Сюзан Бет Пфефър
Живота, какъвто го познавахме (2)

2

18 май

Понякога — когато се подготвя да пише нова творба — мама признава, че не знае как да я започне, че финалът на книгата й е толкова ясен, че вече началото не й се струвало важно. Сега и аз се чувствам така, само че не зная какъв ще е краят, нито дори какъв край ще има това, което ни очаква тази вечер. В продължение на часове се опитвахме да се свържем с татко по стационарния и по мобилния му телефон, но вместо отговор получавахме само ускорения сигнал за заето, което означаваше, че линиите бяха претоварени. Не зная колко дълго ще продължи да му звъни майка ми и дали въобще ще успеем да разговаряме с него, преди да заспя. Ако въобще заспя тази нощ.

Днешната сутрин приличаше на всички сутрини отпреди милион години. Помня, че видях луната в небето още на разсъмване. Виждаше се само половината от лунния сърп, но затова пък съвсем ясно. Загледах се в нея и се замислих как довечера метеорът ще я удари и колко интересно ще бъде всичко.

Но докато пътувахме с автобуса до училището, не говорехме за вълнуващи неща. Сами се оплакваше от роклята си за бала — не била без презрамки, нито била прекалено къса, така че нямало да може да я носи, когато отива в някой клуб.

Меган се появи в автобуса с няколко от своите приятели от църквата и седнаха заедно. Може би са си говорили за астероида, но си мисля, че просто са се молили. Понякога го правят в автобуса или четат пасажи от Библията.

Иначе целият ден в училището премина нормално.

Помня още, че ми беше доста скучно в часа по френски.

След заниманията останах за тренировката по плуване, а след като свърши, майка ми дойде да ме вземе. Каза, че поканила госпожа Несбит да гледа метеора заедно с нас, но тя заявила, че в дома си ще се чувства по-удобно. Оказа се, че за посрещането на великото събитие щяхме да сме Джони, мама и аз. Точно така го нарече мама: „великото събитие“.

Заръча ми още да побързам и по-рано да приключа с писането на рефератите, за да можем да си устроим парти след вечеря. Така и направих. Написах два от лунните реферати, както и домашното по математика, след това вечеряхме и докъм осем и половина гледахме новините на Си Ен Ен.

Новините бяха само за Луната. Бяха събрали многобройна група от астрономи. Личеше си колко превъзбудени бяха всички.

— Може би, след като престана да играя като втори нападател за янките, ще стана астроном — обяви Джони.

Точно това ми хрумна и на мен (е, без това да съм втори нападател за янките). Личеше си, че астрономите си обичат професията. Виждаше се колко бяха развълнувани заради очаквания пряк сблъсък между астероида и Луната. Показваха карти, компютърни изображения и графики, но общо взето, имаха вид на пораснали деца на Коледа.

Мама извади телескопа на Мат, освен това измъкна два доста добри бинокъла, забутани някъде в къщата от миналото лято. Дори намери време в чест на великото събитие да опече шоколадови бисквити, затова си взехме един поднос и салфетки. Решихме да наблюдаваме сблъсъка от улицата, защото според нас отпред се виждаше по-добре. С майка ми изнесохме шезлонгите, които използвахме на моравата, но Джони предпочете да остане при телескопа. Не знаехме колко дълго ще трае зрелището или дали след това ще има да се гледа нещо по-вълнуващо.

Тази вечер сякаш всичко живо беше наизлязло на улицата. Част от съседите ни се настаниха на верандите си като за късно вечерно барбекю, но повечето се бяха разположили пред фасадите на домовете си, като нас. Не видях само господин Хопкинс, но съдейки по светлината във всекидневната му, бях сигурна, че гледа телевизия.

Приличаше на голям квартален купон. По нашата улица къщите са разположени на толкова голямо разстояние една от друга, че не чувахме нищо конкретно, освен общата оживена глъч.

Но щом наближи девет и половина, настана тишина. Буквално се усещаше как всички източиха шии, за да се взират напрегнато в небето. Джони беше зад телескопа и пръв извика, че астероидът се приближава. Видял го на нощното небе, а после и ние го забелязахме като най-голямата падаща звезда, която можеш да си представиш. Беше много по-малък от Луната, но по-голям от всичко друго, което съм виждала на небето. Сякаш целият пламтеше и като го видяхме, всички нададохме радостни викове.

За миг се замислих за всички хора в миналото, които са виждали Халеевата комета и не са знаели какво представлява. Знаели са само, че е там горе, всяваща страх и благоговение. Само за част от секундата се превърнах в шестнайсетгодишна девойка от Средновековието, загледана в небето и омаяна от загадките му. Или в момиче от племето на ацтеките или пък на апачите. За един кратък миг се почувствах като всяко шестнайсетгодишно момиче от миналото, без да подозирам какво вещаят небесата за моето бъдеще.

И тогава последва ударът. Макар да бяхме наясно какво ще се случи, все пак се шокирахме, когато астероидът наистина се блъсна в Луната. В нашата луна. Мисля, че в тази секунда всички осъзнахме, че това е нашата луна и че ако тя е нападната, и ние сме нападнати.

Или може би никой не се замисляше за това. Чух как се развикаха много от хората, струпани на улицата, но после всички замряхме, а една жена през няколко къщи изпищя, след което изкрещя и някакъв мъж.

— О, боже мой!

И хората се развикаха:

— Какво? Какво?

Сякаш някой от нас бе наясно с отговора.

Зная, че всичките онези астрономи, които само преди час наблюдавах по Си Ен Ен, са способни да обяснят какво е станало и как, и защо, и че ще го обясняват най-подробно по новините тази вечер и утре, дори може би още преди да е приключила цялата тази грандиозна история. Зная също, че аз не мога да го обясня, защото не разбирам какво се случи и със сигурност не зная защо.

Но Луната вече не беше лунен сърп. Сега беше килната настрани, с размер на три четвърти от пълния си обем и ставаше по-голяма и по-голяма, все едно се издигаше над хоризонта, само дето не се издигаше. Беше сплескана насред небето, прекалено едра, прекалено видима. Можеше да се различат подробности от кратерите й, дори и без бинокъл, а преди можех да ги виждам само през телескопа на Мат.

Не че се беше откъснало голямо парче от нея, за да отлети в Космоса. Нито чухме някакъв шум от сблъсъка. Астероидът дори не я улучи в средата. Беше по-скоро като при игра на топчета, когато едно стъклено топче удари друго отстрани и го изтласка диагонално.

Все още си беше нашата луна и още висеше като огромна мъртва скала в небето, но вече не изглеждаше така приятна. По-скоро беше ужасяваща и човек можеше осезаемо да долови паниката, надигаща се около нас. Няколко души се затичаха към колите си и се разбързаха нанякъде. Други започнаха да се молят или да хленчат. Едно семейство запя химна „Знаме, обсипано със звезди“^[1].

— Ще се обадя на Мат — заяви майка ми, сякаш беше най-естественото нещо на земята. — Хайде, деца! Ще видим какво ще ни кажат по Си Ен Ен за това.

— Мамо, нима е дошъл краят на света? — попита Джони, като грабна подноса с бисквитите и напъха една от тях в устата си.

— Не, не е настъпил — отвърна му тя, сгъна шезлонга си и го понесе към предната част на къщата. — И да, утре пак ще трябва да отидеш на училище.

Засмяхме се. Но и аз се бях замислила за същото.

Джони отмести подноса с бисквитите, а аз включих телевизора. Само че нямаше излъчване на Си Ен Ен.

— Може би съм сбъркала — рече мама. — Може би наистина е настъпил краят на света.

— Да опитам ли с „Фокс Нюз“? — попитах.

Майка ми потръпна.

— Не сме чак толкова отчаяни — отвърна ми тя. — Виж някоя от кабелните мрежи. Те разполагат със свои екипи от астрономи.

Повечето от кабеларките също не излъчваха, но нашият местен телевизионен канал като че ли препредаваше сигнала на Ен Би Си от Филаделфия. Дори и това бе странно, защото тук приемахме предаването на Ен Би Си от Ню Йорк.

Мама се опита да набере Мат по мобилния телефон, но без успех. Новинарите от Филаделфия явно не знаеха много повече от самите нас, макар че вече започнаха да съобщават за грабежи и всеобща паника по улиците.

— Излез да провериш какво става навън — заръча майка ми.

Върнах се на улицата. Видях светлината от телевизора на госпожа Несбит. Някой още се молеше в задния си двор, но поне пищенето беше престанало.

Насилих се да погледна към Луната. Мисля, че се страхувах да открия, че е станала още по-голяма и се движи бавно към Земята, за да ни смаже и унищожи. Но май не беше увеличила размерите си. Още си висеше на небето, наклонена по един смешен начин и все пак прекалено едра за нощното небе. И още се виждаха три четвърти от нея.

— Мобилният ми телефон не работи! — изкрещя някаква жена през няколко къщи надолу.

Прозвуча така, както ние се почувствахме, когато видяхме, че Си Ен Ен не излъчва. Сякаш бе настъпил краят на цивилизацията.

— Провери мобилния си телефон — поръчах на майка ми, като се прибрах вътре.

Тя го направи. И нейният не работеше.

— Предполагам, че в тази част на страната мобилните телефони са изключени — каза мама.

— Сигурна съм, че телефонът на Мат е наред — заявих. — Дали да не проверя имейлите? Може да ни е изпратил съобщение от лаптопа си.

Включих се в интернет или по-точно се опитах, защото нашата връзка с мрежата се оказа безжизнена.

— Той е добре — увери ме майка ми, когато й съобщих за липсата на интернет. — Няма причина да се боим за него. Луната е точно там, където й е мястото. А Мат ще ни позвъни, когато има възможност.

Това се оказа единственото вярно от всичко, което тя ни наговори през тази вечер. Защото само след десетина минути телефонът звънна. Беше Мат.

— Не мога да говоря дълго — започна той. — Обаждам се от уличен автомат. Отвън ме чака голяма опашка от хора. Искам само да проверя как сте и да ви кажа, че съм добре.

— Къде си? — попита мама.

— В града — отвърна брат ми. — Като разбрахме, че мобилните ни телефони не работят, някои от нас подкараха към града, за да се обадят от там. Ще ти звънна утре, когато няма да е такава лудница.

— Бъди внимателен! — напомни му мама.

Мат обеща да се вслуша в съвета й.

Мисля, че някъде тогава Джони попита дали можем да се обадим на татко и майка ни направи опити да се свърже с него. Но през цялото време телефонните линии бяха претоварени. Помолих я да позвъни на баба в Лас Вегас, но и с нея не успяхме да говорим.

Седнахме пред телевизора, за да проверим какво се е случило с останалия свят. Най-смешното бе, че двете скочихме едновременно, за да си вземем шоколадови бисквити от кухнята. Все пак успях да я изпреваря и й донесох подноса. Мама изяде една, после постоя за малко неподвижна, след което стана и отново се опита да се свърже с татко и баба. Джони, който беше шампион по унищожаване на всякакви сладки, продължаваше да тъпче бисквити в устата си. Ако в къщата имаше шоколадови бонбони, и аз бих изяла цяла кутия.

Телевизионното предаване ту се възстановяваше, ту пак изчезваше, но сигналът по кабелната мрежа така и не се изясни. Накрая на брат ми му хрумна да донесе радиото и го включихме. Не можахме да уловим нито една от радиостанциите в Ню Йорк, но тази от Филаделфия я чувахме съвсем добре.

Отначало ни се стори, че и те не знаеха много повече от нас. Луната била ударена точно както се очакваше. Само че нещо в изчисленията се объркало.

Но преди някой астроном да се появи и да ни обясни какво става, прочетоха един бюлетин. Първо го чухме по радиото, а после телевизионният сигнал се подобри, така че изключихме радиото.

Този, който четеше новините, сигурно ги слушаше през миниатюрната слушалка в ухото си, защото изведнъж пребледня, преди да попита:

— Сигурни ли сте? Потвърдено ли е?

Замлъкна за кратко, колкото да изслуша отговора отсреща, след което се обърна с лице към камерата.

Мама сграбчи ръцете ни, моята и на Джони.

— Всичко ще бъде наред — отрони тя. — Каквото и да стане, ще го преживеем.

Говорителят се изкашля, но по-скоро май му потрябваха няколко секунди, за да се настрои за това, което трябваше да съобщи.

— Получихме сведения за масови цунамита — заговори той. — Огромни приливни вълни. Както повечето от вас знаят, Луната контролира приливите. А след като Луната, хм… след това, което се случи с нея тази вечер в девет и трийсет и седем минути — ние още не знаем какво точно се е случило, но каквото и да е — тя е повлияла на приливите. Да, да, точно това ми съобщиха. Приливните вълни, изглежда, са нараснали много над обичайните си предели. Съобщенията са пристигнали от хора в самолети, които през цялото това време са били във въздуха. Съобщава се за огромни потопи по цялото Източно крайбрежие. Получиха се някои потвърждения за това, но репортажите все още са предварителни. Понякога се случва да чуем най-лошото, но после съвсем не се оказва толкова страшно. Изчакайте за секунда.

Веднага се замислих кого познавах по Източното крайбрежие. Мат беше в Итака, а татко — в Спрингфийлд. Никой от тях не беше близо до океана.

— Ню Йорк — промълви мама. — И Бостън.

Тя имаше издатели и в двата града, затова често ги посещаваше заради работата си.

— Сигурна съм, че всички са добре — успокоих я. — Утре ще се свържеш с тях по интернет, ще изпратиш имейли на всички и ще се увериш, че са добре.

— И така, ето че се получи потвърждението — заговори водещият. — Разполагаме със сигурни сведения за седемметрови приливни вълни в Ню Йорк. Но електрозахранването напълно е пропаднало, затова данните са крайно оскъдни. Приливите сякаш не спират. От Ей Пи^[2] съобщиха, че Статуята на свободата била отнесена от морето.

Мама заплака. Джони само гледаше втренчено в екрана, сякаш предаването беше на чужд език.

Станах и отново се опитах да набера номера на татко. После и на баба. Но отвсякъде получавах само сигнали за заето.

— Получихме и непотвърдени сведения, че целият Кейп Код е залят — продължи говорителят. — Отново припомням, че още не разполагаме с източници, които да потвърдят това. Но Ей Пи съобщи, че Кейп Код… — той замлъкна за миг, за да преглътне, — Кейп Код е изцяло под вода. Същото, изглежда, е сполетяло и бариерните острови по крайбрежието на Каролина. Просто са изчезнали. — Пак спря, за да изслуша това, което му предаваха в слушалката. — Добре. Има потвърждение за огромни щети в Маями. Много мъртви, много произшествия.

— Не знаем дали всичко, което казва, е истина — отбеляза мама. — Често се стига до преувеличения. Утре сутринта може да открием, че в действителност това не се е случило. Или ако все пак е така, поне не е чак толкова зле, колкото сега си мислят. Може би е по-добре да изключим телевизора и да изчакаме до утре, за да разберем какво наистина е положението. Иначе само ще се изплашим без основателна причина.

Обаче тя не изключи телевизора.

— Няма как да се установи броят на жертвите — продължи говорителят от новинарската емисия. — Комуникационните спътници не функционират. Телефонните линии са извън строя. Опитваме се да се свържем с някой астроном от университета „Дрексъл“, но както сами можете да си представите, точно сега те са прекалено заети. Добре. Изглежда, връзката с националната кабелна мрежа е възстановена, така че прекъсваме новините, за да се включим на живо.

И тогава внезапно водещият от Ен Би Си се оживи и придоби по-уверен, професионален вид.

— Всеки момент очакваме изявление от Белия дом — започна той. — Досега сме получили сведения за огромни щети по всички големи градове на Източното крайбрежие. Предавам за вас от столицата Вашингтон. През последния час не успяхме да осъществим контакт с главната ни квартира в Ню Йорк. Но ето какви сведения получихме. Всичко, което ще ви съобщя, е потвърдено от два източника.

Заприлича ми на онези бюлетини, които четяха по радиото, за да знаем кои училища ще бъдат затворени през дните с най-обилни снеговалежи. Само че вместо да се посочват училищните райони в областта, сега изброяваха цели градове, и то без никакъв сняг да се сипе от небето.

— Ню Йорк е пострадал много тежко — продължи водещият. — Стейтън Айланд и източната част на Лонг Айланд са напълно потопени. Кейп Код, Нантъкет и Мартас Винярд повече не се виждат. Провидънс в Роуд Айланд — всъщност по-голямата част от щата Роуд Айланд — вече не се забелязва над водата. Няма ги и островите по бреговете на Северна и Южна Каролина. Маями и Форт Лодърдейл са смазани. Изглежда, няма да могат да се възстановят. Вече разполагаме с потвърждения и за масивни наводнения в Ню Хейвън и Атлантик Сити. Предполага се, че загиналите по Източното крайбрежие са стотици хиляди. Естествено, още е прекалено рано, за да се каже дали броят им не е преувеличен. Остава ни само да се молим да е така.

И тогава, като че ли отникъде, изникна президентът. Мама го мразеше, както мразеше и „Фокс Нюз“, но сега остана като прикована.

— Говоря за вас от ранчото си в Тексас — започна президентът. — Съединените щати пострадаха от най-лошата от всички възможни трагедии. Но ние сме велика нация и ще запазим вярата си в Бог, и ще протегнем ръка за помощ на всички, които се нуждаят от нас.

— Идиот! — промърмори мама и прозвуча толкова нормално, че всички се засмяхме.

Отново станах и отидох да проверя дали телефонът работи, но непрекъснато даваше заето. Когато се върнах, майка ми бе изключила телевизора.

— Ние сме добре — каза тя. — Нали сме толкова навътре в сушата. Ще оставя радиото включено, ако ни призоват да се евакуираме. Ще го чуя, но не мисля, че ще се стигне дотам. И да, Джони, утре трябва да отидеш на училище.

Само че този път не се засмяхме.

Пожелах им лека нощ и се прибрах в спалнята си. Оставих радиото към електронния часовник включено и продължих да слушам репортажите. Изглежда, приливните вълни се бяха отдръпнали от Източното крайбрежие, но сега се заговори, че и Тихият океан се разбунтувал. Споменаха за Сан Франциско, изказаха се опасения за Лос Анджелис и Сан Диего. После съобщиха, че Хаваите били потопени, както и части от Аляска, но още никой нищо не знаеше със сигурност.

Точно в този момент надзърнах през прозореца. Опитах се да погледна към луната, но самата мисъл за нея ме изплаши.