Към текста

Метаданни

Данни

Серия
BG Кръстника (1)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,9 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
Eli22 (2007)
Разпознаване и корекция
piki (2007)

Издание:

Ню медиа груп, 2007

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 11

3 януари 2000 г.

 

Уговорката със Славчо бе да го потърся надвечер и да ми каже как е протекла срещата му с Бай Миле и Маджо. Никеца и Тупана през целия ден бяха в бойна готовност. Познавах Маджо, като нищо можеше да звъннат по-рано. Накрая не издържах и им се обадих в късния следобед. Ползвах моя телефон. Крейзи на мига вдигна и шепнешком докладва:

— Шефе, Славчо и другият човек са тук по вече от час и чакат да се обадиш. Ресторантът е празен. Сами сме — изпревари въпроса ми Крейзи.

След двайсетина минути ме чакаше на кръстовището. Явно беше напрегнат, защото ми шепнеше уплашен.

— Шефе, лично Маджо е дошъл да се срещне с теб.

— Ти беше ли снощи, когато Славчо занесе снимката — направих се, че въобще не ми пука от Маджо.

— Бях. Славчо вече не мърда никъде без мен. Даже се преместих да спя у тях. Май не съм ти казвал, ама когато убиха Емо Русия аз, Славчо и Коце един месец се крихме в апартамента на Мариета. А тя се грижеше за нас. Аз така и не разбрах от кого се крихме.

След минути стигнахме ресторанта, ограден от охраната на Маджо. Преброих единадесет човека. Само Маджо си позволяваше тройна охрана. На паркинга бяха паркирани двете му S класи, както и първата му бронирана кола, Чочоне-то, което сега използваше охраната му.

— Маджо се грижи за своите хора — прошепна ми Крейзи. — Дори и тях ги вози в бронирана кола.

Момчетата бяха добре инструктирани, защото всеки гледаше периметъра, който охраняваше, и не ми обърнаха внимание, дори когато аз ги огледах. За разлика от предишния ден, когато ресторантът тънеше в сумрак, сега бе силно осветен отвътре и отвън. Маджо и Славчо седяха на служебната маса и само там светлината бе дрезгава. Крейзи ме изпроводи до масата. Пръв скочи Славчо и най-демонстративно ме прегърна. Маджо съвсем приветливо ми подаде ръка.

— Здравей, аз съм Младен! — на лицето му се изписа смутена усмивка.

Бяха изминали години, откакто се бяхме виждали. Очевидно не ме помнеше, защото се взираше напрегнато в мен. Определено имаше голяма промяна. Впечатли ме с държанието си. Това не беше Маджо с бригадирските порядки. Беше сменил облика си. Пред мен стоеше един скромен бизнесмен. През последните две години насам се говореше, че е най-богатият човек в България. Официално бе излязъл от всякакви структури. За България той бе български банкер. И новото му амплоа бе изписано на лицето му.

— Сядай — дръпна леко стола и посочи мястото до себе си.

Настаних се с престорено безразличие, но вътрешно бях кълбо нерви. Маджо седна, но на мига скочи и подаде ръка на Крейзи:

— Благодаря ти, Сашко! Можеш да седнеш до моите момчета да пийнеш нещо — обърна се към Славчо с мека усмивка. — Извини ме, Славе, че ти иззех функциите, но гледам много му се е насъбрало на момчето през последната седмица. Нека си почине!

На Славчо не му остана нищо друго освен да кимне. Маджо насочи изцяло вниманието си към мен и запазвайки приятното изражение, ме попита:

— Ти какво пиеш?

— Нищо — отговорих аз.

— А нещо за хапване?

— Не съм гладен.

— И аз не съм, но тук приготвят великолепен суджук в саханче. Защо не го пробваш?

— Искаш ли да го опитаме, като свършим разговора?

— Добре — провлече тон той. — Работата преди всичко!

Доброжелателното отношение на Маджо ме отпусна. Усещах, че той се стараеше да разчупи йерархията и да скъси дистанцията, която аз преднамерено поставях.

— Да започваме! — скръсти ръце Младен.

— Няма да си говорим в прав текст — казах аз.

— И аз щях да предложа същото — усмивката не слизаше от лицето му.

— Как ще се разберем тогава? — обади се Славчо.

Маджо го погледна укорително и почти веднага лицето му се разтегна отново в онази загадъчна усмивка като Джокондата на Леонардо. Уж те развеселява, а всъщност не знаеш какво точно изразява.

— Славе, аз отдавна съм обяснил как трябва да се говори. Сигурен съм, че нашият нов приятел — погледна ме той — не е пропуснал да усвои този метод! — наклони се към мен и попита леко през зъби, почти шепнешком: — Искам да знам върху мен в момента има ли екип?

Точно в този миг сякаш с гъба изтри доброто впечатление, което беше създал. Но бързо прецених, че всеки на неговото място би попитал първо за собствената си сигурност. А и имиджът, който си бе изградил, предполагаше, че го гони параноята.

— Няма — отговорих съвсем спокойно, като го гледах в очите.

Маджо отклони погледа си и започна да мачка влажните си ръце, които трепкаха нервно.

— Откъде знаеш? — опита се да е равнодушен, но бях убеден, че червеят на съмнението го ядеше.

— Сигурен съм — продължавах невъзмутимо.

— Но откъде? — настоя Маджо.

Макар и дълго време да не се бяхме виждали, аз го помнех още от залата, където тренирахме борба. Наричаха го Докторчето. Докато учеше във ВИФ, работеше и като помощник-треньор и често беше спаринг партньор на елитните състезатели. И след тежките тренировки им правеше разпускащи масажи. А го наричаха „докторче“, защото използваше невероятни мазила за загряване по време на масажите и се справяше перфектно с бинтоването. Помнех и трите ни срещи, откакто работех в организацията. Общо взето, си бях създал мнение за него и въпреки опитите му, трудно можеше да ме излъже. Младен сериозно беше притеснен. Знаех, че не е редно да държа човек на неговото положение в напрежение. Още повече че се надявах контактите с него да променят завинаги живота ми. Започнах да обяснявам съвсем спокойно:

— Виж, батко Младене — знаех, че мразеше да го наричат Маджо, а пък „батко“ беше титла при борбата, която по-младите използваха към по-старите. — Моите отношения с… — за момент щях да изпусна „Поли“, но се овладях, че не трябва да говоря в прав текст.

— Дребния — подсказа ми Маджо.

— Да… с Дребния…

— Та какви, казваш, бяха вашите отношения?

— Не съм казвал, че са били… те продължават да са такива… — срязах го леко.

— Той се усмихна и погледна към Славчо.

— Няма да ни е лесно с нашия нов приятел! Нито за миг не мога да го подведа! — след което се обърна към мен: — Шегувам се! И през ум не ми е минавало да те подвеждам.

— В такъв случай да продължа — погледнах го. — Отношенията ни са равностойни. Не смее да се ебава с мен. Има ми голямо доверие и се вслушва в съветите ми.

— Това е добре — кимна Маджо — Не знам как си го извоювал с човек като него. Едва ли ти е било лесно — натърти той.

Подминах комплимента и продължих:

— Точно затова съм сигурен, че екип върху теб няма. Всички поръчки идват към мен.

— Тук, естествено, излъгах, защото Поли ме бе опровергал с очистването на Кузо Дългия. Но на всяка цена исках Маджо да ми повярва.

— Убеди ме! — въздъхна за миг. — И няма някакви хора? — пак настоя. Очевидно параноята беше второто му „аз“.

— Няма никакви резерви. Само аз съм. Маджо направи крива физиономия. Постави ръка на устните си, сбърчи чело и прошепна:

— А Женята? Той къде е?

Тук едновременно ме изненада и развесели. Все пак той пръв изпусна име в прав текст. Идея си нямах, че Маджо е информиран за Женята като извършител на мокри поръчки за Поли.

— Не се изненадвай! — извади ме от унеса Маджо. — Аз знам всичко. Или поне така си мислех до момента, в който се появи ти. И да си призная, не съм очаквал, че Поли има скрито оръжие на такова сериозно ниво. Нали не ме записваш? Аз не карам никой да те проверява! — погледна ме Маджо, осъзнал, че е казал повече, отколкото трябва.

— Никога не съм записвал някого — излъгах го аз. — Но съм чувал, че ти го правиш… винаги!

— Само слухове — направи грозна гримаса Маджо.

Определено думите ми го шокираха и не бе очарован.

— Но колкото до това, че ти никога не си го правил, мисля, че скоро ще ти се наложи.

— Не те разбирам — погледнах го аз.

— Не се стягай… Ще ти обясня — сега вече беше сериозен — Та… говорехме за високото момче… — намери добро определение за Женята.

— Високото момче се оттегли — пресякох го аз. Наскоро му се роди син и излезе от играта. Според мен не издържа на напрежението!

— Звучи логично — провлече думи Маджо. — Но кой тогава свърши една работа в центъра на София? Това беше доста скоро… Говоря за някакъв, който беше живял дълги години в чужбина.

— Нищо не разбирам вече — обади се Славчо, който през цялото време гледаше ту мен, ту Маджо и напрежението му растеше.

Направих сконфузена физиономия. Нямаше начин да не ме питат и трябваше да ги оставя с впечатление, че аз стоя зад това. Маджо улови гримасата ми, разсмя се силно и тупна Славчо по рамото:

— Ти, Славе, може да не ме разбираш, но нашият нов приятел се справя перфектно — намигна ми. — Не се притеснявай… Не си на разпит в полицията. Това е твоят занаят. Но не знам да ли си наясно каква безценна услуга си свършил на Дребния…

Реших да сменя темата. Никак не ми харесваше.

— Какво искате да правя оттук нататък — обърнах се твърдо и към Славчо, за да не се чувства изолиран от разговора. Занапред щеше да ми е нужен.

Славчо разпери плахо ръце към Младен.

— Ще продължиш да работиш! И ще бъдеш верен — каза Маджо.

— Разбира се, че ще ти бъда верен — отговорих.

— Нямах предвид на мен. Ние не се познаваме. А това е първата ни и последна среща.

— А на кого тогава?

— На Дребния — усмихна се Маджо. — Искам да започнеш да го записваш. Искам да чуя думите му… искам мислите му!

— Снимката не ти ли беше достатъчна?

— Не съм казал, че не е достатъчна. Искам да чуя думите му! Искам да знам какво мисли за мен!

— Мога да ти го кажа и без запис.

— Слушам те — погледна ме с насмешка Маджо.

— Той каза, че ти си просто обикновена мишка, с двайсет главанака около себе си.

— Е, аз през годините се уморих да обяснявам, че всеки може да бъде мишка в дадена ситуация — развесели се Маджо. — А, понеже ме попита дали не ми стига снимката. Би ли ми обяснил как точно успя да му я вземеш?

— Не беше кой знае колко трудно. Казах му, че моите хора не познават дебелия ни приятел и биха могли да го объркат.

— Умно момче! — усмихна се Маджо. — Май трябва да внимавам с теб?

— Не е нужно. Аз просто искам да работя за теб.

— А защо? — учуди се той.

— Защото съм чувал, че ти си най-коректният човек в нашата организация.

— В моята… Все пак аз я създадох. Но да се върнем пак на снимката. Тази снимка освен мен и него, я имат още трима човека. За това искам да го запишеш. Откъде да съм сигурен, че някои от другите трима не ти я е дал?

— Добре, ще го запиша, за да се убедиш.

— Ще ти бъда задължен — кимна Маджо.

— Понеже ти отвори тази тема, искам да знам точно как ще ми се издължите?

— Ти за какво си мечтаеше, като беше малък?

— Да стана голям спортист, но ми попречиха контузиите.

— Е, това точно не мога да ти го уредя. Но ще те питам направо. Какъв бизнес би си избрал?

— А ти какъв ми предлагаш? — погледнах го аз.

— Наясно си, че имаме големи възможности. Но те моля да се съобразяваш, че те все пак са в рамките на човешките. Така че подхвърли някоя идея.

— Ами може би нещо като това тук — посочих ресторанта с поглед. — Последната година въртяхме с Поли заведения и ми допадна.

— Като това тук ли — обади се Славчо. — Абе, Жоре, отминаха годините, когато се печелеше от това. Знаеш ли защо съм създал това място?

— Идея си нямам. Сигурно да изкараш повече пари — подсмихнах се аз.

— Не бе, Жоре — покровителствено ме погледна Славчо. — Това е място за бизнес контакти. От него аз само губя, не печеля нещо. И вчера ти казах… аз вече съм банкер. С това заведение се правя на гостоприемен домакин.

— И все пак… — прекъсна тирадата му Маджо, вече леко подпийнал. Пред него се мъдреше наполовина празна бутилка уиски Royal Salute.

— Какъв искаше да станеш като малък? Освен спорта де — допълни той.

— Адвокат — отсякох аз, което беше изключително преднамерено.

— Ха-ха — подскочи Славчо. — Ти знаеш ли, че бате ти Младенчо завърши съвсем скоро в Благоевград?

— Не знаех — усмихнах се аз.

— Може би, някой ден — наклони леко глава той, — като мине цялата тая гадна история, ще го направиш. Мисля, че това е твоето призвание. Но в тоя ред на мисли — продължи Маджо, — се сещам, че тази история едва ли ще приключи скоро.

Докато говореше, бръкна с ръка под масата и извади пачка долари.

— Ето ти 10 000 долара… На първо четене, естествено.

— Не знаех, че толкова евтино оценявате услугата ми. Тези пари и сам ги печеля, без да рискувам толкова!

— Успокой се! — нервна тръпка мина през лицето му. Не беше свикнал да му говорят така. — Тези дни ще ти пратя още. А когато ми донесеш първия запис, ще ми кажеш какво точно искаш.

Прибрах парите под балтона си, който не бях свалял, и се надигнах да тръгвам.

— Чакай малко! — спря ме Маджо. — Славчо може би вчера ти е благодарил, но сега искам и аз да го направя… от сърце. Това че и пред тази година аз ще мога да се радвам на приятелството на Славе и на Дебелия, както ти го нарече… аз никога няма да го забравя.