Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (11)

11

31 август

Когато тази сутрин двамата с Мат пристигнахме в училището, видяхме децата, разделени на три групи, за да влязат вътре. От предучилищен до пети клас бяха в първата група (най-многобройната), от шести до осми бяха във втората и от девети до дванайсети — в третата.

Казах довиждане на брат ми и се присъединих към третата група.

Гимназиалната група се преброи сама. Бяхме 31. Разпознах някои лица, но с никого от тях не съм била в един клас, да не говорим за приятелство. По неофициален преглед бяхме 16 деветокласници, 7 десетокласници, 4 единайсетокласници и 6 дванайсетокласници.

— Предполагам, че няма защо да се тревожа за класната бройка — промърмори един от дванайсетокласниците, но впоследствие се оказа, че е сгрешил.

Най-после вратите се отвориха и влязохме. На по-малките казаха да отидат в кафенето, на децата от прогимназията — в гимнастическия салон, а на гимназистите — в кабинета по музика.

Когато влязохме, се оказа, че няма достатъчно столове за всички ни, а повечето от тези, които бяха там, бяха за седемгодишни. Затова седнахме на пода и зачакахме. Продължихме да чакаме. Нямах представа колко дълго чакахме, но имах чувството, че измина цяла вечност.

Най-накрая влезе госпожа Санчес. Едва не се разплаках, толкова бях щастлива да видя познато лице.

Учителката ни се усмихна.

— Добре дошли в Мейпъл Хил — поздрави ни тя. — Радвам се да ви видя.

Няколко деца се разсмяха.

— Зная колко ви е трудно — продължи госпожа Санчес. — Бих искала да ви уверя, че нещата ще се оправят, но разбира се, не съм сигурна, че това е истина. Мога само да бъда честна с вас и да вярвам, че ще вземете най-правилните решения за себе си.

— Няма ли да има гимназия? — попита един от малките.

Не бе възможно да определя дали това го прави щастлив, или тъжен.

— Както сами виждате, тук няма много ученици от горните класове — отвърна госпожа Санчес. — Разбрахме, че в гимназията, в класовете от девети до дванайсети има четирийсет и четирима ученици. Очевидно много семейства са се преместили. Предполагам, че тази година голям брой от учениците са решили да се обучават у дома.

Всъщност на повечето не им пукаше за училище и всички го знаехме, но никой не го каза на глас. Предполагам, че и мнозина бяха умрели. Това последното определено нямаше да се обсъжда.

— Значи, ние сме единствените ученици? — попита едно момче.

— Не зная със сигурност — рече госпожа Санчес. — Не всички родители присъстваха на събранието. Определено се надяваме да дойдат още.

— Училището би трябвало да ни осигурява храна — обади се едно момиче и всички се засмяхме.

— Колко гимназиални учители има в това училище? — попита една дванайсетокласничка. — Как ще ни разделите?

Учителката доби онова смутено изражение, което вече бях започнала да разпознавам у възрастните.

— В това е проблемът — каза тя. — В гимназията има четирима учители. По химия, по испански, по математика и по биология. Тук сме само преподавателката по английски и аз. Аз имам диплом да преподавам история, макар че не съм го правила, откакто станах директор.

— Леле! — подсвирна едно момиче. — Като ви съберем всички заедно, ще се получи цял факултет.

Госпожа Санчес не обърна внимание на сарказма й.

— Разбира се, това няма да бъде училището, с което сте свикнали, но все ще успеем някак си да сглобим учебна програма и отделни класове. Това може да се получи, ако всички сме в една сграда.

— Значи, излиза, че в крайна сметка няма да идваме тук на училище? — попита едно от момчетата.

— Мисля, че е по-разумно всички гимназисти да посещават гимназията — обясни жената. — Разбира се, ще си поделяме сградата с другите ученици, но ще разполагаме и със свое пространство. Идеята е да се обучават две групи от девети клас, а десетокласниците, единайсетокласниците и дванайсетокласниците да са в друга група. Ще се ориентираме по-добре, след като мине известно време.

Помислих си за бандата, за онези двамата с пушките. Стомахът ми се сви.

— А ако не е безопасно да се ходи до гимназията? — попитах. — Ще трябва да прекося целия град с колело, за да стигна до там, а въоръжената охрана на болницата ме предупреди, че момичетата не бива да ходят никъде сами.

Харесвам госпожа Санчес и не беше честно да я поставям в подобно неловко положение. Дори не беше съвсем логично, защото не на всички им се налагаше да минават през града. А и Мат щеше да ме пази. Обаче не можех да изтрия от съзнанието си картината за онези момчета с пушките.

— Всеки трябва да реши кое е най-доброто за него — отвърна учителката. — В тази ситуация няма идеални решения. Можете да предпочетете да учите у дома. Трябва само да отидете в канцеларията, да кажете какви предмети искате да учите и ще ви дадат нужните учебници. Боя се, че това е най-доброто, което можем да направим.

— Това е откачено! — избухна едно по-големите момчета. — Скъсах си задника от учене, за да мога да постъпя в добър колеж. Всички все това ми повтаряха: „Трябва да постъпиш в добър колеж!“. А сега вие ми казвате, че има петима или шестима учители и дори не зная каква им е квалификацията. Дали някои от тях имат специализация по гимназиалната математика, история, физика?

— Какво значение има това? — обади се друго момче. — И бездруго май не са останали много колежи.

— Разбирам колко е несправедливо всичко — въздъхна госпожа Санчес, — но се опитваме да направим най-доброто за вас. И ще подкрепим решението ви, каквото и да е. Ако решите да посещавате гимназията, моля ви да останете тук. Ако предпочетете да учите у дома, ще ви помоля да отидете в канцеларията, за да получите учебниците си. Сега ще ви оставя, за да го обсъдите помежду си.

Повечето от децата останаха по местата си. Няколко излязоха с учителката.

— Колко опасно е в града? — попита ме една ученичка.

— Не зная — свих рамене. — Чух, че имало въоръжени типове.

— Аз пък чух, че имало изчезнали момичета — намеси се друга от по-малките.

— Може просто да са напуснали града — предположих. — Много хора заминаха.

— Мишел Шмид е изчезнала — настоя друго момиче.

— Шегуваш се! — възкликнах невярващо.

Мишел беше в класа ми по френски.

— Връщала се у дома от църквата с по-малката си сестра и някакъв тип я сграбчил и отвел — обясни момичето. — Поне това чух.

Още трима ученици станаха и излязоха.

Не зная защо не ги последвах. Вече бях сигурна, че няма да ходя в гимназията. Но се чувствах добре да седя в стаята с деца на моята възраст и поне да се преструвам, че ходя на училище. Бях с други хора, а не само с мама, Мат, Джони и госпожа Несбит.

Исках това усещане да трае колкото се може по-дълго, защото и гимназията се превърна в нещо като Спрингфийлд — поредната моя глупава, несбъдната мечта.

— Човек би си помислил, че някой ще предприеме нещо — заяви едно от по-големите момичета. — Да се обади в полицията или във ФБР.

— Вече няма полиция — осведомих я.

— Не мисля, че има и ФБР — вметна друго момиче. — Майка ми познава някой, който пък познава друг във Вашингтон и той казал, че правителството вече не е там. Президентът и всички останали заминали за Тексас. Предполага се, че в Тексас има бензин, електричество и много храна.

— Може би и ние трябва да се преместим там — заключих аз.

Още две или три деца станаха и излязоха.

— И така, какво решихме? — попита един дванайсетокласник. — Ще ходим ли в гимназията?

— Предполагам — промърмори едно от момчетата.

— Аз трябва първо да попитам родителите ми — каза друго момче. — Те не желаят да ходя в гимназията, но предполагам, че няма да искат и да остана у дома.

— Някой запитал ли се е наистина какъв е смисълът? — попита една ученичка. — Защо се преструваме, че имаме някакво бъдеще? Всички знаем, че нямаме.

— Не го знаем — възрази друга. — Не знаем нищо.

— Аз наистина си мисля, че ако се молим достатъчно усърдно, Бог ще ни закриля — оповести една деветокласничка.

— Кажи го на Мишел Шмид — сряза я едно от момчетата.

Внезапно се почувствах така, сякаш бях заобиколена от смъртта — както се чувствах, когато Питър ни съобщаваше за нещо ново, за опасност, за която да се тревожим. Наистина не исках да зная колко деца са изчезнали.

Станах. Щом така или иначе ще умра, предпочитам да съм сред семейството си.

Влязох в канцеларията, където заварих една жена с доста съсипан и нещастен вид.

— Решила си да учиш у дома? — попита тя. — Учебниците за гимназията са ето там.

Отидох до мястото, което ми посочи. Там бяха пръснати купчини учебници.

Осъзнах, че трябва да взема не само за мен, но и за Джони. Започнах с неговите, защото така се чувствах все едно правя нещо положително, а не просто бягам.

Разбира се, не знаех какво смята да учи брат ми. Първо си помислих, че след като аз исках да продължа да уча френски, и той би трябвало да последва примера ми. Но сетне реших, че навярно би предпочел испански. В бейзболните отбори имаше повече играчи с латиноамерикански произход, които, естествено, говореха на испански.

Накрая реших да взема учебниците и по двата езика. Взех също и по природознание, биология, математика, световна и американска история, както и четири различни учебника по английски — само за Джони. Не бих взела такива, които не бих ползвала. Затова избрах трети том за напреднали по френски, учебник по химия и английски. Прибавих и няколко по икономика и философия, защото реших, че по някое време може да се заема с тях.

Подредих всички учебници в спретната купчина и се върнах в канцеларията, в случай че трябваше да подпиша някакъв документ. Уморената жена я нямаше.

Тогава направих най-странното нещо. Видях кашони с учебни помагала, „сини тетрадки“ с цитати, химикалки, моливи, тетрадки, които просто бяха оставени там.

Озърнах се, за да се уверя, че никой не може да ме види. Изпразних чантата с учебниците и я напълних с тетрадки, бележници, химикалки и моливи.

Нищо чудно да съм единствената на тази земя, която си води дневник. Дневниците, които ми бяха подарявали през годините, вече бяха изписани и използвах листовете за принтера на мама. Не я бях молила за разрешение и не бях сигурна, че ще ми го даде, ако го бях сторила. Може би по някое време щеше да реши пак да започне да пише.

Не си спомням кога за последен път съм била толкова развълнувана. Имах чувството, че Дядо Коледа е напълнил чантата ми с подаръци. Дори беше по-хубаво, защото крадях, а това правеше всичко още по-вълнуващо. Доколкото бях осведомена, кражбата на „сини тетрадки“ се наказваше с обесване. Ако изобщо има полицаи, които да те арестуват и обесят.

Натъпках колко се може повече „сини тетрадки“ под колана на панталона ми. И без това дрехите ми бяха прекалено широки, така че панталонът ми поне нямаше да падне. Джобовете ми се издуха от химикалки и моливи.

В този момент изтощената жена се върна. Побързах да изляза от склада и отидох при купчината учебници.

— Ще ми е нужна помощ, за да ги отнеса — обясних й. — Взех за брат ми и за мен.

— И какво очакваш от мен? — тросна ми се жената.

Всъщност нищо не очаквах от нея. На четири курса отнесох учебниците до предната врата и чаках, докато дойде Мат. Той разпредели товара по равно за двамата и подкара велосипеда към къщи.

Когато се прибрахме, казах на мама какво се бе случило. Тя не ме попита защо не искам да ходя в гимназията.

— Мисля, че е по-добре да уча у дома — заявих й.

Дори и да не беше съгласна, нямаше сили да спори с мен.

— Надявам се, че ще учиш усърдно — каза тя. — Училището си е училище, независимо къде се намира.

Казах й, че зная, и се запътих към стаята ми. Понякога имам чувството, че там е единственото безопасно място на земята. Запитах се дали и Меган се чувства по този начин и затова не излиза от нейната стая.

Животът е гаден.

Как ми се иска да си хапна шоколадов фъдж с бадеми.

1 септември

Взех учебниците ми. Или бяха по-тежки от предишните, или аз нямах толкова сили, както преди три месеца.

2 септември

Не виждам много смисъл да започвам да уча в петък.

5 септември

Денят на труда. Ще се заема с ученето утре.