Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (5)

5

2 юни

В училище всички получихме съобщения да се прибираме по домовете си. В тях се казваше още, че тази година няма да има годишни изпити и оценките ни ще се формират въз основа на резултатите от тестовете, проведени преди 19 май. Утре в класните стаи ще ни ги съобщят. Ако искаме да си подобрим успеха, трябвало през следващата седмица да разговаряме със съответните учители и така да проверим дали може нещо да се поправи. Официално училището ще бъде закрито на 10 юни и отново ще бъде отворено на 31 август, освен ако не се съобщи нещо друго.

Но явно все още предвиждаха да проведат празненство по случай приключването на учебната година, при това на открито, под дъжда.

Странно звучеше това, да няма никакви годишни изпити, но аз и бездруго не се готвех за тях. Вече от няколко седмици дори домашни не ни даваха.

Но ми стана жално за децата, които щяха да пострадат и които щяха да се отърват от повтарянето на годината, ако можеха да подобрят само една по-лоша оценка. Сами беше сред тях. През цялата година едва изкарваше тройки по френски. Знаех, че напоследък зубреше упорито за годишния изпит, за да си коригира оценката. Вероятно го беше замислила още по средата на учебната година.

Но сега вече и на нея не й пукаше. Всъщност като изключим няколкото кандидати за престижните университети в Бръшляновата лига, съмнявам се дали на някого въобще му пукаше.

3 юни

Научих оценките си. Оказаха се по-добри, отколкото бях очаквала. Само дето тази по математика бе спаднала заради онези глупави тестове (или тестовете, на които се изявих като глупачка). Знаех си, че през уикенда ще трябва да поговоря с мама относно това, какво да предприема по въпроса.

Всичко, което ни поднесоха днес за обяд, се свеждаше до сандвич с фъстъчено масло и конфитюр. При това даваха само по един сандвич на човек.

Не ми се искаше да хленча, че съм гладна, защото в сравнение с повечето от съучениците ми, вкъщи се храня горе-долу задоволително. Например днес за закуска имахме овесени ядки с мляко на прах. Е, на вкус не беше като истинското мляко, но все е нещо, и то благодарение на мама, която купи много кутии от това мляко в Деня на лудешкото пазаруване.

А за вечерята, дори и да ми беше втръснало от пицата или от консервираното пилешко, или от риба тон, не можех да се оплача, че не съм яла. Така че, ако обядът в училищния стол се ограничаваше единствено до сандвич с фъстъчено масло и конфитюр, за мен това още не означаваше, че е настъпил краят на света. Много добре знаех, че трябваше да бъда благодарна, задето разполагахме с обилни хранителни запаси. На всеки от нас беше съвсем ясна причината да затворят училището толкова рано — защото не им достигаше храна за всички нас и не знаеха как да се справят с недостига.

Обядвах с Меган, Сами, Дейв, Брайън и Джена. Меган напоследък не се хранеше с нейната църковна група, което за мен бе приятна промяна в поведението й. Неприятно обаче беше отсъствието на половината от отбора по плуване.

Наредихме се на опашката и си взехме сандвичите. Народът наоколо стенеше и охкаше и въобще никак не беше приятно. Отидохме до нашата маса и макар че трябваше да предъвкваме бавно, все едно че бе пълноценен обяд, доста набързо погълнахме филиите си. Само на три хапки, след което оставаха цели двайсет и пет минути време за убиване.

С изключение на Меган. Тя разкъса своята на две приблизително еднакви части и отхапа от едната изискано, като истинска лейди. Приключи с първата половина за по-дълго време, отколкото на нас ни отне изяждането на цял сандвич, след което попита дали някой иска останалото.

Всички (с изключение на мен) казаха: „Да“.

Огледа масата и подаде остатъка от сандвича си на Дейв. Нямах представа защо избра точно него, но той нищо не каза. Просто го изяде набързо, преди някой друг да има възможността да се добере до лакомството.

Не зная защо това ме разтревожи, но точно така стана.

4 юни

С майка ми обсъждахме оценките ми. По английски изкарах 95 точки, по история — 94, по френски — 90, по биология — 91, а по математика — 78.

— Бих могла да поискам отново да мина теста по математика — подех. — Ако този път се справя по-добре, ще мога поне да повиша средния си успех.

— Какъв е смисълът? — попита мама.

Толкова се зарадвах, че не побесня от яд, че само промърморих едно: „Добре“, и побързах да сменя темата. Но тази вечер се случи нещо, което ме порази. Намерих Мат и двамата седнахме навън под рожкова. Майка ми всъщност го нарича големия бурен, но е толкова красив, когато разцъфти. Листата на това дърво последни окапваха наесен, заради което много го обичах.

— Мат, да не би мама да мисли, че всички ще умрем? — запитах го.

Никога не я бях питала за това, защото много добре знаех, че ако можеше, щеше да ме излъже.

Брат ми задълго остана безмълвен, повече, отколкото ми се искаше. Това, което очаквах от него, беше нещо съвсем просто: да го обърне на смях и да каже: „Разбира се, че няма да умрем. Всичко ще бъде наред, като оправят проблемите с електричеството и измислят как да се подобри снабдяването с бензин, така че камионите да могат отново да доставят храни“.

Но вместо това той само промълви:

— Мама е доста загрижена. Всички сме загрижени.

— Това означава ли, че ще умрем? — попитах с разтреперан глас. — Като например да ни сполети гладна смърт или нещо подобно?

— Не мисля, че мама се безпокои да не загинем от гладна смърт — зае се да ми обяснява Мат. — Тя се занимава с градината, а и все още имаме значителни запаси от консерви. През есента е възможно всичко да се нормализира. Може би ще се случи малко по-рано, но може и малко по-късно. И дори всичко тук да не се нормализира докрай, това не означава, че нещата не могат да бъдат подобрени. Мама е оптимист, също и аз.

— Тогава защо тя ми каза, че годишната ми оценка по математика няма да има голямо значение? — попитах. — Кога се е случвало да не обръща внимание на бележките ни?

Брат ми се засмя.

— Заради това ли са всичките ти тревоги? — запита ме той.

— Не е смешно, Мат — упрекнах го. — Не съм хлапе, но мама повече предпочита да разговаря с теб, а не с мен. Какво я кара да мисли, че това ще се случи? Ти си по цял ден с нея. Трябва да е говорила с теб.

— Точно сега най-голямата й грижа е дали Джони ще отиде на летния лагер за бейзболисти — обясни ми Мат. — Тя иска той да прекара лятото колкото е възможно по-нормално. Кой знае какво ще се окаже следващото лято? Пък и… — За миг замълча. — Слушай, това да си остане само между нас двамата, става ли? — Кимнах. — Ако Джони го вземат в лагера, тогава мама няма да е принудена да го храни — поде отново брат ми. — А после, когато двамата заминете при татко за целия август, няма да й се налага да храни и теб. Тя самата и без това вече яде по-малко. Не закусва, само обядва, и то ако аз я накарам. Както и става през половината време. След като училището приключи с четиринайсет дни по-рано, това означава, че ще е необходимо ти и Джони да обядвате у дома цели две седмици в повече. А точно сега това е по-важно за мама от бележките ти по математика.

Нищо не успях да възразя. Само вдигнах очи към небето. Настъпваше залезът. Обикновено това бе любимото ми време всеки ден, но сега слънцето, както и луната, ми се струваше толкова наедряло, като че ли все едно се канеше да се стовари върху нас. След този миг почти не погледнах към небето.

— Слушай — продължи Мат, като сграбчи ръката ми и я стисна, — ако всичко отново се нормализира, в никой колеж на света няма да обърнат внимание на това, че имаш 78 точки по математика. Това няма да ти попречи да те приемат.

— Ами ако нищо не се нормализира? — усъмних се.

— Тогава, така или иначе, бележката ти няма да има никакво значение — отвърна ми той. — Само ми обещай, че няма да кажеш на мама за какво сме си говорили.

— Обещавам.

— И да не започнеш и ти да пропускаш храненето?! Нуждаем се от теб, трябва да си силна, Миранда.

— Обещавам.

Но не можех да престана да си мисля, че не съм силна. Дали ще мога да дам на Джони от моята храна, ако се стигне дотам? Това ли направи Меган в петък на обяд?

И дали всичко отново ще се нормализира?

5 юни

Госпожа Несбит днес пристигна към пет часа. Не помня кога за последен път я бях виждала толкова щастлива или развълнувана.

В тези дни дори и посещенията на съседката се превърнаха в нещо по-различно. През целия ден почти не включваха електричеството, както и през нощта, така че беше много малка вероятността да гледаме телевизия или да търсим нещо в интернет. Нито пък имаше какво толкова да се върши вкъщи. Никой не проявяваше желание да общува с познатите си.

— Нося ви едно чудесно лакомство — заговори тя и ни показа някаква купа, завита отгоре с кърпа за бърсане на чинии.

Струпахме се около нея, за да видим какво ни е донесла. Жената смъкна кърпата с жест като на магьосник, който изважда заек от шапката си, но ние видяхме отдолу само още няколко кърпи. Тя се засмя на недоумението, изписано по лицата ни. После внимателно отгърна кърпите. Най-отдолу имаше две яйца.

Не бяха много едри, но все пак си оставаха най-красивите яйца, които бях виждала.

— Къде ги намери? — попита мама.

— Един от моите някогашни ученици ми ги донесе — обясни госпожа Несбит. — Не е ли мило от негова страна? Той има ферма на около петнайсетина километра от града и още му е останала храна за кокошките, така че те продължават да снасят. Донесе по две яйца на мен и на още няколко души. Каза, че имал достатъчно за семейството му, ако ги изразходват внимателно. Роднините му решили, че могат да ни осигурят специално угощение. Самата аз навярно няма с какво да ги зарадвам.

Яйца. Истински, чудесни яйца. Докоснах едното само колкото да си припомня какво беше да допра пръсти до черупката на някое яйце.

Мама първо взе два картофа и една глава лук, наряза ги и ги пусна върху зехтина в тигана да се запържат. Дори само миризмата на пържени картофки с лук успя да ни изпълни с възторг. Докато се пържеха, поспорихме оживено за всичките възможни рецепти с яйца. При резултат четири на едно от гласуването избрахме менюто да бъде бъркани яйца. Останахме край печката, за да гледаме как мама извади малко от млякото на прах и разби яйцата в разтвореното във вода мляко. Разбира се, нямахме краве масло, но бяхме против олиото за готвене, затова тя просто изсипа сместа в един от тиганите, които не загарят.

Всички си взехме по равни порции от яйцата и картофите с лук. Не изпусках от очи мама, за да съм сигурна, че няма да се опита да ни измами. Разполагахме с по две супени лъжици от бърканите яйца, затова ги вкусвахме едва-едва, за да трае угощението по-дълго.

После Мат скочи от стола и ни съобщи, че и той имал изненада за нас — специално лакомство, което досега пазел за друг път, но тази вечер му се сторила подходяща за целта. Изтича до стаята си и като се върна, ни донесе блокче шоколад.

— Намерих го в чантата си, когато разопаковах багажа — обясни той. — Не зная откога е, но шоколадът не се разваля.

Ето така се сдобихме и с по късче шоколад за десерт. Почти бях забравила колко обичах сладко. Забравих, че има нещо в този живот, което може да го направи поне малко по-приятен.

След вечерята останахме около масата и запяхме. Никой от нас нямаше дарба за пеене, нито пък знаехме едни и същи песни, но публиката ни се състоеше само от Хортън, а той въобще не възрази. Пяхме повече от час, смяхме се, а госпожа Несбит ни разказа разни истории за мама, когато била малко момиче.

Почти можеше да се каже, че отново бяхме щастливи.

6 юни

Днес по обяд Меган направи същото изпълнение със сандвича с фъстъчено масло и конфитюр. Но този път даде половината от сандвича си на Сами.

Както го даваше, скоро щеше да стане най-популярното момиче в гимназията.

Изчаках я след часовете и я дръпнах настрани от нейните църковни приятели.

— Защо не си изяждаш целия обяд? — попитах я.

— Не съм гладна — отвърна ми тя.

Обичах приятелката си, а тя съвсем не беше дебела, но я бях виждала да изяжда двойни бургери и чипс към тях, заедно с млечен шейк. Огледах я внимателно и забелязах, че е отслабнала може би с пет килограма. Цялата работа се усложняваше от това, че всички бяхме отслабнали, затова не беше лесно да забележа, че е смъкнала няколко килограма. Беше нещо като онази работа с луната: ако не се заглеждах в нея, можех да се преструвам, че още си е същата.

— Днес въобще яла ли си? — запитах я.

— Разбира се — побърза да ме успокои Меган. — Просто вече не се нуждая от толкова храна. Господ ме крепи, а не храната.

— Тогава защо изяждаш първата половина от сандвича си? — поинтересувах се.

Не знам защо й зададох този въпрос — не беше много смислен, така че нямах основание да очаквам разумен отговор.

— Мислех, че хората няма да забележат, ако изям половината — промърмори тя.

— Те забелязват — обясних й. — Аз забелязвам.

— Остават ни още само два дни — припомни ми приятелката ми. — Следващата седмица никой няма да гледа дали ям, или не.

— Не е възможно в твоята църква да те учат да не се храниш — смотолевих.

Меган ме удостои с един от онези жалостиви погледи, от които винаги ме засърбяваше яко да я цапардосам.

— Преподобният Маршал не си позволява да ни съветва колко да ядем — поясни ми тя. — Той само ни учи как да чуваме гласа божи.

— Значи Господ те учи да не ядеш? Така ли? — кипнах. — Повика те и ти рече: „Сподели сандвича си с фъстъчено масло и конфитюр с окаяните бедни нещастници!“.

— Започвам да си мисля, че именно ти си бедна нещастница — хладно процеди Меган.

— Аз пък започвам да се убеждавам, че си напълно побъркана — върнах й го.

Това всъщност отдавна си го мислех, но едва сега дръзнах да го изрека гласно.

— Защо? — удиви се тя и за миг наистина се разгневи, какъвто навик имаше още когато бяхме само на дванайсет.

Но после сведе глава, затвори очи и замърда устни. Вероятно за молитва.

— Какво? — попитах недочула.

— Моля се на Господ да ми прости — изрече. — И ако бях на твое място, Миранда, щях също да се моля за прошката му.

— Господ не може да иска да гладуваш до смърт — възразих й. — Как можеш да вярваш в Бог, който би могъл да поиска това от теб?

— Но Той нищо не ми е искал — отрече Меган. — Честно, Миранда, ти направи от мухата слон, и то заради половин сандвич.

— Обещай ми, че няма да спреш да се храниш — настоях.

Приятелката ми се усмихна, а аз си казах, че тъкмо това най-много ме плашеше.

— Ще се погрижа за препитанието си, ако Господ го пожелае от мен — заяви тя. — Знаеш ли, че има съвсем различни начини да се гладува. Някои са гладни за храна, а други за божията любов.

И тогава така ме изгледа, бедната Меган, че ми помогна да проумея в какво съм се забъркала.

— Утре да си изядеш сандвича — заповядах й. — Прости ми. Ако толкова настояваш да гладуваш, поне изчакай до събота, след което няма да съм длъжна да те гледам как се съсипваш.

— И сега не си длъжна да ме гледаш — отрони на сбогуване, преди да се отдалечи от мен и отново да се присъедини към своите църковни приятели.

7 юни

Снощи сънувах Беки. Тя се беше възнесла на небето, което изглеждаше ужасно, също като крайбрежието на Ню Джърси, или поне, както си го спомнях от летните ваканции преди няколко години, където приливите са невероятни, но Атлантикът е най-славният плувен басейн в света. Беки изглеждаше така, както преди да се разболее, със страхотните си дълги руси плитки. Когато бяхме по-малки, постоянно й завиждах за косата.

— Това ли е небето? — попитах я.

— Да, това е — отвърна ми тя.

Само че после затвори една гигантска врата и аз останах от едната страна, а тя и океанът — от другата.

— Пусни ме вътре — помолих й се. — Да не би Меган да ти е казала да не ме пускаш?

Беки се засмя. Отдавна не се бях замисляла за смеха й. Имаше навика да се кикоти през цялото време, с което ме разсмиваше. Случвало се е да се смеем по пет минути, без да имаме представа какво всъщност е толкова смешно.

— Не е по вина на Меган — обясни ми тя. — А по твоя вина.

— Ама в какво съм съгрешила? — удивих се.

Е, да, по-скоро го изхленчих. Дори и в съня си успях да съобразя, че можеше да го кажа много по-добре.

— Не можеш да влезеш в небесния рай, защото не си мъртва — каза Беки. — А не си достатъчно добра, за да си мъртва.

— Ще бъда. Обещавам — изговорих и тогава се събудих.

Цялата треперех, толкова силно ме бе смутил този сън. Не беше като кошмар, а просто… не зная. Не зная с какви думи да опиша как се почувствах, когато райските порти бяха заключени за мен. Така отчаяно ми се искаше да умра.

Училището беше пълна загуба на време. Имахме часове само по английски и история. Другите учители бяха изчезнали. В часовете по английски господин Клифърд ни четеше на глас къси разкази и поеми. Госпожа Хемиш се опитваше да ни представя събитията в историческа перспектива, но през половината от часа някой се разплакваше в класната стая. Още не бях стигнала дотам, че да ревна и аз, но бях на косъм от това. А като не бяхме в час, се скитахме около сградата на училището и си обменяхме слухове. Едно хлапе се похвали, че знаело, че веригата от ресторанти за бързо хранене „Деъри Куин“ още била в бизнеса, но нямало намерение да ни светне къде точно се намирало най-близкото тяхно заведение. Друго хлапе рече, че според това, което чуло, никога вече нямало да имаме електричество редовно, затова учените работели върху усъвършенстването на методите за пряко преобразуване на слънчевата светлина в електричество. И разбира се, сума хлапета вярваха, че луната ще се приближава все повече и повече към земята и че всички ще измрем някъде около Коледа. Сами, изглежда, беше напълно убедена в това.

Днес на обяд Меган раздели сандвича си на две, като даде едната половина на Сами, а другата на Майкъл.

Докато го правеше, ме погледна и ми намигна.

8 юни

Напоследък се старая да не се интересувам какво става. Или поне така се извинявам пред себе си, че не съм кой знае колко загрижена за онова, което се случва извън моето кътче в Пенсилвания. Кого го беше грижа за земетресенията в Индия или в Перу, или дори в Аляска?

Добре де, знам, че не е вярно. Зная кого го е грижа. Мат е загрижен, мама също, ако пък са пострадали и бейзболисти, Джони също щеше да е адски обезпокоен. Като познавам баща си, не се съмнявам, че и той ще е разтревожен. А също и госпожа Несбит.

Единствено аз не съм загрижена. Само аз претендирах, че Земята не се върти около мен, защото не искам това. Въобще не искам да зная дали има, или няма земетресение в щата Мисури. Нито пък искам да научавам дали Средният запад ще загине, нито какво се случва след всички приливи и цунамита. За нищо повече не желая да се страхувам.

Не започнах този дневник с намерението да се превърне в книга на смъртта.

9 юни

Утре ще бъде последният ни учебен ден, каквото и да означава това.

Някъде през тази седмица, когато се случи да имаме електричество, един наш съученик се възползва от благоприятното положение и отпечата на принтер хиляди флаери, чрез които ни призоваваше, ако желаем, да донесем одеяла, храна и дрехи за нуждаещите се от Ню Йорк и Ню Джърси. Акцията щяла да се проведе в петък.

Допадна ми този призив. Харесах идеята да помогнем на някого. Струваше ми се, че не можем да си позволим да отнесем дарения на населението от щата Мисури, защото бензинът вече вървеше по дванайсет долара галона, пък и твърде малко бензиностанции още работеха.

Отнесох на мама листовката с този апел за помощ. Заварих я да седи край масата в кухнята и да гледа през прозореца. Напоследък това й се случваше все по-често. Не че вкъщи имаше кой знае какво друго да върши.

Флаерът привлече погледа й. Прочете го набързо, после го сграбчи и го накъса на две, после на четири, след това на осем.

— Нищичко няма да им дадем — отсече тя.

За миг действително се зачудих дали това е моята майка, или е някоя злокобна личност, превъплътила се в нейното тяло. Та нали мама винаги бе първа в събирането на всякакви дарения. Тя беше кралицата на всичките походи за събиране на храни, на кръводарителските акции, на кампаниите за даряване на играчки на децата, лишени от родителски грижи. Обичах я заради това, макар да си знаех, че самата аз никога нямаше да бъда дори наполовина способна на щедри жестове като нейните.

— Мамо, все пак бихме могли да се лишим от едно-две одеяла.

— Откъде знаеш? — озъби ми се тя. — Как е възможно отсега да знаеш от какво ще се нуждаем през зимата?

— През зимата ли? — учудих се. — Та нали дотогава всичко ще се нормализира?

— Ами ако не стане така? — възрази тя. — Какво ще правим без нафта? Какво ще ни сполети, ако се окаже, че единствено това одеяло би могло да ни спаси от измръзване до смърт, но няма да можем да се загърнем с него, защото сме го дарили на нуждаещите се през юни?

— Нафта? — възкликнах. Почувствах се като пълна идиотка, способна само да повтаря думите й. — Трябва да има нафта за зимата.

— Надявам се да се окажеш права — въздъхна мама. — Но междувременно няма да даваме нищо на никого извън нашето семейство.

— Ако госпожа Несбит постъпваше така, нямаше да подели онези яйца с нас — припомних й.

— Госпожа Несбит е от нашето семейство — поправи ме майка ми. — А бедните нещастници от Ню Йорк и Ню Джърси могат да използват проклетите си собствени одеяла.

— Добре — кимнах. — Съжалявам, че повдигнах този въпрос.

Това беше моментът, в който би трябвало да се очаква мама да се съвземе, да започне да се извинява и да се оправдава със стреса. Само че не го направи. Вместо това отново се върна на мястото си, за да съзерцава гледката през прозореца.

Потърсих Мат. Никак не ми бе трудно да го намеря. Лежеше на леглото си, вперил поглед в тавана. Предположих, че от следващата седмица и аз ще започна да правя само това.

— Нафтата… — подех.

— О! — учуди се той. — И ти ли го научи?

Не бях сигурна дали да кажа „да“, или „не“, затова просто останах на място, като само свих рамене.

— Изненадан съм, че мама ти е казала — заговори Мат. — Впрочем тя трябваше да се досети, че ако вече не намерим никаква нафта, през есента ти, така или иначе, ще го разбереш.

— Вече няма да намерим никаква нафта? — повторих като папагал.

— Затова не трябваше да ти го казва. Как го научи?

— Как ще оцелеем без нафта през зимата? — попитах.

Мат се надигна и се обърна с лице към мен.

— Първо, може пък през есента да се възстановят запасите от нафта — започна брат ми. — Независимо колко ще струва, ще си платим и ще се снабдим с гориво. Второ, хората са оцелявали от милион години и без нафта. И щом те са могли, и ние ще можем. Имаме печка за дърва и ще я използваме.

— Само една печка за дърва има в къщата — уточних. — С нея може да се отоплява единствено слънчевата стая. Може би и кухнята.

— И така ще бъдем доста по-добре от хората, които въобще нямат печка за дърва — успокои ме той.

Стори ми се глупаво да допускам, че може да се отопляваме с електричество.

— А какво ще кажеш за природния газ? — запитах го. — На практика всеки в града се отоплява с природен газ. Доставя го газовата компания. Не може ли печката ни да премине на газ?

Мат поклати глава.

— Мама вече е разговаряла с някой от газовата компания. Въобще не гарантират за доставките на газ през следващата зима. Ние сме щастливи, че имаме печка за дърва.

— Ама това е смешно — ядосах се. — Сега е юни. Навън е двайсет и девет градуса. Как въобще е възможно да се знае какво ще стане през зимата? Може пък луната да започне да ни топли. Може и учените да измислят как да превръщат скалите в нафта. А може и да се преместим в Мексико.

Брат ми се усмихна.

— Може би. Но междувременно не казвай на Джони, става ли? Не съм сигурен как си го научила, но мама не иска никой от нас да се тревожи повече, отколкото е необходимо.

— С колко запаси разполагаме? — попитах, но Мат не ми отговори.

Вместо това отново се върна към основното си занимание — да зяпа в тавана.

Аз пък изтърчах до дрешника и преброих одеялата ни. После излязох навън и зачаках топлината на слънцето да спре треперенето ми.

10 юни

Последният ден в училище. Последният обяд със сандвич с фъстъчено масло и конфитюр и все по-мухлясал бял хляб.

Всъщност днес получихме по един сандвич само с една филия. Предположих, че хлябът в стола беше на привършване, което впрочем беше съвсем основателна причина преждевременно да се обяви краят на учебната година.

Меган разряза своята филия на четири. Предложи ми едно парче, но аз й отказах.

— Ще взема и нейният дял — обади се Сами. — Не съм чак толкова горда, че да не помоля.

— Не е нужно да молиш — каза Меган и даде двете четвъртинки на Сами.

Брайън и Джена получиха другите две.

Сами изглеждаше като лакомо прасе, докато нагъваше сандвич и половина.

Щом обядът приключи, почти всички се запътиха към домовете си. След свършването на храната нямаше много смисъл още да се стои в училището.

Прибрах се вкъщи, облякох си банския и се отправих към езерото Милър. От две седмици времето беше достатъчно топло за плуване на открито, но езерото още беше студено. След няколко преплувания така се разтреперих, че забравих за глада.

Но като излязох от водата и се избърсах, отново се замислих за фъстъчено масло и бурканчета с конфитюр. Дали бяха останали? Възможно ли бе в стола да са свършили хляба, но да са им останали запаси от фъстъчено масло и конфитюр? Или учителите са прибрали останалото? Или пък са взети от персонала на училището или от работещите в стола? Дали шефовете в управителния съвет на училището получават фъстъчено масло и конфитюр? И дали фъстъченото масло е в повече, или преобладава конфитюрът? Възможно е да не е останал конфитюр, а само фъстъчено масло. Или пък е имало буркани с конфитюр, но не и фъстъчено масло. Не е изключено дори и хляб да им е останал, но да не искат да го дават на учениците.

Днес за вечеря имахме консерва от риба тон и консерва със зелен грах, така че не можех да престана да си мисля за фъстъченото масло и за конфитюра.