Единствената реакция на учителя бе повдигане на веждата, когато Вейлин спомена следотърсача. Хутрил остави тишината да се проточи и Вейлин каза:

— Ъ-ъ, учителю, предлагам да вземем кучето в цитаделата. Инструктор Джеклин може да го ползва.

— Аспектът ще реши — отвърна Хутрил.

 

 

Отначало изглеждаше, че аспектът ще говори още по-малко. Седеше зад широкото дъбово бюро и гледаше Вейлин над сплетените си пръсти, докато той повтаряше историята с надеждата, че я е запомнил правилно. Присъствието на инструктор Солис в ъгъла не допринасяше за комфорта му. Вейлин беше посещавал покоите на аспекта само веднъж, да донесе един свитък, и сега откри, че купчините с книги и пергаменти са се увеличили. Имаше стотици книги, от пода до тавана, а останалото място бе заето от свитъци и овързани с панделки документи. Библиотеката на майка му бледнееше пред тази тук.

Вейлин се изненада, че никой не прояви интерес към Белег. Учителите изглеждаха умислени, а по принцип трудно се впечатляваха. Когато го посрещна на двора, Солис изгледа кучето само с кратък незаинтересован поглед.

— Ниса и Дентос се върнаха. Останалите се очакват утре. Остави нещата си тук и ме последвай. Аспектът иска да те види в покоите си.

Вейлин предполагаше, че аспектът ще иска обяснение защо се е върнал с това огромно куче, и повтори историята си, когато го запитаха за изпитанието.

— Изглежда, си се хранил добре — отбеляза аспектът. — Обикновено момчетата се връщат по-хилави и слаби.

— Имах късмет. Белег… кучето ми помогна — надуши един елен, загинал в бурята. Не мислех, че е в нарушение с правилата на изпитанието, защото ни е позволено да ползваме всичко налично в пустошта.

— Да. — Аспектът плесна с ръце, после ги положи на бюрото с дланите надолу. — Много находчиво. Жалко, че не си успял да помогнеш на брат Тендрис в издирването му. Той е един от най-ценените служители на Вярата.

Вейлин се замисли за горящите деца и кимна искрено.

— Така е, аспект. Останах впечатлен от неговата отдаденост.

Зад него Солис издаде някакъв звук, но не се разбра, дали е смях, или изсумтяване.

Аспектът се усмихна — непривично изражение на тясното му лице, — но усмивката бе тъжна.

— Случиха се… събития, отвъд стените ни, след началото на изпитанието. Затова те повиках. Военачалникът е напуснал поста си. Това предизвика недоволство в кралството. Военачалникът беше популярен сред простолюдието. Като признание за службата му кралят му е осигурил един дар. Знаеш ли какво е това?

— Подарък, аспект.

— Да, кралски подарък. Всичко, което е по силите му. Военачалникът си го е избрал и кралят очаква ние да го осъществим. Само че орденът ни не се командва от краля. Ние защитаваме държавата, но служим на Вярата, която е с предимство. Въпреки това той има очаквания, а не е лесно да се откаже на крал.

Вейлин се поколеба. Аспектът явно очакваше нещо от него, но той нямаше представа какво. Накрая реши, че тишината е непоносима.

— Разбирам, аспект.

Аспектът размени кратък поглед със Солис.

— Разбираш ли, Вейлин? Знаеш ли, какво означава това?

„Вече не съм син на Военачалника.“ Не беше сигурен как се чувства от това. Даже не беше сигурен дали въобще му пука.

— Аз съм брат от Ордена, аспект. Събитията отвъд стените на цитаделата не ме интересуват, докато не издържа Изпитанието на меча и не ме пратят да защитавам Вярата.

— Твоето присъствие тук беше символ за отдадеността на Военачалника към Вярата и Кралството — обясни аспектът. — Но след като вече не заема този пост, той иска сина си обратно.

Вейлин се учуди от това, че не изпита нито радост, нито изненада. Нямаше подскачане на сърцето и свиване на корема в пристъп на вълнение. Просто сковано объркване. „Военачалникът иска сина си обратно.“ Помнеше тропота на подковите по влажната земя в утринната мъгла и суровата команда на баща си. „Верността е нашата сила.“

Насили се да погледне аспекта в очите.

— Ще ме отпратите ли?

— Моите желания не са от значение. Нито тези на инструктор Солис, които, повярвай ми, бяха изказани ясно. Не, това е твое решение, Вейлин. Кралят не може да ни нарежда, а според правилата на Ордена никой послушник не може да бъде изгонен, освен ако не се провали в изпитанията или не наруши грубо Вярата. Кралят е предоставил избора на теб.

Вейлин потисна горчивия си смях. „Избор? Баща ми го направи някога. Както и аз трябва да го направя сега.“

— Военачалникът няма син — каза той на аспекта. — А аз нямам баща. Аз съм брат от Шестия орден. Мястото ми е тук.

Внезапно аспектът му се стори много по-възрастен. „Колко ли е стар?“ Беше трудно да се каже. Имаше същите плавни движения като останалите инструктори, но лицето му бе уморено от живота, а очите му изглеждаха натежали от опит. В тях имаше и тъга, и съжаление.

— Аспект — обади се инструктор Солис. — Момчето има нужда от почивка.

Аспектът вдигна глава и погледна Вейлин с уморените си очи.

— Това ли е окончателното ти решение?

— Да.

Аспектът се усмихна, но Вейлин виждаше, че се усмихва насила.

— Стопляш сърцето ми, малки братко. Заведи кучето при инструктор Чекрил. Мисля, че ще го посрещне по-топло, отколкото предполагаш.

— Благодаря, аспект.

— И аз ти благодаря, Вейлин. Свободен си.

 

 

— Воларианска робска хрътка — възкликна инструктор Чекрил. Белег го гледаше, наклонил глава с любопитство. — Не съм виждал такава от повече от двайсет години.

Инструктор Чекрил беше весел жилав мъж на средна възраст с резки движения, сходни с тези на кучетата, за които се грижеше с всеотдайност. Робата му бе мръсна, с петна от кал, слама и смес от урина и тор. Миризмата, която се носеше от него, бе доста неприятна, но той явно не й обръщаше внимание, както и на евентуалното неудобство на останалите.

— Казваш, че си убил останалите от глутницата?

— Да, учителю. Брат Макрил каза, че сега той ме приема за водач на глутницата.

— Да. Прав е за това. Кучетата са вълци, Вейлин, живеят на глутници, но инстинктът им е притъпен — глутниците са временни и те лесно забравят кой е водач. Робските хрътки са различни, в тях има достатъчно вълче, за да пазят реда в глутницата, но са много по-свирепи. Развъждат ги така от векове. Оцеляват само най-злостните кутрета. Казват, че са докоснати от Мрачното. Че са променени по някакъв начин, имат и от кучето, и от вълка, но са различни. Когато си убил водача, кучето те е видяло като силен и достоен негов заместник. Това не се случва всеки път. Определено си имал късмет, младежо.

Чекрил извади от кесията на колана си късче сушено говеждо, клекна и го подаде на Белег. Вейлин забеляза внимателните му колебливи движения. „Уплашен е. Бои се от Белег.“

Кучето подуши внимателно месото, после погледна въпросително Вейлин.

— Виждаш ли? — каза Чекрил. — Няма да вземе от мен. Ето. — И му подхвърли късчето. — Дай му го ти.

Вейлин протегна месото към Белег и той го грабна и го глътна.

— Учителю, защо ги наричат робски хрътки?

— Воларианците имат роби, много роби. Ако някой избяга, го връщат и му отрязват кутретата. Ако избяга пак, пускат робските хрътки. И те го връщат, само че в коремите си. Не е лесно за куче да убие човек. Хората са по-силни, отколкото предполагаш, и по-коварни от всяка лисица. За да може едно куче да убие човек, трябва да е силно и бързо, но също така и хитро и свирепо, много свирепо.

Белег легна в краката на Вейлин, положи глава на ботушите му и запотупва по пода с опашка.

— Изглежда съвсем дружелюбен.

— За теб. Но не забравяй, че е убиец. С тази цел е отгледан.

Инструктор Чекрил отвори едно отделение на кучкарника.

— Ще го приютим тук — каза през рамо. — Доведи го ти, че иначе няма да остане.

Белег се подчини, последва Вейлин и се завъртя веднъж, преди да легне на сламата.

— Ще трябва да го храниш — продължи Чекрил. — И да му чистиш също. Два пъти дневно.

— Разбира се, учителю.

— Освен това ще му трябват и много упражнения. Не мога да го извеждам с другите кучета, защото ще ги избие.

— Ще се грижа за него, учителю. — Вейлин потупа Белег по главата и това предизвика атака от облизвания, която го събори на земята. Момчето се засмя и обърса лигите от лицето си. — Чудех се дали ще му зарадваш, учителю. Мислех, че може да го убиете.

— Да го убием? Не, в името на Вярата! Ковачът ще изхвърли ли един прекрасен меч? Ще го ползвам за разплод, ще ми направи множество кученца. Надявам се да са силни като него, но по-лесни за дресировка.

Вейлин остана в кучкарника още час, за да нахрани Белег и да се увери, че той ще свикне с новото си жилище. Когато си тръгна, скимтенето на кучето беше ужасно жалостиво, но Чекрил го убеди, че животното трябва да свикне, и Вейлин не погледна назад, макар че Белег започна да вие.

 

 

Всички бяха изтощени. Вейлин разказа пръв за изпитанието си. Кейнис, също като него, не изглеждаше заслабнал: бе намерил убежище в хралупа на един древен дъб, но бил нападнат от разярена сова. Дентос, който по принцип не беше много охранен, бе видимо мършав след седмицата, изкарана на корени и няколко птички и катерички, които бе успял да улови. Също като инструкторите, Вейлин и Кейнис не бяха особено впечатлени от историята му. Сякаш трудностите бяха подхранили безразличието им.

— Какво е робска хрътка? — попита Кейнис.

— Воларианско куче — отвърна Дентос. — Гадни животни. Не стават за боеве, защото се обръщат срещу стопаните си. — Обърна се към Вейлин и го изгледа с внезапен интерес. — Донесе ли някаква храна?

Замълчаха. Кейнис точеше ловджийския си нож, а Дентос гризеше сушеното еленско, което Вейлин бе скрил под наметалото си. Ядеше на малки хапки, защото знаеше, че празният му стомах не може да понесе много.

— Не мислех, че ще издържа — каза Дентос. — Наистина си мислех, че ще умра.

— Никой от братята, с които тръгнах, не се е върнал — отбеляза Вейлин. — Инструктор Хутрил каза, че е заради бурята.

— Започвам да разбирам защо в Ордена има толкова малко братя.

 

 

Следващият ден бе най-лекият от цялото им време в Ордена. Вейлин очакваше, че ще се върнат към суровите тренировки, но Солис запълни сутринта с уроци по езика на жестовете. Вейлин откри, че способностите му са се подобрили след краткия контакт с Ерлин и Села, макар и не с много — все още бе далече от майсторството на Кейнис. Следобеда тренираха с мечове. Инструктор Солис показа ново упражнение, в което ги замеряше с гнили плодове и зеленчуци, а момчетата трябваше да се бранят с дървените си мечове. Беше миризливо, но приятно. По-скоро игра, за разлика от обичайните тренировки, които оставяха синини и разкървавени носове.

Вечеряха в неловка тишина. Столовата беше по-тиха от обичайно, а множеството празни места сякаш потискаха наченките на разговор. По-големите момчета ги гледаха кои със симпатия, кои с мрачна насмешка, но никой не коментираше отсъстващите. Беше като след смъртта на Микел, но в по-голям мащаб. Някои момчета бяха загинали, други още не се бяха върнали и напрежението от вероятността да не се появят беше ужасно.

След вечерята се върнаха в кулата.

Стъмни се, а още не бе дошъл никой. Вейлин започна да изпитва тежкото чувство, че от тяхната група са оцелели само те. Баркус повече нямаше да ги разсмива. Нито пък Норта щеше да ги отегчава с разказите за баща си. Перспективата беше определено плашеща.

Готвеха се да лягат, когато откъм каменното стълбище се чуха стъпки и тримата замръзнаха в трепетно очакване.

— Залагам две ябълки, че е Баркус — каза Дентос.

— Готово — прие Кейнис.

— Здрасти! — поздрави ги оживено Норта, щом влезе, и стовари екипировката си на леглото. Беше отслабнал повече от Вейлин и Кейнис, но не чак толкова изтерзан като Дентос, а очите му бяха зачервени от изтощение. Въпреки това изглеждаше весел, даже триумфиращ.

— Баркус тук ли е? — попита той, докато се събличаше.

— Не. — Кейнис се усмихна на Дентос, който направи гримаса.

Вейлин забеляза нещо ново у Норта, докато той сваляше ризата си — огърлица от дълги лъскави нокти, — и попита:

— Намери ли я?

На лицето на Норта се изписа задоволство — смесица от триумф и очакване.

— Мечи нокти. — Вейлин се възхити на пренебрежителния коментар и си помисли колко ли часа е репетиран. Реши да изчака Норта да разкаже сам, но Дентос развали нещата.

— Намерил си огърлица от мечи нокти? Голяма работа. Обрал си някой окаян замръзнал в бурята глупак!

— Не. Направих я от ноктите на мечка, която убих.

Продължи да се съблича, като се правеше на незаинтересован от реакцията им, но Вейлин ясно виждаше колко се наслаждава на момента.

— Да бе! Намерил си я умряла — засмя се Дентос.

Норта сви рамене.

— Ако искаш вярвай. За мен няма значение.

Настъпи тишина. Въпреки очевидното глождещото ги любопитство Дентос и Кейнис отказваха да зададат неизбежния въпрос. Моментът се проточи и Вейлин реши, че е твърде уморен, за да чакат, и каза:

— Моля те, братко. Разкажи ни как уби мечката.

— Със стрела в окото. Беше си харесала един елен, който улових. Не можех да го допусна. Който ви каже, че мечките спят през зимата, лъже.

— Инструктор Хутрил казва, че се будят само когато са принудени. Явно си се натъкнал на много необичайна мечка, братко.

Норта го изгледа странно. Със студено превъзходство, което бе обичайно, но и разбиращо, което не беше.

— Признавам, че съм изненадан да те видя тук, братко. В гората срещнах трапер, грубоват човек, а и пияница, струва ми се. Разказа ми много новини от широкия свят.

Вейлин не каза нищо. Беше решил да не разказва за кралската услуга на баща му, но явно Норта нямаше да му остави избор.

— Военачалникът е напуснал поста си — каза Кейнис. — И ние чухме.

— Според някои помолил краля за дар, да върнат сина му от Ордена — добави Дентос. — Но при положение, че Военачалникът няма син, как да бъде върнат?

„Те са знаели. Знаели са още откакто се върнах. Затова бяха толкова тихи. Чудели са се дали ще се махна. Явно инструктор Солис им е казал, че оставам.“ Зачуди се дали е възможно нещо в Ордена да остане тайна.

— Може би — заговори Норта, — ако Военачалникът имаше син, той щеше да е благодарен за възможността да избяга оттук и да се върне в комфорта на семейството си. Това е шанс, който ние останалите няма да получим.

Възцари се тишина. Дентос и Норта се гледаха гневно, а Кейнис потръпваше от неудобство. Накрая Вейлин заговори:

— Трябва да е било страхотен изстрел, братко. Да уцелиш окото на мечката. Тя нападаше ли?

Норта стисна зъби, за да овладее гнева си, и отвърна:

— Да.

— Тогава ти прави чест, че не си трепнал.

— Благодаря, братко. А ти какво ще разкажеш?

— Срещнах двама бягащи еретици, мъж и жена. Жената имаше способността да изкривява хорските умове. Убих две волариански робски хрътки и прибрах третата. О, и се запознах с брат Тендрис и брат Макрил, те преследват Отричащи.

Норта хвърли ризата си на леглото и сложи мускулестите си ръце на кръста си. Самоконтролът му беше похвален, лицето му почти не издаваше разочарование, но Вейлин го виждаше. Това трябваше да е триумфалният му миг — беше убил мечка, а Вейлин напускаше Ордена. Един от най-сладките моменти в краткия му живот. Вместо това Вейлин бе отхвърлил шанса да се махне, нещо, за което Норта копнееше, а приключенията му караха тези на Норта да бледнеят. Вейлин беше поразен от физиката му. Норта беше само на тринайсет, но се виждаше какъв мъж ще стане: изваяни мускули и красиви черти. Син, който щеше да накара баща си, министъра, да се гордее с него. Ако беше извън Ордена, животът му щеше да е изпълнен с жени и приключения под одобрителния поглед на двора. Вместо това беше обречен на война, мизерстване и служба на Вярата. Живот, който не бе избрал сам.

— Одра ли я? — попита Вейлин.

Норта се намръщи и го погледна с гневно объркване.

— Какво?

— Одра ли мечката?

— Не. Бурята се развихряше, а не можех да я мъкна до заслона, затова й отрязах лапите, за да взема ноктите.

— Мъдро решение, братко. И впечатляващо постижение.

— Не знам — обади се Дентос. — Според мен орловата сова на Кейнис също е попадение.

— Сова? — каза Вейлин. — Аз доведох робска хрътка.

Продължиха да се заяждат добронамерено още известно време. Даже Норта се включи — отбеляза колко е изпосталял Дентос. Отново бяха братя, но все още не всичките. Легнаха си по-късно от обикновено. Искаше им се да изчакат следващия, но умората взе връх. Вейлин спа без сънища, но се събуди стреснато и инстинктивно посегна за ловджийския си нож. Спря, когато видя момчето на съседното легло.

— Баркус? — попита сънено.

Чу се само тихо изръмжаване; Баркус не помръдна.

— Кога се прибра?

Не последва отговор. Баркус седеше неподвижно, а мълчанието му бе смущаващо. Вейлин се надигна и попита:

— Добре ли си?

Пак тишина. Вейлин се зачуди дали да не извика инструктор Солис, но накрая Баркус проговори:

— Дженис е мъртъв. — Абсолютната липса на чувства в гласа му беше смущаваща. Баркус беше от момчетата, които винаги чувстваха нещо: радост, гняв, изненада, чувството винаги присъстваше в гласа и в изражението му. Но сега нямаше нищо, само студените факти. — Открих го замръзнал до едно дърво. Наметалото му го нямаше. Мисля, че сам е поискал да се случи. Не беше същият, след смъртта на Микел.

Микел, Дженис… Още колко? Дали някой от тях щеше да остане накрая? „Трябва да съм ядосан. Ние сме още момчета, а тези изпитания ни убиват.“ Но нямаше гняв, само умора и тъга. „Защо не мога да ги мразя? Защо не мразя Ордена?“

— Лягай, Баркус — каза той на приятеля си. — Утре сутринта ще изкажем благодарност за живота на нашия брат.

Баркус потръпна и се присви.

— Страх ме е какво ще видя, когато заспя.

— И мен. Но ние сме от Ордена и следователно от Вярата. Покойните не искат да страдаме. Те изпращат сънища да ни напътстват, а не да ни тормозят.

— Бях гладен, Вейлин. — В очите на Баркус заблестяха сълзи. — Бях гладен и не помислих за смъртта на бедния Дженис и как ще ни липсва. Просто прерових дрехите му за храна. Нямаше никаква и затова го проклех. Проклех загиналия си брат.

Вейлин мълчеше и гледаше как Баркус плаче в мрака. „Изпитанието на пустошта. По-скоро изпитание на сърцето и душата. Гладът те изпитва по безброй начини.“

— Не си го убил ти — промълви той накрая. — Не можеш да прокълнеш душа, която се е присъединила към Покойните. Дори да те е чул, брат ни ще разбере тежестта на изпитанието.

Трябваше доста убеждаване, но след час Баркус си легна — беше прекалено уморен, за да издържи. Вейлин също легна. Знаеше, че ще му е трудно да заспи и че на следващия ден ще е тромав и изтощен. „Инструктор Солис пак ще почне да ни налага.“ Лежеше буден и мислеше за мъртвия си приятел, за Ерлин и Села, за Макрил, който бе плакал, също като Баркус. Имаше ли място за подобни мисли в Ордена? Внезапно в главата му се появи нежелана мисъл, ясна и ярка, която го шокира. „Върни се при баща си и може да мислиш каквото си искаш.“

Той се стресна. Откъде бе дошло пък това? „Да се върна при баща си?“

— Нямам баща. — Не осъзна, че го е казал на глас, докато Баркус не се извъртя и не промърмори сънено. От другата страна Кейнис също се размърда, въздъхна дълбоко и придърпа одеялото над главата си.

Вейлин се сви и стисна очи, вкопчен в мисълта: „Нямам баща.“