Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (21)

21

17 март

Преди да заспя снощи, знаех какво ще направя днес. Единственият въпрос беше дали ще имам сили.

Но когато се събудих, видях мама да се опитва да стане с мъка от матрака си, за да се грижи за нас. Това сложи край на всичките ми колебания.

След като Мат и Джони станаха и започнахме да се преструваме, че днес е поредният ден, който с нищо не е по-труден от досегашните, обявих решението си.

— Отивам в града.

Те се втренчиха в мен, сякаш съм откачила. И навярно бяха прави.

— Ще отида в пощата — продължих. — Искам да проверя дали има вест от татко.

— И какво значение ще има това? — поинтересува се Джони. — Смяташ, че ни е изпратил храна?

— Искам да разбера за Лиза и бебето — отвърнах. — Трябва да го зная. Трябва да се уверя, че животът продължава. Ще отида в града и ще узная.

— Миранда, може ли да поговорим? — намеси се Мат. Кимнах, тъй като знаех, че някой ще ме попита за решението ми и най-вероятно ще е той. Оставихме останалите в слънчевата стая и отидохме в дневната, за да поговорим. — Наистина ли смяташ, че си достатъчно силна, за да отидеш до града и да се върнеш? — започна брат ми.

Исках да отвърна: „Не, разбира се, че не съм, и двамата го знаем, както и че има една причина, поради която отивам“. Исках да кажа: „Спри ме, моля те, защото ще умра, а искам да умра у дома“. И още: „Как може да допуснеш да ми се случи това?“, все едно вината бе негова и той би могъл да ни спаси по някакъв начин.

— Зная, че е лудост — казах вместо това. — Но наистина искам да разбера дали Лиза е родила. Чувствам, че ще ми е по-лесно да умра, ако зная, че го е родила. А и пощата може да е отворена и да има писмо. Пък и колко още ще живея? Седмица? Две? Предпочитам да пожертвам няколко дни, но да си отида спокойна. Разбираш го, нали?

— Но ако можеш, ще се върнеш — рече той след дълга пауза.

— Надявам се, че ще мога. Предпочитам да съм тук. Но и да не мога, ще го приема.

— Ами мама? — попита Мат.

— Мислих за това. Смятам, че така наистина е по-добре за нея. Ако не се върна, винаги може да се надява, че съм добре. Не искам да ме види как умирам, а не съм сигурна, че ще я надживея. Така наистина е най-добре, Мат. Мислих много и стигнах до заключението, че така е най-добре за всички.

Брат ми извърна поглед.

— Съжалявам — промълви. — А ските? Джони ще се нуждае от тях, след като ние си отидем.

Е, това беше, нали? Напусках дома си, за да дам на Джони малко по-добър шанс да оцелее. Всички гладуваме до смърт, за да му дадем малко по-добър шанс. Ако наистина исках да му го дам, трябваше да приема, че това отиване до града ще ме убие. В такъв случай ските не ми бяха нужни.

— Ще ги оставя — отвърнах. — Кажи на Джони, че ще бъдат до дъба и може да ги вземе, след като замина. Но не казвай на мама, освен ако не те попита. Остави я да вярва, че ще се върна, става ли?

— Не си длъжна да го правиш — рече Мат.

— Зная — кимнах и го целунах за сбогом. — Обичам ви много повече, отколкото някога съм осъзнавала. А сега ми позволи да отида да се сбогувам с тях, докато все още имам сили.

И го направих. Мама е толкова слаба, че не съм сигурна дали изобщо разбираше какво става. Каза ми само да се върна, преди да се стъмни. Обещах й, че ще го сторя.

Джони явно искаше да ми зададе хиляди въпроси, но Мат не му позволи. Целунах ги и им казах да оставят една лампа да свети, сякаш имаше някакво значение. Пъхнах една химикалка и една синя тетрадка в джоба на палтото си. Сетне отидох до входната врата, взех обувките на татко, ските и щеките и поех към шосето. Когато стигнах до дъба, внимателно подредих всичко, така че да не се вижда от пътя, и закрачих към града.

Исках отчаяно да се обърна, да видя къщата, да се сбогувам, но не го направих. Боях се, че ако си позволя този миг на слабост, ще се втурна обратно, и каква полза щеше да има? Наистина ли исках да съм жива на рождения си ден? Наистина ли го исках, ако мама умре преди това?

Затова не отклоних поглед от пътя и продължих да вървя. Първият километър и половина не беше толкова труден, тъй като с Джони бяхме отъпкали снега със ските. Е, паднах няколко пъти, където бе заледено, но успях да стана и да продължа. Казах си, че останалата част от пътуването няма да е толкова тежка, че има надежда да стигна до града и дори да намеря писмо от татко, и да се върна у дома.

Действаше ми успокоително да си го повтарям.

Но следващите три километра бяха жестоко изпитание. Не мисля, че някой бе минавал оттук от Коледа. След малко установих, че повече не мога да вървя, затова седнах на снега и започнах да греба с ръце и да се плъзгам като с шейна. Изискваше се цялата ми сила, за да измина няколко метра и колкото по-мъчително напредвах, толкова по-силно ми се искаше да се откажа, да легна в снега и да умра тук.

Но си представих пицарията и татко, който ми казва, че това не е раят. Ако имаше писмо, трябваше да го зная. Смъртта можеше да почака още няколко часа.

Почувствах се много по-добре, когато стигнах до място, откъдето пак можех да вървя. Вече цялата бях мокра и замръзвах от студ, но възможността да стоя изправена на крака върна част от самочувствието ми и волята да стигна до крайната цел. Отново се усещах човешко същество и това възвърна мъничко от силата ми.

Едно от най-плашещите неща бе да видя от колко малко къщи се издигаше дим от комините. Не бих могла да потропам на вратите им и да им кажа: „Спасете ме, нахранете ме, нахранете семейството ми“, защото просто щяха да ме изхвърлят. Ние бихме сторили същото, ако почукат на нашата врата.

Но да видя толкова много къщи без признаци на живот… Доколкото знаех, някои хора бяха заминали, докато все още беше възможно. Но други навярно бяха измрели от студ или глад.

Ние все още бяхме живи — мама, Мат, Джони и аз. И след мен оставаха моите дневници. Хората щяха да знаят, че съм живяла, а това означаваше много.

Колкото повече приближавах към града, толкова по-лесно ставаше да вървя. Но колкото повече приближавах, толкова по-малко признаци на живот виждах. Беше логично. Хората тук живееха по-близо един до друг, така че бяха разчистили снега, поне в началото. Но тук беше по-малко вероятно да имат печки с дърва и сигурно бяха измрели от студ. А и колкото по-близо бяха един до друг, толкова по-бързо се е разпространил грипът. Нашата изолация ни бе спасила, беше ни дала седмици, дори може би месеци живот.

Когато наближих пощата, все повече се изпълвах с увереност, че ще мога да се върна у дома. Знаех, че е лудост, че тогава трябваше да се изкачвам нагоре по хълма, а вече не ми бяха останали сили, за да извървя обратния път. Все пак едно беше да се избутваш надолу по стръмното, но да се изкачваш нагоре щеше да е почти невъзможно. Сърцето ми нямаше да издържи и навярно щях да умра на няколко километра от къщи.

Но не ми пукаше. Бях стигнала до града, каквато бе целта ми. Ще отида в пощата и ще намеря писмо от татко, в което ще пише, че той, Лиза и бебето са добре. Тогава нямаше да има значение къде ще умра или как. Джони щеше да живее, както и Рейчъл, а това бе най-важното.

Беше странно да стоиш насред главната улица на града, да не виждаш и да не чуваш нищо, да не помирисваш нищо, освен зловонния дъх на смъртта. Видях трупове на кучета и котки, домашни любимци, които стопаните им бяха изоставили и които не са могли да оцелеят без храна в студа. Наведох се и взех един труп на животно, за да видя дали е останало някакво месо, но малкото останало по скелета бе твърде замръзнало, за да се отдели. Захвърлих го върху покритата със сняг улица, изпълнена с облекчение, че не видях човешки трупове.

Когато стигнах до пощата, видях, че е пълно мъртвило.

Изпитах такова отчаяние. Навярно не бе отваряно след последния ден, когато Мат бе работил тук. Всякакви фантазии, че напуснах слънчевата стая, за да намеря писмо от татко, се изпариха.

Бях дошла в града, за да умра. Нямаше смисъл да се връщам у дома, да принуждавам останалите да станат свидетели на неизбежния ми край.

Отпуснах се на земята, какъв беше смисълът? Защо изобщо трябваше да се опитвам да се връщам? Най-доброто, което можех да сторя, е да остана там, където бях, и да чакам студът да ме убие. Госпожа Несбит знаеше как да умре. Нима не можах да се поуча от нея?

Но тогава пред погледа ми се мярна нещо жълто. От толкова отдавна светът ми се състоеше единствено от отсенки на сивото, че очите ме заболяха от жълтия цвят.

Но наистина имаше нещо жълто. Спомнях си жълтото като цвета на слънцето. За последен път видях слънце през юли. Тогава очите ме боляха да гледам право в него и сега отново ме заболяха при този проблясък на жълтото.

Не беше слънцето. Засмях на себе си, задето помислих, че може да е то. Беше лист хартия, понесен от вятъра.

Но беше жълт. Трябваше да го взема.

Насилих се да стана и да стигна листа. Той ме мамеше с безгрижния си танц, но аз го надхитрих и с цялата ми останала сила го настъпих с крак. Наведох се и усетих как светът се завъртя около мен, но го сграбчих и се изправих. Само да го държа в ръцете си бе вълнуващо. Върху него имаше написано нещо. Това беше съобщение. Някой по някое време бе написал нещо и сега щях да узная какво беше.

КМЕТСТВОТО Е ОТВОРЕНО ВСЕКИ ПЕТЪК

ОТ 2 ДО 4 СЛЕДОБЕД

Нямаше дата и нямаше как да зная кога е бил залепен листът, нито защо. Но написаното ми казваше къде да отида. Нямаше какво да губя. Всички мечти, които бях имала, умряха, след като видях затворената поща. Така че нямаше значение дори и кметството да е затворено.

Поех към общината. Беше на две пресечки от пощата. Погледнах часовника си и видях, че остава половин час, преди да затворят, при условие че изобщо е отворено.

Но когато стигнах, вратата бе открехната и чух гласове.

— Ехо? — извиках, горда от себе си, че си спомних думата.

— Влезте — обади се някакъв мъж.

Вратата се отвори широко и той ми махна да вляза.

— Здравейте — промълвих, все едно това беше най-нормалното нещо на земята. — Аз съм Миранда Еванс. Живея на Хауъл Бридж Роуд.

— Добре — кимна човекът. — Влизайте. Аз съм кметът Форд, а това е Том Дануърт. Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — отвърнах, опитвайки се да повярвам, че всичко не е само сън.

— Дошли сте тук, за да получите дажбата си храна? — попита кметът Форд.

— Храна? — попитах. — Мога да получа храна?

Сигурно сънувах.

— Виждаш ли? — рече господин Дануърт. — Ето защо не идват да си получат дажбите. Никой не знае.

— Около Хауъл Бридж Роуд умряха много хора — отбеляза кметът. — Няма смисъл да се ходи там. Колко души са останали в семейството ти, Миранда?

— Четирима — отвърнах. — Мама и двамата ми братя бяха болни от грип, но оцеляха. Може ли да им занеса храна?

— Нуждаем се от свидетели, които да потвърдят, че са живи — рече кметът. — Но всеки има право по една торба с провизии на седмица. Това са разпорежданията и ние ги изпълняваме.

— Програмата действа вече две седмици — обади се господин Дануърт. — Така че на тази млада дама се полагат поне четири торби.

Ако всичко това бе сън, не исках да се събудя.

— Ето какво — поде кметът. — Почакай, докато свърши работното време на офиса, и двамата с Том ще те закараме у вас със снегомобила. Ти и полагащите ти се четири торби. Ще проверим историята ти и ако казваш истината, следващия понеделник ще изпратим някого у вас с храна за останалите ти близки. Понеделник е ден за доставки. Как ти се струва?

— Не мога повярвам — промълвих. — Истинска храна?

Кметът се засмя.

— Е, не е изискана кухня. Не е и това, с което сме свикнали в „Макдоналдс“. Консерви и кутии. Но никой досега не се е оплакал.

Не знаех какво да кажа. Просто пристъпих към него и го прегърнах.

— Кожа и кости — каза той на господин Дануърт. — Предполагам, че е дошла точно навреме.

Изчакахме още петнайсет минути, но никой не дойде. Накрая кметът каза на господин Дануърт да вземе четири торби от склада и да ги занесе в снегомобила.

Нямах търпение да видя какво има в торбите, но знаех, че така само ще се забавим. Освен това какво значение имаше? Беше храна. Цяла седмица нямаше да гладуваме.

Това, което на идване ми бе отнело три часа, със снегомобила се оказа двайсетминутно пътуване. Имах чувството, че летя, докато гледах къщите, покрай които преминавахме със свистене.

Господин Дануърт спря снегомобила точно пред слънчевата стая. Шумът очевидно ги беше стреснал, защото, когато почуках, всички стояха до вратата.

— Е, явно си ни казала истината — заключи господин Дануърт. — Съвсем ясно виждам тук трима души и определено изглеждат много гладни.

— Ще ви помогна да внесем торбите — рекох.

Беше невероятно важно за мен да го направя — аз да внеса храната, която щеше да ни спаси.

— Съвсем справедливо — кимна кметът. — Но нека ти помогна.

В крайна сметка той взе три торби, а аз — една, но нямаше значение. След това подаде на мама един лист, където пишеше, че й се полагат хранителни провизии за четирима.

— Ще дойдем пак в понеделник — обеща господин Форд. — Не мога да гарантирам, че ще получите дванайсетте торби, които ви се полагат, но ще имате поне седем: три за тази седмица и четири за следващата. След това ще можете да разчитате на четири торби за всеки от вас, докато не се получи друго разпореждане.

Мама плачеше. Мат успя да стисне ръката на господин Дануърт и да му благодари. Джони беше твърде зает да рови в торбите, да вади пакетите, консервите и кутиите и да ни ги подава, за да ги видим.

— Пазете се — рече господин Дануърт. — Най-лошото мина. Щом сте стигнали дотук, ще оцелеете до края.

— Може ли с тази да вечеряме? — попита Джони, след като господин Дануърт си тръгна. — Моля те, мамо. Само веднъж?

Тя изтри сълзите си, пое дълбоко дъх и се усмихна.

— Тази вечер всички ще ядем. И утре, и в неделя.

За вечеря имахме сардини, гъби и ориз. А за десерт (десерт!) — сушени плодове.

Докато се хранехме, токът дойде за втори път през този ден.

Може и да беше рай за глупаци, но все пак си беше рай.

18 март

Токът дойде, докато се гощавахме с пиле с грах, леща и моркови.

— Хайде — подкани ме мама. — Да опитаме да изперем.

И го направихме. Беше истинско предизвикателство, защото нямахме течаща вода, затова наливахме вода в пералнята, докато работеше. Но дори и така беше много по-лесно, отколкото да перем всичко на ръка. Изпрахме чаршафите на четиримата и дори успяхме почти да ги изсушим…

Отпразнувахме го, като си измихме косите. Редувахме се с шампоана. Мама настояваше всеки ден да се изтриваме с мокра гъба, но шампоанът си беше истински лукс.

Тази вечер токът отново дойде. Само за десет минути, но и така бяхме щастливи. Приготвихме си вечеря в микровълновата печка. Най-хубавите думи, които някога съм писала.

19 март

Все още имаме три торби в килера, но виждам, че мама е нервна за утре. То е като тока. Светва и угасва, но не можеш да разчиташ на него.

Все пак дори и да няма повече храна, поне можем да сме сигурни, че Джони няма да остане гладен, а това е огромна утеха за нея.

20 март

Рожденият ми ден.

Аз съм на седемнайсет, жива съм и имаме храна.

Господин Дануърт дойде тази сутрин с десет торби провизии.

— Зная, че ви се полагат повече, но и това трябва да ви стигне — рече с извинителен тон. — Ще се видим следващия понеделник, когато ще донеса полагащите ви се дванайсет.

Имаше толкова много и прекрасни неща. Мляко на прах. Сок от боровинки. Три консерви риба тон… Е, бих могла да изредя всичко, но едва ли има значение. Беше храна и щеше да ни стигне за седмици, а щеше да има и още.

Тъй като беше моят рожден ден, мама ме остави да определя менюто. Намерих една кутия с макарони със сирене. Беше най-близо до пица.

Има толкова много неща, които още не знаем. Мога само да се надявам, че татко, Лиза и бебето Рейчъл са добре. Както и баба. И Сами, и Дан, и всички хора, които заминаха от тук. Грипът върлуваше в цяла Америка, а навярно и в останалия свят. Ние бяхме щастливци, че оживяхме; повечето хора нямаха този късмет.

Токът идва и спира, така че не можем да разчитаме на него. Все още имаме дърва, а Мат става все по-силен (днес изкачи десет стъпала и само настояването на мама го отказа да изкачи останалите до горе). Навън има много сняг, така че и с водата сме добре. Небето все още е сиво и въпреки че вече цяла седмица температурата е положителна, все още смятаме седем градуса под нулата за меко време.

Но днес няма да се тревожа за бъдещето. Каквото е писано да стане, ще стане. Днес е ден за празнуване. Утре денят ще е по-голям от нощта. Утре ще се събудя и мама и братята ми ще са до мен. И всички ще сме живи. И всички ще ме обичат.

Преди време Джони ме попита дали още си водя дневник и за кого го пиша. И аз самата си задавах същия въпрос, особено когато ми беше най-тежко.

Понякога си мисля, че пиша за хората, които ще живеят след двеста години, така че да знаят какъв е бил животът ни.

Понякога си мисля, че го пиша за този ден, когато човечеството вече няма да съществува, а пеперудите ще могат да четат.

Но днес, когато съм на седемнайсет и съм на топло, и съм сита, пиша този дневник за себе си, така че винаги да помня живота такъв, какъвто го познавахме, и какъвто е сега. За времето, когато вече няма да съм в слънчевата стая.