Любомир Т. Пировски, Никола Л. Пировски, Йорданка Стайкова-Пировска
Искам — мога — трябва (2) (Холистичен модел на здравето)

1. Що е здраве, болест, система и функционални системи от гледна точка на холистичната медицина и теория на системите?

Днес са известни около 200 формулировки на понятието „болест“ и малко над 10 за понятието „здраве“ (Царегородцев, 1986). Определението за здраве на Световната Здравна Организация от 1968 г. е: „Здравето е състояние на пълно физическо, духовно и социално благополучие, а не само отсъствие на болести и физически дефекти“.

Холистичната медицина дефинира благополучието като състояние, в което човешкото същество функционира на оптимално равнище на интеграция между елементите на тялото, психиката и духа. Радващият се на благополучие човек е този, който е щастлив, здрав и цялостен, който възприема живота си като имащ смисъл и цел. В това определение на здравето и благополучието се съдържа изместване в съзнанието на човека към подпомагане усвояването на нови знания (опитности), откриването на нов смисъл в разбирането на Аза и като цяло подкрепя непрекъснатия психичен и духовен растеж на човека. От терапевтична гледна точка фокусът върху благополучието означава, че холистичните лекари насочват вниманието си към проблеми, които засягат както тялото, така и психиката. Холистичният лекар не е само лечител и психотерапевт, но и учител обучаващ пациента как да разбира и използва интеграционните взаимоотношения между тяло, психика и околна среда. (Richard Gerber, 2001, Вибрационна медицина, превод Л. Андреева, „Дилок“, София, 2005; Практическа психосоматична медицина, сб. под ред. На проф. д-р Владимир Иванов, „Знание“ ЕООД, София, 1999; Психосоматичната зависимост, сб. под ред. На проф. д-р Владимир Иванов, „МиФ“, София, 1981.)

С развитието на комплексно-синтетичния подход към определянето на понятието „норма“, здравето вече се разглежда не като състояние, а като процес на постоянно изменение и развитие, преминаващ през различни стадий и степени на приспособеност на организма към условията на живот, а при човека освен това се включва и адаптиране на околната среда към потребностите му. Това организмът постига чрез измененията в регулаторните си механизми и засилване на защитно-приспособителните си реакции. При човека виталните потребности са свързани повече с интуитивното поведение, с подсъзнанието, особено в екстремални ситуации. Съзнанието разработва проблема по хоризонтала, като оперира с думи и цифри, докато проникването в непознатото става по вертикала и като правило новата идея се ражда в подсъзнанието, опериращо със символи и образи. Идеалните потребности за знание и преобразуване на околната среда са свързани с т.н. свръхсъзнание (творческа интуиция), което е двигателят на прогреса. Неврофизиологическата основа на дейността му от съвременни позиции е неосъзната трансформация и рекомбинация на следова информация (енграми) от по — раншен натрупан опит, и нейната емоционално оценъчна ориентация, които се задействат и направляват от доминиращата потребност, с цел търсене на средства за нейното удовлетворяване. Става ясно значението на емоционално-оценъчната ориентация на човека, изграждана и възпитавана от момента на раждането му, и фиксираща в подсъзнанието му ценностна система. Съзнанието се включва само във формулирането на проблема и логическа, и експериментална проверка на интуитивната (свръхсъзнателна) хипотеза. Това е най-мощната и генетически фиксирана от приспособителните възможности на мозъка. (Симонов П. В., Лекции о работе головного мозга, Москва, И-т психологии РАН, 1998 г.)

"Болестта" е също сложен процес, в динамиката на който количествените изменения постоянно се натрупват и скокообразно преминават в ново качество. С такива качествени промени е свързан и преходът от една фаза на заболяването в друга. За това от огромно практическо значение е така наречената поетапна терапия на болестта с отчитане особеностите на всеки стадий на развитието й. В това се крие принципната невъзможност за създаване на едно лекарствено средство — „панацея“ за много различни заболявания едновременно, или за едно заболяване от началото до края. Друг е въпросът, че в болестния процес се засягат различни функционални системи в организма, чийто едновременно повлияване с цел нормализиране на функциите им, би довело до по-бързо излекуване и до по-малко усложнения в следболестния период.

Според едно друго по-ново определение (Щедрина А. Г., Онтогенез и теория здоровья, „Наука“, Новосибирск, 1989). "Здравето е цялостно многомерно динамично състояние (включително неговите позитивни и негативни показатели) развиващо се в процеса на реализация на генетичния потенциал в условията на конкретна социална и екологична среда и позволяващо на човека в различна степен да осъществява своите биологични и социални функции." Вижда се, че признаците характеризиращи здравето качествено, са динамичната многомерна съвкупност, цялост, на организма, а количествено — оптималната степен на адаптивност на човека. Тези две страни на здравето са съподчинени и логично свързани една с друга чрез понятията „норма“, „мяра“. „Нормата“, „Мярата“ според Хегел са „качествено определено количество“, според Маркс и Енгелс те са „граница на количествените изменения на дадено качество“. Такова определено множество от взаимносвързани елементи, образуващи устойчива съвкупност, цялост, която е повече от сумата елементи, явяващо се в същото време част от друго по-обширно можество се нарича "система". Най-важното в общата теория на системите е, че всеки обект е обект-система, а всеки обект-система принадлежи, макар и само на една система обекти от един и същи род. Това е закон на природата, който позволява да се установи на пръв поглед парадоксално, а в действителност дълбоко единство между обектите и явленията, които като че ли външно не са свързани един с друг. Използвайки математическата теория на групите, може да се докаже, че в различните системи се проявяват еднакви закономерности. Една от тях е законът за системните преобразувания. Според него всеки обект-система се преобразува в друг от същия род, само по седем начина: чрез изменения в количеството на елементите си, в качеството на елементите си, в отношенията между елементите си, или в едно от четирите възможни съчетания между тези признаци, а ако се разглеждат преобразувания на съвкупности от обекти, то начините се изчисляват на 255.

Системността е една от фундаменталните и универсални характеристики на обективната реалност. За нея е характерен т.н. „системен изоморфизъм“. Най-общо той допуска множество реализации на едно и също, чрез различни първични елементи, отношения на единство, композационни закони. С други думи изоморфизма допуска многообразие в единството. И това многообразие е системно организирано. Такива са изобщо живият организъм и организма на човека, които са отворени многокомпонентни сложноорганизирани вероятностни системи, в които на различни нива (субклетъчно, клетъчно, органно, функционално-системно, организмово, популационно) успоредно и едновременно се осъществяват различни процеси (в живата клетка за 1 сек. протичат едновременно 10⁹ броя химически реакции!) свързани с динамичното относително постоянство на вътрешната им среда, наречена „хомеостаза“, въпреки промените в обкръжаващата ги среда.

По-специално в човека се обединяват, функционирайки в сложни взаимодействия, три нива на информационните системи:

1. Генетически програми;

2. Инстинкти, навици, научни знания, технически проекти, социални планове и други висши форми на отражение на действителността;

3. Надорганизмова, социална системно-организирана информация, проникваща във вътрешните структури на обекта, преди всичко в „невродинамическите“ структури на мозъка. Но още преди това, тя прониква в генотипа чрез косвено из- преварващо отражение (естествен отбор), при което става по същество, превръщане на определени части и елементи на биологическия обект, в носители на метасистемните за организма отношения.

Една от ключовите теории за създаване и разбиране на холистичния модел на здравето е Теорията за функционалните системи на П. К. Анохин. Те представляват, саморегулиращи се организации, динамично и избирателно обединяващи, централната нервна система и периферните органи и тъкани, въз основата на нервни и хормонални регулаторни механизми. Те имат за цел постигане на полезни за системите и организма като цяло приспособителни резултати, изразяващи се най-вече в поддържане на метаболизма на процесите осигуряващи хомеостазата и извън организмовите биологични, социални, и духовни потребности на човека. Функционалните системи се образуват под влияние взаимодействието на специфичните фактори на околната среда с механизмите на паметта. По такъв начин функционалните системи изразяват комплексната интегративна дейност на организма и в своята съвкупност определят жизнената дейност на целия организъм във взаимодействието му с околната среда. Неадекватните фактори на средата обуславят, формирането във висшите регулаторни центрове не само изпреварваща стратегия на поведението, но и оценка на вероятните морфофункционални и енергетични изменения в биосистемата. Точно тази оценка е важен фактор в избора на адаптационните реакции на биосистемата, която по такъв начин изпреварващо отразява и вероятната „морфофункционална цена“ за тяхното реализиране. Постоянното съпоставяне на тези две прогнозируеми програми определя избора на адаптивното поведение на биосистемата. В резултат адаптационните реакции се създават и разполагат най-напред на нивото на временна координация на функциите („еластичност на Ц.Н.С.“) и чак след това възникват обменни, енергетични и структурни изменения („пластичност на Ц.Н.С.“).

Обща закономерност на физиологическата адаптация е неравномерната й динамика, възникването на фази на напрежение и активация, десинхронизация и стабилизация, и накрая достигане на ново ниво на функциониране — оздравяване, или срив, дезадаптация — болест. Тоест адаптацията и дезадаптацията са два противоположни по физиологическата си същност процеси. При първия нивото на активност и устойчивост на организма към дразнителите нараства, а при втория се снижава.