Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (14)

14

2 октомври

Включих котлона на печката, за да сваря вода, но пламък не се появи. Завъртях крана на топлата вода на кухненската мивка, но водата беше студена.

Предполагам, че бащата на Арън е знаел какво говори, когато съобщи, че подаването на природния газ ще спре през октомври.

Мама каза, че всичко е наред. Ще топлим храната и ще варим вода на печката с дърва. Не ни позволи да използваме последните си запаси от нафта за отопление, но поне за него не зависехме от природния газ. Много семейства бяха по-зле от нас.

Ние и без това вземахме душ веднъж седмично, но след като вече нямаше топла вода, предполагам, че нямаше да има повече душове. Нямаше да има и топла вода за прането, което беше много по-лошо.

Зная, че това не би трябвало да ме притеснява, но ме притесняваше. Виждах, че и мама също е разстроена, въпреки че не го показваше. Навярно, защото напоследък нещата се бяха успокоили на едно положение, а сега отново се бяха влошили. Не бяха неспасяемо зле (поне за нас или госпожа Несбит, която също имаше печка с дърва и запаси от нафта), но все пак се бяха влошили.

Тази вечер играхме покер, но никой от нас не вложи сърце в играта. Може би заради това за пръв път бях победител.

Мат, Джони и аз отидохме в библиотеката. Глезенът на мама още не бе достатъчно стабилен, за да кара колело.

Сградата беше отворена, но госпожа Хочкис беше единствената служителка. Каза ни, че това е последният ден, когато библиотеката ще работи; повече не можели да издържат без отопление. Нямаше ограничение колко книги можем да вземем. Жената позволи да вземем толкова, колкото можем да носим. Ако библиотеката отвори през пролетта, щели сме да ги върнем тогава.

И така яко се натоварихме. Носехме раници, а велосипедите ни имаха багажници, така че всеки взе по десетина, че и повече книги. Откакто започнахме да играем покер, четяхме по-малко, а и вкъщи имаше достатъчно книги (включително старите на тавана). Но въпреки това мисълта, че повече няма да има библиотека, беше доста потискаща.

Госпожа Хочкис ни осведоми, че със съпруга й заминавали за Джорджия, където живеела зълва й. Джони се поинтересува как ще стигнат до там, но тя каза, че ако се наложи, ще вървят пеша.

— През последните две седмици температурата е под нулата — рече жената. — Ако през октомври ще е все така, никой от нас няма да оцелее през зимата.

— Мисля, че и ние би трябвало да отидем — отбеляза Джони, докато се качвахме на колелата, за да се върнем у дома. — Би трябвало да отидем в Канзас и да видим дали можем да намерим татко.

— Не знаем къде точно е той — възрази Мат. — Може вече да е в Колорадо. Или пък да се е върнал в Спрингфийлд.

— Не — поклатих глава. — Щеше да дойде да ни види, ако се бяха върнали.

— Въпреки това не знаем къде е — настоя Мат. — Джони, двамата с мама много си говорихме за това, обсъждахме какво да правим. Няма смисъл да заминаваме. Имаме подслон. Имаме дърва за огрев, така че няма да мръзнем. А и изобщо не е сигурно, че другаде ще намерим храна.

— Не сме сигурни — не се предаваше Джони. — Може в Канзас да има повече храна.

— Татко може изобщо да не е стигнал до Канзас — обадих се аз.

— В Мисури тогава — упорстваше Джони. — Или Оклахома. Не разбирам защо трябва да стоим тук само за да умрем.

— Няма да умрем — рече Мат.

— Не можеш да си сигурен — отсече по-малкият ми брат. — Ами ако Луната падне върху Земята?

— Тогава няма значение къде ще сме, защото при всички случаи ще умрем — оптимистично заключи Мат. — Тук имаме най-добри шансове да оцелеем. Това не се случва само в Пенсилвания, Джони. Така е по целия свят. Тук имаме покрив над главите си, отопление, вода, храна… Колко дълго, мислиш, ще оцелеем, ако тръгнем да обикаляме страната на велосипеди?

— Татко има бензин — изтъкна Джони. — И ние бихме могли да се снабдим.

— Той го е купил на черния пазар — осведоми го Мат. — Има връзки, но досега и неговият бензин сигурно е свършил.

— Черният пазар? — попитах.

Брат ми ме погледна така, сякаш съм малоумно дете.

— А ти откъде си мислиш, че се е снабдил с онази храна? Нали не смяташ, че се търкаля свободно по улиците и чака само да я вземеш?

— Мама знае ли? — продължих да разпитвам.

Мат сви рамене.

— Двамата с татко говорихме, докато сякохме дърва в гората. Не зная дали го е обсъждал с мама. Вероятно не й е казал. Наясно си, че тя е по-щастлива, като не знае някои неща.

Известно ми беше, но не подозирах, че и Мат е наясно с това.

— Значи сме закопчани тук? — попита Джони.

— Боя се, че е така — кимна Мат. — Но нещата може да се оправят. Може би не веднага, но ще се справим.

Това беше отговорът на мама за всичко. Дръж се и чакай, докато нещата не станат по-добри. Казано от Мат не ми прозвуча особено утешително.

Ала знаех, че е прав относно оставането ни тук. Все едно светът се беше завърнал в предколумбовата епоха. Хората заминаваха и никой повече не чуваше нищо за тях. Сякаш бяха заличени от лицето на земята.

А ние бяхме заедно. Докато можехме да разчитаме един на друг, всичко щеше да е наред.

6 октомври

Мама отново пише. Или поне печата на машината.

— Забравила съм колко е трудно — обясни ми тя. — Особено буквата „А“. Лявото ми кутре не е пригодено да пише на машина.

От толкова дълго не беше валяло, че бях забравила звука на дъжда. Изобщо не си го спомнях. Още по-трудно ми беше да си спомня слънцето. Дните станаха по-къси, но това нямаше значение.

Въздухът също ставаше все по-лош. Колкото по-дълго стоиш навън, толкова по-мръсен ставаш. Мама се тревожеше, че цялата тази пепел прониква в дробовете на братята ми дори и през маските за лице, но те продължаваха да ходят всеки ден в гората за дърва.

Двете с нея търкахме дрехите колкото се може по-силно, но дори и когато ги простирахме вътре в стаите, оставаха сиви. Всяка вечер се миехме, но кърпите за лице и кесиите за търкане на тяло все бяха мръсни, колкото и усилено да ги плакнехме. Същото беше и с хавлиите.

Мат каза, че щом въздухът става все по-мръсен, това означава, че още вулкани са изригнали, но нямаше как да сме сигурни. Пощата още беше отворена, но все по-малко писма пристигаха, при това със седмици или месеци закъснение, ако въобще дойдеха. Всичко би могло да се е случило през септември, но и това нямаше откъде да разберем.

Единственото хубаво нещо на пепелта беше, че напълно скриваше луната. Преди, особено във ветровити нощи, се виждаше съвсем ясно. Но сега беше напълно изчезнала. Радвам се, че повече не ми се налага да я гледам. Така можех да се преструвам, че не е там, а ако не е, може би нещата пак щяха да станат нормални.

Добре. Зная, че звучи откачено. Но въпреки това наистина се радвам, че повече не виждам луната.

10 октомври

Денят на Колумб.

В чест на празника помолих мама да ме подстриже много късо, както аз нея. Нейната коса още не бе пораснала, но вече свикнах с нея. Беше истинско мъчение да мия косата си. Никога не беше чиста, а висеше на отвратителни сплъстени кичури. Реших, че ако е къса, може да изглежда по-добре.

И така, мама отряза косата ми. Когато свърши, се погледнах в огледалото. Трябваше да събера кураж, за да не се разплача.

Успях да се сдържа да не го направя. А мама ме целуна, прегърна ме и ми каза, че съм много красива с къса коса.

— Добре че баровете са затворени — заяви тя. — С тази коса можеш да минеш за двайсет и една годишна.

Наистина я обичам. Поне вече не се карахме.

Когато братята ми се върнаха и ме видяха, не можаха да прикрият шока си. Но Мат заяви, че изглеждам страхотно, и помоли мама да подстриже и неговата коса. И така тя се превърна във фризьор за всички ни.

Хвърлихме отрязаната коса в печката и гледахме как изчезва с пращене сред пламъците.

13 октомври

Тази сутрин е осемнайсет градуса под нулата.

Мама и Мат се скараха жестоко. Брат ми заяви, че трябва да започнем да използваме нафтата, която ни е останала. Тя пък настояваше, че трябва да почакаме поне до началото на ноември. Мат спечели спора. Каза, че иначе тръбите ще замръзнат. Освен това изтъкна, че трябва да използваме водата в кладенеца, докато все още можем.

Двамата с Джони преместиха матрака на мама от слънчевата стая в кухнята. След това свалиха долу един по един и останалите матраци от спалните.

Аз се качих горе, затворих крановете за отопление, затворих и вратите на стаите.

— Ще използваме втория етаж отново през пролетта — каза мама. — Няма да е завинаги.

Засега двете с нея щяхме да спим в кухнята, а братята ми — в дневната. Дамите бяхме малко по-добре, тъй като в кухнята проникваше част от топлината от печката в слънчевата стая. Освен това разполагахме с повече място. Мат, Джони и аз събрахме на куп мебелите от трапезарията и дневната, за да има място за двата матрака, но въпреки това момчетата се придвижваха трудно из претъпканото помещение. Когато свърши нафтата, всички ще се преместим в слънчевата стая.

Не спирах да си повтарям, че в моята стая не ми беше по-удобно. Там беше голям мраз, понякога ставаше толкова студено, че лежах в леглото и треперех, без да съм в състояние да заспя. Но това беше единственото място, което мога да нарека свое. Имах свещи и фенерче и никой не ми казваше да не ги използвам. Можех да пиша, да чета или да си представям, че съм някъде другаде.

Предполагам, че е по-добре да е топло.

Искам да плача, но сякаш вече няма място, където да го сторя.

14 октомври

Мат продължава да ходи до пощата всеки петък, за да провери дали има новини. Върна се, докато с мама перяхме дрехи в кухненската мивка. Даде ми знак да го последвам в килера.

— Трябва да ти съобщя лоша вест — каза той. — Меган е в списъка на починалите.

Това имаше сега — списък на починалите. Ако разбереш, че някой е умрял, вписваш името му там. Разбира се, само местните хора, защото нямаше как да знаем дали някой от останалия свят е починал.

Явно не съм казала нищо, защото брат ми продължи:

— Майка й също е в списъка.

— Какво? — смаях се. — Защо?

— Просто ти казвам това, което разбрах — отвърна той. — И двете са в списъка. Миналата седмица не видях имената им, но това не означава нищо. Сещаш се как е с тези списъци.

— Меган е мъртва — промълвих.

Звучеше странно. Меган е мъртва. Светът умира. Меган е мъртва.

— Попитах в пощата, но там имаше само двама мъже и те не знаеха нищо — каза Мат. — Много хора умират. Става трудно да се следи броят им.

— Меган искаше да умре — казах, — но не мисля, че и майка й също.

— Хората вече не могат да избират какво искат — рече Мат. — Както и да е, помислих, че трябва да го знаеш.

Чудех се дали сълзите ми ще са сиви, ако се разплача.

15 октомври

Когато станах тази сутрин, изведнъж осъзнах, че преподобният Маршал би трябвало да знае какво се е случило с Меган и майка й. Казах на мама къде отивам и тя попита дали искам Мат да ме придружи. Отвърнах, че няма нужда, ще бъда добре. Всъщност вече не ми пукаше дали ще съм добре, или не. Какво значение имаше?

Отне ми половин час, за да стигна до църквата и когато пристигнах, вече замръзвах. Не зная как братята ми издържаха толкова дълго в гората. Имах чувството, че съм се превърнала в буца лед, и се зарадвах, когато установих, че в църквата е топло.

Вътре имаше неколцина души, които се молеха. Откакто затвориха библиотеката, не съм виждала други хора, освен близките си. Наистина е странно да видиш тези ходещи скелети. Трябваше да си спомня как да говоря, как да задавам въпроси, как да кажа „благодаря ви“. Но се справих и някой ми каза, че преподобният е в кабинета си. Почуках на вратата и влязох.

— Тук съм заради Меган Уейн — казах. — Аз бях най-добрата й приятелка.

— Най-добрата й приятелка на земята — поправи ме преподобният Маршал.

Нямах сили да влизам в теософски спорове с него, затова само кимнах.

— Тя е мъртва — заявих, сякаш той не го знаеше. — Майка й също. Помислих си, че може би ще ми кажете какво се е случило.

— Господ ги взе при себе си — отвърна свещеникът. — Аз се моля за душите им.

— Душата на Меган си е добре — осведомих го. — Както и на майка й. Как точно ги взе Господ?

Преподобният Маршал ме погледна така, все едно бях досаден комар, който искаше да смачка.

— Не е наша работа да задаваме въпроси за божиите решения.

— Аз питам само вас. Какво се случи?

— Бог избра момента на смъртта на Меган — отвърна той. — Каква е земната причина, никога няма да узнаем. Майка й ме повика една сутрин, за да се помоля над тленните останки на момичето. Помоли ме да погреба дъщеря й в техния заден двор, но земята беше замръзнала и знаех, че няма да се справя сам. Дойдох в църквата, за да помоля за помощ, и когато се върнахме в къщата, намерих госпожа Уейн обесена.

— О, господи! — прошепнах.

— Предполагам, че тя е смятала, че така ще ги погребем заедно — продължи преподобният Маршал. — Но разбира се, ние не можехме да се докосваме до нечистите й останки. Донесохме Меган тук и я погребахме в църковния двор. Можеш да отидеш да се сбогуваш с нея.

Отдавна се бях сбогувала с приятелката ми. И нито секунда повече не можех да понеса компанията на този човек. Промърморих, че няма нужда, и се обърнах, за да си вървя. Но в същия миг осъзнах, че нещо ме гложди. Извърнах се отново и се втренчих в свещеника.

Преподобният Маршал никога не е бил пълен и сега не беше. Но не беше и отслабнал.

— Вие се храните — процедих. — Докато енориашите ни гладуват, вие се храните. Карате ли ги да ви дават храната си?

— Моите енориаши ми носят храна по свое желание — отвърна той. — Аз просто приемам това, което ми дават.

— Вие сте презрян нещастник! — заявих и не зная кой от двама ни беше по-изненадан, че употребих думата „презрян“. — Не вярвам в ада, затова няма да кажа, че се надявам да се озовете там. Надявам се да останете последният жив човек на земята. Надявам се целият свят да умре преди вас и вие да останете сам-самичък тук, здрав, добре нахранен и сам. Тогава ще разберете какво е чувствала госпожа Уейн. Тогава ще разберете какво наистина означава „нечист“.

— Ще се моля за теб — рече той. — Както Меган би искала да направя.

— Не си правете труда. Не искам никакви услуги от вашия Бог.

Предполагам, че отвън са ме чули, защото в кабинета влязоха двама мъже, за да ме изведат. Не се възпротивих. Всъщност нямах търпение да се махна.

Отидох с велосипеда до дома на приятелката ми. Входната врата беше широко отворена. Къщата беше толкова студена, че виждах дъха си.

Боях се да не се натъкна на майката на Меган, но бяха отнесли трупа й. Разбира се, сградата беше претърсена, но това не беше изненада. Когато някой дом бе изоставен, хората идваха и отнасяха всичко, което можеше да им потрябва.

Отидох в стаята на Меган. Леглото й все още беше там. Седнах на него и се замислих за времето, когато станахме приятелки. Припомних си разправиите ни, как ходехме заедно на кино и онези глупави научни реферати, по които работехме заедно в седми клас. Замислих се за Беки — как Меган, Сами и аз ходехме да я посещаваме и как все се смеехме, въпреки че приятелката ни беше толкова болна, а ние бяхме безкрайно уплашени. Седях на леглото на Меган, докато усетих, че повече не мога да издържа.

Когато се прибрах у дома, отидох направо в килера и затворих вратата. Предполагам, че мама не се притесняваше, че ще изям нещо, защото ме остави сама там, докато не стана време да вземе продуктите за вечерята.

Повдигаше ми се от вида на храната. Но си изядох полагаемото. Гладът беше начинът на Меган да се справи, не моят.

Аз ще живея. Ние ще живеем. Не искам моята майка да преживее това, което беше преживяла госпожа Уейн. Сега моето съществуване е единственият ми дар за нея, но мисля, че й стигаше.

18 октомври

Миналата нощ сънувах Меган.

Влязох в класната стая и осъзнах, че това е класната ни стая от седми клас. Там беше Меган и говореше с Беки.

Смутих се.

— Това раят ли е? — попитах.

Мразех седми клас и самата мисъл, че това е раят, беше разстройваща.

Меган се засмя.

— Това е адът — отвърна. — Още ли не можеш да ги различаваш?

Тогава се събудих. Беше странно да спя в кухнята заедно с мама. Имах чувството, че тя знае какво сънувам, сякаш вече нямам свои скрити мисли.

Но майка ми спеше. Предполагам, че сънуваше свои сънища.

21 октомври

Днес Мат се върна от пощата и каза, че ако няма доброволци, ще трябва да я затворят. Така че той пожелал да работи там всеки петък.

— Защо ще го правиш? — попита Джони. — И без това няма да има новини от татко.

— Не сме сигурни за това — възрази мама. — Мисля, че идеята да работи в пощата е добра. Всички би трябвало да работим повече. Не е хубаво само да стоим и нищо да не правим. Трябва да излизаме навън, да правим неща с други хора. Нуждаем се от причина, за да живеем.

Завъртях очи. Аз събирам подпалки и посещавам госпожа Несбит, пера дрехите, чистя тоалетната на Хортън. Искам да кажа, че това е животът ми сега. Да седя в кухнята заедно със съседката, докато двете мълчим, е най-вълнуващата част от деня ми.

— Добре — въздъхна мама, — не е нужно да казвате нищо.

— Кой, аз ли? — възкликнахме едновременно с Джони, което наистина бе много забавно.

— На всички ни е тежко — рече майка ми. — Мат, радвам се, че ще работиш в пощата. Джони, Миранда, правете каквото искате. Вече не ме интересува.

Една част от мен почти искаше да повярва, че го казва сериозно. Но другата, по-голямата беше изплашена, че наистина го мисли.

24 октомври

Тази сутрин температурата е минус осем градуса, което напоследък може да се сметне за „гореща вълна“. Ако се втренчиш по-упорито в небето, можеш почти да различиш слънцето.

— Циганско лято — каза мама, когато термометърът стигна минус два градуса. — Не, говоря сериозно. Ако пепелта не беше толкова гъста, това щеше да е циганско лято.

Ние държахме термостата на десет градуса, така че винаги беше студено. Помислих, че може никога да не се затопли повече от това.

— Отивам да се пързалям — заявих. — Езерото е замръзнало вече от месец. Мамо, кънките ти още ли са в дрешника?

— Предполагам — отговори тя. — Бъди внимателна, Миранда. Не бива да рискуваш ледът да се пропука.

— Няма — отвърнах, но бях толкова развълнувана, че не ме бе грижа какво ми казва.

Двете с нея носим почти един и същ номер обувки и знаех, че кънките й ще ми станат. Качих се горе и бързо ги намерих. Бях забравила колко са красиви зимните кънки.

Не съм била на езерото Милър, откакто престанах да плувам. Прекарвах доста време в гората около къщата ни, но от месеци не бях ходила по-надалече. Пътеката беше покрита с изсъхнали листа, но не ми беше трудно да я следвам.

Странно колко тихо беше всичко наоколо. Вече бях свикнала с тишината. Нямаше телевизия, компютри, коли, никакъв шум. Но за пръв път забелязвах колко е тихо в гората. Нямаше птици. Нито насекоми. Никакви катерички не шумоляха сред клоните на дърветата. Нито пък животни се разбягваха от хрущенето на листата или изпукването на някоя клонка. Сигурно всички животни бяха напуснали града. Надявам се да са ги пуснали в Канзас.

Отдалече видях, че някой вече се пързаля по замръзналата повърхност на езерото. В гърдите ми се надигна вълнение. За един напълно абсурден миг си помислих, че е Дан.

Но когато приближих, видях, че който и да беше, той определено знаеше как да се пързаля. Направо пробягах останалото разстояние до езерото, за да се уверя, че съм права, че наистина непознатият беше Брандън Ерлих.

Той беше.

— Ти си жив — промълвих, докато младежът се покланяше на ръкопляскането ми.

— Аз съм жив, но четворният ми скок определено не е — отвърна Брандън.

— Всички мислехме, че си мъртъв — казах. — Искам да кажа, че феновете ти смятаха така. Нали беше на тренировки в Калифорния? Така и не чухме нищо за теб.

— Бях на турне — обясни момчето. — Бяхме в безопасност в Индианаполис. Отне ми доста време, докато се свържа с родителите ми, а още повече — да стигна до тук. Но вече минаха няколко месеца, откакто се върнах. Ти също ли се пързаляш?

Сведох несъзнателно поглед към кънките на мама.

— Преди се пързалях. Ходех на уроци при госпожа Дейли.

— Наистина ли? — вдигна вежди той. — Тя беше първият ми треньор.

— Зная. Понякога ни разказваше за теб. Всички ти се възхищавахме и бяхме най-запалените ти почитатели. Обзалагам се, че щеше да спечелиш медал на Олимпиадата.

Брандън се ухили.

— Мама все още смята, че ще стане. Сякаш през февруари изведнъж всичко ще се оправи. А ти беше ли добра? Участвала ли си в състезания?

— Малко. На средно ниво. Бях усвоила двойните аксели и работех върху тройните, обаче си счупих глезена. Дори не беше по време на тренировка. Просто един тъп инцидент. След това започнах да плувам.

— Плуване — промълви Брандън. — Загинала форма на изкуство. Сложи си кънките. Да видим какво умееш.

— Те са на майка ми — осведомих го. — От много време не съм се качвала на леда. — Чувствах се странно да завързвам кънките си под погледа на фигуриста.

— Не се опитвай да скачаш — посъветва ме той. — Само се пързаляй. Да видим как вземаш завоите.

И така, аз се плъзнах по леда, а той се пързаляше до мен. Отначало бях несигурна и залитах, но постепенно станах по-уверена и не след дълго вече ми се струваше съвсем естествено да карам кънки на леда.

— Не е зле — заключи той. — Предполагам, че госпожа Дейли е съжалявала, когато си престанала да тренираш.

Бях забравила колко е прекрасно да се пързаляш, да се носиш по леда. Не исках да спра. Но след няколко минути ми стана трудно да дишам.

— Въздухът — рече Брандън. — Аз се пързалям вече няколко седмици и привикнах. Днес не бива да се насилваш твърде много. Дай възможност на дробовете ти да се приспособят.

— Родителите ти добре ли са? — попитах, след като успях да си поема дъх. — Майка ми познава твоята. Имате ли достатъчно храна?

— Кой ли има достатъчно? — попита младежът. — Досега не сме гладували, затова предполагам, че сме добре. — Плъзгаше се по леда, за да набере скорост и да направи пирует. Това момче правеше най-красивите пируети в света. — Хайде! — подкани ме той. — Как беше спиралата ти? Покриваше ли изискванията на госпожа Дейли?

— Не — признах си. — Според нея левият ми крак никога не беше достатъчно нависоко.

— Е, тогава е по-добре, че не ни гледа в момента — засмя се Брандън. — Покажи ми спиралата си.

Беше пълна излагация.

— Само не ме карай да правя задно завъртане. Изобщо не съм във форма.

— Е, поне със сигурност нямаш излишни килограми — каза той. — Ако се упражняваш достатъчно, ще се получи. Можем да си устроим наши олимпийски игри. Можеш да спечелиш злато, сребро и бронз.

Улови ме за ръка и двамата се пързаляхме заедно. Не се чуваше никакъв звук освен свистенето на остриетата на кънките по леда (е, най-вече на моите). Зная, че той се пързаляше бавно, за да е в синхрон с мен. Знаех също, че му преча да упражнява скокове, спирали, да работи върху стойката на краката. Знаех, че сигурно е настъпил краят на света, защото аз се пързалях с Брандън Ерлих, както често го правех във фантазиите си.

Беше истински рай, докато не започнах да кашлям.

— Това беше достатъчно за един ден — заяви младежът. — Искаш ли да ме погледаш? Толкова ми липсва публиката.

Застанах отстрани на езерото и наблюдавах как фигуристът упражнява спирали и пируети.

След няколко минути се закашля и дойде при мен.

— Тук е студено, за да стоиш на едно място — рече. — По-студено, отколкото на ледената пързалка.

— И по-тъмно — добавих.

Той кимна.

— Значи беше моя фенка? — попита Брандън. — Защото съм роден тук или защото харесваш как се пързалям?

— И двете. Госпожа Дейли постоянно ни говореше за теб. Много харесвам как се пързаляш, стойката ти, пластиката. У теб имаше нещо повече от трудни скокове. Наистина вярвах, че можеш да спечелиш медал на Олимпиадата.

— Не бях единственият фаворит, но наистина се целех в златото.

— Добре ли е госпожа Дейли? — попитах. — Не съм я виждала, откакто се случи всичко това.

— Двамата със съпруга й заминаха през август — отвърна Брандън. — Имат дъщеря в Тексас.

— А другите фигуристи? Знаеш ли нещо за тях?

Той поклати глава.

— Онези, които бяха на турнето с мен, бяха добре, когато се разделихме. Всички неистово искаха да се приберат у дома си. Аз не бях толкова отчаян, но тъй като не можах да се сетя за друго място, където да отида, се върнах тук. Баща ми се разплака, щом ме видя. Майка ми винаги плаче, но сега за пръв път видях татко да плаче. Предполагам, че означава нещо.

— Аз спрях да плача — признах му. — Моята най-добра приятелка умря, а аз само се ядосах.

— Хайде — рече Брандън, — да се пързаляме.

Последвах го. Не беше истинско пързаляне, само галех леда — няколко двойни скока, една тромава фигура „Ина Бауер“. Когато свърших, вече не изпитвах гняв.

— Утре ще дойдеш ли пак? — попита с надежда младежът. — Бях забравил колко е забавно да се пързаляш с някого.

— Ще се опитам — отвърнах, развързах кънките и обух обувките си. — Благодаря ти.

— Аз ти благодаря — рече той.

После се върна на леда и когато го оставих, обикаляше по краищата на замръзналото езеро, самотен и красив.