Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (7)

7

2 юли

Днес мама откара Джони в бейзболния лагер. Върна се силно превъзбудена, защото намерила една бензиностанция край Либърти, в която продавали наведнъж по пет галона за седемдесет и пет долара. Това е по-скъпо, отколкото в нашия град, но тук в бензиностанциите не даваха по повече от два галона и майка ми каза, че си струвало да плати малко повече, за да вземе повече бензин само с едно чакане.

Едно от нещата, за които не смея да я попитам, е кога ще свърши парите. Но после отново си спомних, че сега харчехме само за бензин, така че всъщност нямаше значение.

Температурата навън е около трийсет и осем градуса. През последните три дни въобще нямаме ток. Мат реши, че е време да отсече едно от дърветата. Изпрати ме да събирам подпалки. На мен това ми се стори глупаво, но поне намерих сянка в гората. И все пак е по-лесно да събираш подпалки, отколкото да сечеш дърво.

След като напълних четири торби, ги домъкнах вкъщи. Мат още сечеше дървото. Със скоростта, с която напредваше, щеше да му е нужна цяла седмица, за да повали това дърво.

Попитах иска ли помощ, но той ми отказа.

Не можех просто да си седя, докато брат ми се трудеше. И честно казано, нямаше какво толкова да правя около къщата. Помогнах на мама в зеленчуковата градина, понеже тя се занимаваше ежедневно с това. После измих чиниите, а след това — колкото да се докажа като годна да се справям — изтърках плочките в банята и измих пода в кухнята.

Мат влезе, за да пийне вода.

— Крайно впечатляващо — похвали ме. — Имаш ли някакви планове за днес?

Притеснявах се да призная, че нямам, затова само измърморих нещо неясно.

— Защо не прескочиш до Сами и Меган? — предложи ми той. — Виждала ли си ги, откакто свърши училището?

Не бях. Разбира се, и те не бяха идвали при мен.

Но тъй като не исках Мат да ми опява, реших да ги посетя. Чувствах се донякъде като героиня в роман на Джейн Остин. Макар че нито една от младите жени в тези книги не е имала нито мобилен телефон, нито компютър като мен.

Отне ми петнайсетина минути да стигна до къщата на Сами. Докато извървях целия път дотам, доста се изпотих, затова никак не се зарадвах, като не намерих никого у тях.

За миг се зачудих дали семейството й не е събрало багажа, за да напусне града (немалко фамилии напоследък постъпваха точно така, с надеждата да бъдат по-добре някъде другаде), но на въжето висеше пране. Наистина беше забавно, че майката на Сами простира прането си на въже. Разбира се, че това правехме всички, но тази жена никога не е била идеална домакиня.

Понеже нямаше смисъл да се мотая наоколо, докато чакам някой да се появи, продължих нататък към къщата на Меган. Почуках на вратата и майка й веднага отвори.

Изглежда, се зарадва да ме види. Това усещане вече ми беше познато от предишните ми срещи с нея, като донякъде ми напомни как ме посрещаше майката на Беки.

— Миранда! — извика госпожа Уейн и ме дръпна навътре в къщата. — Меган толкова ще се зарадва да те види. Меган, дошла е Миранда!

— В стаята си ли е? — попитах.

Госпожа Уейн ми кимна с унило изражение.

— Почти не излиза от там, освен за да отиде в църквата. Толкова се радвам, че се отби, Миранда. Опитай се да й влееш поне малко разум, моля те!

— Ще направя каквото мога — обещах й.

Ала и двете знаехме, че нищо не може да застави това момиче да си промени мисленето. Поне аз никога и за нищо не съм успявала да променя преценките на приятелката ми.

Меган отвори вратата на стаята си. Май се зарадва да ме види. Огледах я внимателно. Беше отслабнала, но не чак толкова, колкото се опасявах.

Повече ме изплаши сияещото й лице. Определено излъчваше вътрешна радост, което през тези дни беше абсолютно лишено от смисъл.

— Как си? — попита ме тя и ми се стори искрено заинтересувана от нещата, които й разказвах.

Споделих й почти всичко: за ежедневните ни срещи с Дан, за заминаването на Джони на бейзболен лагер, за решението на Мат да отсече едно от нашите дървета. Е, не й споменах за хранителните ни запаси, защото не беше прието да се говори за това.

След като свърших с новостите около мен, я попитах как е тя. Лицето й грейна още по-ярко. Направо бе станала радиоактивна.

— О, Миранда — поде приятелката ми, — ако знаеш само колко съм щастлива!

— Радвам се, че си щастлива — измърморих любезно, макар че — честно казано — се опасявах, че съвсем е откачила.

А колкото и да бяха зле нещата напоследък, не се радвах, когато хората откачат.

— И ти можеш да си щастлива, ако се уповаваш на Бога — увери ме Меган. — Признай греховете си, прогони Сатаната и отвори сърцето си за Господ.

— Още ли ходиш често в църквата? — запитах я.

Нали бе изслушала целия ми брътвеж за Дан, така че на свой ред бях длъжна да изслушам нейните дрънканици за преподобния пастор Маршал.

— Всеки ден съм там — отвърна Меган. — Мама знае, че всяка сутрин първата ми работа е да отида в църквата, но все ми се сърди, ако не се върна следобед. А пък не искам да я ядосвам, защото желая да я видя в рая. Затова понякога нощем, когато тя спи, се измъквам тихо и се връщам в църквата. Няма значение кога ще отида, защото преподобният винаги е там. Той се моли денонощно за нас, грешниците.

Кой знае защо, дълбоко се усъмних, че се моли и за мен. Или ако действително го правеше, не бях уверена, че го искам. Но поне с тези посещения в църквата Меган все пак излизаше от къщи.

Обаче оставаха въпроси, които трябваше да бъдат изяснени.

— Значи все още се храниш, така ли? — попитах.

— Да, Миранда — каза Меган и ми се усмихна тъй мило и състрадателно, сякаш бях дете идиотче. — Ще бъде самоубийство, ако престана да ям. Бог не желае да се самоубиваме.

— Радвам се да го чуя — веднага се съгласих.

Тя ме изгледа с такова съжаление, че отвърнах лице.

— Нали знаеш каква бях след смъртта на Беки? — додаде.

Странно нещо. Бяхме толкова близки — Беки, Меган, Сами и аз — но след като Беки умря, почти не говорехме за нея. И пътищата ни започнаха да се разделят. Сякаш приятелката ни и дори болестта й бяха лепилото, което ни държеше заедно.

— И какво за нея? — попитах.

Чудех се само дали и Меган я сънуваше като мен, напоследък по три-четири пъти седмично.

— Бях толкова бясна — рече тя. — Бясна на Бог. Как може да позволи някой като Беки да умре? При толкова много ужасни грешници на този свят защо точно Беки трябваше да си отиде? Наистина намразих Бог. Мразех всички и всичко, дори Бог.

Опитах се да си спомня каква беше тогава Меган. Беше изминало малко време оттогава, така че не би трябвало да ми е трудно. Но целият онзи период беше толкова ужасяващ. Беки боледува дълго, а после изглеждаше, че лечението има ефект, ала точно тогава тя изведнъж умря.

— Тогава мама много се изплаши за мен — призна Меган. — Тъкмо по това време преподобният Маршал бе пристигнал в града и тя ме заведе в църквата, за да се срещна с него. Но аз се разкрещях в лицето му. „Как можа Господ да причини това на Беки? Как би могъл да стори това и с мен?“ Очаквах преподобният да ми каже да си отида у дома, да ме увери, че ще разбера всичко, когато порасна, но той не го направи. Само ми обясни, че никога няма да прозрем докрай божията воля. Трябва само да се уповаваме на Бога, да вярваме и да следваме правилата, които ни е завещал, без да се опитваме да го разбираме. Господ е Пастир мой.^[1] И след като преподобният Маршал ме накара да схвана това, целият ми гняв и съмненията ми моментално се изпариха. Господ има своите основания, за да ни изпраща страдания. Може би ще ги разберем по-добре чак когато се озовем в рая, но дотогава можем само да се молим за неговото опрощение и да се покоряваме на волята му.

— Но не може божията воля да е да умреш от глад — възразих.

— Защо не? — попита ме Меган вместо отговор. — Неговата воля е била Беки да умре. Смъртта може да бъде благословия, Миранда. Помисли си само колко страдания са били спестени на Беки.

— Но ти не може да се молиш да умреш — вметнах.

— Аз се моля да приема божията воля без всякакви съмнения — поправи ме тя. — Моля се да бъда достойна за неговата любов, за вечен живот на небето. Моля се и за теб, Миранда, и за майка ти, и за баща ти, и дори за другото семейство на баща ти. Моля се, както преподобният Маршал ни е учил, че трябва да се молим, за душите на всички окаяни грешници, за да прозрат светлината и да им бъдат спестени вечните огньове на ада.

— Благодаря ти — промълвих, защото не ми хрумна нищо друго.

Меган ме изгледа със съжаление.

— Зная, че не си вярваща — продължи тя. — И виждам нещастието, изписано в очите ти. Можеш ли да твърдиш, че си щастлива, Миранда? Можеш ли да кажеш, че си в мир със света?

— Не, разбира се, че не мога — признах си. — Но не мисля, че трябва да бъда. Как да съм щастлива, когато храната отчайващо не достига, хората се разболяват, а аз дори не мога да си включа климатика?

— Всичко това не е важно — засмя се Метан. — В сравнение с вечния живот нашето съществуване не е нищо повече от едно мигване на окото. Моли се с мен, Миранда. Единственото, което не ми позволява да бъда истински щастлива, е, че зная, че душите на хората, които обичам, няма да бъдат спасени.

— Е, никой не е казал, че може да се постигне пълно щастие — обобщих философски. — Дори и Бог. Зная, че би трябвало да се радвам за теб, Меган, но честно казано, си мисля, че си луда. И ако преподобният Маршал те е направил такава, то според мен той е носител на злото. Този живот, това наше всекидневно съществуване е единственият дар, който ни е даден. Да го захвърлим, да искаме да умрем — това за мен е грях.

Меган, онази Меган, която някога беше най-добрата ми приятелка, би трябвало да възрази. А след това двете щяхме да избухнем в смях. Но сегашната Меган само коленичи и започна да се моли.

Като се прибрах у дома, се върнах в гората край къщата ни и събрах още три торби с трески за подпалки. Може би действително — както ми го предрече Меган — ще свърша във вечните огньове на ада. Но докато това стане, смятам да седя на топло, сгрявана от огъня в печката за дърва.

3 юли

— Мислих си за това вчера, докато се връщах у дома — поде мама на вечеря. — Какво ще кажете, ако започнем да се храним само по два пъти на ден?

Мисля, че дори Мат се стресна от въпроса й, защото не отговори веднага.

— За кои две хранения говориш? — попитах, сякаш това имаше някакво значение.

— Определено трябва да запазим вечерята — предложи тя. — Важно е да сядаме заедно край масата поне веднъж на ден. Но можем също да решим, ако пожелаем, да си запазим закуската или обяда. Аз предпочитам да пропусна закуската. И бездруго никога не съм си падала по закуските.

— Аз понякога пропусках обяда в училището — обади се Мат. — Няма да е кой знае какво да го пропусна.

— Това, разбира се, е доброволно — обясни мама. — Все още имаме достатъчно храна. Но си мисля, че докато Джони го няма, може да се задоволяваме с по-малко.

Представих си Джони как яде яйца и пие мляко във фермата и за секунда наистина го намразих.

— Всичко е наред, мамо — изрекох. — Ще пропускам по едно ядене. Все ще оцелея.

Чудех се само дали същото се случва с татко и Лиза. Вече започнах да си фантазирам какво ли не за живота в Спрингфийлд. Нагледно си представях кухня, пълна с храна, работещ хладилник, пазари с много селяни по тях, предлагащи в надпревара пресни продукти, яйца, пайове, сладкиши и шоколадов фъдж. Представях си бръмчащи климатици, примигващи телевизори, интернет и въздух, не по-топъл от двайсет и седем градуса. И басейн зад къщата, без никакви комари.

Мога да се задоволя с всяко от тези удобства. Е, да, с всяко от тях плюс фъджа.

4 юли

Честит Ден на независимостта!

Ха!

Хортън ни държа будни цяла нощ, защото не спираше да мяука пред вратата на стаята на Джони. Напоследък е станал много кротък, подмазва се, а вчера дори си изяде само половината дажба (на мама въобще не й се наложи да го моли за това).

Никакъв ток през последните три денонощия. Температурата си остава около трийсет и осем градуса и през нощта въздухът почти не се разхлажда.

Сънувах рая като леден дворец — студен, бял и мамещ.

Днес пропуснах закуската и гладна отидох да плувам в езерото. Утре ще се опитам да пропусна обяда. През цялото време прекарано с Дан (което ми се стори недостатъчно, още повече че Емили непрекъснато ми висеше над главите), си мислех само за храна — колко ми липсва закуската и какво ще има за обяд. Колко още самуна хляб ще можем да си опечем, преди да свърши маята.

Мислех си само за това как Джони се тъпчеше с каква ли не храна, при това по три пъти дневно, и на всичкото отгоре с истинска храна, селска храна. И за това как мама реши да ядем само по два пъти на ден чак след като той замина за лагера, и в гърдите ми се надигаше гняв. Сякаш за нея потребностите на Джони са на първо място. Той трябваше да се храни пълноценно, за да израсне до метър и осемдесет. И за да е по-добре, трябва да му се даде правото да излапва и част от дажбите на Миранда.

Все пак се надявам, че това кисело настроение ме налегна само заради празника. Той винаги е бил сред най-любимите ми. Обичам да гледам парадите, панаирите и фойерверките.

Тази година мама доведе госпожа Несбит на вечеря и след като заситихме глада си, седнахме на предната веранда, за да попеем патриотични песни. Хортън пък замяука пискливо, така че трудно можеше да се прецени кой от нас звучеше по-фалшиво.

Няма съмнение, че това е най-лошото лято в живота ми, а остават още два месеца от него.

6 юли

Няма електричество вече цели пет дни. Никой от нас не смее да го каже, но всички се опасяваме, че никога вече няма да ни пуснат тока.

Днес следобед температурата бе около трийсет и шест градуса. Мама все ни напомня да пием повече вода.

Мат все още сече дърва, а аз събирам подпалки, макар че е трудно да си представя, че отново ще застудее.

Мисля си, че съчетаването на закуската с обяда ще ми се отрази най-добре. Тази сутрин пак отидох да плувам и като се върнах, си изядох дажбата. Така не ми се наложи да гледам как Мат закусва или как мама се задоволява само с половин обяд и да се чувствам виновна, че ям повече от нея.

7 юли

Пуснаха електричеството веднага след като се върнах от плуването. Почти цяла седмица нямахме ток, така че посрещнахме с възторг тази тъй дългоочаквана промяна.

Мама винаги зареждаше пералнята с дрехите, които най-спешно трябваше да се изперат, затова сега веднага я включи. Аз пък грабнах прахосмукачката и се заех с пода на всекидневната. Мама пусна и миялната машина, както и централния климатик, защото, като се събудих тази сутрин, беше около трийсет и три градуса. Мат пък нагласи настройката на антената — заешките уши — на стария телевизор, но успя да приеме само някакъв авариен сигнал, каквото и да означаваше това.

След десет славни минути токът спря. Естествено, всичко угасна — прахосмукачката, климатикът, пералнята, миялната машина и фризерът, който трябваше да заледи кубчета лед за пръв път от една седмица.

Застинахме на място, наистина застинахме, докато чакахме уредите отново да заработят. Майка ми впери поглед в миялната, а аз още държах в ръка прахосмукачката.

След около петнайсет минути се предадох и я оставих. Мама въздъхна и започна да вади съдовете от миялната, изплакна ги и ги подреди да съхнат.

Остави дрехите в пералнята до късно следобед, когато двете ги извадихме мокри, отнесохме ги във ваната и с часове ги изплаквахме. Накрая ги изстискахме, за да ги опънем на въжетата.

За мой ужас, само петнайсет минути след като ги простряхме, от небето проехтя гръмотевица. Мислех, че майка ми ще се разплаче (на самата мен ми идеше да ревна с глас), но се сдържа, докато най-после Мат се върна. Сега той прекарва цялото си време в сечене на дърва и аз предположих, че една гръмотевица или светкавица не е в състояние да го спре и затова е решил да довърши работата си за деня.

Но мама му се разкрещя като полудяла, защото е останал в гората, когато затрещели гръмотевиците. Лицето й така се зачерви, че се изплаших да не получи сърдечен удар. Мат също се развика. Каза, че много добре знаел какво върши и ако имало опасност, щял навреме да се прибере у дома.

После пак пуснаха тока. Отново се разтичахме, свалихме дрехите от въжетата и ги напъхахме в сушилнята. Включихме и климатика. Мама трескаво се зае с второто зареждане на пералнята, а брат ми реши да провери дали има някой познат онлайн в интернет, като не пропусна обновения преди седмица списък на загиналите и безследно изчезналите.

Този път имахме ток цели четирийсет минути — достатъчно за второто зареждане на пералнята. Навън спря да вали, така че майка ми пак излезе, за да окачи прането на въжето.

Кубчетата лед не бяха замразени добре в камерата на хладилника, но все пак послужиха като средство за приятно разхлаждане на чашите ни с вода. Къщата сега ми се струваше поизстинала, пък и навън не е чак толкова задушно.

Мама и Мат още се карат за нещо, а Хортън все така настоява да узнае къде е изчезнал Джони.

Не мога да реша кое е по-зле: въобще да нямаме ток или само от време на време да го пускат и спират.

Чудя се още дали трябва да решавам кое е по-лошо: да си живеем, както досега, или въобще да се откажем от този живот.

9 юли

Температурата днес е около трийсет и девет градуса. От събота нямаме ток. На всичко отгоре цикълът ми дойде. Способна съм да убия човек за един шоколадов сладолед.

Но ето че ми хрумна нещо смешно за приближаващия се край на света. След като веднъж започне, няма спиране.

Тази сутрин, като се събудих, усетих нещо различно. Трудно е за обяснение. Беше станало по-хладно от предишните дни (което е добре), но небето бе придобило някакъв странен сивкав цвят — не е същият, както когато е облачно, нито дори когато е паднала мъгла. По-скоро наподобяваше на прозирна сивкава сянка, разпростряла се върху синьото небе.

Слязох долу в кухнята, защото чух майка ми и Мат да спорят за нещо. Мама беше сварила водата за чая и макар да не обичам много да пия чай, все пак той ми създаваше илюзията, че нещо ще влезе в стомаха ми, затова взех чашата си.

— Какво става? — попитах, защото бе съвсем очевидно, че нещо ставаше.

— Не искаме да се тревожиш — започна мама.

Не знаех за какво първо да мисля, затова светкавично изредих мислено всичките ни поводи за тревоги: Джони, татко, бебето на Лиза, госпожа Несбит, баба, токът, храната, комарите, падането на Луната върху Земята, потопът, който ще залее всичко. Бях сигурна, че в този миг съм изглеждала ужасяващо, но лицето на майка ми не трепна. Никаква успокояваща усмивка, нито дори насмешка заради прекалено възбудената ми реакция. Мат бе застинал в мрачно мълчание. Стегнах се, за да се приготвя за най-лошото.

— Смятаме, че е възможно… — продължи мама, — тоест ние тримата — Мат, Питър и аз, макар че учените още не са казали нищо за това или поне не сме чули по радиото нещо по въпроса. Надявам се, че преувеличаваме опасността и че се тревожим за неща, които в действителност няма да се случат…

— Мамо, за какво говориш? — не издържах и попитах аз.

Поне не ставаше дума за нещо лично. Едва ли на тези от радиото им пукаше за Джони или татко.

— Нали вече знаеш, че Луната се е приближила до Земята повече, отколкото е нормално — заобяснява Мат. — И това променя гравитационното привличане.

— Разбира се — кимнах. — Заради това приливите се промениха. И това е причината за земетресенията.

— Това, което ни тревожи и което, изглежда, се случва сега, са вулканите — най-после изрече майка ми.

— Вулканите? — учудих се. — В Пенсилвания няма вулкани.

Мама се усмихна леко.

— Е, поне досега не сме чували да има. Тук не сме изложени на пряка опасност от вулкани, както не ни застрашават непосредствено цунамита или земетресения.

Разбира се, съществуваше огромно изобилие от косвени опасности. И сякаш се нуждаех от още едно напомняне, но точно в този миг на лявата ми ръка кацна един комар. Убих го, преди той да убие мен.

— Добре — подех. — Тогава как вулканите ще влошат положението ми?

Надявах се Мат да се засмее или мама да ме упрекне, че треперя толкова за самата себе си, ала и двамата останаха с мрачно застинали физиономии.

— Какво става? — настоятелно ги попитах. — Нещата не може да бъдат по-зле. Какво ще стори един вулкан? Нещо по-различно от това, което вече ни сполетя?

— Може да нанесе доста поражения — отвърна Мат почти сърдито. Само не разбрах дали беше сърдит на мен, или на целия свят. — Гравитационното привличане на Луната изтласква магмата през вулканите. Според това, което снощи чухме по радиото, навсякъде изригват спящите вулкани. Започнало е от няколко дни и няма никакви гаранции, че някога ще спре. Земетресенията няма да престанат. Потопите няма да престанат. Нито вулканичните изригвания.

— Не знаем какво ще се случи — допълни мама. — Но точно сега има по-силна вулканична дейност от когато и да било.

— Още не мога да проумея как това ще ни засегне — признах си. — Нали казахте, че тук няма вулкани? Да не би да са загинали много хора?

— Доста — потвърди брат ми. — И още много ще загинат. И то не само живеещи близо до вулканите.

— Мат — обърна се към него мама и отпусна ръка върху рамото му.

Мисля, че тъкмо този неин жест най-силно ме изплаши. Откакто се бе завърнал у дома, той се стараеше да ме успокоява, а ето че сега имаше нужда майка ни да успокоява него.

— Погледни навън — рече ми Мат. — Само виж небето.

Така и направих. Беше си все същото, леко посивяло.

— Когато изригне голям вулкан, цялото небе се скрива от облаци — обясни той. — И то не само на километър, два или сто. Облаците покриват хиляди километри. И не само за ден-два.

— Страхуваме се, че вулканичната пепел ще закрие слънцето в повечето места от земното кълбо — допълни го мама. — Както, изглежда, е станало тук. И ако продължи достатъчно дълго…

— Посевите — прекъсна я Мат. — Ако няма слънчева светлина, няма посеви, нито реколта. Нищо не може да израсне без слънчевите лъчи.

— О, мамо — разтревожих се, — няма да имаш зеленчукова градина? Как ще се справим тогава? Но нали не живеем край някой вулкан? Сигурна съм, че слънцето пак ще изгрее.

— Започнаха да четат предупреждения по радиото — съобщи майка ми. — Пред микрофоните се изреждат учени, за да ни го обясняват. Повториха да се приготвим за сериозни климатични промени. Сушата е съвсем реална вероятност, както и рекордно ниските температури. Тук захлаждането вече започна. Снощи, като си легнах, температурата беше трийсет и един градуса, а сега е спаднала до двайсет и два. Въздухът започна да изстива, защото слънчевите лъчи не могат да проникнат през вулканичната пепел, покрила небето.

— Но това не може да продължи дълго, нали? — извиках. — Седмица? Месец? Можем ли да спасим растенията в градината?

Мама пое дълбоко дъх.

— Мисля, че трябва да допуснем, че ще продължи доста по-дълго. И ще трябва да се приготвим за най-лошото, за оскъдна слънчева светлина през следващите няколко месеца. Или година, даже по-дълго.

— По-дълго? — удивих се и усетих как в гласа ми прозвуча истерична нотка. — По-дълго дори от година? Но защо? Къде е най-близкият вулкан? Какво става, по дяволите?

— Има вулкан в Йелоустоун — отвърна тя. — Вчера е изригнал. Лас Вегас и Финикс били целите заринати от пепел.

— Лас Вегас? А баба добре ли е?

— Няма как да разберем — обади се Мат.

Представих си Спрингфийлд, моя Спрингфийлд, с цялото му изобилие от храни, къпещ се в океан от електричество.

— Положението не е ли по-добре тук при нас, на изток? — попитах.

— Миранда, това не е локален проблем — отново заговори мама. — И не става дума само за един вулкан. Само вчера са изригнали дузина вулкани. Никога досега не се е случвало нещо подобно. Въздушните течения съвсем ще влошат ситуацията, а никой не може да предвиди вятъра. Кой знае, може все пак да имаме късмет. Възможно е да се случи нещо добро, което в момента не можем да си представим. Но трябва да сме подготвени за най-лошото. Ти, аз, Мат и Джони сме длъжни да се подготвим за най-лошото. Нищо чудно още през август да паднат слани. Трябва да очакваме, че може да се стигне дотам, че да няма нито електричество, нито храна, нито бензин за колата, нито нафта за печката. И досега се борихме със зъби и нокти за живота си, разигравахме опити за оцеляване, но от сега нататък ще се наложи да го вземем под внимание по-сериозно.

— „Разигравахме опити за оцеляване“ ли! — креснах. — Да не си мислиш, че за мен това е игра?

— Виж — заговори Мат, макар че не бях сигурна коя от двете ни се опитваше да успокои, — най-мъдрото, което можем да направим, е, да допуснем, че нещата може още повече да се влошат. С мама обсъдихме предпазните мерки, които трябва да предприемем още сега, така че, ако зимата наистина се окаже сурова, да бъдем в по-добра форма.

— Като да ядем още по-малко — веднага се досетих. — Защото не можем да бъдем сигурни какво ще стане с градината.

Брат ми кимна.

— Признавам, че и аз самият никак не съм въодушевен от идеята, но ще се наложи да обмислим тази възможност.

— Мога да се огранича до едно ядене на ден — заяви мама. — И без това тези дни съм прекалено разстроена, за да усещам глад. Но не искам вие, деца, да следвате примера ми. Не и докато не стане неизбежно.

— Може да постим по един ден седмично — предложих. — Или да ям късна закуска, да кажем, през ден.

— И двете идеи ми се струват добри — съгласи се Мат. — Аз мога да се храня на закуска в понеделник, сряда и петък, а пък Миранда — във вторник, четвъртък и събота, а в неделните дни да постим. Но, мамо, ако ще се ограничаваш само до едно хранене на ден, ти не бива да постиш.

Тя имаше вид на жена, готова да се разплаче.

— Не се тревожи за мен, ще бъда добре — рече, вместо да избухне в сълзи. — Мисля, че трябва да се запасим с вода. Докато все още имаме течаща вода, ще можем да я използваме, но все пак трябва да запазим колкото е възможно повече.

— Да не би кладенецът ни да пресъхне? — попитах.

— И това е възможно — потвърди Мат. — Всякаква вода, която сега не използваме, през следващите шест месеца може да се окаже жизненоважна.

— Опасявам се, че дъждовната вода може да е замърсена — намеси се мама. — И тогава ще трябва да преваряваме водата за пиене. Никога не сме имали проблеми с водата от кладенеца, но ако въздухът се замърси много, няма да имаме друг избор. Не бива да рискуваме с някоя зараза.

— А какво ще стане с езерото? — попитах. — Мога ли да продължа да плувам?

— Мисля, че можеш — отвърна тя. — Или поне за известно време. Разбира се, ако температурата спадне драстично, водата ще стане прекалено студена за плуване.

— Ама сега е юли — припомних й. — Колко студена може да стане?

— Още не знаем — въздъхна Мат. — Но мисля, че скоро ще разберем.

Само за да им докажа колко грешат — мама, Мат и всички учени — тази сутрин отидох да плувам. Освен мен, там имаше само още двама души, като никой от нас не остана задълго.

Макар да знаех, че днес водата е толкова чиста, колкото вчера, на излизане от езерото се усещах мръсна. Навън не беше студено, но беше толкова влажно, че не можех да престана да зъзна и треперя. До вчера копнеех да се захлади, а днес, когато желанието ми се сбъдна, топлината толкова силно ми липсваше. Дори ми липсваше луната на небосклона.

Днес е събота и затова съчетах закуската с обяда. Утре ще постим. Питам се само как ще ни се отрази, но се утеших с мисълта, че се налага да свикваме.

Надявам се поне баба да е добре.

Предполагам, че списъкът със загиналите ще стане още по-дълъг.