Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (19)

19

10 януари

Те са болни.

Започна с мама. Тази сутрин се опита да стане от матрака си и не можа.

— Нещо става с мен — промълви. — Никой да не се приближава.

Двамата с Мат се отдалечихме в другия край на стаята и зашепнахме, за да не ни чуе тя.

— Не можем да я преместим — каза той. — Ще замръзне в кухнята. Остава само да се надяваме, че няма да се заразим.

Но тогава изкрещя Джони. Беше най-ужасяващият звук, който съм чувала. Изтичахме при него и видяхме, че бълнува, изгаряйки от треска.

— Аспирин — извиках и се втурнах да донеса шишенцето.

Мат сложи чайника върху печката, за да направи чай.

Когато чаят стана готов, мама почти бе изпаднала в безсъзнание, но повдигнахме главата й и изляхме насила в гърлото й няколко лъжици чай с един аспирин. Страхувах се да не се задави, но след като видяхме, че преглъща, положихме отново главата й върху възглавницата. Цялата се тресеше, затова взехме одеялата от моя матрак и я завихме с тях.

С Джони беше по-тежко. Той мяташе ръце като обезумял и ме халоса толкова силно, че ме събори на пода. Мат застана зад него и задържа ръцете му, а аз бутнах аспирина в устата му и излях малко чай в гърлото му. След това изтичах в банята и донесох спирт. Мат го обърна по корем и го натискаше към матрака, докато разтривах гърба му. Джони пламтеше от треската и не спираше да мята одеялата.

— Нужна ни е помощ — казах. — Не зная дали трябва да правя това.

Мат кимна.

— Аз ще отида. Ти остани тук и се грижи за тях. — Но като се изправи, се олюля. За един ужасяващ миг си помислих, че ще сграбчи печката, за да не падне, но той се осъзна и се отпусна върху матрака на Джони. — Мога да се справя — промълви и изпълзя от постелята на брат ни до своята.

Не знаех дали иска да каже, че може да отиде до матрака си, или че ще доведе помощ, но беше очевидно, че не е в състояние никъде да иде. Подадох му два аспирина и налях още една чаша чай.

— Трябва да стоиш тук — заявих, когато той понечи да се надигне. — Мама и Джони са безпомощни. Трябва да се погрижиш огънят да не угасне и Джони да остане завит. Можеш ли да го направиш? Не зная колко дълго няма да ме има.

— Ще се оправя — кимна. — Върви. Питър ще знае какво трябва да се направи.

Целунах го по челото. Гореше, но не чак толкова, колкото мама и Джони. Сложих няколко цепеници в печката, обух ботушите, облякох палтото си, увих се с вълнен шал и надянах ръкавиците. Ските бяха в преддверието, взех ги и затворих вратата.

Отвън не беше толкова студено, но бях забравила да си сложа допълнителен чифт чорапи, за да не ми се изхлузват ботушите на татко, и докато стигна до болницата, паднах няколко пъти. Падах в преспи сняг, така че не се натъртих, но се намокрих. Нямаше значение. Всеки път се изправях и отново потеглях. Никой нямаше да ни спаси. Всички зависеха от мен.

Не зная за колко време стигнах до болницата. Спомних си, че ми мина мисълта, че преди да тръгна, трябваше да хапна нещо, така че навярно е било към обяд. Но и това нямаше значение. Нищо нямаше значение, освен да получа помощ.

За разлика от последния път, когато идвах, сега пред входа на болницата нямаше никой. Никакви пазачи не ме спряха да вляза. За един ужасяващ миг си помислих, че няма да намеря никого вътре, но когато бутнах вратата, чух звуци в далечината.

Фоайето бе празно, затова тръгнах към посоката, откъдето идваха гласовете. Никога досега болницата не е била толкова тиха. Нямаше никакви светлини и се запитах дали и техният генератор не е спрял.

Щом болницата не работеше, какъв шанс имахме ние?

Накрая открих източника на шума. Бяха две жени — предположих, че са сестри — които седяха в една празна стая. Спуснах се към тях, облекчена да ги видя и в същото време изплашена какво ще ми кажат.

— Търся доктор Елиот — избъбрих. — Питър Елиот. Къде е той?

— Елиот — повтори една от жените и се почеса по врата. — Той умря в събота, нали, Маги?

— Не, мисля, че беше в петък — отвърна запитаната Маги. — Спомняш ли си, в петък умряха десет души и си мислехме, че това е най-лошото. После в събота умряха седемнайсет. Но мисля, че той почина в петък.

— Сигурна съм, че беше събота — настоя първата жена. — Но това няма значение, нали? Той е мъртъв. Както и всички останали.

Трябваше ми минута, за да осъзная какво ми казват — Питър бе мъртъв. Питър, който бе направил всичко по силите си, за да ни защити. Човекът, който ни обичаше, беше мъртъв.

— Питър Елиот — изрекох. — Доктор Елиот. Този Питър Елиот.

— Мъртъв като всички останали — повтори Маги и се изсмя зловещо. — Предполагам, че ние ще сме следващите.

— Не — поклати глава първата жена. — След като още не сме мъртви, нищо няма да ни убие.

— Грип — рече другата. — През последните две седмици в града върлува грип. Хората продължиха да идват тук, сякаш можехме да направим нещо. Целият персонал се зарази и всички умряха, с изключение на Линда, аз и още двама. Щяхме да си отидем у дома, но се бояхме какво може да заварим, а и да не заразим семействата си. Каква ирония, нали? Преживяхме толкова неща и оцеляхме, а сега този грип ще ни изтреби всичките.

— И моето семейство е болно от грип — казах. — Нямате ли някакво лекарство? Трябва да има нещо.

Линда поклати глава.

— Това е грип, скъпа. Болестта просто следва своя ход. Лошото е, че никой няма достатъчно сили, за да се бори с нея.

— Този щам е много лош — обади се Маги. — Както през 1918 година. От този вид, който и бездруго ще те убие.

— Но как да помогна на моите близки? — отчаяно запитах.

— Погрижи се да се чувстват удобно — отвърна Маги. — И не ги носи тук, когато умрат. Не приемаме повече трупове.

— Дадох им аспирин — продължих да обяснявам. — И ги разтрих със спирт. Правилно ли съм постъпила?

— Скъпа, чуй ни — рече Маги. — Това няма значение. Може би вие ще имате късмет. Може хората от семейството ти да се окажат по-силни от вируса. Аспиринът няма да им навреди. Нито разтривките със спирт. Моли се, ако така ще се почувстваш по-добре. Но онова, което е писано да стане, ще стане. При това бързо.

— Можеш да опиташ да им даваш течности — посъветва ме Линда. — Ако имате храна, опитай се да ги накараш да хапнат. Ще се нуждаят от цялата си сила.

Маги поклати глава.

— Запази храната за себе си, скъпа. Изглеждаш ми достатъчно силна. Може би си като нас и грипът няма да те хване. Родителите ти биха искали да живееш. Погрижи се за себе си. Семейството ти ще живее или ще умре, независимо какво ще направиш.

— Не! — извиках. — Не! Не ви вярвам. Трябва да може да се направи нещо.

— Колко хора имаше тук миналата седмица? — попита Маги колежката си. — Стотина, а може би и повече. Първия ден загубихме половината. Върви си у дома, за да бъдеш с близките си. Облекчи мъките им, колкото можеш.

— Съжалявам — заговори Линда. — Зная, че ти е тежко. Съжалявам, че трябваше да ти съобщя за смъртта на доктор Елиот. Той бе чудесен човек. Работи до самия край, но просто припадна и умря. Половината персонал си отиде по този начин — работиха до последния си дъх. Но може твоето семейство да оцелее. Някои хора оздравяват.

Нямаше смисъл да оставам. Благодарих им и поех към къщи.

Беше се извил вятър, който през по-голямата част от пътя духаше насреща ми. Докато карах ските, постоянно се препъвах и едва се сдържах да не избухна в сълзи. Питър бе мъртъв. Когато се върна, можеше и мама, и Джони да са мъртви. Както и Мат.

Спомних си как Джони ме попита какво ще прави, ако всички умрем и той остане сам, и колко лекомислено се държах тогава. Сега бях изправена пред същата вероятност.

Вчера всичко беше наред. Но утре можех да остана съвсем сама.

Повтарях си отново и отново, че няма да позволя това да се случи. Ние сме силни. Имаме храна, отопление и дом. Досега имахме късмет. Той нямаше да ни изневери. Ще останем живи.

Когато стигнах вкъщи, небето беше сиво и може би щеше да завали сняг, но бях сигурна, че все още е ден. Трябваше да събера цялата си смелост, за да отворя вратата. Но когато влязох в слънчевата стая, заварих всичко така, както го бях оставила. Мама бе толкова тиха, че се наложи да коленича до нея и да се доближа до лицето й, за да се уверя, че диша. Джони още бълнуваше, но почти всички одеяла бяха отгоре му. Мат лежеше върху матрака си, ала очите му бяха отворени и той се извърна, когато ме чу да влизам.

— Питър… — промълви.

Поклатих глава.

— Трябва сами да се справим. Това е само грип. Всичко ще е наред.

— Добре — въздъхна той и затвори очи.

В този най-ужасен миг в живота ми помислих, че макар да бе останал жив, докато се върна, след като ме е видял, силите му са го напуснали окончателно и е умрял. Но той просто беше заспал. Дишането му бе накъсано, но определено беше жив.

Сложих още дърва в печката и се срутих върху матрака си. Там съм и сега. Дори не зная защо пиша за случилото се. Може би защото се чувствам добре, а утре може и да съм мъртва. И ако това стане, някой може да намери дневника ми и да разбере какво е станало.

Ние сме семейство и се обичаме. Страхуваме се заедно и бяхме смели заедно. И щом така трябва да приключи всичко, ще се примиря.

Само се моля да не съм последната, която ще умре.

11 януари

Преживяхме нощта.

Мама и Джони не изглеждат по-добре. Беше много по-трудно да прокарам аспирин през гърлото на майка ми. Тя кашляше и изхвърляше хапчетата, затова ги разтворих в чай.

Джони бълнуваше, на границата между унес и безсъзнание. Не зная кое е по-страшно.

Мат е най-добре от тримата и наистина вярвам, че ще оцелее. Спи почти през целия ден, но когато е буден, пак си е нашият Мат.

На всеки четири часа им давам аспирин и лекарство против настинка, мия ги с гъба и ги разтривам със спирт. Много ми е трудно да задържа одеялата върху Джони, той постоянно ги събаря.

Стоплих консерва с говежди бульон и един по един ги нахраних с лъжица. Наложи се да държа главите на мама и Джони. Мат успя да остане буден достатъчно дълго, за да преглътне сам няколко лъжици.

Това би трябвало да е добър знак.

Когато тази сутрин излязох да изхвърля нощното гърне, открих, че отново вали сняг. Навярно е започнало веднага след като се прибрах вчера. По-голямата част се беше стопил, но вероятно се бяха натрупали нови петнайсет сантиметра. Не че имаше значение.

Аз нямам треска. Уморена съм, защото почти не сядам, и ми е толкова тежко, че дори забравям да ям, но определено не съм болна. Може и да съм луда, но продължавам да мисля, че щом мама, Джони и Мат оцеляха толкова дълго, няма да умрат. От Линда и Маги останах с впечатлението, че всички в болницата са умрели в деня, в който са се разболели.

Мама стене. Мисля, че е по-добре да отида и да проверя как е.

12 януари

Никаква промяна.

Мат е малко по-слаб. Джони е по-притихнал. Все по-трудно карам мама да преглътне.

Миналата нощ имаше снежна буря. Клоните на дърветата са покрити със сива ледена кора.

13 януари

Хортън ме събуди. Скимтеше жалостиво. Дори не съм усетила кога съм заспала. Спомням си, че сложих дърва в печката и полегнах, за да си отдъхна за няколко минути, и сигурно съм заспала.

Котаракът мяучеше, а аз кашлям. Жестока кашлица.

Тогава осъзнах, че стаята е пълна с дим и всички кашляме.

Помислих си, че не може къщата да е пламнала. Щеше да е капакът на всичко. Успях да включа фенерчето, за да видя дали има пожар, но нямаше никакви пламъци.

Придвижих лъча и установих, че димът идва от печката. Връщаше се назад и изпълваше стаята.

А вдишването на дим може да те убие.

Първата ми мисъл бе тутакси да се махна, да изтичам навън и да вдишам малко свеж въздух. Но всички кашляха, което означаваше, че са живи и трябваше да ги изведа от тук.

Мама и Джони бяха твърде слаби, за да станат сами. Не смеех да ги изнасям навън. Подът на кухнята трябваше да свърши работа.

Взех моите одеяла и грабнах едно от леглото на Мат, като го събудих. Бях наполовина ослепяла от дима, но успях да отнеса одеялата в кухнята и ги стоварих на пода. Беше нужна цялата ми смелост, за да се върна обратно в слънчевата стая, но го направих. Слава богу, че Мат имаше достатъчно сили, за да ми помогне да издърпаме първо Джони, а след това и мама в кухнята. Казах му да стои там, а аз изтичах, за да взема одеялата и възглавниците. Той ми помогна да ги подредим. Дишаше толкова тежко и накъсано, че се изплаших да не получи инфаркт, но брат ми ми махна с ръка, за да покаже, че е добре.

След това отидох при термостата, за да пусна отоплението, но не чух нищо. Спомних си, че в мазето имаше стартер, захранван с батерия. Трябваше да отида да го включа. Върнах се кухнята, където тримата се раздираха от жестока кашлица. Отворих вратата към мазето. Поне там долу въздухът беше чист, но температурата беше близка до нулата. Съжалих, че не си обух обувките. С фенерчето в ръка изтичах до пещта. Отне ми минута, за да разбера какво трябва да направя и да открия правилния ключ. Пещта заработи. Все още имахме нафта. Изкачих стълбите, колкото можах по-бързо, и нагласих термостата на осемнайсет градуса.

Хортън ни бе последвал в кухнята, така че не трябваше да се тревожа за него. Отидох в банята, намерих шишенце с лекарство против кашлица с кодеин, което бях взела от аптечката на госпожа Несбит. Дадох първо на Мат и когато кашлицата му утихна достатъчно, той ми помогна да дам по едно хапче на Джони и на мама. Аз не смеех да глътна такова, да не би да заспя. Вместо това взех една кърпа, намокрих я в кофата с вода, закрих устата си с нея и се върнах в слънчевата стая.

Обзе ме паника. Стаята беше пълна с дим и бе невъзможно да се диша. Не знаех какво да правя. Всички щяхме да умрем и вината беше моя.

Мисълта наистина ме подлуди и се впуснах в действие. Първо отворих задната врата, за да влезе въздух отвън. Поне за едно нещо имах късмет: вятърът духаше в правилната посока.

Постоях навън, за да напълня дробовете си с въздух. Добре че спях с палто, но дори и така не можех да остана повече от минута, тъй като бях без обувки. Все пак бях поела достатъчно въздух и се върнах в слънчевата стая.

Опитах се да отворя прозорците на тавана, но върху тях имаше твърде много сняг. Проклех се, че не бях взела стълбата, за да го изчистя още когато беше започнало да вали, но вече беше прекалено късно. Дръпнах шперплата на един от прозорците срещу вратата и отворих прозореца. Нахлу вятър и малко разсея дима.

Знаех какво е следващото, което трябва да направя — да отида да извадя дървото, което бе причинило връщането на дима. Отидох до вратата, поех няколко пъти дълбоко въздух, върнах се и отворих печката.

Обгърна ме задушаващ дим. Изтичах навън, грабнах шепа сняг и разтрих очите си. Глътнах малко от снега. Мама ще ме убие, помислих си, защото гълтам непреварен сняг.

От мисълта ме напуши смях и отново се закашлях. Смеех се и плачех, кашлях и се давех. Но въпреки всичко, проклета да съм, ако оставя Мат, Джони и мама да умрат просто така.

Върнах се в слънчевата стая. Димът беше невероятно гъст, имах чувството, че ще изкашлям дробовете си. Допълзях до печката и си сложих ръкавиците за горещо. Протегнах ръка и издърпах димящото дърво.

Дори и през ръкавиците усетих, че е мокро. Горещо, мокро и димящо. Жонглирах с него, докато стигнах до вратата и го изхвърлих навън.

Не биваше да е мокро. Досега не бяхме имали подобен проблем с дървата, които Мат и Джони бяха отсекли. Досетих се, че сигурно печката е мокра. Навярно през комина е паднал сняг или парче лед и се е намокрила.

Налагаше се да я изсуша, иначе пак можеше да се случи същото. А това означаваше, че трябва да запаля нов огън, за да я изсуша, което означаваше още дим.

Цялото ми тяло започна да трепери. Беше глупаво, но не можех да спра да мисля колко е нечестно всичко. Защо трябваше да съм сама? Защо аз не бях болна, а Мат да се грижи за мен? Или Джони? Нали той се хранеше най-много от нас. Защо и той се разболя? Би трябвало да е здрав. Той трябваше да се дави до смърт, а аз да лежа в топлата кухня, упоена от кодеина.

Е, нямаше никакъв смисъл да мечтая. Огледах слънчевата стая, за да видя какво може да се изгори. Цепеница нямаше да свърши работа. Само щеше да се намокри и целият ужас щеше да започне отново. Трябваше да изгоря много, много хартия.

Първата ми мисъл бяха учебниците, но знаех, че мама ще ме убие. Ако всички оздравеят и тя разбере, че няма да можем да учим, ще ме убие. Но смятах, че ако трябва да минавам през целия този ад, поне имам право на тази малка награда — изгарянето на един-единствен учебник.

Излязох от слънчевата стая и отидох в кухнята. Всички още кашляха, но не толкова жестоко, както преди малко. Мат ми се стори трескав, но когато понечих да се надвеся над него, той ми махна с ръка да не приближавам.

— Добре съм — прошепна.

Не ми оставаше нищо друго, освен да му повярвам. Качих се горе, взех два учебника, които бях донесла у дома след единствения ми ден в училище. Докато бях там, смених мокрите си дрехи и обух обувки. Дори тези обикновени действия ми помогнаха.

Върнах се в кухнята и отново намокрих кърпата за лице. После пропълзях обратно в слънчевата стая. Димът вече не беше чак толкова гъст, но щом отворих вратата на печката, оттам изригнаха нови задушаващи кълба.

Късах страница след страница от учебника. С трепереща ръка запалих кибритена клечка и хвърлих горящата хартия в печката. Димът стана още по-силен и аз не бях сигурна, че ще го издържа. Но продължих да хвърлям вътре листове от учебника. Когато се уверих, че има достатъчно, за да горят поне една минута, отидох до задната врата, за да глътна малко въздух. После се върнах, откъснах още листове и изгорих и тях.

Не зная колко дълго продължи всичко, но знаех, че съм изгорила учебник и половина. Ако от училището решат да си ги поискат обратно, ще им се наложи просто да ме съдят за унищожаване на собствеността им.

Най-после печката спря да пуши. Откъснах още няколко листа и сложих отгоре от подпалките, които бях събирала. Когато огънят се разгоря, сложих две цепеници и всичко беше наред.

Взех една тенджера, напълних я със сняг и я сложих върху печката, за да се навлажни малко въздухът в стаята. Изчаках половин час и след това затворих прозореца. Изчаках още половин час, за да се уверя, че огънят гори чисто, преди да затворя вратата.

Исках единствено да се свия на пода в кухнята и да заспя. Но не смеех да оставя печката без надзор, затова стоях будна. Напуснах слънчевата стая само за да проверя мама, Мат и Джони.

Прозорецът, от който свалих шперплата, имаше източно изложение. Видях, че небето е изсветляло, така че предположих, че се е съмнало. Вече не беше 13 януари.

Засега ще оставя всички на пода в кухнята. Ще им дам аспирин, а сетне щяха да заспят отново. Ще са нужни часове на къщата от температура под нулата да се затопли до осемнайсет градуса и сигурно щеше да им е хубаво да постоят малко на топло. Освен това в слънчевата стая още миришеше на дим и трябваше пак да отворя вратата и прозореца, за да се проветри. През следващите седмици щеше да се наложи да спим върху матраци, миришещи на дим.

Защото, ако това не ни убие, нищо нямаше да го стори. 14 януари е, виждам зората и всички ще оцелеем.

14 януари

Всички още сме живи.

Страх ме е да ги оставям в кухнята, но се боя и да ги преместя обратно в слънчевата стая. Но най-много се страхувам, че Мат няма достатъчно сили, за да ми помогне в местенето.

Само се надявам да имаме достатъчно нафта, за да изкараме нощта.

Воня на дим и като дишам, ме боли.

15 януари

След като дадох на мама сутрешната доза аспирин, се наведох над нея и я целунах по челото. Беше все едно като във филма „Спящата красавица“. Тя отвори очи, втренчи се право в мен и каза:

— Не и преди да си научиш уроците и да си напишеш домашните.

Избухнах в смях.

— Не ми се смей, млада госпожице — скастри ме болната.

— Да, госпожо — отвърнах, като сдържах смеха си.

— Много добре — рече тя. — Сега ще приготвя вечерята.

Опита се да стане.

— Не, всичко е наред — спрях я. — Не съм гладна.

— Глупости! — промърмори мама, но отново заспа.

Дишането й беше равномерно и бях сигурна, че температурата й е спаднала.

Събуди се след няколко часа и се учуди, че е в кухнята.

— Всички добре ли са? — попита ме.

— Добре сме — уверих я.

Тя се огледа и видя братята ми, заспали на пода.

— Какво става?

— Имаше проблем с печката. Така че пуснах отоплението и всички спим тук.

— Изглеждаш ужасно — заключи мама. — Храниш ли се достатъчно?

— Не — отвърнах.

Майка ми кимна.

— Е, на никой от нас не му стига — рече и отново заспа.

Когато се събуди вечерта, беше съвсем нормална.

Успя да се надигне и да остане седнала на матрака. Попита как са всички. Аз я осведомих накратко.

— От колко време сме болни? — попита.

— Не зная — отвърнах. — Загубих представа за времето. От няколко дни.

— И през цялото време ти си се грижила за нас? Сама?

— Мат ми помогна. — Исках да се отпусна до нея, да плача, а тя да ме прегръща и успокоява. Но разбира се, не можех да го направя. — Най-големият проблем беше печката, но вече е наред. Може би утре ще се върнем в слънчевата стая.

— Кога си яла за последен път? — поинтересува се мама.

— Не съм гладна — уверих я. — Добре съм.

— Трябва да се храниш — настоя тя. — Не бива да се разболяваш. Стопли си една зеленчукова консерва и я изяж цялата.

— Мамо…

— Това е заповед.

И аз го направих. След като свърших със зеленчуците, осъзнах, че умирам от глад. Върнах се в килера, отворих една консерва с моркови и ги изядох. Вероятно не бях яла няколко дни, така че ми се полагаше.

Тогава осъзнах, че мама вече е достатъчно добре, за да яде, затова стоплих една консерва със супа и й дадох. Мат се събуди, така че дадох и на него.

— Тревожа се за Джони — каза майка ми, когато приключи със супата. — Мислиш ли, че трябва да повикаме Питър, за да го прегледа?

— Вече бях в болницата. Отидох още първия ден, когато се разболяхте. Това е грип и можем единствено да чакаме сам да мине.

— Все пак ще съм по-спокойна, ако Питър го прегледа — настоя тя. — Зная, че ти правиш всичко, което можеш, но Питър е лекар.

— Днес вече е късно да ходя където и да било, мамо. Да видим как ще се чувства Джони утре, става ли? А сега заспивай!

Слава богу, заспа. След всичко случило се дори не бях мислила как ще й съобщя, че Питър е мъртъв.

16 януари

Джони ме събуди тази сутрин. Спях на прага — главата ми беше в слънчевата стая, а краката — в кухнята.

— Гладен съм — отрони той.

Беше слаб, но си беше Джони.

— Ще ти донеса малко супа.

Станах, отидох в килера, взех една консерва и я стоплих на печката.

Той можеше да седи на матрака и изяде по-голямата част. Мама и Мат също се събудиха. Стоплих още супа и за тях, а не след дълго всички се хранехме и дори разговаряхме.

— Не трябва ли да се връщаме в слънчевата стая? — попита ме мама.

— По-късно. Нека първо сменя чаршафите на матраците.

Качих се горе, за да взема чисти чаршафи. Искаше ми се да изтупам матраците, но нямах сили, затова си казах, че няма нужда.

След като застлах чисти чаршафи, помогнах на всички да станат. Първо Мат, после мама и накрая Джони. Те се строполиха върху матраците си. Отиването от кухнята до слънчевата стая ги бе изтощило.

Ала след като подремнаха и се събудиха, вече изглеждаха различно. Стоплих зеленчукова супа и я изядоха.

Измих ги с мокра гъба, а след това цял следобед прах мръсните чаршафи и калъфките на възглавниците им. Тъй като къщата още бе топла, ги прострях в кухнята и в дневната. Когато прането поизсъхна, изключих отоплението. Навярно не биваше да го държа включено толкова дълго, но беше страхотно да переш в топла кухня. Слава богу, мама нито веднъж не ме попита за Питър.

17 януари

Всички са раздразнителни и капризни. „Дай ми това.“ „Донеси ми онова.“ „Горещо ми е.“ „Прекалено е светло.“ „Много е тъмно.“ „Защо направи това?“ „Защо не направи онова?“

Кълна се, че ги мразя до един.

19 януари

Вече всички са много по-добре. Тревожа се за Мат. Болестта не го повали толкова тежко като мама или Джони, но все още бе много слаб.

Боя се, че когато ми помогна да довлечем мама и брат ни в кухнята, е пресилил сърцето си.

Днес майка ми и Джони направиха няколко крачки.

21 януари

Храня всички по три пъти на ден. Навярно е истинско самоубийство, но е прекрасно да ги гледам как се хранят.

Мама заяви, че утре ще е достатъчно силна, за да сготви.

Джони поиска бейзболните си карти и цял следобед ги подрежда. Мат помоли да му донеса криминален роман и прекара деня в четене.

Тази вечер Мат ми каза да не се тревожа за огъня. Той щял да го поддържа през нощта, а аз трябвало да се наспя както трябва.

Надявам се да изпълни обещанието си.

23 януари

Сигурно съм спала два дни. Чувствам се замаяна и гладна.

Мама ми донесе чаша чай. Мат и Джони играят шах. Дори Хортън спи на матрака ми.

Мисля, че всички сме наред.

26 януари

Днес се качих на покрива, за да изчистя снега. Беше в списъка с нещата, които трябва да свърша, още от онази ужасна нощ, но исках да съм сигурна, че някой ще бъде достатъчно силен, за да ме спаси, ако загазя.

Джони оздравяваше по-бързо от мама и Мат. Днес следобед реших, че трябва да опитам. Беше доста тежка работа, не мога да си представя колко по-трудно е било да се чисти след снежната буря, когато имаше много повече сняг.

Напоследък върша всичко: чистя сняг, пера и така нататък. Но утре Джони ще започне да мие чиниите. Той няма търпение да се заеме с някаква работа, но всички се съгласихме, че е по-добре да не избързва, за да е сигурен, че се е възстановил напълно. Мама никак не беше доволна, че той ще стои навън, докато чистя покрива, но аз работех бързо и Джони не изглеждаше по-зле.

Чувствам се много по-уморена, отколкото досега, но мисля, че ще се оправя. Най-важното е, че не се разболях, и всички смятаха, че щом досега не съм, няма да се случи и занапред. Аз, Маги и Линда. Надявам се и те да са имали късмет със семействата си, както аз с моето.

27 януари

Бях в кухнята, заета с прането, когато мама дойде при мен.

— Не бива да стоиш тук — казах й. — Върни се в слънчевата стая.

— След малко — отвърна тя. — Моментът ми се струва подходящ за кратък разговор. — Имаше време, когато този тон означаваше, че съм загазила. Сега просто означаваше, че тя иска да поговорим насаме. Усмихнах й се и продължих да търкам. — Искам да знаеш колко много се гордея с теб — поде мама. — Нямам думи, с които да ти опиша благодарността си. Без теб щяхме да умрем, и го осъзнаваме. Дължим ти живота си.

— Вие бихте направили същото за мен — промълвих, втренчила поглед в мръсното бельо.

Знаех, че ако погледна към нея, ще се разплача, а не исках да го правя, защото ме беше страх, че веднъж започна ли, никога няма да мога да спра.

— Ти си много специално момиче — продължи тя. — Не, ти си много специална жена, Миранда. Благодаря ти.

— Няма за какво — отвърнах. — Това ли е всичко? Защото, ако само това искаше да ми кажеш, наистина трябва вече да се върнеш в слънчевата стая.

— Има още нещо — преглътна мама. — Нещо ми се губи. През онези първи дни… ами… всичко ми е като в мъгла. Питър беше ли тук? Мисля, че си спомням, че ти отиде да го доведеш, но не помня да съм го видяла. Видя ли се с него? Той знае ли, че сме били болни? Признавам, че е почти невъзможно да се отиде от тук до болницата, така че не зная дали си успяла. Но опита ли се? Съжалявам, просто искам да сглобя отделните парчета и да проумея какво е станало.

Този път отместих поглед от прането. Избърсах ръцете си и се извърнах към нея.

— Стигнах до болницата. Това беше през първия ден. Мат бе твърде болен, за да отиде, така че аз тръгнах. Като цяло ми казаха това, което вече знаех: че имате грип, трябва да ви държа на топло, да ви давам аспирин и да се грижа да ви е максимално удобно, докато се почувствате по-добре. Така че се върнах и правих всичко това.

— Видя ли Питър? — попита мама.

— Не. Говорих с две жени, мисля, че бяха сестри. — Извърнах глава и събрах цялата си смелост. — Мамо, Питър е мъртъв. Сестрите ми казаха. Грипът е погубил всички в болницата, пациенти и персонал. Ти се разболя във вторник, а той е починал предишната събота. Не зная със сигурност, но мисля, че много хора в града са умрели. А може би и в цялата страна. Този бил от смъртоносните грипове. Ние имаме невероятен късмет, че всички оздравяхте. Е, не беше само късмет. Ти се бе погрижила да имаме достатъчно запаси от храна, вода, топлина, солидно убежище. Всички оцеляхте благодарение и на това, че Мат ни накара да се преместим в слънчевата стая, когато още имахме нафта, което навярно спаси живота ни, защото, когато се наложи, имахме още гориво. — Майка ми стоеше с каменно лице. — Съжалявам — промълвих. — Не исках да го узнаеш. Сестрите ми казаха, че той е работил до самия край. Бил е истински герой.

— Иска ми се да не се нуждаехме от толкова много проклети герои — рече тя и се върна в слънчевата стая.

И на мен също.

30 януари

Мат все още е слаб, което много го дразни. Мама не спира да му повтаря, че хората оздравяват различно и не бива да насилва нещата.

Но аз мисля, че той никога няма да се възстанови на сто процента.

Джони възвърна почти цялата си предишна сила и е нетърпелив да върши разни неща, но мама го ограничава. С изключение на онзи ден, когато чистих покрива, той не излиза от слънчевата стая. След като може да мие чиниите в един стар леген, който открих в мазето, дори не е нужно да излиза от слънчевата стая, за да го прави.

Майка ми не е толкова силна, колкото би ми се искало, но зная, че е тъжна заради Питър. След като й казах, ме помоли да съобщя на Мат и на Джони, за да знаят, но тя го преживява най-зле.

Сега, след като минаха две седмици, откакто започнаха да оздравяват, реших, че е време да направя нещо за себе си. Този следобед взех ските и излязох на пътя да се упражнявам.

Страхотно е да си навън и да правиш нещо друго, освен да се грижиш за болни или да учиш история. А и след ходенето ми до болницата се замислих, че се налага да подобря скиорските си умения. Не зная дали някога Мат ще бъде достатъчно силен, за да кара ски и да изминава по-дълги разстояния, така че един от нас трябваше да може да се придвижва. Оставахме двамата с Джони, а аз имах предимство.

Това е моето време. Заслужих си го.

2 февруари

Мама сигурно е много по-добре. Попита ме дали съм забравила за учението.

— Не беше сред първостепенните ми задачи — признах си.

— Е, това трябва да се промени — заяви тя. — За всички нас. Джони, няма причина да не се заемеш пак с алгебрата. Мат ще ти помага. А аз съвсем ще забравя френския, ако не го упражнявам. Не искаме мозъците ни да закърнеят.

— Мамо — протестирах, — върша цялата домашна работа и карам ски. Какво повече искаш от мен?

— Да не ми възразяваш, ето какво искам — отсече мама. — Отваряй учебника по история и се залавяй с учене.

Добре че не го изгорих. Или може би изобщо не е добре!

4 февруари

На Мат му потрябва нещо от спалнята му.

След като си изкълчи глезена за втори път, на мама й е трудно да се качва горе, така че аз ходя до стаята й, когато се нуждае от нещо. Джони започна да се качва горе чак през този уикенд. Дотогава му носех каквото му трябва, както, разбира се, и на Мат.

— Смяташ ли, че си готов? — попита го мама.

— Разбира се — отвърна Мат. — Нямаше да го правя, ако не бях.

Двете с нея се спогледахме, но когато понечих да стана, за да отида с него, тя поклати леко глава.

Мат излезе от слънчевата стая, мина през кухнята и продължи по коридора към стълбището. Затаихме дъх, докато слушахме накуцващите му стъпки по стъпалата.

Тогава звукът спря.

— Върви — побутна ме мама.

Изтичах до там. Мат стоеше на четвъртото стъпало.

— Не мога да го направя — изпъшка. — По дяволите! Не мога да ги изкача.

— Тогава престани да се опитваш — казах му. — Слез и ще опиташ друг път.

— Ами ако няма „друг път“? — попита той. — Ако остана безполезен инвалид до края на живота си?

— Може и да се превърнеш в инвалид, но не и безполезен — уверих го. — Мат, хрумвало ли ти е, че причината да си толкова слаб, е, защото през онази нощ издърпа мама и Джони от слънчевата стая? Че може би си пожертвал здравето си, за да спасиш живота им, и това е нещо, заради което би трябвало да се гордееш? Те нямаше да са живи, ако не беше ти. Просто не осъзнаваш колко много от себе си ни даваш всеки ден. Мислиш ли, че ми харесваше да се грижа за вас? Мразех да съм ви медицинска сестра. Но си мислех как ти правиш всичко, без да се оплакваш. Правиш го, защото трябва да се направи, и се опитах да бъда като теб. Така че слез от тези стъпала и се върни в леглото. Дори и да останеш винаги такъв, какъвто си сега, пак ще бъдеш най-силната личност, която някога съм познавала.

— Само една силна личност може да признае друга за силна — рече той.

— Добре — кимнах. — Значи сме двете най-велики личности на света. А сега ми кажи какво ти е нужно от горе и се върни в слънчевата стая, преди мама да изпадне в истерия.

Той ме послуша. Наблюдавах го, за да се уверя, че ще слезе без проблеми, сетне изтичах горе, за да взема това, което му трябваше.

Нямаше да оцелеем, ако Мат не стане по-силен. Но нямаше нужда той да го знае.

7 февруари

Рожденият ден на мама.

На Коледа, когато тя подели бонбоните си с нас, аз изядох два от четирите и си запазих останалите два.

Така че подаръците за рождения й ден бяха два бонбона от мен.

Джони й позволи да го бие на шах.

А Мат три пъти отиде до стълбището и се върна.

Тя заяви, че това е най-прекрасният рожден ден, който някога е имала.