Георги Стоев
Истинската история на Маджо (6)

ГЛАВА 5

На другата сутрин Поли не пропусна да ме събуди.

— Във фитнеса на „Мария — Луиза“ съм. Ще минеш ли да се видим?

— След половин час ще съм там.

На входа на фитнеса ме посрещнаха дебелаците от охраната му. Не бяхме се виждали отдавна, но винаги се държаха сервилно. Подозирах, че бяха наясно, че аз поемам тежките поръчки. Но бях сигурен, че ако научат за сегашните, щяха да се търкалят по корем пред мен.

Поли тичаше на пътеката. На врата се бе наметнал с кърпа, с която попиваше от време на време потта си. Бях учуден, че спортува. За миг предположих, че е там заради някаква среща.

Като ме видя, скочи от пътеката и ме разцелува. Разиграваше театър пред охранителите си и показваше колко много ми се радва. Не искаше да се знае за срещата ни в Борисовата градина. Хвана ме под ръка и ме поведе към стъклената врата, която водеше към басейните.

— Какво има, Поли? — подсмихнах му се аз — — Защо разбиваш конспирацията, нали Пехливанов ни беше връзката?

— Абе, още не съм го вкарал в играта. А не искам да го подплаша. Предпазлив е.

— За мен така е по-добре.

— Как вървят нещата със Славчо? нетърпеливо ме погледна Поли.

— Всичко е наред. Мисля до седмица да действаме.

— Много бързо — учуди се Поли.

— Знаеш, че винаги свършвам нещата докрай.

— Никога не съм се съмнявал в теб, Жоро, но това е от друго естество.

Не сметнах за нужно да му отговарям, но мразех да ме подценяват и го показах красноречиво.

— Не се сърди — плесна ме закачливо Поли. — Повиках те, за да те зарадвам.

— Аха, и с какво?

— Помниш ли Кузо Дългия? — Не.

— Навремето се подвизаваше на Магурата, но дълги години беше в Испания.

— Не се сещам — наистина не се сещах и единственото, което си мислех, беше в какъв ли капан отново се опитва да ме вкара.

И по-добре. Мислех, че сте приятели от едно време. Но така задачата ще ти е по-лесна. Ще бъда кратък. Давам петнайсет хиляди марки За него. Затова заеби Славчо за малко, защото този ми трябва спешно. Ето това е радостната новина. Получаваш петнайсет хилядарки за човек, който се разхожда свободно. А съм те улеснил. Пратих хора да повредят вратата на входа. Така че действай!

— Казвай къде живее? Приемам. Ти наистина ми правиш голяма услуга — прозвуча гласът ми саркастично, но той така се беше отплеснал, че бях сигурен, че не го долови.

— Знаеш ли къде е улица „Гургулят“? — попита ме Поли.

— Знам я, разбира се.

— Там, където пресича „Витошка“. До офиса на ВИС-2 е неговият вход. Той е на втория етаж. Кара едно „Гранд Чероки“, бордо металик и една зелена БМВ седмица.

— Нова или стара? — попитах равнодушно, но усещах как се нагнетявам от напрежението.

— Нова, той си е тарикат. Има пари.

— Какъв го играе?

— Ами не знам точно — долових в гласа му трепет и вече знаех, че премълчава нещо. Никога не можеше да се прикрива. Не обичаше да лъже, но обстоятелствата го налагаха и той го правеше съвсем неприкрито.

— Дай ми още малко информация.

— За какво ти е бе Жоро? Нали знаеш къде живее… Но щом настояваш — поомекна той. — Единственото, което съм чувал, че всяка вечер Забавлява висаджийските пички в ресторанта „Къщата“, знаеш я, на съседната пряка. Явява им се като клоун. Аха а, щях да забравя, ако го няма, да не се притесниш, строи хотели във Влас, сигурно се мотае и там няколко дни.

— Договорихме се — стиснах му ръката и се обърнах да тръгвам.

— Сега, като излезеш навън, моите хора ще ти дадат нов телефон. Не знаех каква марка да ти избера и предположих, че си свикнал с твоя „Сони“ и затова ти купих същия. Вътре има и активирана карта на името на една шушумига, който бачка в моето чейндж бюро.

По това време все още единственият мобилен оператор „МТел“ не предлагаше предплатени импулси и една карта струваше почти колкото един телефон. И ние понякога се налагаше да си купуваме по няколко апарата с цел да не ни подслушват.

Стана ми ясно, че за да се бръкне с хиляда долара за телефон, не ще да е подарък от душа, а наистина беше на зор и не можеше да си събере сигурен екип.

— И аз съм се подсигурил с телефон — каза Поли, — като излезеш навън, ще ти звънна, за да имаш номера ми. Не използвай телефона за други разговори. Така ще поддържаме връзка. И дръж телефона в джоба си, не е нужно да знаят, че имаш и друг.

Навън дебелаците на Поли ми връчиха кутията с известна доза завист. Не бяха виждали Поли да подарява нещо, камо ли скъп телефон. Махнах с досада, метнах се в колата и потеглих рязко. Малко по-нагоре в една алея отбих. Усетих че се задушавам. С треперещи ръце се опитах да изпия два диазепама.

Тъкмо около Славчо видях пролука — и сега с тази нова задача Поли отново ми затваряше схемата. Ако при Славчо имах вариант за измъкване, тук нямах. Копелето за пореден път поставяше капан на собствените си хора. Излязох от колата и поех дълбоко въздух. Диазепамът започваше да действа и само след няколко минути попаднах под фалшивата илюзия, че нещата са лесни и че всичко ще се нареди. Изчистих си мислите и набързо подредих възможните комбинации. Вече знаех какво трябва да правя. Реших да издебна Кузо Дългия, да изчакам да затвори входната врата и да изстрелям два три куршума в нея. Лошото е, че това трябваше да свърша сам. Нямаше начин да се доверя на друг. Ако Поли разбереше, си подписвах смъртната присъда. А той винаги разбираше.