Антъни Райън
Кръвна песен (19)

9.

Утрото на Изпитанието на меча дойде със силен дъжд, който разкаля земята и не допринесе много за разведряване на настроението им. Изпитанието се провеждаше на арена в покрайнините на града, древна структура от фино изваян гранит, протрита от времето и разядена от стихиите. Беше известна само като Кръга и Вейлин никога не бе срещал човек, който да може да му каже кога или защо е издигната. Като я гледаше сега, осъзна, че има някои сходства между нея и храма на седемте ордена, който бяха открили под града — начинът, по който крепящите колони се извиваха към горните нива, повтаряше елегантността на подземния градеж. Тук-там зърна украса върху камъните, избледнели сложни гравюри, които напомняха за по-добре запазените мотиви в храма. Вейлин привлече вниманието на Кейнис върху тях, докато инструктор Солис ги въвеждаше в сянката на колоните, но получи в отговор само сумтене. Днес даже Кейнис бе прекалено погълнат от предстоящото, за да задоволява любопитството си.

Вейлин виждаше страха и несигурността върху лицата на братята си, но откри, че не може да реагира по същия начин. Емоциите, които бяха накарали Дентос да повърне закуската си, а Норта — да пребледнее и да не обелва нито дума, бяха нещо, което той просто не изпитваше. Не се страхуваше и не разбираше защо. Днес щеше да срещне трима души във въоръжена битка. Или щеше да ги убие, или те щяха да убият него. Вероятността да умре би трябвало да го смрази до костите. Може би самата простота на ситуацията прогонваше страха му. Тук нямаше въпроси, нямаше загадки, нямаше тайни. Щеше да живее или да умре. Но въпреки неспособността му да почувства страх от изпитанието нещо го човъркаше, един мъничък, настоятелен гласец на самия ръб на съзнанието му, шепнещ думи, които Вейлин не искаше да чуе: „Може би не се страхуваш от изпитанието, защото му се наслаждаваш.“

Неволно си спомни за Изпитанието на познанието, за ужасната истина, която аспектите бяха изтръгнали от него. „Мога да убивам. Мога да убивам без колебание. Роден съм за воин.“ Връхлетяха го образите на погубените от него мъже: стрелеца в гората, безликите убийци в Дома на Петия орден, наемника на Едноокия. Вярно, че не се бе поколебал да убие никого от тях, но дали наистина се бе наслаждавал на това?

— Ще чакате тук. — Инструктор Солис ги отведе до една стая далеч от главния вход. Стените тук бяха дебели, но се чуваше воят на тълпата в Кръга. Изпитанието на меча беше популярно събитие в града, обаче човек трябваше да е доста заможен, за да си купи билет, така че обикновено тези, които идваха да гледат тридневното зрелище, бяха най-богатите граждани на Кралството. Те често залагаха големи суми за изхода от всяка битка, а печалбите от деня се даряваха на Петия орден, за да се грижи за болните. Вейлин неволно се усмихна на тази ирония.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Норта.

Вейлин поклати глава и седна на една каменна пейка да чака. В групата му днес имаше двайсет братя. Другите петдесет оцелели от първоначалните триста, които бяха започнали заедно обучението си като десет-единайсет годишни момчета, бяха минали през изпитанието предните два дена. Досега бяха убити десет, а осем бяха толкова тежко осакатени, че вече не можеха да служат на Ордена. Много други бяха понесли сериозни рани, които изискваха седмици лечение. Шествието от ранени и душевно разтърсени братя, нижещо се през портите през последните два дни, бе прибавило допълнителна тежест към бремето на страха, което повечето от тях носеха. От всички единствено Вейлин и Баркус изглеждаха невъзмутими.

— Захарна пръчка? — предложи Баркус на Вейлин, като се настани до него.

— Благодаря ти, братко. — Пръчката беше прясна и сладостта й бе примесена с лека киселина, но въпреки това бе добре дошла, за да разсее мислите им от мрачното настроение на другите.

— Чудя се кой ли ще е пръв — каза след малко Баркус. — Интересно, как ли избират?

— Теглим жребий — обади се инструктор Солис от вратата. — Ниса. Ти си първият. Да вървим.

Кейнис кимна бавно и се изправи. Когато заговори, гласът му едва се чуваше.

— Братя… — започна, после спря задавено. — Аз… — Заекна за миг, преди Вейлин да посегне и да го стисне за ръката.

— Знаем, Кейнис. Ще се видим след малко.

Петимата се изправиха и се хванаха за ръце. Дентос, Баркус, Норта, Вейлин и Кейнис. Вейлин си спомни какви бяха като момчета. Баркус беше дебел и непохватен. Кейнис — слабичък и уплашен. Дентос — гръмогласен и пълен с истории. Норта — навъсен и обидчив. Сега виждаше само сенки от тези момчета в стройните младежи със сурови лица пред себе си. Те бяха силни. Те бяха убийци. Бяха такива, каквито ги бе направил Орденът. „Това е краят на нещо — осъзна той. — Независимо дали ще живеем, или ще умрем, тук нещата се променят, завинаги.“

— Изминахме дълъг път — каза Баркус. — Никога не съм мислил, че ще стигна дотук. И нямаше да стигна, ако не бяхте вие.

— И да можех, нямаше да променя станалото — рече Дентос. — Всеки ден благодаря на Вярата за мястото си в Ордена.

Лицето на Норта бе напрегнато, веждите му — свъсени, докато се бореше да овладее страха си. Вейлин си помисли, че няма да заговори, но след малко той каза:

— Аз… надявам се всички да се справите.

— Ще се справим. — Вейлин стисна ръцете им. — Както винаги. Бийте се добре, братя.

— Ниса — повика инструктор Солис от вратата. Звучеше нетърпеливо и Вейлин се изненада, че им бе отпуснал този момент. — Да вървим.

 

 

Вейлин откри, че чакането да разбереш дали приятелите ти са мъртви е особен вид агония, пред която ефектите от джофриловия корен изглеждат като лимонов чай. Един по един братята бяха извиквани от инструктор Солис, след кратко чакане тълпата избухваше в овации, които се усилваха или отслабваха в зависимост от развитието на битката. След известно време той откри, че може да отгатва по реакциите на тълпата как върви боят, но не и победителя в него. Някои битки свършваха бързо, за броени секунди, а тази на Кейнис беше особено кратка. Вейлин не можеше да реши дали това е хубаво, или лошо. Други битки бяха по-дълги, тези на Баркус и Норта се проточиха по няколко минути.

Дентос бе последният извикан преди Вейлин. Той се усмихна насила, стисна здраво дръжката на меча си и последва инструктор Солис, без да хвърля поглед назад. Ако се съдеше по шума на тълпата, битката му бе драматична: диви викове, последвани от сподавена тишина, а после избухваха ръкопляскания, и това се повтори няколко пъти. Когато последната вълна ревове заля стаята, Вейлин откри, че не може да прецени дали Дентос е оцелял.

„Късмет, братко — помисли си той, вече останал сам в помещението. — Може би скоро ще се присъединя към теб.“ Ръката го болеше от стискане на меча, кокалчетата му бяха побелели върху кожата на дръжката. „Това сега страх ли е? — зачуди се той. — Или просто сценична треска?“

— Сорна. — Инструктор Солис стоеше на вратата и погледът му срещна очите на Вейлин с напрегнатост, каквато той не бе виждал досега. — Време е.

Тунелът, водещ към арената, изглеждаше дълъг, много по-дълъг, отколкото си бе представял. Времето му играеше номера, докато крачеше по него — вървенето му отне може би минута, а може би час. През цялото време виковете на тълпата се усилваха, докато накрая шумът не го заля, щом стъпи на пясъка на арената.

Тълпата ревеше към него от редиците седалки, издигащи се стъпаловидно от всички страни, поне десет хиляди души. Вейлин не можеше да различи нито едно лице сред множеството, те бяха просто една вряща жестикулираща маса. Сякаш никой от тях не се смущаваше от дъжда, който продължаваше да се лее на талази, шибан от вятъра. На арената имаше кръв и макар че пясъкът бе заравнен, та кръвта да не се събира на локви, и дъждът я размиваше, все пак яркочервеният й цвят изпъкваше върху зеленикавожълтата арена. Там го чакаха трима мъже и всеки от тях държеше меч азраелска изработка.

— Двама убийци и изнасилвач — каза инструктор Солис. Вейлин предположи, че трепетът в гласа му е предизвикан от шума на тълпата. — Заслужават си този край. Не показвай милост. Обърни особено внимание на високия, той явно знае как да държи меч.

Очите на Вейлин откриха най-високия от тримата, добре сложен мъж на трийсет и малко, с късо подстригана коса и естествено равновесие в позата: краката в една линия с раменете, мечът държан ниско. „Обучен е“, осъзна той.

— Войник.

— Войник или лечител, все си е убиец. — Съвсем кратка пауза. — Късмет, братко.

— Благодаря, учителю.

Той изтегли меча си, подаде ножницата на инструктор Солис и излезе напред. Виковете на тълпата се удвоиха, щом пристъпи на арената, даже долови тук-там някоя дума: „Сорна!… Убиецът на Ястреби!… Убий ги, момче!…“

Вейлин спря на десетина стъпки от тримата и ги изгледа един подир друг, докато шумът на тълпата заглъхна до притаено очакване. „Двама убийци и изнасилвач.“ Не приличаха на престъпници. Този отляво бе просто уплашен небръснат мъж, който държеше меча в треперещата си ръка, докато дъждът го шибаше и десет хиляди души очакваха смъртта му. „Изнасилвачът“, реши Вейлин. Мъжът вдясно беше по-набит и не толкова уплашен, пристъпваше непрестанно от крак на крак, впил очи в очите на Вейлин изпод навъсените си вежди, докато въртеше меча в десницата си и дъждовни капки пръскаха от острието. Каза нещо през течащата по устните му вода, проклятие или предизвикателство, но думите се изгубиха сред плющенето на дъжда и воя на вятъра. „Убиец.“ Третият, войникът, не показваше страх и не изпитваше нужда да върти меча си или да изказва на глас враждебността си. Просто чакаше с нетрепващ поглед, в същата поза на боец, която Вейлин познаваше толкова добре. „Убивал е, без съмнение. Но пък престъпник?“

Мъжът вдясно атакува първи, както Вейлин очакваше, и нанесе лесен за отбиване удар. Вейлин използва инерцията от парирането, за да завърти меча в посичане към шията на мъжа. Плещестият обаче бе бърз и отскочи само със срязана буза. Мъжът вляво се опита да се възползва от това разсейване и се втурна напред, като крещеше. Вдигна меча над главата си и посече надолу към рамото на Вейлин. Той се обърна и мечът го пропусна само на сантиметри, за да се стовари върху пясъка. Върхът на острието на Вейлин улучи небръснатия под брадичката и си проби път през езика и костта, за да намери мозъка му. Вейлин издърпа бързо оръжието и отстъпи — знаеше, че войникът ще атакува сега.

Мушванего бе бързо и добре насочено, убийствен удар в гърдите. Острието на Вейлин пресрещна върха на меча и го отклони нагоре, разкривайки гърдите на войника. Контраударът на Вейлин беше бърз, достатъчно бърз, за да порази някой от братята му, но високият го парира без видимо затруднение. Отстъпи назад, приклекнал леко и снижил меча си към земята. Очите му не се откъсваха от Вейлин.

Плещестият бе затиснал среза на бузата си с една ръка, размахваше бясно меча си и бълваше нечути ругатни към Вейлин през окървавените си устни.

Вейлин финтира към високия, замахна към краката му, за да го накара да отстъпи, а после атакува плещестия с такава бързина, че онзи нямаше шанс да се защити. Вейлин се претърколи под отчаяния му замах и нанесе смъртоносен удар в гърба. Върхът на меча прониза сърцето на плещестия и щръкна от гърдите му. Вейлин опря крак в гърба на умиращия мъж и го избута от острието навреме, за да може да се приведе под нов замах на високия. Стори му се, че видя как мечът му разсече на две една дъждовна капка при преминаването си.

Двамата отстъпиха и закръжиха, насочили оръжията си напред и впили очи един в друг. На плещестия му трябваха няколко секунди, за да умре — гърчеше се на прогизналия пясък между тях и ругаеше, докато не издъхна и не се отпусна безжизнен под дъжда.

Изведнъж Вейлин бе връхлетян от същото чувство за нередност, което бе изпитвал и преди — в гората; в Дома на Петия орден, когато сестра Хена дойде да го убие; докато чакаше Френтис да се върне от Изпитанието на пущинака. В последния му противник имаше нещо, нещо в силата на погледа и позата на тялото му, нещо в самото му същество, което издаваше ужасната, сигурна истина: „Този човек не е престъпник. Не е убиец!“ Не знаеше откъде го знае. Но това бе най-силното подобно чувство, което бе изпитвал досега, и Вейлин не се съмняваше в правотата му.

Спря, отпусна върха на меча си надолу и се изправи. Напрегнатите твърди линии на лицето му омекнаха. За първи път усети дъжда, който жилеше мразовито кожата му. Веждите на високия се смръщиха озадачено, когато Вейлин наруши бойната си поза и отпусна меча край тялото си, докато дъждът отмиваше кръвта от острието. Вдигна лявата си ръка, разтворил пръсти в мирен знак.

— Кой си…

Високият нападна светкавично, мечът му бе прав като стрела, насочен право в сърцето на Вейлин. Това движение бе по-бързо от всяко, което бе виждал от инструктор Солис, и би трябвало да го убие. Но някак си той успя да се извърти навреме, така че върхът на меча да прониже само ризата му и острието да одраска гърдите му.

Главата на високия лежеше върху рамото на Вейлин, твърдата решителност в очите му се бе стопила, устните му се разтвориха в леко ахване, а цветът бързо се оттичаше от кожата му.

— Кой си ти? — попита шепнешком Вейлин.

Високият залитна назад и мечът на Вейлин излезе от гърдите му с гаден стържещ звук. Мъжът се свлече бавно на колене и се подпря на меча си, отпуснал брадичка на дръжката. Вейлин видя, че устните му шават, и коленичи до него да чуе думите.

— Жена… ми… — промълви високият. Звучеше като обяснение. Очите му срещнаха отново тези на Вейлин и за миг в тях проблесна нещо. Извинение? Съжаление?

Вейлин го подхвана, докато падаше, и усети как животът го напуска с последно потръпване. Държеше мъртвия войник, а дъждът го шибаше под хвалебствения рев на подивялата от кръвта тълпа.

 

 

Вейлин никога досега не се беше напивал. Намери усещането за неприятно, донякъде му напомняше за замайването, което получаваше при силен удар в главата по време на тренировка, само дето беше по-продължително. Ейлът горчеше в устата му; когато го опита за първи път, лицето му се изкриви от отвращение.

— Ще му свикнеш — увери го Баркус.

Кръчмата се намираше близо до западната част на градската стена и бе посещавана предимно от гвардейци, които не са на служба, и от местни търговци. В по-голямата си част те изглеждаха склонни да оставят петимата братя на мира, макар че подвикнаха няколко поздравления към Вейлин.

— Най-добрият залог, който съм правил някога — извика един весел старец и надигна халбата си за поздрав. — Направих пачка от теб днес, братко. Предложиха ми курс десет към едно, когато изглеждаше, че ще гризнеш дръвцето…

— Млъквай! — каза безизразно Норта. Лявата му ръка беше окачена в клуп на врата, а предмишницата му беше бинтована, но видът му бе достатъчно застрашителен, за да накара стареца да пребледнее и да седне, без да обели и дума повече.

Намериха си една свободна маса и Баркус купи питиетата. Накуцваше от една порезна рана на прасеца и разля немалко ейл, докато се връщаше от тезгяха.

— Непохватник — изсумтя Дентос. — Следващия път аз ще ги взема. — Беше единственият, преминал изпитанието без драскотина, макар че очите му блестяха уплашено и премигваше рядко, сякаш се боеше от онова, което ще види, щом затвори очи.

Кейнис отпи от ейла си и се намръщи озадачено.

— Като знам как жадуват мъжете за това, очаквах, че ще е по-добро на вкус. — На челюстта му имаше осем шева. Братът от Петия орден, който се бе погрижил за раната, го бе уверил, че ще носи белега до края на дните си.

— Е — каза Норта и надигна половницата. — Всички сме тук.

— Да. — Дентос също надигна своята и я чукна в тази на Норта. — Да пием за… това, че сме тук, предполагам.

Отпиха, а Вейлин загълта насила ейла, докато пресуши половницата си.

— По-полека, братко — предупреди го Баркус.

Вейлин усети как другите си разменят неспокойни погледи през масата, докато се взираше в утайката на дъното. Беше имал неприятен сблъсък с инструктор Солис в Кръга, когато поиска да узнае кой е бил високият мъж и получи само краткия отговор: „Убиец.“

— Не беше убиец — настоя Вейлин. Растящият му гняв надделяваше над обичайната му почтителност. Лицето на високия мъж, докато умираше, бе все още прясно в паметта му. — Учителю, кой беше този човек? Защо се налагаше да го убия?

— Всяка година Градската стража ни праща осъдени мъже — отвърна Солис. Търпението му наближаваше границите си. — Ние избираме най-силните и умелите. Кои са те не е наша работа. Нито пък твоя, Сорна.

— Днес е! — Вейлин направи крачка към Солис, яростта му се надигаше.

— Вейлин — рече предупредително Кейнис и сложи ръка на рамото му.

— Днес убих невинен човек — сопна се Вейлин на Солис, като се отърси от ръката на Кейнис и продължи напред. — Защо? За да ви покажа, че мога да убивам ли? Това вече го знаехте. Вие сте го избрали, нали? Знаели сте, че е най-умелият боец. Знаели сте, че аз ще съм този, който ще се изправи срещу него.

— Изпитанието не е изпитание, ако е лесно, братко.

— Лесно ли?! — Червена мъгла забулваше зрението му и той усети, че посяга към меча си.

— Вейлин! — Дентос и Норта пристъпиха между тях, Баркус го теглеше назад, а Кейнис стискаше здраво ръката му с меча.

— Разкарайте го оттук! — заповяда Солис и те го задърпаха към изхода, почти обезумял от ярост. — Вземете си почивка тази вечер. Помогнете на брат си да се охлади.

Вейлин не беше сигурен дали ейлът е най-добрият начин да се охлади. Гневът му не бе стихнал ни най-малко, даже напротив, начинът, по който стаята се въртеше около него, сякаш по собствена воля, бе крайно вбесяващ.

— Чичо ми Дерв можеше да изпие наведнъж повече ейл от всеки друг жив човек — каза Дентос след четвъртата половница, главата му се люшкаше. — Устройваха си съст’зание на вшеки летен панаир. Идваха хора от мили околовръш да го пред’звикат. Ама никой не мож’ше да го победи. Беше шампион по пиене на ейл пет години подред. Щяха да са шест, ’ко не се беше напил до смърт зимъска. — Млъкна, за да се оригне. — Тъпо копеле.

— А бе, това не трябваше ли да ни хареса? — попита Кейнис, стиснал с две ръце масата, сякаш се страхуваше да не падне.

— Аз съм достатъчно щастлив — заяви Баркус, ухилен весело. Ризата му беше мокра от ейл и той като че ли не забелязваше струйките, стичащи се по брадичката му всеки път, когато отпиваше.

— Двама братя… — казваше Норта. Дърдореше за изпитанието си вече повече от час. Доколкото можеше да разбере Вейлин, двама от убитите от него мъже били братя, и двамата осъдени престъпници. — Близнаци… струва ми се. Изглеждаха досущ еднакви, дори издадоха един и същ звук, докато умираха…

Стомахът на Вейлин се сгърчи и той осъзна, че ей сега ще повърне.

— Излизам навън — изломоти и стана, за да се отправи към вратата. Краката му сякаш бяха загубили способността си да вървят по права линия.

Въздухът отвън охлади дробовете му и намали донякъде гаденето, но въпреки това Вейлин бе принуден да прекара няколко минути, драйфайки в канавката. После се облегна на стената на кръчмата и се смъкна бавно на паветата, дъхът му излизаше на облачета в мразовития въздух. „Жена ми“, беше казал високият. Може би я викаше. Или призоваваше последен спомен, мъчейки се да отнесе лика й със себе си в Отвъдното.

— Човек с толкова много врагове не бива да се оставя толкова уязвим.

Мъжът, изправен над него, беше среден на ръст, но добре сложен, със слабо набръчкано лице и пронизващ поглед.

— Ерлин — промълви Вейлин и пусна дръжката на ножа си. — Не си се променил. — Огледа замаяно пустата улица. — Да не съм загубил съзнание? Наистина ли си тук?

— Тук съм. — Ерлин се наведе и му протегна ръка. — И мисля, че ти стига толкова за една вечер.

Вейлин хвана ръката му и се надигна с мъка на крака. За своя изненада откри, че е поне половин стъпка по-висок от Ерлин. При последната им среща едва стигаше до рамото му.

— Предполагах, че ще пораснеш висок — каза Ерлин.

— Села? — попита Вейлин.

— Беше добре последния път, като я видях. Знам, че би искала да ти благодаря за онова, което направи за нас.

„Ще се бия, но няма да коля.“ Момчешката му решителност се върна, обещанието, което си бе дал, след като ги спаси в пущинака. „Ще убивам противници в битка, но не и невинни.“ Сега тези думи му се струваха толкова кухи, толкова наивни. Спомни си как се бе отвратил от приказките на брат Макрил за избити Отричащи и се зачуди дали сега е по-различен от него.

— Все още пазя шала й — каза той, опитвайки се да насочи мислите си в по-приятна посока. — Би ли могъл да й го отнесеш? — Затършува непохватно под ризата си.

— Не съм сигурен, че ще мога да я открия, дори да се опитам. Освен това мисля, че тя би искала да го запазиш. — Ерлин го хвана за лакътя и го поведе надалеч от кръчмата. — Поразходи се малко с мен. Това би трябвало да ти избистри главата. Пък и има много неща, които искам да ти кажа.

Вървяха по празните улици на западния квартал, между редици от работилници, които показваха, че това е районът на занаятчиите. Докато стигнат до реката, Вейлин разбра по болката, събираща се в тила му, и по нарастващата стабилност на краката си, че започва да изтрезнява. Спряха на насипа край реката и се взряха надолу към лунната светлина, играеща по разпенената от теченията мастиленочерна вода.

— Когато дойдох тук за първи път — каза Ерлин, — реката смърдеше тъй ужасно, че човек не можеше да я доближи. Всичките отпадъци на града се изсипваха в нея преди да построят канализацията. А сега е толкова чиста, че можеш да пиеш от нея.

— Видях те — каза Вейлин. — На Летния панаир, преди четири години. Гледаше куклено представление.

— Да. Имах работа там. — От тона му ставаше ясно, че не смята да уточнява каква работа.

— Поемаш голям риск, като идваш тук. Много е вероятно брат Макрил още да те издирва. Той не е човек, който ще се откаже от търсенето си.

— Вярно е, даже ме улови миналата зима.

— Тогава как…?

— Дълга история. Накратко, спипа ме натясно на един планински склон в Ренфаел. Бихме се, аз загубих и той ме пусна да си вървя.

— Пуснал те е да си вървиш?

— Да. Аз самият бях доста изненадан.

— Каза ли защо?

— Не каза почти нищо. Остави ме вързан през нощта, докато седеше край огъня и се напиваше до безпаметност. Малко по-късно загубих съзнание от боя, който ми бе нанесъл. Когато на сутринта се събудих, въжетата ми бяха развързани и него го нямаше.

Вейлин си спомни сълзите в очите на Макрил. „Може да е по-добър човек, отколкото си мислех.“

— Видях те как се би днес — каза Ерлин.

Вейлин усети как болката в тила му се усилва.

— Сигурно си богат, щом си могъл да си позволиш билет.

— Не бих казал. Има вход за Кръга, който е известен на малцина, проход под стените, който дава добър изглед към арената.

Мълчанието се проточи. Вейлин нямаше желание да обсъжда изпитанието си, а и все по-силно го налягаше подозрението, че ще повърне отново.

— Одеве спомена, че имаш да ми казваш нещо — рече той, воден главно от надеждата, че разговорът ще отвлече вниманието му от растящото гадене в стомаха му.

— Един от мъжете, които уби, имаше съпруга.

— Знам. Той ми каза. — Вейлин хвърли поглед към Ерлин и забеляза, че той го наблюдава внимателно. — Познаваше ли го?

— Не много добре. Познавам жена му. Тя ми е помагала в миналото. Смятам я за приятелка.

— Тя Отричаща ли е?

— Ти би я нарекъл така. Тя самата се нарича Търсачка.

— И мъжът й също е принадлежал към тази… вяра?

— О, не. Той се казваше Урлиан Джурал. Някога го наричаха брат Урлиан. Беше като теб, брат от Шестия орден, но се отказа от него, за да бъде с Илея, жена си.

„Нищо чудно, че се биеше толкова добре.“

— Помислих го за войник.

— Той се захвана с корабостроене, след като напусна Ордена, стана много уважаван човек, имаше собствена работилница за баржи, най-добрите по реката според някои.

Вейлин поклати тъжно глава. „Служих на Вярата, като убих невинен корабостроител.“

— Какво правеше той на арената? Знам, че не беше убиец.

— Това се случи по време на бунтовете. Някои местни хора надушили за вярата на Илея, не знам как точно, може би синчето й се е изтървало по време на игра, децата са толкова доверчиви… Дошли за нея, десет души с въже. Урлиан убил двама и ранил още трима, останалите избягали, но се върнали с Градската стража. Урлиан бил надвит и отведен в Черната твърд, жена му също.

— А синът им?

— Скрил се по нареждане на баща си, когато започнала битката. Сега е в безопасност. При мои приятели.

— Щом Урлиан е защитавал жена си, значи не е било убийство. Магистратът със сигурност би проумял това.

— Със сигурност. Но магистратът има някои заможни приятели, които умеят да съзират възможностите. Знаеш ли, че ставката да оцелееш при изпитанието беше толкова ниска, че почти не си струваше да залага човек. Докато ставката срещу теб беше наистина голяма. С Урлиан на арената би си заслужавало да рискуват известно количество злато на малкия шанс. Те му предложиха да се признае за виновен и да бъде избран за изпитанието, което лесно можеше да се уреди, защото вашите инструктори бързо щяха да забележат уменията му. След като те убиеше, той и жена му щяха да бъдат свободни.

Вейлин откри, че е изтрезнял напълно, гаденето му се изпари пред лицето на обзелия го студен, неумолим импулс.

— Жена му още ли е в Черната твърд?

— Да. Вече трябва да е чула за участта на съпруга си. Опасявам се, че скръбта ще я довърши.

— Този магистрат и заможните му приятели… имаш ли имената им?

— Какво ще правиш, ако ти ги дам?

Вейлин го фиксира с леден поглед.

— Ще ги убия всичките. Това е намерението ти, нали? Да ме пратиш по този път на отмъщение? Е, ще си го получиш. Само ми дай имената.

— Не ме разбра, Вейлин. Не искам отмъщение. Така или иначе, не можеш да ги убиеш всичките. Заможните мъже от благородни фамилии имат много пазители, много стражи. Би могъл да убиеш един, но не и всички. А Илея ще продължи да чака участта си в Черната твърд, след като те съсекат.

— Тогава защо ми казваш това, щом не мога да направя нищо, за да оправя нещата?

— Можеш да се застъпиш за нея. Думата ти ще има голяма тежест. Ако отидеш при вашия аспект и му обясниш…

— Тя е Отричаща. Няма да й помогнат, освен ако не отхвърли ереста си.

— Няма да го направи. Душата й е обвързана с нейните вярвания по-здраво, отколкото можеш да си представиш. Съмнявам се, че би могла да ги отхвърли, дори и да искаше. Знам, че вашият аспект е състрадателен човек, Вейлин, и ще се застъпи за нея.

— Дори да го направи, от последния конклав насам Черната твърд вече не се охранява от Шестия орден. Намира се под контрола на Четвъртия. Срещал съм аспект Тендрис и той не би помогнал на неразкаял се Отричащ. — Вейлин се обърна пак към реката. В гърдите му бушуваше чувство на безсилие, а в главата му бледото лице на Урлиан отново и отново питаше за жена си.

— Значи нищо не можеш да направиш? — попита Ерлин. Изглеждаше примирен и Вейлин разбра, че посещението му е било отчаян ход, извършен със значителен риск.

— Идването ти тук показва голяма вяра в мен — рече Вейлин. — Благодаря ти.

— Живял съм достатъчно дълго, за да преценя сърцето на един човек. — Ерлин отстъпи от реката и подаде ръка на Вейлин. — Съжалявам, че стоварих това бреме на плещите ти. Сега ще те оставя на мира.

— С израстването си научавам, че истината никога не е бреме, а дар. — Вейлин стисна ръката му. — Кажи ми имената.

— Няма да те пратя на собствената ти смърт.

— Няма. Повярвай ми. Хрумна ми нещо, което бих могъл да направя.