Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fahrenheit 451, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 126 гласа)

По-долу е показана статията за 451 градуса по Фаренхайт от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за книгата на Рей Бредбъри. За филма вижте 451 градуса по Фаренхайт (филм).

451 градуса по Фаренхайт
Fahrenheit 451
Fahrenheit451HUNcover.jpg
Автор Рей Бредбъри
Първо издание 1953 г.
САЩ
Оригинален език английски
Жанр научна фантастика
антиутопия
Вид роман
ISBN ISBN 978-0-7432-4722-1
451 градуса по Фаренхайт в Общомедия

„451 градуса по Фаренхайт“ (на английски: Fahrenheit 451) е научно-фантастичен роман – антиутопия от Рей Бредбъри, за първи път е напечатан в списание „Плейбой“, издаден през 1953 г.

Името на романа идва от химическото свойство на хартията да се самозапалва при температура 451° F (232,78° C).

Романът описва тоталитарно общество, което насърчава масовата култура и потребителското мислене, а книгите са забранени и подлежат на изгаряне. Малката опозиционна група на хората-книги се е заела да спаси духовното богатство, като всеки член научава наизуст някоя книга, за да я направи достъпна за следващите поколения. По времето на написване на книгата в САЩ са в разгара си шпиономанията и ловът на вещици, свързани с макартизма.

Сюжет

Действието в „451 градуса по Фаренхайт“ се развива в неопределен град (вероятно в средния запад на Америка), в неопределено в бъдещето време след 1960 г.[1] Романът е разделен на три части: „Огнището и Саламандърът“, „Ситото и пясъкът“ и „Ярко горене“.

„Огнището и Саламандърът"

Гай Монтег е „пожарникар“ нает да изгаря принадлежностите на тези, които четат незаконно книги. Той е женен и няма деца. Една есенна нощ, докато се прибира от работа, среща своята нова съседка, тийнейджърка на име Кларис Маклелън, чиито свободомислещи идеали и непокорен дух го карат да се запита за живота си и за собственото си възприятие за щастие. Монтег се завръща вкъщи, за да открие, че съпругата му Милдред е предозирала с хапчетата за сън и вика медицинска помощ. Двама незаинтересовани медицински техници наминават за да прочистят стомаха на Милдред, да източат кръвта ѝ и да ѝ прелеят нова. След като напускат, за да спасят друга предозирала жертва, Монтег наблюдава Милдред, гледа как новата кръв изпълва бледите ѝ бузи. После отива навън, дочувайки Кларис и семейството ѝ да говорят за това, какъв е животът в това хедонистично неграмотно общество. Умът му бива бомбардиран от подривните мисли на Кларис и от спомена за жена му, доближила смъртта. На следващия ден намира Милдред в кухнята без спомен за случилото се и говореща непрекъснато за това, че е гладна заради махмурлука, с който се е сдобила на партито, на което си мисли, че се е явила предишната вечер. През следващите няколко дни Кларис доверчиво се среща с Монтег, докато той върви към вкъщи. Тя му разказва за това, как простите и удоволствия и интереси я превръщат в аутсайдер сред връстниците и как е принудена да ходи на терапия заради поведението и мислите си. Монтег става нетърпелив за тези срещи и тъкмо когато започва да ги очаква, Кларис изчезва. Той усеща, че нещо не е наред.

В последвалите дни, докато е на работа с другите пожарникари, претърсвайки пълната с книги къща на една възрастна дама преди неизбежното изгаряне, Монтег открадва книга, преди някой от колегите му да разбере. Жената отказва да напусне своите къща и книги, избирайки вместо това да запали кибритена клечка и да се самозапали, изгаряйки жива. Монтег се връща у дома, разтърсен от самоубийството ѝ. Докато се приготвя за сън, скрива откраднатата книга под възглавницата си. Все още разтърсен от вечерните събития, той се опитва да разговаря с Милдред, започвайки с въпроса кога и къде са се срещнали за първи път. Милдред понечва да отговори, но незабавно забравя. Когато се запътва към банята, за да вземе още хапчета за сън, той осъзнава колко много пристрастеността ѝ към тях, любовта ѝ към интерактивните забавления и бързото шофиране са съсипали брака им. По-късно, когато тя заспива, Монтег я разбужда и я пита дали е видяла или чула нещо относно Кларис Маклелън. Тя първоначално отбягва въпроса, но после разкрива какво се е случило. Семейството на Кларис се е преместило, след като преди четири дни тя е била блъсната от ускоряваща кола и е починала. Смаян от това, че не го е споменала по-рано, той се мъчи да заспи. Подозира присъствието на „хрътката“ – осмокрак кучеподобен робот, обитаващ пожарната и помагащ на служещите там. Монтег се събужда болен на следващата сутрин с Милдред, дразнеща го да отиде на работа. Докато тя се опитва да се грижи за съпруга си (но се оказва по-ангажирана със стената на забавлението в съседната стая), Монтег предлага да си почине от пожарникарската длъжност след случилото се предишната нощ. Съпругата му се паникьосва при мисълта, че ще загуби къщата, заедно с удобствата и забавленията и ядосана обвинява старицата, която се е самоубила за настъпилата промяна в начина, по който той се чувства по отношение на работата си.

Капитан Бийти, шефът на Монтег, лично го посещава, за да провери как е. Усещайки опасенията му, Бийти заявява как книгите са загубили стойността си и къде принадлежат пожарникарите. През курса на няколко десетилетия хората са прегърнали нова медия (в този случай филмите и телевизията), спортовете и ускорения начин на живот. Добавя небрежно, че всеки пожарникар рано или късно краде книга от любопитство и че ако същата книга бъде изгорена до 24 часа, никой няма да пострада.

След като визитата приключва, Монтег разкрива на жена си, че през последната година е натрупал книги в скривалище на климатичната шахта. Тя се плаши и се втурва да ги унищожи, но той ѝ попречва, увещавайки я да ги прочетат заедно и обещавайки, че ако нямат никаква стойност, както се твърди, ще ги изгорят заедно.

„Ситото и пясъкът“

Докато съпрузите разглеждат откраднатите книги, покрай входната врата нещо започва да души. Монтег разпознава в този звук хрътката, докато Милдред го приписва на случайно куче. Те възстановяват дискусията и когато звукът се появява отново, тя отвлича вниманието към въпроса защо човек трябва да го е грижа за някакви си книги. Мъжът ѝ разказва за опита ѝ за самоубийство, за изчезването на Кларис, за старата жена, която се е самозапалила, за бомбардировачите прелитащи над главите им и надвисналата заплаха от война, която се пренебрегва от масите. Отбелязва, че книгите от миналото пазят послания, които биха могли да спасят обществото от самоунищожение. Разговорът им е прекъснат от обаждане. На телефона е приятел на Милдред. Следва уговорка да гледат заедно огромните телевизионни стени във всекидневната ѝ същата нощ.

Междувременно Монтег разбира, че съпругата му е изгубена кауза. Разбира и че ще се нуждае от помощ да разбере книгите. Спомня си за възрастен мъж на име Фабер, който срещнал веднъж в парка преди година – бил професор по английски, преди да забранят книгите. Обажда му се с въпроси за книги и Фабер скоро му затваря.

Необезсърчен той пътува с метрото до дома на стареца, носейки със себе си рядко копие на Библията – книгата, която открадва от къщата на самоубийцата. Опитва се да чете по пътя, но се разсейва от натрапчивостта на радиото, което го подлудява. Още с пристигането си в дома на Фабер – настоява за помощ и успява да я получи, след като започва да къса методично страница по страница. Даден му е саморъчно направен комуникатор, чрез който да получава постоянни насоки.

Когато се прибира вкъщи, вижда, че приятелите на Милдред са вече там, готови за интерактивната забава. Незаинтересован, той изключва стените и се опитва да ги въвлече в смислен разговор само за да открие колко безразлични са те към предстоящата война, към мисълта да изгубят любим човек, към децата си и към тези, за които са гласували на последните избори.

Разгневен от глупостта им, той напуска и се връща с книга с поезия. Това обърква жените и предупреждава Фабер, който слуша от разстояние. Милдред се опитва да отхвърли случващото се и да го представи като традиция, която пожарникарите имат – веднъж годишно да намират книга от миналото и да я прочитат като средство да покажат колко е глупаво съществуването ѝ. Но мъжът ѝ продължава да рецитира и разплаква една от посетителките. Чрез комуникатора Фабер му заповядва да изгори книгата. Гостите напускат отвратени, а съпругата му се заключва в банята, където изпива още хапчета за сън.

Монтег скрива откраднатите книги в задния двор, преди да се върне в пожарната късно през нощта само с откраднатата Библия. Заварва Бийти, играещ карти с друг пожарникар и му връчва книгата, като прикрития на кражбата от миналата нощ, за която предполага, че са разбрали. Бийти му споделя, че е имал сън, в който се дуелират безкрайно с цитати от книги. Описвайки съня, става ясно, че въпреки разочарованието си, той някога е бил ентусиазиран читател. Алармата прозвучава и Бийти взима адреса от диспечерската система. Подкарват безразсъдно пожарникарския камион и когато пристигат на въпросното място, Монтег е зашеметен, виждайки собствената си къща.

„Ярко горене“

Бийти заповядва на Монтег да унищожи собствената си къща, съобщава му че жена му и приятелите ѝ са го докладвали след случилото се предната вечер. Монтег вижда как жена му излиза-прекалено травмирана от загубата на семейната стена, за да забележи съществуването на съпруга си или ситуацията в която се намират, хваща си такси и не поглежда назад. Подчинявайки се на шефа си, след това унищожава мястото парче по парче с огнехвъргачка. Непосредствено след това- Бийти открива предавателя в ухото му и планира да залови Фабер. Монтег го изгаря жив и нокаутира колегите си. Докато бяга, механичното куче на пожарната го настига и успява да инжектира в крака му приспивателно. Той го унищожава с огнехвъргачката и успява да избяга, стигайки до къщата на Фабер.

Той го подтиква да се отправи към селските райони и да се свърже с изгнаниците, любители на книги, които живеят там. Споменава, че ще напусне с ранния автобус до Свети Луиз, където биха могли да се срещнат по-късно. Виждат по телевизията, че нова хрътка е освободена с нови хеликоптери, които да създадат спектакъл за публиката. След внимателно заличаване на миризмата на Монтег, той напуска къщата. След дълго и ожесточено преследване успява да избяга, като се спуска по течението на реката.

Монтег излиза от реката близо до провинцията, където среща въодушевени скитници, водени от мъж на име Грейнджър. Всеки от тях е запомнил книги, които, когато дойде краят на това общество, ще бъдат пренаписани, за да се възстанови литературата на миналото. Докато изучава философията на групата, той и останалите гледат безпомощно как бомбардировачите летят към града. Докато Фабер напуска с ранния автобус, всички останали биват убити (включително Милдред). Монтег и групата са мръсни и ранени, но успяват да преживеят шоковата вълна.

На следващата сутрин Грейнджър разказва за легендарния феникс и безкрайния кръг на живота му – смърт в пламъците и прераждане. Той добавя, че фениксът трябва да има някаква връзка с човечеството, което непрекъснато повтаря грешките си. Обяснява, че човекът има нещо повече – може да ги запомни и да се опита да не ги повтори отново.

Размишлява, че голяма фабрика за огледала трябва да бъде построена, така че хората да могат добре да погледнат себе си и отражението на животите си. Когато всичко свършва, скитниците се завръщат в града, за да построят обществото наново.

Персонажи

  • Гай Монтег – Протагонист и пожарникар, който олицетворява антиутопичното през очите на лоялен работник, човек на конфликта, решил да се освободи от него. През голяма част от книгата има недостиг на познание и вярва на това, което чува.
  • Кларис Маклелън – Съпровожда Монтег в пътуванията му до дома. Остава ѝ един месец до седемнадесетата ѝ годишнина[2]. Тя е необикновен човек в хедонистичното безкнижно общество. Открита, естествена и ведра, неортодоксална и интуитивна. Тя е непопулярна сред връстниците си и не е харесвана от учителите, защото задава въпроса „Защо?“ вместо „Как?“ и се фокусира повече върху природата, отколкото върху технологиите. Няколко дни след първата им среща изчезва без обяснение. Милдред казва на Монтег, че е ударена от ускоряваща кола и семейството ѝ е напуснало след смъртта ѝ. Филмовата адаптация внася промени, според които е 20-годишна учителка, уволнена заради неортодоксалното си поведение, която живее със скитниците. Бредбъри харесва промяната и я внася при следващото издаване.
  • Милдред Монтег – Съпруга на Гай Монтег. Пристрастена към хапчетата за сън, поглъщани в плитките драми, прожектирани на телевизионните стени и безразлична към заобикалящата я действителност. Описана е като тънка като богомолка от диети, с изгорена от химикали коса и с кожа като бял бекон. Въпреки опитите на мъжа ѝ да прекъсне омагьосания кръг, в който се намира, тя остава повърхностна и незаинтересована. След като Монтег прогонва приятелите и с четенето си, неспособна да живее с някого, запасяващ се с книги, Милдред докладва за случилото се в пожарната и го изоставя.
  • Капитан Бийти е шеф на Монтег. Някога страстен читател, намразил книгите заради неприятното им съдържание и противопоставящ факти и мнения. В сцена, добавена по-късно от Бредбъри, капитанът кани Монтег в дома си, където има стени от книги, оставени да мухлясват по рафтовете си.
  • Стоунмън и Блек са колеги на Монтег в пожарната. Те нямат голямо влияние в историята и функционират предимно, за да покажат на читателя контраста между пожарникарите, които се подчиняват на всичко, което им е казано, и Монтег, който осъзнава колко увреждаща е работата му за обществото.
  • Фабер е професор по английски. Той прекарва години самообвинявайки се, че не е защитил книгите, когато е видял, че се правят стъпки към забраната им. Монтег се обръща към него за насоки, като първоначално среща отказ. Монтег се опитва да научи повече за книгите, а не да ги унищожи. Бредбъри отбелязва, че Фабер е част от име на немски производител на моливи – Faber-Castell.
  • Mrs. Ann Bowles and Mrs. Clara Phelps са приятелки на Милдред и представителки на антиинтелектуалната част от обществото. По време на визитата си в къщата на Монтег те разкриват колко малко ги е грижа за всичко, което ги заобикаля. Едната – омъжвана многократно, другата – биеща се с децата си. И двете отричащи действителността и незаинтересовани от войната, политиката и семейството като цяло.
  • Грейнджър е лидер на група скитащи се интелектуалци, които запомнят книги с цел да ги опазят.

Заглавие

Свързва се с температурата 451° F (233° C), която Бредбъри смята, че води до самозапалване на хартията. Въпреки че е популярно схващане, учените са установили, че всъщност е 440° F (227° C) до 470° F (243° C) в зависимост от типа хартия.[3]

Исторически контекст

Доживотната страст на Бредбъри към книгите започва още през ранните му години. Като редовен посетител на местните библиотеки между 1920-1930 г., той си спомня разочарованието, породено от липсата на зареждане на научно-фантастични книги по това време. По-късно като тийнейджър е ужасен от изгарянето на книги и от кампанията на Йосиф Сталин, в която поети и писатели биват арестувани и често екзекутирани.

След 1945 г. и скоро след бомбардирането над Хирошима САЩ се фокусира върху атомния проект на Съветския Съюз и разпростирането на комунизма. Започва разследване в тази насока. Американските граждани и организации, заподозрени, че имат връзки с комунизма, биват изслушвани през 1947 г., за да се установи влиянието на този строй в Холивудското кино. Като резултат се появява Черният списък, т.нар. "Hollywood Ten – група от влиятелни сценаристи и режисьори.

Тази намеса на правителството в творчеството на артистите силно огорчава Бредбъри. Той е загрижен за последствията, а през късната 1949 г. нощният сблъсък с полицейски служител го вдъхновява да напише „Пешеходецът“, кратка история, която ще се превърне в „Пожарникарят“, а най-накрая и в „451 градуса по Фаренхайт“.

Възходът на изслушванията на сенатор Джоузеф МакКарти, започнал през 1950 г., задълбочава презрението на Бредбъри към превишените правомощия на правителството. Студената война е в разгара си, а страхът на американците от атомната война и комунистическото влияние е на трескаво ниво. Сцената е готова Брадбъри да напише драматичния край на ядрения холокост на „451 градуса по Фаренхайт“, илюстриращ вида сценарий, от който американците по онова време се страхуват.[4]

В ранните си години Бредбъри става свидетел на прехода от Златната ера на радиото към Златната ера на телевизията, точни около времето, в което той работи върху историята, която довежда до „451 градуса по Фаренхайт“. Виждайки тези медийни форми като заплаха за четенето на книги, а именно и заплаха за обществото, вярва, че новостите могат да послужат за отнемане на вниманието от важни афери и събития. Тези опасения са изразени чрез образа на Милдред и приятелките и и са важна тема в творбата.

История на написването

„451 по Фаренхайт“ се развива от поредица от идеи, които Бредбъри залага в предходните си истории. В продължение на много години авторът се опитва да представи „Пешеходецът“ като неин прототип. В предговора на антологията му „Мач към пламъка“ фикционалните пътища на Фаренхайт са заменени с пълна генеалогия.

Между 1947 и 1948 г. написва кратката история „Брайт Финикс“ (не е публикувана до май 1963 г. в списание The Fantasy & Science Fiction ) за библиотекар, който се сблъсква с изгаряне на книги „Главен цензор“ на име Джонатан Барнс.

В края на 1949 г. [35] Бредбъри бил спрян и разпитван от полицай, докато ходел в една късна нощ. На въпроса: „Какво правиш?“, Бредбъри ръкомаха: „Поставям единия си крак пред другия.“ Този инцидент го вдъхновява да напише разказа „Пешеходецът“ от 1951 г. В него Леонард Мийд е обект на тормоз и задържане от дистанционно управлявания патрулиращ полицай на града (само един) за това, че се разхожда през нощта, нещо, което става изключително рядко в тази бъдеща среда: всички остават вътре и гледат телевизионните екрани "). Сам и без алиби, Мийд е заведен в „Психиатричния център за изследвания на регресивните тенденции“ заради странния си навик. „451 градуса по Фаренхайт“ по-късно отразява тази тема за авторитарно общество, разсейвано от излъчваните медии.

Брадбъри разширява идеята в „Пожарникарят“, публикувана във вестник „Галакси научна фантастика“ от февруари 1951 г. „Пожарникарят“ е написан в мазето на библиотеката „Уол“ на пионерската пишеща машина на UCLA, която Бредбъри наема срещу таксата от десет цента за половин час. Първият проект е с продължителност 25 000 думи и е завършен за девет дни. Призован от издателя да удвои дължината на историята, за да я превърне в роман, той се завръща на същото място и разширява работата си до „451 градуса по Фаренхайт“ (което отнема само още девет дни). Завършената книга е публикувана от Балънтайн през 1953 г.

История на публикуването

Първото издание от октомври 1953 г. е с меки корици, но скоро след това се пуска в обръщение и вариант с твърди такива. Отпускат се специални 200 броя с автограф и номерирани копия, свързани с азбест. Те били технически колекции, защото включвали две кратки истории, които липсват в следващите издания. Няколко месеца по-късно романът е публикуван на части в изданията от март, април и май 1954 г. на списание „Плейбой“.[5]

Една аудиокнижна версия, прочетена от Брадбъри, е издадена през 1976 г. и е получила номинация за Spoken Word Grammy. Друга аудиокнига е издадена през 2005 г. от Кристофър Хърт. „451 градуса по Фаренхайт“ излиза и на електронната книга, която е издадена през декември 2011 г.[6]

Рецепция

През 1954 г. Гроф Конклин, критик за „Галакси Сайънс Фикшън“, посочва романа сред „великите творби на въображението, написани на английски през последното десетилетие или по-рано“. В „Чикаго Съндей Трибюн“ Аугуст Дърлет е описал книгата като „свирепо и шокиращо жестоко предсказание за едно възможно бъдеще“, наричайки го „завладяващо“, и възхвалява Бредбъри за неговото „брилянтно въображение“ Повече от половин век по-късно Сам Уелър пише: „по времето на издаването си „451 градуса по Фаренхайт“ е считана за проницателен социален коментар“ Днес на „451 градуса по Фаренхайт“ все още се гледа като на поучителен разказ срещу комформизма и горенето на книги.

В момента на публикацията ѝ не всички са оценили стойностното в книгата. Антъни Баучер и Джей Франсис МакКомъс са подходили с по-малко ентусиазъм, посочвайки като недостатък, че книгата е била „изпълнена с пълнеж, на места поразяващо остроумна, в много случаи заради великолепните ѝ езикови каскади, [но] прекалено често само заради тях“. В рецензията си за книгата пред „Ъстаундинг Сайънс Фикшън“ П. Шулер Милър окачествил творбата като „една от най-огорчените, почти истерични критики на Бредбъри“, като похвалил нейния „емоционален заряд и завладяващ, настоятелен поглед към детайла“. „Ню Йорк Таймс“ също не са били впечатлени от романа, като са обвинили Бредбъри, че е развил “злъч към голяма част от аспектите на днешната култура, а именно поражения като радиото, телевизията, повечето филми, аматьорските и професионалните спортове, автомобилите и подобни анормалности, които унижават осветеното и просто съществуване на мислещия човек“.[7]

Случаи, в които книгата е била забранена или цензурирана

В годините след публикацията ѝ няколко пъти се е случвало „451 градуса по Фаренхайт“ да бъде забранена, цензурирана или редактирана в някои училища от родители или учители, които явно не са били наясно или не ги е било грижа за изначалната ирония на тази намеса. Тук следват някои по-значителни случаи:

През 1987 на книгата е отредена „третостепенна роля“ от училищното настоятелство на училището в Панама Сити, Флорида, по тристепенната класификационна система, разработена от тогавашния директор Ленърд Хол. „Третостепенни“ са били книгите, които е следвало да бъдат премахнати от учебния курс заради „силна вулгарност“. След колективен съдебен иск, скандал в медиите и ученически протести, училищното настоятелство изоставят класификационната си система за цензура и одобряват всички използвани тогава книги.

През 1992 г. средното училище „Венадо“ в Ървин, Калифорния раздало издания на книгата, в които били заличени всички „мръсни думи“ [69] Родителите се свързали с местните медии и успешно върнали нецензурираните копия.

През 2006 г. родителите на десетокласничка от областта Монгомъри, Тексас, настояли книгата да бъде заличена от списъка за четене за часовете ѝ по литература Тя била разпределена на момичето през Седмицата на забранените книги, но то се отказало да я чете след няколко страници заради нецензурния език и сцените с горенето на Библията. Освен това родителите се оплакали против насилието, изобразяването на християните и пожарникарите в романа.

Теми

Дискусиите за „451 градуса по Фаренхайт“ често разглеждат историята главно като предупреждение за опасността от цензура, упражнявана от държавата. Всъщност, когато Бредбъри е писал книгата по времето на маккартизма, той е бил загрижен за цензурата в Съединените щати. В едно интервю по радиото през 1956 г.[8] той казва:

„Написах тази книга преди 4 години, когато бях разтревожен от начина по който се развиваха нещата в тази страна. Твърде много хора се плашеха дори от сянката си, назряваше опасност от изгаряне на книги. Доста книги бяха свалени от рафтовете по онова време. Разбира се за тези 4 години нещата се промениха и сега вървят обратно в посока на подобряване. Но тогава исках да разкажа история, в която да коментирам какво би се случило в една държава, ако допуснем да стигнем твърде далеч в тази посока, хората спрат да мислят, драконът захапе опашката си и ние някак изчезнем в един затвор и чрез действията си един вид се докараме до самоунищожение.“

С течение на времето обаче Бредбъри постепенно престанал да вижда цензурата като основен мотив за написване на книгата. Вместо това той обикновено твърди, че истинските послания на „451 градуса по Фаренхайт“ са за опасността от едно общество на неграмотни, луднали по средствата за масова информация и заплахата от малцинствата и групите със специални интереси за книгите. В края на 50-те години Бредбъри отбелязва:

„Докато пишех краткия роман „451 градуса по Фаренхайт“ си мислех, че описвам един свят, който може да се развие след четири-пет десетилетия. Но само преди няколко седмици една нощ в Бевърли Хилс покрай мен минаха двама съпрузи, които разхождаха кучето си. Аз спрях втрещен, докато гледах след тях. Жената държеше в едната си ръка малък транзистор с формата на цигарена кутия, чиято антена потреперваше. От него излизаше тънка медна жица, която завършваше с фин конус, пъхнат в дясното ѝ ухо. И така тя вървеше в някаква забрава, без да забелязва мъжа и кучето, заслушана в далечни ветрове и шепоти, и викове, идващи от някаква сапунена опера – като сомнамбул, а съпругът ѝ, който все едно го нямаше, ѝ помагаше да слиза и да се качва на тротоара. Това не беше измислица.“[9]

Тази история намира отзвук в „Раковините ушни напръстници“ (търговска марка слушалки, които се пъхат в ушите) на Милдред, използвани за емоционална бариера между нея и Монтаг. В интервю от 2007 г. Бредбъри твърди, че хората неправилно тълкуват книгата му и че „451 градуса по Фаренхайт“ наистина показва как масмедиите от сорта на телевизията маргинализират четенето на литература. По отношение на малцинствата, той пише през 1979 г. в „Кода“:

„Има повече от един начин да изгориш книга. А светът е пълен с хора, които търчат наоколо със запалени клечки кибрит. Всяко малцинство, било то на баптистите / унитарианците, на ирландците /италианците / осемдесетгодишните / дзен будистите, на ционистите / адвентистите от седмия ден, на борците за освобождаване на жените / републиканците и т. н., чувства, че негов завет, право и дълг е да разлее керосин и да запали фитила. […] Капитанът от пожарната Бийти в романа ми „451 градуса по Фаренхайт“ описва как книгите първоначално са били подпалвани от малцинства, всяко откъсвайки страница или абзац от тази или онази книга, докато накрая идва денят, в който книгите се оказват празни, мозъците бездействащи, а библиотеките затворени завинаги. […] Само преди 6 седмици открих, че през годините някои загрижени редактори в „Балантайн Букс“, уплашени да не замърсят мозъците на младите, лека-полека съкратили около седемдесет и пет части от книгата ми. Студенти, чели книгата, която в крайна сметка се занимава с цензурата и изгарянето на книги в бъдещето, ми писаха, за да ми кажат за тази фина ирония. Джуди Лин дел Рей, една от новите редакторки в „Балантайн Букс“, пуска това лято цялата книга във възстановения ѝ първоначален вариант със всички прокълнати пасажи обратно на местата им.“

По отношение на технологиите Сам Уелър отбелязва, че Брадбъри „предсказва всичко – от телевизори с плосък екран до слушалки за iPod и двадесет и четиричасови банкомати.“[10]

Адаптации

Прейхаус 90 излъчва „Звукът на различните барабанисти“ по СБС през 1957 г., написано от Робърт Алън Артър. Пиесата съчетава идеи от „451 градуса по Фаренхайт“ и „1984“. Бредбъри завежда дело и впоследствие печели.[11]

Филмова адаптация, написана и режисирана от Франсоа Трюфо, с участието на Оскар Вернер и Жули Кристи излиза през 1966 г.[12]

В края на 70-те Бредбъри адаптира книгата си в пиеса. Поне част от нея бива представена в Колони Тиътър в Лос Анджелис през 1979 г. но не е отпечатана до 1986 г. и официалната световна премиера се състои едва през ноември 1988 от Форт Уейн, градския театър на Индиана. Сценичната адаптация се осезаемо се различава от книгата и изглежда повлияна от филма на Трюфо. Например образа на шефа на пожарната Бийти е разширен и е превърнат в най-приказливия герой. Както във филма, Кларис не просто изчезва, но накрая се среща с Монтаг като герой от книга (тя като Робърт Луис Стивънсън, той като Едгар Алън По).[13]

Радио ББС продуцира еднократна драматизация по романа през 1982 г., в която участва Майкъл Пенингтън. Излъчвана е отново на 12 февруари 2012 г. и на 7 април 2013 г. по радио ББС екстра.

През 1984 романът бива адаптиран в компютърна текстова игра със същото име от софтуерната компания Трилиум.[14]

Британската премиера на театралната адаптация на Бредбъри се състои чак през 2003 г.в Ногингам, като чак през 2006 г. Гудлайт Тиатър Компани я представя в Ню Йорк.

След приключването на сезона в Ню Йорк продукцията се мести на Единбургския фестивал, където е един от основните акценти.[15]

Американ плейс теътър представя адаптация като моноспектакъл в рамките на техния сезон „Литература за живота“ 2008-2009.

През юни 2009 бива издадена графична новела по романа. Кръстена Рей Бредбъри – 451 градуса по Фаренфайт : авторска адаптация, илюстрирана от Тим Хамилтън и представена от Бредбъри

Романът вдъхновява адаптацията на Бирнингамския Театър „Времето е заспало в следобедната светлина“ от април 2012, играно в Бирнингамската централна библиотека.[16]

Предстои нова филмова адаптация е развита от HBO и режисирана от Рамин Бахвари, в която участват Майкъл Б Джордан и Майкъл Шанън.[17]

Документалният филм на Майкъл Мур Фаренхайт 9/11 прави препратки към новелата на Бредбъри и атаките от септември 2011 г., като подзаглавието е „Температурата при която свободата гори“. Филмът е критичен към Дж. У. Буш, неговата война с тероризма и представянето ѝ в медиите и става най-успешният документален филм дотогава.

Бредбъри желае филмът да бъде преименуван, защото е неудовлетворен от препратката в заглавието.[18]

През 2015 г. Интернтен Енджинииринг Стииринг Груп одобрява публикуването на HTTP статус Код за репортване на юридически препятствия, сега РФЦ 772, който определя, че уебсайтовете, които насилствено блокират ресурси по юридически причини трябва да върнат статус код 451 ,когато потребителят ги изиска

„232 градуса по Целзий“ е поема от Робърт Калвърт, публикувана през 1977 Г. и издадена като албум през 2007 Г., като заглавието е алюзия към „451 градуса по Фаренхайт“ в неговия метричен еквивалент, който обозначава как „авторът унищожава своите груби чернови“.[19]

Източници

  1. Reid, Robin Anne (2000). Ray Bradbury: A Critical Companion. Critical Companions to Popular Contemporary Writers. Westport, CT: Greenwood Press. p. 53
  2. De Koster, Katie, ed. (2000). Readings on Fahrenheit 451. Literary Companion Series. San Diego, CA: Greenhaven Press. p. 31
  3. Palmer, Brian (June 8, 2012). „Does Paper Really Burn at 451 Degrees Fahrenheit?“. Slate. Retrieved September 16, 2015.
  4. Hendershot, Cynthia (1999). Paranoia, the Bomb, and 1950s Science Fiction Films. Popular Press. p. 127
  5. Aggelis, Steven L., ed. (2004). Conversations with Ray Bradbury. Jackson, MS: University Press of Mississippi. p. xxix
  6. Flood, Alison (November 30, 2011). „Fahrenheit 451 ebook published as Ray Bradbury gives in to digital era“
  7. „Nothing but TV“. The New York Times. November 14, 1953.
  8. „The Definitive Biography in Sound Radio Log“. Retrieved March 1, 2013.
  9. Quoted by Kingsley Amis in New Maps of Hell: A Survey of Science Fiction (1960). Bradbury directly foretells this incident early in the work: „And in her ears the little Seashells, the thimble radios tamped tight, and an electronic ocean of sound, of music and talk and music and talking coming in.“ p.12
  10. Weller, Sam (2010). Listen to the Echoes: The Ray Bradbury Interviews. Brooklyn, NY: Melville House. p. 263.
  11. Nolan, William F. (May 1963). „Bradbury: Prose Poet in the Age of Space“. The Magazine of Fantasy and Science Fiction: 7–21
  12. Frey, James N. (2010). How to Write a Damn Good Thriller: A Step-by-Step Guide for Novelists and Screenwriters (1st ed.). Macmillan. p. 255. ISBN 978-0-312-57507-6. Retrieved March 5, 2014. „FAHRENHEIT 451* (1966); written by François Truffaut from the novel by Ray Bradbury; starring Oskar Werner and Julie Christie; directed by François Truffaut.“
  13. Fahrenheit 451 (play), BradburyMedia; accessed September 17, 2016.
  14. Merciez, Gil (May 1985). „Fahrenheit 451“. Antic's Amiga Plus.
  15. „The Edinburgh festival 2006 – Reviews – Theatre 'F' – 8 out of 156“. Edinburghguide.com. Retrieved June 15, 2013.
  16. Edvardsen, Mette. „Time Has Fallen Asleep In The Afternoon Sunshine Presented at Birmingham Central Library“
  17. Ford, Rebecca (6 June 2017). "'Mummy' Star Sofia Boutella Joins Michael B. Jordan in 'Fahrenheit 451'
  18. „Fahrenheit 451“ author wants title back". Hardball with Chris Matthews. June 29, 2004
  19. www.aural-innovations.com – The works of Robert Calvert – part III: 1976 – '78
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Fahrenheit 451“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.  

Трета част
Яркият огън

Във всичките къщи по улицата проблясваха светлици, отваряха се врати — хората искаха да наблюдават карнавала. Бийти и Монтег, първият със свирепо задоволство, вторият — в недоумение, втренчено гледаха към къщата, към тази главна арена на цирка, в която щяха да жонглират с факли и да поглъщат огън.

— Това е то — каза Бийти, — сам си го навлече. Прищяло му се на милия Монтег да лети близо до слънцето, а като изгори глупавите си крилца, взе да се пита как е могло да стане това. Не ти ли дадох да разбереш, като изпратих Кучето да обикаля около дома ти?

Лицето на Монтег бе напълно вцепенено и безизразно; той почувствува как главата му, сякаш изваяна от камък, се извръща към съседната къща, която стоеше тъмна сред яркия си пояс от цветя.

— О, не! — изсумтя Бийти. — Тази малка глупачка успя да те обърка с изтъркания си репертоар, нали? Цветя, пеперудки, листа, залези — глупости! Всичко е в досието й. Да ме вземат дяволите, но попаднах право в целта! Само да можеш да видиш измъчения израз на лицето си! Няколко стръкчета трева и фазите на луната… Каква невероятна идиотщина! И какво постигна тя с всичко това?

Монтег се отпусна върху студената броня на дракона, като не преставаше да върти глава ту наляво, ту надясно, наляво, надясно, наляво, надясно…

— Тя виждаше всичко. Никому нищо лошо не направи. Просто оставяше хората на мира.

— На мира — и таз добра! А теб не те ли увъртя? Тя беше само един от ония псевдодобродетелни хора, които с високомерното си мълчание искат да ти кажат: „Аз съм по-добър от теб“, и чиято единствена способност е да карат другите да се чувствуват виновни. По дяволите, те се вдигат като слънце в полунощ, за да те накарат да се изпотиш в леглото!

Входната врата се отвори; по стълбите тичешком слезе Милдред, вкопчила пръсти в дръжката на един куфар, а в същото време до тротоара със свистене спря такси.

— Милдред!

Тя изтича покрай него напълно безучастна; лицето й бе побеляло от пудра, а устните й почти не личаха, защото не ги бе начервила.

— Милдред, да не би ти да си направила доноса?

Тя напъха куфара в колата, качи се в нея и седна, като си мърмореше: „Бедното ми семейство, бедното ми семейство! О, всичко пропадна, вече всичко пропадна…“

Бийти сграбчи Монтег за рамото, когато таксито полетя по улицата със седемдесет мили в час и мигом се изгуби от погледа.

Последва трясък, сякаш се сгромолясваше някаква илюзия от шлифовано стъкло, огледала и кристални призми. Монтег се олюля като под напора на връхлетяла го буря и видя как Стоунмън и Блак размахват брадвички и разбиват стъклата на прозорците, за да стане течение.

Пърхане на нощна пеперуда о студен черен екран.

— Монтег, аз съм! Фейбър! Чувате ли ме? Какво става?

— Това става с мен! — каза Монтег.

— Каква ужасна изненада — каза Бийти. — Защото днес всеки знае, твърде е уверен, че с него нищо няма да се случи. Другите загиват, но аз оставам! Няма никакви последствия, никаква отговорност. Бедата е там, че има! Но защо да говорим за това! Като дойде времето да изпиташ на гърба си последствията, вече е много късно, нали, Монтег?

— Монтег, не можете ли да се махнете оттам, да избягате? — попита Фейбър.

Монтег вървеше, но не усещаше краката си да докосват циментовата настилка, нито росната трева. Близо до него Бийти щракна запалката си и малкият оранжев пламък като вълшебник привлече погледа му.

— Какво се крие в огъня, че е толкова красив? Какво ни влече към него независимо на каква възраст сме? — Бийти духна пламъчето и отново го запали. — Перпетуум-мобиле, това, което човекът винаги е искал да открие, но никога не е успял. Да, почти нескончаемо движение. Ако го оставим, ще продължи да гори и след като ние вече не сме между живите. Какво е огънят? Мистерия. Загадка. Учените ни разправят разни измишльотини за триене и молекули. Но те всъщност нищо не знаят. Истинската му прелест се крие в това, че той унищожава отговорността и последствията. Ако някой проблем стане прекалено сложен, хвърли го в пещта! А сега и ти, Монтег, си станал такъв проблем. И огънят ще те свали от моите плещи леко, бързо, сигурно; няма да остане нищо, което по-късно би могло да загние. Антибиотичен, естетичен, практичен.

Монтег стоеше и гледаше къщата, която изведнъж му се стори странна и чужда в този късен нощен час: шептящите гласове на съседите, разпилените късчета стъкло, книгите, които лежаха на пода с откъснати корици, прилични на лебедови пера, тези чудновати книги, които имаха такъв жалък вид, че всъщност не заслужаваха внимание, защото не бяха нищо друго освен черни букви, пожълтяла хартия и окъсана подвързия.

Разбира се, че е Милдред. Тя сигурно го е видяла да скрива книгите в градината и ги е донесла обратно в къщата. Милдред, Милдред…

— Този път искам всичко сам да свършиш, Монтег. Не с бензин и кибрит, а всяко нещо поотделно, с огнехвъргачката. Домът е твой, ти ще го почистиш.

— Монтег, не можете ли да избягате, да се измъкнете?

— Не! — безпомощно извика Монтег. — Кучето. Заради Кучето!

Фейбър го чу, чу го и Бийти, който помисли, че Монтег говори на него:

— Да, Кучето е някъде наоколо, затова недей опитва никакви номера. Готов ли си?

— Готов съм. — Монтег щракна предпазителя на огнехвъргачката.

— Огън!

Огнехвъргачката изплези огромен огнен език, който облиза книгите и ги залепи о стената. Монтег влезе в спалнята, стреля два пъти и леглата подскочиха във въздуха със силен съскащ шепот на горене, с повече жар, страст и блясък, отколкото той бе предполагал, че се крие в тях. Изгори стените на спалнята, тоалетката, столовете и масите, а в трапезарията — сребърните и пластмасовите сервизи, защото искаше да промени всичко, всичко, което показваше, че той е живял тук, в този пуст дом, с една чужда жена, която още утре щеше да го забрави, която си беше отишла и вече сигурно съвсем го бе забравила, слушайки как звуците на радиораковината й се вливат, вливат, вливат в нея, докато се носеше сама през града. Стана му приятно да опожарява както по-рано; имаше чувството, че самият той избликва заедно с огъня, сграбчва, къса, раздира на парчета и заедно с пламъка премахва този безсмислен проблем. След като не можеше да се намери изход, сега вече нямаше и проблем. Огънят е най-доброто разрешение на всичко.

— Монтег, книгите!

Книгите подскачаха и танцуваха като опърлени птици; по крилата им пламтяха червени и жълти пера.

После стигна до гостната, където огромните безумни чудовища спяха с бели мисли и студени, снежни сънища. Той изстреля по една струя срещу всяка от трите празни стени и вакуумът изсъска срещу него, издавайки дори още по-празен, безсмислен, свистящ писък. Опита се да помисли за празнотата, върху която опустошението бе изляло гнева си, но не успя. Задържа дъха си, за да не би празнотата да проникне в дробовете му. Той се отдръпна и за да сложи край на този вакуум, дари стаята с още една огромна яркожълта струя огън. Огнеупорната пластична мазилка се разпука и къщата започна да трепери от пламъка.

— Щом свършиш, си арестуван — обади се Бийти зад гърба му.

 

 

Къщата се превърна в червени въглени и черна пепел. Тя лежеше на земята сред тлеещата сиво-розова пепел, а над нея все по-нагоре се издигаше струя дим, която леко се полюляваше в небето. Беше три и половина часът сутринта. Тълпата се прибра по домовете, палатката на цирка се бе превърнала в куп недогорели въглени и развалини. Спектакълът беше свършил.

Монтег стискаше огнехвъргачката в безчувствените си ръце, по дрехата под мишниците му се бяха образували големи острови пот, лицето му бе омацано със сажди. Останалите пожарникари стояха зад него в мрака; тлеещата купчина пред тях слабо осветяваше лицата им.

Монтег на два пъти понечи да каже нещо и най-сетне успя да събере мислите си:

— Жена ми ли направи доноса?

Бийти кимна с глава.

— Нейните приятелки я изпревариха, но отначало аз не обърнах внимание. Така или иначе, това щеше да ти се случи. Много глупаво е да цитираш стихове наляво и надясно, ей тъй, когато ти хрумне. Така може да постъпва само един глупав сноб. Дай на човека няколко строфи, и той започва да си мисли, че е всемогъщият господ… бог. Въобразяваш си, че с твоите книги можеш да вървиш по повърхността на водата, без да потънеш. А се оказа, че светът прекрасно може да мине и без тях. Виж докъде те докараха те — затъна до гуша в тресавището. Ако само с малкия си пръст размърдам калта, ще се удавиш.

Монтег не можеше да се помръдне. Станало бе някакво страшно земетресение, придружено от пожар, което бе изравнило къщата със земята, и Милдред бе някъде там, под развалините, целият му живот бе там, а той не можеше да се помръдне. Земетресението още го раздрусваше, разтърсваше и рушеше нещо в него, коленете му се подгъваха под ужасната тежест на умората, недоумението и гнева и той се остави на Бийти да го удря, без да вдигне ръка.

— Какъв глупак сте, Монтег, какъв ужасен глупак; защо наистина го направихте?

Монтег не чуваше нищо. Беше някъде далече, бягаше заедно с мислите си, беше изчезнал, оставяйки своето мъртво и омацано със сажди тяло да се люлее пред един друг глупак, който крещеше в лицето му.

— Монтег, махнете се оттам! — каза Фейбър.

Бийти така силно го удари по главата, че той политна назад. Зеленото куршумче, в което гласът на Фейбър шепнеше и крещеше, се търколи на тротоара. Бийти се ухили и го грабна. Приближи го до ухото си.

Монтег чу далечния глас, който го зовеше:

— Монтег, добре ли сте?

Бийти изключи зеленото куршумче и го пъхна в джоба си.

— Значи в цялата тази работа е имало нещо повече, отколкото предполагах. Видях те да накланяш глава и да се ослушваш. Отначало си помислих, че имаш в ухото си радиораковина. Но когато впоследствие взе да хитруваш, зачудих се какво става. Ще го проследим и приятелят ти ще си получи заслуженото.

— Не! — извика Монтег.

Той изключи предпазителя на огнехвъргачката. Бийти веднага погледна към пръстите на Монтег и очите му леко се разшириха. Монтег зърна удивлението в тях и сам погледна към ръцете си, за да види какво още са направили. Когато по-късно си мислеше, той не успя да си обясни дали ръцете му или реакцията на Бийти спрямо ръцете му в крайна сметка го бяха подтикнали към убийство. Последният продължителен трясък на лавината заглуши ушите му, без да засегне съзнанието му.

Бийти се усмихна с най-очарователната си усмивка.

— Е, да, това е един от начините да си намериш аудитория. Насочи пистолет към някого и го принуди да те изслуша. Говори! Този път какво ще кажеш? Защо не избълваш срещу мен някой цитат от Шекспир, жалък сноб? „О, Касий, в заплахите ти няма страх за мен,/ защото аз съм обкован във честност,/ и те като ветреца безобиден/ прелитат край слуха ми!“[1] Това харесва ли ти? Хайде, недоносен литераторе, натисни спусъка! — Той пристъпи към Монтег.

— Никога не сме изгаряли онова, което всъщност е трябвало… — каза Монтег.

— Дай ми го, Гай! — Бийти протегна ръка със застинала усмивка.

В следващия миг той се превърна в свистящ пламък, в подскачащо, пълзящо, кряскащо чучело, вече не същество с човешки или друг познат образ, а огнено кълбо, което се гърчеше върху моравата, докато Монтег бълваше върху него струята течен огън. Чу се съскане, като че ли огромна плюнка е пльоснала върху зачервена печка, кипене и пенене, сякаш някакъв чудовищен черен охлюв е бил полят с киселина, която го топи в ужасни мъки, докато се превърне в жълта пяна. Монтег затвори очи, започна да крещи, да крещи, мъчейки се да запуши ушите си с ръце, за да заглуши, да пропъди звука. Бийти се преметна още веднъж и още веднъж, после се огъна като разтопена восъчна кукла и притихна.

Другите двама пожарникари стояха като вкаменени.

Монтег сдържа пристъпа си на повръщане достатъчно дълго, за да насочи огнехвъргачката.

— Обърнете се!

Те се обърнаха; по лицата им, побелели като сварено месо, се стичаше пот. Той ги удари по главите, събаряйки шлемовете им, и ги повали на земята. Те паднаха и останаха да лежат неподвижни.

Шепот на един-единствен есенен лист.

Обърна се и видя Кучето.

Изскачайки от сянката, то вече бе успяло да стигне до средата на полянката и се движеше с такава лекота, че приличаше на плътен облак черно-сив дим, който някой безшумно е издухал срещу него.

Кучето направи последен скок във въздуха и размахвайки паешките си крака, се спусна върху Монтег от около три фута височина, оголвайки яростно единствения си зъб — иглата, пълна с прокаинова отрова. Монтег го посрещна с огън, с едно странно цвете, което обви Кучето в жълтите си, сини и оранжеви листенца и му придаде нова окраска; то връхлетя върху Монтег, отхвърли го десет фута назад заедно с огнехвъргачката и го прилепи към стъблото на едно дърво. Монтег усети как Кучето дращи, сграбчва крака му и впива иглата си само за миг, преди огънят отново да го подхвърли във въздуха, да разбие металните му кости на съставните им части, да го изкорми с едно-единствено изригване на ярък пламък, сякаш някаква ракета се бе заковала над улицата. Монтег лежеше и гледаше как мъртво-живото същество безпомощно маха във въздуха и агонизира. Дори и мъртво, то като че ли искаше отново да се хвърли върху него и да довърши инжекцията, която вече проникваше в крака му. Той изпитваше смесено чувство на облекчение и ужас като човек, който точно навреме се е отдръпнал, така че само коляното му е било засегнато от бронята на кола, препускаща с деветдесет мили в час. Страх го беше да се изправи, страхуваше се, че може би въобще няма да успее да се изправи, с този изтръпнал крак. Вцепененост сред вцепененост…

— А сега?…

Улицата — празна, къщата — изгорена като някакъв непотребен театрален декор, останалите къщи — тъмни. Кучето — тук, Бийти — там, двамата останали пожарникари — някъде другаде, а „Саламандърът“?… Той втренчи очи в огромната машина. И тя трябва да бъде унищожена.

„А сега — помисли си той — дай да видим колко си зле. Хайде, изправи се. Спокойно, спокойно… готово!“

Той се изправи и разбра, че има само един крак. Другият приличаше на недогоряла цепеница, която той влачеше като наказание за някакъв неведом грях. Когато отпусна тежестта си върху него, струя от сребърни иглички се втурна по прасеца му и се заби в коляното. Той се разплака. „Хайде! Хайде, не можеш да останеш тук!“

Тук-таме в къщите по улицата светеха лампи, дали заради това, което току-що се бе случило, или заради неестествената тишина, която бе настъпила след борбата? Монтег не знаеше защо.

Закуцука сред развалините, като подхващаше ранения си крак, а когато той изоставаше, говореше му, хленчеше, крещеше му заповеднически, ругаеше го и му се молеше да върви сега, когато това беше от жизнено значение за его. В тъмнината викаха, крещяха хора. Той се добра до задния двор, а оттам и до уличката. „Бийти — помисли си той, — ти вече не представляваш проблем. Винаги казваше: не се опитвай да разрешиш даден проблем, изгори го. И ето, че аз направих и двете неща. Сбогом, капитане!“

И той продължи да куцука по уличката в тъмнината.

 

 

Сякаш куршум пронизваше ранения му крак всеки път, когато стъпваше на него, и той си мислеше: „Ти си глупак, ужасен глупак! Виж в каква каша се забърка, а как ще се оправиш? Как? Гордост, темперамент — по дяволите! Обърка всичко, още от самото начало започна да бълваш наляво-надясно и срещу самия себе си. Но всичко се струпа изведнъж, едно върху друго — Бийти, жените, Милдред, Кларис, всичко! И все пак нямаш извинение, никакво извинение. Глупак, ужасен глупак, иди се предай!

Не! Ще спасиш онова, което можеш, ще направиш онова, което все още можеш. Ако трябва да изгориш, поне отнеси още неколцина със себе си! Ха! — Той си спомни за книгите и тръгна обратно. — Ако съвсем случайно…“

Намери няколко книги там, където ги беше оставил, близо до оградата на градината. Милдред, бог да я благослови, не бе забелязала всички. Четири книги все още бяха там, където ги бе скрил. В нощта се чуваха виещи гласове, кръжаха лъчите на фенерчетата. Отдалеч се носеше грохотът на други „Саламандри“, а полицейските коли със свистящи сирени си пробиваха път през града.

Монтег взе четирите останали книги и подскачайки, клатушкайки се, продължи да куца по уличката, но внезапно падна, като че бяха отрязали главата му, и само тялото му остана да лежи на място. Нещо в него го бе разтърсило изневиделица и го бе повалило на земята. Той остана да лежи където бе паднал и започна да хълца — с подвити крака, плътно прилепил лице о чакъла.

Бийти искаше да умре!

Плачейки, Монтег разбра, че това наистина е било така. Бийти сам бе търсил смъртта си. Той бе останал така, без да се опита да се спаси, просто си стоеше, шегуваше се, дразнеше го, подиграваше му се. Тази мисъл бе достатъчна на Монтег, за да престане да хълца и да си поеме дъх. Колко странно, колко странно е така много да искаш да умреш, че да оставиш един въоръжен човек да се разхожда около теб и вместо да млъкнеш и да запазиш живота си, да продължиш да му крещиш и да му се подиграващ, докато го разяриш, и после…

В далечината — тропот от тичащи крака.

Монтег седна. Трябва да се махнеш оттук. Хайде, изправи се! Изправи се, не можеш да седиш така! Но той продължаваше да хълца, а на това трябваше да се сложи край. Ето, плачът постихна. Не бе искал да убива никого, дори и Бийти. Тялото му се сгърчи, сви се, сякаш го бяха потопили в киселина. Запуши устата си с ръка. Видя Бийти — най-напред като неподвижен факел, а после да се гърчи върху тревата. Захапа кокалчетата на пръстите си. „Не исках да стане това, господи, не исках, не исках…“

Опита се да намери връзка между отделните случки, да си спомни как е живял само допреди няколко дни, преди ситото и пясъка, пастата за зъби „Денам“, пърхането на нощните пеперуди в ушите му, светулките, сигналите за тревога, нощните акции — и всичко му се стори прекалено много за толкова малко дни, прекалено много дори за цял един живот.

Откъм дъното на уличката тичешком приближаваха хора.

„Стани!“ — каза си той. „Изправи се, дявол да го вземе!“ — каза на крака си и стана. Отначало болките бяха като шипове, които се забиват в капачката на коляното, после като губерки и най-сетне само като обикновени игли, а щом направи още петдесетина подскока, опирайки се на дъсчената ограда, при което ръцете му се набиха с тресчици, изпита чувството, че някой облива крака му с вряла вода. И кракът му отново се превърна в неговия собствен крак. Беше се страхувал, че ако се затича, навехнатият му глезен отново ще откаже да му служи. Започна да вдишва нощта с широко отворена уста, издишваше я бледа, а целият й мрак оставаше да тежи вътре в него. Тръгна бавно, накуцвайки. В ръцете си държеше книгите.

Помисли за Фейбър.

Фейбър бе останал там, в димящата купчинка катран, която вече нямаше име, нито отличителна черта. Той бе изгорил и Фейбър. Изведнъж тази мисъл го потресе: имаше чувството, че Фейбър наистина е мъртъв, че се е изпекъл като хлебарка в онази малка зелена капсула, пъхната и изгубена в джоба на един човек, който вече не беше нищо друго освен скелет, обвит в смолисти сухожилия.

„Трябва да запомниш — каза си той. — Изгаряй ги, или те ще те изгорят. Сега в случая е точно така.“

Опипа джобовете си; парите бяха там, а в единия си джоб намери неизменната радиораковина, по която градът говореше на себе си в студената черна утрин.

„Съобщение на полицията. В града се търси беглец. Извършил е убийство и престъпления срещу държавата. Име: Гай Монтег. Занятие: пожарникар. Видян за последен път…“

Продължи да тича, без да спре, докато измина шест пресечки; след това уличката се вля в широк пуст булевард с десет платна за автомобили — река без кораби, замръзнала под студения блясък на високите извити неонови лампи. „Можеш да се удавиш, ако се опиташ да го прескочиш“ — помисли си той — толкова беше широк и открит. Приличаше на огромна сцена без декори, която го примамваше да изтича през нея, а при яркото осветление лесно щяха да го видят, лесно щяха да го хванат, лесно щяха да го застрелят.

Раковината бръмчеше в ухото му:

„… Следете за беглеца… следете за беглеца… следете за сам човек, пеша… следете…“

Монтег се отдръпна в сянката. Точно насреща му една бензиностанция блестеше като голям къс снежнобял порцелан и две сребърни коли току-що спряха да напълнят резервоарите си. Ако иска да върви, а не да тича, спокойно да прекоси широкия булевард, той трябва да бъде чист и в приличен вид. Ако се измие и среши косата си, ще рискува по-малко, когато продължи пътя си за… закъде?

„Да — помисли си той, — накъде бягам аз?“

Наникъде. Нямаше къде да отиде, нямаше приятел, към когото да се обърне. С изключение на Фейбър. И изведнъж разбра, че всъщност съвсем инстинктивно е бягал именно по посока на къщата на Фейбър. Но Фейбър не би могъл да му даде убежище; дори и да се опита да го направи, това би било равностойно на самоубийство. И все пак той знаеше, че каквото и да стане, ще отиде да види Фейбър, макар и само за няколко минути. Домът на Фейбър е мястото, където той би могъл отново да зареди бързо изчезващата увереност в собствената си способност да оцелее. Искаше просто да се убеди, че на света има човек на име Фейбър. Искаше да види този човек жив, а не изгорял там, на полянката, като тяло, вмъкнато в друго тяло. И разбира се, трябва да остави на Фейбър част от парите, за да може той да ги изразходва, след като Монтег продължи бягството си. Може би ще успее да се измъкне от града и да продължи да живее край реките или главните пътища, сред полетата и хълмовете.

Силно пърхане го накара да погледне нагоре.

Полицейските хеликоптери се издигаха толкова високо в небето, като че някой силно бе издухал сивия цвят на изсъхнало глухарче. На около три мили от него две дузини хеликоптери тревожно и нерешително се полюшваха като пеперуди, изненадани от есенния хлад, после стремглаво се спускаха надолу, кацаха един тук, друг там, по различни улици, бавно ги оглеждаха, превръщаха се в автомобили, които виеха по булевардите, или също така внезапно се издигаха отново във въздуха и продължаваха да го търсят.

А ето насреща му бензиностанцията; в момента хората, които я обслужваха, се въртяха около клиентите. Приближавайки се откъм задната страна, Монтег влезе в тоалетната. През алуминиевата стена до него долетя гласът на говорителя, който съобщаваше: „Обявена е война.“ Отвън зареждаха колите с бензин. Хората в колите разговаряха със служителите — за автомобилите, за бензина, за това колко им дължат. Монтег стоеше и се мъчеше да изпита целия ужас на това лаконично съобщение по радиото, но не можа. Войната ще трябва да го почака час-два, докато води своята собствена война.

Той изми ръцете и лицето си и ги избърса в кърпата, без да вдига много шум. Излезе от тоалетната, внимателно затвори вратата и тръгна в мрака, докато най-сетне отново се озова на бордюра на Пустия булевард.

Булевардът се точеше пред него в хладното утро подобно на огромна писта за кегли — ето я играта, която трябваше да спечели. Той беше празен като арена, на която след две минути ще се появят безименни жертви и неизвестни убийци. Въздухът над широката бетонна река и около нея трептеше от топлината, излъчвана от тялото на Монтег; той не можеше да повярва, че само неговата топлина е могла да накара целия околен свят да затрепти. Беше фосфоресцираща мишена, знаеше го, чувствуваше го. Но време беше да започне малката си разходка.

На около три пресечки от него блестяха няколко автомобилни фара. Монтег пое дълбоко въздух. Дробовете му сякаш бяха горящи факли. Гърлото му бе пресъхнало от тичането. В устата си усещаше стипчив вкус, а краката му тежаха като олово.

Ами онези светлини в далечината? Преди да тръгнеш да вървиш, трябва да прецениш за колко време автомобилите могат да стигнат дотук. А какво ли е разстоянието до отсрещния бордюр? Изглежда, около стотина ярда. Може и по-малко, но нека да са сто; имай предвид, че вървиш много бавно, че едва се движиш и за да изминеш цялото това разстояние, ще ти трябват не по-малко от трийсет, дори четирийсет секунди. А колите биха могли да изминат разстоянието от три пресечки за около петнайсет секунди. Така че дори ако насред булеварда започнеш да тичаш…

Той пристъпи с десния си крак, после с левия, после пак с десния. Тръгна по празния булевард.

Дори и булевардът да беше съвсем пуст, разбира се, не би могъл да разчиташ, че ще го пресечеш безопасно, защото иззад хълма, на около четири пресечки оттук, внезапно би могла да се появи кола, да те застигне и да профучи край теб, преди да успееш да си поемеш дъх.

Реши да не брои крачките си. Не гледаше нито вляво, нито вдясно. Светлината от лампите над него му се струваше така ярка, така издайническа и така гореща, като че грееше обедно слънце.

Той се вслуша в шума на колата, която вдясно от него, на две пресечки разстояние, набираше скорост. Светлините на фаровете й внезапно се скъсиха, после се удължиха и осветиха Монтег.

Върви! Не спирай!

Монтег се поколеба, стисна здраво книгите в ръце и с усилие на волята продължи да върви. Той инстинктивно изтича няколко крачки, но след това си заговори на глас, овладя се и отново тръгна бавно. Беше вече на средата на шосето, но моторите на колата виеха все по-силно, докато колата набираше скорост.

„Полицията, разбира се. Видели са ме. Забави крачка, забави крачка, спокойно, не се обръщай, не поглеждай, не давай вид, че се тревожиш. Върви, точно така, върви, върви…“

Колата вече връхлиташе. Ревеше. Набираше скорост. Колата виеше, трещеше. Колата се носеше плавно, насочваше се по някаква свистяща траектория като куршум, изстрелян от невидима пушка. Сто и двайсет мили в час, сто и трийсет мили в час. Монтег стисна челюсти. Имаше чувството, че горещината на препускащите фарове изгаря бузите му, кара клепките му да потръпват нервно и разлива солена пот из цялото му тяло.

Той взе да тътри крака като пиян и да говори на себе си, а след това изведнъж се затича. Изхвърляше напред единия си крак, стъпваше, изхвърляше другия, пак стъпваше. Господи! Господи! Изпусна една книга, забави крачка, понечи да се върне, отказа се, отново се втурна напред, крещейки сред циментовата пустота, а колата гонеше бягащата си жертва, оставаха още двеста, сто, деветдесет, осемдесет, седемдесет фута; Монтег задъхано махаше с ръце, вдигаше крак, стъпваше, вдигаше крак, стъпваше, а колата приближаваше все повече и повече, клаксонът й виеше, зовеше го. Очите му едва не пламнаха, като извърна глава към ослепителните фарове; ето, колата вече бе погълната от собствената си светлина, тя беше само факел, който лети със свистене срещу него, само рев и блясък, ето, вече връхлиташе…

Монтег се спъна и падна.

Свършено е с мен! Край!

Но падането му промени нещата. Само секунда преди да мине през него, побеснялата кола сви и изчезна. Монтег продължи да лежи, прилепил лице о бетонната настилка. Заедно със синкавия дим от ауспуха на колата до него долетя кикот.

Той инстинктивно бе закрил глава с дясната си ръка. Сега, когато вдигна ръката си, на върха на средния си пръст, там, където гумата я бе докоснала, видя черна ивичка, широка два-три милиметра. Той се изправи на крака и изумено погледна тази черна ивичка.

„Това не беше полицията“ — помисли си той.

Погледна надолу по булеварда. Той беше пуст. Всичко му стана ясно: колата е била пълна с дечурлига от дванайсет до шестнайсет години, излезли да пищят, да крещят, да викат: „Ура!“, те бяха видели човек, който се разхожда — такава рядка и необичайна гледка — и просто са решили: „Хайде да го блъснем“ — без да подозират, че това е беглецът Монтег, чисто и просто група дечурлига, решили в дългата нощ, докато грее луната, за няколко часа да преминат с трясък пет-шестстотин мили със заледени от вятъра лица; а дали призори ще се върнат вкъщи, или не, дали ще останат живи, или не — тъкмо в това се състоеше и приключението.

„Щяха да ме убият — каза си, олюлявайки се, Монтег, докато вятърът още свистеше, вдигаше прах около него и брулеше ожулената му буза. — Щяха да ме убият без никаква причина!“

Той тръгна по посока на отсрещния бордюр, като непрестанно повтаряше на краката си да вървят и да не спират. Някак си бе успял да събере разпилените книги, но не си спомняше да се е навеждал или да ги е докосвал. Не преставаше да ги мести ту в едната си ръка, ту в другата, като че ли държеше карти, които не успяваше да прецени.

„Дали същите тези хлапаци не са убили Кларис?“

Спря се и мислено си повтори:

Дали същите те не са убили Кларис!

Искаше му се да изкрещи и да изтича подире им.

Очите му овлажняха.

Беше паднал по корем и това го беше спасило. Шофьорът на колата, виждайки проснатото тяло на Монтег, инстинктивно бе съобразил, че ако с такава голяма скорост прегази едно тяло, колата може да се обърне и те да изхвръкнат от нея. А ако Монтег бе останал прав като мишена?…

Дъхът на Монтег спря.

Надолу по булеварда, на разстояние четири пресечки, колата бе забавила ход, бе завила на две колела и сега препускаше обратно по забранената страна на шосето, набирайки скорост.

Но Монтег вече бе изчезнал, бе потънал в сигурността на тъмната уличка, към която бе тръгнал на дълго пътешествие — дали преди един час или само преди минута? Застана в нощта, треперещ, и обърна поглед към колата, която профуча покрай него, поднесе се към средата на булеварда, разливайки смях във въздуха около себе си, и изчезна.

Монтег продължи да крачи в мрака, като от време на време поглеждаше към хеликоптерите, които се спускаха все по-ниско и по-ниско подобно на първите снежинки на идващата дълга зима…

Къщата беше потънала в тишина.

Монтег се промъкна откъм задната й страна през гъстото ухание на нарциси, рози и росна трева. Бутна остъклената задна врата и тя се отвори, влезе на пръсти и ослушвайки се, прекоси верандата.

„Спите ли, мисис Блак? — каза си той. — Зная, че това, което правя, не е много хубаво, но вашият съпруг го е правил на други и никога не се е замислял, никога не се е измъчвал от угризения на съвестта. А сега, тъй като сте съпруга на пожарникар, дошъл е вашият ред, дошъл е и редът на вашия дом заради всички домове, които съпругът ви е изгорил, заради всички хора, на които е причинил болка, без да му мигне окото.“

Къщата не му отговори.

Той скри книгите в кухнята, отново се озова на уличката и погледна назад към къщата, която продължаваше да спи, тъмна и мълчалива.

Прекосявайки града, докато хеликоптерите пърхаха в небето като късчета хартия, той предаде доноса от усамотена телефонна кабина пред един магазин, който не работеше нощем. След това зачака в студената нощ и чу как в далечината започват да вият пожарникарските сирени, как „Саламандрите“ се приближават, идват да изгорят къщата на мистър Блак, докато той е на работа, идват да принудят жена му да стои трепереща сред утринната хладина, докато покривът поддава и се срутва върху пожара. Но засега тя все още спеше.

— Лека нощ, мисис Блак — промълви той.

 

 

— Фейбър!

Още едно почукване, шепот и пак дълго чакане. После, след минутка, бледа светлина замъждука в къщичката на Фейбър. Нова пауза — и задната врата се отвори.

В полумрака Фейбър и Монтег стояха и се гледаха, сякаш и двамата не вярваха на очите си. После Фейбър бързо протегна ръка, сграбчи Монтег, вмъкна го вътре, накара го да седне, върна се, застана на прага и се ослуша. Сирените виеха в далечината. Той влезе и затвори вратата.

— От начало до край се държах като глупак — каза Монтег. — Не мога да остана дълго тук. Трябва да вървя бог знае накъде.

— Поне бяхте глупак по отношение на добри неща — каза Фейбър. — Мислех, че сте мъртъв. Капсулата, която ви дадох…

— Изгоря.

— Чух капитанът да ви говори и внезапно — никакъв звук. За малко не излязох да ви търся.

— Капитанът е мъртъв. Той намери капсулата, чу гласа ви и щеше да го проследи. Убих го с огнехвъргачката.

Фейбър седна и известно време не продума.

— Господи, как се случи всичко това? — каза Монтег. — Само преди една вечер всичко бе прекрасно, а сега ето, че се давя. Колко пъти може да потъне човек и все пак да остане жив? Не ми достига въздух. Ето, Бийти е мъртъв, а едно време той ми беше приятел. И Мили си отиде; мислех, че ми е жена, но сега вече не съм уверен. И къщата изгоря. Работата ми отиде по дяволите, самият аз съм беглец, а освен това на път за насам подхвърлих книги в дома на един пожарникар. Господи боже мой, колко много неща направих за една-единствена седмица!

— Направили сте онова, което е трябвало да направите. То отдавна е назрявало у вас.

— Да, дори и в нищо друго да не вярвам, в това поне съм убеден. То само е изчаквало момент, за да стане. Отдавна чувствувах, че нещо се набира у мен; вършех едно, а мислех за друго. Господи, то отдавна се е натрупвало у мен. Чудя се как не е проличало външно, подобно на тлъстина. И ето че сега съм тук и обърквам и вашия живот. Те могат да ме проследят до дома ви.

— За пръв път от години насам чувствувам, че живея — каза Фейбър. — Чувствувам, че правя нещо, което отдавна трябваше да направя. Поне засега не изпитвам страх. Може би защото най-сетне върша онова, което трябва. Може би защото направих нещо необмислено и не искам да изглеждам страхливец пред вас. Навярно ще се наложа да извърша дори по-смели неща, да се изложа на опасност, така че да не мога да се откажа от делото и отново да се изплаша. Какво смятате да правите сега?

— Ще продължа да бягам.

— Знаете ли, че е обявена война?

— Да, чух.

— Боже мой, не е ли странно? — каза старецът. — Тя ни се струва толкова далечна, защото си имаме свои собствени грижи.

— Нямах време да мисля за нея. — Монтег измъкна от джоба си сто долара. — Задръжте ги и ги използувайте както намерите за добре, когато си отида.

— Но…

— Може би до обяд вече няма да бъда жив; използувайте парите.

Фейбър кимна.

— Най-добре ще е да тръгнете по реката, а като стигнете до старата железопътна линия, която води към провинцията, да вървите по нея. Макар че сега всичко се движи по въздуха и повечето железопътни линии са изоставени, релсите все още си стоят и ръждясват. Чувал съм, че тук-таме из страната имало лагери на скитници; наричат ги пътуващи лагери. Ако се отдалечите достатъчно от града и си отваряте очите, ще ги откриете; казват, че по линията оттук до Лос Анджелис имало много стари възпитаници на Харвардския университет. Повечето от тях са търсени от полицията, но предполагам, че са оцелели. Те не са много на брой и вероятно правителството никога не ги е смятало за достатъчно голяма опасност, за да тръгне да ги издирва. Можете за известно време да се приютите при тях, а след това да влезете във връзка с мен в Сейнт Луис. Аз тръгвам за там тази сутрин с автобуса в пет часа, за да се срещна с един бивш печатар. Най-сетне и аз ще започна да действувам. Тези пари ще бъдат използувани за добро дело. Благодаря ви и бог да ви пази. Не искате ли да подремнете няколко минути?

— По-добре да вървя.

— Чакайте да видим какво става!

Той бързо заведе Монтег в спалнята и отмести встрани една картина, зад която се откри телевизионен екран с размер на пощенска картичка.

— Винаги съм искал нещо много малко, нещо, на което бих могъл да говоря, нещо, което, ако е необходимо, бих могъл да закрия с длан, а не нещо чудовищно голямо, което да ме надвиква. Така че ето, виждате! — Той включи екрана.

„Монтег — обади се говорителят и екранът светна. — М-О-Н-Т-Е-Г — името му беше произнесено буква по буква. — Гай Монтег. Все още не е заловен. Полицейски хеликоптери кръжат. От друг район бе докарано ново Куче…“

Монтег и Фейбър се спогледаха.

„… Кучето никога не изпуска жертвата си. Това невероятно изобретение не е направило нито една грешка, откакто за първи път бе използувано за гонене на бегълци. Тази вечер нашата телевизионна компания е горда, че ще има възможността да проследи Кучето с камери от хеликоптер, докато то се насочва към целта си…“

Фейбър наля две чаши уиски.

— Ще имаме нужда от това.

Отпиха.

„… обонянието му е така чувствително, че може да запомни и разграничи десет хиляди различни миризми на десет хиляди различни хора, без да е необходимо да бъде пренастройвано!“

Фейбър леко потръпна и огледа стаята, стените, вратата, бравата и стола, на който седеше Монтег. Монтег проследи погледа му. И двамата бързо се огледаха наоколо; Монтег усети как ноздрите му се разширяват и разбра, че сам се опитва да се проследи, че обонянието му внезапно така се бе изострило, че бе започнало да подушва пътечката, която той бе прокарал във въздуха на стаята, и капчиците пот от ръкава му, които бяха увиснали по бравата на вратата, невидими, но многобройни като кристалчетата на малък полилей. Той подуши миризмата си навсякъде: във всичко, върху всичко, около всичко; беше се превърнал в светещ облак, в привидение — и отново му секна дъхът. Видя, че и Фейбър спира дъх от страх да не би да вдъхне това привидение в собственото си тяло, да не се зарази от призрачните изпарения и миризми на беглеца.

„Кучето сега слиза с хеликоптер на мястото на пожара.“

На малкия екран се появиха изгорялата къща, тълпата, нещо покрито с чаршаф и хеликоптерът, който с пърхане се спусна от небето, подобно на чудновато цвете.

„Значи решили са да доведат играта докрай — помисли си Монтег. — Цирковото представление трябва да продължи, макар че войната може да започне всеки момент…“

Той наблюдаваше сцената като омагьосан, като вкаменен. Тя му се струваше така далечна, като че нямаше нищо общо с пет, приличаше на пиеса, която не те засяга, в която не вземаш участие и въпреки това я гледаш с удивление и странно удоволствие. „И всичко това заради мен — помисли си той. — Боже господи, всичко, което става, е само заради мен!“

Ако искаше, той можеше да остане тук и спокойно да следи цялата гонитба през всичките й светкавични фази — по уличките, през улиците, по пустите широки булеварди, през полянките и спортните игрища — от време на време говорителят прекъсва предаването, за да даде обичайните търговски реклами; а сетне — по други улички до горящата къща на мистър и мисис Блак и най-после до този дом, в който той и Фейбър седяха и пиеха, докато електронното Куче, мълчаливо като полъх на смъртта, подушеше последната следа и се спреше ей там, под оня прозорец. И тогава, ако искаше, Монтег можеше да стане и следейки с едно око телевизионния екран, да отиде до прозореца и да го отвори, да се наведе, да погледне отново зад себе си и на блестящия малък телевизионен екран да се види като драматичен герой на сцената, която би могъл да наблюдава обективно, тъй като знаеше, че в другите телевизионни гостни го виждат в естествен ръст и цветове. А ако задържеше очите си отворени, можеше да се види, секунда преди да премине в небитието, пронизан от отровната игла заради удоволствието на кой знае колко много телевизионни зрители, които само преди няколко минути са били събудени от дивите сирени на техните телевизионни гостни, призоваващи ги да дойдат да гледат лова на едрата плячка, карнавала, в който участвува един-единствен човек.

Дали ще има време за реч? Дали ще успее, докато Кучето го сграбчва пред погледите на десет, двайсет или трийсет милиона зрители, да резюмира живота си през изтеклата седмица в едно-единствено изречение или дума, които те ще помнят дълго след като Кучето е обърнало гръб на камерата, стискайки го в челюстите си като в металически клещи, и е побягнало в мрака, а камерата е стояла неподвижна и е проследявала чудовището да изчезва в далечината — какъв ефектен завършек! Какво би могъл да каже с една-единствена дума или с няколко думи; нещо, което да опари лицата им и да ги разбуди?

— Гледайте! — прошепна Фейбър.

От хеликоптера плавно се плъзна нещо, което не беше нито машина, нито животно, нито живо, нито мъртво и което излъчваше бледозеленикава светлина. То застана пред димящите развалини на къщата на Монтег, а мъжете вдигнаха огнехвъргачката, която той бе захвърлил, и я поднесоха към муцуната на животното. Чу се свистене, щракане, бръмчене.

Монтег разтърси глава, изправи се и допи чашата си.

— Време е. Моля да ме извините за всичко.

— За какво? За мен ли? Или за моя дом? Аз си го заслужавам. В името на бога, бягайте. Може би ще успея да ги задържа известно време тук.

— Почакайте! Няма да има никаква полза, ако ви разкрият. Когато си изляза, изгорете покривката на това легло, до което се докосвах. Изгорете в шахтата си стола от дневната. Изтрийте със спирт мебелите и бравите на вратите. Изгорете изтривалката в антрето. Включете с пълна сила климатичната инсталация във всички стаи и посипете всичко с нафталин, ако имате нафталин. След това пуснете поливачките в градината колкото се може по-силно и измийте пътечките с маркуч. Ако имаме някакъв шанс, поне тук бихме могли да унищожим следата.

Фейбър раздруса ръката му.

— Ще се погрижа за всичко. Пожелавам ви щастие. Ако и двамата сме добре, идущата или по-идущата седмица се свържете с мен чрез пощата в Сейнт Луис — до поискване. Съжалявам, че този път няма как да поддържам контакт с вас чрез капсула. И двамата имахме полза от това. Но моите съоръжения бяха ограничени. Нали разбирате, никога не съм мислил, че ще ми се наложи да я използувам. Какъв стар глупак съм! Нямам капка мозък! Глупак, глупак! Така че нямам друго зелено куршумче, което да ви дам. Хайде, вървете!

— Само още едно нещо! Бързо! Вземете един куфар и го напълнете с най-мръсните си дрехи — стар костюм, колкото по-мръсен, толкова по-добре, риза, някакви стари обувки и чорапи…

Фейбър излезе и се върна след минутка. Те запечатаха картонения куфар с чиста лепенка.

— За да се запази в него миризмата на стария мистър Фейбър, разбира се — каза Фейбър, който се беше изпотил от напрежение.

Монтег обля куфара с уиски.

— Не искам Кучето едновременно да подуши две миризми. Мога ли да взема остатъка от уискито? Ще ми трябва по-късно. Господи, надявам се, че това ще помогне!

Те отново си стиснаха ръце и излизайки от стаята, погледнаха към телевизора. Кучето вече бе тръгнало по следите, съпровождано от надвисналите над главата му камери на хеликоптерите, и тихо и мълчаливо душеше силния нощен вятър. Вече тичаше по първата уличка.

— Довиждане!

Монтег тихо се измъкна през задната врата и се затича, стискайки в ръка дръжката на полупразния куфар. Зад себе си чу как изригват градинските поливачки, изпълвайки тъмния въздух с дъжд, който отначало нежно, а после равномерно започна да облива всичко наоколо, измиваше пътечките и се оттичаше по уличката. Той отнесе на лицето си няколко капки от този дъжд. Чу как старецът извика след него: „Довиждане!“ — но може би само така му се беше сторило.

Тичайки, той бързо се отдалечи от къщата по посока на реката.

 

 

Монтег бягаше.

Усещаше как Кучето, подобно на есен, се приближава студено, сухо и бързо, като вятър, който не поклаща стръкчетата трева, не блъска прозорци, не смущава сенките на вейките, върху белите тротоари, по които минава. Кучето не се докосваше до света. То носеше със себе си своята тишина и Монтег чувствуваше как тази тишина расте зад гърба му, докато тича през града, как се превръща в напрежение. Монтег усети как това напрежение нараства и се затича по-бързо.

Спираше от време на време, за да си поеме дъх и да надникне през бледоосветените прозорци на събудилите се домове; виждаше силуетите на хора, които наблюдаваха телевизионните стени в своите гостни, а на стените Кучето се движеше като паяк, като полъх от неонови пари, появяваше се и изчезваше. Ето го на Елм Терас, на Линкълн, на Оук Парк и на уличката, която водеше към дома на Фейбър.

„Отмини! — мислено му каза Монтег. — Не спирай, продължи, не влизай!“

На телевизионния екран се очерта жилището на Фейбър; поливачките в градината пулсираха в нощния въздух.

Кучето спря, като потръпваше.

„Не! — Монтег стисна с ръце перваза на прозореца. — Насам! Тук!

Иглата с прокаинова отрова се показа, прибра се, проточи се, прибра се. Една-единствена бистра капчица отрова се отрони от нея и после иглата потъна в муцуната на Кучето.

Монтег сдържа дъха си и му се стори, че в гърдите му се свива юмрук.

Кучето отмина дома на Фейбър и тръгна отново по уличката.

Монтег втренчи очи в небето. Хеликоптерите вече се приближаваха подобно на рой насекоми, устремени към една-единствена светлина.

Монтег с усилие си припомни, че това не е измислен епизод, който би могъл да наблюдава, докато бяга към реката. Това всъщност беше игра на шах, в която той сам участвуваше и наблюдаваше всеки отделен ход.

Изкрещя, за да се сепне и да откъсне поглед от този последен прозорец и от чудното зрелище, което се разиграваше пред очите му. „По дяволите!“ — извика той и тръгна отново. Уличка, алея, улица — и миризмата на реката. Леви, десни, леви, десни. Скоро, ако камерите го уловяха, щяха да бягат двайсет милиона монтеговци… Двайсет милиона монтеговци, бягащи като в някаква стара комедия на филмовата компания „Кийстоун“ — полицаи и бандити, гонещи и гонени, преследващи и преследвани — хиляди пъти бе гледал тези комедии. А подире му — двайсет милиона Кучета, които лаеха беззвучно и рикошираха о телевизионните стени — от дясната стена, на централната стена, после на лявата, — изгубваха се и пак — от дясната стена, на централната, на лявата — и се изгубваха.

Монтег втъкна в ухото си радиораковината.

„Полицията предлага цялото население в района на Елм Терас да направи следното: всеки, във всяка къща, на всяка улица да отвори предната или задната врата или да погледне през прозорците. Ако всички в следващата минута погледнат от своите домове, беглецът няма как да се скрие. Готови!“

Разбира се! Защо не го бяха направили по-рано! Как толкова години никой не се бе сетил да изпробва тази игра? Всеки да стане, всички да излязат! Не може да не го забележат! Та той беше единственият човек, който бягаше самотен през града посред нощ, единственият човек, който измъчваше краката си!

„Ще броим до десет! Едно! Две!

Той почувствува как целият град се вдига на крака.

„Три!“

Почувствува как градът се обръща към хилядите си врати.

„По-бързо! Леви! Десни!“

„Четири!“

Хората като лунатици прекосяват коридорите.

„Пет!“

Поставят ръцете си върху бравите на вратите!

Откъм реката се носеше миризма на хлад, като след проливен дъжд. Гърлото му бе сухо като ръжда, очите му пареха от тичането. Той изкрещя, сякаш този крясък щеше да го изхвърли като с реактивен мотор през последните сто ярда.

„Шест, седем, осем!“

Натискаха бравите на пет хиляди врати.

„Девет!“

Зад него останаха и последните къщи и той вече тичаше по наклона, който водеше надолу към плътния подвижен мрак.

„Десет!“

Вратите се отвориха.

Мислено видя хилядите и хиляди лица, които надничаха в дворовете и уличките или поглеждаха към небето, лица, скрити зад пердета, бледи, изплашени от нощта, като лицата на сиви животни, които надзъртат от електрическите си дупки, лица със сиви, безцветни очи, сиви езици и сиви мисли, които проникваха през вкочанената плът на лицето.

Но той вече бе стигнал до реката.

Потопи ръка, за да се увери, че реката е истинска. Нагази във водата и се съблече в мрака, обля тялото си, ръцете си, краката си и главата си с щипещия спирт, отпи от бутилката и смръкна малко от течността в ноздрите си. После облече старите дрехи на Фейбър и обу старите му обувки. Своите собствени хвърли в реката и почака, докато течението ги отнесе. После, стиснал куфара в ръка, влезе в реката и вървя, докато изгуби дъното под краката си и водите го понесоха в мрака.

Когато Кучето стигна до брега, той вече бе на триста ярда надолу по течението. Отгоре с рев се въртяха огромните перки на хеликоптерите. Над реката се стовари буря от светлини и Монтег се гмурна под илюминациите, толкова ярки, като че ли слънцето внезапно бе разпъдило облаците. Почувствува как реката го влече надолу в мрака. Изведнъж прожекторите се насочиха обратно към брега и хеликоптерите завиха към града, като че ли бяха открили нова следа. Изчезнаха. Изчезна и Кучето. Останала бе само студената река и Монтег се носеше по нея във внезапно настъпилото спокойствие, далеч от града, от светлините и от преследвачите, далеч от всичко.

Имаше чувството, че зад себе си е оставил сцена с множество актьори, че е напуснал някакъв внушителен спиритически сеанс с шепнещи привидения. Отдалечаваше се от една недействителност, която бе ужасяваща, и навлизаше в една действителност, която беше нереална, понеже му беше непозната.

Черните брегове се плъзгаха край него и той навлизаше сред природата, сред хълмовете. За пръв път от десетина години насам видя звездите, които светеха над него като огромни огнени шествия — грамадна звездна колесница, която заплашваше да се прекатури и да го смаже.

Когато куфарът се напълни с вода и потъна, той се обърна по гръб; реката тихо и бавно го отнасяше далеч от хората, които закусваха със сенки, обядваха с пара и вечеряха с мъгла. Реката беше нещо много осезаемо; тя грижливо го носеше в своите обятия и най-сетне му даваше време да обмисли онова, което се бе случило през този месец, през тази година, през целия му живот. Ослуша се и усети как сърцето му бие по-бавно. Заедно с кръвта и мислите му престанаха да препускат.

Изведнъж видя луната ниско в небето. Луната бе там, а какво кара луната да свети? Разбира се, че слънцето. А какво кара слънцето да свети? Собственият му огън. И слънцето ден след ден продължаваше да гори и да гори. Слънцето и времето. Слънцето, времето и горенето. Горенето. Реката леко го полюляваше. Горенето. Слънцето и всички часовници по земята. В съзнанието му те се сливаха и се превръщаха в едно-единствено цяло. И след като дълго време се бе носил отпуснат по земята и кратко време — по водите на реката, той разбра защо никога вече през живота си не трябва да опожарява.

Слънцето грееше всеки ден. То изгаряше времето. Светът се въртеше в кръг и около оста си, а времето така и така безмилостно изгаряше годините, а заедно с тях и хората, дори без неговата помощ. Така че ако той, Монтег, заедно с другите пожарникари изгаряше вещите, а слънцето изгаряше времето, това означаваше, че всичко щеше да изгори!

Някой от тях ще трябва да спре да изгаря. Естествено, слънцето нямаше да спре да гори. В такъв случай това трябваше да направят Монтег и хората, с които бе работил само допреди няколко часа. Някой някъде отново трябваше да започне да спасява човешките ценности, да ги спасява и да ги съхранява — в книги, грамофонни плочи, в главите на хората, по какъвто и да било начин, стига те да се намират далеч от молците, от плесента, от ръждата, от гниенето и от хората с клечки кибрит в ръце. Светът бе пълен с горене от всякакъв вид и размер. Крайно време бе да започнат да работят занаятчии с нова професия — изработването на огнеупорни тъкани.

Усети, че петата му докосва земя, опира се о камъчета, дращи пясък. Реката го бе придвижила към брега.

Той погледна към това велико черно същество без очи или светлини, без форма, само с размери, които се простираха на хиляди мили, в безкрая, и чиито зелени хълмове и гори го очакваха.

Поколеба се дали да напусне удобната прегръдка на реката. Страх го беше, че ще срещне Кучето. Дърветата внезапно можеха да се разтърсят под страхотния вятър на хеликоптерите.

Но там горе полъхваше само обикновен есенен ветрец, който се носеше като някаква друга река. Защо Кучето бе престанало да го гони? Защо бяха насочили преследването обратно към града? Монтег се ослуша. Нищо. Нищо.

„Мили — помисли си той. — Виж цялата природа наоколо. Вслушай се в нея! Нищо и нищо. Толкова много тишина, Мили, че се чудя как би я понесла. Дали нямаше да започнеш да крещиш: «Млъкни, млъкни!» Мили, Мили!“ Стана му тъжно.

Мили я нямаше, нямаше го и Кучето, но сухият аромат на сено, който лъхаше от някакво далечно поле, пренесе Монтег на земята. Спомни си за една ферма, която знаеше още от дете, един от редките случаи, когато бе открил, някъде отвъд седемте воала на недействителността, отвъд телевизионните стени в гостната, отвъд фалшивия блясък на града, крави да дъвчат трева, прасета да се въргалят в топли вадички по пладне, кучета да лаят по бели овце из хълмовете.

Сега сухият аромат на сеното и шепотът на реката го накараха да си помисли колко хубаво би било да заспи, потънал в свежото сено на усамотен плевник, далеч от шумните шосета, до тих фермерски дом, под стара вятърна мелница, чиито криле бръмчат над главата му и отмерват изтичащото време. Представи си, че лежи под високия таван на плевник, вслушан в леките движения, в далечното, едва доловимо шумолене на насекоми, дървета и животни.

През нощта, помисли си той, под плевника ще чуе звук, който може би ще прилича на шум от стъпки. Той ще напрегне сили и ще стане. Стъпките ще се отдалечат. Той отново ще се изтегне, ще погледне през прозорчето на плевника в късната нощ и ще види как светлините във фермерския дом гаснат една подир друга, как една много млада и красива жена сяда до неосветен прозорец и започва да сплита косата си. Ще му бъде много трудно да я види добре, но лицето й ще прилича на лицето на онази девойка, която бе минала през живота му така отдавна, преди толкова много време, девойката, която познаваше времето и никога не се бе изгаряла от светулките, девойката, която знаеше какво значи да отъркаш прашеца на глухарче о брадичката си. После тя ще си отиде от топлия прозорец и ще се появи отново на горния етаж в своята побеляла от лунна светлина стая. И тогава, при звука на смъртта, под грохота на реактивните самолети, които ще прорязват небето на две черни ленти чак отвъд хоризонта, той ще остане да лежи в плевника, скрит и в безопасност, наблюдавайки как тези странни нови звезди изчезват отвъд хоризонта, бягайки от нежните цветове на зората.

На сутринта той няма да чувствува нужда от сън, защото ще си е отпочинал напълно от всички тези приятни аромати и гледки на една цяла нощ, прекарана сред природата, ще си е отспал, макар очите му да са били широко отворени, а устните полуразтворени в усмивка.

А там, в подножието на стълбата, водеща за плевника, ще го очаква нещо невероятно. Той ще слезе предпазливо сред розовата светлина на ранното утро, усетил света, дори леко изплашен от него, ще се надвеси над малкото чудо и най-сетне ще се наведе да го докосне.

Чаша студено прясно мляко и няколко ябълки и круши, оставени в подножието на стълбата.

Това беше всичко, което искаше сега. Някакъв малък знак, че огромният свят ще го приеме и ще му даде дългото време, което му е необходимо, за да обмисли всички неща, за които трябва да мисли.

Чаша мляко, една ябълка, една круша.

Той излезе от реката.

Земята се втурна към него като вълна при прилив. Той бе смазан от тъмнината и от вида на природата, и от милионите аромати, носени от вятъра, който смразяваше тялото му. Отдръпна се пред съкрушителния напор на тази тишина, на звуците и миризмите и ушите му зашумяха. Олюля се. Звездите се изливаха като горящи метеори в очите му. Поиска му се отново да се хвърли в реката, да й позволи лениво да го отнесе някъде надолу, към безопасността. Тъмният бряг, който се издигаше пред него, му напомняше за онзи ден в неговото детство, когато, докато той плуваше, неизвестно откъде изведнъж се бе появила най-голямата вълна, която въобще някога бе виждал, и го бе повалила в солена кал и зелена тъмнина, а водата изгаряше устата и носа му, караше го да му се повдига и да крещи! Прекалено много вода!

Прекалено много земя!

Откъм черната стена пред него — шепот. Сянка. На сянката — две очи. Нощта гледаше към него. Гората го виждаше.

Кучето!

След толкова бягане, мъки и пот, след като едва не си се удавил и си се борил така упорито, да стигнеш толкова далеч, да си мислиш, че се намираш в безопасност, да въздъхнеш с облекчение и най-сетне да излезеш на земята само за да срещнеш…

Кучето!

От Монтег се изтръгна един последен отчаян вик, сякаш това бе прекалено много за който и да било човек.

Сянката се разпадна. Очите изчезнаха. Листата се вдигнаха нагоре и се посипаха като сух дъжд.

Монтег стоеше сам сред пустошта.

Елен. Той усети тежкия, приличен на парфюм мускус, смесен с кръв. С дъх на смола, който излъчваше животното, и миризмата на кардамон, мъх и амброзия в тази огромна нощ, в която дърветата тичаха срещу него, отдръпваха се, тичаха и се отдръпваха пред очите му заедно с пулсирането на сърцето му.

По земята сигурно имаше милиарди листа: той повлече крака из тях, из тази суха река, с острата миризма на див карамфил и на топъл прах. А другите миризми! От цялата земя се носеше миризмата на разрязан картоф, суров, студен и бял поради това, че луната го бе осветявала нощем. Имаше миризма, която напомняше за кисели краставички в буркан, и миризма на китка магданоз върху кухненската маса вкъщи. Имаше лека, жълта миризма, като миризмата на горчица. Имаше и миризма, подобна на карамфилите в съседния двор. Той отпусна ръка и усети, че някакъв бурен се изправя и му се гали като дете. Пръстите му миришеха на мъзга от сладко коренче.

Спря се, пое дълбоко дъх и колкото повече вдишваше в гърдите си мириса на земята, толкова повече тя го изпълваше с цялото си многообразие. Той вече не беше празен. Тук имаше повече, отколкото бе нужно, за да го напълни. И винаги щеше да има повече.

Тръгна през плиткия прилив от листа, като от време на време се препъваше.

И сред тази странна обстановка — нещо познато.

Кракът му се удари в нещо, което глухо иззвънтя.

Опипа земята с ръка, един ярд вляво, един вдясно.

Железопътната линия.

Ръждясала и изоставена, тя идваше от града, пресичаше гори и храсталаци и все вървеше успоредно на реката.

Значи това бе пътят, който търсеше. Това бе единственото му познато нещо, магическият талисман, от който не бива да откъсва очи, докато се движи сред трънките и морето от миризми, усещания и докосвания, сред шепота на листата.

Той тръгна по линията.

Изненада се колко сигурен стана изведнъж в един-единствен факт, който не можеше да докаже.

Някога, преди много време, тук, където стъпваше сега, бе вървяла Кларис.

 

 

Половин час по-късно, измръзнал, предпазливо следвайки траверсите и чувствувайки ясно как цялото му тяло, лицето, устата, очите са пълни с мрак, ушите — заглушени от звукове, краката — избодени от бодили и изжулени от коприва, той видя пред себе си огъня.

Огънят се изгуби и после пак се появи, като око, което му намигаше. Той се спря от страх да не би с един-единствен дъх да изгаси огъня. Но огънят продължаваше да гори и той започна да се приближава предпазливо. Необходими му бяха близо петнайсет минути, преди наистина да се доближи до него; след това застана в сянката и започна да наблюдава това леко движение на бели и червени цветове — странен огън, понеже за него той означаваше нещо ново.

Огънят не гореше, а сгряваше.

Той видя много длани, протегнати към неговата топлина, длани без ръце, защото ръцете бяха скрити в тъмнината. Над дланите — неподвижни лица, които се размърдваха, подскачаха, трептяха от отблясъците на огъня. Не знаеше, че огънят може да изглежда така. Никога през живота си не бе помислял, че огънят може не само да отнема, но и да дава. Дори миризмата му беше различна.

Не знаеше колко дълго бе стоял там, но беше глупаво и същевременно много приятно да се чувствуваш като животно, което излиза от гората, примамено от огъня. Беше като същество с четина и влажни очи, с козина, муцуна и копита, той беше същество с рога и с кръв, която би замирисала на есен, ако потечеше по земята. Дълго стоя, вслушан в топлото пращене на пламъците.

Около този огън цареше мълчание; мълчанието беше в лицата на хората и тук имаше време, достатъчно време да се поседи край тази ръждясала железопътна линия под дърветата, да се хвърли поглед върху света, да се огледа той от всички страни, като че ли се намираше в центъра на този огън, като парче стомана, което всички тези хора ковяха заедно. И не само огънят беше различен. Тишината също беше различна. Монтег се приближи до тази особена тишина, която се занимаваше с всички проблеми на света.

И след това долови гласове; те говореха и той не можеше да чуе нищо от онова, което казваха гласовете, но шумът ту се усилваше, ту спокойно затихваше, а гласовете обръщаха света откъм всички страни и го разглеждаха; гласовете познаваха земята и дърветата, и града, който лежеше до реката в края на железопътната линия. Хората говореха за всичко; той знаеше, че няма нищо, за което те не биха могли да говорят, знаеше го от самата модулация на гласовете им, от движенията им, от постоянните проблясъци на любопитство и учудване в очите им.

И тогава един от мъжете вдигна очи и го видя. Може би за пръв път, може би за седми път — и един глас извика на Монтег:

— Хайде, няма защо да се криете.

Монтег се отдръпна в сенките.

— Успокойте се! — каза гласът. — Тук вие сте добре дошли.

Монтег бавно пристъпи към огъня и към петимата възрастни мъже, които седяха около него, облечени в тъмносини панталони, якета от груб плат и тъмносини ризи. Той не знаеше какво да им каже.

— Седнете — каза човекът, който, изглежда, бе водачът на малката група. — Искате ли малко кафе?

Монтег наблюдаваше как сипват рядката димяща течност в сгъваема металическа чашка, която веднага му подадоха. Той предпазливо отпи една глътка и почувствува, че всички го разглеждат с любопитство. Опари си устните, но усещането бе приятно. Хората около него бяха с брадясали лица, но брадите им бяха чисти и пригладени, а ръцете — измити. Бяха станали, като че да приветствуват някакъв гост, и сега отново седнаха. Монтег отпи от кафето.

— Благодаря ви — каза той. — Много ви благодаря.

— Добре дошли, Монтег. Аз се казвам Грейнджър. — Той му подаде малко шишенце с безцветна течност. — Изпийте и това. То ще промени химическите показатели на потта ви. След половин час ще миришете на двама съвсем други хора. Тъй като Кучето ви преследва, най-добре ще е да го изпиете до дъно.

Монтег изпи горчивата течност.

— Ще воните на рис, но това няма значение — допълни Грейнджър.

— Вие знаете името ми — каза Монтег.

Грейнджър посочи с глава портативния телевизор с батерии, който стоеше до огъня.

— Наблюдавахме преследването — предположихме, че ще излезете на брега на юг от града. Като ви чухме как се лутате из гората подобно на пиян елен, не се скрихме както обикновено. Предположихме, че сте в реката, когато камерите на хеликоптерите се насочиха обратно към града. Там става нещо странно. Преследването продължава. Само че в обратна посока.

— В обратна посока ли?

— Дайте да видим.

Грейнджър включи портативния телевизор. В тази гора, шумяща от цветове и движения, образът бе кошмарен, така кондензиран, сякаш можеше да го предадеш от ръка на ръка. Един глас извика:

„Преследването продължава в северната част на града! Полицейските хеликоптери се съсредоточават около Осемдесет и седмо Авеню и Елм Гроув Парк!“

— Заблуждават — кимна с глава Грейнджър. — Изгубиха следата ви още при реката. Не могат да си признаят. Знаят, че не е възможно прекалено дълго да държат зрителите в напрежение. Представлението трябва да има внезапна, бърза развръзка. Ако бяха взели да претърсват реката, щеше да им бъде необходима цялата нощ. Затова търсят някаква изкупителна жертва, за да приключат всичко с триумф. Гледайте! През следващите пет минути те ще заловят Монтег!

— Но как…

— Гледайте.

Камерата, която се въртеше от търбуха на един хеликоптер, сега се спусна към някаква празна улица.

— Виждате ли? — прошепна Грейнджър. — Това ще бъдете вие; точно в дъното на тази улица се намира нашата жертва. Виждате ли как камерата се приближава? Създава обстановка, напрежение. Далечен план. Точно сега някакъв беден човечец е излязъл да се поразходи. Рядкост. Чудак. Не мислете, че полицията не познава навиците на такива особняци, хора, които се разхождат призори само защото им прави удоволствие или пък защото страдат от безсъние. Както и да е, полицията си го е набелязала от месеци, от години насам. Никога не знаеш кога такива сведения могат да ти бъдат полезни. И ето днес се оказва, че от него могат много добре да се възползуват. Това ще спаси престижа им. О, господи, погледнете!

Мъжете около огъня се наведоха напред.

На екрана — един човек завиваше край ъгъла. Внезапно пред обектива се втурна Кучето. Прожекторите на хеликоптера се устремиха надолу като дузина блестящи колони и изградиха клетка около човека.

Един глас извика: „Това е Монтег! Преследването свърши!“

Невинният човечец стоеше в недоумение със запалена цигара в ръка. Той гледаше втренчено Кучето, без да разбира какво става. По всяка вероятност наистина не разбираше. Погледна нагоре към небето, вслуша се във виещите сирени. Камерата стремглаво се спусна надолу. Кучето скочи — ритъмът и точността на движението му бяха невероятно красиви. Иглата се проточи. Кучето увисна за момент във въздуха пред погледите им, като че ли да даде на многобройните зрители време да преценят всичко — израза на ужас по лицето на жертвата, празната улица, стоманеното животно, приличащо на куршум, който се насочва към целта си.

„Монтег, не мърдай!“ — извика един глас от небето.

Камерата се спусна заедно с Кучето и тя, и то стигнаха до жертвата едновременно. Куче и камера я сграбчиха и я стиснаха като пипала на някакъв чудовищен паяк. Как пищеше тя, как пищеше, как пищеше!

Образът изчезна.

Тишина.

Тъмнина.

Монтег изкрещя в тишината и се извърна.

Мълчание.

Известно време мъжете продължиха да седят около огъня с безизразни лица, после на фона на черния екран говорителят каза: „Преследването свърши, Монтег е мъртъв; отмъстено е за едно престъпление срещу обществото.“

Тъмнина.

„А сега ще ви заведем в Небесната зала на хотел «Люкс», за да ви предадем половинчасовата ни програма «Точно преди зори», в която…“

Грейнджър изключи апарата.

— Те не показаха лицето на човека във фокус. Забелязахте ли? Дори и най-добрите ви приятели не могат да кажат дали сте били вие. Замазаха го, доколкото трябва, и оставиха останалото на въображението на зрителя. По дяволите! — прошепна той. — По дяволите!

Монтег не каза нищо, само обърна отново глава към тъмния екран и потрепервайки, вторачи очи в него.

Грейнджър докосна ръката на Монтег.

— Добре дошли от гроба.

Монтег кимна.

— А сега не е зле да се запознаете с всички ни — продължи Грейнджър. — Това тук е Фред Клемънт, който навремето ръководеше Катедрата за изучаване творчеството на Томас Харди в Кеймбридж, преди да го превърнат в училище за атомна техника. Това е доктор Симънс от университета в Лос Анджелис, специалист по творчеството на Ортега-и-Гасет. Това е професор Уест, който преди много години извърши в Колумбийския университет ценни проучвания в областта на етиката, вече остаряла наука. Преподобният отец Падовър преди трийсет години произнесе няколко проповеди и за една седмица изгуби паството си заради своите възгледи. Той от доста време скита с нас. А аз самият написах една книга, озаглавена: „Пръстите в ръкавицата: правилните отношения между личността и обществото“ — и ето, че съм тук! Добре дошли между нас, Монтег!

— Мястото ми не е между вас — най-сетне бавно каза Монтег. — Аз винаги съм правил само глупости.

— Ние сме свикнали с това, ние всички сме правили онези грешки, които е трябвало да правим, иначе не бихме били тук. Когато бяхме отделни индивиди, всичко, което имахме, бе гневът. Преди години аз ударих един пожарникар, когато дойде да изгори библиотеката ми. Оттогава насам съм беглец. Искате ли да се присъедините към нас, Монтег?

— Да.

— Какво можете да ни предложите?

— Нищо. Мислех, че имам част от „Книга на Еклисиаста“, а може би и от „Откровение на свети Йоана Богослова“, но сега нямам дори и това.

— „Книга на Еклисиаста“ ще ни свърши прекрасна работа. А къде е тя?

— Тук. — Монтег посочи челото си.

— А! — Грейнджър се усмихна и кимна с глава.

— Какво, има ли нещо лошо в това? — попита Монтег.

— Не само че няма нищо лошо, но даже е великолепно! — Грейнджър се обърна към свещеника: — Имаме ли „Книга на Еклисиаста“?

— Само една. Един човек на име Харис в Йънгстаун.

— Монтег! — Грейнджър здраво сграбчи Монтег за раменете. — Бъдете внимателен. Пазете здравето си. Ако нещо се случи на Харис, вие сте „Книга на Еклисиаста“. Виждате ли колко важен станахте изведнъж!

— Но аз всичко съм забравил!

— Не, никога нищо не се губи. Ние имаме начин да възстановим паметта ви.

— Но аз вече се опитах да си припомня!

— Не се опитвайте. То само ще дойде, когато имате нужда от него. Ние всички имаме фотографическа памет, но сме посветили целия си живот на това да се научим как да задържаме нещата, които действително се намират в паметта ни. Симънс работи по този въпрос вече двайсет години и сега имаме метод, с който можем да възкресим в паметта си всичко, което сме прочели, макар и само веднъж. Монтег, искате ли някой ден да прочетете „Държавата“ на Платон?

— Разбира се!

Аз съм „Държавата“ на Платон. А искате ли да четете Марк Аврелий? Мистър Симънс е Марк.

— Приятно ми е — каза мистър Симънс.

— Приятно ми е — каза Монтег.

— Бих искал да ви запозная с Джонатан Суифт, автора на този злостен политически памфлет — „Пътешествията на Гъливер“. А това е Чарлс Дарвин, това е Шопенхауер, това е Айнщайн, а тук до мен е Алберт Швайцер, един действително много благ философ. Ето ни, Монтег: Аристофан и Махатма Ганди, и Гаутама Буда, и Конфуций, и Томас Лъв Пийкок[2], и Томас Джеферсън, и Линкълн. Ние също така сме и Матей, Марк, Лука и Йоан.

Всички се засмяха тихо.

— Не може да бъде! — каза Монтег.

— Но е истина — усмихнато отвърна Грейнджър. — Ние също горим книги. Прочетохме книгите и ги изгорихме от страх да не ги намерят у нас. Микрофилмите не се оказаха удобни; постоянно сме на път и не искаме да заравяме филмите и да се връщаме обратно да ги търсим. Винаги съществува възможността да бъдем разкрити. По-добре е да пазим книгите в старите си глави, където никой не може да ги види или да се усъмни, че са там. У всички нас има откъси от историята, литературата и международното право — Байрон, Том Пейн, Макиавели или Христос — всичко е тук, в главите ни. Часът е късен. И войната е започнала. И ние сме тук, а градът е там, целият загърнат в многоцветното си наметало. За какво се замислихте, Монтег?

— Мисля си, че съм бил слепец, като се опитвах да върша нещата както аз ги виждах — да подхвърлям книги по домовете на пожарникарите и след това да изпращам сигнали за тревога.

— Направили сте това, което е трябвало да направите. Проведена в национален мащаб, тази идея би могла да даде прекрасни резултати. Но нашият метод е по-прост и ние смятаме, че е по-добър. Всичко, което искаме, е да запазим непокътнати и в безопасност познанията, от които смятаме, че ще имаме нужда. Ние все още не искаме да подстрекаваме или да разгневяваме когото и да било. Защото, ако ни унищожат, познанията също ще загинат, може би завинаги. Ние сме примерни граждани, но по свой собствен начин; вървим по старите железопътни линии, нощем спим по хълмовете и хората от града ни оставят на мира. Понякога ни спират и ни претърсват, но ние не носим със себе си нищо, което би могло да ни уличи. Организацията ни е гъвкава, много свободна и разпокъсана. Някои от нас си направиха пластични операции на лицата и на пръстите, за да сменят отпечатъците си. Точно сега ние сме в тежко положение. Чакаме войната да започне и да свърши колкото е възможно по-скоро. Това не е приятно, но то не зависи от нас; ние не управляваме, ние сме само едно отхвърлено малцинство, чийто глас е глас в пустиня. Но когато войната свърши, може би от нас ще има известна полза за света.

— Наистина ли смятате, че тогава ще се вслушват във вас?

— Ако не, просто ще трябва да чакаме. Ще предадем книгите на децата си, от уста на уста, а след това нашите деца на свой ред ще чакат, за да ги предадат на други хора. По този начин, естествено, много ще се загуби. Но не можеш насила да накараш хората да те слушат. Те трябва да стигнат до тази мисъл сами, сами да се запитат какво се е случило и защо светът е избухнал под краката им. Това положение не може да продължи вечно.

— А колко сте на брой?

— Такива като нас има хиляди по пътищата и изоставените железопътни линии, отвън — скитници, отвътре — библиотеки. Отначало това не беше планирано. Всеки си имаше по някоя книга, която искаше да запомни и която успя да запомни. Впоследствие, в продължение на един период от двайсетина години, докато скитахме, ние се срещахме един с друг и така създадохме тази широка организация и изготвихме план за действие. Най-важното нещо, което трябваше да си втълпим, бе, че ние не сме важни, че не трябва да бъдем педанти, че не трябва да изпитваме превъзходство над когото и да било друг в света. Ние сме само кориците на книги и нищо повече. Някои от нас живеят в малки градчета. Глава първа от „Уолдън“ на Торо живее в Грийн Ривър, глава втора — в Уилоу Фарм, в щата Мейн. А има едно градче в щата Мериланд само с двайсет и седем жители; над това градче никой няма да хвърли бомба, а то съдържа пълното събрание на есетата на един човек, който се нарича Бъртран Ръсел. Това градче можеш да го вземеш в ръцете си едва ли не като книга и да го разлистиш — на всеки жител се падат по толкова и толкова страници. И когато свърши войната, някой ден, някоя година книгите могат отново да бъдат написани; ще повикаме хората един по един да ни разкажат наизуст това, което знаят; ще го отпечатаме и ще го пазим, докато дойде някое друго мрачно средновековие, когато може би ще се наложи да започнем всичко отначало. Но прекрасното в човека е това, че той никога не се обезсърчава, никога не му омръзва да започне нещо отначало, когато знае, че то е много важно и заслужава да се направи.

— А тази вечер какво ще правим? — попита Монтег.

— Ще чакаме — отвърна Грейнджър. — И за всеки случай ще се отдалечим малко по-надолу по течението на реката.

Той взе да засипва огъня с пепел и пръст.

Другите хора му помагаха, помагаше му и Монтег; и там, сред пустошта, всички мъже движеха ръцете си и заедно гасяха огъня. Останаха край реката под светлината на звездите.

Монтег погледна светещия циферблат на непромокаемия си часовник. Пет. Пет часът сутринта. За един-единствен час бе изминала цяла година, а отвъд далечните брегове на реката зората чакаше да изгрее.

— Защо ми се доверявате? — запита Монтег. Някой се раздвижи в тъмнината.

— Достатъчно е да ви погледне човек. Вие скоро не сте се виждали в огледало. Освен това градът никога не се е интересувал чак толкова много от нас, че да организира такова сложно преследване само и само да открие къде сме. Неколцина особняци, натъпкали главите си със стихове, не могат да го засегнат; те го знаят, ние го знаем, всички го знаят. Докато хората не започнат да рецитират наляво и надясно Великата харта на свободата или Конституцията, всичко е наред. Пожарникарите са достатъчно на брой, за да попречат на такова нещо. Не, градовете не ни безпокоят. А вие имате ужасен вид.

Тръгнаха на юг по брега на реката. Монтег се опитваше да разгледа лицата на тези мъже, старите, набръчкани и уморени лица, които си спомняше от светлината на огъня. Искаше да види в тях някакъв оптимизъм, някаква решителност и вяра в утрешната победа, но не откри нищо такова. Може би той очакваше лицата им да горят и да пламтят от знанията, които носеха в себе си, да блестят като запалени фенери, скрили светлината зад стъклата си. Но цялата светлина бе идвала от отблясъците на лагерния огън и сега тези хора не изглеждаха по-различни от мъже, които са участвували в дълго състезание, дълго са търсили нещо, гледали са как се унищожават ценности и сега, много късно, се бяха събрали, за да дочакат края на представлението.

Те съвсем не бяха сигурни, че писанията, които пазеха в паметта си, ще могат да накарат всяка нова зора да блести с по-ярка светлина, не бяха сигурни в нищо освен в това, че книгите са подредени на лавици зад спокойните им очи, че тези книги чакат с още неразрязани страници клиентите, които може би ще дойдат през идущите години — някои с чисти, някои с мръсни ръце.

Докато вървяха, Монтег поглеждаше ту едно, ту друго лице.

— Не съдете за книгата по нейната корица — обади се някой.

И те всички тихичко се изсмяха и продължиха да вървят надолу по течението на реката.

Чу се писък и реактивните самолети от града прелетяха над главите им, преди те да успеят да вдигнат очи. Монтег се вгледа нагоре по реката, в града, който вече се бе превърнал в ивица от светлина на хоризонта.

— Жена ми е там.

— Съжалявам за това — каза Грейнджър. — През следващите няколко дни на градовете няма да им бъде лесно.

— Странно е, че тя не ми липсва, странно е, че нищо особено не ме вълнува — каза Монтег. — Преди минутка разбрах, че даже и тя да загине, не вярвам да се натъжа. А не трябва да бъде така. С мен сигурно нещо не е в ред.

— Слушайте — каза Грейнджър, хвана го под ръка и тръгна с него, разтваряйки храстите, за да може Монтег да мине. — Дядо ми умря още когато бях малък. Той беше скулптор. Той също така беше извънредно благ човек, който се раздаваше на хората; той помогна да се разчистят бордеите в нашия град, правеше ни играчки и през живота си извърши милион неща — ръцете му никога не бездействуваха. И когато умря, изведнъж разбрах, че съвсем не плача за него, а за нещата, които той правеше. Плачех, защото съзнавах, че той никога вече няма да може да ги прави, че никога вече няма да може да издълбае парче дърво, да ни помага да отглеждаме гълъби в задния двор или да свири на цигулка и да ни разправя анекдоти, както само той умееше. Той беше станал част от нас и когато умря, с него умряха и всичките му дела и вече нямаше кой да ги върши по същия начин. Той беше особен. Но беше необходим човек. И досега не съм успял да се примиря със смъртта му. Често си мисля колко много прекрасни дърворезби не се родиха, защото той умря. От колко много анекдоти се лиши светът; колко много гълъби се върнаха по домовете си, без неговите ръце да ги погалят. Той даваше смисъл на живота. Правеше нещо за света. В нощта, в която той си отиде, светът обедня с десет милиона добри дела.

Монтег вървеше мълчалив.

— Мили, Мили — прошепна той. — Мили.

— Какво казахте?

— Жена ми, жена ми. Бедната Мили, бедната, бедничката Мили. Не мога да си спомня нищо. Мисля за ръцете й, но не мога да си спомня някога да са правили нещо. Те просто висяха отпуснати или лежаха върху скута й, или пък държаха цигара — и това е всичко.

Монтег се обърна и погледна назад.

А ти какво даде на града, Монтег?

Пепел.

Какво си даваха хората един на друг?

Нищо.

Грейнджър застана до Монтег и също погледна назад.

— Дядо ми казваше, че всеки трябва да остави нещо след себе си, когато умре. Дете или книга, или картина, или къща, или стена, която е построил, или чифт обувки, които е изработил. Или пък градина, която е посадил. Нещо, до което ръката ти се е докоснала по такъв начин, че да има къде да отиде душата ти, когато умреш. И когато хората погледнат дървото или цветето, които си посадил, ще те видят в тях. Няма значение какво правиш, казваше той, стига само с докосването си да можеш да превърнеш едно нещо в нещо, което не е било преди, в нещо ново, което ще прилича на теб, след като отдръпнеш ръцете си. Именно в докосването се крие разликата между човека, който само коси полянката, и истинския градинар, казваше той. От косача няма да има и следа; градинарят ще остане там цял живот.

Грейнджър махна с ръка.

— Веднъж, преди петдесет години, дядо ми ми показа няколко филма за ракетите „Фау–2“. Виждали ли сте някога гъбата на атомната бомба от двеста хиляди мили височина? Тя не представлява нищо, просто убождане с карфица. Въпреки цялата пустош около нея. Дядо ми ни прожектира тези филми десетина пъти и каза, че един ден нашите градове ще разгърнат обятия и ще пуснат в себе си повече зеленина, земя, природа, за да помнят хората, че на нас ни е отделено малко място на земята и че ние живеем сред тази природа, която може да си вземе обратно всичко, дето ни е дала, само като извие ураганите си срещу нас или като изпрати морските си бури, за да ни покаже, че не сме чак толкова всемогъщи. „Ако не помним дебнещата пустош на нощта — казваше дядо, — някой ден тя ще дойде и ще ни превземе само защото сме забравили колко ужасна и реална може да бъде тя.“ Разбирате ли? — Грейнджър се обърна към Монтег. — Дядо умря така отдавна, но ако разтворите черепа ми, в гънките на мозъка ще намерите отпечатъците от неговите пръсти. Той ме докосна с ръка. Както вече ви казах, той беше скулптор. „Мразя римляните с тяхното status quo — казваше той. — Напълни очите си с чудеса, живей като че ли ще умреш след десет секунди. Опознай света. Той е по-фантастичен, отколкото всяка изфабрикувана мечта, за която си даваш парите. Не искай гаранции, не искай сигурност — такива неща светът не познава. И ако ги имаше, те биха приличали на големия ленивец, който ден след ден виси надолу с главата от клона на някое дърво и проспива живота си. По дяволите! — казваше той. — Раздрусай дървото и нека ленивецът се строполи на земята.“

— Вижте! — извика Монтег.

Войната започна и свърши в същия миг.

По-късно хората, които бяха заедно с Монтег, не можаха да кажат дали действително бяха видели нещо. Може би само мигновен блясък и движение в небето. Може би в този един-единствен миг бомбите, подобно на семена, хвърлени от небето от огромната ръка на сеяч, вече се носеха с ужасяваща бързина и същевременно невероятно бавно към пробуждащия се град, който летящите на височина десет мили, пет мили, една миля реактивни самолети вече бяха оставили зад себе си. Бомбардировката всъщност бе приключила в момента, в който реактивните самолети, движещи се със скорост пет хиляди мили в час, бяха открили своя обект и бяха дали сигнал на екипажа; войната свърши мигновено, сякаш някой бе замахнал със сърп. Тя свърши в момента, в който бе дръпната ръчката за пускане на бомбите. И през тези три секунди — цял век, докато бомбите попаднат в целта си, неприятелските въздушни кораби вече бяха изминали наполовина разстоянието до хоризонта, подобно на куршуми, в които един дивак не би повярвал, защото са невидими; и все пак сърцето внезапно се разкъсва, тялото рухва с конвулсивни движения, кръвта изненадана руква на свобода, а мозъкът разпилява малкото спомени, които е ценил, и загива, без да разбере какво се е случило.

Не можеш да повярваш, че всичко това е резултат на само едно движение на някаква ръка. Но Монтег видя как този огромен металически юмрук се стоварва върху далечния град и знаеше, че писъкът на реактивите, който щеше да последва, когато всичко е свършило, щеше да нарежда: Разрушавайте, не оставяйте камък върху камък, загивайте! Умрете!

За миг Монтег задържа бомбите в небето с разума си и с ръцете си, които безпомощно се протягаха към тях. „Бягайте!“ — извика той на Фейбър. „Бягай!“ — на Кларис. „Махни се, махни се оттам!“ — на Милдред. И след това си спомни, че Кларис е мъртва. А Фейбър не беше там; някъде из дълбоките долини на провинцията автобусът, който тръгваше в пет часа, сутринта, се носеше от едно опустошение към друго. Дори и опустошението още да не бе дошло, то дебнеше от въздуха, беше неизбежно. Преди още автобусът да е изминал и петдесет ярда по шосето, неговото пътуване щеше да стане безсмислено, а градът, от който бе тръгнал, щеше да бъде превърнат от столица в склад за старо желязо.

— А Милдред…

Махни се оттам, бягай!

През тази половин секунда, която оставаше, той си я представи в хотелска стая, докато бомбите се намираха само на един ярд, на един фут, на един инч от сградата. Видя я наведена към големите телевизионни стени, трептящи от цветове и движение, откъдето „семейството“ й говореше, говореше, говореше, бърбореше, дрънкаше, произнасяше името й и й се усмихваше, без да казва нищо за бомбата, която беше на инч, на половин инч, на четвърт инч от покрива на хотела. Наведена към стената, като че ли утолявайки жаждата си да гледа, тя същевременно щеше да открие тайната на своето тревожно безсъние. Милдред, наведена напред, нервно, нетърпеливо, като че готова да се хвърли, да падне, да бъде погълната от този огромен водовъртеж от цветове, да се удави в неговото безгрижно щастие.

Падна първата бомба.

Милдред!

А може би — дали някой някога ще узнае? — може би големите радио — и телевизионни станции, със своите лъчи от цветове, светлина, приказки и бръщолевене, първи са отишли в небитието.

Монтег се хвърли по очи на земята, видя или усети, или си въобрази, че вижда и усеща как телевизионните стени пред Мили потъмняват, чу я да крещи, защото в милионната частица от време, което й оставаше, тя бе видяла собственото си лице, отразено в тях като в огледало вместо в кристална топка — едно безумно и празно лице, останало самотно в стаята, без никаква опора, изгладняло и принудено да се храни от собствената си плът, и тя — най-сетне разбрала, че това е нейното лице, бързо поглежда към тавана — а в същото време таванът и цялата сграда на хотела се сгромолясват върху нея и ведно с милиони футове тухли, метал, мазилка и дърво, ведно с други тела, сгърчени като в кошер, бързо я отнасят надолу към подземието, където експлозията, действувайки по своя собствен безразсъден начин, ще се отърве от тях.

— Спомних си. — Монтег лежеше прилепен до земята. — Спомних си. Чикаго. Чикаго преди много години. Мили и аз. Там се срещнахме! Сега си спомням. Чикаго. Преди много години.

Въздушната вълна пресече реката и се понесе надолу по течението, претърколи мъжете като фигурки от домино, подредени в редици, вдигна огромни водни струи и водовъртеж от прах и продължавайки пътя си на юг, сведе горските върхари над главите им сякаш в знак на траур. Монтег се прилепи още по-плътно до земята, сви се, за да стане колкото се може по-малък, и силно стисна очи. Премигна веднъж. И в този миг видя във въздуха не бомбите, а града. Те бяха разменили местата си. В продължение на още един невероятен миг градът стоя изправен, преустроен и неузнаваем, по-висок, отколкото въобще някога бе очаквал или се бе стремил да стане, по-висок, отколкото човекът го бе създал, най-сетне изграден от парчета железобетон и искри разкъсан метал, превърнат във фреска, изобразяваща лавина, гледана наопаки, в милиони цветове, с милиони чудновати неща: врата там, където би трябвало да има прозорец; таван там, където би трябвало да има под; след това градът се превъртя и тупна мъртъв на земята.

Грохотът на смъртта му се чу по-късно.

 

 

Монтег остана да лежи; очите му бяха пълни с прах, а в устата си, която бе вече затворил, усещаше ситен влажен циментов прах; поемайки дълбоко въздух, със сълзи на очи, той отново си помисли: „Спомням си, спомням си и нещо друго. Какво беше то? Да, да, част от «Еклисиаста». Част от «Еклисиаста» и от «Откровението». Част от тази книга, част от нея — хайде, бързо, преди да си я забравил, преди да е отминал шокът, преди да е стихнал вятърът! «Книга на Еклисиаста». Ето!“ Проснат върху треперещата земя, той си повтори тихичко думите много пъти, повтаряше ги точно, без да полага каквото и да било усилие; и този път рекламата за зъбната паста „Денам“ не му пречеше. Самият Проповедник се бе изправил в съзнанието му и гледаше към него.

— Свършва се — каза един глас.

Мъжете лежаха и дишаха тежко като риби на сухо. Те се бяха вкопчили в земята, както деца се вкопчват в непознати неща, независимо колко студени или безжизнени са те, независимо какво е станало или ще стане; пръстите им се бяха впили в калта и те крещяха с отворени уста, за да не се пукнат тъпанчетата им, да не се побъркат; и Монтег крещеше заедно с тях — протест срещу вятъра, който режеше лицата им и разкъсваше устните им, а от носовете им течеше кръв.

Монтег гледаше как облакът от прах постепенно се сляга и как огромната тишина отново се спуска над тях. И докато лежеше там, струваше му се, че вижда всяка прашинка, всяко стръкче трева и че чува всеки вик, крясък и шепот, които сега се издигаха над света. Тишината се спусна заедно със слягащия се прах, а с нея дойде и спокойствието, което щеше да им бъде нужно, за да се съвземат, да осъзнаят онова, което се бе случило през този ден.

Монтег погледна към реката. „Ще тръгнем покрай реката.“ Погледна към старата железопътна линия. „Или може би по линията. Или пък сега ще вървим по шосетата и ще имаме време да видим и възприемем нещата. А един ден, след много време, когато те улегнат у нас, ще се проявят в нашите думи и дела. Много от тях ще бъдат погрешни, но правилните и верните ще бъдат достатъчни. Ние днес просто ще тръгнем на път, за да видим света, да разберем как той се движи и говори, как изглежда в действителност. Сега искам да видя всичко. И макар че нито едно от онези неща, които ще възприема отначало, няма да бъде мое, след известно време те ще се натрупат у мен и ще се превърнат в моето ново Аз. Господи боже мой, трябва да видя външния свят, света, до който досега погледът ми не е стигал, а единственият начин да установя истински контакт с него, е той да влезе в кръвта ми, да пулсира заедно с нея хиляда, десет хиляди пъти на ден. Така ще се вкопча в него, че никога няма да ми избяга. Един ден здраво ще се вкопча в света. Сега съм го докоснал с пръст, но това е само началото.“

Вятърът утихна.

Другите мъже останаха да лежат още известно време на границата на съня, все още колебаейки се дали да станат и да пристъпят към ежедневните си задължения — паленето на огъня, приготвянето на храна, хилядите подробности, свързани с необходимостта да се движат, да живеят. Те лежаха и мигаха с прашните си клепачи. Можеше да ги чуеш как дишат бързо, после по-бавно, най-сетне спокойно…

Монтег се надигна и седна.

Той обаче не се опита да се изправи. И другите мъже направиха същото. Слънцето се очерта на черния хоризонт като бледа червеникава ивица. Въздухът беше студен и миришеше на дъжд.

Грейнджър мълчаливо стана, опипа ръцете и краката си, като не спираше да ругае тихичко, сякаш на себе си, а по лицето му се стичаха сълзи. Той се дотътри до реката и погледна нагоре по течението.

— Сринат е със земята — дълго след това каза той. — Градът прилича на купчина прах. Изчезнал е. — Той отново се умълча, после каза: — Чудно, колко ли хора са знаели какво ще стане? Колко ли хора са били изненадани?

„А по целия свят — помисли си Монтег — колко ли други градове са мъртви, колко ли градове са вече мъртви и в нашата страна? Сто, хиляда?“

Някой драсна клечка кибрит, опря пламъчето й до късче суха хартия, която извади от джоба си, тикна го под купчинка трева и листа и след малко прибави тънки клечици, които бяха влажни и пращяха, но най-сетне се запалиха; и в ранната утрин, докато слънцето се вдигаше в небето, огънят лумна и мъжете постепенно престанаха да гледат нагоре по течението на реката, а бяха привлечени от огъня и неловко, без да има какво да си кажат, се наведоха над него и слънцето оцвети лицата им.

Грейнджър разгърна пакетче, увито в пергаментова хартия, в което имаше малко бекон.

— Ще похапнем. След това ще се върнем нагоре по течението. Там ще имат нужда от нас.

Някой извади малко тиганче. Сложиха в него бекона, а след това поставиха тиганчето върху огъня. След минутка беконът зацвърча и затанцува, изпълни утринния въздух с аромата си. Хората мълчаливо наблюдаваха този ритуал.

Грейнджър погледна към огъня.

— Феникс — промълви той.

— Какво?

— Далеч преди Христа имало някаква глупава птица, наречена феникс, която на всеки няколко века си изграждала клада и се изгаряла на нея. Трябва да е била първи братовчед на човека. Но всеки път, когато се изгаряла, изскачала от пепелта и отново се раждала. Изглежда, че ние правим същото и го повтаряме отново и отново, но между нас и феникса има една дяволска разлика. Ние разбираме каква глупост току-що сме направили. Знаем за всички глупости, които сме правили в продължение на хиляди години, а щом знаем това и го помним, някой ден ще престанем да издигаме тези идиотски погребални клади и да скачаме върху тях. С всяко поколение идват все повече и повече хора, които помнят.

Той свали тиганчето от огъня; почакаха беконът да изстине и го изядоха бавно, замислено.

— А сега да тръгнем нагоре по течението — каза Грейнджър. — И помнете едно: не вие сте важни. Вие не сте нищо. Някой ден товарът, който носим със себе си, може да помогне някому. Но дори когато преди много време книгите ни бяха подръка, ние не се възползувахме докрай от онова, което можеха да ни дадат. Не преставахме да храчим върху гробовете на всички бедняци, които бяха загинали преди нас. През идущата седмица и идущия месец, и идущата година ние ще срещнем много самотни хора. И когато те ни попитат какво правим, можете да им отговорите: ние помним. Само така с течение на времето ще победим. И някой ден ние толкова много ще си спомняме, че ще създадем най-големия екскаватор, ще изкопаем най-големия гроб в историята, ще натикаме в него войната и ще я заровим веднъж завинаги. А сега най-напред ще трябва да изградим фабрика за огледала и през идущата година ще трябва да произвеждаме само огледала, за да могат всички хубаво да се огледат в тях.

Те свършиха със закуската и изгасиха огъня. Денят просветляваше, като че ли е бил вдигнат фитилът на розово газениче. Птичките, които се бяха разбягали в паника, се върнаха и накацаха по дърветата.

Монтег се изправи и тръгна на север, но след минутка видя, че другите са изостанали. Той се изненада и отстъпи встрани, за да остави Грейнджър да мине отпред, но Грейнджър го погледна и му кимна с глава да продължи. Монтег отново тръгна напред. Той погледна реката, небето и ръждясалите релси, които водеха назад, натам, където бяха фермите, където плевниците бяха пълни със сено, където много хора бяха минали през нощта, бягайки от града. По-късно, след месец или след шест месеца, но непременно след не повече от година, той отново ще върви тук сам и ще продължи да върви, докато срещне тези хора.

Но сега им предстоеше дълъг път, цялата сутрин, чак до обед, и ако мъжете мълчаха, това беше, защото имаше толкова много неща, за които да мислят, толкова много да си спомнят. Може би по-късно, когато слънцето се вдигне и ги стопли, те ще започнат да говорят или просто да казват неща, за които са си спомнили, за да бъдат сигурни, че ги помнят, за да бъдат абсолютно сигурни, че ги пазят в себе си. Монтег чу вътре в себе си бавния шепот на думи, които го изгарят. А когато дойде неговият ред, какво би могъл той да каже, какво би могъл да им предложи този ден, за да не бъде така тежък пътят им! Има време за всяко нещо. Да. Време за събаряне и време за градене. Да. Време за мълчание и време за говорене.[3] Да, всичко това, но друго какво? Какво друго? Нещо, нещо…

И от двете страни на реката стои дърво на живота, което дава дванайсет пъти плодове, като всеки месец ражда своя плод; Листата на дървото служат за изцеление на народите.[4]

„Да — помисли си Монтег, — но това ще го запазя за обед. За обед…

Когато стигнем в града.“

 

1953 година

Бележки

[1] Реплика на Брут към Касий в трагедията „Юлий Цезар“ на Шекспир, превод Валери Петров. НК, София, 1973. — Б.пр.

[2] Томас Лъв Пийкок (1785–1866) — английски поет и прозаик. — Б.пр.

[3] Из „Книга на Еклисиаста, или Проповедника“. — Б.пр.

[4] Из „Откровение на св. Йоана Богослова“. — Б.пр.

Край
Читателите на „451° по Фаренхайт“ са прочели и: