Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (20)

20

9 февруари

Джони вече е достатъчно силен и постоянно настоява да му дам ските, за да покара и той, а на мен ми се изчерпаха извиненията.

Излизам всяка сутрин и карам около час. Така не мисля за храна и това е добре.

След обяд придружавам Джони и го наблюдавам, докато кара ски. Мама още не му позволява да излиза сам. Той не кара повече от петнайсет-двайсет минути, така че не е толкова нетърпимо.

Мат всяка сутрин отива три пъти до стъпалата и се връща, и още четири пъти, след като обядваме. Мисля, че следващата седмица ще се опита да ги изкачва, първо две, а след това постепенно ще ги увеличава, колкото и дълго време да отнеме.

Мама още не може да пере, но отново приготвя обяда. Не зная защо, но храната винаги е по-вкусна, когато тя я приготвя.

По мое настояване (и много се гордея, че спечелих спора) оставихме прозореца без шперплат. Повечето от снега по прозорците на тавана се е стопил, така че сега в стаята влиза повече светлина. Не мисля, че качеството на въздуха е по-добро, но дните са станали по-дълги.

Има много неща, за които да се притеснявам, но съм си дала почивка. Ще се тревожа следващата седмица.

12 февруари

Когато тази сутрин се върнах след ските, намерих мама да пържи нещо в един тиган.

Ухаеше божествено. Толкова отдавна не сме яли пресни зеленчуци, а и нямаше смисъл да се пържи консервиран спанак или зелен боб. Направо подскачахме от вълнение, когато тя сервира обяда. Не можех да преценя какво ядем. Приличаше на лук, но вкусът беше малко по-горчив.

— Какво е това? — попитахме всички.

— Луковици на лалета — отвърна мама. — Отскубнах ги миналото лято, преди земята да замръзне. Запазих ги за специален случай. — Всички спряхме да дъвчем. Все едно ни беше поднесла задушено от Хортън. — Хайде, стига! — засмя се тя. — Няма да сме първите хора, които ядат луковици на лалета.

Успокояваща мисъл, която в съчетание с глада, ни накара да продължим.

14 февруари

Денят на свети Валентин.

Чудя се къде ли е Дан.

Където и да е, едва ли мисли за мен.

Мат изкачи първите шест стъпала.

Всички се преструвахме, че не е кой знае какво.

18 февруари

Тази сутрин останах вкъщи. Казах, че не искам да ходя никъде, защото книгата, която чета, е много интересна, но разбира се, това беше лъжа.

Обядвахме, сетне двамата с Джони излязохме навън, докато той караше ски. Мислех, че никога няма да се умори, но след половин час брат ми бе готов да се прибираме. Може би следващата седмица мама ще му позволи да излиза сам.

Върнахме се заедно в къщата. Изтичах вътре, извадих зимните кънки, взех ските, обувките и щеките от Джони и казах, че след два часа ще се прибера.

И после направих това, което досега никой спортист не е правил. Спечелих два олимпийски златни медала в два различни спорта в един и същ следобед.

Първо победих на бягане със ски. Изминах разстоянието от къщи до езерото Милър толкова бързо, че не видях нито един от съперниците си.

Но това беше само за загрявка. Когато стигнах до там, изпълних цялата си златна олимпийска програма. Чувах как хиляди възторжени почитатели аплодират всяко мое движение. Моите кръстоски, мохок^[1], спирали, пируети. Зашеметяващият ми тулуп. Моят елемент „Ина Бауер“. Брилянтна хореография, перфектно съчетание на артистичност и сложност.

Леденото поле се покри с цветя и плюшени мечета. Телевизионните коментатори задъхано обявиха, че за тях е огромна чест да гледат на живо подобно представление. Аз изтрих една или две сълзи и изпратих въздушни целувки. Всичките ми съперници дойдоха да ме поздравят като фигуристката на века. Стоях гордо на подиума, докато се вдигаше американското знаме. Усмихнах се и пригласях на химна „Знаме, обсипано със звезди“.

Любимката на Америка. Най-великата спортистка в американската история. И бъдещата носителка на осем златни медала по плуване в следващите Летни олимпийски игри.

— Добре ли прекара? — попита мама, когато се върнах от езерото.

— Както никога досега — отвърнах.

20 февруари

— Джони, защо не вечеряш? — попита го мама тази вечер.

— Не съм гладен — измърмори той.

За трети пореден ден не беше гладен за вечеря.

Предполагам, че е ходил в килера, когато никой не го е гледал, и вече е разбрал това, което останалите знаем отдавна.

Чудя се дали е забелязал, че мама почти не яде.

22 февруари

Бяхме заспали, когато внезапно ни събудиха шумове. Шумове и светлина.

Мисля, че всички се събудихме объркани. Единствените звуци, които по принцип чувахме, бяха нашите гласове и вятърът. А светлината обикновено идваше от печката, свещите, газените лампи, фенерчетата.

Но това бе различен шум, различна светлина.

Мат пръв се досети.

— Електричеството! — извика. — Пуснали са тока!

Скочихме от матраците и хукнахме из къщата. Лампата в кухнята светеше. От отдавна забравеното радио в дневната се чуваше пращене на статично електричество. Часовникът с радио в спалнята ми проблясваше и показваше часа.

Мама се сети да погледне нейния. Беше два часът и пет минути след полунощ.

В два часа и девет минути токът спря.

Но не можехме да спрем да мислим, че щом веднъж е дошъл, пак ще дойде.

24 февруари

— Знаете ли — каза мама днес по време на обяд, — че това краткотрайно електрическо проблясване ме накара да се замисля.

— Мен също — обадих се. — За перални и сушилни.

— Компютри — включи се Джони. — Дивиди плейъри.

— Хладилници — продължи Мат. — Електрически радиатори и печки.

— Да, за всичко това — кимна тя, — но си мислех най-вече за радиото.

— По него се чува само статично електричество — изтъкна Мат.

— Да, но щом тук се чува нещо, може и другаде да е така и радиостанциите отново да започнат да предават — каза мама. — Освен това нямаме нужда от ток, за да го разберем. Само трябва да пуснем радиото и да потърсим някоя станция.

За един миг исках да кажа на мама, че няма смисъл да се опитва, че вероятно целият свят е измрял от грипа и ние сме последните останали живи на Земята. Понякога наистина си го мисля.

Но сетне осъзнах, че някой трябва да е направил нещо, за да ни подари тези прекрасни четири минути с наличие на ток.

Мисълта, че не сме сами, беше адски вълнуваща. Изтичах в дневната и взех радиото.

Пръстите на мама трепереха, докато въртеше копчето и се опитваше да хване някоя станция. Но се чуваше само пращене.

— Довечера пак ще опитаме — каза тя. — След като слънцето залезе.

И го направихме. Чакахме през целия ден небето от сиво да стане черно.

Когато най-после настъпи вечерта, мама отново включи радиото. Отначало чухме само пращене, но след това се разнесе мъжки глас.

— В Кливланд, Харви Арън — казваше мъжът. — Джошуа Арън. Шарън Арън. Ибин Ейбрахам. Дорис Ейбрамс. Майкъл Ейбрамс. Джон Акройд. Мери Акройд. Хелън Ачисън. Робърт Ачисън…

— Това е списък с мъртви — каза Мат. — Той чете списък с имената на умрелите.

— Но това означава, че има и живи хора — отбеляза мама. — Някой трябва да е докладвал за умрелите. А друг трябва да слуша.

Тя повъртя още малко копчето.

— В други новини по-рано днес президентът каза, че страната излиза от трудното положение. През следващите седмици нещата ще се подобрят и през май животът отново ще се върне към нормалния си ритъм.

— Глупакът още е жив! — избухна мама. — И продължава да е глупак!

Всички избухнахме в смях.

Слушахме още известно време, докато разбрахме, че се излъчва от Вашингтон. После мама откри трета станция, в Чикаго. По нея също предаваха новини. Повечето бяха лоши, както беше през миналото лято. Земетресения, потопи, изригвания на вулкани, всякакви природни бедствия. Но към списъка се прибавяха и още няколко неща: грипни епидемии и холера. Глад. Суши. Ледени бури.

Ние не бяхме сами.

25 февруари

Мат реши, че след като радиостанциите предават, и телефонните линии може да са възстановени и да имаме телефон, а да не го знаем. Така че вдигна слушалката, но нямаше сигнал.

Единственият човек, който може да се опита да се свърже с нас, е татко. С изключение на това, телефонът не ни трябваше.

26 февруари

Отново има ток.

Този път дойде в един следобед и имаше ток за цели десет минути.

Джони беше навън да кара ски и го пропусна.

— Следващия път трябва да пуснем пералнята — заяви мама. — Колкото и малко да има ток, все ще е от полза.

Беше страхотно да си мислиш, че ще има следващ път.

27 февруари

Дванайсет минути с ток в къщата, в 9:15 тази вечер.

Мама размисли за пералнята.

— Ще трябва да опитаме през деня — каза тя. — Може би утре.

28 февруари

Шест минути имаше ток в 4:45 сутринта.

Страхотно, няма що!

Зная, че би трябвало да съм развълнувана, че трети пореден ден имаме ток, но в момента се нуждаем повече от храна, отколкото от електричество. Много повече.

Освен ако токът не ни достави зеленчукови консерви, супени консерви и консерви риба тон, не зная каква полза имаме от него.

Чудя се кой ще прочете имената ни по радиото, когато умрем от глад.

3 март

Никакво електричество през последните два дни.

Бяхме по-добре, когато нямаше никакъв ток. Защо трябва само да ни дразнят, като го пускат и после го спират?

Мама слуша радио по половин час всяка вечер. Не разбирам защо. Тя прескача от станция на станция (сега са шест) и от всички излъчват само лоши новини.

Не, излъгах. Те излъчват лоши новини, но президентът твърди, че нещата се подобряват. Не зная кое е по-лошо.

Малко се плаша от това, че майка ми е готова да изтощи батериите само за да слуша радио. Мисля, че това е начинът й да приеме, че няма смисъл батериите да ни надживеят.

4 март

Мат вече изкачи десет стъпала и бях сигурна, че до края на седмицата ще изкачи всичките.

Но днес изкачи само шест. Зная, защото се промъкнах на пръсти зад него и надникнах през вратата на дневната. Мама знаеше, но не ми каза да не го правя. Джони беше навън, но и той кара ски само двайсет минути.

Не мисля, че Мат знае, че го шпионирам. Върнах се преди него в слънчевата стая и наистина стъпвах много безшумно.

През целия следобед мама почти не проговори. Мат се върна на матрака си и спа два часа. Дори влизането на Джони не го събуди.

Понякога си спомням за всичко, което преживях, докато всички бяха болни, и се вбесих. Как смееха да умрат сега?

5 март

През целия ден валя сняг. Поне мога да го гледам през прозореца на слънчевата стая.

Не мисля, че натрупа повече от десетина, най-много дванайсет сантиметра, а и Мат изтъкна, че е добре да имаме пресен сняг за вода за пиене.

Мама ми каза да не пера чаршафите известно време. Предполагам, че би трябвало да съм доволна, тъй като те не са най-любимите ми неща за пране (твърде са големи). Заяви, че ако дойде ток за по-дълго време, ще е по-лесно да ги сложа в пералнята. Обаче според мен тя се безпокои, че изразходвам прекалено много енергия.

Най-после реших, че би трябвало да зная най-лошото и проверих килера.

Искаше ми се да не го бях правила.

6 март

Този следобед Джони беше навън, а Мат спеше. Мама ми даде знак и отидохме в дневната.

— Ненавиждам се, задето трябва да те питам — заговори тя, — но мислиш ли, че два пъти в седмицата може да не обядваш?

От две седмици майка ми яде през ден. Така че ме молеше за нещо по-малко от това, което самата тя правеше.

— Добре — кимнах.

Какво друго можех да кажа?

— Искам Мат и Джони да се хранят всеки ден — продължи тя. — Можеш ли да го приемеш? — Избухнах в смях. Дори мама се усмихна. — Лошо се изразих. Извини ме.

Мисля, че майка ми смята, че Джони все още има най-добри шансове да оцелее. Освен това предполагам, че не може да понесе мисълта да види как Мат умира.

Нито пък аз. По-добре мама да си отиде първа, след това аз, след това Мат. Той ще се погрижи Джони да се справи.

7 март

Това е толкова глупаво. Започнах да прелиствам този дневник и всичките му празни страници. Бях толкова развълнувана, когато мама ми го подари на Коледа. Дори се тревожех, че ще го свърша до април и отново ще се наложи да се върна към обикновените сини тетрадки.

Толкова много празни страници.

8 март

Отново имахме ток. Този път за шестнайсет минути около три следобед.

Не зная какво означава това.

Мама припадна този следобед. Мисля, че от три дни не е хапвала нищо.

Стоплих една консерва супа и я накарах да изяде малко. Не съм готова да видя как умира.

Направих нова инвентаризация на килера. Беше останало толкова малко, че не ми отне много време, за да преброя всичко. Има храна може би за две седмици, но ако само Джони и Мат ядат. Ако и ние двете се храним понякога, ще ни стигне за десет дни. След като ние умрем, ако Мат престане да се храни, Джони ще има за още няколко дни, което ще му даде достатъчно сила и време, за да се махне от тук. Мат ще му каже при кого да отиде, за да смени останалите дърва за храна.

Чудя се какво ли ще прави Джони с Хортън.

13 март

Четиримата си поделихме на обяд една консерва доматена супа. После майка ми настоя Мат и Джони да си поделят последната консерва зеленчуци.

Беше много по-лесно с нея изобщо да спрем да се храним. И бездруго за нас имаше само две глътки супа, колкото да не забравя вкуса на храната.

Рожденият ми ден е следващата седмица. Ако още съм жива, се надявам и мама да е жива.

14 март

Тази сутрин имахме ток почти един час.

Направих глупостта да се погледна в огледалото, докато лампите светеха.

В първия миг направо не се познах. После си спомних как изглеждам.

Не че има значение. На кого му пука как изглежда един труп.

16 март

Миналата нощ сънувах, че съм в пицария. Там седяха татко, Лиза и малко момиченце, което тутакси разбрах, че е Рейчъл.

Плъзнах се на пейката в сепарето. Уханията — доматен сос, чесън, сирене — бяха божествени.

— Това раят ли е? — попитах.

— Не — отвърна баща ми. — Това е пицария.

Мисля, че сънят ми даде идея. Но е трудно да се каже кое е идея и кое глупост, когато дори не можеш да отличиш рая от пицария.