Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (4)

4

20 май

Днес нямахме училище.

Пуснаха тока около четири часа тази сутрин. Навън още е тъмно и облачно, затова е хубаво, че можем да включим осветлението.

През последните два дни Хортън се държи като откачен. Събужда се рязко от дрямката си и по цяла нощ търчи из къщата, като скача от легло на легло. В полунощ се бе метнал в моя креват и бе замяукал — което, естествено, ме бе събудило. После бе подушил лицето ми, за да се увери, че това съм аз. Накрая и двамата се бяхме унесли в сън, но той пак ме събуди към два часа, когато отново започна да кръстосва из къщата и да мяука като пощурял. Само това ни липсваше точно сега.

Имаше имейл от Мат. Пишеше, че е добре, че всичко при него е наред, макар че токът спирал постоянно, но въпреки това учебните занимания продължавали според програмата. Описваше някакви хитри номера за вземане на изпитите при намалено осветление в залите, но професорите заявили, че ще го имат предвид, когато оформят крайните оценки. Все още смяташе да се върне у дома в сряда.

Мама позволи с брат ми да сърфираме по половин час в интернет. Използвах част от времето си, за да посетя фен сайта на Брандън. Във форума някой бе пуснал тема, в която всеки трябваше да напише откъде е и какви са условията при него. Много имена липсваха, като за някои от тези потребители знаех, че живеят около Ню Йорк или по Западното крайбрежие. За мен бяха изпратени четиринайсет съобщения. Дванайсет души ме питаха как съм и дали съм научила нещо за Брандън. В останалите две се интересуваха само дали зная нещо ново за него.

При всичките тревоги, които преживяхме, съвсем бях забравила, че сега той тренира в Лос Анджелис. Предположих, че напоследък никой не е чул, нито е чел нещо за него.

Описах как са нещата в Североизточна Пенсилвания, но добавих, че нищо не съм прочела или чула за фигуриста. Не че се срещам ежедневно с родителите му или с госпожа Дейли, но предполагам, съм създала впечатление, че съм по-близо до тях, отколкото е в действителност. Или може би всички бяха отчаяно зажаднели да чуят нещо за него, за да се уверят, че още е жив.

Иска ми се да вярвам, че е оцелял.

Мама, Джони и аз посветихме по-голямата част от времето днес на подреждането на хранителните и другите запаси. Хортън нямаше причина за тревога. Брат ми му бе купил храна за години напред. Майка ми едва сдържа смеха си, докато гледаше припасите, които ни накара да купим. Когато има ток, всичко изглежда много по-нормално. А при това постоянно облачно небе луната почти не може да се види.

Уф! Лампите пак започнаха да примигват. Надявам се да не останем отново без ток.

21 май

Тази вечер президентът се появи на телевизионния екран. Не съобщи нищо ново. Навсякъде само цунамита и потопи. Загинали неизброимо много хора, Луната била изместена от орбитата си и така нататък. Той обяви понеделник за ден на национален траур, през който да се молим за пострадалите.

Каза още — при това не изглеждаше много щастлив — че трябва да се подготвим за нещо дори още по-лошо. Джони попита мама какво може да означава това, но тя отвърна, че не знае. Добави, че президентът не иска да ни каже нищо, защото е гаден негодник.

Това бе първото нормално звучащо изказване от нейна страна от доста дни насам, така че всички се разсмяхме.

Президентът спомена, че почти всички крайбрежни рафинерии са пометени от вълните, а за повечето от петролните танкери се смята, че са потънали в морето. Предполагам, че това е едно от нещата, заради които каза, че положението ще стане по-лошо.

По-късно мама ни обясни, че това не само означавало, че петролните компании здравата ще ни оскубят, но и че може да се стигне до недостиг на газ и нафта за отоплението на всички домове през зимата. Но аз не повярвах. Сега е още май, така че има достатъчно време за снабдяване с нафта. Не могат да оставят хората да измръзнат до смърт.

В края на речта си президентът обяви, че след него ще се изкажат губернаторите на всички щати, така че оставаше да видим какво ще каже нашият.

После губернаторът наистина се появи на екрана, но и той не изглеждаше много щастлив. Обяви, че в училищата на щата няма да се учи в понеделник и вероятно във вторник, макар че в някои окръзи е възможно да не се стигне дотам. Според него щатът обмислял възможността за въвеждането на купони за бензин, но засега призова само към разумно ограничаване на снабдяването с горива. Да се зареждат колите само ако резервоарът е пълен по-малко от една четвърт. Добави също, че ако се установи, че бензиностанциите надуват цените, ще си понесат последствията. При тези негови думи мама се изсмя.

Губернаторът призна, че не знае докога ще има смущения в електроснабдяването. Уточни, че не само ние сме затруднени, а от почти всички щати се съобщава за прекъсване на тока.

Джони се разстрои, защото този човек и дума не спомена за „Филис“ и за „Пайрътс“. В сряда „Филис“ гостуваха на бейзболистите от Сан Франциско, но досега никой нищо не бе споменал за отбора от Филаделфия.

Мама каза, че губернаторът има доста проблеми на главата си, както и много други неща, които трябва да ни каже, но после замлъкна, преди да добави:

— Знаеш ли, той наистина би трябвало да ни съобщи дали с „Филис“ и пиратите всичко е наред. Обзалагам се, че губернаторът на щата Ню Йорк вече е осведомил всички за състоянието на нюйоркските янки и „Метс“.

Понечих да отбележа, че никой не си направи труда да съобщи нещо за състезателите по фигурно пързаляно, но май не си струваше усилието.

Ще се почувствам много по-добре, когато Мат се прибере у дома.

22 май

Днес следобед Джони попита можем ли да отидем до „Макдоналдс“ или до някое подобно място. През последните дни толкова често пускаха и спираха тока, че мама бе изпразнила фризера и ликвидирахме всички запаси, складирани в него.

И така, тя се съгласи, качихме се във вана и поехме на лов за храна.

Първото, което забелязахме, беше, че бензинът е поскъпнал. Сега един галон струваше седем долара, но пред всички бензиностанции имаше дълги опашки.

— Колко бензин имаме в резервоара? — попитах.

— Засега сме добре — отвърна майка ми. — Но мисля, че следващата седмица ще се прехвърлим на колата на Мат, защото изразходва много по-малко.

— Според теб кога ще спадне цената на бензина? — запитах. — Не може вечно да остане толкова висока.

— Първо я вдигат, после я смъкват — каза мама. — Трябва да сме разумни. Повече няма да скачаме в колата и да я подкарваме накъдето ни скимне.

— Нали още мога да продължавам с тренировките си по бейзбол? — попита Джони.

— За това трябва да измислим как да се комбинираме със съседите, за да ползваме съвместно колите си — реши майка ни. — Сега всички сме изправени пред еднаква участ.

Като поехме по шосето, водещо до „Макдоналдс“ и „Бъргър Кинг“, почти не срещнахме други коли. Стигнахме до „Макдоналдс“, но се оказа затворено. Също и „Бъргър Кингс“, и „Кей Еф Си“, и „Тако Бел“. Нито едно заведение за бързо хранене не работеше.

— Може би са затворени просто защото днес е събота — предположих.

— Или защото утре е ден на национален траур — вметна Джони.

Но все пак беше странно всички заведения да са затворени. Същото странно усещане, като да видиш луната по-голяма и по-ярка.

Винаги съм си мислела, че дори и с приближаването на края на света „Макдоналдс“ ще продължава да работи.

Мама обиколи още няколко подобни места и накрая намерихме една квартална пицария, която се оказа отворена. Паркингът отпред беше претъпкан, а десетина души чакаха отвън.

Майка ми спря, ние двамата с Джони слязохме и се наредихме на опашката. Всички се държаха приятелски и непрекъснато си споделяха кои места са отворени и кои — не. Молът бил затворен, но един от супермаркетите още работел, макар че в него вече почти нищо не било останало.

Брат ми попита дали някой е чул нещо за „Филис“. Оказа се, че едно от чакащите на редицата момчета знае за тях. Според неговите сведения отборът изиграл в сряда една среща, още през деня, ала мачът приключил преди сблъсъка на метеорита с Луната. После играчите заминали с чартърен полет от Филаделфия за Колорадо, така че очевидно с тях всичко бе наред.

Аз пък попитах дали някой е чул нещо за семейството на Брандън, или за госпожа Дейли, просто така, за всеки случай, но никой не знаеше нищо.

В града се разнасяха какви ли не слухове, като например че през цялото лято ще останем без електричество. Някои заявиха, че чули отнякъде, че Луната щяла да падне върху Земята по Коледа. Един човек заяви, че имал познат в ръководството на училището, от когото научил, че обмисляли да прекъснат учебната година. Всички деца от опашката посрещнаха тази вест с радостни възгласи, включително и Джони. Според мен такива слухове бяха по-приятни от онзи за падането на Луната върху Земята, но не мислех, че някой от тях ще се сбъдне.

Не че самата аз знаех какво ще се случи.

Бяхме стигнали почти до прага на заведението, когато мама дойде при нас. Изглеждаше развълнувана, но не ни каза защо.

Отне ни обаче още половин час, преди да дойде нашият ред. Дотогава вече не беше останало почти нищо. Все пак се сдобихме с една постна пица и с няколко чеснови хлебчета. Не мисля, че някога съм се радвала толкова много на храна.

Върнахме се в колата и като се настанихме вътре, мама ни каза, че намерила отворена хлебопекарна, откъдето купила сладки, кейк и два хляба. Не били пресни, но ставали за ядене.

Спряхме при госпожа Несбит и я взехме за нашето пиршество. Имаше ток, затова претоплихме пицата и чесновите хлебчета, така че станаха страхотни на вкус. За десерт имахме шоколадов кейк, а Джони изпи една кутия от купеното от мен мляко, от онези, които „никога не се развалят“. Останалите пихме джинджифилова бира. Хортън се мотаеше наоколо с надеждата да се присъедини към угощението.

— Такова ядене може би няма да се повтори за известно време — каза мама. — Не можем да разчитаме на пица, бургери и пилета, докато всичко не се нормализира отново.

— През Втората световна война е имало купони за храна — рече госпожа Несбит. — Вероятно и сега ще ги въведат. Ще си разпределяме купоните за дажбите и ще се справим.

— Иска ми се да можех да вярвам на президента — въздъхна майка ми. — Но просто не мога да си представя как ще се справи с всичко това.

— При такива бедствия хората се мобилизират — увери я госпожа Несбит. — В края на краищата нямаме друг избор.

Точно тогава токът отново спря. Но сега, кой знае защо, ни се стори забавно и всички се разсмяхме. Мама извади кутията с „Монополи“ и играхме до залез-слънце. След това закара с колата госпожа Несбит до дома й, а аз се прибрах в стаята ми, където използвах комбинация от свещ и фенерче, за да пиша в дневника си.

Чудя се кога ще се сложи край на това прекъсване на тока. Лято без климатик ще е истински ужас.

23 май

„Ден на национален траур“ означава по радиото да се излъчват безброй панихиди. С много свещеници и политици, с множество песни, от тъжни по-тъжни. Все още не съобщаваха броя на загиналите, но може би това се дължеше на факта, че продължаваха да измират хора. Нищо чудно, при толкова обширна брегова линия и океаните, които не преставаха да се надигат и да заливат все повече земя и сгради. Имаше и жители, които не желаеха да се евакуират, или такива, които не можеха да се измъкнат заради задръстените магистрали и потъваха в океанските вълни.

Мама каза, че още имаме много сухоземна територия, така че няма за какво да се безпокоим.

Този следобед пуснаха тока за един час. Имахме имейл от Мат, в който пишеше, че не се е отказал от намерението си да се върне у дома в сряда.

Зная, че е глупаво от моя страна, но не спирах да си мисля, че след като той най-после се прибере у дома, всичко ще бъде наред. Сякаш можеше да върне Луната на мястото й.

Иска ми се утре да отидем на училище. Не спирах да мисля за обедите в стола и как винаги се оплаквах от тях, но сега така ми се искаше да се храня там.

24 май

Тази сутрин пуснаха тока в девет и мама подкара Джони и мен, за да търсим магазини, които може още да са отворени. Открихме един работещ супермаркет, но в него можеха да се намерят само училищни пособия, играчки за домашни любимци и бърсалки за под.

Беше толкова странно да крачиш из този просторен магазин и да гледаш опразнените лавици. В него бяха останали само двама служители и един мъж от охраната, макар че не можех да си обясня какво пазеше той.

Мама не мислеше, че ще изгладнеем дотам, че да започнем да гризем моливи, затова си тръгнахме, без да купим нищо.

Много от магазините за черна техника бяха със спуснати капаци на прозорците. По паркингите пред тях се виждаха парчета от изпочупени стъкла, затова предположих, че са били оплячкосани. Не разбирам защо, след като нямаше ток и нямаше как да гледаш телевизор с плосък екран или да слушаш скъпата си уредба.

Учудих се, като видях кои магазини са отворени. Витрините на един за ужасно скъпи обувки бяха обковани с дъски, но все пак не беше затворен. Мама заяви, че светът може да свършва, но тя няма да плати сто долара за чифт маратонки.

Магазините за спортни стоки бяха затворени, а прозорците им — барикадирани. Отвън върху тях някой беше написал с гигантски букви: НЯМА ПИСТОЛЕТИ ИЛИ ПУШКИ.

На майка ми все още й бяха останали доста пари в брой и можех да се закълна, че ужасно й се искаше да купи нещо. У дома не спираше да оглежда консервите със супи и зеленчуци с нескрита гордост. Не пропускаше да проверява дори и запасите от кислородна вода.

Накрая попаднахме на един отворен магазин за дрехи. Вътре имаше касиерка, но никой освен нея. Беше от онези търговски обекти, които обикновено не посещавахме, защото бе малък, зле осветен и всичко в него изглеждаше мръсно.

Майка ми купи две дузини от комплектите с чорапи и бельо. Попита дали имат и ръкавици. Касиерката намери някакви ръкавици, забутани в едно чекмедже, и мама взе пет чифта.

После внезапно придоби онова неповторимо изражение, което може да се предаде само с думите: „Току-що ми хрумна блестяща идея“. Попита дали имат термобельо.

Едва не умрях от срам, пък и Джони не изглеждаше много щастлив, обаче тя купи и термобельото.

Касиерката продължи да рови из запасите на магазина и започна да вади на щанда шалове, ръкавици без пръсти и зимни шапки. Мама окончателно обезумя и изкупи всичко, без да се интересува дали щеше да ни стане, или не.

— Сега можете да отворите свой магазин — отбеляза касиерката, което вероятно беше любезен начин да каже: „Слава богу, че се намери някой по-луд дори от мен, който да изкупи всичко и аз най-после да се прибера у дома“.

Понесохме торбите с накупените стоки към вана.

— Какво си намислила да правиш с тези детски ръкавици? — попитах мама. — Ще ги подариш на Лиза за бебето й?

— Имаш право. Бебешки дрехи. Трябваше да се досетя.

И веднага се върна в магазина. Като излезе от там, ръцете й бяха заети с две купчини бебешки блузки, дрешки, чорапчета и дори бебешко палтенце.

— Тази зима вашето братче или сестриче няма да изстине — заяви тя.

Беше много мило от нейна страна, но се изплаших да не е откачила. Познавах Лиза и бях сигурна, че тя никога няма да се съгласи бебето й да бъде обличано с дрешки като продаваните в този магазин.

Всъщност щеше да бъде забавно да наблюдавам как мама ще направи своята велика презентация пред Лиза и татко. Предполагам, че ще го стори, когато отиде да вземе Джони от бейзболния лагер, след което ще ни заведе при татко за ваканцията през август. Разбира се, до това време родителите на Лиза щяха да са й гостували, така че навярно бебето щеше да има дрехи за цял живот. И точно тогава ще се появи и мама, ще връчи на новата жена на татко всичките тези покупки, а тя от своя страна ще трябва да се преструва на безкрайно благодарна.

Ако магазинът остане отворен, може би мама ще успее да върне поне част от покупките си, защото аз нямах никакво намерение да нося наполеонки през следващата зима.

25 май

Мама и Мат вече би трябвало да са вкъщи. Имаме ток, затова Джони гледа някакво дивиди, но и той е изнервен.

Денят беше дълъг и странен и вече го чувстваме като дълга, странна нощ. За пръв път от седмица насам небето е напълно ясно и луната се вижда добре. Толкова е голяма и светла, че можехме да виждаме без лампи, но ние все пак бяхме светнали буквално всички в къщата. Не зная защо с Джони предпочитахме да ги оставим включени, но го направихме.

Днес отново бяхме на училище, само че с това нещата не станаха по-добри, или поне не така, както си мислех. Автобусът беше само наполовина пълен. Меган се качи, но седна при църковните си приятели, като само се поздравихме. А от Сами — никаква следа.

Странно, но през последните няколко дни нямах желание да им се обадя. Телефоните работеха през повечето време, но никой не ни се обаждаше, нито ние звъняхме на някого. Сякаш бяхме обсебени само от грижите за себе си и нямахме сили да се интересуваме от живота на другите.

Училището изглеждаше точно както през миналата седмица, но като влязох вътре, не се почувствах като преди. Доста от съучениците ми отсъстваха, също и не малко учители, на които не бяха намерили заместници, затова събираха по два класа в една класна стая и много стаи останаха празни.

От последната седмица никой не бе писал домашно и като че ли никой не знаеше какво става. Някои от учителите продължаваха да водят часовете както досега, но други ни говореха само за това, което се случва.

Наистина беше странно за кои неща говорехме, а за кои не. Мама предупреди двама ни с Джони да не казваме на никого, че през миналата седмица на практика сме изкупили целия супермаркет. Добави още, че е по-добре хората да не знаят с какво сме се запасили, за да не би някой да разбие вратата на кухнята и да задигне консервите със супи. Или наполеонките. Или двете дузини торби за котешката тоалетна.

Не зная дали другите в училището криеха каквото бяха накупили майките им, но явно повечето ми съученици премълчаваха доста неща, сякаш в това имаше някакъв смисъл.

Вместо да започнем петия час, ни поведоха към една от залите за събрания. Обикновено ни събираха в две зали, защото иначе не можехме да се поберем всички. Обаче, тъй като много от съучениците ни отсъстваха, сега само в едната се намери достатъчно място за всички.

Всъщност не беше общ сбор на училището, нито някакво занимание по програма. На сцената се качи директорката, госпожа Санчес, за да направи няколко съобщения.

Започна с това, колко би трябвало да сме благодарни, че сме живи, здрави и в безопасност, после благодари на учителите за работата им в тази ситуация, което беше доста смешно, защото много от тях днес не бяха в училище.

След това говори за това, което се бе случило. Обясни ни, че въобще не може да става дума за някаква локална криза, макар че ние може би я чувстваме именно като такава, и то само защото спират тока и закусвалните „Макдоналдс“ не работят. Усмихна се, като изрече тези думи, сякаш бе казала някаква шега, но никой не се засмя.

— Това е криза, обхванала целия свят — заяви тя. — Но аз вярвам напълно в нашите способности и че като американци, жители на щата Пенсилвания, ще успеем да се справим.

При тези думи неколцина ученици се засмяха, въпреки че едва ли се очакваше да се хилим глупаво.

После премина към следващата част: че от нас се изисквали жертви. Сякаш през изминалата седмица не пожертвахме толкова много. Все едно супермаркетите ще отворят врати само с едно махване с вълшебна пръчка и бензинът няма да струва девет долара за галон.

Вече нямало да има извънучебна дейност. Отменяха се училищните игри, годишният бал и екскурзиите. Плувният басейн нямаше да работи. В стола нямаше да се сервира топла храна. От вторник училищният автобус за гимназиалните класове нямаше да пътува.

Чудесно! Като спомена за отменянето на годишния бал, много от съучениците ми се развикаха. Какви недозрели хлапета бяха! Но щом забрани плувния басейн, дори аз изкрещях: „Не!“. А при новината, че няма да има и училищен автобус, почти всички от нас закрещяха и я освиркаха.

Тя ни остави да се накрещим. Предполагам, че й беше ясно, че не може да ни укроти. Когато удари звънецът, госпожа Санчес слезе от сцената, а останалите учители ни подканиха да се прибираме по класните си стаи. Повечето от учениците се подчиниха на нарежданията.

Но някои от децата, като се върнаха в стаите, започнаха да трошат прозорците. Видях как нахълтаха мъжете от училищната охрана и ги изведоха в коридора. Не мисля, че някой пострада.

По време на обяда в стола Сами наистина ми липсваше. Но поне Меган седна при мен. Очите й блестяха, донякъде като очите на мама, докато оглеждаше у дома запасите от храни.

— Днес за пръв път тази седмица не съм при преподобния пастор Маршал — заговори тя. — Спим в църквата, но ни остават само час-два на ден за спане, защото непрекъснато се молим. Не е ли прекрасно това, което прави Бог?

Част от мен отчаяно искаше да й изкрещи да си затвори устата, ала друга част желаеше да чуе кое е прекрасното, сътворено от Бог. Но най-много ми се искаше да имам топла храна за обяд.

— Какво каза майка ти за всичко това? — попитах я.

Майка й харесваше преподобния пастор Маршал, но не беше толкова побъркана като дъщеря си.

— Тя не разбира — обясни Меган. — Добра жена е, наистина е добра, но не й достига вяра. Моля се за душата й, както и за твоята.

— Меган — заговорих, като се опитвах да достигна до приятелката си, която обичах от години, и да я върна в реалността, — повече няма да има топла храна за обяд. През половината време нямаме ток. Живея на осем километра от училището. Как ще идвам на училище без автобус? Бензинът струва девет долара галона. Вече не можем да ползваме басейна.

— Това са само земни грижи — заяви приятелката ми. — Миранда, признай греховете си и прегърни Бог. На небето няма да се вълнуваш от топлата храна за обяд или от цената на бензина.

Сигурно беше права. Проблемът обаче бе в това, че не виждах как мама, татко, Лиза, Мат (особено Мат — мисля, че напоследък се беше увлякъл по будизма) или Джони ще се съгласят да си признаят греховете и да прегърнат когото и да е, дори и това да им гарантира безплатен еднопосочен билет до небето. И аз самата не копнеех кой знае колко да се възнеса в небесата, ако те няма да ме придружават (е, добре де, можех да мина без Лиза).

Замислих се дали да се опитам да обясня това на Меган, но беше равносилно на опита да обясня на мама, че няма да нося наполеонки, независимо какво ни е причинила Луната. Затова оставих приятелката ми и отидох да търся момчетата и момичетата от отбора по плуване, за да се вайкам и охкам заедно с тях.

Дан ми каза, че научил от майка си, която знаеше всичко за всички треньори в околността, че всички училища в щата Пенсилвания са затворили плувните си басейни, както и училищата в близкия до нас щат Ню Йорк. Причината била в това, че електрическите филтри не можели да работят, а без филтри водата се замърсява. Затова нямаше да има часове по плуване. Или поне засега.

Карън спомена, че басейнът в едно съседно училище работел, но две хлапета заявиха, че е затворен. Имаше басейн в града, но беше на открито и не бе отопляван, та дори и да работеше, нямаше да ни бъде от полза до края на юни.

Затова споменах за езерото Милър. Имаше деца, които не бяха чували за него. Предполагам, че живееха в новите квартали и не познаваха противоположния край на града, където живеех. Все още беше студено, за да се плува в езерото, но като се стопли достатъчно, ще можем да се гмуркаме в него, защото водата е чиста и няма нужда от филтри. Освен това е доста голямо.

Затова се разбрахме от следващия уикенд да започнем да плуваме в езерото Милър. Това повдигна духа ми, защото имаше какво да очаквам. Мисля още, че Дан остана впечатлен от моето решение на проблема.

Ех, ако можех така лесно да измисля решение и за топлия обяд в стола. Удивително е как изведнъж ужасно започнаха да ми липсват макароните и печеното сирене в стола.

Чувам, че Мат и мама си говорят долу! Мат си е у дома!

28 май

Нещата вече не ми се струват толкова страшни сега, когато Мат се прибра у дома. Първата му грижа беше да покаже на Джони как да удря топката с бухалката (аз бях кетчър). Това направи Джони много щастлив. Двамата с мама прегледаха всичко в къщата — храната, която бяхме купили, както и всички вещи, които родителите на майка ми бяха скрили на тавана и в килера, като прежда и куки за плетене (мама си призна, че не е плела от години, но смята, че ще си възстанови умението, ако се заеме с плетене), а също и буркани, и затварачка към тях, както и ръчна отварачка и бъркалка за разбиване на яйца, и въобще всякакви кухненски приспособления, използвани преди много години.

Мат и мама посветиха целия вчерашен ден в описване на хранителните ни запаси, така че да знаем с колко консерви с риба тон разполагаме и с колко консерви с праскови. Мисля, че притежавахме достатъчно запаси за цял живот, но майка ми заяви, че много щяло да й олекне, когато отново отворят супермаркетите. Ободрих се само като я чух да го казва.

Двамата с Мат досега нямахме реална възможност да си поговорим до насита. Той наистина не знаеше повече от мен за това, което се бе случило, нито какво предстои да става, но вярвах повече на нещата, които ми казваше.

В четвъртък в училище беше по-добре. Появиха се повече деца (включително Сами), както и повече учители.

Гимназията се намираше на осем километра от нашата къща, но мама заяви, че при хубаво време това разстояние може да се извърви пеша. Джони също беше лишен от своя училищен автобус в прогимназията, а сега трябваше да върви малко повече от мен, така че заради него майка ми се опита да уговори съвместно пътуване със съседите. Мат пък извади старите ни велосипеди и посвети целия уикенд на поправките по тях. Доста бях карала колелото си и мислех, че съм достатъчно добра, за да пътувам с него (със сигурност с колелото щях да стигам по-бързо до училището, отколкото пеша).

Питър се появи тази вечер, което беше приятна изненада, особено за майка ми. Той ни донесе цяла торба с ябълки, които получил от един от пациентите си. Двамата с мама не можаха да отидат никъде, така че приготвиха сладкиш с печени ябълки. За вечеря ни се полагаше пица с доматен сос — може би за десети път тази седмица — така че топлият десерт беше истинска наслада. Мат доведе госпожа Несбит, така че се получи истинско парти — шестима души за вечерята с основно ястие и десерт.

Разбира се, токът спря точно когато се приготвихме да започнем вечерята. Така беше през повечето от днешния ден, но вече бяхме свикнали. Вчера в училището имахме ток само за един час и сякаш никой от нас не знаеше какво да прави. У дома, когато дойдеше ток, се втурвахме към телевизора и веднага го включвахме. През цялото време можехме да слушаме радио, но мама искаше да пестим батериите, затова го пускахме само рано сутрин и късно вечер.

Какъв странен живот! Просто не мога да повярвам, че това ще продължи още дълго. От друга страна, вече започнах да забравям как беше в нормалния живот, когато часовниците не изоставаха, лампите светваха само с едно щракване на ключа, а интернет, светофарите, супермаркетите, „Макдоналдс“ и…

Мат ми каза, че независимо какво бъдеще ни очаква, ние живеем в много специален исторически момент. Каза още, че историята ни е направила такива, каквито сме, но ние също можем да променяме нея и всеки може да бъде герой, ако се реши на това.

За мен моят герой винаги е бил Мат. Мисля, че не е толкова лесно да бъдеш герой, както твърдеше той, но като цяло схванах какво имаше предвид.

Но все още ми липсват сладоледите, преплуването на басейна и приятното усещане да се любувам на нощното небе.

29 май

Тази сутрин електричеството дойде към девет и мама се захвана с това, което винаги правеше, когато беше сигурна, че ще има ток. Започна да зарежда пералнята.

Но имаше ток само около петнайсет минути и не го пуснаха през целия ден.

Преди десет минути се събудихме от странно боботене. Всички се втурнахме към източника на шума. Оказа се, че пералнята се беше включила.

Кой да подозира, че цикълът на изплакване може да предизвиква толкова плашещ звук?

Мама каза, че ще остане да дежури, докато сушилнята работи. Не вярваше, че електричеството ще остане включено толкова дълго, че дрехите да изсъхнат напълно, но реши, че си струва да изчака.

Наистина ми се иска да пускат тока в два следобед, а не в два сутринта. Предполагам, че трябва да мисля за майка ми като за героиня, останала през цялата нощ на пост край пералнята.

30 май

Невинаги разбирам колко дълго е било изключено електричеството. Токът дойде посред нощ, но на сутринта, когато се събудих, отново нямаше.

Все повече време прекарваме навън, просто защото е по-приятно, пък и слънцето ни осигурява естествена светлина. Вече посвикнахме да гледаме луната, така че сега не ни притеснява толкова много.

Но оставяхме включено осветлението в дневната, за да можем да влезем вътре, когато пуснат електричеството, и да свършим работата, която трябваше да се свърши. Днес пуснаха тока към един и веднага се втурнахме в стаята.

Мама влезе в интернет, което малко ме изненада. Обикновено започваше да обира с прахосмукачката или да зарежда пералнята. Вече се беше отказала да коригира показанията на часовниците.

Но този следобед тя заряза всичко и сърфира в интернет. Тази сутрин беше чула по радиото, че започват да публикуват имената на загиналите.

Откри сред тях тези на повечето редактори, с които работеше толкова отдавна, както и на агента си, също и на много писатели, с които се бе срещала в течение на много години. Забеляза из списъка имената и на две свои приятелки от колежа, както и на един стар приятел от времето, преди да се преместим тук, както и на кума на татко, загинал заедно със семейството си. Попадна на имената на две втори братовчедки и техните деца. За по-малко от десетина минути изрови над трийсет имена. Но имаше и нещо хубаво: провери за сина на госпожа Несбит, за снаха й и за децата им. Не ги намери в списъка.

Помолих я да провери за Брандън, но не успя да намери нищо за него. Разбира се, че оставаха милиони хора, за които още нямаше данни, но поне имах надеждата, че той е оцелял. Напоследък не влизах често във фен сайта, но когато се случваше да проверя, нямаше никаква информация. Аз обаче не преставах да си повтарям, че това е добър знак.

Имаше много хора, за които бих могла да проверя: деца, с които съм била на летните лагери, познати от плуването, както и по-стари приятели от началното училище, които се бяха преместили в Ню Йорк, Калифорния или Флорида. Но не се опитах да ги търся. Те вече не бяха част от моя живот и ми се струваше нередно да се опитвам да открия дали не са мъртви, след като рядко се сещах за тях, когато още са били живи.

Джони провери за любимите си бейзболисти. Мнозина от тях бяха изброени като мъртви, но още повече бяха посочени като безследно изчезнали и вероятно загинали.

Мат потърси съучениците си от гимназията. Само трима бяха сред мъртвите, но доста попадаха в категорията на безследно изчезналите и вероятно също са умрели.

Колкото за проба, той провери и за нашите имена, но нито едно от тях не фигурираше в списъка.

Ето как точно в Деня на загиналите герои тази година ние узнахме, че сме живи.

31 май

Първият ден без училищен автобус. И естествено, заваля.

Поне дъждът не беше толкова страшен като предишния път. Нямаше оглушителни гръмотевици, нито силни ветрове като при торнадо. Само добрият старомоден, обилно мокрещ дъжд.

Мат се видя принуден да ни откара с Джони до училищата ни. Мама остана вкъщи, възползвайки се, че имаше ток, за да поработи върху книгата си. Всъщност досега не се бях замисляла колко ли й е трудно да пише без компютър. Или без агент, без редактори, без издатели.

Повече от половината деца отсъстваха. Джони каза, че в неговия клас имало още по-малко ученици. Повечето от учителите обаче бяха в училището и днес наистина свършихме доста работа. Имахме ток до почти два часа и макар навън вече да беше притъмняло, в училището беше много приятно. Празно, но приятно.

Днес, когато се върна у дома, Джони ни разказа как в неговото училище обявили, че ще се признават всички анулирани досега резултати от стандартните тестове. Започнах да се чудя какво ще стане с нашите годишни изпити, които трябваше да започнат след две седмици. Напоследък на практика нищо не учехме и никой нямаше домашни, защото не се знаеше предварително кога ще пуснат тока.

През уикенда Питър ни каза, че се носели слухове за евентуално затваряне на училището през следващата седмица, като на всички ученици ще признаят, че приключват успешно учебната година, с надеждата към септември всичко да се нормализира.

Не зная дали това ми харесва, или не. С изключение на частта, че през септември животът ни ще се нормализира. За това съм напълно сигурна.